Първото семейство

Глава 5

Когато се събуди на петия ден, Стив знаеше, че оценителите днес ще го разпитват за бягството му. Това беше моментът, за който се тревожеше — и с основание, — защото обяснението, което беше решил да даде за построяването на планера, беше изцяло съчинено. Беше решил да каже на съвета, че след като е получил ножа на Нейлър и е откраднал някои инструменти, е избягал от мютите и се е върнал на мястото, където племето е оставило свалените планери. И там, работейки сам, е възстановил достатъчно части да построи планера — задача, която му е отнела две седмици.

Като се замисли, Стив разбра, че тази история е чудовищно неправдоподобна и не се връзва с останалата информация, която бе дал за мютите. Например, ако са толкова добри в бягане, проследяване и ловуване, как е могъл да избяга и през двете седмици, които са му били необходими да построи планера, не е бил открит?

Изпускането на някои факти по време на този вид разпит беше относително лесно, при условие че историята е последователна. Ако те хванат, можеш, при условие че си надарен с гъвкав мозък и пъргав език, да го обясниш с лоша памет или неправилно разбиране на въпроса. Но при представяне на грижливо изтъкана мрежа от лъжи човек поема голям риск. Неизбежно се налага да казва все повече лъжи, за да подкрепи първите. Достатъчно е един оценител да се усъмни в нещо и всичко отива по дяволите. Достатъчно е някой да се хване за един свободен край, за да се разнищи цялата мрежа.

Стив беше истински затруднен. Освен потенциално фаталната връзка с Клиъруотър всичко, което беше направил, беше да си осигури оцеляване, средства и възможност да избяга. Въпреки това той не искаше да разкрие пълната степен на сътрудничеството си с мютите, за да не се изтълкува това неправилно. Въпреки уверенията на младата председателка той нямаше голяма вяра в безпристрастността на съвета. Оценителите просто постъпваха така; според правосъдната система на Федерацията изправянето пред пълен състав оценители предполагаше виновност до доказване на противното.

Стив неочаквано реши да промени историята си. Щеше да се придържа толкова близко до истината, колкото бе възможно. Щом облаците на несигурността се вдигнаха, той можеше да вижда няколко хода напред и разбра, че това е най-доброто решение, което бе взел през цялата седмица.

Съветът зае местата си, тъмнокосата председателка направи знак на Стив да седне, сложи ръце на масата, сключи пръсти и се прокашля.

— Сега, Стив… разкажи за събитията, свързани с твоето бягство. По-специално как успя да построиш тайно планера.

— Не го построих тайно, мадам. Помогнаха ми мютите.

Шокът от отговора почти накара оценителите да подскочат.

— Ще ни обясниш ли как стана това? — попита Фран Джеферсън.

— Много просто, мадам. Открих, че те пазят парчета от планерите на Нейлър и Фазети. И двамата паднаха в гората, където беше селището на мютите. Предложих им сделка. Казах им, че ако ми помогнат да построя стрелолист — така те наричат нашите «Скайхок», — ще ги науча да летят.

Председателката заби нокти в дланите си.

— И научи ли ги?

Лъжата дойде съвсем лесно.

— Не, мадам. — Той се усмихна. — Щом планерът беше завършен, избягах с първия полет.

По-голямата част от деня беше запълнена с въпроси и отговори как е проектирал и изработил стрелолиста и в частност — степента на участие на мютите.

Оценител 3, който беше напрегнат през цялата седмица, отново избухна.

— Направо не мога да повярвам на ушите си, момче! Да не искаш да ни кажеш, че си научил онези диваци как да строят планери?

— Не, сър — отговори Стив. — Не съм ги учил да правят нищо. Само им дадох възможност да приложат уменията, които те вече притежават. Умения, които ние напълно пренебрегваме… или за които дори не сме знаели. Ако ще преследваме целта си да си отвоюваме повърхността, не трябва да подценяваме способностите на мютите…

Оценител 3 го прекъсна:

— «Подценяваме»?! По дяволите, момче… ти току-що призна, че си повишил техните способности! Това, което си направил, е равносилно на предателство!

— Не, сър — твърдо каза Стив. — Вие неправилно разбирате положението. Повтарям: не съм ги учил на нищо. Нашата сегашна оценка на уменията на мютите е съвсем неправилна. Ако не кажа на този съвет какво съм видял… ако премълча, с цел да не си създам неприятности… това ще бъде предателство. Тогава ще заслужавам да бъда наказан, защото съм предал всичко, в което вярвам.

