Ренесанс

25.

Ецио почувства, че е посветил твърде много време на едно почти безплодно търсене. Преследването на Савонарола изглеждаше като гонене на вятъра, на химера или на собствената опашка. Но несъмнено трябваше да продължи, понеже деветопръстият божи раб държеше Ябълката — ключ към безброй възможности — а той беше опасен религиозен фанатик, заредено оръдие, по-неподвластно на контрол дори от самия Господар, Родриго Борджия.

На венецианското пристанище, където пристигна с галерата „Равена“, го посрещна Теодора.

През 1492 година Венеция все още беше под сравнително честното управление на дож Агостино Барбариго. В града се говореше за някакъв мореплавател от Генуа на име Кристофа Коромбо, чиито безумни планове да отплава на запад през океана били отхвърлени от Венеция, но после той получил финансиране от Испания и се канел да потегли. Дали Венеция не бе проявила недалновидност с отказа си да финансира експедицията? При успех на Коромбо към страните от Индийския океан щеше да се отвори безопасен път, заобикалящ стария маршрут по суша, блокиран от отоманските турци. Умът на Ецио обаче беше твърде зает с други въпроси, за да обръща внимание на политиката и търговията.

— Имаме новини за теб — рече Теодора. — Но ти… сигурен ли си?

— Друга следа нямам, а и тази ми изглежда достоверна. Сигурен съм, че Ябълката отново е тук, в ръцете на монаха Савонарола. Проповядвал на масите, че идват дни на кански мъки.

— Чувала съм за този човек.

— Знаеш ли къде мога да го намеря, Теодора?

— Не. Но съм виждала един оратор да събира тълпи в района на фабриките и да проповядва за края на света и подобни небивалици, които ти спомена. Може да е последовател на твоя монах. Ела с мен. Така или иначе ще бъдеш мой гост, докато си тук, а щом се настаниш, веднага ще отидем до мястото, където онзи човек изнася проповедите си.

Като всички интелигентни и разумни хора, Ецио и Теодора съзнаваха защо истерията за унищожението на света завладява масите. Наближаваше годината от средата на хилядолетието — 1500-ата — и мнозина вярваха, че това ще бъде Второто пришествие, когато ще „дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците, Спасените, от дясната Си страна, а козите, Проклетите — от лявата“.

Описанието на Матея от Страшния съд отекваше във въображението на мнозина.

— Пратеникът и учителят му наистина се възползват от тази истерия за края на света — каза Теодора. — Според мен самите те вярват в нея.

— Би трябвало — отвърна Ецио. — Опасно е, че Ябълката е у тях и всъщност те могат да донесат световни беди, които нямат нищо общо с Бог, а са изцяло дело на дявола. — Замълча. — Но засега не са отприщили силата и съм благодарен Богу за това, защото се съмнявам, че могат да я контролират. Явно се задоволяват с предсказанията за Апокалипсиса, а тази стока — горчиво се засмя, — винаги се е продавала лесно.

— Само че нещата се влошават — вметна Теодора. — Човек наистина ще си помисли, че Апокалипсисът идва. Чу ли лошите вести?

— Не знам нищо, откак тръгнах от Форли.

— Лоренцо де Медичи е починал във вилата си.

Ецио се натъжи.

— Наистина трагична вест. Лоренцо беше верен приятел на семейството ми. Опасявам се, че без неговата закрила никога няма да си върна семейния дворец Палацо Аудиторе. Но това е нищо в сравнение с евентуалните последствия за мира, който той успяваше да поддържа между градовете държави. Дори в най-добрите времена мирът е бил много крехък.

— Има и друго — продължи Теодора. — Дори по-лошо от смъртта на Лоренцо… Подготви се да чуеш това, Ецио. Испанецът, Родриго Борджия, е избран за папа. Той ръководи Ватикана и Рим, приел името Александър VI!

— Какво!? По чия дяволска…?

