Кабинетът на Джовани Аудиторе беше на първия етаж и гледаше към градините зад имението през два двойни прозореца, които водеха към просторен балкон. Стаята бе облицована с тъмна спираловидна дъбова ламперия, чиято строгост донякъде смекчаваха дърворезбите по тавана. Две писалища стояха едно срещу друго, като по-голямото принадлежеше на Джовани. По стените имаше рафтове, пълни със счетоводни книги и свитъци, от които висяха тежки червени печати. Обстановката говореше на всеки посетител: тук ще намериш изобилие, почтеност и доверие. Като глава на международната банка „Аудиторе“, осигуряваща заеми предимно на германските кралства в рамките на — поне номинално — Свещената римска империя, Джовани Аудиторе добре съзнаваше отговорността, която постът му налага. Надяваше се двамата му големи синове да побързат да се вразумят и да му помогнат да носи тежкото бреме, наследено от баща му. Засега обаче не съзираше такива признаци. Въпреки това…
Иззад писалището той изгледа сърдито средния си син. Ецио бе застанал до другото бюро, освободено от секретаря на Джовани, който излезе, за да остави насаме бащата и сина да проведат, както се опасяваше Ецио, едно много болезнено събеседване. Беше ранен следобед. Цяла сутрин мисълта за срещата глождеше Ецио, въпреки че използва времето и за няколкочасов освежителен сън. Предположи, че и баща му е искал да му предостави тази възможност, преди да го смъмри.
— За сляп и глух ли ме смяташ, сине? — избоботи Джовани. — Мислиш ли, че не научих всичко за снощния бой с Виери де Паци и шайката му край моста? Понякога, Ецио, се съмнявам дали си по-добър от него фамилия Паци са опасни врагове.
Ецио отвори уста, ала баща му вдигна предупредително длан и продължи:
— Позволи ми да довърша! — Пое дъх. — И сякаш това е недостатъчно, та се осмеляваш да ухажваш Кристина Калфучи, дъщерята на един от най-преуспелите търговци в цяла Тоскана. На всичкото отгоре се въргаляш в собственото й легло! Непростимо! Не мислиш ли изобщо за репутацията на семейството си? — Джовани замълча и Ецио с изненада долови как баща му почти незабележимо намигва. — Досещаш се на кого ми приличаш, нали?
Ецио сведе глава, но се сепна, когато баща му стана, прекоси стаята и широко усмихнат, го прегърна през рамо.
— Ти, малък дяволе! Приличаш на мен, когато бях на твоите години. — Джовани обаче тутакси възвърна сериозното си изражение. — Не си въобразявай обаче, че не бих те наказал безмилостно, ако не се нуждаех толкова много от теб. Иначе — запомни ми думите — щях да те пратя при наемниците на чичо ти Марио. Така ще се научиш на ум и разум! Ала разчитам на теб и макар явно да нямаш ум да го прозреш, нашият град преживява критични времена. Боли ли те главата? Виждам, че си свалил превръзката.
— Много по-малко, татко.
— Надявам се тогава нищо да не възпрепятства работата, която съм ти отредил до края на деня.
— Обещавам, татко.
— Добре ще е да спазиш обещанието.
Джовани се върна зад писалището и извади от едно чекмедже писмо, скрепено с личния му печат. Подаде го на сина си заедно с два пергамента в кожен свитък.
— Искам незабавно да ги отнесеш на Лоренцо де Медичи в банката му.
— Може ли да попитам за какво се отнасят, татко?
— За двата документа не можеш. Ала е добре да знаеш, че писмото уведомява Лоренцо как вървят преговорите ни с Милано. Цяла сутрин съм го подготвял. Може и да греша, ала ако не ти се доверя, никога няма да се научиш на отговорност. Носят се слухове за заговор срещу дук Галеацо — мръсна работа, спор няма, но Флоренция няма полза от хаос в Милано.
— Кой е замесен?
Джовани изгледа сина си с присвити очи.
