Рецепта за успех

Девета главаКак да изкараме някой паунд

Изчаках да слезем долу, за да направя гениалното си съобщение. Всички щяха да бъдат страшно впечатлени. Аз самата бях впечатлена!

— Тори има идея — обяви мама пред Андреа, Уил и Дан, които все още се тъпчеха с препечени филийки в кухнята. — Кажи я, Тори!

Мама, Андреа, Уил, Дан, Мармит и Мийтлоуф ме загледаха в очакване.

— Разпродажба на битака — съобщих аз.

Ченетата им направо увиснаха. После Уил и Дан продължиха да дъвчат. Мармит и Мийтлоуф поне изглеждаха въодушевени. Всъщност Мармит скочи на стола до мен и потри муцуна в ръката ми, сякаш за да ми изкаже одобрението си.

— Разпродажба на битака? Пфу! — каза Уил с пълна с фъстъчено масло и хляб уста. — Не. Имаме нужда от чудо. Трябва да спечелим от лотарията.

— Ти коя зодия си? — попитах го аз.

— Везни. Защо?

— Трябваше да се досетя — отвърнах. — Това е въздушен знак за вятърничави глави, реещи се из облаците. Шансовете да спечелим от лотария са едно на стотици хиляди милиони. Не можем да разчитаме на това. Трябва да предизвикаме чудото да се случи. А това е нещо, което можем действително да направим.

— О, я стига — отвърна Дан.

— И колко смяташ, че ще спечелиш от разпродажба на битака, умнице? — попита Уил. — Петдесет най-много. И докъде ще я докараме с тях?

— А и кой ще иска да купи старите ни неща? Бас ловя, че и без пари няма да ги вземат — добави Андреа.

— Петдесетак е по-добре от нищо — рекох. — Да видим вие какво ще измислите.

— Всъщност — намеси се мама, която се бе загледала замислено през прозореца, след като направих съобщението си — идеята не е никак лоша. Всички ония неща горе са задръстили шкафовете. А има и още на тавана и в гаража. Няма да е лошо да се отървем от тях. Особено ако ни се наложи да се местим. Пък и ще освободим малко място. Освен това всяка събота на паркинга в Осбъри има битак. Каня се от известно време да проверя цените за пазаруване, но и през ум не ми бе минавало да отида там, за да продавам. Да, Тори, мисля, че си на прав път.

— Можеш и да опечеш някой от своите сладкиши, мамо — казах. — Хората умират да си похапват, докато се мотаят насам-натам.

Мама изглеждаше много по-обнадеждена.

— Да — рече тя, — точно така. Дан, вземи лист хартия и да направим списък.

Готово — помислих си. — И то благодарение на теб, Неса.

Планът за разпродажбата се задвижи с пълна пара. Всеки се захвана с нещо. Андреа направи чистка на книгите си, Уил изкара една камара стари компактдискове, дивидита и компютърни игри, Дан донесе игри и играчки, които вече не бяха за годините му, а мама и аз извадихме купища стари дрехи и обувки, които вече не носехме.

Щом заработихме по плана, пратих съобщение на Неса. Всеки ден започнах да получавам окуражителни имейли от нея. Бяха много хубави, приличаха на шедьоври. Всички, направени на светлосин фон. Около първото съобщение имаше венец от бели рози, около второто — яркожълти слънчогледи, третото имаше кръг от бръшлян и кокичета, сплетени едни в други, четвъртото беше поставено в квадратна рамка, направена от звезди и планети, които проблясваха на екрана, а петото и шестото бяха с редици от малки птички, които чуруликаха около тях. Голяма майсторка е, след като може да прави такива страници — помислих си, като ги разпечатвах, за да си ги сложа на стената.

Съобщенията бяха кратки: „Не се предавай“; „Смелчаците никога не се предават, а слабаците никога не побеждават“; „Ако Мохамед не отиде при планината, планината отива при Мохамед“; „Съдбата е в услуга на смелите“; „Началото е половината на цялото“; „Животът е такъв, какъвто си го направиш“.

С напредването на седмицата посланията започнаха да се въртят все по-често в главата ми. Не се предавай! Не се предавай! Не се предавай! Смелчаците никога не се предават, а слабаците никога не побеждават. Смелчаците никога не се предават, а слабаците никога не побеждават… Усетих, че се зареждам с ентусиазъм и вдъхновение.