Тъмнокосата председателка погледна съдебен оценител 3.

— Съгласна съм. — И се усмихна одобрително на Стив. — Ние приветстваме твоя кураж и твоята честност.

«Адски правилно» — помисли Стив.

Оценител 2, една жена, която беше говорила малко през целия ден, се наведе напред.

— Стив, мина ли ти през ума, че тези «умения», за които говориш… и от които, изглежда, си много впечатлен… могат да са част от инстинктивно поведение? По същия начин, по който други надземни животни са родени със способност да ловуват… и птиците и влечугите знаят как да летят или плуват, да строят гнезда, в които да отглеждат малките си?

Председателката се усмихна.

— Мисля, че Стив не смята мютите за животни.

Стив знаеше, че е на опасен терен, но се почувства задължен да отговори.

— За съжаление, мадам, Федерацията не описва мютите като животни. Те са категоризирани като полухора.

— Правилно — отговори Фран. — Това означава по-малко от хора. Това означава, че те никога не могат да се изравнят с нас… или ти оспорваш и това определение?

— Не, мадам.

— Радвам се да го чуя. Продължавай с твоята история.

Като редактираше истинската последователност на събитията, Стив описа неуспешния опит да задвижи стрелолиста с мотора от един от разбитите «Скайхок» и решението си да лети без мотор. И как, след като е завършил планера, е надвил двамата пазачи през нощта и се е бил и е убил още трима мюти, преди да скочи и да отлети към свободата.

Разказа историята добре. Фран слушаше очарована златокосия обвиняем.

— Да не искаш да кажеш, че си скочил от върха на онази скала, без да си извършил предварителен полет?

Стив наведе глава със скромна усмивка.

— Рискът не беше толкова голям, мадам. Аеродинамиката беше любимият ми предмет в Академията.

«Да, знам — помисли Фран. — Получил си отлична оценка. Както и на всички останали изпити…»

На последния разпит Стив отново застана мирно, когато членовете на съвета влязоха и младата председателка зае мястото си. Макар да беше ясно, че много от неговите наблюдения са противоречиви, Стив беше уверен, че е постигнал баланс между откровеност и сервилност. Той беше, в края на краищата, планерист… превъзходно обучен, много дисциплиниран, вълк единак, който може да действа самостоятелно, докато другите, като пехотинците например — наземните войски на Федерацията — можеха да действат правилно само като част от цялостна бойна група. Планеристите бяха относително неподвластни на смъртния страх, който обземаше повечето пионери на повърхността на земята. В строго контролирано общество такава независимост може да бъде потенциално опасна. Планеристите се избираха заради почтеността и лоялността си към Първото семейство. Хора, чието усърдие към спазване на правила и разпоредби се надминаваше само от военните полицаи и оценителите.

Освен всичко друго Стив знаеше как да излъчва почтеност. И освен това беше доста лоялен. Надарен с фотографска памет, той можеше да намери подходящия цитат от «Вдъхновенията» на Първото семейство. Същото се отнасяше и до записаната мъдрост на Генералния президент и кодексите за поведение от Наръчника. Нямаше проблем. Стив можеше да цитира глави и строфи. Докато сядаше, му хрумна, че ако беше мют, може би щеше да бъде издигнат — като Кадилак — до летописец.

Председателката отново сплете пръсти и го погледна в упор с пъстрите си очи.

— Стив, много мислих върху предишните ти показания… в частност описанието на бягството, което ни поднесе. Обсъдих го с колегите от съвета и стигнахме до заключението, че не си съвсем искрен.

Стив потисна неочакваното чувство на безпокойство и огледа оценителите хем озадачено, хем разочаровано.

Когато очите му обиколиха всички и се върнаха на Фран, тя развеселено присви устни.

— Онова, което ни безпокои, е забележителната степен на сътрудничество, проявено от твоите похитители. Ти каза, че си им предложил размяна, но в крайна сметка такава няма. На нас ни е трудно да го повярваме… особено в светлината на изказаното от теб по-рано твърдение, че ние подценяваме способността на мютите да разсъждават. Това племе, дори да е тъпо като южните мюти, се ръководи от двама летописци, които според теб са с над средна интелигентност…

— Извинете, мадам… мога ли да изясня това?

