Розите са червени

69.

Разбира се, медиите вдигнаха страхотен шум около случая. Пресата бе научила за съществуването на Мислителя и вестниците бяха пълни със сензационни заглавия. Снимка на Томи Бучиери — една от първите жертви, се появяваше в безброй статии. Вече виждах лицето на малкото момче и насън.

Работех между дванайсет и шестнайсет часа на ден. Мичъл Бранд, който бе извършвал обири на банки във Вашингтон, все още бе в челото на списъка на заподозрените от ФБР. Беше на таблото със заподозрените повече от седмица. Не бяхме успели да открием Бранд, но той пасваше на психологическия профил. Междувременно криминолозите покриха целия район, където бяхме хвърлили парите, в търсене на следи. Специалистите от ФБР преровиха и всеки сантиметър от фермата на Браун. В мивката в кухнята откриха следи от театрален грим. Говорих с няколко от заложниците и те подкрепиха предположението, че похитителите навярно са носили грим, перуки и евентуално обувки с повдигащи стелки.

Заедно със Сампсън работихме във Вашингтон първите два дни. „Метро Хартфорд“ бяха предложили награда от един милион долара за информация, която би довела до залавянето на мъжете, замесени в престъплението. Наградата бе предназначена за обикновените хора, но би могла да заинтересува и всеки похитител, чийто дял бе по-малък от обещаната награда.

Търсенето на Мичъл Бранд също бе съсредоточено във Вашингтон. Бранд бе трийсет и седем годишен тъмнокож. Беше заподозрян в извършването на над десет обира, но официално не бе подвеждан под отговорност и сякаш бе изчезнал вдън земя. Преди време той бил сержант от армията и участвал в операция „Пустинна буря“. Известно бе, че е склонен към насилие. Според досието му от армията, имал коефициент на интелигентност над сто и петдесет.

Събрахме планина от информация, но нежеланата известност на случая работеше срещу нас. Телефонните обаждания и факсовете, които ни предлагаха различни версии, заливаха офиса на ФБР. Изведнъж разполагахме със стотици следи, които трябваше да проверим. Чудех се дали Мислителя още действа срещу нас.

На втората вечер след отвличането на хората от „Метро Хартфорд“ Сампсън се появи вкъщи към единайсет. Тъкмо се бях прибрал. Грабнах няколко студени бири и излязохме на верандата да поговорим като що-годе цивилизовани възрастни.

— Надявах се да видя малкия принц тази вечер — каза Сампсън, като седна.

— Той скоро ще дойде да живее при нас — съобщих му последните новини. Поне част от тях.

Джон се ухили широко. Зъбите му бяха големи и бели като клавиши на пиано.

— Това е страхотна новина, готин. Предполагам, госпожица Джонсън също идва с него?

Поклатих глава:

— Не, тя няма да дойде, Джон. Така и не можа да превъзмогне онази история с Джефри Шейфър. Още се страхува за живота си, за живота на всички ни. Не иска вече да ме вижда. Всичко между нас свърши.

Сампсън ме гледаше недоумяващо.

— Двамата изглеждахте щастливи заедно. Не ти вярвам, готин.

— И аз не можах да повярвам. Месеци наред. Предложих й да напусна полицията и навярно щях да го направя. Но Кристин ми каза, че това не би променило нищо.

Погледнах приятеля си в очите.

— Загубих я, Джон. Опитвам се да продължа напред. Ала сърцето ми е разбито.

70.

Пейджърът ми иззвъня късно през следващата нощ. Беше Сампсън.

— Адът се стоварва отгоре ни — каза той. — Сериозно, Алекс.

— Къде си?

— В момента съм с Раким Пауъл. Намираме се при „Ийст Капитол Дуелингс“. Един от неговите информатори ни подхвърли следа. Може би сме открили Мичъл Бранд.

— Тогава какъв е проблемът? — попитах.

— Раким се обади на лейтенанта. Той позвъни на шефа. Главен инспектор Питман е решил да изпрати половин Вашингтон насам.

Вече бях побеснял.

— Но това си е моят случай, по дяволите! Питман не ми се е обаждал.

— Затова ти го казвам, готин. По-добре ела бързо.

Сампсън ме чакаше пред жилищните блокове в „Ийст Капитол Дуелингс“. Според информатора, Бранд се криел там. Тези блокове са нещо като склад за хора. Всъщност изглеждат по-скоро като изоставен затвор. Подобните на бункер сгради са заобиколени от студени бели метални огради. Изглеждат абсолютно потискащо и за съжаление приличат на доста от жилищните здания в Саутийст. Бедняците, които живеят в тях, се справят както могат при дадените обстоятелства.