— Римският конклав тъкмо приключи заседанието си. Според слуховете Родриго е събрал най-много гласове. Дори Асканио Сфорца, най-вероятният съперник на кандидатурата му, е гласувал за него! Говори се, че ги е подкупил с четири каруци сребро.

— Каква полза ще извлече от този пост? Какво цели?

— Огромното влияние не е ли достатъчно? — погледна го Теодора. — Сега сме във властта на един вълк, Ецио. Може би най-ненаситният вълк, който светът помни.

— Вярно е това, Теодора. Но властта, към която се стреми той, надхвърля дадената му от Църквата. Щом контролира Ватикана, по-лесно ще се добере до Гробницата, да не говорим, че все още е по следите на Ябълката — онази „частица от Рая“, която ще му осигури богоподобно могъщество!

— Ще се молим да я върнеш у асасините. Родриго е достатъчно опасен като папа и предводител на тамплиерите. Ако присвои и Ябълката… — Тя замълча. — Както каза ти, ще стане непобедим.

— Странно е.

— Кое?

— Нашето приятелче Савонарола не знае това, но двама ловци на глави са по петите му.

Теодора заведе Ецио до огромния открит площад в индустриалния квартал на Венеция, където свещеникът обикновено изнасяше проповедите си, и го остави там. С вдигната качулка и сведено, но бдително лице, асасинът се смеси с тълпящия се народ. Не след дълго площадът се напълни и множеството се скупчи около малка дървена платформа, върху която вече се качваше мъж с аскетичен вид, със студени сини очи и хлътнали бузи, стоманеносива коса и кокалести ръце, облечен в просто кафяво вълнено расо. Започна да говори, прекъсван само от време на време от екзалтираните викове на тълпата. Ецио забеляза колко умело един-единствен човек може да докара хиляди до сляпа истерия.

— Сберете се, чеда мои, да чуете плача ми! Защото идва краят на дните. Готови ли сте за това, което наближава? Готови ли сте да видите светлината, с която ни благослови брат Савонарола? — Той вдигна нагоре ръце и Ецио, съзнавайки точно за каква светлина говори, се заслуша навъсено. — Над нас са надвиснали дни на мрак — продължаваше проповедникът, — но моят брат ми показа пътя към спасението, към божията светлина, която ни очаква. Но само ако сме готови, ако му се отдадем. Да позволим Савонарола да ни води, защото той и само той знае какво предстои. Той няма да ни поведе по грешния път. — В този момент свещеникът се облегна с цялата си тежест върху катедрата пред себе си. — Готови ли сте за последния размисъл, братя и сестри? Кого ще последвате, когато настъпи мигът? — Той отново направи драматична пауза. — Мнозина по църквите предлагат спасение — изповедниците, опростителите на грехове, вятърничавите слуги на суеверието… Но не, чеда мои! Всички те са в плен на папа Борджия, всички те са в плен на тъй наречения папа Александър, шестия с това име и най-задлъжнял от всички!

Тълпата нададе викове. Сърцето на Ецио се сви. Той си спомни очевидните пророчества, които Ябълката им беше показала в ателието на Леонардо. Някъде в далечното бъдеще, във време, когато адът действително щеше се спусне на земята — освен ако той не предотвратеше това.

— Новият ни папа Александър не е свят човек. Той не е човек на духа. Хора като него купуват вашите молитви и търгуват с подаянията ви. Всички свещеници в църквите ни са търговци — еклесиасти! Само един от нас е истински отдаден на духа, само един от нас е видял бъдещето и е говорил с Господ! Моят брат Савонарола! Той ще ни води!

Ецио се замисли дали монахът беше прогледнал в Ябълката също като самия него. Дали беше отприщил същите видения? Какво беше казал Леонардо за Ябълката — че е опасна за податливия ум?

— Савонарола ще ни поведе към светлината — заключаваше свещеникът. — Савонарола ще ни каже какво предстои! Савонарола ще ни отведе до портите на самия рай! Няма нищо да ни липсва в новия свят, за който Савонарола свидетелства. Брат Савонарола върви по пътя Господен, който човекът винаги е търсил!