— Да, Стив — каза Фран.

— Онова, което имах предвид, беше… над средната интелигентност за мюти.

Фран се подсмихна.

— Разбрах, Стивън. Мисля, че съветът разбира, хм… твоята позиция по този въпрос.

Стив се наруга наум. Това обяснение вероятно му беше нанесло повече вреда, отколкото полза.

Фран разплете пръсти и постави длани на масата.

— Да се върнем на казаното от мен. Ние сме озадачени от факта, че изглежда, никой не е помислил, че след като стрелолистът е готов, ти може да го използваш и да се опиташ да избягаш.

— Не са го допускали, мадам. Те ме предупредиха, че ако се опитам да го направя, ще ме свалят от небето.

— И ти им повярва? — каза оценител 4, жената, която седеше отдясно на председателката.

— Имах всички основания за това, мадам — отговори Стив. — Вече бях свален със стрела от арбалет… и видях как по-голямата част от моето отделение от борда на «Дамата» беше избито по същия начин.

— И все пак това не те е спряло — отбеляза Фран. — Ти самичък си надвил двама пазачи и си убил трима други, които са се опитали да те спрат да отлетиш.

— Имам висока оценка по бойно майсторство в близък бой, мадам.

— Да — каза Фран. — Всички знаем колко си способен, Стив. Но е нормално, след като… според твоите собствени показания… Плейнфолк охраняват селищата си, да те попитаме как си могъл да направиш всичко това, да откраднеш нещо, което те са смятали за изключително важно, и да си тръгнеш, без да се вдигне тревога или без никакъв по-нататъшен опит да те спрат?

Стив сложи ръка на сърцето си и излъчи почти осезаема аура на искреност.

— Точно така стана, мадам. Кълна се в Генералния президент. — Останалите думи се изплъзнаха преди той да може да ги спре. — Предполагам, че не очакваха да избягам през нощта.

Осемте оценители се спогледаха, след това върху видеоекрана на Фран светна искане за допълнителен въпрос.

Фран зададе въпроса, който всички искаха да поставят пред Стив.

— Защо през нощта, Стив?

Стив знаеше, че не трябва да се колебае.

— Защото Плейнфолк всъщност не правят нищо през нощта. Когато са застрашени, те преместват селището си под прикритието на тъмнината, но… от онова, което видях… те не се бият през нощта. Когато се стъмни, всичко ляга да спи… дори повечето от стражите.

Фран позволи на оценител 5 — мъжа, седящ от лявата й страна — да зададе въпрос.

— Нека си изясним нещо. Да не искаш да кажеш, че ако ги нападнем през нощта, ще ги сварим неподготвени?

— Сър, няма да е правилно да създавам у вас впечатление, че това ще е лесна победа, но мисля, че ще е правилно да кажа, че ще се постигне елемент на изненада.

Осемте оценители реагираха с различна степен на възбуденост и учудване. Оценител 5 се обърна към Фран:

— Мадам… разбирате ли какво означава това? Може би това е откритието, което търси Федерацията. Мисля, че веднага трябва да го съобщите на изпълнителния орган на Амтрак!

Фран кимна.

— Споделям вашето вълнение. Но нека не избързваме. Знам, че имаме уреди за нощно виждане и други инфрачервени оръжия, но вие, изглежда, изпускате факта, че много от нашите хора също се плашат от тъмното. Аз обаче съм сигурна, че можем да преодолеем този проблем. — Тя се обърна към Стив. — Трябва да ти благодаря за тази ценна информация… въпреки че ти трябваха четири дни, за да я разкриеш.

Стив прие смирен вид.

— Мадам, за оправдание мога само да кажа, че може да е станало точно поради онова, което вие току-що казахте. Аз също зная как се чувстват повечето от нашите хора на тъмно и предполагам, че просто не съм оценил истинското значение на този факт. И с толкова много други неща, които имах да ви кажа…

— Да — каза Фран. «Разбирам защо хората се поддават на измама от тази очарователна усмивка, от това силно, честно лице, от този открит, нетрепващ поглед. Очите ти, Брикман. Ти си умен. Ти правиш всичко, за да се скриеш зад тях, но аз все пак мога да те видя. Прави са за теб, Брикман. Ти имаш възможности. Но ти е необходима много повече практика. Може би само няколко частни урока…»

Тя сключи отново пръсти, огъна ги назад и напред после постави лакти на облегалките на стола и подпря брадичката си с показалец.