— Това излиза извън контрол, Алекс — оплака се Сампсън, когато влязохме в осеяния с боклуци двор между сградите. — Тук има твърде много огнева мощ. Много баби — хилаво дете. Шефът пак реши да нанесе удар.

Огледах се и поклатих глава, после изпсувах тихо. Бяхме като в зоопарк. Видях хората от Отряда за бързо реагиране, няколко детективи от „Убийства“. Мичъл Бранд. Боже господи! Възможно ли е той да е Мислителя?

Бързо си сложих бронираната жилетка. Проверих глока си. После отидох да поговоря с главния инспектор. Напомних на Питман, че случаят е мой, и той реши да не спори с мен. Усетих, че е изненадан да ме види тук.

— Аз поемам оттук — казах.

— Оградили сме Бранд от всички страни. Само да не прецакаш нещо! — изръмжа Питман и се отдалечи.

71.

Старши агент Джеймс Уолш пристигна малко след мен. Бетси Кавалиър обаче я нямаше. Отидох при Уолш. Двамата се бяхме сприятелили през последните няколко седмици. И той не харесваше това, което виждаше наоколо. И на него се бяха обадили късно.

— Къде е старши агент Кавалиър? — попитах го.

— Взе си два-три почивни дни. Май е при някаква приятелка в Мериленд. Познаваш ли Мичъл Бранд?

— Знам достатъчно за него. Вероятно е тежковъоръжен, ако е там горе. Очевидно има нова приятелка — казва се Тереза Лопес. Тя живее тук. Лопес има три деца. Познавам я по физиономия.

— Страхотно — поклати глава Джеймс. — Три деца, майка им и въоръжен заподозрян в обир на банки.

— Точно. Добре дошъл във Вашингтон, агент Уолш. Както и да е, възможно е Бранд да е бил в групата, която удари „Метро Хартфорд“. Може той да е и Мислителя. Трябва да го пипнем.

Срещнах се с ударния отряд в наблюдателния пост в съседната сграда. Постът беше един апартамент на последния етаж, който детективите от Отдела за борба с наркотиците използваха за наблюдение на района. Бях ходил там един-два пъти. Нали беше в моя квартал.

Планът бе осмина човека да атакуваме апартамента на шестия етаж, за да заловим Мичъл Бранд. Бяхме напълно достатъчно; повече хора не означаваше по-голяма безопасност.

Докато си слагаха бронираните жилетки и проверяваха оръжията си, аз огледах околните сгради. Уличните лампи хвърляха мъждива жълтеникава светлина. Много лош терен. Дори и при такова засилено полицейско присъствие търговията с наркотици продължаваше. Нищо не можеше да я спре. Видях групичка съгледвачи и помощници на пласьорите да се прокрадва зад далечния ъгъл на сградата. Един наркоман се приближи, крачеше бързо, привел глава. Един от нещастниците — позната гледка. Престанах да обръщам внимание на пласьорите, сякаш не съществуваха.

Обърнах се към отряда:

— Мичъл Бранд се издирва, за да бъде разпитан за обира в банката във Фолс Чърч. Той определено може да ни насочи към това кой стои зад обирите. Той е най-важният ни заподозрян засега. Възможно е да е Мислителя. Доколкото разбрахме, Бранд е в апартамента на приятелката си. Тя е новото му гадже. Детектив Сампсън ще ви раздаде схема на стандартен едностаен апартамент в тази сграда. Трябва да знаете, че в жилището може да са Бранд, приятелката му и трите й деца, които са между две и шестгодишни.

Обърнах се към Уолш. Двама от неговите агенти бяха част от ударния отряд. Той не пожела да добави нищо, само обясни на хората си:

— Вашингтонската полиция ще бъде най-отпред при атаката. Ние ще осигуряваме подкреплението в коридора и при влизането в апартамента. Това е.

— Добре, да тръгваме — казах аз. — Всички да са крайно предпазливи. От това, което знаем за Бранд, той е тежковъоръжен и опасен.

— Бранд е бил в специалните сили в армията — добави Джон Сампсън. — Това вече е последната капка.

72.

Въоръжен и опасен — това е често използвана фраза, но полицаите знаят какво точно означава тя.

