Разговори след вечеря

Лично обяснение

Изпитвам доста големи колебания дали да ви доверя собствената си история. Работата е там, че тя не е като другите истории, които ви разправих — или по-точно, разправиха ги Теди Бифълс, господин Кумс и чичо ми. Моята история е истинска. Тя не е разказ на някой си, разположил се пред камината в нощта срещу Коледа, който си пие пунша с уиски, а отразяване на действителни събития.

Всъщност това изобщо не е „история“ в общоприетия смисъл на думата: това е свидетелство. И то, така си мисля, е почти неуместно в книга като настоящата. Повече би подхождало за биографически или исторически труд.

Има и още нещо, което ме затруднява да ви разкажа случката, а то е, че в нея става дума единствено за мен. Разказвайки ви я, ще ми се наложи да говоря само за себе си, а ние, съвременните автори, остро възразяваме срещу тази практика. Ако ние, литераторите от новата школа, имаме някакъв достоен стремеж, който да стои над всичко в съзнанието ни, то това е стремежът никога и по никакъв начин да не се проявяваме като егоисти.

Аз лично, така са ми казвали, притежавам скромност, свян и въздържаност по отношение на всичко, свързано с личността ми, и то вероятно в твърде висока степен, защото хората чак недоволстват. Те идват при мен и ми заявяват:

— Е, добре де, а защо не говориш за себе си? Ние искаме това да прочетем. Разкажи нещо за самия теб.

Аз обаче винаги съм отговарял: „Не!“ И не защото смятам темата за безинтересна. Лично аз не съм в състояние да измисля друга тема, която би се оказала по-вълнуваща за света като цяло или поне за по-културната част от него. Ала отказвам да го направя от принципни съображения. Това е лишено от художествен усет и дава лош пример на по-младите мъже. Други писатели, макар и малцина, го правят, знам, ала аз самият отказвам — заради принципа.

Тъй че при други обстоятелства аз изобщо не бих разказал тази история. Бих си рекъл: „Не! Историята си е добра, поучителна е, необичайна е, чудата, завладяваща, а обществото, знам това, би желало да я чуе и аз би трябвало да я споделя, но в нея става дума единствено за мен самия — какво съм казал, какво съм видял, как съм постъпил. Ето защо не мога да го сторя. Моята сдържана, лишена от себичност натура не ми позволява да се само-изтъквам.“

Ала обстоятелствата около тази история са необикновени и ми дават основания, които при цялата моя скромност ми внушават по-скоро да приветствам така открилата се възможност да я разкажа.

Както посочих в началото, в нашето семейство възникнаха известни недоразумения във връзка с въпросното празненство и, що се отнася по-специално до мен и до моя дял в събитията, на които сега се готвя да дам словесен израз, станах жертва на несправедливост.

Като способ да представя личността си в правдива светлина — разпръсвайки облаците на лъжливите обвинения и опетнилите ме недоразумения, смятам, че най-правилният подход е да изложа простичко и достойно фактите, такива, каквито са, и оставя всеки сам и непредубедено да си състави преценка. Основната ми цел, признавам го най-откровено, е да изчистя името си, което е несправедливо очернено. Подтикван от този мотив — а смятам, че той е почтен и основателен, — установявам, че съм в състояние да преодолея вътрешната си съпротива да говоря за себе си. Ето защо мога да продължа с разказа за самата случка.