Първото семейство

Глава 13

Желанието на Джоди да спаси Стив бе станало причина да ги хванат, но те не бяха сами в нещастието си. Племето беше разпростряло мрежата си нашироко. Докато вървяха на северозапад, други групи мечки и вълчици М’Кол се присъединиха към тях, всяка със собствена плячка ренегати. Общият брой, включително Стив, беше тридесет и трима. Малоун и най-близките му помощници очевидно бяха избегнали залавянето, но от разговорите, които можа да дочуе, Стив остана с впечатлението, че Малоун е изгубил една трета от хората си.

От начина, по който стъпваха воините М’Кол — важно, — Стив разбра, че са доволни от големия брой заловени пленници. Предположи, че дължи живота си — отново — на Мистър Сноу, но не можеше да разбере защо бяха запазени живи ренегатите. Изненада го също, че никой и от двете страни не беше убит по време на преследването.

За да не избягат, ренегатите бяха разделени по двойки и завързани един до друг за китките и гърлата към дълга фиданка, поставена върху раменете им. Само Стив, по нареждане на Мистър Сноу, не беше вързан. Това специално отношение не помогна да се повиши популярността му между другите пленници. Повечето от тях, следвайки първоначалната реакция на Малоун, все още изпитваха подозрение към него и сега, като видяха, че е в приятелски отношения с техните похитители, отговаряха на неговите опити за контакт враждебно, наричаха го «изрод» и «урод с израстъци по главата» — най-обидните епитети в речника на пионерите, запазени за онези, които общуват с мюти.

Следвайки примера на Мистър Сноу, воините мюти се отнасяха към него с учтива сдържаност. Стив видя между мечките и вълчиците много познати лица, но те с нищо не показваха, че го познават. За тях той беше просто един от ренегатите. Което беше добре за Стив. Той разглеждаше кратката си среща с Малоун като изключително неприятна грешка в плана си, но пленяването му заедно с Джоди и тримата й другари му осигури нова защитна история, по-добра дори от онази, с която беше започнал. Загадъчното същество, известно като Талисмана, отново го беше спасило. Каквато и съдба да очакваше изкаляните ренегати, Стив Рузвелт Брикман щеше да бъде добре. Мистър Сноу не беше казал много и с толкова много думи, но с кимване и намигване беше дал на Стив да разбере, че предишните им отношения още са в сила.

Сякаш за да го потвърди, старият летописец му позволи да си вземе ботушите от раницата на Джоди и дори му даде бойния нож на Нейлър, който беше намерен между вещите на Келсо при разпределяне на трофеите. Келсо изгуби също ценната си жълта командирска фуражка — взе я една вълчица. Медицинската шапка, от друга страна, все още носеше своята. Поради някаква причина мютите, изглежда, не обичаха зеления цвят.

По време на дългото пътуване към селището на М’Колите на Стив беше възложена задачата да се грижи за заловените ренегати. Разпределянето на вода, плоски питки и сушено месо не беше проблем, но някои от ренегатите бяха ранени и се нуждаеха от специално внимание. Стив помоли Мистър Сноу и той освободи Джоди и Медицинската шапка да му помагат в грижите за другите.

Въпреки че получаваше вода и храна Келсо гледаше Стив с нескрито възмущение и на няколко пъти ясно даде да се разбере, че смята залавянето си изцяло за грешка на Стив, за което, ако някога му се удаде случай, Стив ще му плати скъпо.

По време на една кратка почивка, докато пиеше вода от шише, подадено му от Стив, Келсо видя вълчицата, която носеше шапката му, изгледа я с нескрита омраза и изръмжа:

— Шибана курва!

— По-кротко де! — каза Стив. — Какво искаш да направиш? Да те убият ли?

— Де да имаме този шанс — озъби се ренегатът, вързан заедно с Келсо. — Ако го бяха направили, сега нямаше да седим тук.

— Вярно — каза Келсо, повиши глас и кимна към намиращата се наблизо група мечки: — Погледнете ги! Виждали ли сте някога по-миризливи лайнари?!

— Кристо! — изсъска Стив. — Какво ти става?!

Келсо го погледна и се засмя.

— Не се тревожи, лайнарче. Приятелите ти могат да ни попребият, но няма да влезем в месарския бизнес.

— Имаш предвид, понеже не ме убиха, когато ме свалиха миналата година? Слушай… това са хората, които едва не унищожиха «Дамата».

— Сега е различно — каза другият ренегат.

— Няма да ни убият, защото сме ценни. — Келсо видя озадачения поглед на Стив. — О, забравих. Ти си новак. Април и май са сезон за лов на ренегати. Затова отиваме на запад. Малоун искаше да се махнем преди започването на сезона. Не очаквахме тези глупаци да тръгнат толкова рано.

— Не разбирам — каза Стив. — Мислех, че вие и мютите не воювате.

— Така е. Обикновено не ни закачат. Но не и когато идват корабите с колела.

— Корабите с колела? — Интересът на Стив нарасна. — О, да, чух за тях миналата година. Нещо свързано с майсторите на желязо… които и да са те. Единственото, което знам, е, че мютите разменят с тях храна, кожи и разни други неща срещу арбалети. Наричат ги «дълго остро желязо».

Келсо кимна.

— Разменят и нас.

— С майсторите на желязо? За какво?

Келсо избухна.

— Не знам за какво. Те са твои приятели — питай ги ти. Предател…

Стив не обърна внимание на обидата, а възкликна:

— Кълъмбъс! Огнените ями на Бет-Лем…

Беше ред на Келсо да го погледне озадачено.

— Така мютите наричат мястото, от което идват майсторите на желязо.