Страшно ми се искаше да разкажа на Лудетините за плановете ми, но това означаваше да им призная колко тежко бе положението у дома, а аз не бях готова за подобно нещо, нито пък за съжалението им. Отново се канеха да ходят на кино в събота вечер, но аз пак трябваше да измисля нещо, защото нямах пари. Казах им, че мама ще ме води с братята ми в някакъв нов ресторант в града. Нямаше нужда да знаят цялата истина. На ресторант можеше и да отидем с нея, но за да й помогнем да го изчисти. А когато Джорджи ме попита дали съм свободна преди това, та да отида на пазар с нея и майка й, обясних, че не мога, понеже имаме семейно събиране на обедно парти във вилата на вуйчо ми. И донякъде беше така. Те щяха да дойдат да ни помогнат за разпродажбата. Само дето вилата беше по-скоро обикновен жилищен блок и срещата ни беше на паркинга зад супермаркет „Мъджинс“, където сигурно щяхме да обядваме сандвичи с бекон. Но нямаше нужда от подробности.

Винаги, когато кажех някоя лъжа или измишльотина, съвестта ми се обаждаше. Понякога ми идеше да им разкажа всичко, но не ми се искаше да ги изгубя като приятелки. Означаваха твърде много за мен. За щастие други хора бяха напълно наясно как стояха нещата при нас, откакто татко ни напусна. Това бяха сестрите на мама и техните съпрузи, които ни помагаха страшно много.

Обадих се на вуйчо Кев и той се съгласи да ни откара с микробуса си до разпродажбата. Каза, че ще ни даде да продаваме и малко зеленчуци и подправки в единия край на сергията, при условие че отида да му помагам в градината му няколко вечери след училище. Съгласих се, припомняйки си какво ми бе споменала Неса за практичността на Телеца. Вуйчо дори ми каза, че ако искам, мога да си имам свое място в градината. Реших, че това ще бъде новото ми хоби. И без това винаги ми е харесвало да се ровя в земята, да засаждам разни неща и да ги гледам как растат. А откакто Меган нарече вълшебство това, че разни неща изникват от нищото, все едно прогледнах за чудесата на природата, които ме заобикаляха и които преди това бях приемала за даденост. Но когато прекарах няколко часа в зяпане на венчелистчетата на един ябълков цвят, сякаш дотогава не бях виждала такова нещо през живота си, вуйчо Ърни май ме помисли за мръднала.

Леля Фийби ни даде част от порцелановите си съдове, като заяви, че би направила всичко по силите си да ни помогне.

Леля Пат, която държи салон за красота, пък ни снабди с доста мостри на козметични продукти за кожа и коса.

До края на седмицата стаите ни на първия етаж бяха пълни до горе със стоки за разпродажбата. Дори Дан, Уил и Андреа взеха да се зарибяват.

В събота Вуйчо Кев пристигна в седем сутринта и всички се качихме в микробуса му: мама, вуйчо Кев и аз — отпред, а момчетата и Андреа се натовариха отзад, заедно с торбите. На Андреа никак не й допадна идеята и измърмори нещо, че миришело на бензин при тях. Такава е досада. Макар че като пристигнахме, наистина изглеждаше малко по-бледа от обикновено.

Започнахме да разтоварваме микробуса.

— Е, къде е масата? — попита вуйчо Кев, когато свалихме и последната торба.

— Каква маса? — рекох аз.

— Тази, на която ще изложите нещата си — отговори той.

Мама и аз се спогледахме ужасени. Всички хора около нас разтягаха сгъваеми маси за пикник и нареждаха по тях стоките си. В суматохата около приготвянето, бях пропуснала да помисля за това, къде ще сложим всичко, което имаме.

— Нямаме маса — отвърнах засрамено. — Какво ще правим сега?

Точно в този момент до нас достигна апетитният мирис на бекон. Вуйчо Кев подуши въздуха.

— Ммм, сандвич с бекон — възкликна той. — Хайде, момчета! Да напълним стомасите, пък тогава ще мислим как ще оправим проблема.

И хукнаха, без да се обръщат назад.

