Път към висшето общество

25

Тя плака по целия път до Дорчестър. Притисках я към себе си с лице до нейното; спомням си миризмата на косата й — миришеше на морска вода, на маслини и пот. Почти не говорехме; аз се вглеждах навън в голите хълмове, които се нижеха край нас, в пшеницата, която блестеше с тъмния блясък на пирит, в отделните незасяти парчета, които бяха така театрално голи, както театрално плодородни бяха нивите, и гълтах изгледите като ракия, на големи глътки, за да се предпазя от нарастващото чувство за вина и празнота.

Когато влязохме в гарата, тя ми каза внезапно:

— Исках да ме убиеш. — Думите ме потресоха с нормалния си тон.

— Да те убия?

— Бих те оставила да ме убиеш. — Под загара лицето й беше станало на петна. — Направи ме толкова щастлива, че сега не мога да си представя как ще живея и секунда без теб. Не мога да си представя мига, когато ще остана сама в купето… Предполагам, че осъдените на смърт не могат да го повярват, докато не застанат под бесилката…

— Не говори повече глупости. Ще се видим отново. Ще се виждаме често. Цял живот, нали не си забравила?

— Обичаш ли ме? Дори и сега няма нужда да ме лъжеш. Искаш ли наистина да се разведа? — Очите й бяха погрознели от плач, дрехите й не бяха вече като извадени от кутия; изведнъж си спомних хладнокръвната, елегантна Алис, която бях срещнал първата вечер в „Драматиците“ и се почувствувах като убиец.

— Заклевам се! — погледнах я право в очите. — Обичам те, Алис. Ще те обичам до смъртта си. Ти сега си моя жена. Никога няма да съществува друга. Ще бъда с теб през цялото пътуване.

— Нищо повече няма да ти кажа, Джо. — Тя започна да оправя бързо и опитно грима на лицето си. — Направи нещо за мен; преди да дойде влака, ще го направиш ли, мили? Вземи ми цигари и кибрит. И си тръгни, щом се кача на влака. Тръгни си и не се обръщай назад. И мисли за мен през цялото време. Не спирай да мислиш за мен.

След като я изпратих на перона в малката чудновата гара — прекалено чиста, зелена и бяла, почти недействителна — аз влязох в един хотел да пийна нещо, понеже трябваше да убия цял час, докато пристигнат Чарлз и Рой. Под горещото слънце целият град сякаш се беше отдал на удоволствия. Това не бяха удоволствията на Блекпул, Маргейт или на Скабъро — щастие след работния ден. Не, тук ярко изпъкваше друг начин на живот, който шумеше от удобство като нова банкнота от пет лири — моите съседи в застлания с килим бар на хотела изпитваха удоволствие, защото в този миг не трябваше да се безпокоят за изложения, договори и доклади, а не защото пиеха малки уискита преди обед. Луксозният бар, заледените коктейли, лекият камгарен костюм, копринената връзка и панамената шапка бяха част от моята отпуска, както беше част от нея и таксито до Къмли; но тези неща не бяха лукс, а само необходимост за по-висшите категории. Изпих чашата си и направих знак на облечения в бяло сако келнер; той дойде веднага, от което разбрах, че ме е приел като желан клиент. Ако искате да разберете към коя категория ви причисляват хората, вървете в някои бар, когато е претъпкан, и вижте с каква бързина ще ви сервират.

След като обядвах, посрещнах Чарлз и Рой. Чарлз беше облечен в кремави платнени панталони, обувки в бяло и кафяво, яркочервена риза и бяла шапка със зелена козирка. Под шапката лицето му беше тухлено червено. Рой, висок, приведен младеж, който работеше като библиотекар в едно от близките до Чарлз предградия, носеше обувки от синя шведска кожа, сини платнени панталони, оранжева отворена риза и бели очила за слънце. Двамата пушеха пури.

— Мили боже! — възкликнах аз. — Приличате ми на полудели филмови дейци.

— Точно това е идеята — отвърна Чарлз. — Около една дузина бивши девственици в този миг очакват да подпишат договори.

— Съвсем лесна работа — потвърди Рой. — Казваш само: „Бъди мила с мен, малката, и аз ще бъда мил с теб.“ — Той ме огледа и поклати глава. Имаше лице на комик от Ланкашър, дълго и неподвижно, с дълбоки бръчки, които му придаваха израз на насмешливо добродушие.

