Розите са червени

22.

Никой не можеше да разбере какво се случва и защо.

Това невероятно му харесваше. Чувството за превъзходство. Всички бяха такива глупаци.

Нещата вървяха много добре, оценка 9,9999 от 10. Мислителя беше сигурен, че не е допуснал сериозна грешка. Обирът във Фолс Чърч и четирите озадачаващи убийства му доставяха особено удоволствие.

Изживяваше повторно всеки миг от кървавото престъпление, сякаш той бе присъствал там вместо господата Ред, Уайт, Блу и госпожица Грийн. Представяше си сцената в къщата на управителя, после и убийствата в банката с огромна наслада и задоволство. Мислителя ги пресъздаваше в мислите си отново и отново и този сценарий не му омръзваше, особено убийствата. Артистичният почерк и символизмът в тях го изпълваха с увереност в гениалността на собствения му замисъл — и в правотата му.

Улови се, че се усмихва при мисълта за обаждането в полицията — съобщението за обира. Той се беше обадил. Искаше служителите на „Фърст Юниън“ да бъдат убити. Точно това бе основната му цел. Никой ли не можеше да разбере?

Сега трябваше да наеме друг екип, най-важния и най-трудния за намиране. Последният екип трябваше да е изключително добре подготвен и самодостатъчен. И точно заради тази самодостатъчност щеше да представлява опасност за самия него. Той разбираше много добре, че умните хора често имат огромно и неконтролируемо его. Той самият бе пример за такова.

Извика списъка с имената на потенциалните кандидати на компютърния си екран. Прочете обширните профили на всеки един, дори и криминалните им досиета, които възприемаше като техни професионални биографии. После, най-неочаквано в онзи мрачен дъждовен следобед, попадна на екип, който бе много по-различен от останалите, също както той се различаваше от останалото човечество.

Доказателството? Нямаха криминални досиета. Никога не са били залавяни, дори заподозрени. Точно затова му бе толкова трудно да ги открие. Изглеждаха съвършени — за съвършената задача, за неговия шедьовър.

Никой ли нямаше да отгатне какво ще се случи?

23.

В 9:00 се срещнах с невролога, който се казваше Томас Петито и който търпеливо ми обясни какви изследвания ще направят на Джени тази сутрин. Искаше първо да елиминира някои вероятни причини за гърчовете. Каза ми, че е по-добре да не се тревожа предварително, че Джени е в отлични ръце — неговите — и че за момента най-доброто нещо, което мога да направя, е да отида на работа.

— Не искам да се безпокоите излишно — каза Петито. — И не желая да ми се пречкате.

След като обядвах с Джени в „Сейнт Антъни“, поех по магистралата към Куонтико. Не исках да оставям дъщеря си сама в болницата, но сега Нана беше при нея и нямаше да й правят никакви изследвания до следващата сутрин.

Кайл Крейг ми се беше обадил в болницата да пита за Джени. Звучеше искрено загрижен. Каза ми, че Министерството на правосъдието, банките и медиите са се качили на главата му. Търсенето на ФБР вече покриваше по-голямата част от Източното крайбрежие, по засега без резултат. Дори беше привлякъл към разследването един от агентите, работили по разкриването на банковия обирджия Джоузеф Дохърти в средата на осемдесетте.

Кайл каза и че старши агент Бетси Кавалиър ръководи специалния отряд. Не се изненадах. Беше ми направила впечатление на една от най-умните и енергични агенти от ФБР, които познавах, с изключение на самия Кайл.

Агентът, участвал в залавянето на Дохърти, се казваше Сам Уидърс. Кайл, агент Кавалиър и аз се срещнахме с него в конферентната зала на ФБР в Куонтико. Уидърс вече бе към шейсет и пет годишен; беше пенсионер и ни разказа, че постоянно играе голф в Стоксдейл. Призна, че от няколко години не се е замислял за банкови обири, но ужасът на сегашните престъпления бе привлякъл вниманието му.

Бетси Кавалиър веднага заговори по същество:

— Сам, успя ли да прочетеш материалите за обирите на „Ситибанк“ и „Фърст Юниън“?

— Разбира се. Прочетох ги по два пъти, докато пътувах насам — отвърна Уидърс и приглади с длан късата си коса. Беше едър мъж, вероятно към сто и десет килограма, и ми приличаше на пенсиониран бейзболист.

— Първите ти впечатления? — попита тя бившия агент. — Какво мислиш, Сам? Има ли някаква връзка със сегашната каша?

— Има големи, много големи разлики между тези обири и онези, по които аз съм работил. Нито Дохърти, нито Конър имаха склонност към насилие. Произхождаха от малки градчета и самите бяха дребни престъпници. От „старата школа“, както казват по рекламите. Дори заложниците ги описваха като „внимателни“ и „приятни“. Конър винаги учтиво обяснявал, че не иска да открадне нищо от дома на заложниците. Казвал, че не иска да нарани никого. И двамата с Дохърти презираха банките и застрахователните компании. Това може да е приликата с вашите престъпници.

Уидърс продължи да си спомня и разсъждава с мекия си приспивен акцент от Средния запад. Облегнах се назад и се замислих върху казаното от него. Може би още някой наоколо мразеше банките и застрахователните компании. Или имаше зъб на банкерите и техните семейства поради някаква причина. Някой, натрупал достатъчно дълбока омраза, може би стоеше зад тези обири и убийства. Имаше някакъв смисъл, но не повече от останалите версии.

След като Сам Уидърс си тръгна, обсъдихме евентуалната връзка с други случаи. Един от тях привлече вниманието ми. Голям обир край Филаделфия през януари. Двама мъже отвличат жената и бебето на управителя на банката. Казали, че имат бомба, и заплашили да взривят заложниците си, ако не им отворят сейфа.

— Поддържали връзка помежду си с уоки-токита. И те използвали полицейски скенер. Прилича на нашия случай — обобщи Бетси от подробните си записки. — Може да са същите хора, които са обрали „Фърст Юниън“.

— Някакво насилие при обира там? — попитах я.

Тя поклати глава и лъскавата й черна коса се отметна настрана:

— Не, никакво.

Въпреки всички ресурси на ФБР и стотиците местни полицейски управления, още не бяхме стигнали доникъде с обирите и убийствата. Нещо не беше наред в картинката. Още не успявахме да мислим като убийците.

24.

Върнах се в „Сейнт Антъни“ към четири и половина следобед. Джени не беше в стаята си, което ме изненада. Нана и Деймън седяха там и четяха. Нана каза, че са отвели Джени да й направят някакви изследвания, назначени от д-р Петито.

Тя се върна в пет без петнайсет. Изглеждаше изморена. Беше твърде малка, за да минава през подобно изпитание. Двамата с Деймън винаги са били много здрави, дори като бебета, което усилваше още повече шока от това преживяване.

Когато Джени пристигна в стаята, настанена на инвалиден стол, Деймън нещо се задави. Аз също.

— Дай една голяма мечешка прегръдка, тате. — Тя ни погледна и заяви: — Както навремето, когато бяхме малки.

Яркият спомен нахлу в съзнанието ми. Спомних си какво изпитвах, когато държах и двамата в обятията си и те бяха много по-малки. Изпълних молбата й: мечешка прегръдка за двете ми дечица.

Докато тримата се прегръщахме, Нана се върна в стаята. Беше излязла да се поразтъпче в коридора и сега водеше някого със себе си.

Кристин Джонсън се появи в стаята зад нея. Носеше сребристосива блуза, тъмносиня пола и обувки. Навярно бе дошла направо от училище. Държеше се някак хладно с мен, но поне беше много сърдечна с Джени.

Искаше ми се да попитам Нана кой се грижи за малкия Алекс.

— Всички са тук — каза Кристин. Нито за момент не срещна погледа ми. — Жалко, че не си нося фотоапарата.

— О, ние винаги сме така — обясни й Джени. — Такива сме си в нашето семейство.

Поговорихме малко, но най-вече слушахме Джени, която описваше дългия си плашещ ден. Изглеждаше толкова малка и уязвима. В пет й донесоха вечерята. Вместо да се оплаква от безвкусната болнична храна, тя я определи като по-вкусна от любимите й манджи, които Нана готвеше.

Това разсмя всички, освен Нана, която се престори на засегната.

— Добре, можем да си поръчваме от болничната храна за вкъщи, като се върнеш — каза тя и изгледа Джени навъсено. — Ще ми спестите много мъки и труд.

— О, ти обичаш да се трудиш — опонира й Джени. — И обичаш мъките.

— Почти колкото обичам и ти да ме дразниш — не й се даде Нана.

Когато Кристин се канеше да си тръгне, сестрата донесе телефона от сестринската стая. Съобщи, че има важно обаждане за детектив Крос. Изстенах и поклатих глава. Всички ме изгледаха как вземам слушалката.

— Няма нищо, тате — каза Джени.

Обаждаше се Кайл Крейг. Имаше лоши новини.

— Пътувам към „Фърст Вирджиния“ в Рослин. Обрали са още една банка, Алекс.

Нана ми мяташе отровни стрелички с поглед. Кристин въобще не ме поглеждаше. Чувствах се виновен и се срамувах, а не бях направил нищо нередно.

— Трябва да изляза за около час — промълвих накрая. — Съжалявам.

25.

Банковите обири следваха твърде бързо един след друг — като падащи плочки на домино. Който и да стоеше зад тях, не искаше да ни даде възможност да помислим, да си поемем дъх, да се организираме.

Рослин беше само на петнайсет минути от „Сейнт Антъни“. Не знаех какво ще намеря там — каква бруталност, колко убити.

Клонът на „Фърст Вирджиния“ е само на пресечка разстояние от главния офис на „Бел Атлантик“. Още една банка. Имаше ли това някакво значение за престъпниците? Вероятно. Но какво? Малкото улики, с които разполагахме, не се оформяха в нищо. Не и в моята глава във всеки случай.

Забелязах „Дънкин Донатс“ и магазин за видеокасети от отсрещната страна на улицата. Там влизаха и излизаха хора. Предградието бе оживено и изглеждаше, все едно нищо не се е случило.

Нещо определено се бе случило.

Забелязах четири тъмни седана един до друг на паркинга на банката. Предположих, че са на ФБР и спрях точно до тях. Наоколо още нямаше полицейски коли. Кайл ми се бе обадил, но не беше извикал полицията на Рослин. Това не беше добър знак.

Показах детективската си значка на високия слаб агент, който пазеше на задния вход. Още нямаше трийсет години. Изглеждаше нервен и изплашен.

