Първото семейство

Глава 7

Стив предпазливо тръгна по късия коридор, следван от същата приятна фонова музика. Надничаше през вратите от двете страни. Някакво складово помещение с лавици с наредени по тях различни видове облекло. Голяма секция с душ и след това, зад следващата врата, тоалетна, биде и мивка. «Да — помисли си Стив. — Какво удоволствие е да седнеш удобно в тоалетна, вместо да клечиш на открито и да се чудиш дали някоя проклета буболечка няма да скочи и да те захапе за задника.» Плюс истинския лукс да можеш да се избършеш с чиста тоалетна хартия, вместо да използваш листо. На два пъти беше откъсвал коприва и се беше изприщвал. Кристо! Заслужаваше си да се върне във Федерацията дори само заради това…

Отвори друга врата. Беше някакво работно помещение. Тезгях с мивка и водопровод, складови секции, които приличаха на малки микровълнови фурни, панел от глазирана керамика с кръгова форма и два-три електрически уреда. Неща, чието място обикновено бе в кухните на столовите. Стив беше изненадан от неочакваното откритие, че хората, живеещи в Сантана Дийп, имат собствени уреди за приготвяне на храна. Що за странна идея! Той мина през отворения свод в дъното на коридора и влезе в дневната. Беше впечатлен от огромните й размери. Беше поне двадесет на двадесет и пет фута, с голямо легло на едната страна. И подът не беше с плочки. Беше покрит с някакъв дебел мек космест материал, какъвто Стив не беше виждал; напомняше му на гъстата козина върху плешките на бизон.

В дневната имаше три удобни ниски стола с дебели възглавници, широки облегалки и опори за ръцете и още един, достатъчно голям за лежане. Имаше обичайната видеоуредба, маса с шест стола и на стената зад нея портрети на настоящия Генерален президент и на Бащата-основател, но най-поразяващата забележителност беше широкият, от пода до тавана, прозорец, отворен към полукръгъл балкон и поразителна гледка.

Сантана Дийп — архитектурен двойник на Сан Джакинто Дийп, който Стив беше виждал, преди да излезе на повърхността — беше висока шестстотин фута кула, която се издигаше през четири нива и съдържаше жилищни помещения с балкони на петдесет етажа. Заобикалящата я шахта беше скулптирана като декор от скалисти тераси, на които бяха засадени малки вечнозелени дървета, храсти, трева и мъх. Потоци вода течаха от върха към дъното през серия хитро свързани вирове и скалисти прагове към терасите долу, за да запълнят малко езеро с формата на подкова в основата на кулата.

Подобно на своя близнак Сантана беше заселена почти изключително от канцеларски плъхове със златни нашивки, които работеха в Черната кула — щаб на изпълнителния орган на Амтрак — плюс високопоставени техници и други специалисти, проправящи си път от бедняшките квартали на базите във външния щат към върха с хладните алеи на Гранд Сентрал. За по-малко успешните, завистливите или недоволните, процесът беше известен като «яхване на жицата». На жаргона на трекерите «яхване на жицата» означаваше издигане в административната власт — с отличителен знак две нашивки от сребърна (младши) или златна (старши) жица на ръкава и на фуражката.

За някой роден в Монро/Уичита или на фронтова попътна станция като Пуебло посещението в Хюстън/Гранд Сентрал имаше същото въздействие, каквото сигурно е имал императорският Рим върху варварите. Независимо колко пъти един човек е виждал кадри по телевизията, действителните размери и блестящото великолепие при първото му посещение го караха да остане като замаян. Един поглед към площад «Джон Уейн» и човек знаеше, че е на печелившата страна. Това бе причината, поради която се строяха и тези кули. Те премахваха всякакво чувство на съмнение; оставяха място само за едно изключение: нация, управлявана от хора с виждане и енергия да направят това, може да направи всичко. Да живее Първото семейство!

Стив огледа помещението и леглото и тихо извика:

— Роз? — Никакъв отговор. Той видя, че някои от стъклените панели, които бяха отворени към балкона, са засенени от широки завеси. — Хайде, не се крий… къде си?

Отвори един от панелите и беше посрещнат от шум на течаща вода; капене и ромолене над скали и покрити с камъчета корита, изливащи се по каменни прагове; дълги прозрачни водопади, падащи десет, петнадесет метра, избухващи във ветрила от пяна при удрянето си в скалите, нежно плискане, когато потоците обединяваха сили и се изливаха над стъпаловидната стена около основата на езерото.

Застанал пред отворения прозорец, Стив слушаше внимателно; гледката, звуците и леко ароматизираният въздух, който циркулираше около шахтата, събудиха спомените и чувствата от времето, прекарано на повърхността. Единствената разлика между онова, което беше видял горе, и това тук бяха, както в Сан Джакинто Дийп, листата на дърветата, храстите и тревите; там те бяха червени, а не зелени. Според Наръчника преди мютите да бяха замърсили света със синьото небе с отровното си присъствие, на повърхността те също били зелени. И отново щяха да станат зелени, когато Федерацията победеше.