Тези момчета наистина не правят нищо друго, освен да ядат — помислих си. — Но пък сандвичи с бекон! Страхотна идея. Забелязах, че жената, която правеше сандвичите в края на битака, огласяваше с пълно гърло услугите си. Е, носехме сладкишите на мама, но те бързо щяха да свършат. Трябваше да се сетя да направя сандвичи. Нищо, другия път ще се подготвя по-добре и ще си изготвя списък наум с най-необходимите неща за разпродажбата — маса, сандвичи.

— Аз ще отида да взема чай — предложи мама. — Ти искаш ли?

Кимнах и тя се отдалечи, оставяйки ме сама с куп черни найлонови торби и без маса, на която да подредя съдържанието им. Единственото, което мога да направя, е да ги изложа на земята. Божичко — рекох си, — всичко тръгна с главата надолу.

Погледнах към небето. Бяха се появили облаци.

— О, не — изплаках на глас. — Само дано не вали! Никой няма да дойде, ако вали, а сладкишите на мама ще се намокрят. — Погледнах отново към небето. — Момичето на зодиака вика базата. Момичето на зодиака вика базата. Имам нужда от помощ. — Извърнах поглед към найлоновите торби. Да бе — помислих си, — сякаш някой ще изникне отникъде и ще оправи нещата. Неса ми каза да бъда рационална. Няма кой друг да оправи таза каша, освен мен самата.

В този момент видях, че се появи тъмновиолетов микробус, който спря близо до този на вуйчо Кев. От него излязоха трима души. Единият ми се видя познат. Беше висок, с много бледа кожа, гърбав нос и вързана на опашка коса. Момичето с него носеше големи черни очила и имаше руса коса, стегната на кок, а третият беше набит мъж с обръсната глава. Съдейки по вида му, по-добре да си нямаш вземане-даване с него. И тримата бяха облечени от главата до петите в черно и излъчваха загадъчност и великолепие. Приличаха на излезли от някой филм или нещо от сорта. Високият мъж е един от странните приятели на Неса от видеозаписа на телефона, онзи в готическия стил, сигурна съм — казах си аз, когато се доближи.

— Пи Джей се казфам аз и преобразяфам фсичко зафчас — рече той и се поклони леко. — Неса ме изпрати при Момичето на зодиака. А тофа са моите помощници — Наталка и Александър.

Говореше с чуждестранен акцент, който не можах да определя. Беше европейски, но не бях сигурна от коя държава. Щракна с пръсти и момичето и мъжът, които бяха с него, отвориха микробуса отзад и извадиха оттам сгъваема маса и газебо6.

— Неща, които ще ви помогнат за разпродажбата — каза Пи Джей.

— Леле, благодаря — отвърнах.

Пи Джей кимна и тримата сякаш се включиха на бързи обороти. Десет минути по-късно те не само бяха сглобили масата, на която да сложим нещата си, но и бяха вдигнали малката шатра без стени, която да я покрива.

— В случай че завали — рече Пи Джей.

— Супер! — възкликнах.

— Това не е всичко — добави той и с още едно щракване на пръстите, помощниците му извадиха от микробуса една чанта. Беше пълна с балони, цветя и цветни ленти, с които се заеха да украсяват входа на шатрата. Когато приключиха, нашата сергия изпъкваше пред всички останали на паркинга и някои от собствениците на съседните сергии ни зяпнаха с отворена уста.

— Та това е битпазар — провикна се един намръщен човек, чиято сергия беше срещу нашата, — а не пролетен панаир на цветята.

Пи Джей вдигна едната си вежда и го погледна надменно.

— Конкуренция, скъпи ми господине — каза той. — Всичко зависи от представянето.

— Много ви благодаря, че спасихте положението — промълвих аз.

— Пак заповядай — отвърна Пи Джей. — Неса обича всичко да е красиво. Хубаво е тя да ти е покровител, нали? Телците сте страшни късметлии. Неса знае как да придава финес на нещата.

След това се поклони за последно, влезе обратно в микробуса заедно с Наталка и Александър и си тръгнаха.

Мама, Дан, Андреа, Уил и вуйчо Кев направо не можаха да повярват на очите си, когато се върнаха.

— Какво стана? — попита Уил и погледна часовника си. — Нямаше ни само десет минути. Как…?

— Едни приятели се отбиха да помогнат — отвърнах, усмихната до ушите.

— Меган, Хана и Джорджи ли? — попита той. — Къде са тогава?

— Не, не те — отвърнах, — едни други приятели.

