Ренесанс

3.

На следващата сутрин Ецио се събуди късно, ала с облекчение установи, че не е необходим на баща си. Завъртя се из градината, където видя майка си да наглежда как подрязват черешовите й дръвчета, чиито цветове вече бяха започнали да завяхват. Тя му се усмихна и му махна да се приближи. Мария Аудиторе беше висока, изискана жена в началото на четирийсетте. Дългата й черна коса се спускаше на плитки по снежнобялата муселинена шапка, поръбена с черно и жълто — цветовете на фамилния герб.

— Ецио! Добър ден.

— Мамо.

— Как си? По-добре, надявам се.

Тя докосна нежно раната върху челото му.

— Всичко е наред.

— Баща ти каза, че трябва да си почиваш.

— Нямам нужда от отдих, мамо!

— Е, тази сутрин ще пропуснеш вълненията. Баща ти ме помоли да се погрижа за теб. Разбрах какво си свършил.

— Какво имаш предвид?

— Не си играй игрички с мен, Ецио. Знам за боя с Виери.

— Разнася лъжливи слухове за семейството ни! Трябваше да си получи заслуженото!

— На Виери му е тежко. Още повече, откакто арестуваха баща му. — Тя млъкна замислено. — Франческо де Паци може да е всякакъв, но не мислех, че е способен да се включи в заговор за убийство на дука.

— Какво ще стане с него?

— Ще го съдят, щом се върне нашият дук Лоренцо. Основният свидетел ще бъде баща ти.

Ецио се озърна неспокойно.

— Не се безпокой, няма нищо страшно. А и аз не смятам да ти причинявам неприятности. Всъщност искам само да ме придружаваш — нищо чудно дори да ти хареса.

— С радост ще ти помогна, мамо.

— Да вървим тогава. Наблизо е.

Тръгнаха пеш, ръка за ръка, към катедралата, а после към малкия квартал до нея, където се намираха работилниците и ателиетата на мнозина от флорентинските творци. Някои — на Верокио например или на наскоро изгрялата звезда Алесандро ди Мариано Филипели, когото вече наричаха с прозвището Ботичели — бяха просторни помещения, където цареше трескава дейност: помощници и чираци смесваха бои и разбъркваха хоросан, други бяха по-скромни. Мария спря пред вратата на едно ателие от втория тип и почука. Отвори им веднага красив, елегантно — дори натруфено — облечен млад мъж с атлетична фигура, буйна тъмнокафява коса и гъста брада. Изглеждаше шест-седем години по-голям от Ецио.

— Мадона Аудиторе! Добре дошли! Очаквах ви.

— Добър ден, Леонардо. — Двамата си размениха протоколни целувки. Ецио си помисли, че художникът навярно добре познава майка му. Младият мъж обаче му беше допаднал.

— Това е синът ми — Ецио — представи го Мария.

Художникът се поклони.

— Леонардо да Винчи — рече той. — Molto onorato, signore7.

— Maestro.

— Още не съм маестро — усмихна се Леонардо. — Но защо се отплесвам. Заповядайте, заповядайте! Почакайте тук да видя дали помощникът ми може да ви донесе вино, докато аз подготвя картините ви.

Ателието не беше просторно и заради царящата вътре неразбория изглеждаше още по-тясно. По масите се валяха скелети на птици и дребни бозайници. До тях се мъдреха стъкленици, пълни с безцветна течност, в която плуваха органи, за чийто произход отвратеният Ецио дори не смееше да гадае. По широкия работен плот в дъното бяха подредени дребни любопитни конструкции, издялани педантично от дърво, а върху два статива бяха подпрени недовършени картини в по-тъмна от обичайната тоналност и с по-неясни контури. Ецио и Мария се настаниха удобно и от вътрешната стая се появи симпатичен младеж, понесъл поднос с вино и дребни сладкиши. Поднесе им ги, усмихна се свенливо и се оттегли.

— Леонардо е много талантлив.

— Щом казваш, мамо. Аз не разбирам от изкуство.

Ецио живееше с мисълта, че ще следва стъпките на баща си, макар дълбоко в себе си да усещаше бунтарска и авантюристична жилка, неподобаваща на образцов флорентински банкер. Във всеки случай и той като по-големия си брат беше човек на действието, а не артистичен ценител на изкуството.

— Себеизразяването е жизнено необходимо, за да разберем живота и да му се насладим до дъно — погледна го майка му. — Трябва да си намериш отдушник, скъпи.

— Имам колкото щеш — подразни се Ецио.

— Нямах предвид само фустите — констатира с равен тон Мария.

— Мамо!

В отговор тя само вдигна рамене и присви устни.