— Специалният отряд е вътре. Очакват ви, детектив Крос — каза той с мек вирджински акцент, съвсем различен от този на Кайл.

— Има ли жертви? — попитах.

Агентът поклати глава. Имаше тъмна късо подстригана коса и главата му беше с форма на куршум. Стараеше се да прикрива нервността си.

— Току-що пристигнах, сър. Не съм информиран за жертви. Старши агент Бетси Кавалиър ми каза да стоя тук. Тя работи по този случай.

— Да, знам.

Отворих стъклената врата. Спрях за малко до банкоматите във фоайето. Концентрирах се. Подготвих се, доколкото можах. Видях Кайл и Бетси Кавалиър в другия край на помещението.

Говореха с мъж с посребрена коса, който приличаше на управител или помощник-управител на банката. Май никой не бе пострадал този път. Възможно ли бе?

Кайл ме видя и веднага се насочи към мен. Агент Кавалиър тръгна редом, сякаш бе залепена за него.

— Чудо — съобщи Крейг. — Тук никой не е ранен. Взели парите и се измъкнали необезпокоявани. Отиваме в къщата на управителя. Жена му и дъщеря му са били задържани като заложници, Алекс. Телефонните линии са прекъснати.

— Обади се на местната полиция, Кайл. Веднага ще пратят хора там.

— Ние сме само на три минути. Да вървим! — излая той. Двамата с агент Кавалиър вече вървяха към вратата.

26.

Внушението на Кайл бе ясно и недвусмислено. ФБР беше поело разследването на банковите обири и убийства. Бях добре дошъл да се присъединя или да се откажа. След секунда тръгнах с тях. Случаят беше на Кавалиър и Кайл, грижата си бе тяхна, на тях им пареше под опашката.

Всички мълчаха, докато пътувахме през Рослин в един от седаните на ФБР. В досегашните случаи се спазваше един модел: Някой умираше при всеки обир. Почти приличаше на сериен убиец, който обира банки.

— Алармената система на банката направо с ФБР ли е свързана? — заговорих най-после за това, което ме смущаваше още откакто Кайл ми се беше обадил в болницата.

Бетси Кавалиър се обърна към мен от предната седалка:

— „Фърст Юниън“, „Чейс“, „Фърст Вирджиния“ и „Ситибанк“ са временно свързани към нас. Решението си беше тяхно — не сме им оказвали натиск. Командировахме няколко десетки агенти в района на Вашингтон, за да имаме готовност, когато и където ударят поредната банка. Пристигнахме в клона в Рослин за по-малко от десет минути. Но те се бяха измъкнали.

— Обадихте ли се вече на полицията в Рослин? — попитах.

Кайл отговори:

— Обадихме се, Алекс. Не искаме да пренебрегваме никого, освен ако не се налага. Те вече са тръгнали към банката.

Поклатих глава и погледнах към тавана:

— А не към дома на управителя.

— Искаме първо ние да проверим къщата. — Агент Кавалиър заговори вместо Кайл. — Убийците не допускат никакви грешки. Ние също не можем да си позволим грешки. — Беше раздразнена от въпросите ми. Не ми хареса тонът й, но тя явно не се интересуваше какво си мисля.

— В Рослин има много добри полицаи — обясних й аз. — Работил съм с тях и преди. А вие? — Чувствах, че трябва да защитя хората, които познавах и уважавах.

Кайл въздъхна:

— Знаеш, че всичко зависи от това кой ще реагира пръв. Това е проблемът. Бетси е права — не можем да си позволим грешки. Те не ги допускат.

Завихме по Хай стрийт в Рослин. Кварталът изглеждаше спокоен, тих, процъфтяваш: грижливо окосени морави, двойни гаражи, големи къщи — и нови, и стари.

Те винаги увиват някого — не спирах да си повтарям мислено. — Вече убиха едно семейство.

Паркирахме пред къща с голям червен номер 315 на бледожълта пощенска кутия. Втори седан спря на тротоара зад нас — още агенти. Колкото повече, толкова по-страшни.

— Нападателите вероятно са си отишли — каза Кайл по уоки-токито си. — Но помнете, че не е сигурно. Тези хора са убийци. И, изглежда, това им харесва.

27.

Не е сигурно, помислих си. Колко вярно и колко ужасяващо може да е то понякога.

Това ли бе една от причините да не желая да се откажа от работата си? Приливът на адреналин, който не можеше да се сравни с никое друго усещане? Неизвестността при всеки нов случай? Тръпката от преследването? Някаква тъмна страна в самия мен? Какво? Това, че понякога доброто побеждава злото? Или че по-често злото побеждава доброто?

Извадих глока си от кобура и опитах да пречистя съзнанието си от всичко, което би попречило на рефлексите и бързината ми в следващите няколко минути. Кайл, Бетси Кавалиър и аз хукнахме към предната врата. Всички бяхме извадили оръжията си. Всички изглеждахме стабилни, професионалисти, умерено нервни.

Никога не е сигурно.

Къщата изглеждаше мъртвешки тиха отвън. Някъде из квартала излая куче. Изплака бебе. Детският плач не идваше откъм дома на управителя на банката.

Някой бе умирал и при двата предишни обира. Това бе единственият модел до този момент. Дали бе ритуал на убиеца? Предупреждение? Или какво? Може ли това да е сериен убиец, който обира банки? Какво, за бога, се случваше?

— Аз ще вляза първи — казах на Кайл. Не исках разрешение от него. — Във Вашингтон сме. Или поне наблизо.

Той реши да не спори с мен. Агент Кавалиър мълчеше. Тъмните й очи изучаваха лицето ми. „Дали е попадала на предна линия досега? — запитах се. — Какво ли изпитва точно в този момент? Дали е използвала оръжието си?“

Вратата на къщата бе отключена. Бяха я оставили отключена. Нарочно? Или защото са потеглили набързо?

Влязох. Припряно, тихо, молех се за най-доброто, очаквах най-лошото. Антрето, дневната и кухнята зад нея тънеха в мрак. Светеха само червените цифри на дигиталния часовник на фурната. Единственият звук бе бръмченето на хладилника.

Агент Кавалиър ни направи знак с ръка да се разделим. В къщата не се чуваше дори шепот. Това не бе на добро. Къде беше семейството?

Тръгнах приведен към кухнята. Надникнах вътре. Нямаше никой.

Отворих дървената врата в дъното на кухнята: килер. Натрапчив мирис на подправки.

Отворих втора врата: задното стълбище към втория етаж.

Трета врата: стълби надолу към мазето.

Трябваше да проверя мазето. Натиснах ключа на осветлението. Лампите не светнаха. По дяволите!

— Полиция — извиках. Никакъв отговор.

Поех си дълбоко дъх. Не виждах някаква непосредствена опасност за себе си, но се страхувах какво може да намеря долу. Поколебах се секунда-две, после стъпих на скърцащите дървени стъпала. Мразя мазетата. Винаги съм ги мразил.

— Полиция — повторих. Пак никакъв отговор от долу. Не е забавно да проверяваш тъмните кътчета в една къща. Дори и когато имаш пистолет и можеш много добре да си служиш с него. Светнах фенерчето си. Добре, да вървим.

Сърцето ми биеше до пръсване, докато бързах надолу по стълбите. Държах пистолета си в готовност. Наведох глава и се огледах. Боже господи!

Видях ги веднага щом надникнах зад ъгъла. Почувствах притока на адреналин.

— Аз съм детектив Крос. От полицията съм!

Жената и бебето бяха там. Майката беше завързана. В устата й имаше натъпкани парцали и отгоре — лепяща лента. Очите й бяха широко отворени и горяха трескаво. Бебето също беше с лепенка на устата. Гърдите му се надигаха и спускаха в безмълвни ридания.

Но бяха живи. Никой не бе убит нито тук, нито в банката.

Защо бе това?

Моделът беше променен.

— Какво става там? Добре ли си, Алекс? — извика Крейг. Обърнах фенерчето към стълбите и видях Кайл и агент Кавалиър на горния им край.

— Тук са. Живи са. Всички са живи.

Какво, по дяволите, ставаше?

28.

Мислителя — какъв очарователно странен, напълно абсурден прякор. Беше почти перверзен. Точно заради това му харесваше.

Той видя в действителност сцената в къщата на управителя на банката и се почувства, сякаш стои извън собственото си тяло. Спомни си старо телевизионно шоу от младостта си. Ти си там. Той беше там, нали?

Стори му се много вълнуващо да види как криминолозите от ФБР влязоха в къщата с магическите си черни куфарчета. Знаеше всичко за тях: ОТП — Отряда за тежки престъпления.

Внимателно наблюдаваше сериозните и напрегнати агенти, които влизаха и излизаха.

После полицията на Рослин пристигна вкупом. Пет-шест полицейски коли с пищящи сирени и светнати сигнални лампи. Хубава гледка.

Накрая видя детектив Алекс Крос да си тръгва от къщата. Беше висок и добре сложен. Малко над четирийсетте, приличаше на боксьора Мохамед Али в най-добрите му години. Лицето на Крос не беше безизразно. Кафявите му очи проблясваха постоянно. Всъщност бе по-красив, отколкото Али някога е бил.

Крос бе един от основните му опоненти, а това беше битка до смърт, нали така? Напрегната до крайност битка на умове, но не само това, а и битка на воли.

Мислителя беше уверен, че ще спечели срещу Крос. Ако не друго, това бе несъответствие. Мислителя винаги печелеше. Все пак се чувстваше малко несигурен. Крос също излъчваше увереност и това го разгневи. Как смее? За кого се мисли този детектив?

Наблюдава къщата още известно време и разбра, че се намира в пълна безопасност.

Абсолютна безопасност.

Оценка 9,9999 от 10.

Тогава му хрумна една налудничава мисъл и той знаеше откъде идва тя. Когато беше момче, обожаваше филмите за каубои и индианци. Винаги бе на страната на индианците. Най-много му харесваше един техен трик: те се промъкваха в лагера на врага през нощта и просто докосваха врага, докато той спеше. Това се наричаше тайно преброяване.

Мислителя искаше да преброи тайно Алекс Крос.

29.

Веднага щом разбрахме, че всички в къщата са в безопасност, се обадих в „Сейнт Антъни“ да проверя как е Джени. Вина, параноя и дълг тегнеха върху мен. Чувствах се като стегнат в ужасно менгеме. Семейството на банкера беше добре. А моето собствено?

