Рецепта за успех

Дванадесета главаПланетата Земя вика Тори

Останалата част от деня мина като в мъгла, понеже съзнанието ми бе заето с възможностите ми — или по-скоро с липсата на такива. Как щях да кажа сега на момичетата, че няма начин да замина за Италия? Ще трябва да се направя на болна или луда. Или и на двете. Както и да е. Сигурно беше за добро. Спечелването на билета едва ли щеше да е достатъчно. Имаше и други неща, от които се нуждаех за пътуването — дрехи, грим, джобни, списания за в самолета. Мама нямаше как да ми даде пари за всичко това. Ако погледнех реално, всичко е било една мечта. Ето какво трябваше да приема. Да вървят по дяволите планетите на небето! Трябваше да стъпя здраво на земята, откъдето бях. Планетата Земя вика Тори. Бях си едно бедно момиче от бедно семейство.

Меган, Хана и Джорджи бяха много мили с мен целия ден. Сякаш знаеха, че нещо не е наред, но не можеха да разберат какво. Хванаха се за моето „не се чувствам добре“ и поделиха с мен сладките си в междучасието, а Хана ми лакира ноктите в обедната почивка. Джорджи и Меган пък се опитаха да ме разсмеят, изигравайки танца на поклащащото се зомби, който бях измислила миналата Коледа. Той включваше събиране на очите, провесване на устните, сякаш всеки момент ще ти потекат лигите, леко свиване на краката в коленете и вървене с бавно поклащане. Винаги, когато го играехме, накрая се натръшквахме на пода от смях. Не можех да не се усмихна, като гледах колко много се стараеха Джорджи и Меган и как се правеха на луди, но опитите им да бъдат мили с мен ме караха само да се чувствам още по-зле. Не заслужавах приятелки като тях.

Доктор Кронос е знаел какво ще се случи — помислих си. — Поне се опита да ме предупреди. И сигурно е искал да ми помогне с идеята да си изкарам пари чрез уменията си.

Припомних си отново разговора с него, за да се уверя, че не пропусках нещо. А какво беше онова, което Неса каза за Юпитер? Неочакван късмет. То пък какво трябваше да означава?

Проверих телефона си в голямото междучасие дали нямаше други съобщения от тях. Нещо, което да ми подскаже какво да правя оттук насетне.

Имах три гласови съобщения. Двете бяха от Неса. Първото й гласеше: „Луната ти е в Рак, Тори, което ще рече — емоционален период“. Това вероятно се отнася за случилото се преди малко на училищния сбор — помислих си. — Страхотна емоция.

Второто съобщение гласеше: „Нищо не е изгубено, докато не приключи окончателно“.

Това дали не означаваше, че все още има надежда? Че нищо не е свършило? Вече нищо не разбирах.

Изслушах и третото съобщение. Беше от господин О. „Опитай си късмета!“

Да си опитам късмета. За какво? Лотарията вече мина. Не спечелих нищо, освен положително влияние от Юпитер. Започвах да си мисля, че Уил е прав. Астрологията беше за будалите. А аз бях будалата на седмицата.

По време на следобедните часове си припомнях отново и отново всичко, което се бе случило, откакто ми бе казано, че съм Момиче на зодиака. Въпреки всичко, исках това да има някакво значение. Навярно бях пропуснала нещото, което се опитваха да ми кажат.

Опитай си късмета. Опитай си късмета. Какво ли искаше да ми каже с това господин О? И тогава ми светна. Ами да, разбира се! Не лотарията е трябвало да спечеля. Не. Тя само е трябвало да ми покаже, че нещата се случват. Неочаквани неща. Но аз трябваше да предизвикам това, което исках да се случи.

С нетърпение дочаках края на часовете, за да си тръгна и да задействам план Б. Мисия „Милионер“. Знаех точно какво щях да направя.

— Няма ли да дойдеш на кафе? — викна след мен Меган, когато се втурнах към училищната врата. — Отиваме в „Максуел“.

— По-късно — отвърнах. — Трябва да взема нещо за мама, за Дан. Съжалявам. Спешно е.

