Път към висшето общество

4

На следния ден Боб и Ева Стор дойдоха на чай. По-късно щях да стана голям приятел с тях; през този следобед те ме уплашиха. В началото помислих, че са брат и сестра, понеже много си приличаха — дребни, тъмни, с чипи носове и големи уста. Говореха много, предимно за театър и най-вече за „Уорлийските драматици“.

Бяха гледали всички най-нови пиеси и балети и знаеха много подробности за личния живот на знаменитостите. „А на генералната репетиция се домъкнаха ескадри таксита — разправяше Боб, — от които изскочиха орди от педерасти. Театърът замириса на бардак. И това, мили мой, представлява идеалът за мъж — любовник за английската домакиня; цели тълпи глупачки примират по този тип!“

Тогава Ева се намесваше със своята скандална новина. „Той не е чак толкова лош, мили, искам да кажа, не развращава никого, понеже приятелите му са си били развратени и преди това. А какво ще кажеш за бедния Роджер? Беше възхитен, когато получи онази роля. Но какви неща са му искали да прави…“ Тя назова името на един режисьор и актьор, когото познавах поне от рекламите, като апотеоз на мъжествеността. Канеше Роджер на вечеря всяка неделя. Опитвал се да го напие и когато това не минало, предложил да му повиши заплатата… Тогава Ева се намесваше. Разбира се, Роджер напусна трупата. „Ако трябва да върша подобни работи, за да напредна в театъра“… — заяви той — спомняш ли си, Боби, мили? — „то между мене и театъра всичко е свършено!“ Бедното агънце едва не заплака.

За миг се замислих дали Роджер не е бил слаб в работата си и не е измислил тази история, за да оправдае своето изгонване, но си премълчах. Когато свършиха, останах с впечатление, че в цялата театрална среда няма нито един нормален човек; в най-добрия случай биваха евнуси или нимфомани.

И двамата говореха, сякаш са в непрекъснат досег с професионалния театър. Всъщност познаваха само неколцина професионалисти, предимно млади хора, като Роджер, които наскоро бяха завършили театралното училище. При „Драматиците“ понякога идваха като лектори артисти и драматурзи, повечето от тях западнали нищожества, които обменяха своите запаси от скандални истории срещу безплатна чашка алкохол, а при повече късмет получаваха богата вечеря и легло през нощта.

Разбира се, тогава всичко това не ми беше известно; мислех си, че Боб и Ева притежават огромен житейски опит. Че са близо до лошия и преди всичко богат свят. В сравнение със Седрик и мисис Томпсън те изглеждаха много млади, не много по-стари от мене, макар той да беше на тридесет и седем години, а тя на тридесет и три и да имаха двама сина.

Разбра се, че Боб работи в текстилната индустрия, но не можах да открия какво точно. Бил живял в Лондон и не му било много приятно.

— Дяволски ми омръзна — каза той. — Не ми се нрави да бъда малка рибка в голямо езеро. Бяхме доволни, че се връщаме у дома, нали, Ева?

Забелязах, че от време на време си спомняше и започваше да изяжда думите си; помислих, че го е научил от Роналд Колман и престана да ми прави толкова силно впечатление — това го поставяше на едно равнище с фабричния работник, който придава на лицето си безизразността на Алън Лед, и работничката с прическа на Вероника Лейк13.

— Вие играете ли? — попита ме той.

— Опитвал съм се — отвърнах аз. — Но никога не съм имал достатъчно свободно време за такива неща.

— Имате приятен профил — забеляза Ева — и дълбок, плътен глас. Време е да дойде някой нов мъж. Този мой дребничък нещастник играе почти всички главни роли на младежи. Отидох при „Драматиците“ с представата, че непрекъснато ще ме целуват млади, красиви мъже. А единственият мъж, който изобщо ме ухажва, е собственият ми съпруг. Това можех да си го върша и в къщи.

— Точно така — съгласи се Боб и погледна насмешливо. Внезапно си ги представих двамата да се ухажват в къщи. Ева ме огледа хладнокръвно и изпитателно; зачудих се дали подуши какво мислех.

— Ще го свържем с Рони и ще уредим прослушване — заяви живо мисис Томпсън.

— Само не го свързвайте с Алис — препоръча Ева. — Тя е тръгнала на лов за пресен дивеч. Не можа да се оправи от „Младия Удли“.

— Шт! — каза мисис Томпсън. — Ще дадете неправилна представа на Джо.

— Сгоден ли сте, Джо? — попита Ева.