— От училище ли са? — попита мама.

— Ъъъ… не точно. Ммм, едни нови приятели.

Мама погледна обезпокоено.

— Нови приятели? А къде изчезнаха? Бих искала да се запозная с тях. Ти не ми каза, че ще се оправиш с това.

Как бих могла да обясня? — зачудих се. Мама държеше да познава всички, с които се движех.

— Те трябваше да тръгват. Ммм. Те са ммм… те са…

— Колко искате за пъзела? — прекъсна ни някаква жена зад нас. Бе вдигнала една кутия от масата и гледаше право към мама. — Да няма липсващи части?

— О, не, всичко си е на мястото — отговори мама.

Измъкнах се — помислих си, когато мама се обърна, за да обслужи първия ни клиент. След жената с пъзела последва непрекъсната върволица от хора, които оглеждаха, купуваха и пробваха разни неща. Намерих стара кутия с пастели и листове и набързо направих цветни етикети, така че клиентите да могат ясно да виждат колко струваше всичко. И подобно на съобщенията, които Неса ми изпращаше през седмицата, се опитах да украся всеки един от тях я с цвете, я с листенце, я с пеперуда или с нещо друго, с което да привличат вниманието. Няколко души изкоментираха, че са много хубави.

Никой от нас не се спря до обяд, когато бяхме продали вече две трети от нещата си, а мама напълно бе забравила да ме разпитва за „новите“ ми приятели. Всичките й сладкиши свършиха още в началото, заедно със зеленчуците на вуйчо Ърни. Разпродажбата не можеше и да върви по-добре, с изключение на един неудобен момент, когато засякох по-малкия брат на Соня Марк да разглежда старите музикални дискове. Наведох се зад масата, преди да ме забележи. Не можех да понеса мисълта, че ще изпорти на Соня и Хло, че ме е видял да продавам на сергия на битака. Това щеше да е идеална причина за тях отново да започнат с тяхната „кръпка“ и никога повече да не спрат. За щастие, като се показах изпод масата, той бе вече отминал.

Преброих спечеленото до момента.

— Вече имаме двеста и петдесет паунда! — обявих, като приключих.

Лицето на мама се разтегна в широка усмивка.

— И все още има цял куп неща за продаване.

— Това определено ще помогне за наема този месец, нали мамо? — попитах аз.

— Че и отгоре — усмихна се в отговор тя. — И понеже следващата събота е рожденият ден на Дан, с част от печалбата смятам да му организирам малко празненство и пак от нея да дам на всеки от вас по десет паунда.

Десет паунда за мен! — помислих си. — Яко. Това означава, че ще мога да отида на кино заедно с Лудетините тази вечер, без да се притеснявам, че няма да мога да си го позволя.

Към един часа мама предложи Андреа и аз да си починем, така че тръгнахме с нея на обиколка край останалите сергии. Андреа искаше да погледне книгите и скоро започна да харчи своята част от спечеленото. Луда! — помислих си, като я видях да се рови из кашоните с книги на една маса. — Тъкмо се отърва от един куп и вече си купува друг. Оставих я там и продължих да обикалям сама. Продаваха се какви ли не вехтории. Добре поогледах кой колко вземаше и за какво. Освен това забелязах, че имаше сергии, които продаваха нови неща. Домашно направени картички, снимки, рамки, изплетени от цветя, листа и клонки, аранжирани цветя, домашно приготвени продукти за вана, както и голямо разнообразие от сладкиши и закуски. Докато гледах към една от сергиите с кесийки, пълни с лавандула, си помислих: Та аз самата мога да направя половината от тези неща. Някой ме потупа по рамото. Обърнах се и видях пред себе си възрастен мъж с брада.

Веднага го познах. Беше доктор Кронос. Или Сатурн, съгласно видеозаписа от телефона. Той беше мъжът, който написа името си на черната дъска. Беше облечен в старомоден вълнен костюм и имаше яркочервена вратовръзка на планети и звезди. Яко! — помислих си, като видях вратовръзката му. — Чудя се дали всички хора-планети притежават нещо от сорта на таен клубен знак, за който само членовете на зодиака знаят. Неса носеше на бала обеци с формата на звезди, а бях забелязала, че господин О имаше звезда и планета на копчетата си за ръкавели.