Хукнах към автобусната спирка, зарязвайки момичетата да гледат озадачено след мен. Не ми се искаше да се обяснявам много-много, за да не решат да дойдат с мен, защото желаех да бъда сама при изпълнението на плана си.

Качих се на автобуса за Осбъри и като пристигнах, се отправих към най-близкия павилион за вестници и списания. Когато планът ми проработи, ще отида да се запозная с този Джо Юпитер — помислих си, като отворих вратата на павилиона и влязох.

— Кажете, млада госпожице! — рече мъжът зад щанда.

Преброих парите си. Разполагах с двадесетте паунда, които мама ми бе дала за подаръка на Дан, и четири паунда, които ми бяха останали от парите ми от разпродажбата на битака. Поех си дълбоко въздух. Сега или никога — рекох си. — Опитай си късмета!

— Кажете, млада госпожице? — повтори мъжът.

Замалко да се врътна и да побягна навън, но някакъв глас в главата ми настояваше. Опитай си късмета, опитай си късмета, опитай си късмета! „Сигурно има причина да съм Момиче на зодиака — казах си наум. — Така че не трябва да се плаша точно в този момент. Сега имам шанса да променя живота си. И този на семейството си“.

Подадох му парите.

— Двадесет и четири лотарийни билета, моля.

Продавачът ме погледна подозрително.

— За мама — отвърнах.

— На колко години си?

— Шестнадесет — излъгах. — Но това е без значение, защото билетите са за майка ми.

Мъжът хвърли бърз поглед през прозореца. Усетих, че се колебаеше дали да ми ги продаде, но неочаквано въздъхна:

— Майка ти май се чувства късметлийка, а?

— Не. Аз се чувствам късметлийка. Ъъъ… затова прати мен.

— Добре тогава. Кои си избираш? Щастливи звезди или томбола.

Едва не избухнах в смях. Беше повече от очевидно кои щях да избера.

— О, щастливи звезди — отговорих, ухилена до уши.

— Кои от тях искаш — тези с топ наградите от петдесет хиляди или другите от сто хиляди?

— Тези от сто хиляди.

Той отдели билетите и ми ги подаде.

— Кажи на майка си да почерпи, ако спечели — рече и смигна.

— Ще й кажа — отвърнах.

Като излязох, се огледах за място, където бих могла да се уединя и да проверя колко бях спечелила. Умирах от нетърпение.

В другия край на селището имаше църква и зала към нея, а до тях се намираше автобусната спирка. Това ще свърши работа — помислих си и закрачих натам, колкото се може по-бързо.

На спирката миришеше на спарено и влага от снощния дъжд, но аз си намерих едно ъгълче и се приготвих за триене на билетите. Печалбите бяха от по един, десет, сто, хиляда и сто хиляди паунда.

Задъхах се от вълнение, когато започнах да трия първия билет. Появи се една звезда. Трябваше да ми се паднат само три звезди и печелех награда. Продължих нататък. Вторият знак беше черешка. Третият — квадрат. Този определено не беше печелившият ми билет.

Както и да е. Оставаха ми още двадесет и три. Един от тях със сигурност бе печеливш. А може и да е повече от един — рекох си и тръпки от вълнение преминаха през цялото ми тяло.

Следващият бе — една звезда, квадрат, кръг. Следващият — два лимона и квадрат. Продължих с триенето. Заредиха се триъгълници, квадрати, кръгове, черешки, лимони, но никакви звезди. Докато не остана само един билет.

— Дано, дано този да е печелившият — замолих се тихо. — Дано Юпитер и неговото влияние да направят някакво вълшебство.

Започнах да трия последния билет. Една звезда. Втора звезда. Божичко, този ще е. Цели две звезди. Трябваше ми само още една. Изтрих и последното квадратче, а сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Кръг… Кръг? Неее. Не може да бъде. Вторачих се в билета. Две звезди и кръг. Може от бързане да съм пропуснала печелившия билет? — помислих си и прегледах отново всичките. Но не. Нито един от тях нямаше нужните три звезди. Не бях спечелила и един паунд.

