Първото семейство

Глава 4

В Хюстън/Гранд Сентрал го предадоха на други военни полицаи — с кожени ръкавици. Все още с качулка и окован, Стив беше качен на моторна количка. Откараха го на друга подземна станция и го качиха в друга совалка — този път само за двадесетминутно пътуване. След последната част на пътуването, която включваше качване и слизане на редица движещи се тротоари и изкачване с асансьор, Стив бе съвсем объркан.

Дори ако можеше да вижда, разликата щеше да е малка. Двете му предишни посещения в Гранд Сентрал бяха кратки: първото на седемгодишна възраст в организирана група, чийто маршрут включваше мемориала на Джордж Рузвелт Джеферсън 1-ви, и преди осем месеца, когато двамата с Роз бяха прекарали тук два дни и бяха посетили неотдавна завършения търговски площад «Джон Уейн» и грандиозните нови жилищни шахти. Никое от двете посещения не беше достатъчно дълго, за да може да си състави точен план на столицата на Федерацията.

Когато накрая му махнаха качулката, видя, че е в някакво здравно заведение. С периферното си зрение видя двама военни полицаи до себе си, но не помръдна глава да ги огледа — на нарушителите изрично беше забранено да гледат директно пазачите си: това се приемаше за агресия и водеше до моментален масаж с гумени палки. Точно това беше причината, поради която лейтенантът в Пуебло му беше дал урок с приклада на пушката си.

Второто пътуване със совалката му даде известна представа за мястото, на което може би се намираше. Стив знаеше, че Белият дом и АмЕкз — изпълнителният орган на правителството — са разположени в строго охраняван анклав на известно разстояние от Гранд Сентрал. Но около главната база имаше разположени и други специални участъци: вътрешният щат У — огромен университетски район, където в момента Роз подготвяше докторат по медицина; Институтът за живота, където всички трекери бяха заченати «в епруветка» и имплантирани в приемните си майки; щабът на началниците на военната полиция, известен като «Бюрото» и неофициално «Чорбата», и площадът «Кълъмбъс», където се помещаваше гигантският компютър на Федерацията.

Стив беше пътувал със специалния подземен влак, който свързваше Белия дом с Гранд Сентрал, но това беше преди десет години. Тогава не беше обърнал внимание на транспортната техника и вече не можеше да си спомни как беше отишъл от станцията Гранд Сентрал до него. Отхвърли този проблем от ума си. Ако Семейството решеше, че трябва да бъде върнат на служба, всичко щеше да се изясни; ако ли не, местонахождението му оставаше без значение. Блестящата му кариера щеше да свърши… този път завинаги… с нос, забит в най-близката шахта.

Толкова с предсказанията на Небесните гласове…

Влезе лекар в бяла манта и ръце в джобовете. Спря пред Стив, стисна устни, огледа го и се обърна към военните полицаи.

— Белезници няма да ни трябват. Свалете ги.

Двамата военни полицаи отключиха белезниците и Стив разтри китките си.

Военният полицай, който беше отключил белезниците, се изправи и взе веригите.

— Какво ще кажете за монитора?

— Инициализиран е — отговори лекарят. — На излизане го вземете от кабинета.

Стив ги гледаше, докато излязоха, след това се обърна към лекаря и застана мирно.

Лекарят махна с ръка.

— Свободно.

— Благодаря. — Стив огледа стаята. — Трудно ми е да си представя, че тази сутрин се събудих в Колорадо… а сега съм в Гранд Сентрал.

— Да… доста си пътувал. Искаш ли да вземеш душ?

— Би било чудесно.

— В Пуебло дадоха ли ти нещо да ядеш?

— Да, сър. Дадоха ми закуска. Чаша джава и бифтек специал.

— И нищо друго?

— Не, сър.

— Ясно — каза лекарят. — Виж сега какво ще направим. Докато си в банята, аз ще изхвърля тези дрехи на на-ко и ще ти набавя сини… след това ще отидем в столовата и ще ти вземем малко топла храна. Как ти звучи?

— Фантастично, сър.

— И остави това «сър». Тук аз просто изпразвам тестови туби. — Лекарят го плесна по ръката. — Казвам се Чизъм. Джон Чизъм. Ясно?

Стив разтърси подадената му ръка.

— Радвам се да се запозная с вас, Джон.

— Има само едно нещо…

Стив го погледна внимателно.

Чизъм се усмихна, сякаш четеше мислите му.

— Преди да влезеш в трапезарията ще трябва да се разделиш поне с част от тази коса.

— Ще се радвам да го направя — отговори Стив. — Всеки път, когато полицаите ме погледнат, на устата им избива пяна.

— Знам какво искаш да кажеш. Интересно какво кара един човек доброволно да стане чорбар? Може би в Института за живот развъждат специална порода глупаци, а?

«С това отпада едно възможно местоположение» — помисли Стив. И ако военните полицаи бяха получили заповедта къде да го откарат по пътя, значи тя не беше от Бюрото.

Чизъм отвори едно чекмедже, пълно с различни хирургически инструменти, и извади ножици и електрическа машинка за подстригване. Включи я в един контакт и каза:

— Дай онзи стол и седни.

Стив издърпа металния стол на колела и седна безучастно, а Чизъм започна да реже косата му с ножиците, след това го подстрига с машинката.

