Розите са червени

123.

Минаха три седмици и животът ми най-после започваше да се завръща към нормалния си ход. Но не минаваше нито ден, без да мисля дали да не напусна полицията. Не знаех дали бе от умората от последния случай или натрупване от всички случаи, но изпитвах основните симптоми на пренасищане от работата си.

По-голямата част от петнайсетте милиона долара от дела на Франсис не бе намерена и това побъркваше всички във ФБР. Цялото време на Бетси бе ангажирано с търсенето на парите. Тя пак работеше и през уикендите и почти не я виждах. Всъщност тя го бе казала още във Флорида. Ужасно ще ми липсваш.

Тази вечер Нана беше виновна — поне аз я винях за това. Ето ни нас — Сампсън и аз, — заклещени в старинната и одухотворена Първа баптистка църква на Четвърта улица, близо до дома ми.

Навсякъде край нас мъже и жени ридаеха. Свещеникът и жена му обясняваха на всички, че е най-добре човек да излива емоциите си: да се освободи от всичко — от гнева, страха, отровата. И всички в църквата правеха точно това. Всички, освен Сампсън и мен си изплакваха очите.

— Нана ни е голяма длъжница, задето ни погоди този номер — прошепна ми Джон.

Усмихнах се на думите му и на това, че откакто стана на десет години, та до ден-днешен, той така и не можа да разбере тази жена.

— Не и в мислите си. Тя не разсъждава така. Все още сме длъжници на Нана за всички пъти, когато ни е спасявала задниците, докато бяхме деца.

— Е, там точките са в нейна полза, готин. Но това тук изтрива голяма част от старите дългове.

— Все едно проповядваш на хора — казах му.

— Не, хорът е зает да вие — засмя се той. — Тази вечер определено ще намокрят по три кърпи.

С Джон бяхме притиснати между две жени, които ридаеха и крещяха молитви, „амин“ и сърдечни молби. Събитието се наричаше „Сестро, прости ми“ — специална църковна служба, която набираше популярност във Вашингтон. Мъжете идваха в църквите да отдадат дължимото на жените за всички физически и емоционални страдания, които те са понесли, и за болката, която са им причинили през живота си.

— Много мило, че сте дошли — заяви изведнъж жената до мен толкова гръмогласно, че надвика воплите и риданията наоколо. Прегърна ме през раменете. — Ти си добър човек, Алекс. Един от малцината.

Жената стисна рамото ми още по-силно. Всъщност бе доста симпатична. Казваше се Тери Рашад. Беше малко над трийсетгодишна, привлекателна, горда и обикновено весела. Бях я срещал из квартала.

— Сестро, прости ми — чух да казва Сампсън на жената до него.

— Е, определено имаш нужда от прошка — отговори му Лейс Макрей. — Но благодаря. Не си чак толкова лош, колкото си мислех.

Джон ме сръга и прошепна с плътния си глас:

— Всъщност е доста емоционално, като почувстваш атмосферата. Може би Нана бе права, като ни накара да дойдем.

— Тя си знае работата. Нана винаги е права — казах аз. — Тя е нещо като осемдесет годишна Опра.

— Как я караш, готин? — попита накрая Джон, когато песните, писъците и риданията достигнаха върха си.

Замислих се за момент.

— Кристин ми липсва. Но сме щастливи, че Алекс е с нас. Нана казва, че това ще удължи живота й с няколко години. Той озарява цялата къща — от сутрин до вечер. Мисли, че всички сме негови играчки.

Кристин бе заминала за Сиатъл в края на юни. Поне ми беше казала къде ще ходи. Бях отишъл в Мичълвил да се сбогувам с нея. Новата й кола вече бе натоварена. Всичко бе готово. Накрая Кристин ме прегърна и заплака.

— Може би някой ден — прошепна тя.

Може би някой ден.

Но сега тя бе далеч от Вашингтон, а аз бях тук, в кварталната баптистка църква. Предположих, че Нана се опитна да ме събере с някоя жена. Всъщност това бе много смешно предположение и най-после се разсмях.

