Път към висшето общество

22

Следващите два месеца бяха напълно щастливи — поне докато бях с Алис. Престанахме да бъдем любовници; превърнахме се в съпруг и съпруга. Сигурността, спокойствието, нежността, която тя ми даваше — това беше важното; заедно с тях и разговорите ни, в които нямаше опасни места или забранени теми. Никога не криехме нищо един от друг, наистина разговаряхме, думите ни се различаваха от животинските звуци или репликите в изкуствените човешки отношения.

След градския бал продължих да излизам със Сюзън. Сега вече нямах никакви надежди да се оженя за нея; но не виждах защо да я оставя. Тя представляваше моята седмична вноска в тотото, случайния ми избор без надежда за печалба. Може би ходенето с две жени едновременно гъделичкаше и суетата ми; освен това да излизам с нея беше един задоволителен начин да плюя в лицето на Джек Уелс и на всички други като него.

Сега вече не изпитвах истинско удоволствие от любовната си игра със Сюзън. След като веднъж се „навиеше“, ако мога да се изразя така, тя вече не спираше. Дори в автобуса или на улицата, тя искаше да си държим ръцете или да я прегърна през кръста. Един път изпитано, всичко това ставаше досадно. Не стигнахме докрай, колкото задълбочени и интимни да бяха нашите връзки. Ако Алис не ми беше любовница, сигурен съм, че можех да накарам Сюзън да ми даде всичко, което желаех. Но при това положение тя беше като десерта, с който се развличах след основното ядене — много вкусен, чист, лек, със захарния памук на младостта, но безплътен, недействителен, не задоволяващ глада.

При нея получавах нещо друго — възвръщах си младостта. Бях влязъл във въздушните войски на деветнадесет години и израснах твърде бързо. В една възраст, когато целувката би трябвало да бъде още филмово вълнение и да не се свързва сериозно в съзнанието на младежа с резките физически дразнения на пубертета, аз вече живеех в едно летище близо до Кардингтън и зачервените пръсти на готвачката от походната кухня ме пипаха твърде сръчно (Е, чини ми се, че досега не си бил много опитен, а, миличък?). Възвръщах си младостта, доколкото това беше възможно. Но сега небето не беше готово да избухне, нямах чувството, че ще умра от радост, докато откривам колко прекрасни са женските тела — детските игри, които играехме, бяха пълни с магия само ако човек вярваше в магията.

Сега ми се струва невероятно, че конфликтът ми се е разминавал толкова дълго време. Алис знаеше, че излизам със Сюзън, но не даваше вид, че това я тревожи.

— Тя е цяло бебе — веднъж ми каза Алис. — Скоро ще ти омръзне. Само се помъчи да не й причиниш страдание, това е всичко, мили.

По онова време реакцията й ме озадачи. Сега вече не. Тя беше сигурна, че Сюзън няма да се омъжи за мене, беше уверена, че може да ме задържи. Нямаше защо да си хаби силите в припадъци на ревност; просто чакаше неизбежната раздяла. Но се случи нещо съвсем различно от това, което тя беше предвидила.

Спомням си последната вечер от спокойните ни срещи, както човек си спомня приема в навечерието на предстоящия метеж, пиесата, гледана два часа преди земетресението. Вечерта беше топла, аз се излежавах в кревата и ме мързеше да се облека; Алис влезе в стаята, облечена в черна тафтена рокля. Изшумя и седна до мене.

— Закопчей ми копчетата на гърба, миличък.

Направих това, което ме помоли, с притворени очи, усещах, че с всяко закопчано златисто копче и аз се привързвам все по-близо до нея.

— Добре ще бъде да се облечеш — каза тя. — Елспет всеки миг може да се върне.

— Алис, облечи ме!

— Ах, ти, дърт овен! — рече тя щастливо. — Ще ме оставиш ли наистина да те облека?

— Защо си мислиш, че те помолих? — Обгърнах я е ръце; гладката остра тъкан на тафтата се допря до голата ми кожа и ме накара да потръпна от удоволствие. — Хайде! Искам да се грижат за мене и да ме глезят!

Тя ме облече с опитността на медицинска сестра. Затворих очи и вдъхнах миризмата и — нейният лавандулов одеколон напомняше слънчева светлина в утринна стая.

— Обичам да се грижат за мене — казах аз.

Тя беше бледа, а устните й — силно стиснати.

— Не мога да намеря чорапите ти.

— Чувствувам, сякаш ръцете ти са останали по цялото ми тяло. Чудесно е…

Лицето й се сбръчка, тя се повали на кревата и заплака шумно.

— Искам през цялото време да се грижа за теб, Джо, Искам да върша всичко за теб, да ти готвя, да ти кърпя чорапите, да ти чистя обувките, да те обличам, ако трябва, да имам деца от тебе…

— И аз го искам!

Лицето й беше върху стъпалата ми. Думите й бяха глухи, не бях сигурен какво казва.

— Много съм стара за тебе. Твърде късно е. — Върху стъпалата си почувствувах влагала на сълзите й.

— Хайде да заминем някъде заедно — предложих аз. — Омръзна ми да се срещаме така. Искам да спим заедно — помниш ли?