— По-различно е от подстригване на нормална коса… — мърмореше той. После махна с дясната си ръка пред носа на Стив. — Де да ми даваха кредитни точки за всеки, когото подстригвам.

Стив не каза нищо, но дълбоко в себе си се възмути, че загуби дългата си коса само заради някаква адски глупава наредба. Напомни си, че трябва да контролира реакциите си. «Отново си вътре, Брикман. Дръж се хладнокръвно и умно…»

Чизъм отстъпи да огледа работата си.

— Е, така вече е добре… — Взе ножиците и отряза няколко щръкнали косъма, след това пак включи машинката и се зае да оформи линията зад дясното ухо на Стив. — Знаеш ли, аз познавам сестра ти… Роз — промърмори той. Гласът му едва се чуваше от бръмченето на електрическата машинка. — Искаш ли дай кажа, че си добре?

В главата на Стив прозвуча сигнал за тревога. Какво свързваше този човек със сестра му?

— Няма ли да е опасно?

Чизъм се засмя, остави машинката, свали кърпата от врата на Стив и го подкани да стане.

— Добре дошъл сред човешката раса.

Очите на Стив внезапно се наляха със сълзи. Той се надигна от стола, разтри енергично лицето си с ръце в усилие да скрие емоциите си и мълчаливо се сгълча: «Стегни се, Брикман! Не трябва да се оставиш тези хора да те хванат. Особено тия, дето се правят на добрички. Те са най-опасни.»

По време на храненето в столовата Чизъм не направи никакъв опит да разпита Стив за времето, през което е бил пленник. Разговорът беше главно за живота на Стив в Рузвелт, за последните три години в Академията и за службата му на ешелона. Чизъм беше дружелюбен, задаваше интелигентни въпроси, но не беше прекалено любопитен. Към края Стив си даде сметка, че Чизъм всъщност не е разкрил нищо за собственото си минало.

Когато се нахраниха и отместиха чиниите настрана, Стив зададе въпросите, които беше намислил да зададе, след като бъде подстриган. Въпроси, които знаеше, че Чизъм очаква да зададе.

— Къде съм?

Чизъм се замисли над въпроса.

— Мисля, че на този етап е по-добре да не знаеш. По-добре и за двама ни.

— Каква е връзката между теб и Роз?

Чизъм вдигна рамене.

— Просто сме добри приятели.

Стив почака, но Чизъм не продължи.

— Работата е там, че никой не трябва да знае за моето завръщане.

— Няма проблем. Тя може да пази тайна. — Очите на Чизъм не трепнаха.

— Може би, но… — Стив поклати глава — Рискът е твърде голям. Ако някой научи, нещата могат много да се объркат… и за двама ви.

Чизъм вдигна рамене.

— Ще поема този риск, стига да искаш.

— Джон, знаеш как стоят нещата. Завръщането ми е тайна. Защо да рискуваш? Не ми дължиш нищо.

Чизъм го погледна.

— Това е вярно. Не ти дължа нищо… и това включва едно обяснение. Нали?

— Би трябвало. Във всеки случай благодаря.

Чизъм стана от масата.

— Тя е добро дете. Ще стане чудесен доктор.

— Ако изобщо стане.

Чизъм кимна категорично.

— Ще стане. — После отведе Стив в болнична стая с четири легла, пожела му лека нощ и му каза, че ще го вземе сутринта.

Стаята беше една от шестте зад прозрачни прегради на едната страна на коридора, където на една осветена маса седяха двама санитари в бели дрехи. Останалите светлини бяха намалени, само колкото да се вижда. Стив легна на единственото приготвено за спане легло и заспа дълбоко.

През следващите два дни Стив беше подложен на пълен медицински преглед, включващ всички части на тялото му — както вътрешни, така и външни. Сканираха цялото му тяло, кожата, костния мозък, кръвта, взеха проби от слюнка и урина и дори трябваше да извърши неприятната задача да сложи с лъжица от фекалиите си в един буркан. Умствените и физическите му рефлекси бяха тествани с широка гама прибори, като се почне от електронни дисплеи и се стигне до гумено чукче, електроди, залепени за ребрата му, и проверка на сърцето и ума му през новоподстригания му череп.

Стив предположи, че го проверяват за радиационни увреждания, но също както в Пуебло, никой от медицинския персонал не му обясни целта на изследванията нито му съобщи резултатите. Тялото му беше манипулирано и прегледано така, както се разглежда черна кутия, пълна с транзистори. Чизъм, който се появяваше от време на време, беше единственият му контакт с реалността.

В края на втория ден, когато беше сам с Чизъм, Стив го попита дали знае какви са резултатите.

Чизъм отиде до вратата да провери дали някой не идва, после пусна водата в мивката и направи знак на Стив да отиде по-близко до него.

— Не съм видял нищо официално, но се говори, че си чист. — Лицето му цъфна в широка усмивка. — Не изгледаш изненадан.

Стив се намръщи.

— Не съм изненадан, защото никога през живота си не съм се чувствал по-добре. Но… да не искате да кажете, че не са ми открили абсолютно нищо?

— Точно това искам да кажа — отговори Чизъм.

Стив го погледна.

— Но… и двамата знаем, че е невъзможно човек да прекара толкова дълго, без да…

Чизъм не го остави да завърши.

— Да. Може би затова те държат в тайна. Ще ти кажа нещо друго, момче… — Той отново погледна към вратата, доближи лицето си до Стив и прошепна едва чуто: — Ти не си първият.