— Страхотно. Звучи чудесно. Нямам търпение да отида там.

— Слушай — каза Стив. — Знам, че не ми вярвате, но ако има начин, ще ви помогна.

— Можеш да ми помогнеш още сега — каза другият ренегат. — Свали ми ципа на панталоните. Мехурът ми ще се пръсне.

Беше единият от двамата ренегати, които бяха вързали Стив за кола. Той се изправи и каза:

— Ти ме върза за два дни. Обади ми се вдругиден.

Медицинската шапка беше способен доктор, който като много от хванатите ренегати, беше останал на повърхността по време на една операция на пионерите. В неговия случай това беше преди три години, по време на последните прочиствания с огън, които кулминираха в «омиротворяване» на щата Оклахома — една от новите територии.

Бяха го изпратили с боен отряд да помогне на група ранени трекери, но пътят им за отстъпление бе отрязан. Теренът беше попречил на ешелона да отиде до тях, лошото време не беше позволило поддръжка от въздуха, радиото им се развали. Когато накрая той и оцелелите трекери стигнаха до мястото на срещата, ешелонът бе напуснал района, като ги бе обявявал за «липсващи, вероятно убити в бой».

Както ставаше обикновено, неколцина от оцелелите обезумяха и не можаха да се възстановят. Медицинската шапка беше един от тримата, които въпреки деградирането си в пехотинци останаха живи през първите две критични седмици. Не можеше да си обясни защо беше оцелял, но очевидно съществуваше едно просто правило. Ако групата ти наброява четирима или по-малко и си все още на крака и се движиш, след като три дни не си имал контакт с ешелона, вероятно няма да заболееш от «земна болест». Дали смяташ това за добро, или не е съвсем друг въпрос.

Тъй като пътуването продължи, Стив имаше възможност да разговаря с Медицинската шапка и Джоди за живота на ренегатите или нарушителите, както те предпочитаха да се наричат. Медицинската шапка обясни, че не всички нарушители са като него. Някои бяха дезертьори — главно от попътните станции. Обикновено те бяха на-ко, които искаха да избегнат наказание. Някои бяха извършили незначителни нарушения на кодекса, но имаше и по-сериозни случаи на недисциплинираност, нападение на правителствен служител, слушане на блекджек, пушене на трева или още по-лошо — проявен страх пред лицето на врага. Имаше също различни обвинения за «неуспех по време на операция». Вместо да се изправят пред оценителите и възможна екзекуция за неизпълнение на дълг, много иначе компетентни пионери избираха да преминат на другата страна.

Да се държат такива неуправляеми и отчаяни елементи заедно изискваше железен юмрук, съчетан със силен интелект. За нещастие, каза Медицинската шапка, малко бяха лидерите с твърдост и далновидност като Малоун. В резултат на това много групи нарушители загиваха при братоубийствени спорове за лидерство и несъгласие за последователна ясна стратегия, която би осигурила оцеляването им. Когато Стив го притисна да каже дали ренегатите наброяват стотици или хиляди, Медицинската шапка каза само: «Попитай Първото семейство».

В един следващ разговор Медицинската шапка разкри, че има трети вид нарушители. Малки групи, успели да избягат от подземните бази на Федерацията обикновено по нелегално построени тунели. Думата «тунелиране» бързо беше навлязла в неофициалния речник на трекерите като синоним за всяко емоционално опиянение, но сега се използваше почти изключително от пушачите на трева да опишат еуфорията, която се получаваше от пушенето на рейнбоу.

В кратката и неточна история на съществуването на ренегатите тези бегълци от Федерацията бяха първоначалните нарушители и те бяха измислили това име за себе си. Медицинската шапка беше на мнение, че то може би произхожда от историческото събитие, известно като «Затъмнение» — момента през 2464, когато според Наръчника на Федерацията бил установен първият постоянен контакт между света под земята и този на земната повърхност и с това започнала битката за света със синьото небе.

Стив поклати глава. Не можеше да повярва.

— Не знаех, че има начини да се избяга от Федерацията. Какви хора са избягали? Къде се е случило това… и как?

Медицинската шапка се усмихна.

— Предполагам, че са били хора, несъгласни с начина, по който управлява Първото семейство. Казвали са ми, че ако човек се вгледа внимателно, ще ги намери из цялата Федерация. А що се отнася до как… — Той вдигна рамене. — По-добре не питай. Колкото по-малко знаеш за тези неща, толкова по-малко ще кажеш долу под земята.

— Искаш да кажеш, ако ме хванат?

— Ако твоите мютски приятели не те разменят заедно с нас, скоро пионерите ще ти дишат във врата. — Медицинската шапка провери съдържанието на чантата си за първа помощ. — Ти си прекарал известно време на ешелон. Знаеш, че те не убиват само мюти. Нарушителите също са цел с висок приоритет.

— Вярно — призна Стив. — Но какво друго можеш да очакваш, щом си се отклонил от пътя? Все пак така и не можах да разбера защо Семейството отделя толкова много време и енергия да ни унищожи. Нали никой от нас няма да живее много дълго.

Медицинската шапка го удостои с друга усмивка.

— Кога те свалиха?

— На 12-и юни миналата година.

— И как се чувстваш? Боледувал ли си? Забелязал ли си някакво поражение на кожата? Венците ти кървят ли?

— Не, още не — отговори Стив. — Но на борда на «Дамата» ме подлагаха на тримесечни медицински прегледи. Няколко дни преди да ме свалят ми беше инжектиран антирадиационен серум. Тайсън също имаше… човекът, когото намерих да живее в землянката.

— А, да… прикритият агент.

— Точно така.