— Никой не ме иска — отвърнах аз.

— Ще се погрижа да се запознаете с някои добри момичета.

— Мила — рече Боб, — каква ужасна смесица от разврат и почтеност има в това изречение. Винаги ме е поразявало…

Мисис Томпсън го прекъсна:

— Стига с този хумор от „План за живеене“, Боб Стор! — Усмивката, с която бе придружена забележката, отне част от остротата й; но разбрах, че тя пое командуването на разговора и отклони Боб от някакъв опасен завой.

— Не им беше работа да поставят тази пиеса — намеси се Седрик. — Трябва да я забранят. Да не се играе от аматьори. Да, да я забранят. Пък и те я поставиха само за да си покажат новите вечерни тоалети.

— Аз имах блестящ вечерен тоалет — каза Ева.

— Да — потвърди Боб, — и само господ знае как успя да се задържи на тебе.

Ева му се изплези. После протегна ръце над главата си, прозина се и отново впери очи в мене.

Не се влюбих в нея. Дори не я пожелах — въпреки че човек може да стигне до много по-лоши крайности. Бях просто ерген на двадесет и пет години с нормален апетит. Ако сте гладен и някой готви вкусно ядене, съвсем естествено е да се самопоканите.

Тук яденето беше сложено на масата, така да се каже, а аз отдавна не бях ял, по-точно от една забава в дафтънския „Локарно“; не можех да си спомня и името й дори. Цялата работа стана твърде набързо, беше твърде жалка и не ми достави никакво удоволствие. Вече не ми харесваха подобни неща; бяха твърде типични за Дафтън и трябваше да се издигна над тях.

Изведнъж почувствувах с интуицията си, че бих имал успех при Ева. Това беше истинска интуиция, а не само разсъдъчно превъплътяване на желанието ми. Винаги съм се убеждавал, че интуицията рядко лъже. Моята работи много добре, защото не съм привърженик на абстрактното мислене и винаги съм убеден, че в морално отношение другите хора не са по-издигнати от мене.

След чая се качихме в колата на Боб и отидохме при „Драматиците“. Колата беше нов „Остин ейт“; по това време беше много трудно да се снабди човек с нова кола — особено с малка — и ми мина през ума, че каквото и да работи Боб в текстилната индустрия, службата му трябва да е доста добре заплатена.

— Седни отпред с Боб — нареди Ева на Седрик. — Ще можеш да си протегнеш краката. А ти, Джоан, седни отзад. И вие също, Джо, мили. Така ще мога да седна на коленете ви.

— Трябва да поискате позволение от Боб — отвърнах аз и почувствувах глупаво задоволство.

— Боб, мили, нали няма да имаш нищо против да седна върху коленете на Джо? Няма да се проявиш като ревнивец, като частен собственик и викторианец, нали?

— Нямам нищо против, стига той да е съгласен. Мога да добавя, че ще съжали, преди да е свършило пътуването. Тя само на вид е лека и крехка, Джо. Никога не й разрешавам да сяда на моите колене.

— Не му обръщайте внимание — каза Ева. — Коленете на Джо са достатъчно силни, за да издържат тежестта ми. Нали ви е приятно така, Джо, мили?

Обгърнах по-плътно талията й.

— Можете да карате, където си искате, Боб — отвърнах аз. Усещах нейната мека и топла плът.

Кварталът, в който се намираше театърът, представляваше, както бе казала мисис Томпсън, истински лабиринт от малки улички. За миг ми напомниха Дафтън; но в тях имаше топлота и жизнерадост, които винаги са липсвали на Дафтън.

Може би за това допринасяше и театърът. Дори и най-мизерният театър излъчва веселост, сякаш непрекъснато известява за съществованието на един по-широк свят, за неща, които излизат от сивотата на домашното пране и плащането на наема. И разбира се, Уорли не бе пострадал толкова тежко от кризата; той събираше яйца в твърде много и твърде различни кошници. През 1930 година три четвърти от работното население на Дафтън беше останало без работа; спомням си улиците, пълни с мъже, чиито лица бяха бледи и подути от хляба, маргарина и спането до обед, помня и децата им, които ходеха с гуменки посред зима. И тази жълтеникава като гной река — най-голямото оскърбление за всички, по-лошо дори от горичката Стаг, последните остатъци от природа край Дафтън, която съветът изсече, загради с бодлив тел и на нейно място посади влажна, строго подредена борова плантация. Кризата донесе униние и мъка в Дафтън не само докато траеше; дори когато всички отново тръгнаха на работа, в града все още се чувствуваше атмосфера на бедност и несигурност, остана цяла орда от долни, подлички страхове, подобни на незаконните деца, които остават след нахлуваща армия.