— Нека се върнем на бягството. Приемам обяснението ти за лесния достъп до стрелолиста, но… когато си излетял… е било почти светло. Никой ли не видя твоето отлитане? Никой ли от онези воини с орлови очи от околните постове не стреля по теб?

— Не, мадам. Аз бях радостен, разбира се, че не стреляха, и също като вас намерих това за малко странно. Може би беше свързано с факта, че по това време двамата летописци не бяха в селището. Както вече споменах, племето винаги изглежда по-сплотено, когато те са наблизо. — Стив спря, сякаш да обмисли какво да каже. Всъщност беше пресметнал всичко. Досега — с изключение на непредвиденото разкриване на странния навик на стария мют да се уединява през нощта — всичко вървеше по план. Началото беше малко мъчително, но той се беше възстановил блестящо. «Напред и нагоре, Брикман.»

— Един техен отряд ме проследи, но аз бях високо и скоро те изостанаха в планините. Оттогава и особено през последните няколко дни се чудех защо се отказаха толкова лесно… и преди всичко защо допуснаха да построя стрелолиста.

Фран повдигна вежди.

— И?…

— Мадам, единственото, което можах да измисля, бе, че са искали да избягам. Затова не ме убиха още в началото, когато паднах в нивата. Искали са да донеса едно послание.

— И какво е това послание, Стивън?

— Талис…

— Достатъчно! — грубо го прекъсна Фран, натисна един бутон на видеото и каза в микрофона на масата: — Пренавийте лентата и ми дайте апаратура за редактиране. — Гласът й беше твърд, властен, съвсем различен от този, с който беше водила заседанията през последните няколко дни. Беше интересно да видиш как маската пада. Смразяващо и в същото време вълнуващо.

Очите на Стив срещнаха нейните. «Прав бях — помисли той. — Ти си от Семейството!»

Фран отвърна на погледа му. «Сега той знае. Знае!»

Фран бързо пренави част от лентата, после натисна клавиша «Стоп» и включи на възпроизвеждане.

— «… един техен отряд ме проследи, но аз бях високо и скоро те изостанаха в планините. Оттогава и особено през последните няколко дни се чудех защо се отказаха толкова лесно…»

Фран натисна клавиша «Стоп», след това премина на запис и се обърна към Стив.

— Благодаря, Стив. Всички бяхме много впечатлени от твоя подробен и изключително интересен разказ. Тъй като няма други въпроси, обявявам заседанието за закрито. Съветът се оттегля да разгледа показанията ти и искането ти за повторно назначение в надземно бойно отделение.

Когато оценителите станаха, Стив скочи от стола и застана мирно. Никой не се обърна да го погледне. «За какво, по дяволите, беше всичко това» — чудеше се той? Беше прав за тъмнокосата дама. Тя беше Семейството. В известен смисъл това беше комплимент. От онова, което беше казал вуйчо Барт, беше ясно, че неговото връщане е толкова приятно, колкото повреда в главния реактор. При дадените обстоятелства не беше изненадващо, че Първото семейство е назначило специален човек по неговия случай… но защо тя се беше паникьосала при споменаване на пророчеството за Талисмана?

Двама военни полицаи го заведоха до съседната столова и го оставиха да изпие чаша КорнКолд с лед през сламка, докато те разговаряха с друга двойка седнали наблизо чорбари. Стив взе бургера си с боб и се насили да го изяде. Преди да попадне в плен при мютите храната във Федерацията му беше харесвала, понеже не познаваше нищо друго. Мютската храна беше отвратителна на вид, но след като гладът го беше принудил да преодолее началното си отвращение, той толкова бе свикнал с нея, че сега небцето му не можеше да се пренастрои на безвкусната храна в трапезарията. Беше апетитна почти колкото стара подметка.

— Нещо против да ти правя компания?

Стив вдигна глава и видя Чизъм. Държеше табла с храна.

— Заповядай…

Чизъм сложи таблата на масата, седна до Стив и погледна часовника си. Беше дванадесет и пет.

— Днес сте свършили рано.