— От това сърцето ми се къса. — Тя се привдигна до мене и притисна силно моята ръка върху корема си. — Празна съм. Нощем лежа будна и ме боли от празнотата. Събуждам се и съм сама, разхождам се из Уорли и съм сама, говоря с хората и съм сама, гледам лицето му, когато съм в къщи, и то е мъртво той се усмихва или се смее, или добива замислен израз, сякаш нахлузва различни дрехи или иска от осветителя различни светлини на сцената… — Тя се изсмя, хвана ръката ми и заби нокти дълбоко в нея. Пусна кръв, освободи ръката ми и ме погледна диво. — Истерична съм, нали?

Разтърсих я леко.

— Намери ми чорапите и ми направи чай. Обичам те.

— Добре. Добре, ще ти направя. — Тя извади чорапите изпод тоалетката и ги донесе. — Измих краката ти със сълзи — каза тя. Погали ги леко с косата си. — Измих краката ти със сълзи и ги избърсах с косата си.

Тя ми обу чорапите и завърза връзките на обущата ми. След това излезе от стаята. Спря се на вратата, сякаш я удариха или се беше надигнал вятър, който духа със сто километра в час, а тя се бе възправила срещу него. После бавно притисна ръка към корема си.

— Дай ми чантата, Джо.

Изтичах при нея.

— Какво ти е, скъпа?

— Нищо ми няма. — По лицето й беше изписан страх, сякаш вятърът я тласкаше сантиметър по сантиметър към пропастта. Глътна две таблетки, които взе от чантата; почувствувах как тялото й се отпуска. — Не се тревожи толкова, Джо. Просто една женска болест. Няма да умра.

— Но нали неотдавна…

— Има много видове женски болести, скъпи. Седни сега и почакай да стане чаят. — Целуна ме по челото. — Обичам те, Джо.

Седнах върху розовочервената покривка на кревата, заобиколен от снимките, стъклената менажерия, пулверизаторите, различните вази и цветя, броевете на „Сцена“ и „Театрално изкуство“. Чувствувах се празен и светкавично разбрах какво е да бъдеш Алис; сякаш аз самият усещах болката в корема си, сякаш чрез върховно усилие на волята бяхме си сменили телата. След вечеря напуснах както винаги апартамента преди нея. Докато крачех по тъмния коридор и неговата тишина се различаваше от истинската тишина, както упойката се различава от истинския сън, аз си помислих внезапно: „Нямаше защо да я напускам.“ Слизах по спираловидните стълби и продължавах да чувам думите й; „Искам да върша всичко за теб, искам да имам деца от теб.“ Това беше възможно, беше реално; аз можех да бъда с нея през цялото време, можехме да пуснем дълбоки корени и да бъдем добри като татко и мама. Можехме да се оженим, но не само да получим свидетелство, което да узакони връзката ни — не бях достатъчно възрастен, за да спра да тичам подир призраци, за да се наслаждавам от настоящето в истинските му цветове, без да ги развалям с излъчванията на мечтите.

Когато излязох на улицата, някой ме потупа по рамото. Извърнах се. Беше Ева Стор.

— Имаш гузен вид — подметна тя. — Какво правиш толкова далече от дома си?

— А ти какво правиш тука, драга?

Застанала до мене, с малкото си пълничко тяло, допряно до моето, и с кръглите си черни очи, тя ми заприлича на птица. Но птиците не само пеят и танцуват из небето, те също така връхлитат върху жертвите си от стотици метри и изкълвават очите на умрелите — а дори и на живите, ако се осмелят.

— Бях на гости — каза тя. — Всичко е напълно почтено.

— При приятелка, разбира се?

— Да, една съученичка.

— Добре, добре, вярвам ти. — Хванах я подръка. — С автобуса ли ще си вървиш? — Исках бързо да я отдалеча; „Фиатът“ беше паркиран наблизо.

— Нищо друго не ми остава. Този месец Боб не можа да намери никакъв допълнителен бензин.

— Ще ти подействува по-добре да походиш малко сред обикновените хора.

Тя бутна ръката ми.

— Чакай, по-добре аз! — тя ме хвана подръка. — Ето, не съм толкова любяща като Сюзън, но за тази вечер ще свърша работа, нали? Бог да ни е на помощ, ако ни види някой! Нямаш представа колко жители на Уорли идват в Ледърфорг.

Сега бях брониран против нея. Докато слизахме на улицата, аз казах с тон, който приличаше на просташко ръмжене:

— Твоята целомъдреност е твърде добре известна, мила.

Тя не си махна ръката.

— Опитваш се да бъдеш саркастичен.

— О, не! Аз те уважавам, мисис Стор.

Тя сякаш не обърна внимание на тази реплика.

— Не ми каза при кого сте ходили на гости.

— При един стар приятел.

— Мъж или жена?

— Много искаш да знаеш. — Не можех да кажа нищо друго; исках да измисля някакъв стар познат от въздушните войски, но лъжите са винаги опасни. А не смеех да спомена името на Елспет.

— Погледни! — посочих на запад. Слънцето залязваше — потъваше като боен кораб, блестящата му червенина сама загасваше в черното море на Ледърфорг. По огромното здание зацъфтяха малки, жълтеникави светлинки и се чуваше шумът от дръпнатите пердета. — Хубавият залез винаги ми доставя голямо удоволствие, казах аз.

— Така ли? — За миг Ева положи глава на рамото ми. — Ако приятелят ти е мъж, кажи му никога да не употребява лавандулов одеколон — рече тя.