— Не ти ли е жал за сестрите, Алекс? — попита Джон. Започваше да му омръзва. Погледнах го, после огледах църквата.

— Разбира се. Тук има много добри хора и всеки прави каквото може. Просто искат да се чувстват обичани от време на време.

— Няма лошо — каза Сампсън и стисна силно рамото ми.

— Да. Няма лошо. Правим каквото можем.

124.

Няколко вечери по-късно си бях вкъщи и свирех на пианото на верандата към единайсет и половина. Къщата бе притихнала, спокойна и уютна, каквато е понякога. Току-що се бях отбил горе да проверя как е Алекс и го намерих да спи като ангел в креватчето си. Свирех Гершуин, една от любимите ми мелодии — „Рапсодия в синьо“.

Мислех за семейството си, за старата ни къща на Пета улица и колко обичах да съм тук, независимо от всичко, което не ми допадаше в квартала. Главата ми започваше да се прояснява. Може би всичките онези писъци и рев в баптистката църква ми бяха помогнали. Или пък Гершуин.

Телефонът иззвъня и аз бързо изтичах в кухнята да го вдигна, преди да е събудил всички, особено малкия Алекс, или Ей Джей, както му викаха Джени и Деймън напоследък.

Беше Кайл Крейг.

Той почти никога не се обаждаше вкъщи, особено толкова късно. Нали така бе започнало всичко в случая с Мислителя — с появата на Крейг.

— Кайл? Защо ми звъниш вкъщи? Какво не е наред? Не мога да се заема с нов случай.

— Лоша работа, Алекс. Дори не знам как да ти го кажа — промълви с най-тихия и кротък глас. — По дяволите, Алекс… Бетси Кавалиър е мъртва. В момента съм в дома й. Трябва да дойдеш. Просто ела.

Затворих телефона минута или две по-късно. Явно го бях направил, защото слушалката бе на мястото си. Краката и ръцете ми бяха омекнали. Хапех бузата си отвътре и усетих вкуса на кръв. Главата ми щеше да се пръсне. Кайл не ми беше обяснил нищо, само каза да отида в къщата на Бетси. Някой бе влязъл и я беше убил. Кой? Боже! Защо?

Обличах си някакви дрехи, за да тръгна, когато телефонът иззвъня повторно. Грабнах слушалката. Сигурно още някой искаше да ми съобщи лошата новина. Навярно Сампсън или пък Раким Пауъл.

Чух един глас. Той смрази всичко у мен.

— Просто исках да ви поздравя. Свършихте чудесна работа. Хванахте и наказахте всички дребни риби, както очаквах. Всъщност те бяха там за тази цел.

— Кой се обажда? — попитах. Но всъщност знаех кой е.

— Знаете кой се обажда, доктор детектив Крос. Вие сте достатъчно умен. Знаехте, че залавянето на добрия доктор Франсис е твърде удобно. Също и на приятелите ми, детективите от Ню Йорк — господин Брайън Макдугъл и екипа му. И, разбира се, остава въпросът с липсващите пари. Аз съм този, когото наричате Мислителя. Това е име, което ми харесва. Подхожда ми. Наистина съм толкова добър. Лека нощ засега. До скоро. А… И приятно прекарване в дома на Бетси Кавалиър. Аз определено си прекарах добре там.

125.

Обадих се на Сампсън и го помолих да дойде и да остане при Нана и децата. После поех към Уудбридж, Вирджиния, към къщата на Бетси. През цялото време карах в аварийното платно с над сто и шейсет.

Никога не бях ходил там, но не се затрудних да намеря къщата. Улицата беше задръстена от коли. Предположих, че са на ФБР. Имаше и линейка. Чувах воя на още сирени, които се приближаваха.

Поех си дълбоко дъх, преди да вляза. Изведнъж ми се зави свят. Кайл бе тук, ръководеше Отряда за тежки престъпления, който тъкмо започваше да събира веществените доказателства. Поклатих глава: съмнявах се да намерят нещо тук. Не бяха открили нищо при другите убийства, в които бе замесен Мислителя.

