Разговори след вечеря

Моят разказ

Едва-що чичо ми завърши разказа си, аз, както вече споменах, се изправих и заявих, че искам да пренощувам в Синята стая.

— В никакъв случай! — извика чичо ми, като скочи на крака. — Не ще допусна да се изложиш на тази смъртна опасност. Пък и леглото не е оправено.

— Леглото няма значение — отвърнах аз. — Живял съм в мебелирани квартири за ергени и съм свикнал да спя в легла, които биват оправяни само веднъж годишно. Не се опитвайте да ме разколебаете. Аз съм млад и вече повече от месец съвестта ми е чиста. Призраците няма да ми сторят зло. Възможно е дори да им окажа положително влияние и да ги склоня да се поукротят и да се махнат оттам. Пък и искам да присъствам на спектакъла.

След тези думи си седнах обратно на мястото. (Как стана така, че господин Кумс се оказа седнал на моя стол, а не от другата страна на масата, където беше седял през цялата вечер, и защо и не понечи да се извини, когато седнах връз него; защо младият Бифълс трябваше да ми се представя като чичо ми Джон и вследствие на това погрешно впечатление аз да му стискам ръката почти цели три минути, твърдейки че винаги съм го чувствал като баща — тези въпроси до ден днешен не съм успял напълно да си избистря.)

Всички се опитаха да ме разубедят от начинанието, което нарекоха дръзко и безразсъдно, ала аз останах непоколебим и се позовах на привилегированото си положение. Аз бях „гост“. А гостът винаги спи в обитавана от духове стая в нощта срещу Рождество — това е неговият прерогатив.

Отвърнаха ми, че щом поставям нещата на тази основа, то те, естествено, нямало какво да възразят — след което ми дадоха запалена свещ и вкупом ме придружиха до стълбището към горния етаж.

Било защото се чувствах в приповдигнато настроение, задето щях да извърша благородно дело, или защото ме окриляваше съзнанието за справедливост — трудно ми е да преценя, — но в онази нощ се качих на горния етаж изпълнен с удивителна жизнерадост. Само за кратко поспрях на стълбищната площадка, когато стигнах горе — усещах в себе си желание да продължа още по-нататък, да се кача на самия покрив. С помощта на парапета обаче обуздах амбицията си, пожелах на всички лека нощ, влязох и затворих след себе си.

Всичко тръгна на зле от самото начало. Свещта падна от свещника, докато пръстите ми още бяха върху дръжката на вратата. Тя продължи да пада всеки път щом я вдигнех и сложех обратно на мястото й: никога не съм виждал такава хлъзгава свещ. Накрая се отказах от опитите да я закрепя в свещника и я взех направо в ръка — но дори и тогава тя не искаше да стои права. Тъй че аз побеснях, изхвърлих я през прозореца, съблякох се и на тъмно се проснах в леглото.

Не можах да заспя — изобщо не ми се спеше, лежах по гръб и гледах към тавана, като си мислех за разни неща. Бих искал да мога да си спомня някои от идеите, които ми дойдоха наум, защото бяха много забавни. Смеех се така, че чак леглото се люлееше.

Лежах така някъде около час и половина и съвсем бях забравил за призрака, но когато случайно обходих с поглед стаята, за пръв път съзрях някакво доволно на вид привидение, което седеше в креслото пред камината и пушеше призрачна глинена лула с дълъг мундщук.

Както би се случило с мнозина при такива обстоятелства, в първия миг ми хрумна, че сигурно сънувам. Надигнах се в леглото и разтърках очи.

Но не! Беше си призрак, без никакво съмнение. През тялото му виждах облегалката на креслото. Той погледна към мен, извади призрачната лула от устата си и кимна.

Най-изненадващото нещо в цялото явление беше, че не се чувствах ни най-малко тревожен. По-скоро ми беше приятно присъствието му. Щеше да ми прави компания.

