Той влиза със стъпки безшумни и нежни,
Очите му детски невинно ни гледат,
Говори с глас тих и някакси тъжен
И все с думи прекрасни света ни описва.
Той кара ни всичко във миг да забравим,
Отнесени в света мечтан, но небитуващ
И с приказки сладки така ни омайва,
Че всеки обича го, с него се будиш и с него заспиваш.
А ето я нея — сестра му, омразна и грозна,
Безумно безцветна, бездушна и все мълчалива,
Тя все се натрапва, и ние я мразим,
Защото всички мечти и надежди убива.
Тя ни говори с думи гротескни,
Описва света ни сив, изроден,
И всички винаги далеч от нея бягаме,
Но все пак тя владее нашия ден.
Тя ни се смее със своя поглед изгарящ,
А той все победен е и бяга,
И двамата си имат име — Истина е тя,
От нея все крие се брат й — Лъжата.