28.

Една ранна утрин през август 1503 година Ецио, вече на четирийсет и четири, с прошарени слепоочия и все така тъмнокестенява брада, бе поканен от чичо си да се присъедини към него и останалите асасини, събрали се в кабинета му в замъка Монтериджони. С Паола, Макиавели и Лисицата бяха пристигнали и Теодора, Антонио и Бартоломео.

— Време е, Ецио — тържествено обяви Марио. — Ябълката е в ръцете ни и сега всички липсващи страници на Кодекса са събрани тук. Нека довършим онова, което ти и моят брат, твоят баща, започнахте преди толкова много време… Може би най-накрая ще разгадаем пророчеството, заложено в Кодекса, и веднъж завинаги ще пречупим несломимата сила на тамплиерите.

— Тогава, чичо, трябва да се заемем с откриването на Гробницата. Събраните отново страници би трябвало да ни отведат при нея.

Марио обърна библиотеката и разкри стената, върху която висяха окачени пергаментите от Кодекса — всички до един. Близо до тях върху пиедестал лежеше Ябълката.

— Ето как страниците се свързват една с друга — подхвана Марио, докато всички изучаваха сложните плетеници. — Сякаш показват един свят, но свят, по-голям от онзи, който познаваме, с континенти на изток и юг, които не са ни известни. Все пак съм убеден, че те съществуват.

— Има и други елементи — изтъкна Макиавели. — Тук, отляво, се виждат очертанията на нещо, което може да бъде единствено жезъл, а защо не и папският жезъл. Вдясно е изобразена ясно Ябълката. В средата на страниците се виждат дванайсет точки, образуващи фигура, чийто смисъл за момента остава загадка.

Докато Макиавели говореше, Ябълката започна да сияе по своя воля и накрая блесна ослепително, като освети страниците от Кодекса и сякаш ги обгърна. После възвърна обичайния си неутрален вид.

— Защо направи това точно в този момент? — попита Ецио, пожелавайки си Леонардо да беше там и да обясни мистерията или поне отчасти да я разгадае. Опитваше се да си спомни какво беше казал приятелят му за уникалните характеристики на тази любопитна машина, макар че самият Ецио не можеше да я определи така — приличаше колкото на механизъм, толкова и на нещо живо. Но някакъв инстинкт му диктуваше да й се доверява.

— Още една загадка за разкриване — обади се Лисицата.

— Как е възможна тази карта? — попита Паола. — Неоткрити континенти!

— Или пък континенти, очакващи да бъдат открити отново — предположи Ецио с тон, който издаваше възхищение.

— Как е възможно това? — рече Теодора.

Макиавели отвърна:

— Сигурно отговорът се крие в Гробницата.

— Можем ли веднага да видим къде се намира? — предложи вечно прагматичният Антонио.

— Да погледнем — подкани ги Ецио, изучавайки Кодекса. — Ако свържем тези точки с черти — и той го направи, — те се пресичат, вижте! На едно и също място. — Отстъпи назад. — Не! Не може да бъде! Гробницата! Изглежда Гробницата се намира в Рим! — Той обходи с поглед насъбралите се и те прочетоха следващата му мисъл.

— Това обяснява защо Родриго толкова държеше да стане папа — обади се Марио. — Управлява Светия престол единайсет години, но все още няма с какво да изкара наяве най-мрачната му тайна, макар със сигурност да знае, че се намира на точното място.

— Разбира се! — възкликна Макиавели. — Трябва донякъде да му се възхищавате. Не само е успял да открие Гробницата, но и жезълът е в ръцете му, след като стана папа!

— Жезълът ли? — попита Теодора.

Марио рече:

— В Кодекса са споменати две „части от Рая“ — с други думи, два ключа — не може да означава друго. Единият — и той извърна очи към нея — е Ябълката.

— А другият е папският жезъл — извика Ецио, осъзнал връзката. — Папският жезъл е втората „частица от Рая“!

— Точно така — потвърди Макиавели.

— Боже мой, ти си прав! — обади се Марио. Внезапно лицето му помръкна. — От години, от десетки години търсим тези отговори.

— И сега ги получихме — добави Паола.

— Но сигурно Испанеца също е наясно — вметна Антонио. — Не сме убедени, че няма копия на Кодекса. Не можем да сме сигурни, че дори при непълна колекция той не разполага с достатъчно информация, за да… — той остави недовършено изречението си. — Обаче ако успее, ако намери начин да влезе в Гробницата… — гласът му секна — съдържанието й ще омаловажи ролята на Ябълката.