Той отново вдигна нагоре ръце, а тълпата нададе викове и радостни възгласи.

Ецио разбираше, че единственият начин да намери монаха е чрез неговия помощник. Само че трябваше да измисли как да стигне до него, без да събуди подозренията на вярната му тълпа. Внимателно се придвижи напред, преструвайки се на смирен мирянин, копнеещ да се присъедини към сподвижниците на проповедника.

Не му беше лесно. Народът го блъскаше агресивно, смятайки го за странник, новак или опасен човек. Но той се усмихваше и кланяше. Като последно средство дори подхвърли няколко монети с думите:

— Искам да дам подаяние за каузата на Савонарола и всички, които го подкрепят и вярват в него.

Парите за кой ли път сътвориха чудо. „Всъщност — мислеше си Ецио — няма по-добро разковниче от парите“.

Най-накрая проповедникът, който наблюдаваше как напредва Ецио със смесица от присмех и задоволство, даде знак на охраната си да отстъпи и го привика с ръка, след което го отведе на по-спокойно място в близост до площада — за да поговорят насаме. Ецио със задоволство отбеляза, че свещеникът очевидно го сметна за важно и стойностно завоевание за каузата.

— Къде е Савонарола? — попита го той.

— Той е навсякъде, братко — отвърна свещеникът. — Той е редом с всички нас и ние сме редом с него.

— Чуй ме, приятелю — настоя Ецио. — Търся човека, а не мита. Моля те, кажи ми къде е.

Мъжът го погледна озадачено и Ецио ясно зърна лудостта в очите му.

— Казах ти вече къде е. Виж, Савонарола те обича такъв, какъвто си. Той ще ти покаже Светлината. Ще ти покаже бъдещето!

— Но аз трябва да говоря лично с него. Трябва да видя великия водач! Решил съм да даря богатства за този могъщ кръстоносен поход!

При тези думи проповедникът го изгледа лукаво.

— Разбирам — рече той. — Имай търпение. Часът не е настъпил още. Ала ти трябва да се присъединиш към поклонението ни, братко.

Ецио наистина прояви търпение. Чака дълго. И най-сетне един ден пристигна покана от проповедника да се срещнат на венецианските докове по здрач. Той подрани и чака нетърпеливо и напрегнато, докато най-накрая видя тъмна фигура да се приближава във вечерната мъгла.

— Не бях сигурен, че ще дойдеш — каза той на мъжа вместо поздрав.

— Търсенето на истината е твоята страст, братко — доволно отбеляза проповедникът. — И тя издържа проверката на времето. Но сега вече сме готови и нашият велик водач надяна мантията на властта, за която беше роден. Ела!

Той посочи напред и поведе Ецио към кея, където ги очакваше голяма галера. Наоколо стоеше тълпа от верни сподвижници. Вестителят се обърна към тях с думите:

— Чеда мои, време е най-накрая да потегляме. Нашият брат и духовен водач Джироламо Савонарола ни очаква в града, където успя да се установи!

— Да, успя! Копелето му с копеле, свали на колене града и дома ми — доведе го до ръба на лудостта!

Всички се обърнаха като един да видят човека, изрекъл тези думи — дългокос младеж с черна шапка, с пълни устни и изнемощяло лице, сега разкривено от гняв.

— Едвам избягах оттам — продължи той. — Изхвърлиха ме от графството с помощта на мерзавеца, френския крал Шарл, който съдейства на онова псе Божие, Савонарола, да заеме мястото ми!

Хората настръхнаха враждебно и щяха със сигурност да се нахвърлят върху младия мъж и да го метнат в лагуната, ако проповедникът не ги беше усмирил.

— Нека човекът да говори каквото му е на сърцето — нареди той и обръщайки се към непознатия, попита: — Защо напразно изричаш името на Савонарола, братко?