— Добре е да завържеш приятелство с някого като Леонардо. Смятам, че го очаква блестящо бъдеще.

— Съдейки по ателието му, съм склонен да възразя.

— Не ставай нагъл!

Прекъсна ги Леонардо, който се появи откъм вътрешната стая, понесъл две кутии. Остави едната на пода.

— Имаш ли нещо против да я носиш? — попита той Ецио. — Бих помолил Аниоло, но той трябва да остане да пази работилницата. А и горкото момче няма толкова сили.

Ецио се наведе да вдигне кутията и остана изненадан от тежестта й. Едва не я изпусна.

— Внимавай! — предупреди го Леонардо. — Картините са фини, а майка ти ми плати добри пари за тях.

— Да вървим ли? — предложи Мария. — Нямам търпение да ги окача. Надявам се да одобриш местата, които избрах — обърна се тя към Леонардо.

Ецио се сепна леко от думите й — заслужаваше ли толкова почтително отношение този едва прохождащ художник?

Докато крачеха по улицата, Леонардо бъбреше дружелюбно и Ецио неохотно си призна, че младият мъж го е очаровал. Нещо у него обаче инстинктивно го тревожеше, нещо, което не можеше точно да определи. Хладина? Отчужденост от себеподобните? Навярно просто умът му витаеше из облаците, както на мнозина негови събратя, или поне така твърдяха хората. Този човек обаче веднага вдъхна респект у младия Аудиторе.

— И така, Ецио, с какво се занимаваш ти? — попита го Леонардо.

— Работи за баща си — отвърна Мария.

— А! Финансист! Е, родил си се в най-подходящия за тази професия град!

— Творците също са на почит тук — каза Ецио. — Радват се на богати покровители.

— Твърде много сме — измърмори недоволно Леонардо. — Трудно е да привлечеш внимание. Затова съм толкова задължен на майка ти. Да знаеш, че има много точно око!

— С рисуване ли се занимаваш основно? — попита Ецио, сетил се за разнородните вещи в ателието.

— Сложен въпрос — отвърна замислено Леонардо. — Честно казано, откакто работя сам, ми е трудно да се съсредоточа в едно-единствено начинание. Обожавам да рисувам, знам, че ми се удава, ала… някак си виждам края, преди да го достигна, и понякога това ми пречи да завърша започнатото. Трябва ми външен натиск! И не е само това. Често усещам, че на творбите ми липсва… не знам… цел. Безсмислено ли ти звучи?

— Трябва да си вярваш повече, Леонардо — вметна Мария.

— Благодаря, но понякога ми се струва, че е по-добре да се захвана с нещо практично, с работа, свързана пряко с живота. Искам да проумея живота — какво го движи, какво движи всичко.

— Тогава ще се наложи да се трудиш за стотина!

— Да, да можех! Знам какво искам да изследвам — архитектурата, анатомията, дори инженерството. Не искам да пресъздавам света с четката си, искам да го променя!

Говореше толкова пламенно, че вместо да се подразни, Ецио се впечатли — младият мъж очевидно не се хвалеше; ако не друго, бушуващите в него идеи явно го измъчваха. „Остава само — помисли си Ецио — да ни каже, че се занимава и с поезия и музика!“.

— Искаш ли да оставиш кутията и да отдъхнеш малко, Ецио? — попита Леонардо. — Сигурно ти тежи.

Младежът стисна зъби.

— Не, благодаря. Почти стигнахме.

Когато влязоха в Палацо Аудиторе, Ецио остави кутията в предния салон възможно най-бавно и внимателно, доколкото му позволяваха пламтящите мускули. Усети облекчение, по-голямо, отколкото би признал дори пред самия себе си.

— Благодаря, сине — каза майка му. — Оттук нататък ще се справим и без теб, макар, разбира се, ако искаш да дойдеш и да ни помогнеш да окачим картините…

— Не, мамо, благодаря, мисля, че двамата ще се справите по-добре сами.

Леонардо протегна ръка.

— Радвам се, че се запознахме, Ецио. Надявам се пътищата ни скоро да се пресекат отново.

— Аз също.

— Повикай някого от прислугата да помогне на Леонардо — обади се Мария.

— Не — възпротиви се художникът. — Предпочитам сам да ги нося. Какво ще стане, ако ги изпуснат? — Той приклекна и вдигна кутията, която Ецио му подаде. — Да вървим — предложи на Мария.

— Насам — упъти го тя. — Довиждане, Ецио. Ще се видим на вечеря. Ела, Леонардо.

Ецио ги изпрати с поглед. Леонардо очевидно заслужаваше уважение.

След обяда, в късния следобед, Джулио пристигна забързан както винаги и му съобщи, че баща му го вика в кабинета си. Ецио последва енергично секретаря по дългия коридор с дъбова ламперия, отвеждащ към задното крило на имението.