— Два ключа — напомни им Марио. — За отварянето на гробницата са необходими два ключа.

— Но ние не можем да поемаме рискове — настоя Ецио. — Трябва да стигна на кон до Рим веднага и да открия Гробницата! — Никой не възрази. Ецио ги погледна един по един. — Но какво ще правите вие?

Бартоломео, който до момента беше стоял мълчаливо, сега проговори без обичайната си уклончивост:

— Аз ще направя това, в което съм най-добър — ще създам неприятности във Вечния град. Малко смут, нещо за отвличане на вниманието — за да действаш безпрепятствено.

— Всички ще се погрижим да разчистим, доколкото можем пътя ти, друже — добави Макиавели.

— Само ми кажи, когато си готов, nipote, и всички ще застанем зад теб — рече Марио. — Tutti per uno е uno per tutti60!

— Grazie, amici — благодари Ецио. — Знам, че ще бъдете до мен. Но нека аз да нося бремето на последната мисия — самотната риба може да се изплъзне от мрежата, която улавя целия пасаж. Тамплиерите ще бъдат нащрек.

Те се приготвиха бързо и малко след средата на месеца, понесъл скъпоценната Ябълка, Ецио пристигна с лодка по река Тибър на пристана близо до замъка Сан Анджело в Рим. Беше взел всички мерки, но по силата на някакво дяволско проклятие или благодарение на наблюдателността на плъпналите навсякъде шпиони на Родриго, пристигането му не мина незабелязано и той се срещна лице в лице с взвод от стражи на Борджия при портите на пристана. Трябваше да се пребори да стигне до Пасето ди Борго — 600-метровия проход, свързващ замъка с Ватикана. Разбирайки, че времето работи срещу него и хората му, след като Родриго вече е научил за появата му, Ецио прецени, че единственият му изход е бързата и точна атака. Той скочи като рис върху покривалото на волска каруца, превозваща варели от пристанището и качвайки се на най-високия варел, се метна върху един стърчащ прът от скелето. Стражите зяпаха с отворени усти как асасинът полита от скелето с развяващо се отзад наметало. Извадил камата си, той повали сержанта на Борджия от седлото му на земята. Цялата маневра бе осъществена толкова бързо, че останалите пазачи не смогнаха дори да извадят мечове. Без да поглежда назад, Ецио се спусна през прохода така светкавично, че униформените на Борджия не успяха да го погнат.

Когато стигна целта си, той откри, че портата е твърде ниска и тясна за ездач, затова слезе и продължи навътре пеша, отстранявайки двамата пазачи с един удар на остриетата си. Въпреки напредващите години тренираше още по-усърдно и сега беше в отлична форма — на върха на ордена си, Върховен асасин.

Преминал през портата, той се озова в тесен двор. На другия край имаше още една порта. На пръв поглед изглеждаше неохраняема, но щом Ецио се приближи към лоста, с който предположи, че се отваря, от бойните кули горе се разнесе вик:

— Спрете нарушителя! — Поглеждайки назад, той видя как вратата, през която бе влязъл, се затваря зад него. Беше залостен в кутия без изход!

Ецио се хвърли към лоста за вътрешната порта, докато стрелците, кръжащи над него, се приготвяха да открият огън. Успя да се провре през нея точно когато стрелите затракаха по каменната земя зад него.

Вече се намираше във вътрешността на Ватикана. Придвижвайки се тихо като котка през лабиринтите и потъвайки в сенките при най-малкото съмнение, че пазачите минават наблизо, тъй като не можеше да си позволи издайнически сблъсък, най-накрая се озова в обширната галерия на Сикстинската капела.

Шедьовърът на Бачо Понтели, построен за някогашния враг на асасините Папа Сикст IV и завършен преди двайсет години, се извисяваше около и над него, а многобройните свещи едва разсейваха мрака. Ецио разпозна стенописи на Гирландайо, Ботичели, Перуджино и Росели, но огромният купол на тавана все още не беше изрисуван.

Беше влязъл през прозорец от рисувано стъкло в процес на реставрация и сега се подпря върху вътрешна амбразура, обърната към просторната зала. Под него, облечен в тържествените златни одежди, Александър VI провеждаше литургия, четейки от Евангелието на Йоана.