— Защо ли? Защо? Заради онова, което причини на Флоренция! Той владее града! Управата е или зад него, или безсилна пред него. Той шиба с бича си наред и дори хората, които би трябвало да усетят накъде вървят нещата, като маестро Ботичели, го следват раболепно. Горят книги, произведения на изкуството и всичко, което този умопобъркан смята за неморално!

— Значи Савонарола се намира във Флоренция? — нетърпеливо попита Ецио. — Сигурен ли си?

— Където ще да е! Ако ще, и на луната да е или в гърлото на пъкъла! Едва отървах кожата!

— А кой по-точно си ти, братко? — запита проповедникът, вече очевидно изгубил търпение.

Младият мъж се изпъчи.

— Аз съм Пиеро де Медичи. Син съм на Лоренцо, II Magnifico, и владетел на Флоренция по право!

Ецио плесна с ръце.

— Добра среща, Пиеро. Баща ти беше мой доверен приятел.

Пиеро го изгледа.

— Благодаря ти за думите, който и да си. Що се отнася до баща ми, той извади късмет да си отиде, преди лудостта да залее като гигантска вълна града ни. — Младежът се обърна дръзко към тълпата. — Не заставайте зад този противен монах! Той е опасен глупак с огромно его! Трябва да бъде смачкан като бясно куче, каквото всъщност е!

В този миг тълпата изръмжа с основателен гняв. Проповедникът се обърна към Пиеро и кресна:

— Еретик! Сеяч на дяволски мисли! — А към тълпата изрева: — Този човек трябва да бъде смачкан! Да бъде заглушен! Той трябва да бъде изгорен!

Пиеро и Ецио, рамо до рамо, извадиха мечовете си и застанаха срещу настръхналата тълпа.

— Кой си ти? — попита Пиеро.

— Аудиторе. Ецио.

— A, sono grato del tuo aiuto56. Баща ми често говореше за теб. — Стрелнаха погледи към противниците си. — Ще се измъкнем ли?

— Надявам се. Но ти не беше много тактичен.

— Откъде можех да знам?

— Току-що опропасти нечовешки усилия и подготовка, но както и да е. Грабвай меча!

Битката беше жестока и кратка. Двамата мъже оставиха тълпата да ги оттласне до един изоставен склад, където заеха позиция. За щастие, макар и разгневени, пилигримите далеч не бяха обучени бойци. Щом най-смелият от тях се оттегли с дълбоки прободни рани от остриетата на Ецио и Пиеро, останалите отстъпиха и се разбягаха. Само пратеникът небесен, непреклонен и враждебен, остана на мястото си.

— Натрапник! — каза той на Ецио. — Ще замръзнеш завинаги в ледовете на Четвъртия пръстен на Деветия кръг. И самият аз ще те пратя там. — Измъкна от полите на расото си остра базиларда и го погна, размахвайки я над главата си, готов да го прободе. Асасинът заотстъпва назад, но Пиеро отсече краката на мъжа и окопитил се отново, Ецио извади двуострата си кама и я заби в корема му. Цялото тяло на проповедника се разтресе от удара. Той отвори широко уста и се свлече, като се гърчеше и тресеше, забил нокти в земята — докато най-накрая застина.

— Надявам се, че така ти се издължих за лошата услуга — каза Пиеро с горчива усмивка. — Хайде! Да отиваме в двореца на псето и да кажем на Агостино да изпрати съгледвачи, за да се увери, че тази хайка умопобъркани е разпръсната и всички са се изпокрили в колибите си.

— Grazie — отвърна Ецио, — но аз съм в друга посока. Отивам във Флоренция.

Пиеро го погледна, сякаш не повярва на ушите си:

— Какво? В самото преддверие на Ада?

— Имам си лични причини да търся Савонарола. Но сигурно няма да е прекалено късно да предотвратим и бедите, които е навлякъл на родния ни град.

— Тогава ти желая късмет — каза Пиеро. — Дано намериш онова, което търсиш.