— Говори се, че основните съзаклятници са Джовани Лампунани, Джероламо Олиати и Карло Висконти. Изглежда обаче, че нашият многообичан Франческо де Паци също има пръст в заговора, и най-важното — явно кроят планове, които далеч надхвърлят политиката на двете градове-държави. Вече арестуваха Франческо, ала на Паци това никак няма да им се понрави. — Джовани млъкна рязко. — Ето. Вече ти казах твърде много. Гледай писмото да стигне бързо до Лоренцо — чух, че се кани да заминава за Кареджи, за да подиша чист въздух, а докато котката спи…
— Ще го доставя незабавно.
— Добро момче! Върви!
Ецио тръгна сам, подбирайки, доколкото е възможно, глухи улички, без да се замисля дали Виери не продължава да го търси. Изневиделица обаче в тиха пряка близо до банката на Медичите насреща му изникна тъкмо той. Ецио се извърна назад, ала хората на Виери му бяха препречили пътя за бягство. Погледна отново към младия Паци.
— Съжалявам, прасенце мое — подвикна му той, — но сега не разполагам с време да те понатупам.
— Този път ти ще отнесеш боя — изкрещя в отговор Виери. — В капан си, но не се безпокой — ще изпратя красив венец за погребението ти.
Хората на Паци приближаваха. Виери несъмнено беше научил, че баща му е задържан. Ецио се озърна отчаяно. От двете му страни се издигаха високи стени и сгради. Той пъхна в пазвата си свитъка с безценните документи, набеляза най-подходящата къща в съседство и се хвърли към стените й. Подпирайки се с ръце и крака по издатините на грубо одяланите камъни, се покатери върху покрива. Там поспря за кратко и се взря в яростно разкривеното лице на Виери.
— Нямам време дори да се изпикая върху физиономията ти — викна той, хукна по покрива и щом остави зад гърба си преследвачите, се приземи с неподозирана гъвкавост.
За няколко минути се озова пред вратата на банката. Влезе и позна Боецио — един от най-доверените служители на Лоренцо. Най-сетне късметът му проработи. Ецио забърза към него.
— Привет, Ецио! Каква спешна задача те води тук?
— Няма време за губене, Боецио. Нося писма от татко за Лоренцо.
Боецио разпери ръце със сериозно изражение.
— Уви, Ецио! Закъснял си! Замина за Кареджи.
— Тогава гледай да ги получи възможно най-бързо!
— Замина само за ден-два. В тези времена…
— Вече поназнайвам нещичко за времената! Погрижи се да му ги доставиш, Боецио! Строго поверителни са! Побързай!
Когато се върна у дома, той се запъти право към кабинета на баща си, пренебрегвайки както дружелюбното подвикване на Федерико, приседнал блажено под едно дърво в градината, така и опитите на секретаря на баща му, Джулио, да му попречи да влезе в светая светих на Джовани. Там свари баща си, вглъбен в разговор с председателя на върховния градски съд — гонфалониере Уберто Алберти. Ецио не се изненада — възрастните мъже бяха стари приятели и той смяташе Алберти за роден чичо. По лицата им обаче долови дълбока тревога.
— Ецио, момчето ми! — поздрави го сърдечно Уберто. — Как си? Задъхан както винаги!
Младият мъж впи очи в баща си.
— Опитвам се да успокоя татко ти — продължи Уберто. — Много неприятности се струпаха, ала… — Погледна към Джовани и добави с по-сериозен тон: — Заплахата е отстранена.
— Предаде ли документите? — попита остро Джовани.
— Да, татко. Но дук Лоренцо вече беше отпътувал.
Джовани се намръщи.
— Не очаквах да потегли толкова рано.
— Оставих ги на Боецио — обясни Ецио. — Той ще ги предаде възможно най-бързо.
— Може и да не стане достатъчно бързо — мрачно констатира Джовани.
Уберто го потупа по гърба.
— Виж — обади се той. — Ще отсъства само ден-два. Франческо е под ключ. Какво би могло да се случи за толкова кратко време?