— In principio erat Ver bum, et Verbum erat apud Deum, et Deus erat Verbum. Hoc erat in principio apud Deum. Omnia per ipsum fact sunt, et sine ipso factum est nihil quid factum est… *. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе. Имаше един човек, пратен от Бога, името му Йоан; той дойде за свидетелство, да свидетелствува за светлината, та всички да повярват чрез него. Той не беше светлината, а бе пратен да свидетелствува за светлината. Съществуваше истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света. В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна. Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха. А на всички ония, които Го приеха, на вярващите в Неговото име, даде възможност да станат чеда Божии; те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха. И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца61.

Ецио изчака службата да приключи и паството да се разотиде, оставяйки папата сам с кардиналите и помощник-свещениците. Знаеше ли Испанеца, че той е там? Планираше ли да се изправи срещу него по някакъв начин? Ецио нямаше представа, но виждаше златната възможност да отърве света от най-страховития тамплиер. Той се стегна и се хвърли напред и надолу. Приземи се с перфектен скок близо до папата, изправи се незабавно, преди той или неговите помощници да успеят да реагират или да извикат, и заби наточеното си острие дълбоко в издутото тяло на Александър. Папата се свлече безмълвно на земята в краката му и застина.

Ецио се изправи запъхтян.

— Мислех… мислех, че съм се издигнал над тези неща. Мислех, че мога да надмогна жаждата за отмъщение. Но не мога. Аз съм просто човек. Твърде дълго чаках, твърде много изгубих… а ти си гнойна язва в този свят, която трябва да бъде изрязана за доброто на всички. Requiescat in pace, sfortunato62.

Той се обърна и понечи да тръгне, когато се случи нещо необичайно. Ръката на Испанеца стисна жезъла. В този миг той засвети с ярка бяла светлина, а цялата галерия на капелата сякаш се завихри. Студените кобалтови очи на Родриго Борджия внезапно се отвориха.

— Все още не съм напълно готов да почивам в мир, жалка твар такава — рече той. Проблесна силна светлина и присъстващите свещеници и кардинали, наред с останалите членове на паството, се строполиха на земята и завиха от болка. Причудливи лъчи прозрачна светлина, стелещи се като дим, бликнаха от телата им и се понесоха към сияещия жезъл на папата, който вече се беше изправил на крака и го стискаше в стоманена хватка.

Ецио се втурна към него, но Испанеца кресна:

— Не, недей, асасине! — Размаха жезъла към него. Той издаваше странен пукот, като светкавица. Ецио усети как прелита през параклиса над телата на пъшкащите и гърчещи се свещеници и люде. Родриго Борджия удари рязко жезъла в пода пред олтара и през него — както и през папата — нахлу още енергия, почерпена от безжизнените им тела.

Ецио се окопити и отново се изправи срещу смъртния си враг.

— Ти си демон! — изкрещя Родриго. — Как понасяш такава болка? — Тогава погледна надолу и видя, че кесията на кръста на Ецио, в която все още се намираше Ябълката, свети ярко.

— Разбирам! — рече Родриго. В очите му проблясваха пламъчета. — Ябълката е у теб! Колко удобно! Дай ми я веднага!

— Vai a farti fottere63!

Родриго се изсмя.

— Каква вулгарност! Но той винаги се бори докрай! Точно като баща си! Радвай се тогава, чедо мое, защото скоро ще го видиш!

Той отново размаха жезъла и куката на върха му се стовари върху белега на гърба на лявата длан на Ецио. През вените му премина болезнена тръпка и той залитна, но не падна.

— Ще ми я дадеш — изрева Родриго, настъпвайки напред.

Ецио мислеше трескаво. Знаеше каква сила притежава Ябълката и трябваше да поеме риска веднага или да умре.

— Както желаеш — отвърна той.

Извади Ябълката от кесията си и я протегна напред. Тя блестеше толкова силно, че целият висок параклис се освети като от ярко слънце, а щом мъждивата светлина от свещите отново изпълни пространството, Родриго видя пред себе си осмина Ециовци.

Но не се разколеба.

— Тя може да прави твои копия! — възкликна той. — Колко впечатляващо! Трудно е да се прецени кой е истинският и кой лъжовен — но не е чак толкова сложно. Не си въобразявай, че този скалъпен фокус ще те спаси! Размисли добре!