— Знам за инжекции с витамини, но… антирадиационен серум… — Медицинската шапка го погледна подигравателно. — Кой ти пробута тази история?

— Тайсън. Той се тревожеше, че му свършвал серумът. Каза, че му били останали три ампули.

— Ти каза на Малоун, че Тайсън се канел да те предаде на Федерацията. Ако му се е свършвал този «серум», защо го е разделил с теб?

— Не го раздели — отвърна хладнокръвно Стив. — Сам си го инжектирах, след като го убих.

— И мислиш, че това те е запазило да не се разболееш?

— Не използват ли това твоите приятели?

— Събуди се, Брикман. Всичко в тази чанта е от джобовете на мъртви пионери. Добре. Малоун беше суров с теб. И имаше основание за това. Знаеш ли какво правят тези прикрити федерални агенти? Като Тайсън и другия, когото си убил? Замаскират бомби в труповете! Повдигнеш ги или ги вземеш и — БАМ! — Той вдигна ръце и въздъхна. — По този начин загубихме трима добри мъже. Искаш ли да знаеш нещо? Мина цяла година, откакто свърших последния бинт. А колкото до морфина… да се намери, е по-трудно, отколкото да хванеш Генералния президент за чепа. Лично аз през последните три години не съм взел нито таблетка, нито инжекция, нито нещо друго.

Стив потрепери.

— Може би си неподатлив.

— Може би… — Медицинската шапка погледна Стив. — Виждам, че има още много да учиш.

— Може да се случи, нали? — настоя Стив.

— Да… — замислено каза Медицинската шапка. — След като прекараш тук известно време, ще откриеш, че са възможни много неща. — Той промуши глава през ремъка на амбулаторната чанта и се изправи. — По-добре да отида да нагледам пациентите си.

След седем дни Стив и другарите му по съдба видяха пролетното селище на М’Колите. По пътя към него Стив забеляза разкопани за нови посеви ниви. Мютите, които обработваха земята, оставиха инструментите си и се присъединиха към щастливата тълпа, струпала се да посрещне завръщащите се воини.

Когато триумфалната процесия стигна първите колиби, Мистър Сноу дръпна Стив настрана и го предаде на Кид-Креол и Доктор-Хук.

— Искам да отидеш в моята колиба и да ме чакаш, докато дойда да те взема. Мога ли да се надявам, че няма да направиш нищо, с което да ми създадеш допълнителни затруднения?

Стив вдигна дясната си ръка по маниера на трекерите.

— Обещавам.

— Ти и преди обеща.

— Мога да го обясня.

— Сигурен съм. Но ще се наложи да почакаш с обяснението. Трябва да присъствам на малко тържество.

Когато старият летописец се обърна да си тръгне, Стив сложи ръка на рамото му.

— Слушай… искам само да знаеш, че съжалявам. Не трябваше да бягам.

Мистър Сноу се опита да остане сериозен. Бе успял да извади Брикман от равновесие и трябваше да запази предимството си.

— При съществуващите обстоятелства това вероятно беше най-умното, което можеше да направиш.

Стив се зачуди какво се крие зад тази забележка. Колко знаеше лукавият стар мют?

— Може би е така — отвърна той. — Но когато заминах, част от мен остана тук…

«Колко вярно» — помисли си Мистър Сноу.

— И единственото ми желание — продължи Стив — беше да се върна.

Мистър Сноу прие това признание със снизходително кимане.

— Желанието ти е изпълнено. — Той показа с ръка околностите. — Радвай се, докато можеш.

Стив наблюдаваше неспокойно как старият летописец се присъедини към дългата колона мюти, видя Джоди и Медицинската шапка завързани един до друг за дълъг прът. Когато ги подкараха с другите ренегати към селището, той зърна погледите им и им отвърна, както се надяваше, успокоително.

Започнаха да бият барабани. Когато Стив коленичи да влезе в колибата на летописеца, към тях се присъединиха тръстикови свирки и гласове.

За събраните ренегати, които ги чуваха за първи път, това сигурно беше ужасно изживяване. Дивашка симфония, която разбуждаше най-лошите им страхове, онези дълбоко вкоренени първични ужаси, които се криеха в кръвта им и които бяха подсилени през детството. За обикновения трекер това беше нещо, което не можеха да разсеят дори години живот на повърхността.

Стив остана безразличен. Легна на рогозките и остави звуковите вълни да минават над него. Тялото му, изглежда, резонираше в такт с музиката, привеждаше го в хармония със света около него. Почувства го… почувства го като че ли…

Беше се върнал у дома.

Дом. Стив знаеше тази дума от видеоречника на Федерацията, но сега неочаквано разбра, че за него тя има някакво специално значение. И отново чу гласове. Като гласовете, които беше чул, когато за първи път видя повърхността на земята. Магическото събуждане, което беше споделил с Роз.

Музиката ли, или познатите миризми на билки и изсушени плодове, провесени на китки по стените на колибата, бяха предизвикали тази реакция? Или беше цялостна реакция на повърхността на земята? Той в края на краищата влизаше в третата си седмица на…

Свобода.

Федерацията, Първото семейство, Карлстром и неговите тайни военни игри изглеждаха далечни и странно чужди. Сякаш някаква врата в гънките на мозъка му се беше отключила и се откриваха нови възможности, нови далечни дълбини в съзнанието му. Можеше да започне нов етап в пътуването към по-дълбокото познание и разбиране. Щеше да го направи, но с нежелание, защото отвъд тези нови хоризонти лежаха скрити тайни за неговата истинска природа, за която ламтеше и от която се страхуваше. Мистър Сноу беше свързал търсенето на истината с изкачване на планина. Но онова, което беше изпуснал да каже, беше, че ако е непредпазлив или подведен, човек може да се спъне по пътя към върха и да падне в пропастта.

