Трета главаОсбъри

— Мама ще побеснее, ако разбере, че си ровила тук — каза Уил, появявайки се зад мен, докато преглеждах гардероба на мама събота сутринта, като си мислех, че всички са излезли.

Бях измъкнала всичките си дрехи на пода в нашата стая с Андреа, както и тези на Андреа, понеже беше на кръжока си по шах. (Тя наистина е пълна задръстенячка — да се интересува от шах, книги, наука и история. Пфу!) След като преобърнах нашите неща, отидох да проверя тези на мама.

— Но тя няма да разбере, нали? — отвърнах и се опитах да хвана Уил за китката и да го ощипя. Той се оказа по-бърз от мен и ме удари в стомаха. Превих се от болка. Удоволствието да имаш братя. Надявах се, че с навършването на петнайсетте бе над раснал желанието да тормози малката си сестра, но явно не беше така.

— Какво ще ми дадеш, за да не те издам? — попита Уил.

— Насинено око — отвърнах. — А сега изчезвай и ме остави на мира. Имам важна работа.

— Като например?

— Като например да намеря какво да облека за голямото събитие тази вечер. Положението е безнадеждно, Уил. Може дори да се наложи да дам билетите на някой друг.

— Че защо? Мислех, че си на седмото небе от щастие, че ще ходиш — възможност да се покажеш и такива неща.

— Бях, но ох… няма как да разбереш. Ти си момче.

Уил огледа купа дрехи, които оставих на леглото.

— Всъщност разбирам. Не съм чак толкова тъп, за колкото ме мислиш. Нямаш идея какво да облечеш, а ти се иска да изглеждаш убийствено.

Хм. Май наистина не беше толкова тъп, за колкото го мислех.

— Ами, да… именно. Страшно е важно. Ще е пълно с известни хора и бас ловя, че ще са облечени по последна дума на модата, не с какво да е. А аз нямам нищо. Направо съм си „кръпка“.

— Кръпка? — попита Уил.

— Това е човек, който няма готини дрехи, нали се сещаш, не са маркови.

— О, това ли било! Е, и? Аз пък мислех, че най-важното е дали нещо ти стои добре, или не, а не дали носи знака на някаква гъзарска марка. Все ще намериш нещо.

— Не и нещо шик. Освен онзи сребрист потник, който мама ми взе миналата година от „Оксфам“, но от прането се е разтегнал и е избледнял. О, защо нямам сестра, която да се облича модерно? Сестра, чийто гардероб да е пълен със супер готини дрехи, които да обличам назаем. А моята е без никакъв усет за мода. Аз, от друга страна, имам невероятен вкус.

— Супер готин невинаги означава скъп — каза Уил.

— Ти пък какво знаеш!

— Ами и аз имам очи, нали? — отвърна Уил, като се настани удобно върху леглото на мама. — И съм виждал момичета, които изглеждат супер яко заради начина, по който им стои това, което са облекли. А не защото струва цяло състояние. Както и да е, не можеш ли просто да заемеш нещо от някоя от своите богати приятелки? Джорджи сякаш има доста неща. Бас ловя, че е пълна с дрехи. Питай я.

— О, ти бедно и умствено ограничено същество, нищо не схващаш.

— Напротив, схващам. Не искаш тя да разбере, че сме бедни. Не си мисли, че не съм наясно — срамуваш се кои сме, къде живеем и…

Бях шокирана, че си мислеше такива неща. За нищо на света не бих се срамувала от него.

— Нищо подобно. Ясно е колко разбираш. Както и да е, мама има два билета, а Андреа не прояви интерес да отиде и ми каза, че мога да поканя някоя приятелка. Така че попитах Джорджи. Чат ли си? Не искам да заемам нищо от нея, защото тя ще облече най-готините си дрехи.

— Обзалагам се, че има купища други хубави неща. А ти се срамуваш от нас. Виждал съм те, когато си тук с приятелките си. Нямаш търпение да ги изкараш от къщи.

— Не се срамувам от вас, Уил. Честно. Не и от това, което сте, а само от мястото, където живеем. Огледай се само… — рекох и посочих старомодните бежови тапети по стените. — Ако бе виждал къщата на Джорджи, щеше да разбереш.

Уил вдигна рамене.

— И аз имам приятели, които живеят в луксозни жилища. Е, и? Не това е причината да движа с тях. Нито пък те — с мен.

— Да, ама ти си момче. Какво ги интересуват момчетата разни готини неща? На вас ви дай само футбол и компютърни игри. За мен има значение как изглеждат нещата. Слава богу, че сме с ученически униформи, честно. Така поне всички сме с еднакви дрехи, с изключение на обувките.