— Виждаш ми се уморен, Джоузеф. Сигурно си се претрепал, за да подготвиш вилата за нас.

— Не от работа се е претрепал — каза Чарлз. — Виж му огладения костюм, чисто бялата риза и, дявол да го, вземе, панамата! Виж му торбичките под очите, израза на задоволена похот — през тези четири дни той дори не се е сетил за нас, Рой. Знаеш ли защо ръбовете на панталоните му са остри като ножове? Защото, откакто е дошъл в Дорсет, днес за пръв път ги обува.

— Дори още не си се възхитил от нашата катафалка — подхвърли Рой.

Колата беше „Хъдзън Тераплейн“, модел отпреди войната, и имаше просташки, гангстерски вид.

— Наехме я по намалени цени от чичото на Рой — обясни Чарлз. — Ти го познаваш, веселяка, с когото се запозна в Смоук на Коледа.

— Не е чак такъв веселяк — прибави Рой. — С тази кола са се пребили трима души. Чичо мислеше, че е голям дявол, когато я купи евтино и я позакърпи, но сега не може да я продаде. Стар циция, петната от кръв още седят по предната седалка.

Чарлз ме тупна по рамото и ми тикна една пура в устата.

— Ето ти образец на съвършен английски джентълмен. Добре нахранен, леко пийнал и в последния стадий на сексуално изнемощяване. — Той погледна часовника си. — Ще пийнем ли набързо по нещо, преди да затворят, или ще се дотътрим спокойно до вилата?

— Вилата — отвърнах аз. — Седнах до него на предната седалка, а Рой се изтегна отзад.

— Сгодих се, знаеш ли? — Чарлз се почеса по носа — жест, характерен за него, когато се чувствуваше неудобно.

— Да не би за Джулия?

— Точно така. Добро момиче е. Трябва да те запозная с нея.

— Ако ме запознаеш, тя ще бъде недоволна от теб. Радвам се, че си решил да се задомиш. Доста стар си вече, за да спиш, с когото завърнеш. Пък и не си запазил красотата си като мен. Първа категория ли е?

— Всички категории в едно. Нито една скучна минутка.

Почувствувах, че нещо се променя, естествено и неизбежно като годишните времена. По това течение и аз трябваше да плувам, но не го правех.

— Аз също вървя към брака — каза Рой.

— Честито, честито! — Осени ме внезапна мисъл. — Да не би да сте ги поканили във вилата?

— Успокой се момче. Моята е в Ирландия, а на Рой — в Шотландия.

— Тъщите ни нямат доверие — сподели Рой.

— Нищо чудно — прибави, Чарлз, като мина с 80 километра в час през пролуката между една каруца и насрещния мотоциклет. — Люси беше една от начинаещите при Рой. Беше сладко момиче на шестнадесет години, когато дойде…

— Намали — казах аз или и аз ще повредя тапицерията. Господи, какво ли си представлявал върху джип?

— Бях заедно с Ерол Флин в деня на победата. Карах по път, павиран с японски трупове. Маунтбатън, Слим и другите ни следваха на почетно разстояние. Красиви бирманки ни обсипваха с цветя и целувки, а братята Уорнър се носеха над нас и пееха „Осанна“…

Мотоциклетът се размина с нас, мина на сантиметър от предницата ни. Чарлз му се закани с юмрук.

— Ах, ти глупаво копеле! — изрева той.

— Ще те сменя — настоях аз. — Когато си на кормилото, забравяш, че не си вече в екзотичния изток, където можеш да мачкаш цели стотици и да ти се размине само с предупреждение.

— Хубаво предупреждение! — каза Чарлз. Спря колата и се премести, да остави място за мене. — Блъсването на един кули ми струва сто чипа на времето.

— Империалистически изверг! — подметна Рой. — Хора като тебе погубиха Империята.

Аз подкарах колата с тласък, но скоро й свикнах. Кормилото беше малко и се управляваше доста трудно, но двигателят бе много мощен и открих, че ми е приятно да карам. Чарлз и Рой започнаха да пеят „В подвижните части“, а аз извадих пурата от устата си и се присъединих към припева.