Стив мислеше за средните редове на последния стих от пророчеството за Талисмана — че смъртта ще бъде прогонена от въздуха и кръвта ще бъде изсушена от земята. Беше ли това обещание, че смъртоносната болест, която покриваше света, ще изчезне? Победата на мютите под ръководството на загадъчния Талисман възвестяваше ли покриване със зеленина на Америка? Ако бе така, означаваше ли това, че Първото семейство отново беше излъгало: радиацията в атмосферата не можеше да е предизвикана от «отровното присъствие» на мютите. Те не можеха да бъдат винени за червената трева и дървета. Обвинението, че са дегенерирали видове на антропоид, очевидно също беше невярно — съвършените тела на Кадилак и Клиъруотър бяха доказателство за това. Мистър Сноу беше говорил истината, когато беше казал, че трекерите и мютите имат общ произход. Героите от Старото време са били и техни предци, както на минитмените и форейджърите, първите пионери, които под лидерството на Джордж Уошингтън Джеферсън 1-ви са създали Федерацията…

Две ръце обгърнаха кръста му, едно тяло силно се притисна до него, някой сложи глава върху лявото му рамо. Стив погледна надолу и разпозна нападателя по ръкавите на сини и бели райета.

— Здрасти, червей…

— Не мърдай — промърмори Роз и прилепи устни до врата му.

— Откога издаваш заповеди? — каза Стив, вдигна дясната си ръка, изви я назад, хвана я и я извъртя пред себе си.

— Прегърни ме — каза Роз, прегърна го страстно и покри лицето му с целувки. — О, копеле! Ако знаеш какво преживях заради теб! — Целуна го силно по устата и сключи ръце около него. Стив отдръпна устата си и жадно пое дъх.

— Какво има? — прошепна Роз. — Заболя ли те?

Болката в гърдите на Стив бързо затихна.

— Няма нищо… просто съм малко крехък. Все пак доскоро бях пленник на мютите.

Роз го погледна, широко отвори очи, ръцете й докоснаха белезите на бузите му.

— От какво ти е това?

— От стрела, прободена през лицето ми.

— Кристофър Кълъмбъс!…

— Беше изпитание. Един от начините, които използват да отделят мъжете от момчетата.

— Те, хм… много ли те биха?

— Не много. — Стив се усмихна. — Повече ме биха по пътя насам. Не се тревожи. Нямам нищо счупено. Само, хм… само малко понатъртено.

Роз погали двата белега, плъзна ръка около врата му и залепи на устата му още една целувка с меките си устни.

— Радваш ли се да ме видиш?

— Разбира се. Просто не исках да рискуваш всичко заради мен.

— Няма нищо. При условие че не кажа нищо на Ани и татко Джак, няма нищо, за което да се безпокоиш. Чизъм…

— Трябва да се пазиш от този човек, Роз. Той е луд. Това, което правим, също е лудост.

— Не ми пука — каза Роз. Ръцете й обгърнаха врата му.

— Чизъм каза ли ти къде ме изпращат?

Роз сложи ръка на устните му.

— Не говори за това. Не искам да мисля за него. Във всеки случай не и тази вечер.

— Права си. Аз също не искам да мисля за това.

— Чизъм каза, че си добре. Иначе, искам да кажа. Никакво намаляване на кръвните ти телца, никакво увреждане на тъкан или кости, нищо. Можеш да си представиш реакцията ми. Онемях. Но после той ми обясни, че според него причината да не си изтеглил трик се дължала на някакво ново лекарство, разработвано от Първото семейство.

— Ти повярва ли му?

Роз се намръщи.

— Питаш ме дали мисля, че лъже, или дали е възможно медицински?

— И двете. В този човек има нещо, което ме безпокои.

— Да — каза Роз. — Той е мило, сърдечно човешко същество… и това е нещо, с което ти все още не можеш да свикнеш. Медицински? Да, бих казала, че е възможно. И ти си доказателството. Не е ли очарователно Първото семейство?

— Да — съгласи се Стив. — А аз съм щастливец.

— Бъди сериозен. — Сега заговори докторът, не сестра му. — Можеш ли да си представиш какво може да означава това за всички?

— Мога, но няма да се радвам прекалено, докато не го съобщят официално. — Той свали ръце, потупа я по бедрата, след това я отведе на дългата мебел за сядане. — Да седнем. Откакто съм тук, умирам от желание да ги опитам. — Опипа тапицерията с ръка, после се изтегна, наслаждавайки се на меката й нежност. — Страхотно… как му казват на това?

— Канапе.

— А тази покривка на пода?

— Килим. — Роз седна до Стив и хвана ръката му.

— Има ли такива неща във вътрешния щат У?

— Да… в кабинета на декана.

— Фантастично… — Стив посочи с ръка. — Цялото това пространство за един човек! Знаеше ли, че има пионери, които живеят така?

— Не, докато не се запознах с Чизъм.

— Поразително… И този човек е само компютърен специалист. Помисли си какво може да е при вуйчо Барт в Ню Мексико. Трябва да е огромно! Знаеш ли, че това жилище има дори собствена кухня?!