Падна мрак; празненството продължаваше. Стив сипа масло в огнения камък да освети вътрешността на колибата, после повдигна завесата на вратата и видя, че на края на селището е запален голям огън.

Малко по-късно Мистър Сноу подаде глава в колибата и му направи знак с ръка.

— Добре, да свършваме с това.

Кид-Креол и Доктор-Хук чакаха отвън. По знак на Мистър Сноу те метнаха една дълга мантия с качулка на раменете на Стив, след това се отдалечиха. Мантията беше направена от съшити малки кожи, боядисани в различни тъмни цветове. И миришеше. Но това беше нещо, с което Стив отново бързо беше свикнал.

— Защо правим това? — попита той.

Мистър Сноу дръпна качулката напред, така че лицето на Стив напълно се засенчи.

— Ще бъдеш възкресен. Освен Кадилак и Клиъруотър никой не знае, че си избягал. Всички мислят, че си загинал при свличането на почвата.

— Заедно с Мотор-Хед…

— И с двамата му приятели. Да. Телата им бяха извадени, разбира се.

— А «Блу-Бърд»?

Мистър Сноу вдигна рамене.

— Планерът е бил заровен заедно с теб.

— Ами другите приятели на Мотор-Хед… онези, които ме мразеха?

Мистър Сноу се засмя сухо.

— Остави това на мен. Ти си вече история, Брикман. Всички са забравили какво се е случило миналата година. Като техен летописец задачата ми е да им го припомня.

— Което означава също, че можеш да избереш какво да си спомнят…

Мистър Сноу отговори с дяволита усмивка:

— Точно така. Това е голяма отговорност. — Той потупа Стив по рамото. — Хайде, да тръгваме. — И когато тръгнаха към чакащите воини, добави: — О, между впрочем… можеш ли да направиш едно салто?

Стив се поколеба.

— Отдавна не съм правил, но мисля, че мога… ако стане нужда. Защо?

— Всички са под влияние на наркотик. Ако предизвикам сензация, ще мога лесно да те впиша в картината. Но ми трябва твоята помощ, за да създадем малко силни усещания. Малко дандания.

— Дандания? Какво значи това?

— Нищо. — Мистър Сноу го предаде на Кид-Креол и Доктор-Хук. — Те ще ти кажат какво да правиш.

— Чакай малко! Какво трябва да кажа? — прошепна Стив.

— Нищо! Аз ще говоря. Просто се погрижи да не паднеш в огъня и да развалиш всичко!

Старейшините на племето бяха наклякали в полукръг около големия огън. Цялото село, с изключение на часовите беше наредено зад тях. Ролинг-Стоун, якият първи старейшина, който беше оцелял още една Бяла смърт, седеше в средата на предния ред; по двата фланга бяха струпани барабанисти и свирачи на духови инструменти и на пръчки. Всички слушаха запленени Мистър Сноу, който крачеше пред първата редица, спираше от време на време, после протягаше ръце към небето.

Кид-Креол и Доктор-Хук се появиха изпод дърветата, притиснали плътно между себе си Стив, и спряха точно зад издигащия се кръг оранжева светлина — широкоплещестите им тела прикриваха облечения с мантия Стив от погледа на седналите от другата страна на пламъците. Вихрушки от искри се виеха в звездното небе. Топлината беше страхотна. Стив си спомни ужасната смърт на Гуд-Иър и изведнъж се разтревожи. Ако двамата мюти сбъркаха нещо? Опита се да се съсредоточи върху думите на Мистър Сноу, но барабаните и също толкова шумните реакции на племето заглушаваха гласа му.

— Хей-ЯАА!! Хей-ЯАА!! — ревяха мютите и размахваха юмруци във въздуха.

Мистър Сноу притисна длани, след това насочи ръце към огъня в жест на смирена молитва. Стив видя как нещо от ръката му падна в пламъците. Чу се глухо «ууп!». За момент в средата на огъня блесна ослепителна бяла светлина, бързо погълната от бели облаци плътен бял пушек. Напълно скрити от публиката, Кид-Креол и Доктор-Хук отидоха по-близко до огъня и подадоха ръце на Стив.

«Давай, Брикман. Няма да стане по-лошо…»

Стив стъпи на ръцете им, подпря се на главите им и с едно бързо движение те го вдигнаха на нивото на раменете си, после изправиха ръце като добре смазани бутала. Стив погледна надолу и видя как оранжевите огнени езици се издигат към него през виещите се облаци пушек. Топлината го блъсна, изсуши гърлото и дробовете му. За миг Стив се поколеба, но в следващия се овладя, изпъна тяло, преметна се презглава, разпери ръце настрана, разстилайки тъмната мантия като крила на гигантска хищна птица, която се насочва надолу към земята, и стъпи на крака до Мистър Сноу.

Старият летописец го стисна за китката, вдигна ръката му като боксов съдия от едно време и промърмори:

— Браво… — После се обърна към гледащата с широко отворени очи публика и извика: — Видяхте как моите думи изразяват волята на Тройнонадарения! Най-напред Талисмана ни дава голяма победа, а сега ни връща облачния воин, изпратен ни от небето, извади го от земята да ни го върне, за да изпълни великото дело в негово име.

Племето скочи на крака и зарева одобрително; барабаните гърмяха; земята потрепери. ХЕЙ-яя! Хей-яя, хей-яя, ХЕЙ-ЯЯЯЯЯ!

Стив беше обзет от лошо предчувствие.

— Какво очакват да направя?

— Не се безпокой — каза Мистър Сноу. — Ще измисля нещо.