Няколко агенти от ФБР плачеха. И аз бях плакал в колата, докато пътувах насам, но сега трябваше да мисля трезво и съсредоточено, доколкото бе възможно. Това бе единственият ми шанс да видя къщата на Бетси така, както я бе видял убиецът, така, както я бе оставил той.

Приличаше на влизане с взлом. В момента специалистите от ФБР заснемаха с видеокамера всичко. Не можех да не забележа вещите на Бетси, нейния стил, дома й. На хладилника бе закачена корицата на Нюзуик с Бранди Частейн — капитанката на спечелилия световното женско първенство по футбол отбор на Америка, и заглавието „Момичетата господстват!“.

Къщата изглеждаше почти стогодишна и бе пълна с вещи. Картини на Андрю Уайът, снимки на есенни пейзажи край някакво великолепно езеро. На масичката в коридора забелязах известие, напомнящо на Бетси, че трябва да се яви на задължителната проверка на стрелковите умения в стрелбището на ФБР.

Накрая направих най-трудното, невъзможното. Изминах дългия коридор, който тръгваше от дъното на дневната. Спалнята беше в края му. Очевидно бе, че е била убита вътре. Криминолозите се бяха струпали в нея. На сцената на местопрестъплението. Тук се бе случило.

Още не бях говорил с Кайл, не исках да го безпокоя, нито да го отделям от екипа, който правеше огледа. Може би този път щяхме да извадим късмет. А може би не.

После видях Бетси и рухнах. Ръката ми подскочи към лицето, сякаш действаше по своя воля. Краката ми се подкосиха. Цялото ми тяло се разтресе.

Чувах как проклетият му глас отеква в главата ми:

А… И приятно прекарване в дома на Бетси Кавалиър. Аз определено си прекарах добре там.

Беше свалил нощницата й. Не зърнах никъде в спалнята дрехите й. Тялото й бе плувнало в кръв. Този път бе използвал нож — беше я наказал. Накъдето и да погледнех, имаше кръв, но най-много между краката й. Красивите й кафяви очи се взираха право в мен, но не виждаха нищо, вече никога нямаше да виждат.

Съдебният лекар се обърна и ме забеляза. Познавах го — Мерил Снайдър. Бяхме работили успешно заедно, но не бяхме се сблъсквали с нищо подобно.

— Може би е била изнасилена — прошепна той. — Във всички случаи е използвал ножа. Вероятно е изрязвал доказателствата. Кой знае, Алекс. Това е отвратително. Имаш ли представа кой може да е?

— Да — казах тихо. — Искам да го убия заради това и ще го направя.

126.

Убиецът беше точно там, в апартамента на Бетси Кавалиър. Чувстваше тъгата и омразата — техните — и се опияняваше от тях. Това бе най-върховната тръпка за него, велик, велик момент в живота му.

Да бъде тук — заедно с полицията и ФБР.

Да е сред тях, да бъбри, да слуша как го проклинат, как ронят сълзи за загубената си колежка, да подушва страха им. Бяха бесни — заради него.

Но бяха безпомощни да направят каквото и да било.

Той беше в техния лагер. Той контролираше положението.

Дори посети отново Бетси Кавалиър, която смяташе, че някой ден ще се издигне до върха на Бюрото.

Каква невероятна арогантност от нейна страна.

Тя наистина ли мислеше, че е от най-добрите, от най-големите умове във ФБР? Разбира се. Всички напоследък я смятаха за много умна.

Е, сега не изглеждаше толкова умна, гола и покрита със собствената си кръв, насилена по всеки начин, който бе успял да измисли.

Видя Алекс Крос да излиза от спалнята. Най-после изглеждаше съкрушен. Съкрушен, но и самоуверен, и разгневен.

Увери се, че физиономията му е подходящата за случая, после тръгна право към Крос.

Това беше моментът.

— Много съжалявам за Бетси — каза Кайл Крейг, Мислителя. — Много съжалявам, Алекс.