Розите са червени

1.

Бриан Паркър не приличаше на човек, който обира банки или убива — приятното й пухкаво бебешко лице заблуждаваше всички. Но тя знаеше, че е готова да убие, ако се наложеше тази сутрин. Щеше да знае със сигурност в осем и десет.

Двайсет и четири годишната жена носеше панталон в цвят каки, бледосиньо яке с надпис „Университет на Мериленд“ и изтъркани бели маратонки „Найки“. Никой от отправилите се за работа в ранната утрин не я забеляза, когато тя измина разстоянието от очуканата бяла „Акюра“ до гъсто обраслото островче от вечнозелени дървета, където се скри.

Намираше се пред „Ситибанк“ в Силвър Спринг, Мериленд, тъкмо преди осем часа. Клонът на банката трябваше да отвори точно след деветдесет секунди. От разговорите с Мислителя знаеше, че банката се намира в самостоятелна сграда с две алеи за преминаващи коли. Той беше обяснил, че е заобиколена от огромни магазини: „Таргет“, „Петс Март“, „Хоум Депо“, „Съркют Сити“.

Точно в осем Бриан излезе от скривалището си сред дърветата под един пъстър билборд, който предлагаше на минувачите противната закуска на „Макдоналдс“, и тръгна към банката. Намираше се под такъв ъгъл, че оставаше невидима за касиерката, която тъкмо отвори стъклената врата и излезе за момент навън.

На няколко крачки от касиерката Бриан нахлузи гумена маска, изобразяваща президента Клинтън — една от най-популярните маски в Америка и навярно една от най-трудно проследимите. Тя знаеше името на касиерката и го извика ясно, като в същия момент извади пистолета си и го притисна към кръста на жената.

— Влизай обратно, госпожице Джийн Галета! Сега се завърти и отново заключи входната врата. Отиваме при шефката ти, госпожа Бучиери.

Кратката й реч на входа на банката бе предварително написана дума по дума, включително и паузите. Мислителя бе обяснил, че е от изключително значение обирът да премине в точно определен ред, почти наизуст.

— Не искам да те убивам, Джийн. Но ще го направя, ако не изпълниш всичко, което ти кажа и когато го кажа. Сега е твой ред да говориш, скъпа. Разбра ли това, което ти казах досега?

Джийн Галета кимна толкова усърдно, че очилата й едва не паднаха.

— Да, разбирам всичко. Моля ви, не ме наранявайте! — задави се тя. Беше около двайсет и седем годишна, с късо подстригана кестенява коса, привлекателна като момиче от предградията, но синият костюм с панталон от изкуствена материя и обувките с ниски токове я правеха да изглежда по-стара.

— Кабинетът на управителката. Веднага, госпожице Джийн. И ако не съм излязла оттук след осем минути, ти ще умреш. Говоря сериозно. Ако не съм си тръгнала оттук до осем минути, и ти, и госпожа Бучиери ще бъдете мъртви. Не мисли, че няма да го направя, защото съм жена. Ще ви застрелям и двете като кучета.

2.

Харесваше й това излъчване на власт и определено й допадаше уважението, което внезапно й оказваха в банката. Докато вървеше след разтрепераната касиерка покрай двата банкомата и после през приемната част на фоайето, Бриан се замисли за скъпоценните секунди, които вече бе изразходвала. Мислителя бе категоричен, че графикът на обира трябва да се спази абсолютно точно. Беше повтарял отново и отново, че всичко зависи от перфектното изпълнение на плана.

Минутите са важни, Бриан.

Секундите са важни, Бриан.

Важно е дори това, че днес сме избрали да ударим точно „Ситибанк“, Бриан.

Обирът трябваше да бъде точен, изпълнен по план, перфектен. Тя го разбираше напълно. Мислителя бе планирал всичко да е — както той се изразяваше — 9,9999 от 10.

С лявата си ръка избута касиерката в кабинета на управителката. Чу отвътре тихото бръмчене на компютър. После видя Бетси Бучиери, която седеше зад голямото си директорско бюро.

— Отваряте сейфа всяка сутрин в осем и пет, така че сега ще го направите пред мен — изкрещя тя на управителката, която гледаше изненадано и изплашено. — Отвори го! Веднага!