Джовани сякаш се поуспокои донякъде. Очевидно беше обаче, че им предстои да обсъждат и други теми и присъствието на Ецио е нежелано.
— Върви да намериш майка си и сестра си — заръча Джовани. — Няма да е зле да пообщуваш и с останалите от семейството, не само с Федерико! И отдъхни! Ще ми трябваш и после!
И с едно махване на ръката отпрати сина си.
Ецио се заскита из къщата, кимайки за поздрав на прислужниците и на Джулио, понесъл забързано няколко свитъка с документи към банката, както обикновено, с вид на човек, зареян в списъка със задачи, кръжащи в ума му. Помаха на брат си, който продължаваше да се излежава в градината, ала не му се прииска да отиде при него. Освен това му бяха заръчали да прави компания на майка си и сестра си, а той знаеше, че не бива да нарушава волята на баща си, особено след днешния разговор.
Сестра му седеше сама на терасата, а в скута й лежеше забравена книга на Петрарка. Логично. Ецио знаеше, че е влюбена.
— Здравей, Клаудия — поздрави той.
— Здравей. Къде се губиш?
Ецио разпери ръце.
— Помагах на татко.
— Дочух и други неща — отвърна Клаудия, ала усмивката й беше мимолетна и механична.
— Къде е мама?
Клаудия въздъхна.
— Отиде при онзи млад художник, за когото всички говорят. Онзи, дето доскоро е чиракувал при Верокио.
— Тъй ли?
— Не забелязваш ли какво става в дома ти? Мама му поръча няколко платна. Смята, че след време инвестицията ще се възвърне.
— Типично за нея!
Клаудия не отговори, ала едва сега Ецио долови колко тъжна изглежда. Скръбта я състаряваше и тя изглеждаше по-възрастна от шестнайсетте си години.
— Какво има, sorellina4? — попита той и приседна върху каменната пейка до нея.
Тя въздъхна и го дари с печална усмивка.
— Дучо — рече накрая.
— Какво е направил?
Клаудия се просълзи.
— Разбрах, че ми изневерява.
Ецио се намръщи. Дучо на практика беше сгоден за сестра му и макар да не го бяха обявили публично…
— Кой ти каза? — обгърна я той през рамо.
— Другите момичета. — Тя изтри очи и го погледна. — Смятах ги за приятелки, ала ми се стори, че злорадстват.
Ецио стана гневно.
— Значи са истински харпии! Не са ти необходими!
— Но аз го обичах!
След кратко мълчание той попита:
— Сигурна ли си? Може би си се лъгала. Как се чувстваш сега?
— Искам да страда — със сухи очи отвърна Клаудия. — Дори и малко. Наистина ме нарани.
Ецио се взря в сестра си — в очите й искреше тъга, примесена с гняв. Сърцето му се вкамени.
— Смятам да му погостувам.
Дучо Довидзи не беше вкъщи, но икономът обясни на Ецио къде да го намери. Ецио заобиколи Понте Векио и пое на запад по южния бряг на Арно към църквата „Сан Джакопо Сопрано“. Наблизо имаше няколко уединени парка, където влюбените си уговаряха срещи. Кръвта на Ецио кипеше заради сестра му, но той се нуждаеше от по-сигурно доказателство за изневярата на Дучо от някаква си мълва. Замисли се, че може би скоро ще го открие.
И естествено, скоро зърна русия младеж, наконтен от глава до пети, седнал на пейка с изглед към реката и прегърнал през рамо непознато тъмнокосо момиче. Ецио предпазливо се прокрадна към тях.
— Красиво е, скъпи — каза момичето и протегна ръка напред.
Ецио забеляза на пръста й да проблясва диамант.
— Ти заслужаваш само най-доброто, любов моя — измърка Дучо, придърпа я към себе си и понечи да я целуне.
Момичето обаче го отблъсна.
— Не бързай толкова. Не можеш да ме купиш просто ей така. Виждаме се отскоро, а и разбрах, че си се врекъл на Клаудия Аудиторе.
Дучо се изплю.