Новината беше толкова изненадваща, че за момент Стив онемя. По някаква необяснима причина това имаше дълбок, тревожен ефект. Краката му се разтрепериха — сякаш земята под него се рушеше. В ушите си чу същия тътен, който беше чул, когато Роз му беше казала за техния умствен контакт по време на първия му полет над земята. Той се олюля и неволно посегна към ръката на Чизъм.

Чизъм се отдръпна.

Стив си възвърна гласа, но въпросите му прозвучаха безнадеждно объркани.

— Какво означава, че не съм… кои са те… как може…

— Млъкни! Седни! — изсъска Чизъм. — Някой идва! Забрави какво съм ти казал! — Той рязко се обърна и тръгна към другия край на стаята. Вратата се отвори и лекарят, който преглеждаше Стив вече два дни, влезе и дойде при него. Стив, облечен в бял болничен халат, седеше с ръце в скута.

Лекарят сложи ръка на рамото на Стив.

— Лошо ли ти е? Май трепериш.

— Просто ми е студено — каза болнаво Стив, после се изправи и се опита да застане мирно. Бученето в ушите му започна да заглъхва.

— Нищо ми няма. Чувствам се отлично. Просто отлично…

— Добре — каза лекарят. — Утре сутринта ще бъдеш изправен пред оценители за първо изслушване.

Късно през нощта, докато Стив спеше неспокойно в празната болнична стая, Чизъм използва идентификационната си карта да получи достъп до малка конферентна зала. Един голям, монтиран на стена телевизионен екран се издигаше пред маса с формата на полукръг и девет стола около нея. Щом Чизъм седна на стола в центъра, една камера, монтирана над телевизионния екран, записа пристигането му и потвърди идентичността му чрез предаване на електронния образ за компютърен анализ. След малко червено-бяло-синята звезда на Амтрак изчезна от екрана и се появи млада тъмнокоса жена, седнала зад бюро с метално-сребърна огледална повърхност.

Чизъм почтително стана.

Жената се наведе към него, опря лакти на бюрото, сложи ръцете си една върху друга и каза:

— Добър вечер, Джон. — Ниският й глас беше твърд.

— Добър вечер, Фран.

— Седни.

Чизъм седна и зае същата поза като събеседничката си.

Фран имаше бледо кръгло лице, уста с твърди устни и пъстри очи. Късата й права коса с път отляво беше сресана над челото и прибрана зад ушите. Беше облечена в сребрист гащеризон — официалната работна униформа на членовете на Първото семейство — с тъмносини и бели гарнитури за ранг. Чизъм, който беше в контакт с Фран от половин година, й даваше около двадесет и седем години — трудно беше да се определи възрастта на член на Семейството. Макар че сега живееше недалеч от нея, те никога не се бяха срещали лично и откакто беше получил настоящото си назначение, той беше научил само две неща за своя оперативен ръководител; пълното й име — Франклин Делано Джеферсън, и че е контрольор на Стив Брикман.

— Как е 3552?

— Подстриган, но се държи резервирано — отговори Чизъм.

— Каза ли нещо интересно за времето, прекарано в плен?

— Нищо. Съществува възможността за потенциална връзка, но тъй като е планерист, той е изключително самостоятелен. Опитах се да го накарам да се разкрие, но не проявява абсолютно никаква потребност за някаква значителна степен на социално взаимодействие. Имам впечатление, че ме подозира.

— Щеше да е изненадващо, ако не те подозираше — отвърна Фран. — Той е проницателен като сестра си. И е малко параноик. Подозира всички. Попита ли те за резултатите от тестовете?

— Да. Отговорих съгласно инструкцията. Реакцията му беше точно както предсказахте. За момент помислих, че ще се спука по шевовете. Беше, хм… интересно преживяване.

Фран кимна замислено.

— След толкова дълго излагане на радиация не е изненадващо, че някои дялове от мозъка му не работят. Какво мислиш, Джон… това обработване ще даде ли резултат?

Чизъм се замисли над отговора.

— Не съм специалист, но ако сте готова да се доверите на моята интуиция, мисля, че отговорът е «да». От друга страна, ако се окаже, че греша, не е ли възможно да бъде препрограмиран?

— Добър въпрос, Джон. Това е нещо, което никога не е било изпробвано. Този дял на ОВЪРЛОРД работи повече от петдесет години, но ние сме все още в неизследвани води. Всеки опит да се препрограмира някой от сегашните субекти може да създаде повече проблеми, отколкото ще реши. — Фран прекара пръсти по косата на челото си и дари Чизъм с топла усмивка. — Нещо друго?

— Да — отговори Чизъм. — Въпреки че има много висока степен на самоконтрол, го накарах малко да се поотпусне, като споменах името на сестра му. Беше истинска емоционална реакция. Възможно е подходът строго-деликатно-строго, който решихме да приложим, да даде резултат. От друга страна, той може да изпитва някакви чувства на вина към Роз… хм, искам да кажа, 3801. Мисля, че трябва да ги съберем. Като имам предвид психосоматичното нараняване, което тя получи при неговото сваляне, мисля, че знае, че той е жив.

— И че е тук в Гранд Сентрал — добави Фран.

Чизъм вдигна рамене.

— Това също не би ме изненадало.