— Не мога — възрази госпожа Бучиери. — Той се отваря автоматично с компютърен сигнал от главния ни офис в Манхатън. Никога не става по едно и също време.

Нападателната посочи с пръст към собственото си ляво ухо. Правеше знак на госпожа Бучиери да се ослуша. Но какво трябваше да чуе?

— Пет, четири, три, две — отброи Бриан. После се протегна към телефона на бюрото на управителката. Той иззвъня. Перфектна точност. — За теб е — каза тя. Гласът й звучеше приглушено иззад маската. — Слушай внимателно.

Подаде телефона на госпожа Бучиери, но знаеше точните думи, които управителката на банката щеше да чуе. Знаеше и кой се обажда.

Най-страшният глас, който управителката можеше да чуе, не беше на Мислителя, отправящ реални, но отвлечени заплахи, а на някой по-убедителен. По-стряскащ.

— Бетси, обажда се Стив. Тук, вкъщи, има един човек. В момента е насочил оръжие към мен. Казва, че ако жената в твоя кабинет не напусне банката с парите точно до осем и десет, Томи, Ана и аз ще бъдем убити.

— Сега е осем и четири!

Телефонната линия прекъсна. Гласът на съпруга й замлъкна.

— Стив? Стив! — Сълзи изпълниха очите на Бетси Бучиери и започнаха да се стичат по страните й. Тя се взря в маскираната жена, не можеше да повярва, че всичко това се случва. — Не ги наранявайте. Моля ви! Ще отворя сейфа. Веднага ще го отворя. Не наранявайте никого.

Бриан повтори съобщението, което управителката вече бе чула:

— Точно осем и десет. Нито секунда по-късно. И без глупави банкови номера. Никакви безшумни аларми. Никакви пакети с боя.

— Последвайте ме. Без аларми — обеща Бучиери. Беше й трудно да мисли трезво. Стив, Томи, Ана. Имената отекваха в главата й.

Стигнаха до вратата на трезора. Беше 8:05.

— Отвори вратата, Бетси. Побързай! Няма време. Семейството ти няма време. Стив, Ана, малкият Томи — всички ще умрат.

На Бетси Бучиери й отне по-малко от две минути да влезе в трезора, който бе с врата от полирана стомана и бутала като на локомотив. Купчините пари се виждаха подредени на почти всички рафтове — повече пари, отколкото Бриан беше виждала някога през живота си. Тя отвори двете платнени пътни чанти и започна да ги тъпче с пачки. Госпожа Бучиери и Джийн Галета я гледаха мълчаливо как събира парите. Харесваше й да вижда страха и респекта, изписани на лицата им.

Точно както бе инструктирана, Бриан отброяваше минутите, докато пълнеше чантите с пари.

— Осем и седем… Осем и осем… — Накрая свърши работата си в сейфа. — Ще ви заключа и двете тук. Не казвайте и дума, иначе ще ви застрелям и ще заключа труповете ви.

Метна на рамо черните пътни чанти.

— Не наранявайте съпруга и бебето ми — помоли Бетси Бучиери. — Направихме каквото…

Бриан затръшна тежката метална врата, без да изслуша отчаяната молба на управителката. Издърпа маската от потното си лице.

Закъсняваше. Прекоси фоайето, отключи входната врата и излезе навън. Искаше й се да побегне с всички сили към колата, но тръгна спокойно, сякаш нямаше никакви грижи в тази чудесна пролетна утрин. Изкушаваше се да извади автоматичния си пистолет и да направи дупка в шибаното яйце на „Макдоналдс“, което лъщеше насреща й. Е, и тя си имаше нерви.

Когато стигна до акюрата, погледна часовника си. 52 секунди след 8:10. Времето препускаше. Беше закъсняла — но точно така трябваше да стане. Усмихна се.

Не се обади на Ерол в дома на Бучиери, където Стив, Томи и бавачката Ана бяха негови пленници. Не му каза, че е взела парите и че вече е в колата.

Такива бяха инструкциите на Мислителя.

Пленниците трябваше да умрат.