— А! Ецио! Влизай, момче! — рече Джовани делово и сериозно. Стана от стола пред писалището, върху което лежаха две дебели писма, увити с тънък пергамент и запечатани.

— Казват, че дук Лоренцо ще се върне утре или най-късно вдругиден — каза Ецио.

— Знам. Ала няма време за губене. Искам да ги занесеш на двамина мои приятели в града. — Той побутна писмата по плота на писалището.

— Да, татко.

— Искам също да прибереш съобщението, което един пощенски гълъб трябва да е донесъл в гълъбарника на площада в края на улицата. Гледай никой да не забележи, когато го вземаш.

— Ще се постарая.

— Добре. Върни се веднага, щом приключиш. Трябва да обсъдим важни неща.

— Разбира се, сър.

— Така че този път си опичай ума. Никакви побоища.

Ецио реши да се заеме първо с гълъба. Здрачаваше се. По това време нямаше много минувачи — малко по-късно флорентинците щяха да се стекат на площада за своята passeggiata8.

Когато стигна целта, забеляза надписи, надраскани по стените зад и над гълъбарника. Почуди се — отскоро ли бяха, или просто не беше ги забелязал преди? Старателно изписан беше стих, познат му от Еклесиаст: „Който трупа познание, трупа мъка“. Малко под него някой беше добавил по-нечетливо: „Къде е пророкът?“.

Умът му обаче бързо се върна към задачата. Веднага разпозна гълъба, който търсеше — единственият, към чийто крак беше прикрепена бележка. Той я откачи сръчно и нежно остави птицата обратно върху пръта. После се поколеба. Да прочете ли бележката? Не беше запечатана. Разви пъргаво листчето и откри, че съдържа само едно име — Франческо де Паци. Сви рамене. Предположи, че баща му ще разгадае написаното по-добре от него. Недоумяваше обаче какъв смисъл крие името на бащата на Виери и вероятен съзаклятник в заговора за преврат срещу дука на Милано — факти, вече известни на Джовани. Освен ако не беше потвърждение.

Ала трябваше да побърза. Чакаше го още работа. Пъхна бележката в кесията на колана си и се запъти към адреса, отбелязан на първия плик. Мястото го изненада — намираше се в квартала на червените фенери. Често го беше посещавал с Федерико — разбира се, преди да срещне Кристина — ала винаги се чувстваше напрегнат. Когато наближи мрачната уличка, към която го беше упътил баща му, Ецио стисна дръжката на камата, за да си вдъхне увереност. Мястото се оказа зле осветена ниска таверна, в която сервираха кианти в глинени стакани.

Тъкмо се чудеше какво да предприеме по-нататък, понеже не виждаше никого наоколо, когато го сепна глас отстрани:

— Ти ли си момчето на Джовани?

Ецио се обърна към грубоватия мъж, чийто дъх вонеше на лук. Придружаваше го жена, която навремето може би е била хубавичка, но десетте години в повече върху плещите й бяха заличили някогашния чар. Бледа следа от него се различаваше само в ясните й, умни очи.

— Има си хас, глупако — обади се тя. — Не виждаш ли, че е одрал кожата на баща си!

Мъжът не си направи труда да й отговори.

— Носиш ни нещо — рече той на Ецио. — Дай го.

Ецио се поколеба. Свери адреса. Нямаше грешка.

— Дай го, приятелю — приведе се мъжът към него. Дъхът му го лъхна с пълна сила. С лук и чесън ли се изхранваше този човек?

Ецио остави писмото в разперената длан на мъжа, която веднага се затвори и го прибра в провесена през кръста кожена кесия.

— Добро момче — похвали го той и се усмихна. Ецио с изненада откри, че усмивката придава на лицето му изненадващо благородство. Но не и думите му. — И не се бой — добави мъжът. — Не сме заразни. — Млъкна и хвърли поглед към жената. — Аз поне не съм.

Жената се разсмя и го перна с юмрук по ръката. После и двамата изчезнаха.

Ецио се измъкна от уличката с въздишка на облекчение. Адресът върху второто писмо го насочи по улицата западно от Баптистерията9 — доста по-приличен квартал, ала обезлюден по това време на денонощието. Ецио забърза натам.

Под арката, засенчваща улицата, го очакваше навъсен мъж с войнишка стойка. Беше облечен със селски кожени дрехи, ала миришеше на чисто и свежо и беше гладко избръснат.

— Насам — помаха той.

— Нося ви нещо — подхвана Ецио. — От…

— Джовани Аудиторе? — прошепна едва доловимо онзи.

— Да.

Мъжът се озърна на всички страни. По-надолу по улицата се виждаше само фенерджията.