— Неее — извиках, скъсах билетите и ги захвърлих в коша. След което ритнах в единия край заслона на автобусната спирка. За съжаление, точно в този момент мина някакъв възрастен мъж и ме погледна възмутено.

— Глупави малки вандали — измърмори той и бавно отмина.

Идеше ми да се разплача. Нямам нищо общо с вандалите — казах си наум. — Вече съм истинска неудачница. О, боже, проиграх парите за подаръка за рождения ден на Дан. Какво ще обяснявам сега? О, боже! О, боже! О, боже! Направо се вцепених от ужас. Какво щях да правя? Не можех да се прибера у дома. Не можех да отида у приятелките си. Тях също ги бях излъгала. Рано или късно щяха да разберат, че няма да ходя в Италия. И никога не съм можела да отида.

Погледнах възрастния мъж, който се клатушкаше по пътеката и продължаваше да мърмори. „Той пък какво знае за живота ми? — помислих си. — Какво въобще знае който и да било за живота ми, какво е да си на моето място и колко много се старая. Искам да имам приятелки, но нямам възможност да ходя навсякъде с тях. Опитвам се да съм в добро настроение пред мама, когато в действителност ми е притеснено както за нея, така и за това, че май ще трябва да се изнасяме. Не е лесно да си на моя хал и да оправдаваш всички очаквания“.

„А колкото до това, че съм Момиче на зодиака — не съм чувала по-голяма идиотщина от тази. Беше глупаво от моя страна да купя тези лотарийни билети, а също и да си мисля, че като Момиче на зодиака, съм по-специална. Беше тъпо да се хвана на смахнатата история на Неса, че тя и останалите са всъщност планети в човешки облик“.

Почти се изсмях на глас, като си помислих колко глупава съм била. Много по-глупава от Меган с нейните вълшебни истории.

Изведнъж се почувствах страшно уморена. Напълно изтощена. Прииска ми се да легна под пейката на автобусната спирка, да заспя там и никога да не се събудя. Очите ми се напълниха със сълзи, които бавно започнаха да се стичат по бузите ми една след друга. Нямах сили дори да се разплача както трябва. „Никой и идея си няма какъв е животът ми и колко съм нещастна понякога — проплаках наум. — Абсолютно никой. Нито мама, нито Андреа, нито Уил, нито Дан, нито Меган, нито Джорджи, нито пък Хана“.

Както си седях там, всички чувства, които бях таила в себе си, сякаш се отприщиха и избиха на повърхността, и започнах да плача. Чувствах се толкова глупаво. Да проиграя последните пари, които имах, както и тези на мама. Пари, изкарани с толкова труд от разпродажбата на битака. Сякаш не знаех всичко това. „Толкова съм самотна — помислих си, — заблуждавах се, че имам приятелки, но те не знаят коя съм. Не знаят, че съм беднячка. Че лъжа. Биха ме намразили, ако разберат каква съм в действителност. Нищо чудно, че татко не искаше да живее вече с мен. Отвратителна съм“.

Дълго време, след като татко ни напусна, имах чувството, че вината за това бе моя. Така и с никого не споделих, защото се опасявах, че ще се окаже вярно. Но чувствах именно това — че вината бе моя. Бащите не изоставят децата си току-така. Не и без да имат сериозна причина. А той не само че ни напусна, ами и забегна в другия край на света. И почти не се обажда. Няма как да ме обича, нали? — помислих си.

Докато си седях там и хлипах, чух зодиакалният ми телефон да звъни. Оставих го да си звъни.

— Няма да те вдигна — обърнах се към него. — Каква ми е ползата, че съм Момиче на зодиака. Всъщност, ако не беше ти, сега нямаше да съм в тази глупава каша.

Запокитих телефона в коша, в който изхвърлих и безполезните лотарийни билети.

„Планетата Земя вика Тори — чух глас в съзнанието си. — Ето къде принадлежиш — долу на земята, а не горе на звездите. Именно. Планетата Земя вика загубенячката“.