Свързаха ме със стаята на сестрите на етажа на Джени. Говорих със сестра Джулиета Нютън, която няколко пъти се беше отбивала да нагледа дъщеря ми, докато аз бях при нея. Джулиета ми напомняше за една стара приятелка, медицинска сестра, която беше загинала предната година — Нина Чайлдс.

— Обажда се Алекс Крос. Извинете, че ви безпокоя, Джулиета, но се опитвам да се свържа с баба си. Или с дъщеря си.

— Нана не е на етажа в момента — съобщи ми сестрата. — Свалиха Джени на скенера. Отвори се пролука в графика и доктор Петито държеше дъщеря ви да я заеме. Баба ви слезе с нея.

— Идвам веднага. Джени добре ли е?

Сестрата се поколеба, после каза:

— Имаше още един гърч, детектив Крос. Сега е стабилизирана.

Поех бясно към болницата и стигнах за около петнайсет минути. Бързо се качих на етаж Б-1 и намерих коридора с табела ДИАГНОСТИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ. Беше късно, почти десет часът. На регистратурата нямаше никой, така че влязох и тръгнах по бледосиния коридор, който изглеждаше зловещ и плашещ по това време на вечерта.

Когато наближих вратата с надпис: КОМПЮТЪРНА ТОМОГРАФИЯ и ЯМР9, един техник се появи откъм входа в другия край на малкото фоайе. Появата му ме стресна: вървях като в мъгла. Мислех само за Джени, тревожех се.

— Мога ли да ви помогна? Имате ли разрешение да бъдете тук, сър?

— Аз съм бащата на Джени Крос. Детектив Крос. Тя е на ЯМР Имала е гърч тази вечер.

Мъжът кимна:

— Да, тук е. Ще ви заведа. Мисля, че е по средата на теста. Последният ни пациент за тази вечер.

30.

Техникът от лабораторията ме заведе в залата със скенера, където Нана седеше и чакаше. Опитваше се да изглежда спокойна, да запази обичайния си самоконтрол. Като никога това не й се удаваше. Видях страха в очите й. Или видях отражението на собствените си чувства?

Погледнах към ядрено-магнитния резонанс. Беше съвсем нов модел. По-отворен и не така ограничаващ като другите, които бях виждал. Бях минавал два пъти на такъв тест и знаех какво представлява. Джени лежеше неподвижно вътре. Главата й бе закрепена, за да не мърда, с подпори от двете страни. Представих си я сама в огромната машина и от това ми прималя. Но третият гърч за два дни бе още по-обезпокоителен.

— Тя чува ли ни? — попитах.

Нана притисна длани към ушите си.

— Пуснали са й музика вътре. Но ти можеш да подържиш ръката й, Алекс. Тя познава докосването ти.

Отидох и хванах ръката на Джени. Стиснах я леко и в отговор тя също стисна пръстите ми. Позна, че съм аз.

— Какво се случи, докато ме нямаше? — попитах Нана.

— Имахме късмет, голям късмет — каза тя. — Доктор Петито се отби да види Джени. Говореше с нея, когато тя пак получи гърч. Той назначи скенер и успяха да я включат в графика. Всъщност останаха на работа по-късно заради нас.

Седнах, защото краката ми се подкосиха. Денят бе дълъг и напрегнат и още не бе свършил. Сърцето ми биеше бясно, главата ми пулсираше. Тялото ми се опитваше да не изостава.

— Не започвай да се виниш — рече ми Нана. — Както ти казах, имахме късмет. Най-добрият лекар в болницата беше в стаята й точно в онзи момент.

— Не виня никого — промърморих, макар да знаех, че не е вярно.

Нана се намръщи.

— И да беше тук по време на гърча, тя все едно щеше да е на скенер сега. А ако си мислиш, че е заради боксирането, доктор Петито каза, че вероятността това да е причината е почти нулева. Ударът е бил съвсем слаб. Нещо друго е, Алекс.

Точно от това се страхувах. Изчакахме тестът да свърши. Беше дълго и мъчително чакане. Най-после плъзнаха Джени навън от машината. Малкото й личице грейна, като ме видя.

— „Фюджийс“ — каза, като свали слушалките от ушите си и ми ги подаде да чуя. — Убивай ме нежно с песента си — запя заедно с музиката. — Здравей, тате. Каза, че ще се върнеш, и спази обещанието си.

— Така е. — Наведох се да я целуна. — Как си, миличка? — попитах. — Сега добре ли си?

— Пуснаха ми много хубава музика — отвърна тя. — Сякаш висях там, не беше приятно. Но нямам търпение да видя снимките на мозъка си.

Нито пък аз, нито пък аз. Доктор Петито беше изчакал, за да види снимките. Той май изобщо не си ходеше от болницата. Срещнах се с него в кабинета му малко след единайсет и половина. Бях капнал от умора. Той — също.

— Дълъг ден имахте — казах му. Всеки ден бе такъв за Петито. Работното време на невролога започваше в седем и половина сутринта и той още беше в болницата към девет-десет вечерта, понякога и по-късно. Освен това насърчаваше пациентите си да му се обаждат вкъщи, ако изникнеше проблем или ако се изплашеха от нещо през нощта.

— Това е моят живот. — Лекарят сви рамене. — Помогна ми да се разведа преди няколко години. — Прозя се. — Сега ми помага да си стоя неженен. Това и страхът ми от обвързване. Но обичам работата си.

Кимнах. Разбирах го много добре. После зададох въпроса, който прогаряше ума ми:

— Какво открихте? Джени добре ли е?

Той бавно поклати глава, после изрече думите, които не исках да чуя:

— За съжаление, има тумор. Почти съм сигурен, че е пилоцистична астроцитома — вид тумор, който поразява най-младите. Ще го потвърдим след операцията. Намира се в малкия мозък. Туморът е голям и застрашава живота й. Съжалявам, че трябва да ви съобщя такава новина.

Прекарах нощта в болницата с Джени. Тя отново заспа, стиснала ръката ми.

31.

Рано на следващата сутрин пейджърът ми иззвъня. Обадих се на изписания номер и научих лоша новина от Санди Грийнбърг — една приятелка, която работи в щабквартирата на Интерпол в Лион. Франция.

Жена на име Люси Рийс-Къзинс била брутално убита в лондонски супермаркет пред очите на децата си. Санди ми каза, че полицията в Лондон подозирала, че убийството е дело на съпруга й — Джефри Шейфър, когото знаех като Невестулката.

Не можех да повярвам. Не и сега. Не и Невестулката.

— Шейфър ли е бил или не? — попитах Санди. — Знае ли се със сигурност?

— Той е бил, Алекс, макар че няма да го потвърдим пред пресата. От Скотланд Ярд са сигурни. И децата са го разпознали. Побърканият им татко! Убил майка им точно пред очите им.

Джефри Шейфър бе отговорен за отвличането на Кристин. Освен това той бе извършил няколко жестоки убийства в Саутийст, Вашингтон. Жертвите му бяха бедни и беззащитни. Новината, че е жив и отново убива, ми подейства като неочакван и силен удар под кръста. Знаех, че Кристин ще се почувства още по-зле, като научи за него.

Обадих й се от „Сейнт Антъни“, но попаднах на секретаря й. Заговорих спокойно:

— Кристин, вдигни, ако си там. Алекс е. Моля те, вдигни! Много е важно да говоря с теб.

Никой не отвърна. Знаех, че Шейфър не може да бъде във Вашингтон, но се тревожех от възможността да е тук. Неговият модел на действие бе да прави неочаквани неща. Проклетата Невестулка!

Погледнах часовника си. Беше седем сутринта. Понякога Кристин ходеше в училището и в събота. Реших за всеки случай да отида до „Съджърнър Трут“. Не беше далеч.

32.

Докато карах натам, мислех трескаво.

Не позволявай това да се случи. Не и отново! Моля те, Господи, не й причинявай това! Не може да го направиш. Не би постъпил така с нея.

Паркирах до училището и бързо слязох от колата, след секунди вече тичах по коридора към кабинета на Кристин. Сърцето ми щеше да изскочи. Краката ми бяха омекнали. Когато стигнах до вратата, чух тракане на клавиатура.

Надникнах вътре.

С облекчение видях Кристин в уютния, топъл и претъпкан кабинет. Винаги се концентрираше напълно върху работата си. Не исках да я стресна, затова за момент останах на вратата и я погледах. После тихо почуках на рамката.

— Аз съм — казах тихо.

Тя спря да пише и се обърна. За миг ме погледна, както по-рано. Разтопих се. Носеше тъмносин панталон и елегантна жълта копринена блуза. Не изглеждаше, сякаш преживява тежък период в живота си, но знаех, че е така.

— Какво правиш тук? — попита ме накрая. — Вече чух новината по Си Ен Ен сутринта. Видях зрелищната сцена на убийството в супера в Лондон. — Поклати глава и затвори очи.

— Добре ли си? — запитах.

Кристин ми отговори рязко:

— Не съм добре! Изобщо не съм добре. Тази новина съвсем не ми помага. Не мога да спя нощем. Постоянно сънувам кошмари. Не мога да се концентрирам през деня. Представям си как с малкия Алекс стават ужасни неща. Също и с Деймън, Джени, Нана и с теб. Не мога да го спра!

Думите й ме пронизваха. Чувствах се ужасно, че не мога да й помогна.

— Мисля, че той няма да се върне тук — промълвих.

Очите на Кристин блеснаха гневно.

— Не го знаеш със сигурност!

— Шейфър се мисли за нещо повече от нас. Ние не сме толкова важни в измисления му свят. Жена му е била. Изненадан съм, че не е убил и децата.

— Виждаш ли, и ти си изненадан. Никой не знае със сигурност какво ще направят тези побъркани, безчувствени маниаци! И ти се занимаваш с още такива: ненормалници, които убиват невинни хора без причина. Само защото могат.

Понечих да вляза в кабинета, но тя вдигна ръка:

— Недей. Моля те, стой настрана от мен!

Кристин стана от стола си, мина покрай мен и се насочи към учителската тоалетна. Хлътна вътре, без да ме погледне.

Знаех, че няма да излезе — не и преди да е сигурна, че съм си тръгнал. Докато се отдалечавах, се сетих, че тя изобщо не бе попитала за Джени.

33.

Отбих се в „Сейнт Антъни“, преди да отида на работа. Джени беше будна и двамата закусихме заедно. Каза ми, че съм най-добрият татко на света, а аз й казах, че тя е най-добрата дъщеря. После й обясних за тумора и че ще се наложи да й направят операция. Малкото ми момиченце се разплака в ръцете ми.