— Проследи ли те някой?

— Не. Че защо да ме следят?

— Няма значение. Дай ми писмото. Бързо.

Ецио протегна ръка.

— Положението става все по-напечено — каза мъжът. — Предай на баща си, че тази нощ ще атакуват. Трябва да се укрие на сигурно място.

Ецио зяпна изумено.

— Какво? Какво говорите?

— Вече казах твърде много. Връщай се бързо вкъщи.

И мъжът се стопи в сенките.

— Почакай! — подвикна му Ецио. — Обясни ми! Върни се!

Ала човекът сякаш бе потънал вдън земя.

Ецио забърза към фенерджията.

— Колко е часът? — попита го той.

Мъжът вдигна поглед към небето.

— Трябва да е към двайсетия час — отвърна.

Ецио пресметна бързо. Беше тръгнал преди два часа. Трябваха му двайсетина минути да се върне. Затича. Загложди го ужасно предчувствие.

Веднага щом зърна Палацо Аудиторе, усети, че нещо не е наред. Никъде не светеше, големите порти отпред зееха отворени. Той хукна още по-бързо и закрещя:

— Татко! Федерико!

Просторният салон на имението беше тъмен и празен, ала в мътната светлина Ецио различи обърнатите маси, счупените столове, строшените съдове и чаши. Някой беше съборил платната на Леонардо на пода и ги бе разпорил с нож. Нейде отдалеч в мрачината долетя хлипане — плачеше жена. Майка му!

Той се втурна към звука, ала зад него помръдна сянка, нещо се издигна над главата му. Ецио се извърна и сграбчи тежкия сребърен свещник, който се стрелна застрашително надолу. Извъртя го бясно и нападателят го пусна с уплашен вик. Младежът метна настрани свещника, стисна ръката на нападателя и го придърпа към бледата светлина. Вече беше извадил камата от ножницата. В сърцето му бушуваше смъртна ярост.

— О! Ser Ецио! Слава на Бога!

Ецио разпозна гласа, после и лицето на семейната икономка Анета, която служеше при тях от години.

— Какво е станало? — попита той, сграбчи китките й и я раздруса от тревога и страх.

— Нахълта градската стража. Арестуваха баща ти и Федерико. Отведоха дори малкия Петручо — изтръгнаха го от ръцете на майка ти.

— Къде е мама? Къде е Клаудия?

— Тук сме — долетя треперлив глас откъм сенките.

Появи се сестра му. На ръката й се крепеше майка им. Ецио вдигна един стол, за да седне Мария. В бледата светлина забеляза кървави петна по разкъсаните и изпоцапани дрехи на Клаудия. Майка му сякаш не го позна. Хлипаше и се клатеше трескаво напред-назад. Ръцете й стискаха малкото дървено ковчеже, пълно с пера, което Петручо й бе подарил сякаш не преди два дни, а в един друг живот.

— За бога, Клаудия! Добре ли си? — Той я погледна, обзет от гняв. — Да не би…?

— Не — нищо ми няма. Само се посдърпахме, понеже си мислеха, че знам къде си… Но мама… О, Ецио, отведоха татко, Федерико и Петручо в Палацо Векио!

— Майка ти не е на себе си — обади се Анета. — Понечи да се възпротиви, а те… — Икономката избухна: — Bastradi10!

Ецио мислеше бързо.

— Тук не са на сигурно място. Можеш ли да ги заведеш някъде, Анета?

— Да, да… при сестра ми. Там ще са в безопасност.

Думите излитаха с мъка от устата на икономката.

— Трябва да действаме бързо. Стражарите със сигурност ще се върнат да ме търсят. Клаудия, мамо, няма време за губене. Не вземайте нищо, просто вървете с Анета. Веднага! Клаудия, подкрепяй мама.

Той ги изпроводи до изхода на опустошения им дом. После ги остави в сигурните ръце на вярната Анета, която постепенно възвръщаше самообладанието си. В съзнанието на Ецио се блъскаха предположения, светът му рухваше пред очите му. Той отчаяно се мъчеше да осъзнае случилото се, да реши какво да предприеме, как да спаси братята и баща си…

Веднага почувства, че трябва намери начин да види баща си, да разбере какво е предизвикало жестоката разправа със семейството му. Ала Джовани беше в Палацо Векио! Навярно бяха хвърлили близките му в двете малки килии в кулата. Но изход трябваше да се намери! Палацо Векио бе укрепен като бойна крепост, несъмнено го охраняваха стражари — особено тази нощ.

