Рецепта за успех

Четвърта главаВреме е за парти!

Като се върнах вкъщи, започнах трескаво да се приготвям за благотворителния бал. Имах списък с етапи за разкрасяване, който бях изрязала от списанието си „Стар Гърл“5 миналата година, в случай че ме поканеха на събитие като това. Дори и не бях подозирала, че ще се случи толкова скоро.

Списъкът ми гласеше:

— Пф! — каза Дан, когато излязох от банята. — Миришеш на плодова салата.

Не му обърнах внимание. Беше ми толкова хубаво, че нито фактът, че момчетата бяха оставили вода в сапунерката и сапунът се бе размекнал, още по-малко пък това, че бяха зарязали мокри хавлии на пода в банята след футболния си мач, можаха да ми развалят настроението. Чувствах се страхотно.

Беше ред на ноктите и грима. Мама по принцип не ми разрешава да се гримирам, но тъй като случаят беше специален, ми позволи и дори ми услужи с едно от своите розови червила. Докато се занимавах с разкрасяването си, тя си говореше с леля Пат на първия етаж, довършвайки сладкишите, които правеше за благотворителния търг. Прекрасен аромат на печено, канела и ванилия се разнесе нагоре по стълбите. Като се облякох, вдишах разкошната комбинация от аромати и ме обзе неописуемо щастие. Вечерта щеше да е страхотна. Усещах го с всяка своя клетка.

В шест и половина вече бях облечена и готова за тръгване. Докато слизах по стълбите, се почувствах като във филм. Дори Андреа откъсна поглед от книгата си и повдигна вежди, когато влязох в хола и направих котешка походка в стил Лудетините. Джорджи, Меган, Хана и аз я бяхме репетирали с часове в двора на училището: задникът — леко вирнат, едната ръка — на ханша, долната устна — малко издадена, бузите — всмукнати.

— Изглеждаш чудесно — каза тя. Такова нещо, изречено от Андреа, си беше жив комплимент, тъй като бе от ония, които не споделят много-много какво им минава през ума.

Уил подсвирна закачливо.

— Изглеждаш страхотно — каза той, — но зарежи котешката походка.

— Аха! А също и гримасите. Но си добре като за момиче — допълни Дан, след което погледна през прозореца. — Лимузината ти е тук.

Момчетата помогнаха на мама да изнесе тортите и всички излязохме, за да се качим в „лимузината“.

Мама се бе уговорила с вуйчо Кев да ни закара до хотела с белия си микробус, защото нямаше как да занесе тортите с автобуса, а не искаше да се охарчва за такси. Той дойде точно навреме и аз се качих отзад с две от тортите, а мама седна отпред с другите две на коленете си.

— Време е за купон — казах, ухилена до ушите, като потеглихме шумно. Изгарях от нетърпение да стигнем дотам.

Когато пристигнахме, във въздуха витаеше празнична възбуда. Дами, облечени в неотразими дълги вечерни рокли, и мъже в черни костюми с папионки се придвижваха от колите си към стълбите на хотела. BMW-та, мерцедеси, рейндж роувъри, десетки скъпи коли бяха вече на паркинга и когато вуйчо Кев спря, аз се надявах никой да не ме види, като излизам от стария микробус. Замалко дори да го помоля да ме остави на завоя преди хотела, но знаех, че няма да мога да извървя дългото разстояние с обувките, които бях заела от мама. Бяха най-готините й — с малки токчета и заострени отпред (поредната находка в магазина за втора употреба). Освен това мама и вуйчо Кев можеха да си помислят, че капризнича по отношение на превоза ни. И макар да беше точно така, не ми се искаше да ги обидя.

— Хайде, тръгвай, слънце! — каза мама, като спряхме отзад пред вратата на кухнята. — Върви да намериш Джорджи. Ще се видим след малко.

Изскочих навън, колкото се може по-бързо, и заобиколих тичешком хотела. Отпред беше фрашкано с журналисти. Спираха лимузини, от тях слизаха знаменитости, а папараците щракаха с фотоапаратите си, подвиквайки им да погледнат към тях, докато ги снимат. Добре че вечерта е топла — помислих си, — та всички да могат спокойно да покажат прекрасните си тоалети, без да им се налага да ги скриват с връхни дрехи.

— Хей, Тори — чух познат глас вдясно от мен.

Беше Джорджи. Изглеждаше разкошно в нежносинята си къса рокля, с вдигната коса и сребрист брокат по нея.