— Здравейте — казах аз с усмивка. — Вие трябва да сте доктор Кронос. Аз съм Тори.

Той не отвърна на усмивката ми. Всъщност приличаше на буреносен облак.

— Зная коя си — отвърна.

— Е, как е? — попитах. Бях развълнувана. След като беше от хората-планети, навярно и той имаше някаква изненада за мен, подобно на Пи Джей, който дойде да ми помогне със сергията.

— „Как е? Как е?“ Що за език е това? Говори правилно, момиче! — сряза ме доктор Кронос.

— Аз… имах предвид, нали знаете, как сте, как я карате, и от този сорт — отвърнах. Когато думите „как я карате“ излязоха от устата ми, се усетих, че пак сбърках, но имаше нещо у него, което ме държеше на тръни.

На лицето на доктор Кронос се изписа възмущение.

Не е нужно да си толкова навъсен — помислих си.

— Стегни се, момиче — рече той, — не съм дошъл тук да си губя времето. Какво научи досега този следобед?

— Да науча? — учудих се. — Нищо. Та това е битпазар. (В случай че не си забелязал — помислих си.) Продадохме доста неща.

— Да, минах покрай вашата маса. Предполагам, ти си направила етикетите за цените?

— Така е — отвърнах.

— Не е зле.

— Благодаря.

— Огледа ли добре наоколо?

Кимнах утвърдително.

— Да забеля за нещо?

— Да, прилича повече на пазар за ръчно изработени неща, отколкото продажба на стари вещи.

— Именно — отговори доктор Кронос. — Хората използват уменията си. Не е ли удивително?

Вдигнах рамене.

— Сигурно. Тук има доста неща, които хората могат да си купят за Коледа и рождени дни. Хубави подаръци.

— Именно — повтори доктор Кронос. — Това не те ли кара да се замислиш?

— Да се замисля за какво?

— Помисли, Тори! За това, което би могла да направиш.

— Аз? Че аз направих достатъчно. Организирах всичко около сергията ни.

— Но не е нужно да спираш дотук — каза доктор Кронос.

Аз се засмях.

— О, напротив, сър, имам предвид, докторе. Изпразнихме всичките си шкафове, а роднините ни ще се оберат до шушка, ако ни дадат още нещо.

— Огледай се наоколо, Тори! Огледай се!

Огледах се и видях все същите сергии, които оглеждах през последния половин час. Да не би да пропускам нещо? — зачудих се наум. Доктор Кронос ме гледаше така, сякаш очакваше да кажа нещо. Да. Аха. Прекрасно. Радвам се, че не валя, но изглежда, ще завали по-късно. Какво ли искаше да чуе? Бога ми, и идея си нямах, а проницателният поглед, с който ме гледаше, ме притесняваше все повече.

— Е, дойдоха ли приятелките ти от училище да ти помогнат? — попита доктор Кронос.

— Кой? А, те ли? Не. Ммм. Заети са.

Въпросът му ме свари неподготвена. Но нямаше начин да призная пред него, че не бях споменала на приятелките си, че ще прекарам съботата, продавайки стари вещи, защото, виждате ли, не можем да си платим наема и едва имаме пари за храна.

— Аз пък си помислих, че ще са тук с теб — отвърна докторът. — Щеше да е забавно. Той изрече думата „забавно“ така, сякаш беше някаква мръсна дума. Леле, този тук не е лесен — помислих си. — Няма нищо общо с Неса, Ури и господин О.

— Няма начин — казах небрежно. — Приятелката ми Джорджи е с майка си в града на покупки. Меган е с родителите си в някакъв нов ресторант край реката, а Хана е на езда.

Доктор Кронос се замисли за момент.

— Нов ресторант? Езда? Ха! — рече той. — Твоите приятелки, изглежда, са си добре.

Свих рамене.

— Нещо такова. Да, добре са си. Обикновено така прекарват съботите си.

Замалко да добавя: „Ето защо не биха намерили мотаенето наоколо за забавно“, но се възпрях тъкмо навреме. Не ми се искаше този стар чудак да научава повече от необходимото, за да не разбере, че се преструвах, че съботите ми са толкова вълнуващи, колкото и техните. Имаше вид на човек, който щеше да ми изнесе дълга лекция за това как трябва да говоря само истината.

— Обясни им — рече той, сякаш бе прочел мислите ми.

Направих се, че не знам за какво говори.