— Да. — Роз сложи ръката му на рамото си и се притисна до него. — Била съм тук.

— С кого?

— С момчета. Съученици от вътрешния щат. Приятели на Чизъм. — Тя наведе лицето на Стив към своето така, че бузата му опря до челото й.

— Той сигурно е доста известен тук — промърмори Стив.

— Хайде да не говорим за него нито за някой друг. Нека говорим за теб. За нас.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко. Какво ти се е случило. Какво си видял, какво си срещнал, какво си чувствал.

Стив се засмя.

— Какво знаеш?

Роз го целуна по бузата.

— Много. Нека ти помогна. Знаех, че идваш. Свързах се с теб на совалката. Знаеше ли това?

— Да — прошепна Стив. — Чух гласа ти в ума си. Ти каза: «те, те следяха». Какво искаше да кажеш? Кои са тези «те»?

— Не съм сигурна. Това е нещо, което чувствам от пленяването ти. — Роз се поколеба. — Знаех, че беше паднал. Почувствах ужасна болка в дясната си ръка и тук… — Роз се изправи и докосна дясната страна на главата си — точно мястото, където изстреляната от Кадилак стрела беше приковала ръката на Стив към шлема. — Бях на упражнения, работех с микроскоп, когато… съвсем неочаквано… дясната ми ръка отлетя нагоре. Изпитах страхотна болка, олюлях се… и припаднах.

— Точно така стана с мен — прошепна Стив. — Стрелата мина през ръката ми точно тук… — Той хвана десния си бицепс. — Какво стана тогава?

Роз хвана ръцете му.

— Когато дойдох на себе си, Киркориан… главният патолог във вътрешния щат… ме преглеждаше. Сигурно ми бяха сложили някаква инжекция. Не можех да се движа и ми беше трудно да говоря. Всичко беше… като в мъгла. Не можех да разбера какво става, но бях почти сигурна, че Кирк заби нещо в ръката ми… сонда, предполагам. Продължи да ме пита дали боли. Не болеше, но отначало не можех да разбера какво казва, а след това устата ми отказа да работи. Беше като… ти знаеш… когато зъболекарят инжектира в челюстта ти новокаин.

— Може би съм бил в шок. Паднах тежко на земята. Бях пострадал доста лошо.

— Обзалагам се… — Роз стисна ръцете му. — Във всеки случай цял ден ме държаха в болница. Когато действието на онова, което ми бяха дали, премина, погледнах ръката си, но не се виждаше нищо. Никаква следа… нито на главата. — Тя се усмихна. — Странно, нали?

— Много… — Стив се замисли.

— Ти не си единственият, който мисли така. Няколко души от Черната кула… сред тях и една жена… ме посетиха и ми задаваха много въпроси, но… — тя вторачи очи в очите на Стив — не можах да им кажа нищо. — Роз погали белега на лявата му буза. — И това почувствах. Било е късно през нощта, нали?

— Да.

Роз кимна.

— Бях обкръжена от огромни извисяващи се пламъци, биеха барабани, шумът беше страхотен. Събудих се с уста, пълна с кръв. Лицето ми гореше. Чувствах се, сякаш имам нетърпим зъбобол, само че болката беше в бузите, не във венците. Мускулите на челюстите ми бяха стегнати и трепереха.

— Така е. Трябваше да захапя стрелата и да я счупя.

— Измих си устата и бързо се погледнах в огледалото. От двете страни на лицето ми течеше кръв.

— Видя ли те някой?

— Не, за щастие всички спяха. Половин час по-късно кървенето спря.

— Какво стана с лицето ти?

— Искаш да кажеш на сутринта? Нищо. И двете ми бузи бяха чисти. Сякаш не е било. — Тя се усмихна. — Само в ума ми, предполагам. Но по цялата ми възглавница имаше кръв. Казах на съквартирантките си, че ми е текла кръв от носа.

Стив кимна.

— И мислиш, че оттогава някой от Черната кула те следи.

— Да. Не искам да кажа, че някой върви подире ми ден и нощ. Имам предвид, че са ме взели на мушка. Високите жици не обичат някой да е… различен.

Стив се усмихна и погали Роз по главата.

— Ако знаеха всъщност колко сме различни, щеше да им хареса още по-малко.

— Да… — Роз хвана ръката на Стив, както беше на врата й, и я целуна. — Известно време мислех, че ще ме изхвърлят от курса. Всъщност бях като дух за класа. Кирк… Киркориан… още не го е преодолял. Разбирам го от начина, по който ме гледа.

— Ти, хм… каза ли на някого, че съм жив?

— Имаш предвид Ани… или Чизъм?

Стив вдигна рамене.

— Той каза, че е слушал много за мен.

— Вярно е — каза Роз. — Твоята малка сестра много се гордее с теб. Но никога не съм му говорила за нас. Само ние с теб знаем за нас. — Тя закачливо го ухапа по китката. Очите им се срещнаха. — Спомняш ли си как беше?