Уил ме погледна разочаровано.

— Не мисля, че трябва да ти пука толкова за подобни неща. Какво значение има?

— Има, и то огромно, глупчо. А сега се омитай и ме остави сама.

— Хей! — каза Уил, като стана от леглото на мама. — Ако ще ходиш на благотворителния бал, защо не се отбиеш в някой магазин втора употреба? Може и да намериш нещо. Човек никога не знае.

С тези думи той тръгна бавно към стаята си и след като прерових гардероба на мама, започнах да си мисля, че идеята му не е никак лоша. Понякога хората даваха наистина готини неща в магазините за втора употреба. Но в никакъв случай нямаше да отида до съседния магазин. Там едва ли имаха нещо свястно. Знаех какво предлагаха, понеже семейството ни беше техен редовен посетител. Мама купуваше повечето ни дрехи оттам. Все се шегуваше, че двете сме кралици на евтинията. Андреа си вземаше книги, Уил — дивидита, Дан си намираше страхотни игри, а аз си набавях някои добри компактдискове. Но дрехи, подходящи за бал? Едва ли. Нещата в близкия магазин бяха такива, че и без пари да ми ги даваха, нямаше да ги взема. Но имаше и други магазини за втора употреба в богаташките райони. Изведнъж се сетих за листовката, която ми се лепна в петък. За магазините в Осбъри — селището в близост до училището ни. Наскоро там отвориха няколко нови магазина и бях сигурна, че един от тях е за дрехи втора употреба.

Оставих бележка на мама и закрачих колкото можех по-бързо към автобусната спирка. Хванах автобуса за Осбъри. Това бе селището с най-много магазини в района ни. Ако някъде можеха да се намерят маркови дрехи в магазин за втора употреба, то щеше да е там.



Половин час по-късно слязох от автобуса и огледах редиците витрини от другата страна на автобусната спирка. Бинго — помислих си. — Ето я и втората употреба.

Тъкмо се канех да прекося улицата, когато някой ме потупа по рамото. Обърнах се. Пред мен стоеше най-великолепно изглеждащата жена, която някога бях виждала. Нямаше вид на местна. Всъщност изглеждаше като двайсет и няколко годишна звезда, макар че никога не ме е бивало в определянето на възрастта на хората. Не можех да откъсна поглед от нея, защото приличаше на излязла от страниците на списание „Вог“. Очите й бяха сини като небето в ясен летен ден, имаше перфектен овал на лицето, дълга руса коса, страшно бели зъби и носеше супер яка тениска и джинси с капси по шевовете. По всичко личеше, че бяха суперскъпи. И ухае невероятно — помислих си, когато парфюмът й стигна до мен. Беше сладникав, но деликатен като уханието на бели рози след дъжд.

Тя ми подаде лист хартия и каза с югоизточен акцент:

— Мисля, че това е твое, съкровище!

Погледнах към него. Боже мили! Беше досущ като листа, който ми се лепна вчера в училище.

— О! Но… това… аз… ъъъ… — запелтечих.

Но дамата вече се бе обърнала и се отдалечаваше.

— Не я губи този път — извика през рамо, помаха ми и си отиде.

Погледнах отново листовката. Странно — помислих си. — Защо ли ми я даде? Дали си е помислила, че съм я изпуснала? Каквато и да беше причината, явно наистина бе предназначена за мен. За трети път вече ме намираше. Реших да я разгледам по-късно, пъхнах я в джоба си, прекосих улицата и се отправих към магазина.

Още с влизането си започнах да ровя по рафтовете. Няколко неща изглеждаха обещаващи. След петнадесет минути имах цял куп дрехи за пробване. Дори и да не ми станеха точно, вероятно щях да успея да ги коригирам, понеже ме биваше в преправянето на дрехи. А и бях една от най-добрите по рисуване в училище. Явно съм си творческа натура. Обнадеждена за първи път през деня, влязох в пробната.

Първото, което облякох, беше дълга до коляното черна рокля от лек муселин. Нахлузих я през главата и се погледнах в огледалото.

Твъъърде голяма. Пък и цветът не ми отиваше. Дори и да се приберях набързо у дома и да й теглех един тегел с шевната машина на мама, нямаше да стои добре.

Втората рокля беше от розов сатен.

Пфу. Приличах на шаферка. А и платът беше прекалено лъскав. Нищо кой знае какво.