— Значи предлагаш да го изправим пред оценители, както е запланувано, и ако се окаже неподатлив, да го съберем със сестра му… и след това да я използваме като средство?

— Точно така — отговори Чизъм. — Междувременно ще продължа да играя ролята на добрия. И разбира се, ако мога да уредя да се срещнат, ще бъда повишен…

Фран кимна.

— Това ми харесва. Браво, Джон. Ще изясня нещата и ще се свържа с теб.

— Добре. — Чизъм се изправи.

— Лека нощ, Джон.

— Лека нощ, Фран.

Образът изчезна и се появи логото на Амтрак — син кръг, ограждащ бяла петолъчна звезда. От двете страни на кръга имаше два бели квадрата, всеки разделен от хоризонтална, насочена навън червена стрела. Според Наръчника бялата звезда символизираше Тексас, щата на самотната звезда, вътрешния щат, където беше създадена Федерацията Амтрак; синият фон представяше света със синьото небе, в който тя щеше да се върне. Червеният бордюр около звездата и лентите символизираше надземната граница, която се тласка навън от стрелите — червени като пролятата в процеса на разширяване кръв. Двата бели квадрата, пресечени от червените стрели, представяха външните щати, отвоювани от мютите — очистената повърхност.

Докато внимателно връщаше стола на мястото му, Чизъм размишляваше върху истинския гений на Първото семейство — неговото безкрайно умение да мами. В даден момент от далечното минало Джеферсъновци — самоувековечаваща се династия, чиито членове понастоящем се смяташе, че наброяват пет хиляди — беше успяла да се разположи на върха чрез хитро скроени лъжи и измами, които през столетията постепенно се бяха наложили като общоприета истина; постепенно се бяха затвърдили като вековна скала в земната кора, солидна основа, върху която бяха изградили настоящата си непристъпна властова позиция.

Брикман беше специален случай, но всички останали също бяха обработени. Дори Чизъм не можеше напълно да повярва, че онова, което беше разкрил, е истина. Това беше едно от проклятията да бъдеш прикрит агент. Истината и неистината бързо ставаха неразличими; приетите идентичности се сливаха с лежащото в основата аз и накрая те оставяха с единствения критерий — факта, че си жив. И дори този факт бързо можеше да остарее. Достатъчно беше една голяма черна точка.

Чизъм излезе от конферентната зала и тръгна към квартирата, която споделяше с трима други лекари. Да… тази работа беше трудна, съвсем сигурно. Единственото нещо, което Първото семейство не контролираше, беше състоянието след смъртта. Те можеха да те убият по хиляда различни начина и с безкрайно различна скорост, но след като сърцето престане да работи, ти си — метафорично казано — свободен от тяхната власт. Да избягаш.

Да…

Ако, разбира се, от теб е останала някоя част и има място, където да избягаш. Чизъм се надяваше, че има. Мислеше над тази идея от години, откакто един трекер — от банда на-ко, която беше проследил до лабиринт от гъсто населени тунели отпреди Холокоста под надземното място, наречено Далас — му беше показал една книга. Книгата; не Наръчника; не електронни страници от видеоархиви, а редове с букви на пожълтели парцаливи правоъгълни листа от тънка материя на вид като тъкан.

Старият човек му беше казал, че това е хартия. Най-близкото нещо до нея, което Чизъм беше виждал, беше пласти-филмът — материята, на която бяха отпечатани картите на повърхността. Книгата, която се наричаше Стар и Нов завет, съдържаше описания на събития, за които се предполагаше, че са се случили много, много преди дори светът със синьото небе да се е оформил. Чизъм, чиято задача беше да проникне в бандата, отдели доста време да прочете много от нея. Не беше лесно. Много от страниците липсваха или бяха скъсани. Не беше чудно, че Федерацията беше решила да запише всичко на видео. Общото впечатление на Чизъм от книгата беше, че времената не са се променили много. И в прастаро време бе имало много войни, лоши времена, добри времена, хората бяха мамени — а един човек… Божичко, него наистина го бяха прецакали! И бе имало много хора, обещавали по-добро бъдеще, много приказки за добро и зло и едно място, наречено небе, Царство на Бога. Като света със синьото небе — дори по-добро.

Когато групата беше заловена, Чизъм скри книгата зад няколко разклатени тухли в един от рушащите се тунели. Беше решил да се върне да я вземе, но полицаите взривиха скривалището на групата и го превърнаха в купчина развалини. Чизъм често си казваше, че това е най-доброто, което би могло да се случи. Книгата можеше да му струва живота. Като прикрит агент на отделение за прилагане на закона, той знаеше какви са правилата, но беше открил, без да разбира защо, че притежаването на онази книга е нарушение на Първи кодекс.

От този момент Чизъм започна да проучва по-внимателно какво се иска да върши: не да оспорва заповеди — това би могло да бъде фатално, — но да размишлява върху причините, поради които са необходими хора като него. Някои от идеите в онази книга още се въртяха в главата му и един настойчив въпрос беше останал да го измъчва. Точно преди да атакуват скривалището старият на-ко беше споделил пред Чизъм една голяма тайна: под друга част на Далас бил открил голяма подземна галерия, в която имало хиляди такива книги, пълни с различни истории, картини и факти за света преди Холокоста. Кълнеше се в живота на Генералния президент. Бил прекарал цели два дни само обиколи галерията! Стелаж след стелаж от пода до тавана; наредени в дълги, сякаш безкрайни редици. Беше обещал да покаже на Чизъм къде е това място, но същия ден, когато трябваше да го води през лабиринта от тунели, полицаите дойдоха и прибраха цялата група. Това беше преди пет години.