— Да — изръмжа навъсено Стив. — Сигурно съм казал нещо, което не трябва. — Той се намръщи. — Съветът се оттегли да вземе решение.

— Как мина?

Стив вдигна рамене.

— Добре. — Само дето не беше добре. Той беше планирал да стигне до кулминационната точка на своето свидетелство за прекараното време в плен с разкриване на пророчеството за Талисмана. Да събуди любопитството на оценителите със съдържанието на стиховете, които бяха предсказали ешелоните и планеристите столетия преди Федерацията да беше предвидила тяхното използване, беше се надявал да убеди съвета да приеме свидетелството му за магията на мютите. Но темата очевидно беше табу. Защо иначе споменаването на пророчеството беше изтрито от лентата и разпитът набързо бе приключен? Това можеше да означава само едно — Първото семейство вече знаеше за пророчеството, което, на свой ред, означаваше, че те не само знаят за летописците, но също и за повелителите, пророците и магията. Точно както подозираше той. И не само знаеха, но и ги приемаха като истина.

Но как щеше да се отрази това на собствената му съдба? Беше ли подобрил шансовете си за връщане на служба и повишение? Или щеше да свърши в някоя шахта, защото знае прекалено много? По дяволите… Стив не обичаше да изпада в такава безизходица. Обикновено комбинативният му ум винаги намираше изход от съществуващите ситуации и предвиждаше опасните области. Нещата можеха да изглеждат безкрайно сложни, но винаги имаше спасителен изход. И той се гордееше със способността си да го намира. Този път обаче беше попаднал в клопка, която не беше предвидил.

Продължаваше да дъвче унило. Чизъм унищожи собствения си бургер на два залъка и посочи недокоснатата част на Стив.

— Ще го ядеш ли?

Стив поклати глава и го отмести към него, после загледа с видимо облекчение как Чизъм се зае с бургера.

— Как можеш да го ядеш?

Чизъм вдигна рамене.

— Като няма нищо по-добро. И не може да е по-лошо от онова, което си ял през последните пет месеца.

«Може… — размишляваше Стив. — И е». — Той хвърли поглед към четиримата военни полицаи, които седяха наблизо.

— Знаеш ли… Мислих си за това, което ми каза — че здравето ми е наред… и че не съм първият.

Чизъм кимна и продължи да дъвче.

— Чудех се кога ще ме попиташ за това.

Стив продължи още по-тихо.

— Това е сериозно, Джон. И двамата знаем, че е невъзможно. За пет месеца на повърхността съм бил изложен много повече на заболяване от въздуха, отколкото моят баща-настойник през всичките си дванадесет излизания за дванадесет години! Плюс телесен контакт с мютите и предостатъчно количество заразена храна! И въпреки това той умира, докато аз никога не съм се чувствал по-добре! Как така? И защо той, а не аз?

— Добър въпрос. — Чизъм напъха последния остатък от бургера на Стив в устата си и задъвка методично.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— Аз не съм доктор.

— Обаче работиш с доктори. Нямате ли някакви идеи?

— Ти имаш ли?

— Имам една доста налудничава. — Стив погледна военните полицаи, сложи ръка на устата си и зашепна:

— Предполага се, че през последните триста години радиоактивността силно е намаляла. Така ли е? Ние знаем това от измерванията, извършени от Първото семейство. Но кой проверява тези данни? Те. Кой произвежда и контролира измервателната апаратура? Пак те. Ние нямаме начин да потвърдим или опровергаем онова, което те са решили да ни кажат. Не знаем какво е сегашното ниво на радиация. Е, тя сложи моя баща-настойник на инвалидна количка… но мен не ме е засегнала. — Стив се наведе над масата и стисна китката на Чизъм. — Радиацията трябва съвсем да е изчезнала! Всички можем да излезем отгоре. Може би не е необходимо изобщо да стоим долу!

Чизъм се намръщи и изчисти една троха от крайчето на устата си.

— Интересна мисъл.

— Имаш ли по-добра?

Чизъм вдигна рамене.

— Не обичам теориите за заговорите. Те са нездравословни.

— Ти ме подтикна в тази насока.

— Казах, че си чист. Нямам отговор защо е така. И си помислих, че трябва да знаеш, че не си първият… че не си нещо специално. А какво се получи? Пощуряваш и намесваш Първото семейство в някакъв таен заговор срещу Федерацията! Какво ти става? Развил си някакъв комплекс за преследване, що ли?