— Ами Кид-Креол и Доктор-Хук? Ако проговорят, няма ли да провалят всичко?

Мистър Сноу поклати глава.

— Ще направя така, че умовете им да заспят, и ще им кажа да забравят какво се е случило.

Преди Стив да може да реагира на поднесените му новини, се намери заобиколен от мюти, които се смееха, викаха и скачаха. Когато тръгнаха към колибата на Мистър Сноу, племето се нареди в две блъскащи се редици — онези отзад напираха да минат напред и да зърнат завърналия се облачен воин. Мъже, жени и деца викаха възбудено, когато той минаваше — редици от светнали очи и развълнувани лица. Ръце се протягаха да го докоснат. Стив си помисли, че се надяват част от силата на Талисмана, която вярваха, че носи, да премине в тях. Кид-Креол и Доктор-Хук, силните мълчаливи телохранители на Мистър Сноу, отместваха онези, които пречеха.

Стив се опитваше да навлезе в новата ситуация. Бързата промяна на положението го смущаваше. Колко глупаво! Той повече от всеки друг би трябвало да разбира, че мютите с тяхната увредена памет не могат да си спомнят за него. Но дори и в най-смелите си мечти не можеше да си представи такова триумфално завръщане. Когато влезе в колибата на Мистър Сноу, един тих, все още заядлив глас го предупреди да е нащрек.

Нещо беше погрешно. Нещата бяха прекалено добри. Брикман винаги се беше смятал за щастливец, но не беше склонен да се самозаблуждава. Беше постигнал първата си цел… но не трябваше да е толкова лесно.

Когато последната група празнуващи се отдалечи и настъпи някакво подобие на нормална обстановка, Найт-Фивър, вълчицата със страховитата челюст като кофа на багер, се появи с две племенни сестри и сложи пред него две паници с различна топла и студена храна. Стив любезно благодари. Трите вълчици се оттеглиха на колене — знак на смирена преданост. Когато отмести завесата на вратата да излезе, Найт-Фивър го погледна с горящи очи. Посланието беше по-ясно, отколкото ако беше казано с думи. Найт-Фивър можеше да се класира с нула в скала от едно до десет по привлекателност, но по настойчивост сигурно заслужаваше максимална оценка.

Стив се обърна към Мистър Сноу и видя на лицето му весела усмивка.

— Нали каза, че никой не ме помни.

Мистър Сноу започна да яде.

— Някои хора имат по-добра памет от други.

Стив се чудеше дали това е друго подмятане за Клиъруотър. Подозираше, че Мистър Сноу играе една от непочтените си игри. Рано или късно трябваше да поговорят за това. Всъщност Стив беше изгубил броя на направените от него репетиции на разговора, който щяха да проведат, когато се срещнат очи в очи, и не знаеше как да започне. Надяваше се да зърне Клиъруотър, но засега беше разочарован. По време на тържеството Кадилак трябваше да седи до Мистър Сноу, но той също не се беше появил. Може би младият летописец беше разбрал какво се беше случило между Клиъруотър и него и не искаше да го вижда. По-добре бе да не насилва нещата. Всичко с времето си. Първо трябваше да поговорят. Стив взе едната паница. Тънки резени месо в гъст сос. Когато ароматът нахлу в ноздрите му, спомените се върнаха и той лакомо почна да яде.

Мистър Сноу седеше на другия край на рогозката за приказване и наблюдаваше облачния воин. Брикман полагаше големи усилия да изглежда спокоен, но при положението, в което се намираше, това не му се удаваше. Вътрешното му вълнение се отразяваше в очите му; смущението му беше почти осезаемо. Мистър Сноу беше казал истината, когато спомена, че Кадилак е видял във виждащите камъни завръщането му. Но той не го беше очаквал да се появи по време на лова на червени кожи — подземни хора, които бяха избягали от дупките си. За щастие Мистър Сноу беше успял да скрие изненадата си. Като резултат Брикман беше с впечатление, че те са дошли, за да го посрещнат. Тъй като това повишаваше репутацията на Мистър Сноу като всезнаещ и поставяше Стив в неизгодно положение, защо да му отнема илюзията? Той така или иначе скоро щеше да възвърне вроденото си коварство.

Брикман беше роден измамник, но това можеше да се очаква. Беше програмиран от други да живее с лъжа. Неговата истинска същност можеше да бъде възстановена, но не чрез действието на някой отвън. Слоевете на измама трябваше да бъдат смъкнати от самия него, отвътре. Процесът на самооткритие, в който Клиъруотър трябваше да изиграе такава важна роля, беше започнал. Мистър Сноу усещаше, че умът на облачния воин е започнал да се отваря, но в много отношения той все още беше обременен от слепотата, която измъчваше всички подземни хора.

Един ден тази тъмнина щеше се вдигне от неговото вътрешно око и в този ден силата, която сега дремеше латентна в облачния воин, щеше да се разбуди. Това Мистър Сноу беше научил от Небесните гласове; онова, което те не бяха изяснили, беше дали тези сили са дар от Съществата на светлината, или от Създанията на мрака. Кадилак беше предсказал, че Брикман ще се върне със смърт, скрита в сянката му, и ще отнесе Клиъруотър върху река от кръв. Така да бъде. Колелото се върти. Голямото умиране отдавна беше предвидено. В общата съдба на Плейнфолк съдбата на племето М’Кол не беше важна; неговият собствен край — сега само на месеци — не беше важен. Ако волята на Талисмана беше такава, тези неща щяха да се случат. Неговият дух й този на племето щяха да се върнат. Борбата щеше да продължи.