— Да, понякога. Друг път се опитвам да забравя.

— Няма да ти позволя.

— Роз, казах ти… след дипломирането… хората се променят. Дори ти не си същата, каквато те оставих.

Роз вдигна рамене.

— В някои отношения може би. Но дълбоко в себе си не съм се променила. Ние винаги ще сме част един от друг. Ние си принадлежим. Знам го от момента, когато Ани ме донесе от Института за живот.

Стив се засмя.

— О, стига… Та ти не можеше дори да виждаш… кривогледо дребно човече!

— Ами ти? На две и половина вече беше малък надут посерко, който марширува с вирнат нос…

— Как го помниш?

— Всичко помня! — възкликна Роз. — И най-много помня как тичаше и викаше «брр-брр-брр» с един малък глупав модел на самолет…

— Това беше по-приятно, отколкото да играя с теб, червей!

— Мразех го! — възкликна Роз и замахна да удари Стив по рамото. Той спря юмрука й и я стисна за китката. Търколиха се на канапето и почнаха да се боричкат. Роз беше силна, с бързи рефлекси, но не можеше да се сравнява със Стив. Паднаха на пода, Стив върху нея. Роз безуспешно се опита да се бори. Стив почувства сърцето й да бие до гърдите му и натисна нос до нейния.

— Бях луд по онова самолетче. Татко Джак ми го даде. Беше модел на «Скайхок».

— Знам — каза Роз. — Ани ми каза. Затова го мразех! Защото знаех какво му беше направило летенето с истински скайхок. — Тя измъкна китката си от отпуснатата му хватка и плъзна ръка около врата му. — Защото знаех, че същият проклет самолет ще те откъсне от мен.

— Да — промърмори Стив. — Знаеш ли, преди няколко месеца мислех, че знам всичко, но сега… — Той поклати глава и въздъхна. — Имам чувството, че започвам отначало. — Стив се обърна по гръб.

Увиснала на врата му, Роз се оказа върху него. Целуна върха на носа му.

— Изглежда, си научил нещо там. Всичко е толкова различно…

— Да… — Стив се усмихна. — Ако изобщо съм научил нещо, то е, че е ужасно да си отделен от онези хора, които… — Той млъкна. В ума му се появи серия образи на Клиъруотър; лицето й над огнения кръг; застанала гола пред колибата в гората, протягаща гъвкавото си меко тяло; тайният поглед, който му хвърляше, когато минаваше, придружена от племенните си сестри; тялото й до неговото в тъмнината през единствената нощ заедно, топло и трептящо, извито на дъга под него; сладкият й шепот в ухото му; думи, които никога не беше чувал, но които караха сърцето му да бие по-бързо.

— «Онези хора, които»… какво? — попита Роз.

— Онези хора, които обичаш — повтори Стив, — в които си влюбен. Чувала ли си някога думата «любов»?

— Да, чувала съм я.

— Къде?

— В песни. На онези ленти, които ти не искаш да слушаш. Какво мислиш, че означава?

— Не съм сигурен — каза Стив. — Един стар мют ми каза, че била дума, която някога сме използвали и ние. Отрекох. По-късно той ми обясни какво означава. Любов е дума, изразяваща чувства, които изпитваш към някого. Тя е много повече от приятелството с един човек. Това е да искаш да, хм… да бъдеш с някого през цялото време. Но любовта е повече от това. Тя е по-силна. Тя е като… — Стив затърси подходящо описание — като да искаш да си част от него. Когато имаш такива чувства към някого, не можеш да мислиш за нищо друго. Нищо друго няма значение. И когато той е близко до теб, това… спира дъха ти. Чувстваш, че се задушаваш. Не в лошия смисъл, а защото си адски щастлив — Стив прекара ръце по раменете на Роз и надолу по гърба й. — Изпитвала ли си някога такова чувство?

— Да — промърмори Роз. — Такова чувство изпитвам към теб. — И го целуна страстно преди той да може да отговори, върхът на езика й преследваше неговия. Тя плъзна обутите си в панталони бедра по неговите и натисна силно с таза си.

Стив почувства силно оживление през двата слоя плат; почувства топлина между притиснатите им бедра. «Това е лудост» — помисли той, хвана страните й и отмести устата й от своята.

— Разкажи ми за Чизъм.

Роз повдигна задника си и се намести на чатала на Стив.

— По дяволите Чизъм…

— Боли…

— Така трябва да бъде. Няма значение. Аз имам отлична оценка в медицинското училище и уча за доктор по медицина. Искаш ли да го погаля по-силно?

— По-късно. — Стив се измъкна и седна на канапето. Роз стана, оправи косата си, после сви крака, седна и се наведе към седналия на канапето Стив.

— Чакам.

Роз вдигна рамене.

— Няма нищо за казване. Срещнах го при едно посещение на Института за живот. Отново се срещнахме преди няколко месеца. Били сме тук заедно няколко пъти… обикновено с други хора от вътрешния щат. Не често. Нямам много свободно време. Имаме учебни занятия шест дни седмично. Неделя се предполага да ни е свободен ден, но всеки го прекарва в прехвърляне на записки от лекциите във файлове на диск и допълнително преглеждане. Напрежението е… — Роз се намръщи — доста ужасно.