Родриго размаха жезъла към имагинерните фигури и всеки път, щом удареше някоя, тя изчезваше в облаче дим. Призраците на Ецио подкачаха, дразнеха и се мятаха върху вече разтревожения Родриго, но само отклоняваха вниманието му. Единствено истинският успяваше да нанася удари — но те бяха нищожни докосвания — могъщият жезъл не позволяваше на Ецио да се добере достатъчно близо до свирепия папа. Усети обаче, че битката изцежда силите на Родриго. Докато унищожи седемте призрака, отблъскващият владика се измори и остана без дъх. Лудостта дарява тялото с неподозирана енергия, но въпреки вдъхнатите от жезъла сили Родриго си оставаше дебелак на седемдесет и две години, страдащ от сифилис. Ецио прибра Ябълката обратно в кесията си.

Запъхтян след битката с фантомите, папата се свлече на колене. Ецио, също останал без дъх, понеже призраците му бяха черпили от него енергия за представлението си, се изправи над него. Родриго вдигна поглед и стисна жезъла.

— Няма да ми го отнемеш — промълви той.

— Всичко свърши, Родриго. Сложи жезъла на земята и ще ти подаря бърза и милостива смърт.

— Колко щедро — присмя се Борджия. — Питам се дали щеше да бъдеш така великодушен, ако нещата не бяха в твоя полза?

Събирайки всичките си сили, папата рязко се изправи на крака, като едновременно тропна с долния край на жезъла по пода. В оскъдната светлина наоколо свещениците и миряните простенаха отново и от жезъла изскочи нова енергия, която се стовари върху Ецио като чук и го вдигна във въздуха.

— Това харесва ли ти за начало? — каза папата с дяволита усмивка.

Тръгна към останалия без дъх асасин. Той понечи да вдигне Ябълката отново, но закъсня. Родриго премаза ръката му с ботуша си и Ябълката се изтърколи настрани. Борджия се наведе да я вдигне.

— Най-после — каза той с усмивка. — А сега да си оправим сметките с теб!

Той вдигна Ябълката високо и тя засия гибелно. Ецио приличаше на замръзнал, окован — не можеше да помръдне. Папата се надвеси над него разгневен, но чертите му се отпуснаха, щом забеляза колко безпомощен е врагът му. Той изтегли къс меч изпод робата си и целейки се в поваления противник, нарочно го прониза косо със съжалителен, примесен с презрение поглед.

Но болката от раната сякаш намали силата на Ябълката. Ецио лежеше проснат, ала наблюдаваше с размътен от болката мозък как Родриго, мислейки, че е в безопасност, се обръща с гръб и поглежда фреската на Ботичели „Изкушението на Христа“. Приближи се и вдигна жезъла. От него се изля космическа енергия и обгърна фреската, част от която се сви на руло и откри тайна врата, през която папата влезе, хвърляйки един последен триумфален поглед върху поваления враг. Ецио гледаше безпомощно как вратата се затваря зад него и преди отново да изгуби съзнание, успя само да запомни разположението й.

Съвзе се не след дълго, но свещите вече бяха изгорели ниско, а свещениците и паството — изчезнали. Осъзна, че макар да лежи в локва от собствената си кръв, раната от Родриго не е засегнала жизнен орган. Стана неуверено, подпирайки се на стената, и задиша дълбоко и ритмично, докато главата му се избистри. Успя да стегне раната с парчета плат, които откъсна от ризата си. Подготви оръжията от Кодекса — двуострата кама на лявата китка, отровното острие — на дясната — и се доближи до фреската на Ботичели.

Спомни си, че вратата се крие във фигурата отдясно — жена, носеща наръч дърва за жертвоприношение. Пристъпвайки напред, той разгледа картината подробно, докато забеляза едва видимите очертания. След това огледа внимателно детайлите от изображението от двете страни на жената. До краката й имаше фигура на дете с протегната дясна ръка. Във връхчетата на пръстите на тази ръка бе прикрито копчето, с което се отваряше вратата. Тя се открехна, Ецио се промъкна през нея и не се изненада, когато тя незабавно се захлопна зад гърба му. Така или иначе нямаше да мисли за връщане точно сега.

Озова се в нещо подобно на коридор в катакомба, тръгна предпазливо напред и скоро вместо груби стени и кален под забеляза изгладен камък и мраморни плочки, достойни за царски дворец. Стените сияеха с бледа неестествена светлина.

Макар и изнемощял от раната, Ецио се насили да продължи, запленен и по-скоро възхитен, отколкото уплашен, въпреки че постоянно беше нащрек, защото Борджия също бе минал оттук.

Най-накрая коридорът стигна до огромна стая. Стените бяха гладки като стъкло и излъчваха същата дъгоцветна светлина, която бе виждал и по-рано, само че по-силна. В средата на стаята имаше пиедестал, а върху него в явно предвидени за целта поставки лежаха Ябълката и Жезълът.

