Път към висшето общество

5

Два месеца по-късно бях веднъж в Обществената библиотека и се опитвах да обясня елементарното деловодство на главния помощник — енергичен, дребен човечец, когото бях срещал в „Драматиците“. Беше невероятно замотал касовата книга и книгата за депозити; такава каша беше забъркал, че за миг го заподозрях в злоупотреба. После открих, че е надплатил десет шилинга от джоба си. Както много хора, които в друго отношение са твърде интелигентни, той губеше ума и дума, том пред него се изпречваше колона от цифри; никога не му беше минавало през ума, че недостигът може да се дължи на някоя съвсем проста грешка при нанасянето.

— Не ме бива за тия неща — каза той накрая, когато успях да оправя грешката. — По цял час на ден прекарвам над тези проклети книги! Струва ми се, че е чиста загуба на време. Да не говорим, че и на вас ви губя времето.

— Дядката скоро ще избухне — казах аз, докато гледах как един мъж с бяла коса се опитваше да обясни какво иска на един младши помощник, слабичък младеж, придобил вече приведената стойка на библиотекар. — Вижте какво, Реджи, ще говоря с Хойлейк по въпроса за счетоводните книги. Сигурно ще открием някакъв по-лесен начин.

Помислих си, че бихме могли или да намалим броя на разписките, или самите ние да се заемем с цялата работа, като събираме парите и всяка сутрин ги нанасяме в книгите. Каквито и предложения да правех, Хойлейк ги изслушваше. Той беше значително подобрено издание на „Ефикасния тъпанар“. Дори и сега ми бе неприятно да си спомням за „Ефикасния тъпанар“. Той беше с голяма глава, къса омазана коса и абсолютно неподвижно лице. Лицето му не изразяваше достойнство, нито беше вкаменено, а просто мъртво; сякаш изсмукваше всичкия кислород от заобикалящия го въздух. Бях успял да му се подмажа и да го накарам да повярва, че уважавам неговата работоспособност, и той ме обичаше, доколкото изобщо можеше да обича някого. Но работата ми с него винаги беше съпроводена с напрежение.

Беше един от тези местни чиновници, които имат чувство на вина към своята постоянна работа и тридесет и осем часовата работна седмица; непрекъснато ми напомняше колко тежък е животът извън нашата служба. И винаги се безпокоеше какво мислят за нас в Съвета. Всъщност нямаше защо да се безпокои; повечето съветници нямаше да забележат нищо дори ако всички чиновници от общината тръгнеха за работа съвсем голи. Но имаше няколко души, които, за да си направят реклама в местното вестниче, се самоизтъкваха като непримирими врагове на разглезената бюрокрация.

Винаги, когато в „Дафтън обзървър“ се появяваше някакво заглавие по наш адрес („Съветникът удря по масата на конференцията“, „Крайно време е в общината да отиват навреме на работа“, „Нереално увеличение на заплатите“), „Ефикасният тъпанар“ засилваше своята дейност и бивахме наводнени от малки съобщения, написани на пишеща машина, които започваха с: „Беше доведено до мое знание…“ и завършваха с: „това трябва да престане“. Още по-лоши бяха неговите „пиперливи разговори“, както сам той ги наричаше. Те ставаха по-отвратителни и поради обстоятелството, че той можеше да говори, без да мърда устните си и не се забелязваше откъде излиза ясният му металически глас.

