Път към висшето общество

21

— Трябва да те видя, Алис — казах аз.

— Наистина ли?

— Съжалявам, съжалявам за всичко.

— Доста време ти трябваше, за да го разбереш.

— Не мога да ти обясня по телефона — настоях аз. — Нямаше да те безпокоя, но…

— Но какво?

— Ти си толкова много за мене. Бях толкова щастлив… — Сега думите не искаха да напуснат обора, от който толкова лесно изскачаха, за да отведат Сюзън в един фантастичен свят; а знаех, че са там, че са също като почистени, оседлани коне, които чакат да ни отведат настрана от лъжите и самотата, от унижението на взетия под наем вечерен костюм и почерпките с уиски, подхвърляни като стотинки. Но още не беше дошло подходящото време.

— Може да съм си намерила друг — каза тя.

— О, господи, само това не! — Но не бях истински уплашен; бях сигурен, че и тя бе почувствувала неизговорените думи.

— Не съм, не съм! Харесва ми хладнокръвната увереност, с която смяташ, че просто си седя в къщи и чакам да си мръднеш малкия пръст. Твърде много неща приемаш като сигурни.

— Добре тогава. Глупак съм бил да вярвам, че можеш да ми простиш…

— Чакай. Ще бъда в „Сент Клер“. Около девет часа. Сега трябва да вървя. Джордж слиза.

— Но вече минава десет часа — казах глупаво аз.

— Ти си невероятен, мили — изсмя се тя. — Довиждане.

Тя затвори, преди да успея да отговоря, и аз се върнах в общината. Едва не ме сгази един автобус; всичко беше отново в цветя и рози и аз бях толкова щастлив, че се движех в транс; само звукът на дрезгавия й глас беше достатъчен, за да свали грижите от раменете ми и да превърне всичко, което се беше случило на градския бал, в нещо незначително.

Докато тичах по коридора на касовата служба, блъснах се в Джюн. Без да се замислям, обгърнах талията й и я целунах по меката буза, покрита със златист мъх. Не целунах нея, а всички жени; знам, че са глупави и безотговорни, но затова пък имат някаква физическа доброта, свещена като млякото — няма лоша жена, защото тяхната добродушна обърканост ни дава живот.

Тя сложи ръка на бузата си и каза:

— Лятото е дошло.

— Винаги е лято, където си ти — отвърнах аз.

Видях как устните й затрептяха, и как лицето й доби замечтан израз. За миг прозрях истината. Тя беше добро момиче, девственица — човек винаги може да го познае, — а веднъж бях видял майка й, прилична, пълничка жена с жизнерадостно лице. Джюн ми беше казала, че от майка си е научила всичко, което трябва на една домакиня — от печенето на кейкове до приготовлението на домашна бира. В едно по-свястно общество тя би носила специална прическа или цвете над ухото, с което да покаже, че си търси съпруг; и в такова свястно общество всички млади мъже щяха да я преследват — разгорещено и настойчиво, не с почтени намерения. От нея се излъчваше честно, подхранващо щастие; ако се сравняваха жените с ястия, тя би била като хубав сос от говеждо печено, богат на солено разнообразие и почти сладостно успокоение; ако сравнението ви се вижда нелепо, приближете носа си до пресен сос от говеждо печено; неговият мирис е домашен и топъл като чиста кухня, а в същото време възбужда и създава поетичност като цветята и тревата, с която се хранят животните.

Разбрах всичко това, но продължих да тичам, без да погледна назад. Преди Коледата беше възможно да се огледам назад; преди Коледата беше възможно да ухажвам Джюн. Сега вече нищо друго не можеше да се случи и винаги съм бил доволен, че го разбрах. От четири години тя е омъжена щастливо — или поне аз не знам да е нещастна. Но чувствувам, че някак съм я наранил, сякаш тя ми е предложила домашен обед, а аз съм се отказал от него заради филия тебеширен фабричен хляб, намазан с фабричен пастет. Винаги, когато си помисля за Джюн, изпитвам чувството, че съм пропуснал нещо. Сигурен съм, че сами избираме съдбата си; но не мога да не призная, че след като веднъж човек е избрал определен път, много малко са възможностите да го промени.

Но тази сутрин в главата ми нямаше място за подобни мисли; скоро щях да бъда с Алис и двумесечното ми въздържание щеше да свърши — само това беше от значение. Желанието ми да бъда с нея се дължеше предимно на това; в края на краищата човек не можеше дълго време да води нормален полов живот и когато внезапно го лишат от него, да не страда. Не че я желаех само като тяло; главната причина за моето въздържание беше, че покрай нея отвикнах от бързите запознанства по танцовите забави, от пропадналите посетителки на кръчмите, от леките забавления, от минутното задоволяване — има хиляди синоними за това, което искам да кажа, и тяхната плоска грозота винаги изразява отвращението, което всеки мъж, издигнал се поне на една степен над маймуната, изпитва, когато се събира с презирана от него жена. Но униженията, които бях претърпял след скарването ни — от Хойлейк, от Боб и Ева Стор, от Джек Уелс, от Браунови — се разтопиха в паметта ми пред мисълта, че отново ще държа Алис в ръцете си.