Задната стена на стаята беше пробита на равномерни разстояния, а пред нея стоеше Испанеца и отчаяно натискаше и я мушкаше, без да забележи пристигането на Ецио.

— Отвори се, дявол те взел, отваряй се! — безпомощно и яростно крещеше той.

Ецио пристъпи напред.

— Всичко свърши, Родриго — рече той. — Откажи се. Вече няма смисъл.

Борджия се извърна, за да го погледне.

— Край на номерата — каза Ецио, извади камите си и ги хвърли на земята. — Край на древните артефакти. Край на оръжията. Сега… нека видим от какво си направен, vecchio64.

По унилото и разкривено лице на Родриго бавно плъзна усмивка.

— Добре, щом искаш да си играем така.

Той смъкна тежкото си връхно наметало и остана по туника и чорапи. Над дебелото му, но набито и мощно тяло проблясваха светкавици — благодарение на силата на Жезъла. Той пристъпи напред и нанесе първия удар: жесток юмрук по челюстта на Ецио, който се замая.

— Не можа ли баща ти да се откаже? — мрачно попита Родриго, вдигайки крак да срита асасина с ботуш в корема. — Не, той продължаваше да упорства… И ти си същият. Всички асасини сте като комари, които трябва да бъдат смазани. Защо ли този идиот Алберти не те обеси заедно с роднините ти преди двайсет и седем години?

— Дяволът се е вселил не в нас, а във вас — тамплиерите — прекъсна го Ецио, изплювайки един зъб. — Мислехте си, че хората — обикновените, почтените хора — са играчки, които правят каквото вие пожелаете.

— Но, скъпи ми приятелю — отвърна Родриго, нанасяйки разтърсващ удар в ребрата на Ецио, — те са за това. Измет, която трябва да се управлява и използва. Винаги са били и винаги ще бъдат това.

— Оттегли се — задъхано рече Ецио. — Сблъсъкът е безсмислен. По-важният предстои. Но първо ми кажи какво въобще търсиш в Гробницата зад тази стена? Не притежаваш ли вече цялата сила, която ти е нужна?

Родриго изглеждаше изненадан.

— Не знаеш ли какво има тук вътре? Нима великият и могъщ Орден на асасините не е разкрил тайната?

Ехидният му тон сепна Ецио.

— За какво говориш?

Очите на Родриго проблеснаха.

— За Бог! В Гробницата живее Господ!

Ецио бе прекалено зашеметен, за да отговори веднага. Знаеше, че си има работа с опасен луд.

— Чуй, наистина ли очакваш от мен да повярвам, че Бог обитава Ватикана?

— А нима това не е по-логично място от някакво царство върху облак? Заобиколено от пеещи ангели и херувимчета? Прекрасна представа всъщност, но истината е далеч по-интересна.

— И какво търси Господ тук долу?

— Чака да Го освободят.

Ецио си пое въздух.

— Да речем, че ти вярвам. Какво очакваш да направи, ако успееш да отвориш вратата?

Родриго се усмихна.

— Не ме интересува. Със сигурност не търся Неговото одобрение — а само силата Му!

— Мислиш ли, че Той ще я предаде?

— Каквото и да стои зад тази стена, то няма да устои на силата на Ябълката и Жезъла, взети заедно. — Родриго направи пауза. — Те са създадени да повалят божества, независимо от коя религия.

— Но Господ, нашият Бог, е всезнаещ. Всемогъщ. Наистина ли вярваш, че две древни реликви могат да му навредят?

Родриго се усмихна надменно.

— Нищо не знаеш ти, момчето ми. Изградил си образа на Създателя по една стара книга. Книга, създадена — обърни внимание — от човека.

— Но ти си папата! Как смееш да отхвърляш основния текст на християнството?

Родриго се изсмя.

— Наистина ли си така наивен? Станах папа, защото този пост ми даде достъп. Даде ми власт! Смяташ ли, че съм вярвал и на една проклета дума от тази смешна Книга? Тя е пълна само с лъжи и суеверия. Като във всички други религиозни трактати, написани откак човекът се е научил да допира перото до хартията.

— Някои биха те убили за тези думи.

— Вероятно. Но тази мисъл не ми пречи да спя спокойно. — Той спря за миг. — Ецио, ние, тамплиерите, разбираме хуманността и затова я презираме дълбоко!