Ецио се насили да се успокои и да събере мислите си. Запрокрадва се, долепен до стените на сградите, по улиците към Пиаца дела Синьория. Погледна нагоре. По бойниците и на върха на крепостта горяха факли, осветяващи гигантските червени лилии — герба на града — и големия часовник в основата на кулата. С присвити очи Ецио се взря още по-нависоко. Стори му се, че различава бледата светлинка на свещ зад тесния, преграден с решетки прозорец под върха на кулата. Пред огромните двойни порти на крепостта дежуреха стражари, други се разхождаха по бойниците. По кулата обаче не се виждаха въоръжени мъже, а и нейните бойници така или иначе се намираха над прозореца, до който трябваше да се добере.

Той се отдалечи от крепостта, заобиколи площада и се шмугна в тясна уличка откъм северната страна на Палацо Векио. За щастие навън все още се разхождаха доста граждани, наслаждаващи се на вечерния бриз. На Ецио му се стори, че обитава свят, съвсем различен от техния, че е низвергнат от обществото, в което само допреди три-четири часа се чувстваше в свои води. Ядоса го мисълта, че животът на всички тези хора продължава необезпокоявано да следва всекидневната рутина, а неговото семейство е съсипано. В сърцето му отново се надигна вълна от ярост и страх. Той обаче бързо се съсредоточи върху предстоящото изпитание и по лицето му се изписа желязна решимост.

Издигащата се над него стена беше гладка и шеметно висока, ала за негова радост оставаше в сянка. Освен това камъните по фасадата на Палацо Векио бяха осеяни с издатини, които щяха да предоставят достатъчна опора за ръцете и краката му, докато се катери. Проблем оставаха стражарите по северните бойници, ала с тях щеше да се заеме, когато настъпеше моментът. Надяваше се повечето войници да са струпани по протежение на главната западна фасада на сградата.

Ецио пое дъх, озърна се — в тъмната уличка нямаше никого — и подскочи. Улови се здраво за стената — пръстите на краката му се впиха в нея през меките кожени подметки — и пое нагоре.

Когато се изкачи върху бойниците, се приведе; мускулите на глезените му се напрегнаха мъчително. Видя двама стражари, но те стояха с гръб към него, вперили очи към осветения площад под нозете си. Ецио поспря, за да се убеди, че нищо не е издало присъствието му. После, без да се изправя, се стрелна към тях и светкавично ги нападна. Ръцете му обвиха в здрава хватка вратовете им; използвайки инерцията на телата им и елемента на изненада, той ги събори назад, за секунди смъкна шлемовете им и жестоко блъсна главите им една в друга — и двамата изгубиха съзнание, преди по лицата им да проличи изненада. Ако този план не бе успял, Ецио не би се поколебал да пререже гърлата им.

Поспря отново. Едва си поемаше дъх. Сега беше ред на кулата. Тя бе построена от по-гладки камъни и изкачването беше трудно. На всичкото отгоре се налагаше да се катери спираловидно — от северната към западната страна на кулата, където се намираха килиите. Молеше се някой от площада или от бойниците да не вдигне поглед нагоре. Не можеше да си представи да го свалят с един изстрел от арбалет, след като вече се е добрал дотук.

Ъгълът, където се срещаха западната и северната стена, беше безмилостно гладък. За момент Ецио застина неподвижен, търсейки опора, която сякаш не съществуваше. Погледна надолу и видя как далече долу един от стражарите по бойниците се взира към него. Ясно различи бледото лице. Дори очите на мъжа. Притисна се към стената. В тъмните си дрехи навярно изпъкваше като хлебарка върху бяла покривка. Ала незнайно защо, мъжът сведе поглед и закрачи отново. Дали го видя? Дали си е помислил, че халюцинира? Гърлото на Ецио затуптя от напрежение. Овладя се след една дълга минута и отново задиша спокойно.

С цената на нечовешки усилия най-сетне достигна целта, благодарен на тесния перваз, който му предостави опора да надникне в тясната килия зад прозореца. „Бог е милостив“, помисли си той, когато разпозна бащината фигура. Джовани бе застанал гърбом и очевидно четеше на мъждукащата светлина от свещта.

— Татко! — тихо извика Ецио.

Джовани се обърна рязко.

— Ецио! Как, за бога…

— Няма значение, татко. — Джовани се приближи и Ецио забеляза ожулените му и окървавени ръце, бледото му и изпито лице. — Господи, татко, какво са ти причинили?

— Понатупаха ме. Нищо особено. По-важно е как са майка ти и сестра ти.

— Вече са в безопасност.

— С Анета?

— Да.

— Слава Богу!

— Какво стана, татко? Очакваше ли го?

— Не толкова бързо. Арестуваха и Федерико и Петручо. Мисля, че са в килията отзад. Ако Лоренцо беше тук, това нямаше да се случи. Трябваше да взема мерки.