За Мистър Сноу оставаше само още един въпрос и той се молеше да получи отговор на него, преди да отиде на Високата земя. Небесните гласове бяха казали, че облачният воин ще бъде водач на народа си. Но на чия страна беше той? Кой народ беше избран да води? Беше ли той Талисмана, или беше неговият тъмен близнак, Носителя на смърт — дете на Пент-Агон, господаря на хаоса, чиято отвратителна сила можеше отново да бъде използвана срещу Плейнфолк в последната битка за света със синьото небе?

Когато свършиха да ядат, Мистър Сноу бръкна в кесията си за рейнбоу, напълни лулата си и я запали от огнения камък с фитил от трева. Стив го наблюдаваше как напълни гърдите си с пушек, после взе лулата от протегнатите му ръце.

— И така… какво стана?

Добър въпрос. Стив бе имал намерение да поднесе на Мистър Сноу същата история, която беше разказал на Малоун, но след залавянето му с Джоди и Келсо бързо я промени да отговаря на новите обстоятелства. Сега, когато беше тук и отново беше приет с предишната дружелюбност, той разбра, че всеки опит да излъже напълно ще разруши останалото от предишната им дружба. В нея все още имаше неща, които не се връзваха. Поради тази причина трябваше да е нащрек, но беше жизненоважно да изглежда, сякаш не скрива нищо.

Ако искаше да спечели известно доверие, не можеше да му помогне нищо, освен истината.

Или приемливо подобие на истината.

Стив дръпна от лулата и се настрои да се разтовари. Взетото решение го беше облекчило значително. Той мразеше душевната бъркотия, чувството на безсилие, което идва в мрачните моменти на нерешителност. Обичаше нещата да са ясни; тревата рейнбоу направи всичко да изглежда по-просто.

— Предадох те, древни.

Мистър Сноу дръпна от лулата и каза:

— Разкажи ми.

Стив започна признанието. Как е бил обхванат от непреодолимо желание да притежава Клиъруотър още щом я е зърнал по време на церемонията по захапването на стрелата. Каза за тайните погледи, които си бяха разменяли из лагера, за фаталната нощ, когато бе дошла в колибата му, докато Мистър Сноу и Кадилак отсъстваха. Каза как, безсилен да се съпротивлява и безразличен към опасностите, беше нарушил обещанието, дадено на Мистър Сноу и беше изменил на доверието на племето и дружбата на Кадилак. Как, неспособен да посрещне последиците от действията си и след отчаяния опит да спаси Клиъруотър от споделяне на неговото безчестие, беше решил да избяга.

Мистър Сноу слушаше мълчаливо, от време на време тържествено кимаше, особено когато Стив разказваше за боя си с Мотор-Хед, Блек-Топ и Стийл-Ай, за рискования полет на юг с «Блу-Бърд», завършил на попътната станция в Пуебло, за арестуването и връщането му във Федерацията във вериги, за изпитанието пред оценителите, за свалянето на нива А и използването на родната му сестра Роз като заложница за измъкване на последните тайни от него. Тайни, които се беше заклел да пази.

— Това беше — призна Стив — съкрушително, двойно предателство най-напред като отстъпление от желанието за Клиъруотър, след това поради пречупването ми при разпита. Това е… непростимо.

— Прав си — промърмори Мистър Сноу и примигна. — Изненадан съм от смелостта ти да се върнеш.

— Нямах избор, древни. През последната година научих много неща от устата ти. Съдбата ми е свързана с Плейнфолк. Моят живот или смърт са в твоите ръце.

— Може би…

Стив продължи да описва как неочаквано е бил изваден от нива А и му е била предложена възможност да си върне предишния статут като стане таен агент на Федерацията.

— И ти прие…

— Това беше единствената ми възможност да избягам — отвърна Стив. — Да се върна тук. Да видя отново Клиъруотър.

— Въпреки че пътуването ти е могло да завърши със смърт…

— Аз съм трекер. Повърхността ни убива с всяко вдишване на въздух. Ако бях отхвърлил предложението на Карлстром, щяха да ме изправят пред стената. А така поне мога да гледам небето.

— Какво искат господарите ти да направиш?

След момент колебание Стив каза:

— Искат да те намеря, да спечеля отново доверието ти и да отведа теб, Кадилак и Клиъруотър в капан. Планът беше да те заведа жив във Федерацията.

— Защо?

— След онова, което направи на «Дамата», те се страхуват от магията ти. Безпокоят се, че под твое ръководство М’Колите могат да обединят силите си с други племена.

— Но не аз ръководя това племе. Наш вожд е Ролинг-Стоун.

— Само по име — отвърна Стив. — Ти си мозъкът на племето. Наблюдавах Кадилак. Зная как работи той. Първото семейство също знае. Те знаят всичко за летописците и повелителите, и за кръговете на сила. Знаят и за пророчеството за Талисмана.

Мистър Сноу се усмихна.

— Вярват ли в него?

— О, да. Чули са за него много отдавна.

— Защо са избрали теб?

Стив вдигна рамене.

— Аз съм единственият, който те познава. И единственият с някакъв шанс да се приближи до теб.

— Разбира се, да… и ако планът да ни отвлечеш не успееше?

— Казаха ми да ви убия.

Карлстром го беше нарекъл «изваждане от уравнението».

Мистър Сноу прие отговора му с кратко кимване.

— Разбирам. Благодаря ти, че ме осведоми. Кажи ми… самичък ли трябваше да направиш всичко това?

— Не. — Стив извади от ножницата преработения боен нож и го сложи на рогозката между тях с дръжката към стария летописец. — Някъде наоколо има осемчленна група, която чака да чуе съобщение от мен. Вътре в дръжката на ножа има прибор, който позволява да говоря с тях.