Влязохме в третия блок през мръсния неосветен сутерен и бързо изкачихме стълбите до шестия етаж. Стълбището бе изцапано и неугледно. В сградата явно бе бушувал пожар. По стените, пода и дори по металния парапет имаше дебел слой сажди. Възможно ли бе Мислителя да се крие тук? Той чернокож ли беше? Това изглеждаше немислимо за ФБР. Защо?

Внезапно попаднахме на двама окаяни мършави наркомани, които тъкмо палеха цигарите си на площадката на четвъртия етаж. Вървяхме с извадени оръжия и те ни погледнаха, опулили очи, изплашени и несмеещи да помръднат.

— Не сме направили нищо на никого — каза накрая единият с продран глас. Изглеждаше доста над четирийсетте, но навярно бе двайсетгодишен.

— Има си хас — измърморих тихо. Насочих пръст срещу тях. — Да не съм чул и шепот от вас.

Стреснатите наркомани навярно бяха помислили, че идваме за тях. Не можаха да повярват на очите си, когато ги подминахме бързо. Чух Сампсън да казва:

— Веднага се измитайте оттук! Друг път няма да извадите такъв късмет.

Чувах бебешки плач и викове на малки деца, шум от включени телевизори, джаз, хип-хоп и салса, които проникваха през тънките стени. Стомахът ми се бе свил от напрежение. Да нападаме Бранд в толкова претъпкана сграда бе много лош вариант, но всички бързаха да видят някакви резултати. Бранд в крайна сметка беше основен заподозрян.

Сампсън докосна рамото ми.

— Аз ще вляза с Раким. Ти ни следвай, готин. Не спори с мен!

Намръщих се, но кимнах. Джон и Раким Пауъл бяха най-добрите в такива атаки. Действаха внимателно и находчиво, имаха голям опит, но този случай бе труден и плашещ. Въоръжен и опасен. Всичко можеше да се случи.

Обърнах се към детектива, който държеше тежък метален стенобоен лост в ръце. Приличаше на малка тъпа ракета.

— Избий вратата с един удар. Няма нужда първо да чукаме.

Погледнах групата напрегнати сериозни мъже зад мен. Вдигнах юмрук.

— Влизаме на четири — казах.

Започнах да опъвам пръстите си: едно — две — три!

Стенобойният лост блъсна вратата с помитаща сила. Бравата веднага поддаде. Бяхме вътре. Сампсън и Пауъл бяха на крачка пред мен. Засега никой не стреляше.

— Мамооо! — извика изплашено едно от децата. Веднага се сетих за семействата, които до този момент бяха пострадали заради Мислителя. Не искахме да се пролива повече кръв.

Въоръжен и опасен.

Две деца гледаха телевизия. Къде беше Мичъл Бранд? И къде беше майката на децата — Тереза Лопес? Може би те въобще не бяха в апартамента. Някои хора оставят децата си сами вкъщи дни наред.

Вратата на спалнята пред нас беше затворена. Някъде в апартамента звучеше музика. Ако Мичъл Бранд бе тук тази вечер, той не се пазеше особено внимателно. Това не ми направи добро впечатление. Засега тази история никак не ми харесваше.

Отворих рязко вратата и погледнах вътре. Сърцето ми биеше до пръсване. Бях в поза за стрелба. Третото дете си играеше на пода с плюшено мече.

— Това е синьото мече — каза ми момиченцето.

— Синьото мече — прошепнах аз.

Бързо се върнах в коридора. Видях Сампсън да рита друга врата. Схемата на апартамента, която ни бяха дали, беше грешна. Жилището бе с две спални!

Внезапно Мичъл Бранд се появи в коридора. Влачеше Тереза Лопес. Беше притиснал 45 милиметров пистолет към челото й. Тя бе красива жена с бледокафява кожа и трепереше неудържимо. И Бранд, и Лопес бяха голи, ако не се брояха златните верижки на дебелия му врат, на китката и на левия му глезен.

— Пусни оръжието, Бранд — опитах да надвикам шумотевицата в апартамента. — Няма да отидеш никъде. Не можеш да се измъкнеш оттук. Достатъчно си умен, за да го разбереш. Пусни оръжието!

— Махай се от пътя ми! — кресна той. — Достатъчно съм умен първо да ти пусна един куршум между очите.

Останах неподвижен точно срещу него. Сампсън и Раким заеха позиция от двете ми страни.

