Разговори след вечеря

Разказът на господин Кумс

Господин Кумс съобщи, че разказът му се наричал

— Е, вие познавате моя шурей, господин Паркинс — започна господин Кумс, като извади дългата си глинена лула от устата и я пъхна зад ухото си; не познавахме шурея му, но казахме, че го познаваме, за да спестим време, — и естествено знаете, че той преди време нае една стара мелница в графство Съри и отиде да живее в нея.

Трябва да знаете още, че преди години същата тази мелница била обитавана от някакъв зъл стар скъперник, който умрял и оставил — според слуховете — всичките си пари, скрити някъде там. И разбира се, всеки, който впоследствие се настанявал в мелницата, се опитвал да намери съкровището, но дотогава никой не бил успял, а местните всезнайковци твърдяха, че никой никога няма и да го открие, освен ако призракът на мелничаря скъперник някой ден не си хареса някого от наемателите и не му разкрие тайната.

Моят шурей не бе обърнал голямо внимание на тази история, смятайки я за бабини деветини, и за разлика от предшествениците си не правеше никакви опити да намери скритото имане.

— Освен ако някога тази дейност не е била доста по-доходоносна, отколкото е сега — твърдеше шуреят ми, — не си представям как един мелничар е можел изобщо да спести нещичко, независимо от това колко голям скъперник е бил: във всеки случай, едва ли е било толкова, че да си заслужава труда да го търси човек.

Ала и той не бе в състояние напълно да се отърси от мисълта за съкровището.

Една нощ отишъл да си легне. В това нямало нищо необичайно, трябва да призная. Той често си лягал нощем. Странното обаче било, че точно когато часовникът на селската църква отбил последния удар от дванайстия час, шуреят ми се стреснал от сън и почувствал, че няма да може да заспи отново.

Джо (малкото му име било Джо) седнал в леглото и се огледал.

В долния край на постелята имало нещо, което стояло съвсем неподвижно, забулено в сянка.

Нещото се помръднало към лунната светлина и тогава шуреят ми видял, че това било съсухрен дребен старец с брич до коленете и с коса на плитка.

В миг историята за скритото съкровище и стария скъперник проблясвала в съзнанието му.

Дошъл е да ми покаже къде е скрито, помислил си шуреят ми и решил, че няма да похарчи всичките пари само за себе си, а ще отдели една малка част, за да направи добрини и на други хора.

Привидението се придвижило към вратата: шуреят ми обул панталоните си и го последвал. Призракът слязъл долу в кухнята, неусетно пристъпил към огнището, изпуснал въздишка, а сетне изчезнал.

На сутринта Джо извикал двама зидари и ги накаран да изместят готварската печка и да сринат комина, а той в това време стоял настрани с чувал за картофи, с който възнамерявал да прибере златото.

Зидарите срутили половината стена, но не намерили нищо друго освен една дребна монета. Шуреят ми бил в недоумение.

Следващата нощ старецът пак се появил и пак го завел до кухнята. Този път обаче вместо да отиде при огнището, изправил се по средата на стаята и там изпуснал въздишка.

Аха, сега разбирам какво иска да каже, рекъл си наум шуреят ми — под пода е. И защо този дърт глупак по-рано застана до печката, та да ме подведе да мисля, че имането е някъде в комина?

През целия следващ ден майсторите се занимавали с пода, но единственото, което намерили, била тризъба вилица, при това със счупена дръжка.

На третата нощ призракът отново се появил най-невъзмутимо и за трети път се отправил към кухнята. Влязъл там, погледнал към тавана и изчезнал.

— Пфу! Тоя не е поумнял много там, където е бил — изсумтял Джо, докато се отправял обратно към леглото си. — От самото начало трябваше да се досетя какво е направил.

Тъй като вече било вън от съмнение къде се намира съкровището, веднага след закуска майсторите се заловили да събарят тавана. Свалили го целия, парче по парче, извадили и дъските на стаята над него.

Колкото може да се намери съкровище в халба за бира, толкова намерили и те там.

Четвъртата нощ, когато призракът се появил както обикновено, шуреят ми бил тъй бесен, че го замерил с обувката си, която преминала през тялото му и счупила огледалото.

На петата нощ, когато Джо се събудил, както вече редовно му се случвало в дванайсет, призракът седял в поза на отчаяние и видът му бил много окаян. Едрите му тъжни очи гледали така умоляващо, че шуреят ми се трогнал.

В края на краищата, рекъл си той, тоя глупак сигурно полага много усилия. Може би е забравил къде всъщност го е сложил и се опитва да си спомни. Ще му дам още една възможност.

Призракът изглеждал признателен и щастлив, виждайки, че Джо се готви да го последва; сега го отвел до таванското помещение, посочил нагоре и изчезнал.

Дано този път е улучил, искрено се надявам да е така, рекъл си моят шурей, а на следващия ден майсторите се заловили да свалят покрива на постройката.

Нужни им били цели три дни, за да махнат целия покрив, но единственото, което намерили, било птиче гнездо; след като укрепили гнездото, майсторите покрили къщата с насмолена мушама, за да не влиза влага.

Човек ще си рече, че това е трябвало да накара клетия човек да престане да търси съкровището. Но не би.

Джо решил, че не може да няма нищо в това, иначе призракът не би упорствал да се появява по този начин, и че след като е стигнал дотук, трябвало да продължи докрай и да разреши загадката, каквото и да му струвало.

Нощ след нощ той ставал от леглото си и сподирял стария мошеник привидението из цялата къща. Всяка нощ старецът посочвал различно място, а на всеки следващ ден шуреят ми продължавал да руши мелницата според указанията му и да търси съкровището. В края на третата седмица в мелницата вече не останало място за живеене. Всички стени били бутнати, всички подове — разбити, всички тавани — изтърбушени. И тогава, също така внезапно, както били започнали, посещенията на призрака секнали и шуреят ми бил оставен на мира да възстановява спокойно сградата.

Кое е накарало стария таласъм да изиграе такъв номер на един добър съпруг и данъкоплатец? Е, точно това не мога да ви кажа.

Някои твърдят, че призракът на злия старец постъпил така, за да накаже шурея ми, задето в началото не вярвал в него; други смятат, че този призрак е бил вероятно на споминал се местен водопроводчик или стъклар, за когото е естествен интересът да види как къщата се събаря и съсипва. Никой обаче не знае със сигурност каква е истината.