Казах:

— Добър вечер. Днеска беше студено!

Той отвърна, че лично той не бил забелязал, но положително съм имал право.

Няколко секунди помълчахме, сетне реших да обобщя положението вежливо, та попитах:

— Навярно имам честта да разговарям с призрака на господина, комуто се е случило премеждието с коледаря?

Той се усмихна и каза, че било много мило от моя страна, дето помня случая. Някакъв си коледар не бил особен повод за хвалба, но все пак и най-дребният принос бил ценен.

При този негов отговор аз леко се стъписах. Бях очаквал да чуя вопли на разкаяние. Напротив, духът май суетно се ласкаеше от деянието си. Помислих си, че след като тъй спокойно бе приел забележката ми за коледаря, едва ли щеше да се обиди, ако го разпитам за латернаджията. Любопитно ми беше да науча подробности за клетия момък.

— Вярно ли е — попитах, — че имате пръст в смъртта на някакъв млад италианец, който дошъл в града и свирел шотландски мелодии?

Призракът направо се разсърди.

— Да съм имал пръст ли! — възкликна възмутено. — Кой има нахалството да претендира, че ми е помагал? Аз лично убих младежа. Никой не ми е съдействал. Собственоръчно свърших всичко. Посочете ми кой е този, дето твърди, че не е така.

Успокоих го. Уверих го как дълбоко в себе си никога не съм се усъмнявал, че той е истинският и единствен убиец, и продължих с въпроса какво е направил с трупа на корнетиста, когото е умъртвил.

Той ме запита:

— Кого точно имате предвид?

— А, значи не е бил един, така ли? — заинтересувах се аз.

Той се усмихна и леко се покашля. Заяви, че не обичал да изглежда като самохвалко, но ако се смятали и тромбонистите, общо били седем.

— О, Боже! — реагирах аз. — Сигурно доста работа ви се е отворила, както и да гледаме на нещата.

Той отвърна, че вероятно не нему се полагало да прави подобно изявление, но наистина, ако се има предвид обикновената средна класа, според него крайно малко на брой били призраците, способни в ретроспекция да обозрат един тъй издържан и успешен живот.

Няколко секунди той мълчаливо изпускаше кълба дим, докато аз седях и го наблюдавах. Никога дотогава, доколкото си спомнях, не бях виждал призрак да пуши лула и ми беше интересно.

Попитах го какъв тютюн използва и той отговори:

— По принцип призрачен, подсладен с меласа.

Обясни, че призракът на всичкия тютюн, който един мъж е изпушил през живота си, му принадлежал и след смъртта му. Каза, че той лично приживе бил изпушил доста голямо количество подсладен с меласа тютюн, тъй че сега разполагал с доволно голям запас от призрака на въпросния тютюн.

Отбелязах, че е полезно да се знае това, и вътрешно взех решение да изпуша колкото мога повече тютюн, преди да умра.

Помислих си и че бих могъл веднага да пристъпя към действие, и споделих намерението си да му правя компания, при което той рече: „Бива, старче!“ и аз се пресегнах, извадих необходимите принадлежности от джоба на палтото си и запалих лулата си.

Сетне още повече се сближихме и той ми описа всичките си престъпления. Разказа как някога живеел в съседство с млада дама, която се учела да свири на китара, а отсреща имало един господин, който се упражнявал да свири на контрабас. Та той със сатанинско коварство запознал двамата нищо неподозиращи млади хора и ги убедил да избягат заедно против волята на родителите си, като вземат със себе си музикалните си инструменти — те така и направили, но още преди да изтече меденият им месец тя счупила главата на господина с контрабаса му, а той се опитал да натика китарата в гърлото й и я осакатил за цял живот.

Моят приятел ми разправи още как примамвал продавачи на кифли във входа и след това ги тъпчел със собствената им стока дотогава, докато не се пръсвали и умирали. Заяви, че по този начин бил накарал осемнайсет души да замлъкнат завинаги.