Мистър Сноу взе ножа, огледа го внимателно и учудено поклати глава.

— Говори се, че твоят народ владее високи занаяти. — Той подаде ножа на Стив. — Какво ли още друго ще измислят?

— Не искаш ли да знаеш как работи?

— Имаш ли намерение да го използваш?

— Не, освен ако ти не искаш това. — Стив пъхна ножа в ножницата, закопчана за крачола му.

Старият летописец го изгледа внимателно.

— Така… означава ли това, че си готов да предадеш господарите си?

— Не ти ли казах всичко, древни?

— Каза ми много неща — отвърна Мистър Сноу. — Но думите не са дела. Готов ли си да убиеш хора като теб? Ами родната ти сестра?

— Не се безпокой. Не съм я забравил. Това е рискът, който трябва да поема. Мисля, че ще е добре. Ако я убият, няма да имат никакво средство да упражняват натиск върху мен.

— Стив вдигна рамене. — Идва време, когато човек трябва да избере на коя страна да застане.

— За щастие аз нямам такъв проблем — каза Мистър Сноу.

— Но за някой като теб, хм… това сигурно е трудно решение.

Стив вдигна рамене.

— Нещо се случи с мен тук. Не ме питай какво. Единственото, което зная, е, че когато се върнах под земята, се почувствах като жив погребан. Още от раждането си съм бил възпитаван да мисля за твоя народ като за враг. Като за получовешки същества, които трябва да бъдат изтрити от лицето на земята. Ти и Кадилак ме научихте да виждам нещата различно, да разбирам, че има друг път. Когато се върнах, се опитах да им кажа това, но никой не пожела да ме чуе. Казаха, че не съм добре с ума. Затова ме изпратиха на нива А като наказание, че съм дръзнал да предположа, че в света със синьото небе има място и за пионери, и за мюти.

Старият летописец затвори очи и дръпна от лулата.

— Проявил си смелост, като си казал това, но не си бил прав. Никога няма да е възможно Плейнфолк да диша същия въздух като подземните хора. По това говорихме по-рано. Твоите господари са слуги на Пент-Агон. Техните предци са предизвикали Войната на Хилядата слънца, която е потопила света в кръв и е турила край на Старото време. За наказание са били заровени под земята и трябва да останат там, докато Реката на времето пресъхне.

— Но това е лудост — възрази Стив неуверено. — Ти си същество толкова сляпо и упорито, колкото и те. Трябва да има начин за постигане на споразумение.

«Компромис» беше думата, която би трябвало да използва, но тя не съществуваше в езика на трекерите.

Мистър Сноу поклати глава.

— Няма начин, Брикман. — За мютите думата също беше изчезнала заедно със Старото време.

— Но ти си готов да ми дадеш шанс. Какво ще стане с другите хора, които мислят като мен? Като онези ренегати, които хванахте, например?

Старият летописец се усмихна, полузатворил очи.

— Защо трябва да се тревожиш какво ще се случи с тях? Те, те завързаха за труп и те оставиха да умреш.

Стив го погледна изненадано.

— Чакай… да не искаш да кажеш, че си видял какво направиха с мен и не си сторил нищо… че си ме оставил вързан цели два дни и си си чоплил носа? Кристофър Кълъмбъс! Как си могъл…

— Ауу! Задръж! — Мистър Сноу направи успокоителен жест. — Намали малко. Аз бях на стотици мили. — Той отново взе лулата. — Казаха ми какво е станало. Все пак от какво се оплакваш? Момичето ти остави нож. Когато пристигнах, се беше освободил и беше с новите си приятели. Определено не си губиш времето, Брикман. Каква история разказа на тях?

Стив се замисли. Преди в последната минута да вземе решение за пълно признание, той смяташе да разкаже на Мистър Сноу как е станал нарушител, включвайки се в бандата. Край на тази възможност!

— Хм… те промениха мнението си и решиха да не ме убиват. Присъединяването към тях беше добра възможност. — Той се усмихна. — Нямах представа, че ти ще ме намериш пръв.

Беше ред на Мистър Сноу да вдигне рамене.

— Както казах, Кадилак го видя в камъните.

Стив отново дръпна от лулата.

— Какво друго видя?

— О… много неща.

— Какви например?

— Например фактът, че ще се върнеш за Клиъруотър. Обаче… — Мистър Сноу пое предложената лула и дръпна дълбоко — страхувам се, че те чака разочарование.

Стив примигна бързо в опит да преодолее една неочаквана вълна на сънливост.

— Какво искаш да кажеш?

— Клиъруотър не е тук. Нито Кадилак. Отлетяха в Бет-Лем.

Стив почувства как стомахът му се превръща в лед.

— Отлетяха?!

— Да. Отлетяха. След като ти замина с «Блу-Бърд», Кадилак построи друг самолет от парчетата, които бяхме скрили от теб.

— Н-но как?

— Как ли? — Мистър Сноу се засмя. — Ти му показа как! Като правеше това, ти му позволи да използва знанията ти. Някои летописци… и със съжаление трябва да призная, че аз не съм от тях… притежават специална дарба, когато се отнася за приемане или предаване на знание. Когато ти му предостави възможност да общува с теб, той просто прибави цялото ти знание към своето.

— Не вярвам — каза Стив. Гласът му сякаш дойде извън него. Той се опита да се отърси от приятния ефект на вцепеняване от тревата.

— Въпреки това е истина — продължи Мистър Сноу. — Жалко, че не го видя. Имаше мотор, две места. Наистина бях много впечатлен. И съм сигурен, че и майсторите на желязо са впечатлени.