— Обясни ми по-точно.

— Няма време! — почти извика Джовани. — Слушай! Трябва да се върнеш у дома. В кабинета ми има тайна врата. В стаята под нея е скрит сандък. Вземи всичко, което намериш вътре. Разбра ли? Всичко! Дори да ти се стори странно — всичко е важно!

— Да, татко.

Ецио попремести тежестта си, все още увиснал на косъм над бездната, вкопчен в решетките на прозореца. Не смееше да погледне надолу. Не знаеше колко още ще издържи неподвижен.

— В сандъка има писмо и няколко документа. Трябва да ги отнесеш още тази вечер — неотложно е! — на месер Алберти…

— Съдията?

— Точно така. Тръгвай сега!

— Но, татко… — с мъка отрони Ецио. Горящ от желание да направи нещо повече, отколкото да разнася документи, продължи с пресеклив глас: — Паци ли стоят зад това? Прочетох бележката от пощенския гълъб. Пишеше…

Ала Джовани му изшътка. Ецио чу как в катинара на килията изщраква ключ.

— Отвеждат ме на разпит — мрачно каза Джовани. — Измъквай се, преди да са те открили. За бога, смело момче си ти! Ще изпълниш достойно предопределението си. А сега върви…

Ецио се спусна от перваза и се прилепи към стената. Чу как отвеждат баща му. Сърцето му се късаше. С усилия на волята се успокои, за да се подготви за обратния път. Знаеше, че слизането почти винаги е по-трудно от изкачването, ала през последните два дни бе набрал доста опит в катеренето нагоре-надолу по сградите. И сега, макар да се подхлъзна веднъж-дваж, успя да се спусне благополучно до бойниците, където двамата стражари лежаха, където ги беше оставил. Късметът го спохождаше отново! Блъсна главите им възможно най-силно, ала ако бяха дошли в съзнание, докато той беше на кулата, и бяха вдигнали тревога… е, последствията щяха да са плачевни.

Но нямаше време за размисли. Той се надвеси през бойниците и надзърна надолу. Налагаше се да побърза. Ако забележеше нещо, което да омекоти падането му, щеше да рискува да скочи. Очите му се пригодиха към сумрака и зърнаха навеса на изоставена сергия, опряна до стената. Да опита ли? Успееше ли, щеше да спечели няколко ценни минути. Иначе навярно щеше да е доволен, ако се разминеше само със счупен крак. Трябваше да заложи на сляпата вяра.

Пое дълбоко дъх и се гмурна в мрака.

Навесът се сгромоляса под тежестта, стоварила се от такава височина, но устоя достатъчно, за да омекоти падането. Ецио беше зашеметен и на сутринта ребрата щяха да го наболяват, но все пак се бе приземил сполучливо. И без да го усети никой.

Той поразтърси тяло и се спусна към доскорошния си дом. Когато стигна, се сети, че в бързината баща му бе забравил да му обясни къде е тайната врата. Джулио сигурно знаеше, но кой знае къде беше той сега?

За щастие край сградата не обикаляха стражи и той успя да влезе необезпокоявано. Постоя за малко пред входа, неспособен да прекрачи през тъмния праг — къщата сякаш се бе променила, бяха опетнили свещената й неприкосновеност. За кой ли път Ецио пропъди страничните размисли, убеден, че всичко зависи от действията му. Семейството му разчиташе на него. Той бутна вратата и влезе в мрачната къща. След минута вече стоеше в средата на кабинета, осветен от зловещо бледата светлина на самотна свещ. Озърна се наоколо.

Войниците бяха обърнали стаята наопаки и явно бяха конфискували множество документи на банката. Хаосът от нападали рафтове, прекатурени столове, извадени и захвърлени по пода чекмеджета, пергаменти и книги никак не го улесняваше.

Ала Ецио познаваше кабинета като петте си пръста, зрението му беше остро и умът му работеше като бръснач. Стените бяха дебели, във всяка можеше да се крие тайник, ала той тръгна към онази, в която бе вградена голямата камина, и започна търсенето оттам, където стените бяха най-дебели, за да поемат камината. Вдигна свещта и огледа внимателно, ослушвайки се бдително, за да не го изненадат стражарите. Най-сетне вляво от голямата издадена полица над камината му се стори, че различава бледи очертания на врата, вградена в ламперията. Някъде наблизо сигурно се криеше и средството за отваряне. Той се взря във фигурите на двата титана, които поддържаха мраморната полица върху плещите си. Носът на онзи отляво изглеждаше, сякаш е чупен и поправян, под ноздрите му личеше фина цепнатина. Ецио го докосна и откри, че поддава леко. Затаил дъх, той го размърда предпазливо и вратата се открехна тихо навътре, разкривайки каменен коридор, водещ наляво.