Нана пристигна, после заведоха Джени да й правят още изследвания. Не можех да направя нищо в болницата през следващите няколко часа. Отидох във ФБР Работата винаги ме чакаше. Кристин ми беше казала: Твоята работа е да преследваш побъркани, безчувствени маниаци. На това не му се виждаше краят.

Специален агент Кавалиър пристигна точно в единайсет за съвещанието по случая в офиса на Бюрото на Четвърта улица, в Нортуест. Стори ми се, че половината Бюро присъства там, но бе впечатляваща гледка и ми подейства някак успокояващо.

Припомних си, че нападателите настояваха за точност. Може би това бе причината Кайл Крейг да реши, че агент Кавалиър е подходяща за този случай. Беше ми казал, че е точна и прецизна, една от най-големите професионалисти, които е виждал в Бюрото през последните години. Мислите ми се върнаха към обирите и убийствата. Защо търсеха публичност, дори и толкова негативна? Дали нападателите искаха да подготвят други банкови служители и корпорации как да действат при следващи кражби? Да изплашат до смърт всички, за да не им се оказва никаква съпротива? Или убийствата бяха някакво отмъщение? Нещата биха се вързали, ако един или повече от убийците бяха работили в някоя банка. Проверявахме тази следа с всички възможни средства.

Огледах претъпканата зала в офиса на ФБР. На едната стена имаше няколко табла с разпечатки и снимки на заподозрени и свидетели. За съжаление никой от заподозрените не изглеждаше убедителен. Всъщност бе почти невероятно някой от тях да е сред извършителите. Таблата бяха озаглавени: „Дебелака“, „Жената на управителя“, „Приятелката на съпруга“, „Мустака“.

Защо нямахме дори и един сериозен заподозрян? Какво би трябвало да ни подскаже това? Какво пропускахме всички?

— Здравейте и добър ден. Искам предварително да благодаря на всички, че се отказаха от почивния си ден — каза агент Кавалиър с подходяща смесица от ирония и хумор. Беше облечена в бежов панталон и бледолилава тениска. Изглеждаше уверена и изненадващо спокойна.

— Ако не дойдете в събота — обади се от дъното на залата агент с увиснал мустак, — не си правете труда да идвате в неделя.

— Забелязали ли сте, че умниците винаги седят отзад? — вметна Кавалиър, после се усмихна уверено. Беше съвършено овладяна.

Вдигна дебела синя папка.

— Всички имат по една такава неприятна папка. В нея са минали случаи, които може да имат нещо общо с разследването ни. Обирите на Джоузеф Дохърти в Средния запад през осемдесетте имат някои общи черти. Има и материал за Дейвид Грандстаф, който е замислил най-големия банков обир в американската история. В интерес на истината, Грандстаф е бил заловен от Бюрото. Но в нашето усърдие да го пречупим са били използвани съмнителни методи. След шест седмичен процес съдебните заседатели се съвещавали цели десет минути, преди да го оправдаят. И до ден-днешен трите милиона от обира на „Тъксън Фърст Нешънъл Банк“ не са открити.

Една ръка се вдигна и от предната част на залата зададоха въпрос:

— Къде е господин Грандстаф в момента?

— О, той е под земята — съобщи агент Кавалиър. — На около метър и осемдесет. Не е замесен в тези обири, агент Дауд. Но може да е послужил като вдъхновение. Същото се отнася за Джоузеф Дохърти. Който е извършил тези обири, вероятно е знаел за тях двамата. Както казват във филмите, „учил се е от тях“.

Около половин час след началото на съвещанието Бетси Кавалиър ме представи на останалите агенти:

— Някои от вас познават Алекс Крос от вашингтонската полиция. Работи в отдел „Убийства“ и е доктор по психология. Доктор Крос е съдебен психолог. Той е много добър приятел на Кайл Крейг между другото. Двамата са много гъсти. Така че каквото и да си мислите за вашингтонската полиция или за директора по операциите Крейг, по-добре не го споделяйте.

Погледна към мен.

— Всъщност доктор Крос откри труповете на Бриан и Ерол Паркър във Вашингтон. Това засега е най-голямото ни постижение в разследването. Забележете колко се старая да му целувам задника.

Изправих се и огледах конферентната зала, преди да заговоря на агентите.

— Е, за съжаление двамата Паркър също са вече под земята — отбелязах и предизвиках лек смях. — Бриан и Ерол бяха дребни риби, но бяха лежали в затвора за банкови обири. Проверяваме всички, които са ги познавали в затвора „Лортън“. Засега не сме открили нищо. Няма никакъв резултат от усилията ни и това е доста смущаващо. Двамата Паркър бяха опитни крадци, но не така организирани, както този, който ги е привлякъл и после е решил да ги убие. Мисля, че убиецът ги е гледал как умират, а смъртта им е била много мъчителна. Възможно е убиецът да е правил секс с Бриан Паркър след смъртта й. Това е само предположение, но не мисля, че си имаме работа просто с банкови обири.

34.

Мислителя не можеше да заспи! Твърде много нежелани мисли бръмчаха като рояк сърдити оси в пренапрегнатата му глава. Безмилостно беше превърнат в жертва, бе доведен до това непоносимо състояние. Имаше нужда от отмъщение. Беше посветил живота си на това — всеки момент през изминалите четири години.

Мислителя най-после стана от леглото. Седна приведен на бюрото в очакване вълните от гадене да отшумят, в очакване проклетото треперене да спре. Това е жалкият ми живот — мислеше си той. — Мразя го. Мразя всичко в него, всяка глътка въздух.

Накрая започна да пише заплашителното писмо, което бе съчинил, докато се въртеше в леглото.

Препрочете писмото и реши, че не е зле — не и за творение в два посред нощ. Не, всъщност писмото беше доста добро.

Щеше да го редактира, да го подпише и да го постави в папка в картотеката си — както правеше с всички други писма. Бяха прекалено опасни и инкриминиращи, за да ги изпрати действително по федералната пощенска система.

По дяволите, така мразеше банките! Застрахователните компании! Надутите инвестиционни посредници! Хитрите интернет фирми! Правителството! Големите момчета и момичета трябваше да си отидат. И така щеше да бъде. Най-после щеше да дойде времето на малките хора.

35.

Бях обещал нещо на Джени, когато се разделях с нея сутринта. Тържествената ми клетва бе, че ще се отбия в „Биг Майк Джорлано“ и ще купя пица за вкъщи.

Жонглирах с горещата кутия в ръцете си, когато влязох в стаята й в болницата. Нямаше да може да хапне много, но доктор Петито беше разрешил едно парче.

— Доставка — съобщих и затанцувах из стаята.

— Урааа! Урааа! — извика тя от леглото. — Спаси ме от тази ужасна, отвратителна болнична храна. Благодаря, тате. Ти си най-добричкият!

Джени не изглеждаше болна; сякаш нямаше нужда да стои в болницата. Искаше ми се да е така. Вече бях научил съществената информация за операцията й. Времето за подготовка и самата операция щеше да бъде между осем и десет часа. Хирургът щеше да изреже тумора и част от него щеше да бъде изпратена за биопсия. До интервенцията щяха да поддържат състоянието й стабилно с дилантин. Операцията бе насрочена за 8:00 часа на следващия ден.

— Искаше с маслини и аншоа, нали? — подразних я, докато отварях кутията.

— Не си записал поръчката правилно, доставчико. По-добре върни гадната пица откъдето си я донесъл, ако има от онези лигави малки рибки по нея — каза тя и ме изгледа със суровия поглед, който явно бе усвоила от баба си.

— Само те дразни — рече й Нана и ме погледна с малко по-мека версия на същия поглед.

Джени сви рамене.

— Знам, Нана. И аз му го връщам. Така правим ние. Нали? Да-да — запя старата песен и се усмихна.

— Аз обичам аншоа — обади се Деймън, колкото да изкаже противоположното мнение. — Наистина е солена.

— Яж си я! — Тя се намръщи на брат си. — Мисля, че май си бил аншоа в предишния си живот.

Посмяхме се, както обикновено, после се нахвърлихме на пицата с много кашкавал и чашите с мляко. Разменихме си новини от деня. Джени отново беше център на вниманието и подробно описа втория преглед на скенер, който беше траял половин час. После обяви:

— Реших да стана лекар. Решението ми е окончателно. Сигурно ще уча в „Джон Хопкинс“ — също като татко.

Към осем Нана и Деймън се приготвиха да си ходят. Те бяха в болницата от три следобед.

Джени съобщи:

— Татко ще остане още малко, защото днес беше на работа и не успях да се видя достатъчно с него. — Направи жест към Нана да я прегърне и двете дълго останаха притиснати. Нана тихо шепнеше нещо в ухото на Джени и тя кимаше в знак, че разбира.

После Джени махна на Деймън да се приближи до леглото й.

— Дай ми прегръдка и целувка — нареди му.

Деймън и Нана си тръгнаха след още много „довиждане“, „до утре“, махане с ръка и усмивки. Джени седеше с мокри бузи, едновременно разплакана и усмихната.

— Всъщност това много ми харесва — довери им тя. — Знаете, че трябва да бъда център на вниманието. А сега всички спрете да се тревожите. Аз ще стана лекар. Всъщност отсега нататък може да ми викате доктор Джени.

— Лека нощ, доктор Джени. Приятни сънища — рече нежно Нана от вратата. — Ще се видим утре, скъпа моя.

— Чао — каза Деймън. Обърна се, после се завъртя отново към сестра си. — А, да… доктор Джени.

Джени и аз помълчахме известно време, след като Нана и Деймън си тръгнаха. Приближих се и я прегърнах през рамото. Мисля, че тази сцена със сбогуването ни бе дошла в повече и на двамата. Седнах на ръба на леглото и я гушнах силно. Останахме така дълго време, почти не говорехме, просто се прегръщахме.

Изненадах се, когато видях, че Джени е заспала в ръцете ми. Точно тогава сълзите рукнаха от очите ми.

36.

Останах в болницата с Джени цяла нощ. Никога не съм бил толкова тъжен и изплашен, страхът стягаше гърдите ми. Поспах, но не много. Поразмишлявах малко за банковите обири — колкото да отвлека мислите си. Невинни хора бяха жестоко убити и това тревожеше не само мен, а и всички останали.