— Разделихме се. Както и да е… татко казва, че заслужавам нещо по-добро от някаква си Аудиторе. — Той стисна бедрото й. — Теб например!
— Birbante!5 Да се поразходим.
— Хрумва ми нещо по-забавно — каза Дучо и пъхна ръка между краката й.
Ецио не издържа повече.
— Ей, lurdo porco6! — подвикна той.
Дучо се обърна стъписано и пусна момичето.
— Привет, приятелю мой — поздрави той, ала гласът му потреперваше притеснено. Какво ли беше видял Ецио? — Струва ми се, че не познаваш… братовчедка ми?
Вбесен от предателството, Ецио пристъпи напред и заби юмрук в лицето на доскорошния си приятел.
— Засрами се, Дучо! Унижаваш сестра ми, влачейки се с тази… тази putaña!
— Кого наричаш putaña? — озъби се момичето, но стана и отстъпи назад.
— Дори момиче като теб може да си намери по-подходяща партия от този задник! — рече й Ецио. — Нима си въобразяваш, че той ще те превърне в благородничка?
— Не й говори така — изсъска Дучо. — Поне е по-щедра от сестричката ти! Тя, предполагам, е по-студенокръвна от монахиня. Жалко… можех да я шлифовам малко. Ала…
— Разби сърцето й, Дучо — прекъсна го хладно Ецио.
— Нима? Какъв позор!
— В отплата смятам да ти счупя ръката.
Момичето изпищя и побягна. Ецио стисна хленчещия Дучо и изопна ръката му на ръба на каменната пейка, на която допреди малко се горещеше с любовницата си. Натисна лакътя му надолу, докато стоновете на Дучо се превърнаха в поток сълзи.
— Стига, Ецио! Умолявам те! Баща ми няма други синове!
Ецио го изгледа презрително и го пусна. Дучо се строполи и претърколи на земята. Огледа, хлипайки, ожулената си ръка и разкъсаните си и окаляни дрехи.
— Не си струва да си губя времето с теб! — рече му Ецио. — Но за да не размисля, стой далеч от Клаудия. И от мен!
След това пое бавно към дома, крачейки покрай речния бряг, докато почти стигна полето. Когато се прибра, сенките вече се удължаваха, но ядът му се беше поуталожил. Рече си, че не приляга на истински мъж да позволява на гнева да го обсеби.
Близо до имението забеляза малкия си брат, когото не беше виждал от предишната сутрин. Поздрави топло момчето:
— Здравей, Петручо. Какво си намислил? Измъкна се от учителя си, а? Както и да е… не е ли време да си в леглото?
— Не ставай глупав! Голям съм вече! След няколко години ще те разпердушинвам със замах!
Лицата им грейнаха в усмивка. Петручо притискаше към гърдите си резбовано дървено ковчеже. През отворения капак Ецио забеляза снопче бели и кафяви пера.
— От орел са — обясни момчето. Посочи към върха на кулата на съседната сграда. — Там има старо гнездо. Малките са отраснали и отлетели. Между камъните обаче са останали много пера. — Петручо изгледа умолително брат си. — Ще ми събереш ли още малко, Ецио?
— За какво са ти?
Петручо сведе очи.
— Тайна е — отвърна той.
— Ако отида да ти взема, ще се прибереш ли вкъщи? Късно е вече.
— Да.
— Обещаваш ли?
— Да.
— Добре тогава.
Ецио си помисли, че след като днес помогна на Клаудия, няма причина да не услужи и на Петручо.
Изкачването по кулата беше трудно, понеже камъните бяха гладки и трябваше дълго да търси опора за краката и ръцете си. По-нагоре го улесниха декоративните корнизи. В крайна сметка катеренето му отне половин час, ала успя да събере още петнайсет пера — всички, които намери — и да ги донесе на Петручо.
— Пропусна едно — посочи момчето.
— В леглото! — изръмжа Ецио.
Петручо побягна.
Ецио се надяваше майка му да остане доволна от подаръка. Тайните на Петручо не бяха сложна загадка.
Той се усмихна и влезе вкъщи.