Ецио изгуби дар слово, но продължи да слуша словоизлиянията на папата.

— Когато свърша работата си тук — продължаваше Родриго, — мисля първо да разформировам Църквата, за да започнат мъжете и жените най-сетне да отговарят за действията си и да бъдат съдени според заслуженото! — Лицето му се разкриви. — Ще се възцари красота — новият свят на тамплиерите, подчинен на разума и реда…

— Как смееш да говориш за разум и ред — прекъсна го Ецио, — когато целият ти живот е подчинен на жестокост и безочие?

— О, знам, че съм несъвършено същество, Ецио — сниши глас папата. — И не се преструвам, че е другояче. Но нали разбираш, че няма награда за морал. Вземаш, каквото можеш, и го задържаш за себе си — на всяка цена. В края на краищата — той разпери ръце, — имаме само един живот!

— Ако всеки живееше по твоите правила — каза Ецио, невярващ на ушите си, — целият свят би бил прояден от лудост.

— Точно така! Сякаш вече не е! — Родриго му размаха пръст. — Май си проспал уроците по история? Само преди няколкостотин години нашите предшественици са живели в мракобесие, тънели са в невежество и суеверия — подскачали от сенките си, плашели се от всичко.

— Отдавна сме загърбили тази епоха и сме не само по-мъдри, но и по-силни.

Родриго отново се изсмя.

— Какъв сладък сън сънуваш! Огледай се обаче наоколо! Ти също си преживял тази действителност. Кръвопролитието. Насилието. Бездната между богати и бедни — а тя продължава да расте. — Той впери поглед в очите на Ецио. — Равенство никога няма да има. Примирил съм се с това. Съветвам те и ти да го направиш.

— Никога! Асасините винаги се борят за напредъка на човечеството. Дори да е непостижима утопия, земен рай, всеки ден ни калява и ни приближава до целта.

Родриго въздъхна.

— Sancta simplicitas! Ще ми простиш, задето съм се отказал да чакам човечеството да се пробуди. Стар съм, видял съм достатъчно и вече не ми остават много години живот. — Една мисъл го порази и той проточи лукаво: — Макар че знае ли човек? Дали Гробницата няма да промени това?

Внезапно Ябълката заблестя все по-ярко и по-ярко, докато светлината й не изпълни цялата стая и ги заслепи. Папата падна на колене. Закривайки очите си, Ецио видя как изображението на картата се проектира върху стената с дупките. Той стъпи напред и сграбчи папския жезъл.

— Не! — извика Родриго, размахал безпомощно кокалестите си ръце. — Недей! Недей! Това е моята съдба. Моята! Аз съм Пророкът!

В един ужасяващ миг истината озари Ецио и той осъзна, че преди много години във Венеция другарите му асасини бяха прозрели това, което самият той отказваше да приеме. Пророкът беше действително там, в онази стая — и всеки миг щеше да изпълни предначертаното. Той погледна Родриго почти със съжаление.

— Ти никога не си бил Пророкът — рече му. — Вехта, заблудена душа!

Папата се сви. Беше стар, гнусен и жалък. После проговори примирено:

— Цената на провала е смъртта. Остави ме поне да си отида достойно.

Ецио го погледна и поклати глава.

— Не, стар глупако. И да те убия, няма да върна баща си. Нито Федерико. Нито Петручо. Нито пък другите, които загинаха, защото се противопоставяха или на теб, или на безплодните ти коварства. Що се отнася до мен, аз приключих с убийствата. — Той се вторачи в очите на папата, които сега изглеждаха премрежени, уплашени, прастари; острият поглед на врага му беше изчезнал безвъзвратно. — Няма истина — рече Ецио. — Всичко е позволено. Време е сам да намериш покой.

Той се обърна с гръб към Родриго и вдигна Жезъла към стената, като последователно натискаше отворите според насоките на проектираната върху нея карта.

Щом направи това, върху стената се очерта голяма врата.

С докосването на последната дупка тя се отвори.

Зад нея се откри широк коридор със стъклени стени, покрити със старинни скулптури от камък, мрамор и бронз, както и множество ниши със саркофази, всеки от тях белязан с рунически знаци. Ецио откри, че може да ги разчете — това бяха имената на древните римски богове. Капаците бяха здраво запечатани.

Докато крачеше през коридора, му направи впечатление непознатата архитектура и орнаментика — необичайна смесица от древни и съвременни стилове и от фигури и форми, които той не разпознаваше, но инстинктивно почувства, че вероятно принадлежаха на далечното бъдеще. По стените бяха издълбани барелефи на събития от миналото, илюстриращи не само еволюцията на човека, но и движещата я сила.