Мога да прибавя, че всичко това не ме безпокоеше от политическа гледна точка. Въпреки че ако работата ми позволяваше да участвувам в политическа дейност, може би бих се опитал да разчистя цялата бъркотия — от някое място, като Хемпстед14, където (можете да вярвате или не) живее дафтънският депутат лейбърист. (Гласувах за него в 1945 година съвсем случайно, отчасти защото мама и татко се зарадваха и отчасти защото консервативният кандидат беше роднина на Торвърови, които имаха най-голямата фирма в Дафтън, и не исках да ги подпомагам по този начин — това би било все едно да им оближа и без това добре облизаните обувки.)

Гласът на мисис Томпсън прекъсна мислите ми.

— Когато бях момиченце, винаги си въобразявах, че вратата на монсеньор дьо Маладроа е някъде по тия места. Обичах да скитам и да търся приключения.

Малката кола миришеше на кожа, тютюн и парфюм; бедрата ми отново започнаха да усещат тялото на Ева. Бях в Уорли и отивах с кола в театъра; Дафтън беше далеч, Дафтън беше мъртъв, мъртъв, мъртъв…

— И случи ли ви се някакво приключение — попитах мисис Томпсън. Лицето ми беше в косата на Ева.

— Веднъж едно малко момче ме целуна — отвърна тя. — Един ужасен малък хулиган с червена коса. Грабна ме и ме целуна. След това ме удари и избяга. Оттогава винаги съм привързана към това място.

— Този мъж — поде сериозно Боб — днес е най-богатият човек в Уорли. От мига на тази съдбоносна среща не е погледнал друга жена. Всеки мисли, че е коравосърдечен и необщителен, че държи само на парите и на тяхната власт. Но понякога, когато седи сам в своята огромна къща в джорджийски стил горе на Върха, той си спомня за онова обаятелно момиченце, полуангел, полуптичка и суровите му очи се смекчават от няколко сълзи… Трогателно, също като Данте и Беатриче.

Той спря колата пред театъра.

— Данте е имал жена и многобройно семейство — каза меко Седрик.

— Печелиш — отвърна Боб, излизайки от колата. — Въпреки това историята е красива.

Мисис Томпсън не продума, но се усмихна на Боб.

Фасадата на театъра беше от блестящ бял бетон, а над входа имаше голям, осветен надпис. Ниските букви на надписа придаваха на театъра вид на нощен клуб, което според мен беше направено нарочно. Зрителната зала миришеше на талаш, боя и тебешир. Беше декорирана в кремаво и сиво, с обикновена сцена в рамки, чувствуваше се някаква педагогическа атмосфера; но не съм сигурен дали това не се дължеше на училищната миризма. Публиката бе съвсем обикновена; почти очаквах, че театърът ще е пълен с хора като Боб и Ева, които на висок глас ще проявяват духовитостта и театралните си познания.

Пиесата също беше съвсем обикновена. По време на войната се бе задържала три години; бях я пропуснал, защото по времето, когато я бяха давали за първи път, се намирах в пленнически лагер 1000. В пиесата се говореше за едно твърде привлекателно семейство от висшата средна класа. Неговите членове едва-що не изневеряваха, спечелваха огромно богатство, едва-що не се женеха неразумно, едва-що не пропускаха истинското си призвание и т.н., като всичко се оправяше накрая от мъдрата стара баба. Твърде смело за подобна пиеса, тя изговаряше пролога и епилога, като се поклащаше в люлеещия се стол и се занимаваше с плетиво, чрез което прекъсваше монолога си.

Пиесата ми достави удоволствие по същите причини, поради които „Дневникът на мисис Дейл“ се харесва на хората — действуващите лица принадлежаха към заможното съсловие, към което и аз исках да принадлежа; сякаш човек се превръщаше в невидим наблюдател на живота в някоя от големите къщи на улица „Игъл роуд“. Всичко беше твърде успокояващо, чак до комичните прислужници със златни сърца. (Бавачката предложи спестяванията си на господаря, когато той рискуваше да се разори, и аз съвсем ясно чух една жена зад мене да подсмърча.)