— Мога да си представя…

— Човек няма минутка свободно време. Понякога си мисля, че ако не беше заради Чизъм, бих… — Тя остави мисълта си недовършена.

— И трябва да изкараш още две години и половина — отбеляза Стив.

— Да… — Роз се усмихна тъжно. — Не се тревожи, ще ги изкарам. И, само за твое сведение, той не е зарязал малката ти сестричка.

— Не се тревожа, Роз. Ти си вече голямо момиче. Просто искам да знам каква е причината. Каква е уловката? Какво преследва той?

— Не знам и не ми пука. Ако го нямаше Чизъм, щях да лудна. Той е мил, отморяващ човек. Знае как да те развесели. Някои от нас идват тук за по няколко часа почти всеки две седмици. Седим, разменяме идеи, говорим за разни неща… за всичко, освен медицина… варим джава, слушаме блекджек и пушим по малко трева. Помага за разтоварване.

Стив се изправи и я хвана за китката.

— Кристофър! Преди да замина ти казах да оставиш тоя блекджек. И пушиш и трева!

Роз го погледна спокойно.

— Е, и? И ти си я пушил там.

— Чизъм ли ти каза?

— Да. Когато уреждаше срещата. Попитах го как би реагирал ти, ако си запаля.

— И какво ти каза той?

Роз се усмихна.

— Каза, че може да се ядосаш, но вероятно ще го приемеш. И че ако те насиля, може и ти да си дръпнеш.

— Този луд кучи син! — изсъска гневно Стив. — Казах му! Роз! Как си могла да се забъркаш с такива работи?! Блекджек и трева са нарушение на Първи кодекс! Ако ви хванат военните полицаи…

Роз го прекъсна.

— Стив! Половината от военните полицаи в Гранд Сентрал тунелират. Как мислиш, че пристига тревата тук? Те са част от мрежата.

— Чизъм ли ти го каза?

— Разбира се. Нали не допускаш, че съм отишла при някой чорбар и съм го попитала?

— И ти му вярваш?

Роз се измъкна от хватката му и хвана ръката му със своите.

— Защо не? Вярно, невярно, правилно, погрешно. Вече не знам какво означават тези думи. Ти знаеш ли?

— Някога знаех. Сега… е, не съм толкова сигурен.

— Точно така. Все пак защо си толкова разстроен? И ти си го правил.

— При мен беше различно. Аз бях пленник.

— Да, разбира се. Забравих. — Роз се усмихна. — Каза ли на оценителите, че са те принудили да пушиш трева?

— Не. Може би нямаше да ме разберат.

— Обзалагам се. И какво друго не им каза?

Стив издърпа ръката си.

— Стига, Роз. И без това си имам достатъчно проблеми.

— Знам.

— Какво искаш да кажеш?

Роз стана и го погледна отгоре.

— Продължаваш да забравяш, че мога да вляза в ума ти, Стив. Аз бях с теб на първия ти самостоятелен полет над земята, когато се разби, когато беше на път насам на борда на совалката.

Стив неочаквано беше обхванат от лошо предчувствие.

— Знам. Вече ми го каза.

Роз кимна.

— Имаше и други моменти, мили братко.

— Какви «други моменти»?

Роз се усмихна унило.

— Стив… аз знам, че има неща, които не искаш да ми кажеш. Това наранява, но… добре, знам, че се опитваше да изградиш защитна стена около себе си. Може би тя ще може да те изолира от други, но аз винаги ще минавам през нея. Ние наистина сме различни. Понякога мразя това, мразя, че трябва да го крия, мразя да зная, че ти… другата част от мен… се опитваш да разрушиш връзката между нас.

— Не се опитвам — каза Стив. — Не и през цялото време. Но… трябва да разбереш, Роз… това нещо между нас… адски ме плаши.

— Някога и мен ме плашеше… но вече не. Сега повече ме плаши като зная защо се опитваш да се затвориш за мен.

Стив почувства в стомаха си оловна топка.

— Не знам за какво говориш.

— Говоря за Клиъруотър.

Стив се стресна, но се опита да си придаде вид на изненадан.

— Клиъруотър?

— Да, Клиъруотър! — извика Роз. — Наистина ли мислеше, че можеш да го скриеш от мен?! Името й е отпечатано в скапания ти мозък! Тъмна коса, дълга колкото ръцете ми, сини очи, кафява кожа! Да не искаш да ми кажеш, че не си спомняш тая воняща мръсница?!

Стив я гледаше, неспособен да говори, после, както лежеше на пода, посегна към нея.

Роз го отблъсна и се отдръпна.

— Не ме докосвай! — И имитира фалшивата му невинност. — Клиъруотър… Копеле! Как можа да ме излъжеш?! Повръща ми се от нея! — Роз замахна във въздуха с юмруци, после мина покрай канапето, прекоси дневната и по постланите с килим стъпала отиде в спалнята.