Третата, в цвят екрю, изглеждаше умопомрачително, докато не я облякох. Оказа се твъъърде дълга. Приличах на дете, надянало роклята на майка си. И цветът пак не ми отиваше.

Четвъртата като че ли бе идеална — къса, в електриковосиньо, с презрамки, връзващи се на тила. Някъде бях чела, че цветът е подходящ за хора със зелени очи като моите.

С триста зора се напъхах в нея. Оказа се страшно тясна. Само деветгодишна би могла да я носи.

Е — помислих си, като се присегнах за петата рокля, която бе от ликра, къса и бяла, — тази май ще ми е точно.

И ми стана. Беше перфектна. Завъртях се в кръг и тогава я видях отзад. Имаше голямо, отвратително петно, сякаш някой бе разлял червено вино на гърба й. Ето защо собственичката й я бе зарязала.

Бях така разочарована, когато си облякох дрехите. Гениалната идея на Уил май нямаше да свърши работа. Върнах дрехите обратно на закачалките, след което порових още малко, но нищо. Само ужасно старомодни неща, които никога не бих облякла. Бях намерила вече най-готините дрехи.

Погледнах часовника си. Беше два часът. Партито започваше в шест и половина, а аз още не бях намерила какво да облека. Абсурд да сложа някоя от опърпаните си стари дрехи от миналата година, трябваше да измисля някакво извинение за пред Джорджи защо няма да отида.

Излязох от магазина, прекосих улицата по посока на автобусната спирка, където извадих брошурата, която получих по-рано. Заразглеждах я, опитвайки се да разбера защо ме преследваше. Огледах я и от двете страни. Рекламираше някакъв деликатесен ресторант и салон за разкрасяване „Пентаграм“. Да, виждах го, намираше се от другата страна на улицата. И някакъв интернет клуб. Да, и него виждах. Не го бях забелязала досега. Имаше и интернет адрес на някаква астрологическа страница. Обичах да чета подобни неща. Всички от Лудетините ги обичахме. Най-редовно следяхме хороскопите си в списанията за момичета. Може би в хороскопа ми имаше нещо специално този месец. Може би в него имаше нещо за затрудненото ми положение — имах бал, на който да отида, а нямах какво да облека.

Реших да хвърля едно око на сайта, като се прибера у дома, ако Дан и Уил не бяха окупирали компютъра. Ако въобще работеше де. (Беше стар, вуйчо Ърни ни го даде, когато си купи нов. Ако не беше вуйчо ми, щяхме да сме още в миналия век. Освен че ни даде компютъра, каза, че като коледен подарък за цялото семейство, ще ни плати и интернета.)

Тогава ме осени идея. Интернет клубът беше точно насреща ми. А това означаваше — компютри. Можех да използвам компютър, без да ми се налага да чакам, докато Братя Грим — Уил и Дан — приключеха с него. Кеф. Можех още сега да проверя астрологическия сайт и да разбера каква беше съдбата ми за месеца.

Погледнах отново към интернет клуба. Беше в края на редицата от магазини и изглежда, беше отворен, защото виждах разни хора вътре. Отвън беше боядисан в яркосиньо, сребристо и тюркоазено. Прекосих улицата и се загледах през витрината. Леле, град на бъдещето — помислих си, като огледах футуристичния декор вътре. Предната част приличаше на магазин, в който продаваха разни неща за партита и всякакви други джунджурии. Отзад забелязах няколко компютърни маниаци, седнали пред компютрите, а в самото дъно имаше щанд, където предлагаха напитки в ярки флуоресциращи чаши. Мястото изглеждаше готино, така че отворих вратата и влязох.

Нежна музика се носеше от тонколоните, разположени в ъглите. Все едно пееше хор от ангели. Оглеждайки се наоколо, изпитах чувството, че съм влязла в космически кораб. Исусе — помислих си, — сякаш съм в епизод на „Стар Трек“. Вляво от вратата се намираше метален тезгях, зад който стоеше най-странно изглеждащият човек. Имаше сребриста, стърчаща като гребен коса и беше облечен в гащеризон от ликра в електриковосиньо, а на краката си носеше сребристи ботуши с високи подметки. Бе като смесица на спейс ейдж с пънк.

— Хей — каза той веднага след като ме видя, — компютрите са отзад, ползвай онзи вдясно.

— Но… — Понечих да го попитам откъде знае, че искам да ползвам компютрите, но реших, че вероятно повечето хора идваха тук затова, понеже като мен си нямаха подръка свой у дома.

— Благодаря! — отвърнах и се отправих към дъното на клуба.

Седнах пред компютъра, а космическият пънкар дойде и застана зад мен.