По средата на първо действие видях за първи път Сюзън. Тя играеше най-малката дъщеря, невинно момиче, което едва не разкъсва сърцето си по един възрастен мъж — поне така го описа „Уорли клариън“. Спомням си първата й реплика: „О, по дяволите, закъсняла съм! Здравей, мамо, мила моя!“ Ругатнята, разбира се, беше заимствувана от „Възрастният мъж“, жизнерадостен, посивял композитор; той ругаеше, когато новата му симфония не вървеше, и това беше сигурен признак на неговата житейска опитност и развратеност.

Гласът й беше млад, жизнен и имаше акцента на добро училище. В пиесата се предполагаше, че е на шестнадесет години, но на нея й липсваше бебешката подпухналост и несръчност на тази възраст и предположих, че е на около деветнадесет. Не играеше твърде добре, но за мене тя съживи цялата глупава пиеса. Самата роля не се нуждаеше от някаква особена интерпретация; тя подхождаше на всяко младо, красиво момиче, което владееше добре изговарянето на гласните. Към нея ме привлече съвсем обикновената й красота. Черна, дълга до раменете коса, големи, кръгли кестеняви очи, ясно очертан нос и уста, трапчинки — приличаше на момичето от американските реклами, на което винаги подаряват часовник „Хамилтън“ или кола „Неш Ерфлайт ейт“. Можеше да бъде сестра на момичето, което видях, пред кафене „Силвия“.

Двамата с Чарлз на времето бяхме изработили таблица за категоризация на жените, като не пропуснахме да отбележим, че колкото повече пари има един мъж, толкова по-красива е жена му. Дори написахме на машина „Доклад на Лемптън и Лафърд за любовта“. Имаше и приложение със сексуални резюмета. Спомням си, че жените от първа категория бяха съвършени в леглото и отговаряха на съпрузите от първа категория, които са наследили богатство, защото в противен случай не би им останала сила да печелят пари. Мъжете от четвърта категория получаваха своята свръх добавка от жена си само след повишение на заплатата („О, мили, толкова съм доволна, че директорите те оценяват най-после“ — каза тя с премрежени очи), а деветата категория си позволяваха подобни неща единствено в събота вечер и неделя следобед.

Категориите, естествено, се определяха от доходите на съпрузите или годениците, като се почнеше с първата категория за милионери, филмови звезди и директори — всеки с годишен доход над 20 000 лири — до дванадесетата категория за тези, които получават под 350 лири и нямат никакви изгледи да получат повече. Чарлз и аз принадлежахме към седма категория — за хора с доход от 600 лири, за старши чиновници и помощниците; всъщност ние принадлежахме към по-долната категория, но системата допускаше, че съпрузите се избират не само по настоящата им заплата, а и по перспективите, които имат, и затова предполагаше известна интелигентност у жените над десета категория. Нашият график, разбира се, невинаги се оказваше безпогрешен, понякога мъже от седма категория вземаха съпруги от трета — жени, които можеха да се омъжат за мъже с 5000 лири годишен доход, а понякога самоиздигнали се мъже от трета категория водеха съпруги от десета категория, с които се бяха свързали, преди да забогатеят. Но обикновено въпросните мъже от седма категория загубваха жените си в полза на любовници, които успяваха да ги оценят, или, което е още по-лошо, трябваше да слушат оплакванията им от немотията през целия си останал живот; а мъжете от трета категория обикновено си намираха любовници от същата категория. Несъмнено, всичко това изглежда твърде цинично, но факт е, че Чарлз и аз можехме да отгатнем дохода на съпруга с точност до петдесетина лири. По едно време точността на нашата система започна да ме потиска. (Това бе, когато целият ми хоризонт беше ограничен от Дафтън и устава на асоциацията на общинските чиновници.) Знаех, че съм еднакво годен за любов и доста по-красив от „Лъскавият тъпанар“, млад мъж с пригладена черна коса, лъснало червено лице, златен часовник „Ролекс“, златен пръстен, златна запалка и златна табакера; но понеже баща ми не беше борсов спекулант, можех да се надявам най-много на жена от шеста категория, а той автоматично щеше да вземе жена от трета.