Стив стана и я последва. Краката му трепереха. Когато влезе в спалнята, Роз беше на колене до леглото. Стив не беше виждал такова легло — достатъчно широко двама души да легнат един до друг. Роз вдигна единия край на постелката и извади една малка метална кутия.

— Щях да ти кажа, Роз.

Тя продължи да стои с гръб към него.

— Да, разбира се — намуси се тя, като триеше очи с опакото на ръката си. Оправи постелката, седна на ръба на леглото и сложи малката кутия в скута си.

Стив се облегна на стената.

— Роз… погледни ме.

Все така навела глава, Роз отвори кутията, извади една рийф и реотан с щепсел, отмести кутията настрана и пъхна щепсела в контакта до леглото.

Стив наблюдаваше премалял от страх.

— Откъде знаеш?

Роз захапа устна, без да го погледне.

Стив клекна пред нея и търпеливо я зачака да се успокои. Тя извади зачервения реотан от контакта, бързо запали рийфа и вдиша пушека.

Стив изпита желание да измъкне рийфа от ръката й, дай набие малко ум в главата, но гневът му беше смазан от чувство на пълна безпомощност.

Роз вдигна очи към него и си дръпна още няколко пъти.

— Откъде знам ли?

— Да.

Тя се усмихна криво.

— След всичко, което се случи между нас… ми задаваш такъв въпрос?

— Искам да го чуя от теб.

— Аз бях там, Стив. В теб, с теб. Аз можех да почувствам докосването й. Докосване до мен! — Роз се озъби и потрепери. — Да почувствам ума й… силата в него… как иска да те притежава! Уххх… беше отвратително!

Стив падна на колене и хвана свободната й ръка.

— Не! Не беше така. Не е така. Тя…

— Тя е мютка! — изсъска Роз и вдиша още пушек.

— Добре, добре! — прошепна той. — Само по-тихо! Да… мютка е! Не бих казал на никого, но не ме е срам да го кажа на теб. Забрави ли всичките онези хубави неща, които точно ти каза за тях, преди да замина? И как мютите също имат право да живеят?

— Помня. Но нямах предвид ти да отидеш там и да хукнеш подир някоя.

Стив отмахна с ръка пушека от лицето си. Ароматната миризма почваше да му действа, да го привлича.

— Престани, Роз. Хвърли тази мръсотия… моля те! — Той посегна към рийфа.

Роз отдръпна ръката си.

— Не! Остави ме на мира. Това помага да се облекчи болката. — Тя стисна лявата си ръка в юмрук и удари гневно Стив по рамото.

Стив парира втория и третия удар, след това хвана китката й и я изви.

— Чуй ме! — изсъска той. — Не беше така, както мислиш! Това, което се случи между нас онази нощ, беше чудесно. Беше добро усещане. Ако си била там, както казваш, щеше да го знаеш.

— Бях там! — извика Роз. — Винаги е същото. В момент на криза, на силна емоция или опасност нещо вътре в мен отлита, за да се съедини с теб. Аз бях в онази колиба. Можах да помириша… животинските кожи, дървото, земята. Можах да помириша и нея… намазаното й с масло тяло, цветята в косата й. Беше ми противна всяка минута от това. Тя те беше завладяла. Ти се опитваше да ме изолираш.

— Роз, това не е вярно! — възкликна Стив. — Не те изолирах… не нарочно, във всеки случай. Това не беше нещо, което можех да споделя с теб. Нищо като това не ми се беше случвало преди. Аз… аз дори не зная думата за него!

— Искаш да кажеш «любов»… това, което аз чувствам към теб? — Роз се засмя покрусено. — Какво мислиш ни направи толкова близки? Какво мислиш си почувствал, когато ние…

Стив я прекъсна.

— Не е същото, Роз.

— Същото е! — извика тя. — Не можеш ли да разбереш? Единствената разлика е, че винаги си се опитвал да отречеш чувствата, които ние имаме един към друг. Разбирам защо. Това боли, но то не ме тревожеше, защото знаех, че ти никога няма да можеш да го унищожиш. Но… — Тя сграбчи яката на гащеризона му. — Как след всичко, което каза, как можеш да казваш, че обичаш мютка?! Как дори си могъл да понесеш да я докосваш?

Стив дръпна ръката й и я хвана здраво.

— Роз! Чуй ме! Тогава не знаех за Плейнфолк. Те не са животни и не са отровни. Ако бяха, аз нямаше сега да съм тук. Те са хора, Роз. Е, повечето от тях изглеждат доста ужасни, но не са тъпи! И някои от тях… като Клиъруотър… са много особени хора. Тя е мютка, да, но не е с израстъци по главата като другите.

— Тогава каква е… едногодишна?

— Не. Според Наръчника разменяните като дванадесетмесечни южни мюти се предполага да са с прави крайници и гладка кожа, но те винаги са имали многоцветни тела… нали? Искам да кажа, по това се предполага, че може да се установи разликата… между тях и нас.

Роз кимна.