Бяха ли тези книги все още там? И Първото семейство — което чрез видеоархивите предлагаше само най-бегла информация за времето преди Холокоста — знаеше ли, че са там?

Оценителите, пред който бе изправен Стив на следващата сутрин, бяха петима мъже и три жени. Деветият член — председателят на съвета, още не беше дошъл. Стив стоеше спокойно пред стола, на който трябваше да седи през по-голямата част от следващите пет дни, и се опитваше да разгадае държането на отделните членове на съвета, които заемаха местата си от двете страни на ръчно изработения, с висока облегалка стол на председателя. Масата, на която щяха да седят оценителите, беше с форма на полукръг, заобикаляща стола на Стив, така че да може да бъде наблюдаван отблизо, докато го разпитват.

Стив вдигна очи и видя една от вездесъщите телевизионни камери и микрофон, които щяха да записват всичко, което казва, и всяко движение, което прави. По-късно видеолентите щяха да бъдат подробно разгледани и всяка страна на държането му щеше да бъде проучена. Това беше стандартна техника, която се прилагаше към всички трекери независимо от ранга. Всеки с ранг под старши ръководител беше интервюиран през три месеца от двама оценители. Отговорите и поведението на интервюирания се оценяваха и той биваше възнаграждаван или наказван с плюс или минус кредитни точки. Този процес започваше от петгодишна възраст и за повечето трекери продължаваше до края на живота. Стив винаги беше успявал да се справи добре с тримесечните оценки, но никога не се беше изправял пред пълен състав от оценители. Според него тези бяха на възраст между тридесет и четиридесет години. Сивеещата коса изобщо не беше показател за възрастта. Някои ръководители имаха бяла коса на двадесет и пет, а след някой особено труден маршрут мнозина пионери завършваха също с посребрена коса. Говореше се, че дори да са чисто голи, винаги може да се познае кой е оценител от начина, по който те гледа. С пронизващ поглед. Поради някаква необяснима причина оценителите почти винаги имаха необичайно наситеносиви и студени очи и външност на пълна лоялност. Те можеха да цитират цели страници от Наръчника и бяха абсолютни фанатици по пунктове от процедурите, правилата и разпоредбите. Но докато имаше някои абсолютни педанти, които се заяждаха на дребно, други бяха необикновено проницателни наблюдатели и можеха да съгледат и най-малкия признак на увъртане или неискреност.

На масата пред всеки оценител беше поставен по един телевизионен монитор, на който можеха да се показват данни, отнасящи се до проучваното лице. Всеки член на съвета имаше и електронен бележник, на който да си води бележки. Бележниците можеха да се включват в мониторите и бележките да се препращат от един на друг, без проучваният да знае какво си говорят. По един номер от страната на Стив на масата идентифицираше отделните членове; 1–4 наляво от него, 5–8 надясно. Положението на председателя не се нуждаеше от уточняване.

В лявата част на стената зад масата се отвори врата. Председателката на съвета влезе и отиде на мястото си точно срещу него. Стив застана мирно. Осемте оценители изчакаха почтително тя да седне, след което седнаха и те.

— Седни, Стивън. — Гласът на председателката беше в ниския регистър, твърд, добре модулиран. Тъмната й коса с път отляво се спускаше на челото и беше прибрана зад ушите. Очите й бяха пъстри. Беше Фран. Франклин Делано Рузвелт. Контрольорът на Стив.

Стив не можеше да знае това, нито че е от Семейството. Фран беше облечена в стандартен сив работен гащеризон, носен от членовете на правния отдел на Федерацията. Носеше три-четвърти тога със свободни ръкави — част от официалната дреха на съдебния съветник. Като на председател на съвета тогата на Фран беше яркочервена с черна като въглен гарнитура. Другите членове на съвета имаха подобни тоги с обърнат цвят. Ако си беше направила труда да се консултира с КЪЛЪМБЪС, Фран може би щеше да открие, че формата и кройката на тогите напомнят на онези, носени от професорите от университетите в североизточните щати през спокойните дни преди Холокоста. Другите, въпреки техните нива 12 на картите за самоличност, никога нямаше да имат същия неограничен достъп до КЪЛЪМБЪС — щяха да останат в неведение за тази дребна подробност от шивашката история — и не само за нея.

Фран размени обичайните поздрави с членовете на съвета и провери работата на мониторната интеркомна система. Според стандартната процедура предварителният разпит на задържания се провеждаше от председателя на съвета. Главната задача на осемте оценители беше да наблюдават задържания и да оценяват отговорите му, но на отделни членове беше разрешено да класифицират отговорите или да задават допълнителни въпроси. Всеки оценител, които искаше да направи това, отправяше искане до председателя и чакаше зелена светлина. Фран използваше този кратък период да извърши преценка на Стив. Откакто беше станала негов контрольор, тя беше изучавала видеофайла, обхващащ подходящи етапи от живота му от раждането му до днес, но сега за първи път го срещаше лично. Като жена тя хареса онова, което видя, но това не промени решимостта й да измъкне от него всичко, което той знае за мютите.