Мислих и за Кристин. Обичах я, не можех да го променя, но бях убеден, че е взела решение за нас двамата. Не можех и това да променя. Тя не искаше да живее с детектив, разследващ убийства, а аз вероятно не можех да бъда нещо друго.

И двамата с Джени бяхме будни към пет часа на следващата сутрин. Стаята й гледаше към широка слънчева тераса и малка цъфнала градина. Седяхме тихо и гледахме изгрева през прозореца. Изглеждаше толкова поразително красив и спокоен, че ме натъжи. Ами ако това бе последният ни изгрев заедно? Не исках да го мисля, но не можех да спра.

— Не се тревожи, тате — каза Джени, отгатнала мислите ми като малък телепат, какъвто си е понякога. — Ще има много други красиви изгреви в живота ми… Малко ме е страх обаче. Честно казано.

— Честно казано — повторих аз. — Винаги сме били честни един е друг.

— Добре. Тогава съм много изплашена — каза Джени с разтреперан глас.

— И аз, момиченцето ми.

Държахме се за ръце и гледахме оранжево-червеното великолепие на слънцето. Дъщеря ми мълчеше. Аз впрегнах цялата си воля, за да не се разплача. Започнах да се давя и се опитах да го замаскирам с престорена прозявка, която със сигурност не успя да заблуди умницата ми.

— Какво ще стане тази сутрин? — попита накрая Джени шепнешком.

— Останалата част от подготовката за операцията — отвърнах й. — Може би още някакви изследвания на кръвта.

Тя сбърчи нос.

— Тук са истински вампири, знаеш ли. Затова те накарах да останеш тук през нощта.

— Мъдро. Отблъснах няколко атаки в малките часове. Не исках да те будя. Сигурно ще обръснат главата ти.

Джени сложи ръце на главата си.

— Не!

— Само малко отзад. Ще изглежда модерно.

Тя продължи да ме гледа ужасено.

— Така ли? Сигурен ли си? Защо и ти не си обръснеш главата отзад? Така и двамата ще бъдем модерни.

Усмихнах й се:

— Ще го направя, ако искаш.

Доктор Петито влезе в стаята и ни чу как се опитваме да се ободрим взаимно.

— Ти си номер едно в списъка — каза й той и се усмихна.

Джени пое дълбоко дъх.

— Чу ли? Аз съм номер едно. Отведоха я в седем и пет.

37.

Пазя много скъп образ в спомените си как Джени танцува с котката Роузи и пее „Розите са червени“. Извиквах го отново и отново през онзи дълъг, ужасен ден в „Сейнт Антъни“. Предполагам, че да стоиш в някоя болница и да чакаш с възможно най-близо до ада, преди да сме отишли в отвъдното, или поне най-близо до чистилището. Нана, Деймън и аз почти не продумахме. Сампсън и лелите на Джени се отбиваха за кратко. И те бяха съсипани. Най-тежките часове в живота ми.

Сампсън заведе Нана и Деймън в кафенето да хапнат, но аз отказах да помръдна от мястото си. Нямахме никаква информация как протича операцията. Всичко в болницата ми изглеждаше нереално. Връхлитаха ме образи от смъртта на Мария. След като жена ми бе ранена случайно при стрелба от движеща се кола, също бе докарана в „Сейнт Антъни“.

Няколко минути след пет следобед неврологът, доктор Петито, влезе в чакалнята, където се бяхме събрали. Видях го, преди той да ни забележи. Призля ми. Изведнъж сърцето ми заби силно, оглушително. Не можех да отгатна нищо по лицето му, освен че изглеждаше уморен. Той ни видя, махна ни и тръгна към нас.

Усмихваше се и разбрах, че новините са добри.

— Успяхме — каза веднага щом ни доближи. Ръкува се с мен, после с Нана и Деймън. — Поздравления!

— Благодаря ви — прошепнах, докато стисках здраво ръката му — за всички ваши саможертви.

След петнайсетина минути пуснаха Нана и мен в интензивното отделение. Сега се чувствах окрилен, в приятно приповдигнато настроение. Джени бе единственият пациент в стаята. Влязохме тихо, почти на пръсти. Нещо като тюрбан покриваше главата й. Беше заобиколена с разни монитори и имаше система за вливане.

Хванах ръката й. Нана погали другата. Момиченцето ни беше добре. Бяха изрязали тумора.

— Чувствам се, сякаш съм в рая — каза ми Нана и се усмихна. — А ти?

Джени се размърда и започна да се събужда след около двайсет и пет минути. Извикаха доктор Петито и той се появи начаса. Накара я да си поеме дълбоко дъх няколко пъти, после да се опита да кашля.

— Боли ли те главата, Джени? — попита я.

— Мисля, че да.

После тя погледна към Нана и мен. Първо присви очи, после се опита да ги отвори широко. Очевидно бе изтощена.

— Здравей, тате. Здравей, Нана. Знаех, че и вие ще бъдете в рая.

Обърнах се, за да види какво бях направил.

Бях обръснал косата си на тила. Точно като на нейната глава.

38.

Два дни по-късно се заех отново с обирите-убийства — случай, който ме интригуваше и отвращаваше. Работата ме чакаше, нали така? Разследването бе оцеляло и без мен. От една страна, не бяха заловили никого. Сетих се за една от любимите поговорки на Нана: Ако се въртиш в кръг, може би пропускаш ъглите. Вероятно това бе проблемът на разследването досега.

Видях Бетси Кавалиър в офиса на ФБР на Четвърта улица. Тя размаха пръст срещу мен, но ми се усмихна приятелски. Беше с жълто-кафяв блейзър, синя тениска и дънки и изглеждате добре. Радвах се да я видя. Тази първа нейна усмивка сякаш разтопи леда помежду ни.

— Трябваше да ми кажеш за момиченцето си — за операцията. Всичко наред ли е, Алекс? Не си спал много напоследък, нали?

— Докторът каза, че са отстранили целия тумор. Тя е силна. Тази сутрин ме попита дали ще можем да подновим тренировките по бокс. Извинявай, че не ти казах. Не бях на себе си.

Тя махна с ръка.

— Много се радвам, че дъщеря ти е добре. Виждам облекчението по лицето ти.

Усмихнах се.

— Чувствам го. Така доста неща ми дойдоха на фокус. Хайде да се захващаме за работа!

Бетси примижа.

— Аз съм тук от шест.

— Не се фукай — отвърнах й.

Седнах на бюрото, което ползвах, и започнах да преглеждам планината от листове, която се бе натрупала. Агент Кавалиър беше на бюрото си срещу моето. Радвах се, че отново съм на линия. Един или няколко престъпници бяха на свобода и убиваха банкови касиерки, управители, семейства. Исках да помогна това да спре.

Час и нещо по-късно вдигнах глава и видях, че агент Кавалиър се взира отнесено в мен. Беше потънала в мислите си.

— Необходимо е да се видя с един човек — казах й. — Трябваше да се сетя за него по-рано. Беше заминал от Вашингтон. Обиколи Филаделфия, Ню Йорк, Лос Анджелис. Сега се е върнал. Той е ограбил много банки и е склонен към насилие.

Бетси кимна:

— И аз искам да се запозная с него. Явно е готин тип.

Сигурно заради оскъдните улики, с които разполагахме, тя тръгна с мен. Отидохме с нейната кола до един долнопробен хотел на Ню Йорк авеню. „Дорал“ беше паянтова сграда с лющеща се боя. Три кльощави проститутки с повехнал вид и миниполи тъкмо си тръгваха от хотела, когато ние пристигнахме. Сводник в ретро стил, облечен в костюм от златисто ламе, стоеше облегнат на жълт кадилак кабриолет и човъркаше зъбите си.

— На хубави места ме водиш — каза агент Кавалиър, докато слизаше от колата. Забелязах, че има кобур на глезена. Готова за действие.

39.

Тони Брофи водеше „бурен живот“ на четвъртия етаж на „Дорал“. На рецепцията ни казаха, че е отседнал в хотела от една седмица и че е „много затормозен, не е хубав човек, направо си е задник“.

— Този хотел едва ли има нещо общо с „Дорал“ в Маями — отбеляза Бетси, докато се изкачвахме по стълбите. — Каква дупка!

— Чакай да срещнеш Брофи. Тук е точно за него.

Стигнахме незабелязани до стаята му и извадихме пистолетите си. Брофи обосновано беше заподозрян в извършването на обирите-убийства. Пасваше на профила. Почуках на издрасканата небоядисана дървена врата.

— Какво? — изкрещя сърдит глас.

— Полиция. Отваряй! — извиках аз.

Чух движение, после някой защрака няколко ключалки отвътре. Вратата бавно се отвори и Брофи изпълни тясното преддверие. Той е висок към метър и деветдесет и тежи към сто и десет килограма, повечето от тях мускули. Тъмната му коса бе обръсната до кожа на правилни линии.

— Тъпо ченге — измърмори той. От устата му висеше цигара без филтър. — А коя е тая тъпа красавица с теб?

— Всъщност мога да отговоря и сама — сопна му се Бетси.

Тони й се ухили. Очевидно му допадаше да реагират на грубостта му.

— Супер. Говори. Давай!

— Аз съм старши агент Бетси Кавалиър. ФБР.

— Старши агент! Чакай да видим, каква беше репликата на всички ченгета в телевизионните филми? Можем да го направим по трудния начин, а може и по лесния — рече той и показа изненадващо белите си зъби. Носеше черни панталони с военна кройка, мръснобели джапанки, нямаше риза. Ръцете и горната част на торса му бяха покрити със затворнически татуировки и къдрави черни косъмчета.

— Аз гласувам за трудния начин. Но това си е мое мнение — каза Бетси.

Брофи се обърна към слабата блондинка, която седеше на жълтото канапе пред телевизора. Носеше ластична пола, която й беше широка.

— Ти харесваш ли я колкото и аз, Нора? — попита я той.

Жената сви рамене: очевидно не се интересуваше от нищо, освен от Роузи О’Донъл по телевизията. Сигурно беше надрусана. Косата й бе мръсна, кичури бяха залепнали на челото й. Имаше татуирана бодлива тел на двата глезена, на китките и около шията.

Брофи погледна Бетси Кавалиър и мен.

— Предполагам, че трябва да поговорим по работа. Значи мистериозната дама е от ФБР Хубаво. Следователно можете да си позволите да платите информацията, която евентуално ще ви дам.

Бетси поклати глава:

— По-скоро ще те бия, докато я изпееш.

Очите на Тони пак блеснаха развеселено.