Докоснахме бузи набързо, мляс, мляс, целувка във въздуха вляво, целувка във въздуха вдясно (така, както правят богатите дами, когато се срещнат в града).

— Изглеждаш невероятно — възкликнах, като отстъпих назад.

— Благодаря! Ти също. Леле, толкова ми харесва роклята ти. Нова ли е?

Кимнах утвърдително.

— Аха. Благодаря! На Сузи Цанг е. Мама ми я взе при последното си ходене до Лондон.

— Сузи Цанг? Майчице мила! Обожавам нещата й. Сигурно струва цяло състояние.

— Ще ти падне шапката, ако чуеш — отвърнах и я погледнах възможно най-спокойно.

Разговорът около тоалетите ни бе прекъснат от спирането на следващата лимузина, при което фотографите направо полудяха.

— Леле — рече Джорджи, — гледай! Това е Марша Джонсън от телевизията!

Който е казал, че парите не могат да ти купят щастие, очевидно никога не е присъствал на събитие като това — помислих си, докато стояхме и наблюдавахме как известни личности пристигаха едни след други, усмихваха се пред обективите и влизаха. Не можех да повярвам, че наистина щях да съм вътре заедно с тях. Но, да. Показахме билетите си на охранителя на стълбите и той ни махна да влизаме с откъснатата част от тях.

Ама че гот! — рекох си, като пристъпихме в огромното фоайе. Имаше толкова неща за разглеждане. Аранжировки с цветя, огромни колкото автобус. Истински мраморни колони, а не имитации от пластмаса, като онези, които можеш да си купиш в магазините „Направи си сам“. Лъскави полилеи, разпръскващи светлината на стотици светещи крушки. Страшно много хора, облечени в най-прекрасните си тоалети, жуженето от разговорите им, смехът, отварянето на бутилки шампанско, звънът на кристалните чаши. Джорджи и аз се забавлявахме с оглеждането и обсъждането на тези, които се бяха облекли безвкусно, и се захласвахме по онези, които бяха улучили в десетката. В централния салон звучеше диско музика, премигваха светлини от прожектори и няколко души вече бяха излезли на дансинга. В друга, по-малка зала, видяхме маси, отрупани с храна, а в дъното й имаше малка сцена, където забелязах мама да оставя тортите.

— Ще отидем ли да си вземем по нещо? — попита Джорджи, като погледна натам. — Умирам от глад.

Бързо я дръпнах настрана. Не исках да разбере, че мама беше тук по работа, а не като гост.

— Аз ще отида да взема нещо за пийване и хапване — отвърнах — и ще го донеса в салона за танци, а ти тръгвай натам и се огледай за готини момчета.

— Страхотен план — възкликна Джорджи и се отправи бързо към дискотеката.

Като тръгнах към масата с напитките, мама ме забеляза и аз й помахах, но не отидох при нея. И без това изглеждаше заета. Докато вземах напитките, забелязах Соня Маркс и Хло Филипс от девети клас от другата страна на масата. Соня посочи към мен, а после сложи ръка на ухото на приятелката си и й прошепна нещо. Хло се извърна и се зазяпа в мен, след което и двете прихнаха да се смеят. Каквото и да си казаха, не беше приятно. Беше повече от ясно. Сигурно знаеха, че мама е част от персонала и че мястото ми не е тук — помислих си аз и набързо им обърнах гръб.

Връщайки се към дискотеката, ми направи впечатление, че всички се обръщаха, за да видят някого, който току-що бе пристигнал. Аз също се извърнах, очаквайки да срещна поредната известна личност. За момент бях заслепена от мигащите светлини, но когато очите ми привикнаха, забелязах, че беше пристигнала някаква двойка. Мили боже, та те са божествени! — възкликнах наум, вторачвайки се в тях подобно на всички останали, които направо щяха да ги изядат с поглед. — Гореща клюка за жълтата преса. Дамата ми се видя позната. Като се вгледах по-добре, осъзнах, че това беше красивата жена, която ми бе подала листовката тази сутрин в Осбъри. Мъжът, когото държеше под ръка, приличаше на холивудска звезда. А самата тя — на богиня. Беше облечена в дълга рокля в стил гръцка туника с цвят на слонова кост. Косата й беше вдигната и носеше сребърни обеци с формата на звезди. Той също изглеждаше като бог. Висок, добре сложен, със загар, с гъста, дълга до раменете, чуплива черна коса и със същите супер бели зъби като на жената. Определено предизвикаха огромен интерес. Всички, както мъже, така и жени, ги бяха зяпнали. Дамата се огледа наоколо и помаха на някого в моята посока.