Стив се усмихна глупаво.

— Може би някои неща ме дразнят.

Чизъм се наведе през масата към него.

— Слушай. Аз също правя от време на време малки нарушения, както повечето хора, но не съм ренегат. В най-трудните моменти стоя зад Семейството. Не ме разбирай погрешно. Аз не съм от онези чудаци, които превъзнасят Семейството с всяка втора дума. Никой не е съвършен, но мисля, че Семейството прави най-доброто, което може.

— Никой не може да иска повече — отговори сухо Стив.

— Виж — сопна се Чизъм. — Ако толкова ти харесва на проклетата скапана повърхност, защо, по дяволите, не си останал там, когато си имал възможност?

— Да… — съгласи се Стив. — Може би щеше да е по-добре, ако бях…

— Нееее… — Чизъм махна презрително с ръка. Гласът му изгуби предишната си твърда нотка. — Знаеш ли какъв е истинският ти проблем? Ти си планерист. Един от най-умните и най-добрите. Елитът. Цветът на обществото. Не ти ли казват това? На нас също. Бедата е, че вие, момчета, приемате цялата тази глупост и започвате да си мислите, че наистина сте най-умните. Обичате да знаете отговора на всичко. Е, нещата не стоят така, приятелче. Всички вие от Линдберг сте само месо за месомелачката. Най-доброто месо може би… но всичко изглежда еднакво, когато се върне в чувал. Истински умните са тук, в града. Те остават тук, далеч от огневата линия. Ако искаш да си направиш услуга, използвай ума си да свършиш нещо полезно… например да си намериш някоя служба в Черната кула. Забрави за амбицията си да станеш герой. Перспективата за повишение е мижава.

— Ще се постарая да го запомня — каза Стив.

Чизъм се усмихна.

— Адски вярно, ще се постараеш. Ти си дезертьор от фронта. Изписано е на лицето ти. Защо трябва да обръщаш внимание на някакъв селяндур като мен? Давай напред. Направи го по трудния начин.

— Джон — каза Стив. — Първо, престани с това «селяндур». Може да не съм толкова умен, колкото мисля, но знам едно: ти не си толкова тъп, колкото се опитваш да се представиш.

Чизъм се усмихна и разпери ръце.

— Не обичам да се изтъквам. Умните хора, които движат нещата, не се чувстват застрашени от разни санитари. Водя тих живот, но… държа очите и ушите си отворени. — Той се наведе към Стив. — Ти си все още съвсем здрав. Не зная защо. Онова, което мога да ти кажа, е, че повечето хора, които карат двойна служба на попътни станции и ешелони, все още изтеглят трикове и умират от рак.

— Така че твоята идея за заговор на едно голямо лошо семейство е погрешна — продължи Чизъм. — Преди време работих малко в Института за живот. Там за първи път се срещнах с Роз. Тя и някои други студенти медици бяха на екскурзия. Във всеки случай там един човек ми каза, че Семейството има изследователски екип, който от години работи по създаване на антирадиационно лекарство… някакъв серум. — Той се усмихна. — Може би са те използвали за провеждане на полеви изпитания. Може би при тримесечния медицински преглед ти е инжектиран серум от мют вместо витамин В. Може би ти и другите като тебе сте доказателство, че той действа. Това би доказало всичко, нали?

— Да, би го доказало — съгласи се Стив. — При условие че казаното от онзи човек е вярно. Може да съм още млад, но вече разбрах, че в този голям светъл нов свят, който градим, нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

— Нищо не е както изглежда — отговори весело Чизъм, погледна часовника си и изпи последната глътка джава. — Трябва да се връщам в отделението да довърша някои тестове. Тук ли ще си довечера?

Стив вдигна рамене.

— Не знам.

— Аз ще проверя — каза Чизъм, отиде при военните полицаи, поговори малко с тях и се върна. — Ще трябва да чакаш тук. Началникът на военната полиция ще те върне, когато съветът се събере.

— Казаха ли кога?

— Не — отговори Чизъм. — Но ще е днес. Което означава най-късно в 19:00.

Стив погледна часовника на близкия видеоекран. 12:45.

— Страхотно…

Чизъм се усмихна.

— Отпусни се. Купи си още една КорнКолд. Разгледай архивите. Изиграй няколко игри «Застреляй мют». При практиката, която имаш, ще постигнеш висок резултат.