— Наистина я харесвам.

Последвахме го до сгъваемата дървена маса в миниатюрната кухничка. Той възседна един стол и опря корема и косматите си гърди на облегалката. Трябваше да постигнем финансово споразумение, преди да ни каже каквото и да било. Беше прав за едно: Бетси Кавалиър разполагаше с много по-голям бюджет от мен.

— Обаче информацията трябва да е ценна — предупреди го тя.

Той кимна уверено, самодоволно:

— Това е най-доброто, което можеш да купиш, скъпа. Супер сделка! Защото аз се срещнах с мъжа, който стои зад онези гадни обири в Мериленд и Вирджиния. Искате ли да знаете какво представлява? Ами той е зъл кучи син. И помнете, аз го казвам.

Брофи се взря в Бетси и мен. Определено беше привлякъл вниманието ни.

— Нарича се Мислителя — продължи с провлечен южняшки акцент. — Беше адски сериозен, като го каза. Мислителя. Представяте ли си? Двамата се срещнахме в хотел „Шератон“ на летището. Свърза се с мен чрез един мой познат от Ню Йорк. Така нареченият Мислител знаеше доста за мен. Изброи силните ми качества, после слабостите. Директно ми направи дисекция. Даже знаеше за прекрасната Нора и навиците й.

— Смяташ ли, че е ченге? Щом е имал цялата информация за теб? — попитах го.

Брофи се ухили широко:

— Не. Твърде умен е. Но е вероятно да е говорил с някои ченгета. Като се замисля, знаеше всичко. Затова останах и го изслушах. Това плюс думите му, че може да ми предостави възможност да припечеля шестцифрена сума. Е, това вече привлече интереса ми.

Двамата с агент Кавалиър само слушахме. Щом Брофи се разприказваше, нямаше спиране.

— Как изглеждаше?

— Искаш да знаеш как е изглеждал? Въпрос за един милион долара. Сега ще ти опиша обстановката. Когато влязох в хотелската стая, срещу мен светеха ярки лампи. Като прожектори на холивудска премиера. Не виждаш нищо.

— Дори и очертания? Трябва да си видял нещо!

— Силуетът му. Имаше дълга коса. Или пък носеше перука. Голям нос, големи уши. Като кола, на която са отворени и двете врати. Поговорихме и той каза, че ще поддържаме връзка, но повече не се обади. Явно не ме е харесал за екипа си.

— Защо не? — попитах го. Сериозен въпрос. — Защо да не му хареса човек като теб?

Тони имитира с ръката си пистолет и се престори, че ме застрелва.

— Той търси убийци, тъпако. Аз не съм убиец. Аз съм любовник. Нали така, Бетси?

40.

Това, което ни беше казал Брофи, беше много плашещо и не трябваше да стига до пресата. Някой, който се наричаше Мислителя, интервюираше и наемаше професионални убийци. Само убийци. Какъв бе следващият удар, който планираше? Още банкови обири и заложници? Какво, по дяволите, си мислеше той?

След като свърших работа онази вечер, отидох в „Сейнт Антъни“. Джени беше добре, но пак останах през нощта при нея, просто за всеки случай. Моят дом далеч от дома. Джени беше почнала да ми вика „съквартирант“.

На следващата сутрин преравях досиетата на недоволни бивши служители на „Ситибанк“, „Фърст Юниън“ и „Фърст Вирджиния“; също и докладите за всеки, който бе отправял някакви сериозни заплахи срещу банките. Настроението в офиса на ФБР клонеше към тихо отчаяние. Нямаше ги възбудата и нетърпението, които вървяха заедно с проследяването на улики, следи, с напредъка в някое разследване. Все още нямахме нито един надежден заподозрян.

Заплахите и враждебните писма към банките обикновено се разглеждат от вътрешните отдели за разследвания. Враждебните писма обикновено са дело на хора, на които е отказан заем или които са загубили дома си заради просрочена ипотека. Еднакво голяма е вероятността авторът им да е мъж или жена. Според психологическите профили, които четох онази сутрин, обикновено става дума за човек с проблеми в работата, дома или с финансови затруднения. От време на време пристигат сериозни заплахи поради сътрудничеството на банките с банкови институции от страни като ЮАР, Ирак или Северна Ирландия. Пощата в големите банки минава през рентген в приемната стая и там често се задействат фалшиви аларми. Музикални коледни картички понякога също включват сигналната система.

Това, с което се занимавах, бе изтощително, но необходимо. Беше част от работата ми. Погледнах към Бетси Кавалиър около един часа. И тя седеше на бюрото си като всички останали. Почти не се виждаше зад купчината документи.

— Ще изляза за малко — уведомих я. — Искам да поговоря с един тип. Той е отправял заплахи към „Ситибанк“. Живее наблизо.

Тя остави химикалката си.

— Ще дойда с теб, ако нямаш нищо против. Кайл казва, че се доверява на предчувствията ти.

— И виж докъде е стигнал — усмихнах се аз.

— Точно така — смигна ми Бетси. — Да вървим.

Бях чел и препрочитал досието на Джоузеф Петрило. Открояваше се от другите. Всяка седмица през изминалите две години председателят на „Ситибанк“ в Ню Йорк бе получавал гневни, дори заплашителни писма от Петрило. Той работил в охраната на банката от януари 1990 г. до неотдавна. Уволнили го поради бюджетни съкращения във всички отдели, не само в неговия. Петрило не приел това обяснение, нито някое друго, с което банката се опитала да се отърве от него.

В тона на писмата имаше нещо, което ме тревожеше. Бяха добре написани и интелигентни, но показваха признаци на параноя, може би и на шизофрения. Петрило е бил капитан във Виетнам, преди да започне работа в банката. Бе водил истински сражения. От полицията бяха ходили да разговарят с него по повод писмата, но не бяха му предявили обвинения.

— Това сигурно е едно от твоите прочути предчувствия — каза Бетси, докато карахме към дома на заподозрения на Пето авеню.

— Това е едно от прочутите ми лоши предчувствия — отвърнах аз. — И детективът, който го е разпитвал преди няколко месеца, е имал лошо предчувствие. Но от банката сметнали, че подаденото оплакване е достатъчно.

За разлика от едноименното Пето авеню в Ню Йорк, това във Вашингтон е в беден район в покрайнините на Капитолия. В миналото е бил обитаван предимно от американци от италиански произход, но сега бе с доста смесено население. Ръждясали очукани коли стояха от двете страни на улицата. Едно БМВ седан се открояваше от останалите. Вероятно бе на някой наркодилър.

— Тук нищо не се е променило — каза Бетси.

— Познаваш ли този район? — попитах, когато завихме по улицата, където живееше Петрило.

Тя кимна и кафявите й очи се присвиха.

— Преди известен брой години, като точният брой не може да бъде разкрит на този етап, съм се родила недалеч оттук. На четири пресечки, ако трябва да бъдем прецизни.

Погледнах я и видях, че се взира мрачно през стъклото на колата. Беше ме допуснала до малка част от миналото си. Беше израснала в неподходящата част на Вашингтон. Не й личеше.

— Не е необходимо да проверяваме идеята ми точно сега — казах й. — Мога да намина по-късно. Сигурно не е важно, но се сетих, че Петрило живее съвсем близо до офиса ви.

Тя поклати глава и сви рамене:

— Прочете много досиета днес. Това ти се наби на очи. Трябва да проверим. Не се разстройвам, че съм тук.

Спряхме пред магазина на ъгъла, където хлапетата от квартала висяха навярно от десетилетия. Сегашната групичка изглеждаше малко ретро в избора си на широки дънки, тъмни тениски и зализани коси. Всичките бяха бели.

Пресякохме улицата и тръгнахме към края на пресечката. Посочих малка жълта къща.

— Онази е на Петрило.

— Да поговорим с него — кимна Бетси. — Да видим дали е ограбвал някакви банки напоследък.

Изкачихме се по изхабените бетонни стъпала до сива метална врата. Почуках на рамката й и извиках:

— Полиция. Искам да говоря с Джоузеф Петрило.

Обърнах се към Бетси, която стоеше вляво от мен, на едно стъпало по-ниско. Дори не бях сигурен какво да й кажа.

Каквото и да беше, така и не го изрекох.

Последва страхотен изстрел — вероятно от карабина. Много шумен, оглушителен, по-страшен от гръмотевица. Дойде откъм къщата, недалеч от входната врата.

Бетси изпищя.

41.

Хвърлих се по очи встрани от верандата и дръпнах Бетси с мен. Лежахме на ливадата, трескаво извадихме оръжията си и дишахме тежко.

— Боже господи! Божичко! — повтаряше изумено тя. И двамата не бяхме улучени, но бяхме ужасно стреснати. Ядосвах се на самия себе си, че бях проявил такова безразсъдство пред вратата.

— По дяволите! Не очаквах да стреля срещу нас.

— За последен път се съмнявам в предчувствието ти — прошепна тя. — Ще извикам подкрепление.

— Първо звънни на полицията. Това е нашият град.

Промъкнахме се зад един жив плет и няколко големи розови храста. И двамата държахме пистолетите си готови за стрелба. Моят бе насочен нагоре, точно до лицето ми. Това Мислителя ли беше там вътре? Дали го бяхме открили?

Отсреща децата пред магазина напрегнато следяха действието, по-конкретно се интересуваха откъде е дошъл изстрелът. Бяха ококорени и ни гледаха, сякаш сме герои от „Закон и ред“ или „Полицейското управление на Ню Йорк“.

— Шантавият Джо! — Едно от хлапетата вдигна ръце на фуния около устата си и извика силно.

— Поне засега спря със стрелбата — прошепна Бетси. — Шантавият Джо.

— За съжаление още е въоръжен. Може и пак да постреля, ако поиска.

Преместих се леко, за да виждам предната част на къщата по-добре. Нямаше дупка във вратата. Нищо.

— Джоузеф Петрило! — извиках отново.

Никакъв отговор откъм къщата.

— Полиция! — креснах аз. Чакаш да си покажа лицето ли, Джо? Искаш този път да се прицелиш по-добре?

Напреднах предпазливо към верандата, но не повдигах глава над парапета.

Децата отсреща бяха започнали да ме имитират. Господин Петрило? Шантавият господин Петрило? Добре ли си там вътре, побъркан нещастнико?

Подкреплението пристигна след няколко минути. Две полицейски коли с виещи сирени. После още две. Сетне два седана на ФБР Всички въоръжени до зъби и готови за големи неприятности. Блокираха улицата в двете посоки. Къщите отсреща бяха опразнени, също и магазинът. Новинарски хеликоптер на някаква телевизия се отби на неочаквано и нежелано посещение.