— Клиъруотър е нещо съвсем друго. Тя е свръхнормална. Тялото й е абсолютно съвършено. Кожата й има почти същия цвят като твоята. Цялата! Тя е възпитана да се смята за мютка, но в мозъка й няма нищо увредено. Ако се облече в гащеризон, ще изглежда точно като нас!

— Не като нас — промърмори Роз. — Ние сме особените, Стив.

— Тя също, повярвай ми. — Стив сложи ръце върху раменете на Роз. — И това не е всичко. Кадилак… другият мют, който помогна да ме спасят, след като бях свален… е също такъв. И двамата имат кожи и тела като на трекери, умовете им са като нашите… може би дори по-добри от нашите! Опитах се да кажа на оценителите колко интелигентни са мютите, но… — Стив се засмя, — но те не пожелаха да ме чуят! — Той прекара ръка по лицето на сестра си. — Ще ти кажа и още нещо. Наистина има мютска магия. Видях да я използват, Роз. Беше фантастично…

Роз дръпна от рийфа, след това се наведе напред и духна пушек в лицето на Стив. Той затвори очи за момент, после го пое през ноздрите си. Роз долепи отворените си устни до неговите и пусна останалия пушек от своята уста в неговата.

Стив го пое в дробовете си.

— Мм-ммм… хубаво е. Ще ми простиш ли?

— Още не — отговори Роз и пъхна рийфа между устните на Стив. — Твой ред е.

Стив дръпна дълбоко, издуха част от пушека в устата й, после вдиша останалата.

— Ммммм… нещата започват да изглеждат много по-добре. — Роз взе рийфа, легна на леглото и се премести на другата страна да направи място за Стив. — Ще намериш друга в кутията…

Стив я извади, запали я и легна до сестра си.

— Надявам се да нямат някакъв мръсен детектор, монтиран във вентилационната система.

Роз се изкикоти.

— И да имат, не вярвам да работи. — Тя се обърна към него и се надигна на лакът. — Това променя ли нещата?

Стив бавно издиша и загледа как пушекът се издига към тавана.

— Да… Смешно, нали? Преди пет месеца мисълта, че едно интелигентно човешко същество доброволно ще пуши трева, ми изглеждаше абсолютно ненормална. И все пак…

— Сега разбираш, че всички го правят.

— Така казваш ти.

— Как беше там, горе?

— И добре, и зле. Те са удивителни хора. Напълно различни от онова, което съм си представял… и което бяхме възпитани да вярваме. По-голямата част от това, което ни казва Първото семейство, не е вярно, Роз.

— Разкажи ми.

— Добре… какво искаш да знаеш?

— Всичко. Дори и скучни подробности.

— Не знам откъде да започна. С колко време разполагаме?

— Много. Чизъм ще ни каже кога трябва да тръгваме. Ако не свършиш днес, ще уреди да дойдем тук някой друг път…

— Да, защо не… — Стив се чувстваше приятно замаян.

— Точно така… ние с теб… винаги сме… — Роз свали дългия преден цип на гащеризона си и започна да се измъква от него.

— Добре, ще ти разкажа за онзи старец, Мистър Сноу. Той е летописец… нещо като ходещ видеоархив. Знае всичко, което човек желае да научи, и почти всичко, което се е случило някога. И това не е всичко. Той извиква бури. Знаеш ли какво е това? — Стив се опита да повдигне глава и успя само наполовина. — Какво правиш?

— Опитвам се да сваля ципа на това… скапано нещо, което си облякъл — измънка Роз.

Стив беше обхванат от неочаквано желание да се смее.

— Защо?

— Щото аз искам да… искам да вляза в него, затова.

Той почувства ръката й да се плъзга под тениската му и надолу към пъпа.

— Ей… чакай… чакай де… нали ти разказвам за Мистър Сноу. Той е повелител. Той има… — Роз започна да лиже лявото му ухо. — Стига де, чакай малко! Виж… има… едни, ох… кръгове на сила…

— Да, зная. И аз имам един. — Тя се засмя. — Хайде, Стив. Нека го направим. Само още един път. Моля те! Ох, Кристофър… това беше… толкова отдавна.

Стив почувства как стаята се завърта.

— Почакай минутка… само минутка… Не искаш ли да чуеш за Мистър Сноу? Ами за Кадилак? Той… наистина е умен. Истински гений. Ти… аз, ох… казах ли ти, че го научих да лети? А Клиъруотър… тя, ох… тя е като Мистър Сноу. Тя също прави… ох… магии…

— Да, обзалагам се — прошепна Роз. — Продължавай, разкажи ми за това… — Тя се намести върху него. — Ооох… о! Стиии-ви!