— Не мога. Не съм получил нова идентификационна карта. Не мога да правя нищо, не мога да отида никъде.

— Разбирам. Лошо. Ще видя дали мога да разбера защо е така. — Чизъм се огледа, после опря юмруци на масата и наведе глава към Стив. — Искаш ли да видиш Роз?

Стив потри врат и се замисли.

— Тя ще иска да се възползва от възможността, стига и ти да искаш. Достатъчно е само да кажеш.

Стив въздъхна.

— Не знам. Не искам дай създавам неприятности.

— Няма дай създадеш никакви неприятности. — Чизъм заговори още по-тихо. — Имам приятели. Мога да го уредя. Три, четири часа. Няма проблем.

— Къде?

— Няма значение къде. «Да» или «не»?

— Не. Не мога… слушай, хм… ще помисля.

Чизъм го хвана за рамото.

— Добре. Но не го отлагай много. За уреждане на тези неща трябва време.

Стив погледна охраната си и двамата свободни от наряд полицаи, с които говореха. Погледът му беше привлечен отново от отличителните знаци на раменете им: два обърнати бели триъгълника, разположени връх срещу връх със светлосин триъгълник между тях. Паметта му накрая попадна на точната клетка и той си спомни момента от своето детство, когато същият образ се беше запечатал в ума му. Погледна Чизъм и каза:

— Най-после разбрах къде съм. Това е Белият дом. Лицето на Чизъм не изрази нищо.

— Това безпокои ли те?

— Не… Винаги съм знаел, че някой ден ще дойда тук.

Чизъм се засмя и излезе.

В пет и половина, точно когато Стив беше опитал всички известни му начини да остане спокоен, двамата военни полицаи извадиха картата с отбелязан постигнат висок резултат от играта за убийство на мюти и го върнаха при оценителите. Стив отново застана мирно пред стола. Осемте оценители влязоха един подир друг, застанаха на местата си около масата с форма на полукръг и зачакаха почтително председателката в яркочервена тога.

Фран влезе, зае мястото си и им кимна да седнат, после приглади косата си, стисна за момент ръце под брадичката си, отпусна ги на масата и каза:

— Седни, Стив.

Разбира се! Как бе могъл да пропусне това! Този жест с ръцете. Сигурно го беше виждал хиляда пъти на видеокасетата с филма «Вдъхновения», разпращана от Генералния президент.

Фран се прокашля и почна:

— Стивън. В деня на откриването казах ясно, че този съвет няма юридическа функция. Главната ни задача беше да оценим характера и съдържанието на твоите свидетелски показания и на база на чутото да направим някои наблюдения и препоръки. Записът на тези заседания и нашите заключения заедно с твоето искане за ново назначение в надземно бойно подразделение ще бъдат предадени по-нагоре. Там могат да решат да приемат препоръките ни, да ги променят или да ги отхвърлят. Може дори да бъдеш разпитан повторно. Крайното решение, засягащо бъдещето ти, зависи от тях. То може да бъде повече или по-малко благоприятно от онова, което ще препоръчаме ние, но и в двата случая, след като те решат твоя случай, не може да ти помогне никакво възражение. Ясно ли е?

— Да, мадам!

— Добре — каза Фран. — Сега, преди да си информиран за препоръките на съвета, бихме искали да запишем нашето възхищение от упоритостта и куража, които си показал като пленник на мютите, и от проявената забележителна инициатива, за да можеш да избягаш по въздуха. Това само по себе си е блестящ подвиг и заслужава най-висока похвала.

«Това е нещо много повече» — помисли Стив. Радостна топлина се разля по тялото му, когато тъмнокосата председателка продължи:

— Ние бяхме много впечатлени също от големите подробности в голяма част от твоите показания, отнасящи се до оръжията, тактиките и ежедневната дейност на мютите. Убедена съм, че това ще има огромна стойност за Федерацията. Ти трябва да бъдеш поздравен за проявеното при постоянната смъртна заплаха хладнокръвие, непоколебимата си лоялност към Федерацията и за твърдостта си при онези отвратителни условия. Поведението ти в това отношение може да служи за пример.