От нас се очакваше да работим през цялото време, нещо, което на пръв поглед изглежда естествено. Лошото бе, че винаги когато се захващахме за някоя работа, бивахме принудени да я прекъснем, а това в крайна сметка отнемаше много повече време, отколкото десетте минути, прекарани в пушене или флирт с машинописката. Работехме извънредно поне една вечер в седмицата; това му доставяше огромно удоволствие, особено ако някой член на Съвета го чуеше; но ако подчинените му можеха сами да определят ритъма на работата си, подобно нещо щеше да се окаже излишно. Хойлейк бе пълна противоположност на „Ефикасния тъпанар“. Нисък, закръглен и благодушен, с малки мустачки, подобни на четка за зъби, и очила с черни рамки; винаги ми напомняше Робертсън Хейр16, само че имаше лек йоркширски акцент. Оставяше ни да се оправяме сами; не го интересуваше как върви работата, стига да се завършва в срока, който бяхме обещали, и не приемаше да го отегчават с подробности. Поради това неговата служба беше много по-ефикасна от службата на „Ефикасния тъпанар“ и ние представлявахме група специалисти, а не сборище от сметачни машини.

Това беше, така да се каже, още един дар на Уорли — за първи път бях напълно щастлив в работата си. Присъединих се към „Драматиците“ и започнах да се движа сред хора, каквито не познавах дотогава. „Драматиците“ представляваха нещо като клуб, в който не беше трудно да се влезе, особено за един млад мъж. В същото време достъпът в него бе ограничен: нищо не спираше членове на работническата класа да членуват в него, но въпреки това те никога не членуваха. „Драматиците“ ми дадоха нещо, на което никога до този миг не се бях радвал — чувството да принадлежа, да бъда част от една общност. Може би това звучи малко пресилено, но нека оставим този въпрос. Общо взето, бях щастлив и задоволен; дори може би прекалено. Вече бях забравил решението, което бях взел през онзи следобед в кафене „Силвия“.

Преглеждахме касовата книга и книгата за депозити в малката стая до заемната на библиотеката, която главният помощник обичаше да назовава свое бюро, въпреки всъщност да беше обикновена работна стая. Видях Ева през стъклената преграда. Главният помощник я извика вътре.

— Ела да засвидетелствуваш честността ми, мила — каза той. — Джо ме обвини, че съм подправил книгите.

— Моят любимец не може да греши.

— Мислех си, че аз съм твой любимец — рече главният помощник.

Тя го потупа по ръката.

— Така беше, докато не беше дошъл Джо, мили Реджи. — Огледа рафтовете. — Имаш ли нещо съвсем скандално, Реджи? Обожавам мръсните книги, а ти никога нямаш от тях.

Беше напарфюмирана с нещо, което наподобяваше дъха на изгорени рози; ароматът изпълваше стаята и сподавяше миризмата на книги и паста за лъскане.

— Не знаеш ли някоя хубава книга от този род Джо? — попита ме тя.

— Предпочитам порнографията в живота — отвърнах.

— Е, какво чакаме в такъв случай?

Реджи ни наблюдаваше със странно напрежение; библиотеката беше обменната палата на градските клюки, реших да променя темата.

— Знаете ли, че ще играя Джошуа? — надух мускули и изпъчих гърди. — Сила на гигант и сърце на дете. Подвежда ме една развратница…

— Дявол да го вземе, кой разпределя тия роли? — попита тя. — Исках аз да те подведа. Защо не са ми дали ролята на мене?

— Ролята на домакинята е по-добра — отговори Реджи. — За нея трябва истинска игра. А Леда може да се играе от всякоя.

— Дори и така да е — каза мрачно Ева. — Дойде ми до гуша да бъда невинна и безопасна. Мечтая да съм съблазнителна и изкусителна. Да не би Алис да има качества, които да ми липсват?

— Коя е Алис? — попитах аз.

— Запознаха те с нея, глупчо. Висока, стройна, руса. Играла е в пътуващ театър. Би трябвало да си я забелязал, освен ако не си правил мили очи на Сюзън.

— Омъжена ли е?

— Предполагам, живее с него близо десет години. Джордж Айсджил; и с него те запознаха, дойде на последното ни събиране. Има купища пари. Изглежда много щастлив… — Тя спря да говори, сякаш едва не бе казала нещо недискретно.

— Сега си я спомням — казах аз. — Май се държеше малко безцеремонно. Всъщност студено.

