Разговори след вечеря

Разказът на чичо

— Приятели, не искам да ви разстройвам нервите — започна чичо с един особено впечатляващ, да не кажа смразяващ кръвта глас, — та ако предпочитате да си замълча, ще го сторя, ала всъщност точно тази къща, в която сега си седим, е обитавана от призраци.

— Не може да бъде! — възкликна господин Кумс.

— Какъв е смисълът да ми казвате дали може или не може да бъде, когато аз току-що ви съобщих, че е така? — отвърна чичо ми леко обидено. — Това са глупости. Заявявам ви, че къщата е обитавана от духове. Най-редовно в нощта срещу Рождество в Синята стая — (На стаята до детската в дома на чичо ми й казват „Синята стая“, тъй като по-голямата част от тоалетните аксесоари са в този тон.) — витае духът на греховен човек — човек, който някога убил един коледар с буца въглища.

— И как го е направил? — попита господин Кумс, изгаряйки от нетърпение да разбере. — Трудно ли е било?

— Не знам как го е направил — отговори чичо ми, — той не е разяснил технологията. Коледарят бил заел позиция точно от вътрешната страна на входната врата и изпълнявал балада. Предполага се, че когато отворил уста да вземе си бемол, грешникът запратил буцата въглища от един от прозорците, тя влязла в гърлото на коледаря и го задушила.

— Нужен е точен мерник, но си заслужава да се опита — замислено пророни господин Кумс.

— Уви, това не било единственото му престъпление! — добави чичо ми. — Преди това убил някакъв соло корнетист.

— Ами! Това удостоверен факт ли е? — възкликна господин Кумс.

— Естествено, че е факт — отвърна чичо ми сприхаво, — поне доколкото може да се очаква нещо да е факт в случаи от този род. Колко сте заядливи тази вечер! Косвените улики били съкрушителни. Онзи клетник, корнетистът, живеел в квартала от едва месец време. Старият господин Бишъп, тогавашният съдържател на „Веселите продавачи на пясък“, от когото чух тази история, твърдеше, че не познавал друг тъй усърден и енергичен корнетист. Той знаел само две песни, но според господин Бишъп не би могъл да свири по-мощно или по-дълго, дори и да знаел четирийсет. Двете песни, които той умеел да свири, били шотландската „Ани Лори“ и „Дом, свиден дом“ (чийто автор също се нарича Бишъп, Хенри Бишъп), а що се отнася до изпълнението на самата мелодия на първата песен, господин Бишъп твърдеше, че и малко дете можело да разбере смисъла й.

Музикантът — клет и самотен човек на изкуството — често заставал на улицата, точно отсреща, и свирел по два часа всяка вечер. Веднъж го видели да влиза в къщата, очевидно отзовавайки се на отправена покана, но никой не го видял да излиза от нея!

— Не се ли опитали гражданите да предложат възнаграждение за издирването му? — попита господин Кумс.

— И половин пени не дали — отговори чичо ми и продължи: — През следващото лято един германски оркестър пристигнал тук и членовете му оповестили намерението си да останат до есента. На втория ден от престоя си цялата трупа, напети и здрави мъже, да им се не-нагледаш, били поканени на обяд от нашия злодей, а сетне прекарали двайсет и четири часа на легло, след което си заминали от града, до един страшно отпаднали и с разстроено храносмилане. Енорийският лекар, който се погрижил за тях, изразил мнение, че е твърде съмнително дали занапред който и да е от тях ще може някога пак да изсвири каквото и да било.

— А… а вие знаете ли рецептата? — попита господин Кумс.

— За съжаление, не — отговори чичо ми, — но се говори, че основната съставка била пай със свинско от закусвалнята на гарата. Забравил съм останалите престъпления на този човек — добави чичо ми. — Едно време ги знаех всичките, ала паметта ми не е каквато беше. Едва ли обаче петня неговата с твърдението, че той не е бил лишен от някаква връзка със смъртта и последвалото погребение на един господин, който свирел на арфа с пръстите на краката си; а също и че не е изключено да носи известна отговорност за самотния гроб на останал безименен за нас млад италиански селянин латернаджия.

Всяка година в нощта срещу Рождество — продължи чичо ми, разцепвайки с тихия си и внушителен глас странната, изпълнена със страх тишина, която като сянка сякаш се бе прокрадвала и настанила в стаята — призракът на този порочен човек витае в Синята стая, тук, в тази къща. От полунощ до първи петли, сред неистови задавени вопли и степания, сред грозен кикот и глух екот от жестока схватка, той води яростна нетленна битка с духовете на соло корнетиста и на убития коледар, които от време на време получават подкрепление от сенките на германските музиканти, а през това време духът на удушения арфист изпълнява безумни призрачни мелодии с призрачните пръсти на краката си върху призрака на строшена арфа.

В заключение чичо заяви, че в нощта срещу Коледа Синята стая била твърде непригодна за спално помещение.

— Ето, чуйте! — възкликна той, като вдигна предупредително ръка към тавана, а ние притаихме дъх и се заслушахме. — Чуйте! Мисля, че вече се е почнало — те са в Синята стая!

Тогава аз се изправих и заявих, че ще спя в Синята стая.

Преди да ви разкажа обаче своята история — историята за това, което се случи с мен в Синята стая, бих искал да предложа едно встъпление към нея.