Щом влезе, кракът му стъпи върху каменна плоча, която потъна надолу, и газените лампи върху стените край коридора тутакси светнаха. Повървя малко по спускащия се плавно надолу коридор и стигна кръгла стая, декорирана по-скоро в сирийски, отколкото в италиански стил. Ецио си припомни картината в личния кабинет на баща си, изобразяваща крепостта Масяф — някогашното седалище на Ордена на асасините11. Не разполагаше обаче с време да разсъждава дали любопитният интериор на тайната стая крие особен смисъл. Нямаше никакви мебели, в средата стоеше голям сандък, пристегнат с метални обръчи и залостен здраво с два катинара. Ецио се огледа дали някъде из стаята няма ключ, ала ако не борим декорацията по стените, тя беше съвсем празна. Той се почуди дали не се върне в кабинета, за да потърси ключ, и дали ще има време да го стори, но случайно ръката му перна единия катинар и той рязко се отвори. Другият поддаде също тъй лесно. Дали Джовани му беше вдъхнал някаква неведома сила? Или катинарите бяха някак си пригодени да реагират на докосването на избрани хора? Трупаха се загадка след загадка, ала се налагаше да отложи разрешаването им.

Той вдигна капака на сандъка и видя бяла мантия с качулка — очевидно старовремска и ушита от вълна с неизвестен за него произход. Нещо го подтикна да я сложи и тутакси усети в жилите му да потича странна сила. Отметна качулката, но не свали мантията.

В сандъка откри и кожена гривна, счупена кама, чието острие вместо с дръжка се свързваше с непонятен механизъм, меч, пергамент с букви, символи и сякаш част от чертеж, и писмото и документите, които баща му заръча да занесе на Уберто Алберти. Ецио взе всичко, захлопна сандъка и се върна в кабинета на Джовани, затваряйки старателно тайната врата. В кабинета откри захвърлената кожена чанта за документи на Джулио, напъха вътре съдържанието на сандъка и я преметна през гърди. Мечът запаса на колана си. Почуди се какво означават странните вещи и защо баща му ги държи в тайна стая. Ала притиснат от времето, той пропъди мислите и предпазливо се отправи към портала на имението.

Точно когато пристъпи в предния двор обаче, забеляза да влизат двама стражари. Не успя да се скрие. Видяха го.

— Спри! — извика единият и мъжете се втурнаха към него.

Не остана възможност за отстъпление. Стражарите вече бяха извадили мечовете си.

— Защо сте дошли? Да ме арестувате?

— Не — каза онзи, който проговори първи. — Имаме заповед да те убием!

Другият го нападна веднага.

Ецио извади меча — оръжието му беше непознато, ала го усещаше леко и силно в дланта си, сякаш го бе използвал цял живот. Парира първите удари — отляво и отдясно, понеже и двамата стражари му се нахвърлиха едновременно. И от трите меча се разлетяха искри, ала Ецио усети как новото му оръжие устоява на напора — ловко и могъщо. Когато вторият стражар понечи да отсече ръката на Ецио от рамото, младежът се сви под спускащото се острие, премести тежестта си от задния към предния крак и се спусна напред. Ръката, с която стражарят стискаше меча, се блъсна в рамото на Ецио, без да го нарани. Той залитна и младежът използва собствената си инерция да го прониже право в сърцето с новия си меч. Ецио изопна рамене, залюля се на пети, вдигна левия си крак и оттласна тялото на мъртвия стражар от острието тъкмо навреме, за да се обърне и да посрещне атаката на другаря му. Мъжът се хвърли към него с рев, размахал тежката си сабя:

— Приготви се да умреш, traditore!

— Не съм предател. Никой от семейството ми не е предател.

Стражарят замахна. Ръкавът на Ецио се разкъса, потече кръв. Младежът потръпна от болка, но бързо се съвзе. Стражарят нападна, възползвайки се от предимството си. Ецио го остави да замахне отново, отстъпи назад, препъна го, стовари безмилостно меча си върху врата му и отсече главата му още преди да се строполи на земята.

За секунда застина разтреперан и задъхан в тишината, последвала мелето. За пръв път убиваше. Дали? Усещаше някакъв друг, древен живот у себе си, живот, срещал стотици пъти смъртта.

Чувството го изплаши. Тази нощ Ецио наистина се бе състарил, ала сега у него сякаш се пробуди някаква по-тъмна сила, нещо, което надхвърляше ефекта от мъчителните преживелици през последните часове. С отпуснати рамене той се отправи по тъмните улици към имението на Алберти. Сепваше се при всеки звук и често се озърташе назад. Най-сетне — на ръба на пълното изтощение, впрегнал последните си капчици сила, Ецио се добра до дома на съдията. Погледна фасадата и забеляза мътна светлинка зад един от предните прозорци. Почука силно на вратата с дръжката на меча.