— Не… слушай… Кристофър, какво правиш? Роз… — Той почувства голото й тяло да се плъзга над него. Една нежност… задушаваща го, поглъщаща го. Слабата светлина в спалнята започна да променя цвета си, да се засилва и отслабва в синхрон с ритмичните движения на тялото й. — Не, недей… чакай! Има… — Гласът му идваше сякаш много отдалеч. Той вече не чувстваше Роз да притиска корема му. Тялото на сестра му започна да променя формата си, да става по-голямо и по-голямо, после се извиси над него като огромен, застрашителен буреносен облак… скриващ светлината… леглото се превърна във водовъртеж, погълна го в тъмна, непроницаема пустота…

В 7-о отделение на същия етаж Чизъм пиеше джава и гледаше видеомонитора, свързан с камера, записваща всяко действие в съседното спално помещение. Роз, яхнала родния си брат, се олюляваше пиянски; след това се обърна настрана и се смъкна от леглото на пода. Стив лежеше по гръб, проснат диагонално върху пухено одеяло, с протегната ръка, увиснала от леглото. На ниската масичка до леглото догаряше полуизпушен рийф.

Чизъм реши да изчака още петнадесет минути преди да извика Q-взвода на Фран. Да… беше добър ход да предложи използването на родната сестра на субекта. Чизъм знаеше, че тя е чувствителна, но не беше оценил силата й. С нея трябваше да се внимава. Или да я елиминира. Точно сега обаче тя беше ключът към Стив. Тя го беше накарала да се разкрие. И сега тя можеше да се използва като средство за постигане на целта. Да, добра работа… при условие, разбира се, че не сметнеха, че той е чул твърде много. Но това беше рискът, който всеки поема… особено в работа като неговата. Чизъм отмахна тази мисъл, допи джавата и пусна лента с блекджек.

Забранената музикална пиеса завърши с триумфиращо кресчендо на медни и ударни инструменти. Чизъм отмести малкия касетофон, извади видеолентата на Роз и Стив от рекордера и се свърза с хората на Фран.

— Идваме — каза гласът от другия край.

Роз и Стив още лежаха под действието на тревата. Чизъм сложи полуизгорялата цигара в кутията, прибра кутията в сандъчето, след това инжектира на Роз голяма доза приспивателно, бързо я облече и майсторски я сложи до Стив. След това облече и Стив и тъкмо му вдигаше ципа, когато влязоха четиримата мъже от Q-взвод. И четиримата бяха облечени в черни и сребърносини гащеризони — униформата на хората от Черната кула; доверени лица на Амтрак, една стъпка по-долу от Първото семейство. И, както Чизъм добре знаеше, всеки от тях или всичките можеха да са Семейството. Това беше една от любимите им маскировки.

— Къде ще ги разпитвате? — попита Чизъм.

— Тук. — Мъжът, който отговори, имаше лице и глас, които заявяваха: «Тук аз нареждам». — Това ще ни спести време. С колко време разполагаме?

— Колкото желаете — отговори дипломатично Чизъм. — Но е добре да се върна в Белия дом преди шест часа.

— Няма проблем — каза мъжът. — Остави това на нас. Какво ще стане с момичето?

— Ще бъде в това състояние до десет или единадесет. Аз ще я върна по-късно във вътрешния щат.

— Къде е лентата?

Чизъм извади видеолентата със запис на Стив и Роз от амбулаторната чанта и му я подаде.

— Интересна е.

Мъжът кимна.

— Да. Ние гледахме. — Погледна часовника си. — Ела в пет и половина.

— Разбрано — отговори Чизъм. И излезе, без да се обърне.

— Добре, да се залавяме за работа — каза мъжът.

Двама от неговите хора вдигнаха Стив от леглото и го преместиха на канапето. Третият, който носеше чанта, подобна на носената от Чизъм, вдигна ръкава на Стив и му инжектира грижливо премерена доза натриев пентотал. Другите двама извадиха от една чанта висок триножник и включиха портативна видеокамера и монитор в най-близкия електрически контакт. С помощта на удължително рамо с балансиращо тегло насочиха камерата право надолу към Стив и я нагласиха на фокус така, че лицето и раменете му изпълниха монитора. Един от тях сложи номер 3552 на номератор, който имаше дисплей с часа и датата, и го постави за кратко пред лицето на Стив.

— Обект 3552, операция Овърлорд, Q-взвод 6…

Неговият другар провери картината и нивото на звука и кимна удовлетворено.

— Пускай…

Мъжът, който беше инжектирал на Стив «серума на истината», отиде в кухнята да направи кафе — тананикаше си безкрайния музикален съпровод, леещ се от монтираните на тавана високоговорители.

Мъжът, който беше натоварен с операцията, взе един стол, седна до канапето и приятелски сложи ръка на главата на Стив.

— Стивън? Чуваш ли ме? Ако ме чуваш, кимни.

Със затворени очи, с напълно спокойно лице под влияние на дрогата Стив отговори с леко движение на главата.

— Добре… много добре — каза мъжът. Гласът му беше плътен, премерен, успокояващ. — Сега искам да ми помогнеш. Искам да ми кажеш кой си ти. Първо ми кажи трите си имена.

Стив дишаше дълбоко. За момент устата му се отвори беззвучно, после той отговори с неясен, безпристрастен глас:

— Стивън Рузвелт Брикман…

— Благодаря. Много ми помогна. Сега ми кажи личния си номер…