Сюзън беше втора категория, ако не и първа, независимо дали имаше пари или не; но нещо ми подсказваше, че отговаря на условията както физически, така и финансово. За да бъда напълно откровен със себе си, трябва да кажа, че това не беше единствената причина, поради която тя ме развълнува, че светската баналност на пиесата ми се видя дълбоко поетична, че през цялото време очаквах някакво откровение, което да направи живота такъв, какъвто трябва да бъде, сякаш тука се криеше щастието, което ми обещаваше Уорли. Щях да се чувствувам по съвсем същия начин дори и да бях обикновен, простичък човек, за когото подобна категоризация на жените би била животински цинизъм. Сюзън беше толкова млада и невинна, че чак сърцето ме заболя; когато я гледах, наистина изпитвах особена, но сладка болка. Ако плътта имаше вкус, струваше ми се, че нейната би напомняла вкуса на прясно мляко. Влюбих се в нея от пръв поглед. Употребявам общоприетия израз, също както стенографът използува сиглата, за да изразя с малко думи всичко, което тя породи у мене.

Когато по-късно се обличахме във фоайето, Седрик каза:

— Джо, предполагам, че след тази буржоазна галиматия изпитвате нужда от малко алкохол.

Чух думите, но не можах да схвана значението им.

— Сюзън Браун е много красива — рекох аз. Веднага разбрах какъв телешки вид имам и за още по-голямо неудоволствие почувствувах, че поруменявам. Ева се изсмя.

— Бледнея от ревност. — Тя ме удари по гърдите твърде силно, за да е гальовно. — Щом срещна някой хубав млад мъж и той веднага се влюбва в тази въртиопашка.

— Винаги ми се е струвала малко безцветна — каза Боб, — като филия хляб с масло.

— О, не — отвърна бързо Ева. — Много мило от твоя страна, скъпи, да казваш, че не е привлекателна, но това не е вярно. Джо има добър вкус. Тя е красива, истинни красива, свежа като роза в деня на битката… или как там започваше онова стихотворение. Наистина е мило дете.

— Всеки би бил мило дете, щом има богат и обожаващ го татко — заяви Боб.

— Може би ще е добре Джо да се запознае с нея — предложи мисис Томпсън.

— Стига с тези приказки за красота и свежест — настоя нетърпеливо Седрик. — Жадувам за силен алкохол. Ако отивате зад кулисите, Боб, ще се видим в „Кларънс“.

Той излезе на улицата с шал, натикан в джоба на шлифера. Единият му край едва не метеше земята. Говореше много високо.

— Няма живот, няма сила, няма поетичност! — чух го да казва, когато се скри от погледа ми. Мисис Томпсън вървеше спокойно до него с леко наведена глава и внимателен, но весел израз на лицето.

— Вие май наистина сте потресен, Джо? — попита ме Ева, когато тръгнахме по коридора.

— Предполагам, че ходи с някого — отвърнах мрачно аз.

— Не е сгодена още — осведоми ме Боб. — Но имайте пред вид Джек Уелс. Цял чувал с пари, около два метра висок и красиви авиаторски мустаци.

— Такива ги изяждам на закуска — изсмях се аз. — Освен това моето възхищение е чисто артистично. — Това изявление не прозвуча убедително дори за самия мене, но почувствувах, че изпадам в положението на бедняка, който чака пред портата на скромния далечен обожател.

Когато стигнахме гримьорната, тя беше вече препълнена. Представляваше продълговата стая с циментов под и дълга маса, с осветени огледала. Миришеше приятно на грим, тютюн и охранени, чисти тела.

Сюзън току-що бе свалила грима от лицето си и сега изтриваше остатъците от крема. С огромно задоволство забелязах колко бяла и деликатна е кожата й.

— Това е Джо Лемптън — представи ме Ева. — Идва чак от Дафтън. Представлението му хареса много.

— Особено ми харесахте вие — добавих аз. Ръката й беше бебешки топла и мека и ми се щеше да я задържа повече; но такива безрезултатни номера бяха подходящи само за тъпанарите — беше също, като да вечеряш само с ордьоври. Затова стиснах ръката й за секунда.

— Не съм чак толкова добра — отвърна тя. Бях близо до нея, но трябваше да напрегна слух, за да доловя думите й. Сюзън винаги понижаваше глас, когато усещаше прилив на срамежливост.

— Ако знаех, щях да донеса цветя — казах аз.

Тъмните й клепки се спуснаха над очите й тя погледна за миг встрани. Такъв жест отговаряше само на истинска девственица; беше съвсем естествен и непринуден и ме развълнува едва ли не до сълзи.

— Какво ако знаехте?

— Ако знаех, че сте толкова красива!

Блузата й беше разкопчана малко повече от нормалното. Тя ме видя, че я гледам, но не си даде труд да се закопчее. Това бе своего рода обещание, макар да бях сигурен, че не е направено съзнателно.