Много от изображенията изглеждаха за Ецио като излезли от човешка ръка, макар формите и облеклата да не му говореха нищо. Зърна и други образи, но не разбра дали са изваяни, нарисувани или са част от въздуха, през който беше минал: гора, слизаща в морето, маймуни, ябълки, жезли, мъже и жени, саван, меч, пирамиди и гигантски статуи, древни храмове и божества, плуващи под водата кораби, странни светещи екрани, предаващи сякаш цялото познание…

Ецио разпозна не само Ябълката и Жезъла, но и един превъзходен меч, както и плащаницата на Христос — носеха ги фигури, на вид човешки, но не съвсем. Различи и изображения на първите цивилизации.

Накрая, в дълбините на Гробницата, асасинът стигна до огромен гранитен саркофаг. Щом го приближи, той започна да свети с приканваща светлина. Ецио докосна гигантския капак и той се повдигна с шумно просъскване, лек като перце и сякаш залепнал за пръстите му, а после се отмести. Приказна жълта светлина — топла и питателна като слънчевата — блесна от Гробницата. Ецио закри очи с ръка.

В този миг от саркофага се надигна фигура, чиито черти Ецио не можеше да различи, макар да разбираше, че вижда жена. Тя го погледна с живите очи на фея и от нея се чу глас — отначало прозвуча като чуруликане на птички, ала накрая се настрои на неговия език.

Ецио видя на главата й шлем. На рамото й — сова. Той сведе глава.

— Привет, Пророче — проговори Богинята. — Чакам те от десет хиляди лета.

Ецио не смееше да вдигне поглед.

— Добре е, че дойде — продължи видението. — И че Ябълката е у теб. Нека да я видя.

Смутен, Ецио я протегна напред.

— Ах! — Ръката й погали въздуха около Ябълката, но не я докосна. Плодът сияеше и пулсираше. Очите й се впиха в него. — Трябва да говориш.

Килна глава, сякаш преценяваше нещо, и на Ецио му се стори, че по дъгоцветното й лице пробягва усмивка.

— Коя си ти? — осмели се да попита той.

Тя въздъхна.

— О, имената са безброй… Когато умрях, ме кръстиха Минерва. Преди това, Мерва и Мера… и така отново и отново през времето… Виж! — Тя погледна към редицата от саркофази, покрай които беше минал Ецио. Щом посочеше към някой от тях, той засияваше като бледа луна. — Ето и семейството ми… Джуно, когото по-рано наричаха Уни… Юпитер, преди това носил името Тиния…

Ецио се смая.

— Вие сте древните богове…

В далечината се чу се шум като от счупено стъкло — или падането на звезда — но беше нейният смях.

— Не, не сме богове. Ние просто дойдохме… преди. Дори когато още обикаляхме по света, вашият род се мъчеше да разгадае нашето съществуване. Ние бяхме по-напред във времето… Вашите умове не бяха готови още за нас… — Тя замълча за миг. — А вероятно още не са… може би никога няма да са готови. Ала това няма значение. — Гласът й прозвуча по-твърдо. — Но дори да не разбирате нас, трябва да разберете предупреждението ни…

Тя се унесе в мълчание. Ецио го наруши:

— Не разбирам нищо от това, което казваш.

— Дете мое, тези думи не са предназначени за теб… Те са за… — и тя се взря в тъмнината отвъд Гробницата, тъмнина, която нито стените, нито времето можеха да спрат.

— Какво има? — попита Ецио, смирен и уплашен. — За какво говориш? Няма никого другиго тук!

Минерва се наклони над него, близо до него, и той почувства майчина топлина да поглъща цялата му умора, цялата му болка.

— Не искам да говоря на теб, а чрез теб. Ти си Пророкът. — Тя извиси ръце нагоре и покривът на Гробницата се превърна в небесна твърд. Сияйното и ефирно лице на Минерва излъчваше безкрайна скръб. — Ти изигра ролята си… Ти се уповаваш на Него… Но мълчи сега… за да се слеем. — Тя изглеждаше тъжна. — Чуй!

Ецио видя цялото небе и звездите, чу музиката им. Виждаше как се върти Земята, сякаш я наблюдаваше от Космоса. Различи континентите и дори тук-таме по някой град върху тях.