— Знаеш ли как да го използваш?

Погледнах към екрана.

— Мисля, че да.

— Искаш да ползваш интернет, нали?

Кимнах.

— Колко струва?

— За теб — без пари.

— Без пари?

— Специална промоция — отвърна, като се присегна и хвана мишката, за да кликне иконката за интернет връзка. — Само въведи сайта, който искаш.

— Благодаря — рекох.

— Аз съм Ури — каза той. — Викни ме, ако имаш нужда от нещо.

Смигна ми и отиде да обслужи друг клиент, жена на около двайсет, която бе седнала наблизо. Нямаше как да не забележа, че когато тя попита колко струва интернетът, Ури й отвърна: „Един паунд4 на час“ и й взе пари. Странно — помислих си, но реших, че има промоция за деца под петнайсет или нещо такова.

Извадих брошурата, въведох адреса на сайта от нея и зачаках да се зареди. След малко екранът заприлича на нощно небе. Съвсем подходящо за астрологически сайт — рекох си, докато нежна звънтяща музика съпровождаше зареждането му.

От долния десен ъгъл на екрана се появи свитък и се разви. Представляваше формуляр с графи за попълване: име, дата, място и час на раждане. Да му се не види! — помислих си. — Не зная часа си на раждане. Извадих мобилния си телефон и звъннах на мама. За щастие тя вдигна.

— Мамо, в колко часа съм родена?

— В два и петнайсет сутринта — отговори тя. — Защо?

— Ще ти обясня по-късно — казах и затворих.

Въведох времето, седнах удобно и зачаках хороскопа си. Харесваше ми този клуб. Обстановката беше спокойна като на космическа станция, носеща се около земята. Всеки си вършеше тихо работата. Ангелската музика звучеше от колоните. Толкова тихо…

Изведнъж от компютъра се разнесе силен звук на тромпет. Страшно високо. Направо подскочих от стола си заедно с още няколко от компютърните маниаци наоколо.

— Шшшт — обади се един от тях и ме изгледа накриво.

— Не съм виновна — прошепнах му аз. — Не знаех, че ще стане така.

А звукът се усилваше все повече и повече.

„Поздравления! — излезе съобщение на екрана, премигващо с неонови букви. — Вие сте Момиче на зодиака този месец“.

А тромпетът засвири дори още по-силно, сякаш този, който го надуваше, щеше да си пръсне бузите, белите дробове, черния дроб и бъбреците от напъване да достигне най-високия тон.

Огледах се наоколо. Всички в клуба се бяха обърнали към мен.

— Тихо — изшътка друг компютърджия.

— Съжалявам — извиних се. — Това е един от онези изскачащи прозорци. Ей сега ще се отърва от него.

Отчаяно огледах клавиатурата за бутон, с който можех да намаля звука. Намерих един в горния край. Натиснах го колкото се може по-бързо, но музиката не престана да се усилва. Всички продължаваха да ме гледат, включително и Ури, който се беше ухилил до уши.

— Помощ — прошепнах му аз.

Той вдигна окуражително палци и запляска с ръце за внимание.

— Моля за тишина! Нека поздравим Момичето на зодиака за месеца. Ура!

При приветствието няколко от момчетата го погледнаха, сякаш се беше смахнал.

— Какви ги вършиш? — попитах го, когато дойде при мен. — Не искам да безпокоя хората още повече. Моля те, изключи звука и се отърви от този мигащ прозорец, който ми изскочи. Аз не успях.

— Но ти си Момичето на зодиака за този месец — каза Ури. — Защо ще искаш да се отървеш от такова нещо? Та това е прекрасно. Не знаеш ли какво означава?

— Не — прошепнах. — Моля те, много те моля, изключи звука! Всички са зяпнали насам.

Ури натисна някакъв бутон и звукът изчезна.

— Готово. Е, как се чувстваш?

— За кое?

— За това, че си Момиче на зодиака за месеца.

— Как се чувствам? Като Момиче на зодиака? Никак. Нямам си и идея какво означава това, пък и не става ли Момиче на зодиака всеки, който посети сайта? Нещо като промоция?

— За бога, нищо подобно! Всеки месец има само едно Момиче на зодиака. Само ти си. А това ще рече, мила… — каза той и погледна към екрана, за да види името ми — Тори, че ти предстои страхотен месец. Е, да се надяваме, че ще е такъв. Може и да не е. От теб зависи какъв ще си го направиш. Чакат те какви ли не изненади. Хм. Нека да погледна. Значи Слънцето ти е в зодия Телец? Телците се управляват от Венера, което ще рече, че Неса ще ти бъде покровителка. Щастливка. Тя е невероятна. Истинска богиня. Ще я харесаш.