Обърнах се, за да видя на кого, но зад мен нямаше никого. Тя пак помаха. Майчице! Да не би да махаше на мен? Не може да бъде. Но се оказа точно така. Дори тръгна към мен.

Спря и ми се усмихна.

— Здравей, Тори! — каза. — Казваш се Тори, нали? Помислих си, че може да те срещна тук. Аз съм Неса.

Стоях там като глътнала бастун. Защо ли ме заговори? Всички ни бяха зяпнали. Но това име — Неса, Неса? Бях го чувала някъде и разпознах аромата на бели рози и дъжд. Къде? Къде? Напънах се да се сетя. Ами да. Неса. Това беше името на жената, която „капитанът“ на междузвездния магазин за чалнати, Ури, бе нарекъл моя покровителка. Не можеше да е имал предвид тази дама. Нямаше начин. Та тя имаше вид на звезда. Световноизвестна. И със сигурност не изглеждаше мръднала, за разлика от Ури. Още по-малко приличаше на жалка покровителка на някаква си тийнейджърка.

Когато най-сетне се поокопитих и бях в състояние да продумам, отвърнах:

— Здрасти! Ммм, да, аз съм Тори.

— Моето Момиче на зодиака — рече тя с усмивка. — Тори Тейлър, зодия Телец. Разгледах хороскопа ти.

От толкова емоции около идването на бала съвсем бях забравила за странното съобщение на компютъра този следобед. Бях сигурна, че вече никога няма да чуя за това. Помислих го за някакъв спам, който винаги изскача, когато някой влезе в астрологическия сайт, който посетих. Нищо особено. Но хей, ако значеше, че тази невероятна жена ще говори с мен, нямах нищо против. Хората продължаваха да ни гледат. Покрай нея са решили, че и аз съм известна. Нямам нищо против — констатирах аз и пристъпих от единия крак на другия, като си придадох важен вид. Хората всъщност мислеха, че и аз съм важна клечка.

— Да, ъъъ… това съм аз, Момичето на зодиака — отвърнах и също й се усмихнах. — Тори е съкратено на Виктория. Всички приятели ми викат Тори, а не Виктория.

— Тогава и аз ще те наричам така — каза Неса, — защото се надявам да се сприятелим.

Да се сприятеля с някого като нея! Това ще е велико! — помислих си и й се усмихнах възможно най-широко.

Преди да успеем да си кажем още нещо, някакъв възрастен господин с бяла брада се появи, хвърли ми такъв поглед, сякаш казваше: „Ти пък откъде се пръкна?“, и я дръпна настрана, така че нямах възможност да я попитам нищо повече за Момичето на зодиака или покровителите.

Останалата част от вечерта мина неусетно. Готини сервитьори се разхождаха с табли с питиета и хапки, а Джорджи и аз наблегнахме на сладките неща, които бяха невероятно вкусни: малки шоколадови кексчета, полети с малинов сироп, дребни сладкишчета с извара и миниатюрни палачинки с кленов сироп. Хипер вкуснотия. След хапването се покефихме в дискотеката. Изтанцувахме всички танци, които бяхме упражнявали при многобройните си гостувания с преспиване у Мег и Хана. Репертоарът ни варираше от руски казачок (в който никак не ме биваше, защото все се прекатурвах, когато трябваше да подскочим на един крак, докато изнасяхме другия напред), минаваше през испански, египетски, каубойски танци и стигаше до балет и ирландски танци. Мисля, че някои хора ни сметнаха за абсолютно мръднали, но на нас не ни пукаше. Ние си прекарвахме супер яко. Дори някакво готино момче с тъмна, небрежно разрошена коса ме покани на танц и с удоволствие се присъедини към нас, когато изреждахме танците от всички краища на света. Такъв живот искам — помислих си, като обикаляхме на подскоци целия дансинг. — Създадена съм за охолен живот.

С напредването на вечерта се преместихме в съседната зала, където красивият мъж, който пристигна с Неса, бе представен като господин Сони Олимпус, или иначе известен като господин О. Той се изправи и даде началото на публичен търг. Забелязах как хората се побутваха и си шепнеха едни други, докато наддаването набираше скорост. Но веднага ми направи впечатление, че не го правеха с гадни чувства, както Хло и Соня от нашето училище се отнесоха към мен, а с възхищение.