Погледнах пурата и си спомних, че се бях отказал от пушенето. Чувството за вина пак започна да ме яде извътре; но когато свършихме песента, отново сложих пурата в устата си. Беше прекалено добра, за да я похабя.

Чарлз ме тупна по рамото.

— Неговите чувствителни черти са се сгърчили в болезнена гримаса. В зачервените сини очи трепти сълза. Да не би нашата малка песничка да е събудила спомени за времето, когато беше невъздържан потребител на брилянтин и не носеше балтон дори в най-студените дни?

— Така се държа по целия път от Лондон — осведоми ме Рой. — Подготвя се за началник; в близки дни ще накара някое бедно същество да се гърчи сред потока на неговия сарказъм.

— Може и ти да си — каза Чарлз. — След обичайните забележки по повод на това, че старшите членове в моята служба трябва да дават личен пример и така нататък, искам да ви обърна внимание на някои конкретни случаи. „Мейдстоун — ще кажа аз, като се оригна след обеда в ресторанта на «Савоя» — Мейдстоун, просто не мога да повярвам, че е възможно човек, който заема такъв висок пост, да не знае за съществуването на забранената от закона възраст. Безполезно е да ми твърдите, че трудностите, свързани с малолетните, непрекъснато се увеличават…“

Намалих, когато минахме покрай селската градина.

— Ето ти една привлекателна малолетна! — подхвърлих аз. Беше чернокосото момиче, което ме попита за часа през първия ни ден в Къмли.

— Охо! — възкликна Рой. — Завържете ме за мачтата, казал Одисей. Май си струва десет години строг тъмничен затвор, а?

Момичето седеше на тревата край пътя и четеше списание. Носеше панталони и прилепнала червена блуза от трико. Докато минавахме покрай нея, вдигна поглед.

— Усмихва ти се — забеляза Рой. — Чарлз и аз ще свидетелствуваме пред съда в твоя полза. Ще казваш, че изведнъж ти е причерняло пред очите.

— Ужасно несправедливо е — рече тъжно Чарлз, — някакъв идиотски закон да твърди, че такова дете е недосегаемо точно в тази възраст, когато си струва да ти падне в ръчичките. Момичето сега е достигнало върха на развитието си. Оттук нататък то бързо ще запада.

Спомних си лицето на Алис, нашарено от сълзите, отпуснатите, уморени рамене, когато се обърна с гръб на гарата; ядосах се на момичето, защото беше младо и непречупено, и на себе си, защото се заглеждах в него.

— Остаряваш — заядох се. — Следващият етап е с малките момиченца по кината.

— Без съмнение — отвърна Чарлз. — Когато бях на нейната възраст, не поглеждах жена под тридесет години. А сега не поглеждам жена над — той ме изгледа изпитателно — двадесет. Двадесет и една в краен случай.

— Вие сте двама похабени, стари развратници — каза Рой. — Хайде да се изкъпем преди следобедния чай и да измием тези нечисти помисли. Къде е най-доброто място, Джо?

Минавахме покрай пътеката, която водеше до заливчето, там бяхме прекарали сутринта с Алис. Това бе най-доброто място за плуване; всички други плажове наоколо бяха открити и осеяни с камъни. Но тогава още не можех да изтърпя мисълта, че някой ще наруши спомените ми за него. Без да знам защо, заливчето беше наше, така както вилата не бе.

— На около половин миля оттук е — казах аз и ние отминахме пътеката.

— Карай по-бързо — рече нетърпеливо Чарлз. — Пътят ти е чист.

Натиснах педала и след малко спрях в облак прах на тесния път пред северния нос на Къмли. Имаше една пътека, която водеше надолу към плажа; Чарлз и Рой грабнаха гащетата си и се втурнаха по нея.

— Няма ли да дойдеш, Джо? — попита Рой. — В колата има резервни гащета.

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Къпах се вече.

По пътечката те вдигаха врява като ученици. Преди да минат и десет минути, чух ругатните им — босите им крака бяха стъпили на чакъла, а после чух плискане на вада. Взех още една пура от кутията на задната седалка, отрязах я, запалих я внимателно и се опитах да не мисля за нищо. Погалих за утеха износения бакелит на кормилото.