Следобедът отидох в Гилдън, цели три часа приемах пари от наеми и данъци и изплащах заплати; за щастие тази работа, която все по-често ми пробутваха — беше такава, че и най-големият тъпак можеше да я върши насън. Въпреки това на мен обикновено ми доставяше удоволствие да ходя там; както казах и преди, Гилдън беше типично селце сред ливади, жителите му бяха в невероятни родствени връзки и винаги ми беше интересно да гледам дванадесетте основни типа лица (от нормандското нахлуване38 насам, там винаги е имало само дванадесет семейства) с малки вариации, които се дължаха на пола и възрастта.

През този следобед всички лица пред мене бяха празни. Само едно лице исках да видя, само един глас исках да чуя, само едно тяло исках да докосна. Веднъж в лагер „1000“ изпуших предварително цигарената си дажба и прекарах три дни без тютюн; сега изпитвах нещо още по-силно, някакъв солен вкус, тежест отвътре, тъмно безпокойство; празните лица пред мене бяха лица на пленници, дългата дъбова маса, тежките счетоводни книги, обявленията и жълто-зелените стени в предната стая на селската канцелария бяха като бодливия тел, картечниците и елзаските часови, за които всички разправяха, че при бягство стрелят най-напред в половите органи.

Когато се срещнахме в „Сент Клер“, съвсем не стана така, както си го представях. Бяхме сами в стаичката; целунах я леко по бузата. Тя простря ръка, докосна лицето ми и преглътна сълзите си — издаде леко ридание без преструвка, без поза и стомахът ми се разплу от жалост.

— Прости ми за всичко, мила. Не е било нарочно, никога не съм искал да ти причиня болка.

— Виж как се излагам! Исках да бъда съвсем разумна.

— Недей, за бога! Хайде да излезем и навън ще говорим!

Щом влезе в колата, тя се отпусна; по бузите й потекоха безспирно сълзи, които оставяха успоредни следи по грима. Карах към Спероу хил с най-голямата бързина, която посмях да развия и едва не блъснах един велосипедист в края на улица „Сент Клер“; видях побелялото му лице, когато залитна в канавката и размаха юмрук подир нас.

Лежахме в сумрака под буките и аз мълчах. Тя продължи да плаче, зарови лице на гърдите ми; по ризата ми остана тъмна следа от влага.

— Вече няма значение — казах аз, когато тя най-после подсуши очите си. — Няма смисъл да плачеш. Знаеш защо вдигнах толкова врява, нали?

— Радвам се, че го направи — отвърна тя. — Беше отвратително, когато ме гледаше като мръсен парцал, но съм доволна, че те засегна.

— Обичам те.

— Аз съм стара и видът ми е ужасен. Не е възможно да ме обичаш.

Тя наистина изглеждаше ужасно, дори и в тъмнината годините й личаха; но думите бяха вече изречени, нашето пътуване беше започнало. Чувството ми към нея не беше романтично — не си правех никакви илюзии нито за нея, нито за себе си. Когато бяхме заедно, не се чувствувах самотен, когато не бяхме заедно, се чувствувах самотен. Цялата работа беше толкова проста.

— Не ме ли обичаш? — попитах я аз.

— Разбира се, че те обичам, глупчо. Защо мислиш, че плаках?

Около нас се носеше миризма на лято, на нова зеленина и на влажна пръст; горе на ливадите въздухът беше чист и свеж, нямаше дим и прах, от които да чувствуват дробовете си пълни с вата. Ние бяхме част от всичко това, но някак спокойно; бяхме една обща щастлива личност, една действителност. Поисках да я имам тогава, но не заради самия акт, а за да бъда по-близо до нея, да й дам нещо от себе си. Сложих ръка на коляното й. Тя я отблъсна.

— Не сега.

— Прощавай!

— И ти прощавай. Нямаше да дойда тази вечер, в такива моменти винаги изглеждам ужасно и се чувствувам още по-зле. Знаеш какво е…

— За щастие, не знам. — Двамата се разсмяхме.

— Имах страшна нужда да те видя, но не е приятно да ти се натрапвам…

— Ти не можеш да ми се натрапиш. Сега те обичам, както всеки път!

— А би ли спал с мене? Искам да кажа в едно легло с мен?

— Защо не? Щом се чувствуваш болна и нещастна, ти се нуждаеш от компания.

Тя пак се разплака.

— О, боже мой, ти си толкова нормален! Точно за това те обичам, обичам те, обичам те! — Следващите думи тя изговори шепнешком. — Тъй съм щастлива с теб, че ми се иска сега да умра. Иска ми се сега да умра.