Фран опря ръце на масата, сложи грижливо ръце една върху друга и втренчи в Стив пъстрите си очи. Крайчетата на устата й се разтеглиха в полуусмивка, което контрастираше със сериозния й тон.

— Стивън, преди да те помолим да опишеш твоя опит, искам да подчертая, че въпреки обстоятелствата, свързани с твоето приемане в Пуебло и Санта Фе, Федерацията не те смята за нарушител. Ти не си заподозрян в никакъв смисъл в неизпълнение на дълга си, докато си служил като планерист. — Фран огледа седналите около масата. — Мисля, че по този въпрос изразявам общото мнение, нали?

Осемте оценители кимнаха и измърмориха в знак на съгласие.

Фран отново насочи вниманието си към Стив.

— Както несъмнено разбираш от степента на недоверие, с което си се сблъскал в Пуебло и на други места, ти си първият трекер, преживял плен при мютите… и единственият, който е имал възможност да проучи задълбочено Плейнфолк. Онова, което имаш да ни кажеш, ще бъде безценно в планиране на нашата кампания за възвръщане на повърхността. От това следва, че… тъй като твоят опит е уникален… не може да става дума съветът да порицае някоя страна на твоето поведение нито някое наблюдение, което можеш да имаш относно разглеждания период. — Фран млъкна и съчувствено му се усмихна. — Сигурно ти е било, меко казано, трудно. Дори травматизиращо.

Стив реши, че е подходящо в този момент да отговори със сериозно кимване.

— Вярвам ти — продължи Фран. — Ние обаче ще те помолим да ни опишеш всеки момент от напускането на «Дамата» с… — тя спря да се консултира с екрана — … с Уайт, Г.Р. — твоя приятел Гас — до пристигането ти на попътната станция в Пуебло. Искам да смяташ този преглед като разширена версия на разпит, който офицерът по въздушни операции нормално извършва след изпълнение на полет. Единственото, което искаме да направим, е да споделим познанието, което си получил по време на пленничеството, с надежда, че то ще ни даде по-пълно разбиране на врага. Разбираш ли?

— Да, мадам — отговори Стив.

— Добре. — Председателката отново се усмихна. — Първото семейство ме помоли да ти кажа, че знаят за проявеното към теб враждебно отношение по пътя и ще се вземат мерки то да се компенсира по подходящ начин. Разбрах, че щатският началник на военната полиция на Ню Мексико ти е обяснил някои, макар и не всички, причини, поради което е било необходимо да си закачулен и окован.

— Обясни ми, мадам.

— Съжаляваме за различните физически насилия, но… поради непредвидените обстоятелства, съпровождащи твоето завръщане… съм сигурна, че ще приемеш инцидентите като дължащи се на престараване.

— Това беше само малка цена, която трябваше да платя за удоволствието да се върна у дома, мадам.

— Радвам се, че виждаш нещата така — отвърна председателката. — Във всеки случай не ти е причинено никакво трайно увреждане.

«Нищо, което да се вижда — помисли Брикман. — Хитро. Браво, Брикман. Но защо е целият този увод… освен това какво означава компенсация от Първото семейство? Това е нечувано. Защо трябвате неочаквано започват да се грижат, че някой е бит от военната полиция?» Аларменият звънец в главата на Стив зазвъня. Председателката на съвета го разтревожи. Тя според него беше по-скоро двадесет и пет годишна, отколкото тридесет. За да оглавява пълен състав оценители на тази възраст беше или много умна, или…

Или какво?

Стив усещаше в ума му да се оформят неясни образи. Съществото, силата или каквото беше, което се криеше в него, се опитваше да му каже нещо, но не успяваше. Вината беше негова. Той се беше борил срещу него, беше се опитал да го изключи, да го игнорира, да го зарови, защото толкова много години то се беше оттегляло като отшелник в далечна пещера в дъното на ума му, появявайки се само когато самото то почувстваше нужда да го стори. Стив се опита да направи образите ясни, но тъмният посланик не отговори на повикването му и вътрешното му око остана замъглено.

«Той подозира» — мислеше Фран. Беше се чудила няколко дни дали да се възползва от възможността да се види лично с Брикман и сега се проклинаше, че е взела погрешно решение. Можеше да изчака; трябваше да избере по-малко забележима роля. Нещо, което по-малко личи. По дяволите! Нямаше значение… твърде късно бе да се връща назад…

— Добреее — проточи тя, докато се консултираше с монитора, поставен пред нея. — Двамата с Гас Уайт сте излетели на 12-и юни да бомбардирате мютска нива на североизток от Шайен. Фазети и Нейлър трябвало да извършат подобна атака на съседната гора… където се смятало, че се намира селище на Плейнфолк. Защо не започнеш оттам?

На Стив му трябваше дълго време да се подготви за този момент. Той пое дълбоко дъх и започна грижливо редактирана версия на онова, което му се беше случило, след като беше свален от мютска стрела. Ежедневните разпити бяха разделени на две заседания от по четири часа и половина — едното сутрин, другото следобед, с един час почивка за обед. След две заседания, през които повече говори той, челюстта го заболя нетърпимо и езикът му се вдърви и поду. Перспективата за други четири-пет часа при същото напрежение определено го разтревожи. Беше му нужна не само физическа издръжливост, а и значително умствено усилие. Освен много деликатната информация, която той се беше заклел да запази, Стив знаеше, че заради собствения си интерес трябва да избягва да прави всякакви преценки. В такъв вид разпит подборът на думите и фразите беше решаващ; една невнимателна забележка или лошо обмислен отговор можеха да доведат до конфликт. Затова той се съсредоточи върху фактите, без да изразява нито одобрение, нито неодобрение на начина на живот на мютите и техните странни вярвания за света.