Господин О беше невероятен. Подклаждаше ентусиазма на хората, така че те наистина се надпреварваха в желанието си да победят.

— Колко ли да предложа за този превъзходен плетен кош от „Брекнамс и Стейсън“? — попита той, а гласът му прозвуча като от реклама за шоколад — дълбок и чувствен. — Да започнем наддаването от сто паунда.

— Пет милиона — казах аз и се направих, че ще вдигна ръката, а Джорджи се разхили и я дръпна надолу.

— Двеста — обади се глас изотзад.

И така, малко по малко, цената стигна чак до две хиляди. Набързо пресметнах наум. Бас ловя, че толкова пари ще стигнат за храна на семейството ми за цяла година. Трябва да има доста богати хора тук — помислих си, макар че като се поогледах, ми се стори, че повечето по-скоро искаха да впечатлят господин О и да привлекат вниманието му. Особено жените.

Търгът продължи, като хората наддаваха за какви ли не глупости. Бутилка старо вино тръгна от сто и петдесет паунда. Лудост — рекох си. — Особено като се има предвид, че спокойно можеш да си купиш ново за около шест паунда.

— Но кой е господин О? — попита Джорджи.

— Актьор — отвърнах с плътен артистичен глас. — Или поне така чух да казва някой.

— И аз така си помислих — рече тя.

Следваха тортите на мама и когато тя ги занесе на сцената, ми направи впечатление, че господин Олимпус така се засуети около нея, че тя дори се изчерви. Забелязах румените й бузи чак от другия край на залата. Зарадвах се да видя, че й бе приятно. Изглеждаше прекрасно в червената рокля, която леля Пат й бе дала да облече за вечерта.

С помощта на господин О тортите пожънаха голям успех и стигнаха до сто паунда всяка. Толкова бях горда с нея, че сбутах Джорджи.

— Мама ги направи — казах.

— Аха, и мама прави доста неща с благотворителна цел — отвърна тя.

Не й споменах, че на мама й платиха, за да направи тортите, и че те всъщност бяха дарение на госпожа Джаксън. Даренията с благотворителна цел за нашето семейство бяха лукс, който за момента не можехме да си позволим.

— А сега дойде ред на лотарията — съобщи господин О, като приключи с наддаването за последния предмет.

Дебел плешив мъж стана и се присъедини към него на сцената, като му подаде една торбичка.

Господин Олимпус пъхна ръка в нея и извади оттам първото листче.

— Кошница за пикник печели номер сто четиридесет и четири.

— Това съм аз — извика една жена отпред с къдрава червена коса и излезе на сцената да си получи наградата.

Изтеглиха номерата на още няколко души и те също отидоха да си вземат наградите.

— Хайде да си вземем нещо за пиене — предложи Джорджи и тръгнахме да излизаме от залата за наддаване.

— Дойде ред на последната награда — каза господин Олимпус, като пъхна ръката си в кесията и извади листче. — И победителят е… номер дванайсет… Тори Тейлър.

— Божичко! — възкликна Джорджи, като ме дръпна обратно. — Та това си ти. Не те видях да си купуваш билет за лотарията.

— Ами… не съм — отвърнах, а тя ме побутна напред. Не съм купувала никакъв билет. Сигурно мама ми го е взела — помислих си, докато вървях към сцената. Там господин О ми връчи някакъв пакет, а като го поех, ми смигна.

— Но билетът не е у мен — казах.

— Няма значение — отвърна той. — Върху пакета е написано твоето име. Тори Тейлър, нали?

Нямах намерение да споря.

— Да. Леле, благодаря! — рекох и се втурнах обратно при Джорджи, за да го отворим.

Разкъсахме хартията, с която бе опакован, а вътре намерихме най-страхотния мобилен телефон, който някога бях виждала. Беше невероятно хубав. Тънък, светлозелен, с перлен отблясък и инкрустиран блестящ смарагд в средата му. На мига го приближих до ухото си и закрачих с котешка походка в стил Лудетините до коридора и обратно.

— Уау — възкликна Джорджи, — това е най-суперският телефон, който някога съм виждала. Все едно е направен за принцеса. Чудя се къде ли ги продават? Със сигурност не съм срещала подобен в никой от магазините. О, виж има и още нещо.

На дъното на пакета имаше малка кутийка. Отворих я и намерих сребърна верижка с нещо като талисман на нея. Когато се вгледах в него, разпознах знака на зодия Телец. Вечерта става от хубава по-хубава — помислих си, като закачих верижката на шията си.