— Когато все още бяхме от плът, а домът ни бе непокътнат, вашият род ни предаде. Нас, които ви създадохме. Нас, които ви дадохме живот! — Минерва замълча. Ако богиня може да рони сълзи, то тя го направи. Изплува картина от битка — диваци се бореха със самоделни оръжия срещу предишните си господари.

— Ние бяхме силни. Но вие бяхте твърде много. И вие, и ние жадувахме война.

Пред очите им изникна нова гледка от Земята, все така сякаш наблюдавана от Космоса. После се отдалечи, смали се и Ецио различи, че тази планета е една от много, в центъра на чиито орбити се намира голяма звезда — Слънцето.

— Толкова бяхме заети със земните грижи, че забравихме да поглеждаме към небесата. А когато го направихме…

Докато Минерва изричаше това, Ецио видя как Слънцето образува огромна огнена корона, пръскайки непоносима светлина, която жулна Земята.

— Дадохме ви Рая. Но враждувахме и превърнахме Рая в пъкъл. Светът горя, докато не остана нищо друго, освен пепел. Всичко трябваше да приключи веднъж и завинаги. Но ние ви създадохме по свой собствен образ. Създадохме ви, за да оцелявате!

Ецио продължаваше да гледа как от пълното унищожение, сякаш причинено на Земята от Слънцето, се протегна една-единствена ръка, покрита с пепел, и през отломките се насочи към небето. Смайващи картини от ветровита равнина преминаха през небето, в което се беше превърнал таванът на Гробницата. През нея крачеха хора — сломени, нереални, но смели.

— И започнахме отначало — продължи Минерва. — Изискваше се сила, жертва и състрадание, но построихме всичко отначало! Когато Земята постепенно се излекува, когато зелените стръкчета отново пробиха изпод щедрата земя… ние си поставихме за цел да не допускаме тази трагедия да се повтори.

Ецио погледна отново към небето. Хоризонт. На него имаше храмове и фигури, каменни надписи, пълни със свитъци библиотеки, кораби, градове, музика и танци — всевъзможни образи от древни времена и древни цивилизации, които не познаваше, но възприемаше като дело на свои сродни същества…

— Но сега ние умираме — говореше Минерва — и времето ще работи срещу нас… Истината ще се превърне в мит и легенда. Изграденото от нас ще бъде разбрано погрешно. Но Ецио, позволи думите ми да съхранят това послание и да запечатат загубата ни.

Появи се изображение на сградата на Гробницата и други като нея.

Ецио гледаше като насън.

— Нека думите ми донесат и надежда. Трябва да намериш останалите храмове. Храмовете като този. Построени от онези, които знаят как да обърнат гръб на войната. Те се постараха да ни предпазят, да ни защитят от огъня. Ако успееш да ги откриеш, ако делото им бъде запазено, тогава навярно светът също ще оцелее.

Ецио отново видя Земята. По свода на Гробницата се очерта град, който изглеждаше като гигантски Сан Джиминяно, град на бъдещето, град с пречупени кули, които покриваха улиците долу със здрач, град на далечен, далечен остров. После всички картини се сляха още веднъж в образа на Слънцето.

— Но трябва да побързаш — каза Минерва. — Защото времето изтича. Пази се от кръста на тамплиерите — защото има мнозина, които ще застанат на пътя ти.

Ецио погледна нагоре. Виждаше как Слънцето пламти разярено, сякаш очаквателно. После избухна, макар той да успя да различи в него тамплиерския кръст.

Видението започна да избледнява. Минерва и Ецио останаха сами и гласът на богинята сякаш потъна в безкрайно дълъг тунел.

— Това е… сега хората ми трябва да напуснат този свят… до един… Но посланието е изпратено… Вече всичко зависи от теб. Повече не можем да направим.

Последва мрак и тишина, а Гробницата отново се превърна в тъмна, пуста подземна стая.

Ецио се обърна. Влезе отново в преддверието и видя Родриго да лежи на една пейка. От устата му се стичаше зелена струйка.

— Умирам — промълви той. — Изпих отровата, която носех, в случай че се проваля, защото за мен вече няма място на тази земя. Но кажи ми… кажи ми, преди напусна завинаги света на омраза и сълзи — кажи какво видя в Гробницата? С кого се срещна?

Ецио го погледна.

— С нищо. С никого — отвърна той.

Той се върна по обратния път през Сикстинската капела и излезе навън в слънчевия ден, където го очакваха неговите приятели.

Предстоеше им да изградят един нов свят.

Загрузка...