— На кого какво да обясня?

— На приятелките си. Те ще те разберат по-добре, отколкото си представяш. А и на никого животът му не е такъв, какъвто изглежда отстрани.

— На мен ли го казвате! — въздъхнах.

— Кажи го на тях.

Докторът ме наблюдава известно време. Имах чувството, че можеше да прочете мислите ми и беше наясно с всичко, което се случваше. Беше наистина странно и аз усетих, че се изчервявам. После изведнъж погледна встрани и почти се усмихна.

— Е, какво следва сега, Момиче на зодиака?

— Да следва? Ни знам.

Леката усмивка бързо изчезна.

— „Ни знам“? Искаш да кажеш „не знам“. Бих желал да произнасяш думите правилно. Не че това ще промени каквото и да било, нали? — попита той и въздъхна уморено. — Ще ти кажа още нещо за Телците, Виктория Тейлър. Освен че са практични по природа, сред родените под знака на Телеца са и едни от най-ленивите хора. Те обожават да си седят и да не правят нищо. Да не забелязват нищо. Хайде, Тори, помисли! Какво ти подсказват всички тези маси?

— Не зная, наистина не зная. Не можете ли просто да ми кажете? — попитах.

Доктор Кронос отново въздъхна. Като че ли целият този словесен двубой с мен го изцеждаше.

— Виждаш ли? Ето това е да си мързелива и да не използваш сивото си вещество. Добре. Като гледам, ще трябва да ти го кажа буква по буква. Кой ти е любимият предмет в училище?

— Рисуването.

Доктор Кронос посочи битака с широк мах на дясната си ръка.

— Случайно да ти минава през ума, че някои от хората тук също ги е бивало в часовете по рисуване в училище?

— Някои, да — отвърнах, — но по отношение на други… аз бих се справила по-добре.

Доктор Кронос кимна.

— Да, дори ти би се справила. Можеш да направиш повечето от нещата тук — картичките, малките картини, коледните подаръци. Всичко е в хороскопа ти. Ти си едно много способно момиче.

Загледах се в сергията от дясната ни страна. Продаваха ръчно изработени картички — малък къс хартия, осеян с лъскави точки — на безумно висока цена. Но хората ги купуваха. Аз можех да направя и по-хубави. Това ли ми казва той? — зачудих се наум. — Че би трябвало да се заема с правенето на подобни неща? Все пак да организираш еднократно разпродажба на битака е съвсем различно — продаваш и забравяш. Да не би да казва, че би трябвало да започна да майсторя разни неща и да ги продавам тук? Аз?

— Но аз съм само на тринайсет — рекох.

Доктор Кронос ме погледна, сякаш бях казала нещо забавно.

— „Само на тринайсет“ — повтори той с глас като на малко момиче.

— Именно. И не е моя грижа да спасявам положението. Още съм малка.

— „Още съм малка“ — повтори той отново, имитирайки ме.

За момент се ядосах. Не ми харесваше този доктор Кронос. Харесваха ми само милите, приятелски настроени хора-планети. Идеше ми да го цапардосам.

Той повдигна едната си вежда.

— Иска ти се да ме удариш, нали?

— Не — излъгах.

— Напротив, иска ти се — отвърна доктор Кронос. — Телците може да са кротки по характер през повечето време, но те са знакът на бика, а на всички ни е известно, че когато бикът се ядоса, става опасен, така че по-добре да не си му насреща.

Поех си дълбоко дъх.

— Не съм ядосана — отвърнах, но не беше точно така.

А си бях помислила, че ми е влязъл в положението и е дошъл да ми помогне, пък той ми се присмиваше и се опитваше да ме кара да работя. Е, нямах намерение да го слушам. Пък и не се налагаше. Само защото бях Момиче на зодиака, не означаваше, че трябва да правя това, което кажеха разни старчоци като него. Не си ми шеф! — помислих си.

— Е, вече ще се връщам на сергията — рекох и му обърнах гръб.

Докато се отдалечавах, той започна да се смее.

— Ей, Виктория! — извика след мен.

Погледнах през рамо.

— Да?

— Другото нещо, характерно за Телците, е това, че са…

— Да? — попитах, но се престорих, че не ме интересуваше особено.

— Инати — каза доктор Кронос и красноречиво вдигна очи към небето. — И то големи.