Точно в този момент Соня и Хло минаха край нас и Соня се блъсна в мен.

— Извинявай — каза престорено тя. — Не гледах къде вървя.

Бях сигурна, че го направи нарочно.

Хло ме изгледа от главата до петите.

— Здрасти, „кръпке“! — рече тя и се изкиска.

Смутих се.

— Аз… името ми всъщност е Тори — казах.

— Да бе — отвърна Соня, след което се приведе и прошепна в ухото ми, — но така или иначе си си „кръпка“.

Стомахът ми се сви, а лицето ми стана червено като божур. О, не — помислих си. — Възможно ли бе да знае, че съм си взела роклята от втора употреба?

— Какъв ви е проблемът? — намеси се Джорджи в моя защита.

— Не им обръщай внимание! — казах аз и я дръпнах да си вървим. — Не си струва.

— Не си ли казала на приятелката си? — попита Соня.

— Какво да ми каже? — полюбопитства Джорджи, като пристъпи към нея.

— Че ей тази твоя приятелка е „кръпка“ — отвърна Хло.

— Не я наричай така! — възропта Джорджи.

— Че защо не, след като си е такава? Та приятелката ти не може да си позволи скъпи маркови дрехи, освен ако не си ги купи от някой магазин за втора употреба.

— Ъъъ, моля?! Та тя в момента е облечена с рокля на Сузи Цанг — каза Джорджи. — Къде ще намериш такава в магазин за втора употреба?

Идеше ми направо да умра. Не можех да повярвам, че това се случваше.

Хло прихна да се смее.

— Не можеш, освен ако не отидеш до Осбъри. Тази рокля беше на Соня. Тя я остави днес в един такъв магазин. Нали, Соня?

Соня кимна утвърдително.

— Човек може да си купи дрехи и от други места, не само от втора употреба — рече Джорджи. — Кажи й, Тори! Кажи й, че майка ти е донесла тази рокля от Лондон!

— Аз… аз… — Нямах какво да кажа, почувствах се разкрита и ми се доплака. — Аз…

— Нали каза, че роклята е на Сузи Цанг? — попита Соня.

Нищо не отговорих.

— Точно така — намеси се Джорджи. — Е, и? Какво се опитваш да кажеш, Соня?

— Ами, Сузи Цанг ми е леля и ми уши тази рокля специално за петнайсетия ми рожден ден. Така че няма как приятелката ти да си я е взела от Лондон, защото тя направи само една-единствена бройка. И то за мен. Чат ли си?

— Е, леля ти може толкова да си я е харесала, че да е направила още две-три — рече Джорджи. — Хайде, кажи й, Тори!

Но аз не можех и дума да обеля. Стоях като парализирана от главата до петите. Сякаш някой ме бе омагьосал.

Соня се присегна и обърна крайчеца на роклята ми отзад при шията.

— Ето — каза тя, — погледни етикета. Ръчно зашит е и на него пише: „За Соня“.

— Тогава защо си се разделила с нея? — настоя Джорджи, която изглеждаше така, сякаш й се искаше да фрасне Соня.

Соня се направи, че се прозява.

— Ами нали се сещаш, сложих я няколко пъти и вече ми омръзна. Не обичам да обличам неща, с които вече са ме виждали. Толкова е тъпо да носиш постоянно едни и същи дрехи, не смяташ ли? А и леля Сузи ми е нашила толкова много работи през годините. Оставям на мама да ги дава за благотворителност.

— Така че някоя нещастна беднячка да може да ги облече. Но бас ловя, че не си и очаквала да видиш една от тези дрехи на място като това, нали, Соня? — добави Хло.

Вече имах чувството, че лицето ми бе станало червено като божур. Струваше ми се, че всички наоколо бяха чули това, което момичетата наговориха, и ме зяпаха. Идеше ми да потъна вдън земя.

Соня започна да си тананика с подигравателен тон:

— Кръпка, кръпка, кръпка…

Хло се присъедини към нея.

— Кръпка, кръпка, кръпка…

Бях така засрамена. Всички се бяха вторачили. Неочаквано великолепната ми вечер, сбъднатата ми мечта, се превърна в най-отвратителния кошмар. Все едно бях изправена гола на сцена и всички бяха отправили погледи към мен в очакване какво ще направя. Не смеех да погледна Джорджи в очите. Бях я излъгала и си знаех, че ме ненавиждаше.

Обърнах се и побягнах.