Бях участвал в такива сцени с престрелки повече пъти, отколкото бих искал да си спомням. Гадна работа. Изчакахме още двайсет минути, преди да дойде ударният отряд. Сините рицари. Бяха в пълна бойна екипировка и използваха стенобоен лост, за да разбият входната врата. После нахлухме вътре.

Не се налагаше да се включвам, но влязох в къщата веднага след първите. Бях с бронирана жилетка, агент Кавалиър — също. Хареса ми, че и тя влезе с нас.

Вътре бе от странно по-странно. Дневната напомняше таван на библиотека: мухлясали книги със скъсани корици, смачкани списания, стари вестници на купчини по метър и нещо заемаха по-голямата част от стаята. Навсякъде имаше котки, десетки котки. Те мяукаха оглушително и сърцераздирателно. Изглеждаха изпосталели от глад.

Джоузеф Петрило също беше там. Лежеше сред една купчина стари броеве на „Нюзуик“, „Таим“, „Лайф“ и „Пийпъл“. Навярно ги беше съборил, когато бе паднал по гръб. Устата му бе отворена в нещо подобно на усмивка — гримаса всъщност.

Беше се прострелял с карабина, която лежеше на пода до окървавената му глава. Почти цялата й дясна половина бе отнесена от изстрела. Кръвта бе изпръскала стената, креслото, някои от книгите. Една от котките усърдно ближеше ръката му.

Погледнах преобърнатите книги и вестници край тялото. Забелязах брошура на „Ситибанк“. Също и няколко от банковите извлечения на Петрило. Те показваха баланс от 7711 долара преди три години, който сега бе сведен до 61 долара.

Бетси Кавалиър бе коленичила до мъртвеца. Усетих, че се напряга да не повърне. Няколко от проскубаните котки се отъркваха в краката й, но тя сякаш не ги забелязваше.

— Не може това да е Мислителя.

Погледнах я в очите и там видях страх, но още повече тъга.

— И аз съм сигурен, че не е той, Бетси. Не и бедният Петрило с гладните му котки.

42.

Най-после се прибрах у дома, да прекарам нощта в собственото си легло. Джени се бе смилила над мен заради схванатия ми гръб — резултат от спането на креслото в стаята й. Спях дълбоко, когато телефонът иззвъня. Вдигнах след няколко оглушителни иззвънявания.

Беше Кристин.

— Алекс, има някой в къщата. Мисля, че е Шейфър. Дошъл е за мен. Моля те, помогни ми!

— Обади се в полицията. Веднага тръгвам към теб — казах й. — И двамата с Алекс незабавно излезте оттам!

Обикновено ми отнема около половин час да стигна до Мичълвил. Тази нощ стигнах там за по-малко от петнайсет минути. Сини полицейски лампи светеха по цялата улица. Две коли бяха спрени пред къщата на Кристин. Валеше като из ведро.

Изскочих от поршето и се втурнах към верандата. Едър патрулен полицай с тъмносин дъждобран вдигна ръка да ме спре.

— Аз съм детектив Алекс Крос. Приятел съм на Кристин Джонсън.

Той кимна и не поиска да покажа значката си.

— Тя е вътре с другите полицаи. Госпожа Джонсън е добре, детектив Крос. Също и момченцето.

Вече чувах малкия Алекс да плаче вътре. Влязох в стаята и видях двама униформени полицаи с Кристин. Тя ридаеше и говореше на висок глас.

— Той е тук! Казвам ви. Джефри Шейфър — Невестулката! Някъде тук е! — извика и прокара пръсти през косата си.

Алекс плачеше в кошарката си. Приближих се и го взех на ръце. Момченцето веднага се успокои. Отидох при Кристин и двамата полицаи.

— Кажи им за Джефри Шейфър — настоя Кристин. — Кажи им какво се случи вече. Колко е ненормален!

Разказах на полицаите кой съм и историята с отвличането на Кристин предната година на Бермудите. Опитах да предам нещата накратко и когато свърших, те кимнаха. Разбраха ме.

— Спомням си този случаи от вестниците — рече единият. — Проблемът е, че няма следи някой да е влизал тук тази вечер. Проверихме всички врати, прозорци и района наоколо.

— Може ли и аз да огледам? — попитах.

— Разбира се. Ще изчакаме тук с госпожа Джонсън. Не се притеснявайте, детектив Крос.

Подадох бебето на Кристин и внимателно проверих цялата къща. Гледах навсякъде, но не забелязах следи от влизане. Обиколих двора и въпреки че пръстта беше влажна, никъде нямаше следи от стъпки. Съмнявах се Шейфър да е идвал тук тази вечер.

Когато се върнах в дневната, Кристин седеше мълчаливо на канапето, гушнала бебето. Двамата полицаи чакаха отпред на верандата. Излязох да поприказвам с тях.

— Може ли да говоря откровено? — попита ме единият. — Навярно госпожа Джонсън е сънувала кошмар. На такова ми прилича. Тя е сигурна, че този Шейфър е бил в къщата й. В спалнята. Не видяхме никакви следи, които да потвърждават това, детектив Крос. Вратите бяха заключени. Алармената система беше включена. Тя сънува ли кошмари?

— Понякога. Особено напоследък. Благодаря ви за помощта. Аз ще се погрижа оттук нататък.

След като полицейските коли си заминаха, се върнах при Кристин. Сега изглеждаше малко по-спокойна, но очите й бяха непоносимо тъжни.

— Какво става с мен? — попита тя. — Искам си моя живот. Не мога да се отърва от него.

Не би ми позволила да я прегърна, дори и в такъв момент. Не искаше и да чуе, че е сънувала Джефри Шейфър — Невестулката. Не ми благодари, че дойдох, но пък ми каза да си вървя.

— Не можеш да ми помогнеш с нищо — каза тя.

Целунах бебето и се прибрах у дома.

43.

Точно в 7:00 часа господин Блу зае позиция в гъстата борова гора зад една къща в квартал Уудли Парк, Вашингтон.

Както и предишните три сутрини, банковият управител Мартин Каселман излезе от дома си точно в седем и двайсет. Каселман се огледа наоколо, преди да се качи в колата си. Вероятно бе изплашен от скорошните обири в Мериленд и Вирджиния. Все пак повечето хора не вярваха, че това може да се случи и на тях.

Съпругата на Каселман беше учителка в гимназията „Дъмбъртън Оукс“. Преподаваше английски — предмет, който господин Блу винаги беше мразил. Госпожа К. щеше да тръгне за работа някъде към осем. И двамата Каселман бяха организирани и предсказуеми, което правеше задачата по-лесна.

Господин Блу се подпря на стария бряст, който съхнеше; чакаше обаждането по клетъчния си телефон. Засега всичко вървеше по план и той се почувства спокоен. Приблизително осем минути след като Мартин Каселман потегли, телефонът иззвъня. Той натисна бутона за връзка.

— Господин Блу. Слушам.

— К. пристигна за срещата ни. Сега е на паркинга. Край.

— Разбрано. Всичко изглежда наред за моята среща с госпожа К.

Едва господин Блу бе натиснал бутона за прекъсване на връзката, когато Виктория Каселман излезе през вратата и я заключи. Беше с розов костюм, който му напомни за Фара Фосет от най-добрите й години.

— Къде е тръгнала, по дяволите? — възкликна той учудено. Не трябваше да има никакви изненади днес. Мислителя беше планирал всичко идеално. Но това тук не беше такова. Господин Блу тръгна бързо през дърветата и избуялите плевели, които го отделяха от къщата на Каселман. Вече разбираше, че няма да стигне навреме.

Грешка.

Моя или нейна?

И на двамата! Тя тръгва твърде рано тази сутрин, а аз не съм на позиция!

Побягна към Хоторн стрийт, но тя вече бе в черната си тойота и даваше назад по алеята. Ако завиеше надясно, всичко щеше да се обърка напълно. Ако завиеше наляво, той още имаше шанс да спаси операцията. Хайде, Фара, скъпа, завий наляво!

Господин Блу се зачуди дали да не й извика нещо — нещо, което да я накара да спре. Но какво? Мисли. Мисли!

Добро момиче! Зави наляво, но той още не беше сигурен дали ще успее да стигне до улицата навреме, за да я спре.

Хукна да бяга с приведена глава. Усети как в гърдите му се надига внезапна изгаряща топлина. Не помнеше откога не е тичал така.

— Хей! Хей! Ще ми помогнете ли, моля ви? — извика той с всички сили. — Моля ви, помогнете! Помощ!

Русите къдрици на Виктория Каселман се полюшнаха, когато тя чу виковете. Намали леко, но не спря.

Той трябваше, да я спре.

— Жена ми ражда! — продължи господин Блу. — Моля ви, помогнете. Жена ми ражда!

Въздъхна с облекчение, когато видя, че черният седан спря насред улицата. Надяваше се някой любопитен съсед да не ги наблюдава откъм къщите наоколо. Но това нямаше значение. Той трябваше да я спре, но един или друг начин. Още дишаше тежко, когато се доближи до колата.

— Какво става? Къде е жена ви? — извика Виктория Каселман през отворения прозорец.

Господин Блу продължи да тича, докато не застана точно до колата. После извади пистолета си „Зиг-Зауер“ и удари челюстта й с цевта. Главата на Виктория Каселман се завъртя настрана и тя извика от болка.

— Връщаме се в къщата! — кресна той и скочи в колата. Опря пистолета в челото й. — Къде, по дяволите, си тръгнала в седем и четирийсет? Всъщност я млъквай! Не ме интересува. Допусна грешка, Виктория. Допусна голяма грешка. — Единственото, което господин Блу успя да направи, бе да не я застреля там, на предната седалка в колата й.

44.

В един клон на „Чейс Манхатън“ близо до хотел „Омни Шорхъм“, Вашингтон, ставаше обир. Двамата с Бетси Кавалиър почти не говорихме, докато карахме от офиса на ФБР към банката. И двамата се ужасявахме от мисълта какво ще намерим там.

Бетси действаше делово. Постави лампа на покрива и подкара бясно през града. Пак валеше и дъждовните струи барабаняха по покрива и предното стъкло на колата. Вашингтон плачеше. Този кошмар се задълбочаваше и сякаш се ускоряваше. Беше по-плашещ и непредсказуем от всеки случай на серийни убийства, по който бях работил по-рано. Екип от хора, които обираха банки, а вероятно два екипа действаха в същото време и като банда масови убийци. Отразяването от пресата беше напористо и подробно; хората бяха ужасени — и с право; банковите институции бяха в ръцете на крадци и убийци, които засега действаха безнаказано.

