Разговори след вечеря

Разказът на Теди Бифълс

Първата история разказа Теди Бифълс и ще го оставя тук да я повтори със своите собствени думи.

(Не ме питайте как така мога да помня неговите собствени думи точно — дали съм си ги записал със стенографски знаци, или той е носел историята си черно на бяло и после ми е дал ръкописа, за да го публикувам в тази книга, защото и да ме питате, няма да ви кажа. Това е фирмена тайна.)

Бифълс нарече историята си

— Бях едва-що станал юноша, когато срещнах за пръв път Джонсън. Пристигнал си бях у дома за Коледа и понеже въпросната вечер бе нощта срещу Рождество, позволиха ми да остана до късно. Когато отворих вратата на малката си спалня, за да вляза вътре, оказах се лице в лице с Джонсън, който излизаше оттам. Привидението мина през мен и издавайки продължителен и тих страдалчески стон, изчезна навън през прозореца на стълбището.

За миг се стреснах — по онова време бях още ученик и никога дотогава не бях виждал призрак — и изпитах известна боязън да си легна. Ала като поразмислих, спомних си, че привиденията причиняват зло само на грешниците, завих се добре и заспах.

На сутринта споделих с баща си какво бях видял.

— А, да, това е бил старият Джонсън — отвърна той. — Не се плаши от него, той си живее тук. — След което ми разказа историята на клетото същество.

Оказа се, че Джонсън, когато бил още жив, на младини се влюбил в дъщерята на един някогашен обитател на нашата къща, много красиво момиче, което се наричало Емили. Баща ми не знаеше второто име.

Джонсън бил твърде беден, за да се ожени за момичето, затова я целунал за сбогом, заявил, че скоро ще се върне, и заминал за Австралия, за да спечели богатство.

Австралия тогава не била каквато станала по-късно. В онези далечни времена из пустинните й местности рядко се срещали пътници и дори когато някой бивал сполетян от невъзвратимото, то преносимото имущество, намерено у него, най-често се оказвало недостатъчно конвертируемо и стойността не стигала да се заплатят най-обикновените погребални разноски от първа необходимост. Тъй че на Джонсън му били необходими почти двайсет години, докато натрупа богатство.

Задачата, която сам си бил определил, най-сетне била изпълнена, след което, успявайки да се изплъзне от полицията и да избяга от колонията, той се прибрал в Англия, изпълнен с надежда за щастие, та да си потърси невестата.

Пристигнал в къщата, но я заварил тиха и безлюдна. Единственото, което съседите могли да му кажат, било, че скоро след като той отпътувал, семейството изчезнало тихомълком през една мъглива нощ и никой не ги бил виждал, нито бил чувал нещо за тях оттогава, макар че хазяинът и повечето от собствениците на магазини наоколо усилено се опитвали да научат нещо повече.

Клетият Джонсън обезумял от мъка. Търсил своята изгубена изгора по целия свят. Ала така и не я намерил и след дълги години на безплодни усилия се прибрал да завърши самотния си живот в същата тази къща, където през някога щастливите отминали дни бил прекарал тъй много блажени часове с възлюбената си Емили.

Живял там напълно сам, обикалял пустите стаи, ридаел и призовавал своята Емили да се върне при него. Когато клетият човек умрял, призракът му продължил да изпълнява задълженията си.

— Той беше там — обясни баща ми, — когато аз оглеждах къщата, а посредникът отстъпи десет лири от годишния наем заради призрака.

Сетне продължих да срещам Джонсън из къщата по всяко време на нощта, а и всички останали също. Ние или го заобикаляхме, или се отдръпвахме, за да му направим път, но след като посвиквахме с него, ни се стори, че не е нужно толкова да се церемоним, та преминавахме и направо през него. Не бих казал, че срещахме някакво съпротивление.

Старото привидение беше хрисимо и безобидно и ние всички много му състрадавахме. Известно време жените в семейството си го имаха съвсем като домашен любимец. Бяха дълбоко затрогнати от неговата преданост.

С времето обаче той започна малко да ни поомръзва. Работата е там, че беше изпълнен с безкрайна тъга. Нищо весело, нищо жизнерадостно нямаше у него. Човек го съжаляваше, но се и дразнеше. Привидението присядаше на стълбището и по цели часове без прекъсване плачеше и когато и да се събудехме нощем, винаги го чувахме как броди из коридорите и как със стонове и въздишки влиза в различни стаи, после излиза, а сетне и ние не можехме лесно да заспим. Когато пък имахме гости, то пристигаше, сядаше до вратата на дневната и хлипаше през цялото време. Не че причиняваше някакво зло на когото и да било, но помрачаваше цялото прекарване.

— Ох, този стар глупак започва да ми омръзва — заяви една вечер баща ми (моят баща, както знаете, може да бъде доста безцеремонен, когато някой му досажда), след като Джонсън беше нахалствал повече от обичайно и бе провалил една партия вист с това, че седя върху камината, надавайки вопли, дотогава докато никой вече не помнеше дори кое беше коз и с кой цвят се бе тръгнало. — Ще се наложи да се отървем от него по един или друг начин. Чудя се как да постъпя.

— Ами — обади се майка ми — можеш да бъдеш сигурен, че няма да се отървеш от него, докато не открие гроба на Емили. Ето какво търси той. Намери му гроба на Емили, посочи му го и той ще се махне оттук. Само това може да се направи. Помни ми думата.

Предложението изглеждаше смислено, ала трудността за изпълнението му се състоеше в това, че никой от нас не знаеше къде се намира гробът на Емили, както не го знаеше и призракът на Джонсън. Баща ми предложи да пробутаме на клетника гроба на някоя друга Емили, ала за нещастие, оказа се, че няма никаква друга Емили, погребана в радиус доста мили от нас. Никога не ми се беше случвало да попадам в област, така изцяло лишена от всякакви покойници на име Емили.

След като поразмислих малко, осмелих се и аз да предложа нещо.

— А не може ли да изфабрикуваме нещо за стария симпатяга? — попитах. — Вижда ми се простодушен дъртак. Може и да се хване на номера. Нека поне пробваме.

— Дявол да го вземе, така и ще направим! — възкликна баща ми и още на следващата сутрин повикахме майстори, които издигнаха в дъното на овощната градина могилка с надгробен камък на нея, с издълбан следния надпис:

— Това няма как да не го привлече тук — мечтателно рече татко, оглеждайки завършеното дело. — Дано не греша, но съм убеден, че така ще стане.

Така и стана!

Още същата нощ го примамихме на гроба и — о, това бе една от най-покъртителните гледки, на които съм присъствал! — Джонсън се хвърли връз надгробния камък и избухна в сълзи. Виждайки това, баща ми и старият Скуибинс, градинарят, се разплакаха като деца.

Оттогава насетне Джонсън никога повече не ни е безпокоил в къщата. Сега прекарва нощите на гроба, ридае и изглежда много щастлив.

Дали е още там? О, да. Ще ви заведа всички и ще ви го покажа следващия път, когато дойдете у дома: приемното му време е от десет часа вечерта до четири сутринта, в неделя от десет до два.