През първия ден, след като описа как беше измъкнат от останките на скайхока, Стив разказа как Мистър Сноу бе превързал раните му с листа от растения и го бе принудил да яде сухи късчета дрийм кап, болкоуспокояваща гъба, преди да намести костите на счупения му крак, и как със самоналожената програма от упражнения си беше възстановил здравословното състояние в подготовка за евентуално бягство.

Попитан за раните на бузите Стив обясни, че за да не бъде убит от враждебната фракция на племето М’Кол, е бил принуден да участва в мютски тест за мъжество, известен като захапване на стрелата, при който — под заплахата на незабавна екзекуция — трябвало да се съгласи през лицето му да бъде промушена стрела, без да трепне, и да я прехапе със зъби. Забележителен момент — не заради болката, — а защото беше през нощта, когато за първи път зърна Клиъруотър.

Продължи с описание на организацията на племето М’Кол; начина, по който беше построено селището, и лекотата, с която колибите и всичко в тях можеше да се опакова и пренесе на големи разстояния; ежедневната дейност на племето, процеса на събиране и разпределяне на храна, патрулирането на хайки от мечки и вълчици и агресивната отбрана на тяхната «родна територия».

През втория ден, когато разпитът беше за тактиката и оръжието на мютите, Стив спечели точка пред съвета, като разкри за съществуването на майсторите на желязо — загадъчните хора от огнените ями на Бет-Лем, които снабдяваха Плейнфолк с техните мощни арбалети и други хладни оръжия, наричани от мютите «остро желязо». Притиснат за повече подробности, той можа само да повтори малкото информация, която бе успял да събере: търговските експедиции на майсторите на желязо се извършваха на борда на «кораби с колела», които идваха от големите реки, наречени Мис-Хури и Мис-Хипи. Не можеше да каже на оценителите къде се намира Бет-Лем. Когато беше задал същия въпрос на Кадилак, последният беше уклончив и каза само, че «лежи в страните отвъд източната врата».

На третия ден главната тема бяха летописците. Оценителите особено се интересуваха от обяснението на Стив за връзката му с Мистър Сноу и Кадилак и в частност от неговото обяснение за ключовата роля на стария мют като историк на племето и ходеща енциклопедия и ролята му на главен тактик и съветник на управляващите старейшини и как Кадилак е обучаван за негов заместник.

— Да не искаш да кажеш, че тези летописци са възпитатели… че могат да обучат всяко дете да запамети над деветстотин години устна история? — попита оценител 6.

— Не, сър, не всяко дете — отговори Стив. — Тези летописци са от друга порода. Те са родени с тази способност. Не зная как или какъв е процесът на селекция, но зная, че М’Колите още нямат трето поколение надарено дете, което да замести Кадилак. Не ме разбирайте погрешно. Външно тези, хм… хора… изглеждат също както всеки друг мют. Но под деформациите на кожата и костите, те са изключително надарени индивиди.

Оценител 6 изсумтя.

— Очевидно са те впечатлили.

— Сър, те са наши врагове и ако пренебрегна техния несъмнен потенциал да ни наранят, ще наруша клетвата си да правя всичко, което мога, за да защитя Първото семейство и Федерацията.

Младата председателка на съвета се усмихна.

— Добре казано, Стив.

«Ами да — помисли Стив. — Това е линията, която се приема добре от оценителите.» Но в нея имаше и известна истина. Иронията беше, че видимата готовност на Стив да разкаже всичко прикриваше действителната истина: потенциалът на Мистър Сноу да навреди на Федерацията беше по-голям, отколкото те можеха да си представят.

Стив отправи към пъстрите очи на председателката най-честния си поглед.

— Мадам, с риск да изпадна в немилост трябва да кажа, че докато, от гледна точка на умствена сила, двамата летописци стоят една глава над останалите, средният мют не е толкова глупав, колкото очаквах.

— Нека изясним това — каза председателката. — Да не се опитваш да ни кажеш, че мютите от Плейнфолк притежават човешки интелект?

— Да — добави оценител 3, човек с глупава физиономия, чийто врат беше твърде широк за лицето му. — Да не искаш да кажеш, че тези животни са като нас?

И двамата му зададоха въпроси. Всяка дискусия в тази насока беше истински динамит. Стив претегли внимателно отговора си — съзнаваше, че едно продължително колебание може да се интерпретира неблагоприятно.

— Според Наръчника мютите са полухора, мадам. В сравнение с нашия начин на живот техният определено е примитивен, много от навиците им са дивашки и варварски. Но макар да нямат писмена форма на общуване, те говорят език, който много прилича на езика, на който говорим ние, а посредством летописците притежават история, която обхваща същия период като нашия. Те създават музика, пеят…

— Същото правят и птиците — каза оценител 3.

Стив прие това прекъсване с учтиво кимване. Знаеше, че една от техниките, използвани от оценителите, е да правят глупави на вид забележки, с цел да предизвикат надменен или недобре обмислен отговор. Това даваше резултат при разпитвани, които се смятаха за по-умни от тях.