— Ще дойдеш ли с нас да пийнеш нещо, мила? — попита я Ева.

— Бих дошла с удоволствие, но сме обещали с Джек да бъдем в къщи за вечеря.

— Доведи и Джек — предложи Боб. — Искам да обясня функциите на циклорамата. Неговият дебют изгря като гръм, което е много подходящо за Бирма15, но не и за нашите лондонски графства.

— Ужасен си — каза Сюзън. — Дебютът му беше много мил. — Тя говореше, сякаш този дебют бе някакво малко ласкаво животинче.

Те заспориха и след малко дойде Джек. Веднага го познах. Големите авиаторски мустаци му придаваха безгрижен вид; бил е офицер, защото мустаците бяха офицерско украшение. Точно затова и аз не си пуснах мустаци; ако човек си пусне мустаци, без да е офицер, хората го гледат, сякаш носи униформа или орден, на които няма право. Но най-много ме раздразни това, че беше десетина сантиметра по-висок от мене и по-широк в раменете. Имаше приятно лице с груби черти и нямаше съмнение, помислих си злобно аз, че добре го съзнава.

— Здравей, Сю — поздрави той. — Погледна часовника си. — Едно, девет, три, нула, точно! Операцията „вечеря“ започва. — Изсмя се доволен от собствената си шега. — Господи, каква воня! — възкликна той. — Не знам как я търпиш, Сю.

Той ме погледна изпитателно.

— Това е Джо Лемптън — каза Боб. — Джек Уелс, Джо Лемптън. Сигурно имате нещо общо. Нали и двамата сте били безстрашни хора-птици? Джек се изсмя и ми подаде ръката си, която приличаше на бут шунка. Опита се да ме надстиска, но не успя.

— Откровено казано — отвърна той, — добре, че войната свърши. Да летиш е приятно, но да стрелят по тебе е неспокойна работа.

— Много вярно — потвърдих аз. — Макар че с течение на времето и летенето ми омръзна. — Какви преситени млади мъже! — възкликна Ева. — Може ли да ви поканим да пийнете нещо с нас, Джек?

— Ужасно съжалявам — отвърна той, — но знаеш колко държи на точността татко Браун. Някой път ще ни бъде много приятно. Или по-скоро, на мен ще ми бъде приятно… — Той подчертано намигна на Ева — ще оставим другите назад. Само двамата с тебе, а?

Всички го слушахме, сякаш беше някоя царствена личност, която обяснява, че поради други задължения не може да открие благотворителния базар, но може би друг път… Когато двамата със Сюзън напуснеха стаята, щеше да се почувствува празнота, те щяха да пътуват сред лукс и веселие, а ние — да останем сами сред студената делнична сивота.

Не се присъединих към увещанията на Ева въпреки интуитивното ми чувство, че Сюзън би искала да дойде, с нас.

— Мене няма защо да ме кандърдисваш да му ударя една бира, малката — казах аз на Ева. Нарочно употребих йоркширски жаргон, за да го противопоставя на Уелс с неговия офицерски акцент, напълно коректен също като костюма му. — Хайде да вървим! — Обърнах се към Сюзън с най-прелестната си усмивка, която в миналото трябваше да репетирам много пъти, защото зъбите си, макар че не бяха съвсем лоши, бях запазил с цената на ежегодни мъки при зъболекаря. Щях да съм много щастлив, ако имах зъби, бели като зъбите на моя съперник (защото вече така го наричах в мислите си), но и усмивката със затворена уста и леко сбръчкани в ъгълчетата очи беше също така резултатна пред жените, както и показването на зъбите; поне така си помислих в този миг, когато я видях да се изчервява.

— Следващия път няма да забравя цветята — обещах аз.

— Благодаря — отвърна тя. Очите й блестяха, знам, че това се дължеше на излишъка от влага, който пък се беше появил от твърде многото чернило за мигли, раздразнило клепачите, но въпреки това видът й беше като на дете през коледните празници. Запитах се дали тоя дангалак, който стоеше до нея с вид на собственик, й правеше достатъчно комплименти.

Когато излязохме на улицата, Ева пак ме блъсна игриво в гърдите.

— Много сте прям!

— Винаги вървя право към това, което искам.

Боб се захили злобно.

— На Джек не му се понрави вашето обещание за цветята. Забелязах явни признаци на ревност.

— Нали не е сгоден за нея?!

— Не е, но се познават от деца. Детска любов и прочие.

Колко красиво! — казах аз.