«Адски вярно — каза си Стив. — Всичко това е много добре. То трябва да означава златни крила и най-малко лейтенантски пагони. Плюс идентификационна карта от високо ниво… Не би отказал да командва някое от подразделенията във фантастичната кула, която беше видял в Сан Джасинто Дийп. — Да, продължавай, мадам, чудесно…»

— Обаче — продължи Фран — ние не можем да пренебрегнем факта, че нищо от това не е постигнато, без за него да е платено. Ще е наивно да очакваме някоя нормална човешка личност да се появи след продължителен период на съвместно съществуване с напълно чужди видове без симптоми на културен шок.

Новооткритата увереност на Стив започна да намалява.

— Ние смятаме, че в част от твоите показания открихме ясни признаци на душевни смущения. Твоята неспособност да категоризираш мютите като полухора с ясни, еднозначни термини и твоето двусмислено отношение към тях изобщо е, по наше мнение, доказателство за травматизиращото преживяване, което си имал. Само времето ще покаже. Но сегашното ти състояние дава основания за безпокойство. От много от твоите отговори става съвсем ясно, че сега ти разглеждаш някои от тези индивиди и връзката си с тях в квазихуманни термини…

— Мадам…

Фран удари с две ръце по масата.

— Не ме прекъсвай! Този възглед директно противоречи на общоприетото учение на Федерацията… чиято истинност отдавна е установена. Мютите не са човешки същества. Те са дегенерирали видове на антропоид, състоянието им е необратимо и съществуването им е оскърбление за цивилизованото човечество! Този съвет не може да разреши твоето сегашно мнение да обърква умовете на другите и ако не бяха изключителните обстоятелства, при които се е оформило това мнение, щяхме да бъдем принудени да приемем неговото изразяване като нарушение на Първи кодекс и да препоръчаме подходящо наказание.

— Съветът, като взе под внимание добрата ти характеристика, не вярва — въпреки обидния характер на много от твоите забележки, — че това ти отношение е израз на злобно недоволство или престъпно намерение — продължи тя. — То е, според нас, доказателство за дълбоко залегнало заболяване. Ти си болен, Стивън. И наш дълг е да ти помогнем да се възстановиш. При тези обстоятелства ние не можем да подкрепим искането ти да бъдеш назначен отново в бойно подразделение на повърхността. Препоръката на съвета е да бъдеш понижен и прехвърлен в служба «Сервизна техника и поддържане» най-малко за три години с право на ежегодна оценка на поведението ти от съвета.

Стив седеше неспособен да диша, парализиран от шок, умът му беше буца лед. За планерист да изгуби желания боен статус беше достатъчно унизително, но — Кристофър! — три години на нива А! Това беше по-лошо от смъртна присъда! Това не можеше да се случи! Сигурно беше някаква странна шега!

Тъмнокосата председателка втренчи очи в Стив, лицето й бе равнодушна, безизразна маска.

— Утре ще те прехвърлят на нива А и ще ти възложат общи задължения. Ще останеш там във временна изолация до потвърждение или промяна отгоре на препоръките на съвета. Взети са мерки за издаване на нова идентификационна карта и съответна униформа. Всички други лични принадлежности ще ти бъдат дадени на новото ти място. От този момент нататък само от теб зависи да докажеш, че тази увереност на съвета в твоята способност да постигнеш пълна реабилитация няма да бъде проиграна. Разбираш ли?

Въпросът беше формален. Не беше разрешен никакъв протест. Не можеше да се търси никакво изясняване.

Стив успя някак си да превърти езика си и да произнесе стандартния отговор.

— Да, мадам. Благодаря на съвета за добронамереното разглеждане на моя случай. Да живее Федерацията!

— Да живее Първото семейство — каза Фран.

— Вовеки веков, амин — отвърнаха Стив и оценителите.

Фран кимна рязко на Стив, обърна се и излезе. Оценителите я последваха. Този път някои от тях го удостоиха с поглед, но го гледаха също така равнодушно, като Фран. Само оценител 3 изрази войнстващо презрение, което беше характеризирало и избухванията му по време на разпита на Стив.

Стив почувства една ръка на рамото си. Обърна се и видя единия военен полицай.

— Насам, боец…

Нямаше още дълго да се обръщат към него така. От утре, когато наденеше жълто-кафявия гащеризон на каналджия, той щеше да бъде зомби, мазна буца, торба с мръсотии. Най-ниската форма на живот във Федерацията…