Младите мъже и жени, които рецитирали дълги и скучни стихотворения по разни вечеринки, младежите, които се разхождали по улиците късно нощем и нескопосано свирели концертини, всички тях той събирал заедно и тровел на партиди от по десет, за да съкрати разходите, докато ораторите от парковете и лекторите, проповядващи трезвеност, затварял по шестима в тясна стаичка с по чаша вода и кутия за събиране на волни пожертвувания за всекиго, а сетне ги оставял да си говорят взаимно до последен дъх.

Полезно беше да го слуша човек.

Попитах го кога очаква останалите призраци — на коледаря, на корнетиста и на германските оркестранти, за които беше споменал чичо Джон. Той се усмихна и рече, че те повече нямало да се вяснат, ни един от тях.

— Нима не е истина, че те идват да се срещнат с вас всяка година в нощта срещу Коледа и влизате в схватка?

Отвърна, че така било в миналото. В продължение на двайсет и пет години в нощта срещу Коледа той се биел с тях в тази стая, но те повече нямало да безпокоят нито него, нито когото и да било другиго. Един по един ги бил изритал навън, разпердушинени и напълно неподходящи за всякакви привиденчески цели. Видял сметката на последния призрак от германския оркестър малко преди аз да се кача горе и изхвърлил каквото било останало от него през пролуката между стъклото и рамката на прозореца. Поясни, че той повече не заслужавал да бъде наричан призрак.

— Но вие ще продължите да се явявате като досега, нали? — попитах аз. — В противен случай ще липсвате на тукашните обитатели, знам го със сигурност.

— О, чудя се — отговори той. — Сега вече няма причина да идвам. Освен ако вие не сте тук — добави любезно. — Ще дойда пак, ако преспите тук и през следващата коледна нощ. Допаднахте ми — продължи той, — защото като видите, че има посетител, не хуквате да бягате с крясъци и косата ви не се изправя от ужас. Нямате си представа колко противна ми е гледката на хора, на които им се изправя косата от ужас.

Обясни, че това го нервирало.

Точно тогава до нас достигна някакъв слаб звук откъм двора долу. Призракът се сепна и цял почерня.

— Прилоша ли ви? — извиках аз и се втурнах към него. Кажете, какво мога да направя за вас? Дали да изпия малко бренди и да ви предам призрака му?

Той помълча, ослушвайки се напрегнато за миг, после въздъхна с облекчение и страните му си възвърнаха призрачния цвят.

— Всичко е наред — промълви. — Уплаших се да не е петелът.

— А, рано е — казах аз. — Още е едва полунощ.

— Хм, за тези проклети пернати това е без значение — с горчивина отвърна той. — Те най-спокойно си кукуригат и посред нощ, и преди това — подраняват, за да ти провалят разходката. Сигурен съм, че го правят нарочно.

Разказа ми, че негов приятел, призрак на човек, който бил убил един инкасатор на сметки за вода, някога обитавал къща на улица „Лонг Ейкър“ в Уестминстър, където хората си държали в зимника домашни птици; всеки път когато полицай минел оттам и светнел с фенерчето си през решетката, старият петел вътре си въобразявал, че това е слънцето и започвал да кукурига неистово, при което, естествено, на клетия призрак се налагало да се маха и да се прибира вкъщи, понякога още в един сутринта, ругаейки ужасно, защото разходката му била продължила едва час.

Съгласих се, че това е явна несправедливост.

— О, цялото споразумение е нелепо — продължи той доста ядосан. — Не знам какво си е мислил нашият старец, когато го е сключил. Все му повтарям: „Трябва да има установен график и всеки да се придържа към него — да речем, четири часа през лятото и шест през зимата. Тогава ще има яснота.“

— Как се справяте, когато няма петел под ръка? — заинтересувах се аз.

Той тъкмо се готвеше да ми обясни, когато пак се стресна и заслуша. Този път и аз ясно чух как петелът на съседа господин Боулс изкукурига два пъти.