— Покровителка? Но… аз не желая да имам покровителка. Имам си майка и баща, макар татко да не живее с нас… Това, което се опитвам да кажа, е, че нямам нужда някой да се грижи за мен, така че можеш да предадеш на Неса, че не ми е необходима.

Ури се разсмя.

— Кажи й го сама. Тя със сигурност ще се свърже с теб.

Стана ми малко страшно. Все едно някой ме следеше. Първо — листовката, която връхлетя отгоре ми в училищния двор. После — красивата жена, която ми подаде същия лист. А сега и това. Феи, ангели или каквото беше там — Меган можеше да си ги задържи за себе си. Станах да си ходя.

— Ами, добре. Благодаря! Трябва да тръгвам вече.

Ури се наведе и погледна екрана.

— Ако искаш, можеш да забравиш за това. Някои така правят. Страхуват се от непознатото и от това, което не разбират, но… — Той заразглежда хороскопа ми. — Но, не. Твоят хороскоп не е на пъзла.

Само дето в момента се чувствам точно такава — помислих си, като се отправих към вратата. Когато я отворих, за да изляза, Ури извика:

— Тук има съобщение за теб, Момиче на зодиака: „Върни се там, където беше, и ще намериш това, което търсиш“.

— Аха. Ясно. Благодаря! Чао — отроних и хлопнах вратата зад себе си. Какво, за бога, означаваше всичко това? Хората, които се занимават с компютри, понякога са доста странни, но този тук беше направо върхът. Искам да се прибера у дома — помислих си — На сигурно място, здраво стъпила на земята, на дивана, пред телевизора. Както обикновено.

На връщане към автобусната спирка минах отново покрай магазина за втора употреба. Като погледнах през витрината, забелязах, че възрастната жена вътре изваждаше разни неща от найлонов чувал и ги слагаше на закачалките зад щанда. Едно от тях привлече вниманието ми.

Къса рокля от нежен муселин на корали и цветя, с гол гръб и презрамки, връзващи се на врата. Страшно готина. Трябваше пак да вляза.

— Извинете — казах, като приближих жената зад щанда и посочих роклята, — ъъъ… продавате ли я?

Тя кимна и се усмихна.

— Да, продаваме я. Изглежда като чисто нова, нали? Ще ти е точно по мярка. Преди малко я донесоха. Искаш ли да я пробваш?

Жената ми подаде роклята, а аз хвърлих едно око на етикета. „Сузи Цанг“. Боже мили! Четох за нея в едно от лъскавите списания миналата седмица. Дан ми ги набавя. Събира хартия за вторични суровини в богаташките квартали и в деня за рециклиране на хартиените отпадъци преглежда списанията, които са изхвърлени до казаните, защото знае, че обичам да ги чета. Носи ми всички броеве на „Вог“ и „Харпърс“. Оттам знаех, че Сузи Цанг бе най-известната нова дизайнерка в страната.

— Ъъъ… колко струва? — поинтересувах се.

— Колко струва тази рокля, Дора? — попита продавачката някого в помещението отзад и вдигна роклята.

— Няма кой знае колко плат в нея — отвърна белокосата жена, която се появи на вратата. — Дай ни един паунд, ако ти стане.

Един паунд за рокля на Сузи Цанг! Само ако знаеха. Тези рокли се продаваха за четиристотин или петстотин паунда в лондонските магазини. Не можех да повярвам на късмета си. Такава рокля, а на всичкото отгоре и щяха да ми останат дребни от парите, които имах в портмонето си.

Дано, дано да ми стане — замолих се на светеца покровител на магазините втора употреба, когато влязох в пробната.

Феи, ангели, светци и елфи ми се усмихваха свише. Роклята ми пасна така, сякаш беше шита за мен. Не можеше да изглежда по-добре. Щях да отида на бала, без да приличам на „кръпка“.

Облякох се, платих и се понесох с танцова стъпка обратно към автобусната спирка. Беше слънчево, а аз се чувствах страхотно.

Едва в автобуса си спомних съобщението, което Ури ми прочете от астрологическия сайт. „Върни се там, където беше, и ще намериш това, което търсиш“.

Дали не е означавало „върни се в магазина, отиди и купи роклята“? Все едно. Дааа! Извадих голям късмет и си имах страхотна нова рокля. Може би в крайна сметка бе предопределено от звездите нещата да се подредят.

Загрузка...