Полицейските сирени някъде пред нас ме изтръгнаха от мислите ми. От този пронизителен хор настръхнаха косъмчетата по тила ми. После видях синьо-белия знак на клона на „Чейс Манхатън“.

Бетси спря на около пресечка разстояние, на Двайсет и осма улица. По-близо нямаше да намери къде да паркира. Въпреки проливния дъжд, имаше стотина зяпачи, десетки линейки, полицейски коли и дори една пожарна.

Хукнахме в пороя към скромната червена тухлена сграда на ъгъла на „Калвърт“. Бях на няколко крачки пред Бетси, но тя не изоставаше.

— Полиция. Детектив Крос — извиках и размахах значката си пред униформения полицай, който се опита да ме спре на паркинга на банката. Той видя златната значка и се дръпна настрани.

Различните сирени продължаваха да вият и аз се запитах защо. Веднага щом влязох в банката, разбрах. Преброих пет трупа. Касиерки и шефове: три жени, двама мъже. Всички застреляни на място. Ново кръвопролитие, може би най-ужасното досега.

— Защо? Боже господи! — прошепна агент Кавалиър до мен. За секунда се облегна на ръката ми, после усети какво е направила и се отдръпна.

Един агент от ФБР се приближи бързо към нас. Казваше се Джеймс Уолш и си го спомних от първата среща в офиса на ФБР.

— Тук са убити петима. Всички служители на банката.

— Заложници в дома на управителя? — попита Бетси.

Уолш поклати глава:

— Съпругата му също е мъртва. Застреляна от упор. Екзекутирана съвсем безпричинно според нас… Бетси, оставили са един жив в банката. Той има съобщение за теб и детектив Крос. Било от някой, който се наричал Мислителя.

45.

Името на оцелелия бе Артър Стрикланд и засега го задържаха в кабинета на убития управител, възможно най-далеч от пресата. Той беше от охраната на банката.

Стрикланд беше висок, слаб, добре сложен мъж, наближаващ петдесетте. Въпреки впечатляващата му физика, изглеждаше в шок. Капки пот покриваха челото и дебелия му мустак. Бледосинята му униформена риза бе подгизнала.

Бетси се приближи до него и заговори много тихо и внимателно:

— Аз съм старши агент Кавалиър от ФБР Ръководя това разследване, господин Стрикланд. Това е детектив Крос от вашингтонската полиция. Разбрах, че имате съобщение за нас?

Силният на вид мъж внезапно рухна. Разплака се в дланите си. Отне му минута-две да се овладее и да заговори.

— Бяха добри хора, а ги убиха днес. Бяха мои приятели — промълви той. — Трябваше аз да ги пазя. Тях и клиентите, разбира се.

— Случилото се е ужасно, но не е по ваша вина — каза му Бетси. Опитваше се да бъде мила, да го успокои и се справяше добре. — Защо са ги убили нападателите? Вие как се измъкнахте?

Пазачът поклати глава отчаяно:

— Не съм се измъкнал. Държаха ме във фоайето с другите. Нападателите бяха двама. Накараха ни да легнем по очи на пода. Казаха, че трябва да излязат от банката до осем и петнайсет. Нито секунда по-късно. Не трябвало да има никакви грешки — повториха го няколко пъти. Никакви аларми. Никакви паникбутони.

— И закъсняха да излязат от банката? — попитах го.

— Не, сър — отвърна пазачът. — Точно там е работата. Можеха да излязат навреме. Но сякаш не искаха. Казаха ми да се изправя. Мислех, че ще ме застрелят. Воювал съм във Виетнам, но и там не съм се страхувал така.

— И са оставили съобщение за нас?

— Да, сър. Съобщение за вас двамата. Харесва ли ти тази банка? — попита ме единият от тях. Отговорих, че харесвам работата си. Нарече ме „тъп задник“. После обяви, че аз ще бъда техният посредник. Трябвало да съобщя на агент Кавалиър от ФБР и на детектив Крос, че в банката е допусната грешка. Каза, че не може да има повече грешки. Повтори го няколко пъти. Никакви грешки повече. Рече: „Кажи им, че това съобщение е от Мислителя“. После застреляха всички останали. Застреляха ги, както лежаха на пода, съвсем хладнокръвно. Аз съм виновен. Аз бях дежурен днес и трябваше да опазя банката. Аз позволих това да се случи.

— Не, господин Стрикланд — заговори му Бетси Кавалиър. — Не сте вие. Ние сме виновни, а не вие.

46.

Не може да има повече грешки.

Мислителя знаеше всичко за Бетси Кавалиър от ФБР и за детектив Крос. Той беше над всички, дори над полицаите, разследващи случая. Сега те бяха част от плана му.

Беше великолепен ден за екскурзията му в провинцията край Вашингтон. Лилиите, нарцисите и слънчогледите цъфтяха, небето беше ясно, яркосиньо, само с две облачета, разположени симетрично на изток и запад.

Сегашният екип бе отседнал в една фермерска къща на юг от Хейфилд, Вирджиния. Беше на малко повече от сто и трийсет километра от Вашингтон, почти в Западна Вирджиния.

Зави по черния път и видя задницата на микробуса на господин Блу да се подава от избелялата червеникава плевня. Две кучета се мотаеха из двора и гонеха конските мухи. Засега не се виждаше никой от бандата, нито приятелките им, но се чуваше силният рок, който слушаха: рок с много китари и южняшки привкус — слушаха го постоянно, от сутрин до вечер.

Влезе в дневната на къщата, която бе преустроена в ателие. Видя господин Блу, господин Ред и господин Уайт и приятелките им, включително госпожица Грийн. Усети аромата на прясно кафе. На едната стена беше подпряна метла, което означаваше, че са почистили малко преди той да се появи. До метлата имаше пушка „Хеклер и Кох“.

— Здравейте на всички — каза той и им помаха срамежливо, по неговия си начин. Усмихна се, но знаеше, че те го смятат за психар. Така да бъде. Госпожица Грийн го гледаше, сякаш е психопат, който си пада по нея.

— Здрасти, професоре — каза Блу и му се усмихна толкова фалшиво, че чак го заболя. Не можеха да заблудят Мислителя. Господин Блу беше закоравял убиец. Затова бе избран за обирите на „Фърст Юниън“, „Фърст Вирджиния“ и „Чейс Манхатън“. Те всичките бяха убийци, дори и трите момичета.

— Пица. — Той вдигна две кутии и хартиен плик. — Донесох пица. И бутилка отлично кианти.

47.

Убиец, мислеше си той.

Машина за убиване.

Време за убиване.

Убийствена идея.

Място за убиване.

Мислителя се подсмихна на собствената си игра на думи. Но това бе полуусмивка, която не усещаше добре на лицето си. Изглеждаше неискрена и пресилена. Беше малко след четири часа и навън още грееше ярко слънце. Беше отишъл да се поразходи в полето. Беше обмислил всичко. Сега се връщаше във фермата.

Влезе през предната врата и очите му обходиха труповете. Всички бяха мъртви — и шестимата. Телата им бяха странно извити и сгърчени, какъвто става металът при пожар. Беше виждал веднъж този феномен след един пожар, който бе бушувал дълго на хълмовете край Бъркли, Калифорния. Беше му харесало страхотно: суровата красота на природното бедствие.

Спря и огледа внимателно труповете. Бяха убийци и си бяха получили заслуженото. Този път бе използвал „Марплан“, за да ги отрови. Любопитно бе, че антидепресантът бе най-ефикасен, погълнат със сирене и червено вино, особено кианти. Странната химическа комбинация причиняваше рязко повишаване на кръвното налягане, последвано от мозъчен кръвоизлив и накрая спиране на кръвообращението. Това е.

Вгледа се в мъртвите тела — гледката бе необичайно пленителна. Зениците им бяха разширени. Устите им бяха изкривени в ужасни гримаси. Подутите синкави езици висяха от тях. Сега беше нужно да ги измъкне оттук. Телата трябваше да изчезнат, сякаш никога не са съществували.

Едно момиче на име Гърш Адамсън лежеше на пода до входната врата. Беше опитала да избяга навън, така ли? Браво. Тя беше госпожица Грийн — дребната блондинка, която беше казала, че е на двайсет и една години, но изглеждаше на не повече от петнайсет. Устата й бе замръзнала в измъчен писък. Обожаваше тази гледка. Не можеше да откъсне очи от устните на Гърш Адамсън.

Предположи, че е най-лека за носене, навярно не тежеше повече от четирийсет и пет килограма.

— Здравейте, госпожице Грийн. Винаги съм ви харесвал, знаете ли. Но съм малко срамежлив. По-скоро бях малко срамежлив. Вече не съм.

Протегна ръка и докосна малките й гърди. Изненада се, че под блузата имаше сутиен, повдигащ бюста. Оказа се, че не е била толкова скарана със суетността, колкото изглеждаше. Разкопча блузата й, после я свали и се втренчи в гърдите й.

Разкопча и дънките на мъртвото момиче. Сетне плъзна пръст в бикините й. Плътта бе леко хладна. Имаше сребърна обица на пъпа й. Той я докосна. Подръпна я леко.

Носеше сиви обувки с високи дебели токове и той внимателно ги свали от краката й. Ноктите й бяха лакирани в яркосиньо.

Мислителя разкопча дантеления сутиен и започна да мачка малките гърди. Приближи ги една до друга е дланите си. После стисна миниатюрните съвършени зърна. Мечтаеше да направи това от първия път, когато я видя. Копнееше да й причини малко болка, а може би и много.

Погледна през прозореца, сетне отново огледа труповете.

— Нали не притеснявам никого? — попита.

Издърпа госпожица Грийн за босите крака до избелелия килим в средата на стаята. Свали панталона си. Усети, че се възбужда. Това отдавна не се получаваше. Може би във ФБР бяха прави. Може би той наистина беше сериен убиец в края на краищата. Може би чак сега започваше да разбира кой е всъщност.

— Аз съм зъл дух — каза Мислителя и дръпна бикините й, после облада мъртвата жена. — Аз съм луд, госпожице Грийн, и това е най-голямата шега. Аз съм лудият. Само ако полицията го знаеше. Каква страхотна следа!