— Ето на — рече той, стана и се пресегна да вземе шапката си, — ето с какви неща се налага да се примиряваме. И колко е часът?

Погледнах часовника си и установих, че е три и половина.

— Така и предполагах — тихо рече той. — На тоя петел, ако го пипна, ше му извия гръцмуля. — И се приготви да си тръгне.

— Ако ме изчакате половин минутка — рекох аз, като станах от леглото, — ще ви поизпратя малко.

— Много любезно от ваша страна — отговори той и се спря, — но ми се струва неучтиво да ви измъквам навън.

— Ни най-малко — възразих аз. — Ще ми е приятно да се разходя. — След което се пооблякох и си взех чадъра, а той ме хвана подръка и двамата излязохме заедно.

Току до входната врата срещнахме Джоунс, един от местните полицаи.

— Добра нощ, Джоунс — поздравих го аз (по Коледа винаги съм много вежлив).

— Добра да е, сър — отговори полицаят някак троснато, както ми се стори. — Мога ли да ви попитам какво правите навън?

— А нищо особено — отвърнах аз като махнах с чадъра. — Просто излязох да изпратя приятеля си донякъде, той си отива у дома.

— Какъв приятел? — попита Джоунс.

— Хм, вярно! — изсмях се аз. — Забравих. За теб той е невидим. Той е призракът на онзи господин, който убил коледаря. Ще го изпроводя до ъгъла.

— Сър, на ваше място бих се въздържал — строго рече Джоунс. — Послушайте съвета ми: сбогувайте се с приятеля си тук и се прибирайте. Вероятно не си давате сметка, че сте излезли само по нощна риза, обувки и сгъваем цилиндър. Къде са ви панталоните?

Никак не ми хареса начина, по който този човек се държеше с мен. Казах му:

— Джоунс! Не ми се иска да ми се наложи да подавам жалба против теб, но ми се струва, че си пил. Панталоните ми са си там, където са панталоните на всеки мъж — на краката. Много ясно си спомням, че ги обух.

— Е, да, но сега сте без панталони — нахално отвърна той.

— Моля? — рекох аз. — Казах ти, че съм ги обул. Струва ми се, че би трябвало да знам това.

— И на мен така ми се струва — отговори той, — но очевидно не сте си ги обули. Хайде сега, тръгвайте с мен да се прибирате и да прекратим всичко това.

Тъкмо тогава чичо Джон излезе на вратата, събуден, предполагам, от препирнята, а в същия миг и леля Марая се появи на прозореца с нощната си шапчица.

Обясних на двамата грешката на полицая, като описах случилото се възможно най-безобидно, за да не навлека неприятности на блюстителя на реда, и се обърнах към призрака за подкрепа.

Него го нямаше! Беше ме изоставил, без да каже ни дума — без дори да ми каже довиждане!

Видя ми се толкова неучтиво, че е изчезнал по такъв начин, та се облях в сълзи, а чичо Джон излезе и ме отведе в къщата.

Когато стигнах стаята си, установих, че Джоунс е бил прав. В крайна сметка не си бях сложил панталоните. Те продължаваха да си висят на таблата на кревата. Предполагам, че бях ги забравил, загрижен да не карам призрака да ме чака.

Такива са голите факти във връзка със случката и е извън всякакво съмнение, че никой здрав и великодушен разум не би могъл да ги използва за каквато и да било клевета.

Но точно това стана.

Някои личности — ще ги нарека „личности“ — не се оказаха в състояние да проумеят простите явления, описани по-горе, освен в светлината на едно тълкуване и лъжливо, и оскърбително. Бях засипан със злословия и очернен от най-близките си, хора, с които сме от една кръв и плът.

Ала аз не храня лоши чувства. И както вече заявих, единственото ми съображение да изложа тези събития, е да изчистя репутацията си от несправедливи подозрения.