Никакъв отговор. Раздразнен и нетърпелив, той потропа отново — по-силно. Пак нищо.

На третия път обаче отворът в портата се открехна за кратко и после се захлопна. Вратата се отвори почти незабавно и подозрителен въоръжен прислужник го пусна да влезе. Ецио обясни защо е дошъл и бе отведен в стая на първия етаж, където Алберти седеше пред отрупано с книжа писалище. На младежа му се стори, че зад него на стол пред догарящата камина седи полуизвърнат друг мъж — висок и царствен. Различаваше обаче само отчасти профила му — при това смътно.

— Ецио? — изправи се изненадано Алберти. — Какво правиш тук толкова късно?

— Аз… аз не…

Алберти приближи и го обгърна през рамо.

— Почакай, дете. Поеми си дъх. Събери си мислите.

Ецио кимна. Почувства се по-сигурен и същевременно по-уязвим. Събитията, развили се, след като тръгна да отнесе писмата на Джовани, нахлуха в главата му. Месинговият часовник върху писалището сочеше, че наближава полунощ. Нима бяха изминали само дванайсет часа, откакто момчето бе придружило майка си до художническото ателие? Доплака му се. Ала успя да се съвземе и вече порасналият мъж проговори:

— Арестували са баща ми и братята ми — не знам по чия заповед. Мама и сестра ми потърсиха убежище. Опустошили са семейното ни имение. Баща ми ме натовари да донеса това писмо и тези документи…

Извади ги от кожената чанта.

— Благодаря — Алберти надяна очила и поднесе писмото от Джовани към светлината на горящата върху писалището свещ. В стаята се чуваше единствено тиктакането на часовника, от време на време някой въглен пропукваше глухо в камината. И да имаше друг човек в стаята, Ецио бе забравил присъствието му.

След малко Алберти насочи вниманието си към документите. Прелисти ги и накрая дискретно пъхна единия в черния си жакет. Останалите подреди старателно на купчина встрани от другите документи върху писалището.

— Станало е ужасно недоразумение, драги ми Ецио — каза той, сваляйки очилата. — Повдигнали са им обвинения, вярно, сериозни обвинения. Процесът е насрочен за утре сутринта. Изглежда обаче някой — движен от лични мотиви — се е престарал. Не се безпокой. Ще поправя неправдата.

Ецио не смееше да се надява.

— Как?

— Документите, които ми донесе, съдържат улики за заговор срещу баща ти и срещу града. Ще ги представя на процеса утре сутринта и Джовани и братята ти ще бъдат освободени. Обещавам.

Вълна от облекчение заля младия мъж. Той стисна ръката на съдията.

— Как да ти се отблагодаря?

— Да въздавам справедливост е мой дълг, Ецио. Приемам го много сериозно, а и… — той се поколеба за частица от секундата — баща ти е сред най-скъпите ми приятели. — Алберти се усмихна. — Ала къде са ми добрите обноски? Дори не ти предложих чаша вино. — Той замълча. — Къде ще нощуваш? Чака ме още неотложна работа, ала слугите ми ще се погрижат да ти осигурят топла храна, питие и меко легло.

Ецио така и не разбра защо отхвърли това тъй любезно предложение.

Минаваше полунощ, когато напусна имението на съдията. Наметна качулката и се запрокрадва из улиците, мъчейки се да сложи в ред мислите си. Най-сетне разбра накъде го водят нозете му.

Изкатери се на балкона по-лесно, отколкото очакваше — навярно натискът, на който бе подложен, окриляше мускулите му — и почука леко по капаците на прозорците й. Подвикна тихо:

— Кристина! Amore! Събуди се! Аз съм.

Зачака, наострил слух и тих като котка. Чу я как се размърда в леглото, как стана. После уплашеният й глас долетя от другата страна на капаците.

— Кой е?

— Ецио.

Тя отвори бързо капаците.

— Какво има? Нещо лошо ли се е случило?

— Пусни ме да вляза. Моля те.

Когато седнаха върху леглото, той й разказа всичко.

— Усетих, че нещо не е наред — отвърна Кристина. — Тази вечер баща ми изглеждаше притеснен. Но явно всичко ще си дойде на мястото.

— Трябва да остана при теб тази нощ. Не се тревожи, ще си тръгна преди зазоряване. И ще оставя нещо при теб на съхранение. — Младежът свали кожената чанта и я положи между тях. — Доверявам ти се.

— О, Ецио, няма да те подведа.

Той потъна в неспокоен сън в обятията й.