«Това не е истина — каза си Стив. — Дължи се на тревата. Това не може да е вярно. Това не може да…»

— Но защо са отишли при майсторите на желязо? — чу се да казва.

Мистър Сноу разпери ръце.

— Това беше част от сделката. Ние се съгласихме да им доставим един стрелолист и тайните на летенето и в замяна майсторите на желязо обещаха да спрат един ешелон. — Той се наведе и потупа Стив по коляното. — И всичко това благодарение на теб.

Стив започна да разбира. Спомни си за казаното от Карлстром относно обучението на Кадилак да лети. Ако Първото семейство откриеше, че Кадилак е предал цялата проклета технология на полета на майсторите на желязо, тогава на него, Брикман, наистина щеше да му се разгони фамилията.

— Ко-кога стана това? Кога… отлетяха.

— Миналата година. Преди Бялата смърт.

Стив преглътна тежко. Виждаше, че Мистър Сноу много се радва. Копеле… Шест месеца…

— Ще се върнат ли?

— Да. Когато корабите с колела дойдат по голямата река.

— Кога ще бъде това?

— След една и половина луни.

Месец и половина. Време, през което можеха да се случат какви ли не работи…

Мистър Сноу се усмихна дяволито.

— Мислиш ли, че можеш да чакаш толкова дълго?

— Мога да чакам вечно, ако е необходимо — каза Стив. — Тя… те добре ли са?

— Вярвам, да. — Мистър Сноу всъщност не знаеше със сигурност, но почувства, че Брикман има нужда от малко уверение.

— Благодаря — промърмори Стив. Все още му се виеше свят от новината за отсъствието на Клиъруотър и безбройните последици от начина на нейното заминаване.

— Ти сподели тайните си с мен.

— Исках да го направя. Имах нужда.

Мистър Сноу отговори с лек поклон.

— Оценявам честността ти. За отплата има неща, които трябва да ти кажа. Небесните гласове… в които ти не вярваш… ме дариха с познание за много неща. Мъдростта обаче не лекува нашите природни слабости; тя само осветява пътя на съвършенството. — Той вдигна рамене. — Аз имам да извървя дълъг път. Има времена, когато ставам лесна плячка на глупава самонадеяност, но… не мога лесно да бъда излъган…

— Не се опитвам да…

Мистър Сноу вдигна ръка.

— Чуй ме. Знам за връзката между теб и Клиъруотър. Мога да видя, че и двамата я чувствате по един и същи начин и желаете същото нещо… всъщност не можете да мислите за нищо друго… но аз бях този, който направи това да се случи.

Стив се ококори.

— Ти?…

— Да, аз. Предупредих те да стоиш настрана. — Той вдигна ръце. — Нещата се промениха. Аз върша само онова, което ми се казва. Всеки от нас може да върши само онова, което е написано. Но ако това ще ти помогне… казвам го само на теб… аз лично веднъж минах през нещо подобно. Любовта към някого, с когото не можеш да си, е като нагрят до червено нож, забит в корема ти. Разбирам те, повярвай ми. Но има и други опасности. Бъди предпазлив, но не се чувствай засрамен. Цени момента. Хубавите моменти не идват често. Това е предвидено. И двамата сте направлявани от Талисмана.

Мина много време до задаването на следващия въпрос.

— Кадилак знае ли?

— Да.

— А разбра ли?

Мистър Сноу се намръщи.

— Накрая ще разбере.

Стив събра молитвено длани и се поклони.

— Ценя думите ти, древни.

Мистър Сноу отговори със същия жест.

— Ти си умен. Що се отнася до мен, съветът, подобно на мъдростта, е дар, който рядко се дава два пъти. — Той подаде лулата на Стив. — Достатъчно говорихме. Да се извисим до небето.

Стив затвори очи и пое дълбоко дъх няколко пъти.

Мистър Сноу видя, че тялото на облачния воин видимо се успокои, когато умът му заплува свободен. «Това е правилно, Брикман. Използвай го максимално. И бъди готов, пази се, очаквай изненада. Защото когато слезеш долу, имам чувството, че пътуването ти няма да е леко…»

Високо в нощното небе на южния хоризонт два скайрайдъра от личните въздушни сили на Карлстром циркулираха по траектория, която ги държеше на сто мили един от друг. Други пилоти вършеха същото на смени, тъй като Хай Сиера беше казал на Карлстром, че Ханг-Файър е хванат заедно с тридесет и двама ренегати. Търпението им беше възнаградено и накрая радиоапаратурата прие очакваното предаване. Сигналът беше от две групи кодове, повторени няколко пъти в бърза последователност. Секунди по-късно бордовият компютър предаде на всички пилоти координатите на сигнала, позволяващи им точно да определят местоположението на Брикман.

Когато сложи ножа в ножницата, Стив обърна острието на обратно и натисна едно копче, което активира скритата радиостанция. Докато седеше и разговаряше с Мистър Сноу, той автоматично предаде позивния сигнал и кодовата дума, с която щеше да съобщи на Карлстром, че е установил успешно контакт с племето М’Кол.

Не изпита никакво чувство на предателство. Беше казал на Мистър Сноу за задачата си и осъзнаваше всичко казано. Той наистина се чувстваше независим от Федерацията. Копнееше да види Клиъруотър и чувстваше предишната връзка с Мистър Сноу. Но старият летописец беше прав. Сестра му наистина беше проблем. Не можеше да я вини. Беше изпратил съобщението, което чакаше Карлстром. Това беше единственият начин да е сигурен, че Роз ще остане жива. Беше длъжен да играе двойна игра, докато не измисли най-доброто, което може да направи за всички засегнати.