— Сър, знам, че ги смятаме за животни… че ги наричаме полуидиоти, същества с четири очи, торби с лайна, хранещи се с пениси. Не без причина, сигурен съм. Но според мен думата «животно» се отнася в по-голяма степен за зверовете, които не могат да общуват посредством мисли, идеи и намерения, отколкото за същества, които използват синтактично свързана реч.

— Мислиш, че можеш да ни объркаш, като използваш дълги думи, така ли — сряза го оценител 3.

— Не, сър — отговори Стив. — Знам, че това определение го няма в Наръчника, но…

— Може би трябва да го има… — притече му се на помощ председателката. — Продължавай, Стивън.

— Мадам… аз мога да говоря само за това конкретно племе, но онова, което се опитвам да кажа, е, че макар Плейнфолк да са технологически неграмотни, различните умения, които притежават, показват, че те могат да учат. Тяхната видима неспособност да помнят не им пречи да приемат информация. Проблемът име в търсенето на информацията. Те могат да запаметяват знания, но не могат да изразяват словесно тези знания. В резултат на това повечето от тях изглеждат невероятно глупави.

От разменените погледи беше ясно, че някои от оценителите не харесват казаното. Стив знаеше, че не бива да го казва, но някакъв капризен импулс го накара да продължи с тази тема. Той се обърна към председателката:

— Мадам… бях попитан дали считам мютите равни на нас. По отношение на техните тела и начин на мислене отговорът е «не». Ако пренебрегнем малкия брой «едногодишни», физическите различия са несъвместими, техният начин на живот е напълно чужд на нашия. Но ако приложим други критерии — сила, жар, сръчност, податливост на възпитание и — трябваше да го каже — скрита интелигентност, тогава отговорът ми трябва да бъде «още не».

Председателката стисна устни в лека усмивка.

Оценител 7, една от другите жени от съвета, се наведе напред.

— Би ли пояснил последните си думи?

— Мадам, аз не оспорвам мъдростта на Наръчника. Но ако съм го разбрал правилно, информацията, която той съдържа по този въпрос, е събрана в резултат на операции срещу южните мюти. Тях съм виждал само като пленници в работни лагери и оковани групи. Плейнфолк са все още независими. Една непобедена раса бойци. И според летописците М’Коли те са твърдо решени да останат такива. Нашите първи настъпления на тяхна територия им показаха пред каква заплаха са изправени. Не трябва да ги подценяваме. Те имат капацитет да се адаптират, да усвояват високи умения… дори технология.

Оценител 1 се изсмя сухо.

— Технология! Как, по дяволите, ще научат технология… от нас?

Стив се обърна наляво.

— Е, сър, това не ми беше дошло на ума, но като го споменахте, може би трябва да помислим по този въпрос.

Оценител 3 избухна.

— Ти с всичкия ли си?! Тези облъчени с гама-лъчи торби с лайна не могат да различат кирка от лопата дори ако им ги бутнеш под носа!

Стив потисна един неочакван порив да удари между очите това арогантно лайно. Да каже на него и на неговите въшливи приятели, че под рисунките от черно и кафяво тялото на Кадилак е съвършено като неговото; че с къса коса и облечена с гащеризон осемнадесетгодишната синеока Клиъруотър спокойно може да мине за трекерка; че макар и необразован по стандартите на Федерацията, младият Кадилак има необичайната способност да учи със скоростта на светлината и в много отношения е по-умен от много курсисти, завършили Въздушната академия. Прехапа устни и не каза нищо — нали беше обещал на Мистър Сноу никога да не казва на началниците си за истинското физическо състояние на Кадилак или да разкрие съществуването на Клиъруотър.

Така че отговори на оценител 3 с подкупваща усмивка:

— Трябва да призная, че имаше няколко, които бяха бавни. — Да… моментът определено не беше подходящ да спомене, че племето М’Кол му бе набавило инструменти и му бе помогнало да построи «Блу-Бърд» — планера, с който беше избягал. Това щеше да доведе до неприятни въпроси, които на свой ред щяха да го принудят да признае, че в замяна той е научил Кадилак да лети. Въпреки ласкателните уверения на тъмнокосата председателка специално тази новина щеше да му създаде голям проблем.

— Стивън — каза председателката. — Любопитна съм защо трябва да учим мютите на нещо?

— Не ме разбирайте погрешно, мадам. Аз не оспорвам политиката на Федерацията…

— Радвам се да го чуя.

— Само че… като видях на какво са способни Плейнфолк… ми се стори, че ако… ако те изобщо научат нещо, ние трябва да контролираме процеса… вместо някой друг. Като майсторите на желязо например. Щом тези загадъчни хора търгуват с арбалети, можете да сте сигурна, че те ще ги въоръжат с нещо по-добро, за да им дадат предимство. Те вече изработват за Плейнфолк производствени съоръжения и воден транспорт. — Той разпери ръце. — Кой може да каже какво друго могат да имат?

Фран се усмихна. Този млад мъж беше умен… и привлекателен.

— Не се безпокой за майсторите на желязо, Стивън. Когато му дойде времето, ще се погрижим и за тях. И забрави за обучение на мютите. Остави ги да си изживеят каквото им остава от техния скапан живот. Повърхността е наша по право. Тя ни е обещана от Първото семейство. Ние няма да делим света със синьото небе с никого.