— Искате да кажете, че не беше очарована от вашия чар — поправи ме Реджи. Тонът му бе съвсем лек, не можех да се обидя, но реших занапред да бъда по-внимателен пред него.

— Никога не трябва да гледате една жена, когато говорите с друга — поучи ме Ева. — Нищо чудно, че се е държала безцеремонно, миличката. Алис е много мил човек и не искам да чувам нищо лошо за нея, ясно ли е?

— Много добра актриса е — добави Реджи. — В „Игрището“ беше великолепна. Просто излъчваше женственост. Двама сладки старци си излязоха посред второто действие.

— Е, не чак толкова добра — заяви Ева. — Гледах същата пиеса в Лондон; взела е много неща от Ла Томас — спомняте ли си начина, по който си свали обувките? Но ще се справи с ролята. Ще научи Джо на много неща.

— Висока, стройна и руса. Добре, добре. Аз имам желание да се уча на много неща.

— Не трябва да го изпускаш от поглед — каза Реджи. Дребното му тъмно лице придоби тъжен замислен израз.

— „Е, малкия, не го вземай навътре!“ — Ева издекламира една реплика от пиесата. — „Светът не се е свършил, щом са те взели за балама. Все още може да те направим човек.“

Реджи остави счетоводните книги.

— Ще погледна дали моите хора не се правят на глупаци — каза той, излезе от стаята и се отправи към белокосия мъж, който все още се опитваше да обясни на младши помощника какво иска.

— Помогни ми да си избера книги, Джо — помоли Ева и ме хвана подръка. — Нашият мистър Скура е приятен човек, нали? Само че е малко мекушав. Тази работа не е за мъже.

— Всички мъже не са еднакви — отвърнах аз. Ева опита мускулите на ръката ми.

— Ти си здраво животно.

— На времето тренирах бокс.

— Сега не тренираш ли?

— Не виждам защо трябва да ме удрят за нищо, а не съм достатъчно добър, за да стана професионалист.

— Ако беше професионалист, щях да избягам с тебе. Не бих могла да устоя на един едър, груб и запотен боксьор.

Огледах бързо библиотеката. Бяхме в драматичния отдел, една ниша в най-отдалечения край. Никой не би могъл да ни види, дори и да гледаше към нас.

— Дойде ми наум, че можеш да избягаш с мен — казах аз. — Само за събота и неделя.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. — Флиртаджийският тон беше изчезнал напълно от гласа й.

— В неделя каза, че…

— А, ето какво било. Само защото ти позволих да ме целунеш малко пиянски в репетиционната и си мислиш вече, че всичко е наред… Не, миличък, решително не.

— А защо ми обеща?

Тя вдигна рамене.

— Ти го очакваше. Освен това не съм сигурна, че съм ти обещавала нещо.

Обхвана ме тръпка на страст и гняв. Когато я целунах в неделя, всичко сякаш се нареждаше, както исках. Докато я притисках към себе си и усещах гъвкавото, напарфюмирано тяло, чисто и скъпо, аз си мислех, че най-после ще имам жена, която няма след това да плаче от срам, нито пък ще яде риба и пържени картофи, докато го върши. В дафтънския „Локарно“ бих се оправил много по-добре.

— Обичаш да флиртуваш, а, мила? — рекох й аз. — Никого ли не си ядосала истински досега?

— Аз се движа само между цивилизовани хора — отвърна тя.

Поех дълбоко въздух. Нямаше смисъл да се гневя.

— Не се плаши. Няма да те безпокоя. — Усмихнах се насила. — Белята е, че си прекалено привлекателна.

Последва малка пауза. Когато заговори отново, гласът й беше смекчен.

— Джо, ти си твърде неопитен. Не можеш да вземеш всичко наведнъж. Ще го запомниш ли?

— Ще го запомня — обещах, без да зная какво точно иска да каже.