— Обирът на „Фърст Юниън“ във Фолс Чърч. Ако не си замесен, няма да имаш проблеми — казах, като леко понижих глас. — Пусни оръжието.

Бранд пак извика:

— Не съм обирал „Фърст Юниън“! Бях в Ню Йорк цялата седмица! Бях на сватбата на сестрата на Тереза. Някой ме е натопил. Някой е излъгал, че съм аз!

Тереза Лопес ридаеше несдържано. Децата й плачеха и зовяха майка си. Детективите и агентите от ФБР ги държаха настрана, за да са в безопасност.

— Той беше на сватбата на сестра ми! — извика Тереза насреща ми. Очите й ме гледаха умоляващо. — Той беше на сватба!

— Мамоооо! Мамооо! — хлипаха децата.

— Пусни оръжието, Бранд. Облечи си някакви дрехи. Просто искаме да поговорим с теб. Вярвам ти, че си бил на сватба. Вярвам и на Тереза. Пусни оръжието!

Усещах, че ризата ми е подгизнала от пот. Едно от децата още надничаше зад Бранд и Лопес. Ако стрелях, можеше да го раня. О, Боже, не позволявай да стрелям по този човек!

Най-после Мичъл бавно свали оръжието от челото на Тереза. Целуна я по слепоочието.

— Извинявай, мила — прошепна той.

Вече смятах, че сме допуснали грешка. Чувствах го. Когато той пусна оръжието, вече го знаех. Може би някой бе натопил Мичъл Бранд. Бяхме загубили толкова време и средства да го издирваме. Бяхме пропилели дни наред.

Усещах студения дъх на Мислителя във врата си.

73.

Върнах се вкъщи много късно. Толкова ми се беше струпало на главата: твърде много работа, Кристин, арестът на Мичъл Бранд същата нощ.

Трябваше да се отпусна, така че посвирих Гершуин и Коул Портър на пианото, докато очите ми започнаха да се затварят. Тогава се качих в стаята си. Заспах веднага щом положих глава на възглавницата.

Спах до сутринта. Накрая, към седем и половина, слязох при Нана и Деймън, които закусваха. Това беше важен ден за семейство Крос. Даже нямаше да ходя на работа. Очакваше ме нещо по-приятно.

Излязохме от къщи към осем и половина. Отивахме в болницата. Днес щяха да изпишат Джени.

Тя ни чакаше. Когато пристигнахме в стаята й, беше приготвила багажа си и бе облечена с дънки и тениска с надпис „Грижа за земята“. Нана й бе донесла дрехите предния ден, но, разбира се, Джени беше поръчала точно кои й трябват.

— Да вървим, да вървим! Нямам търпение да се прибера у дома — изкикоти се тя и забъбри безспирно веднага щом ни видя. — Ето го куфара ми, ще побързаме ли? — Подаде малкия си розов куфар на Деймън, който направи физиономия, но все пак го взе от ръката й.

— И колко време ще трае това специално отношение? — попита той.

— До края на живота ти — подреди го тя. — Може и по-дълго.

Изведнъж сянка на страх пробяга през лицето й.

— Нали мога да се прибера вкъщи?

Кимнах и се усмихнах:

— Разбира се. Но не можеш да си тръгнеш от стаята пеш. Такива са правилата на болницата, сестричке.

Джени ме изгледа съкрушено.

— Не и на количка. Тържественото ми заминаване.

Вдигнах я на ръце.

— Да, на количка. Но сега си така издокарана. Изглеждаш красива за отпътуването си, принцесо.

Спряхме при стаята на сестрите и Джени се сбогува с тях и ги прегърна поред. Най-после си тръгнахме от болницата.

Джени вече беше добре. Изследванията на отстранения тумор бяха показали, че е доброкачествен. Дъщеря ми бе здрава, а аз чувствах невероятно облекчение. Ако някога бях забравял колко много я обичам, а се съмнявам това да е ставало, вече никога нямаше да се случи. Джени, Деймън и малкият Алекс бяха моите съкровища.

Отне ни по-малко от десет минути да стигнем до вкъщи и в колата Джени се държеше като неспокойно кутре. Подаваше глава през спуснатия прозорец и гледаше с широко отворени очи, душеше градския въздух и обявяваше, че всичко е страхотно и великолепно.

Когато стигнахме до вкъщи, паркирах колата и Джени слезе бавно, почти благоговейно. Огледа старата ни къща, сякаш беше катедралата „Нотр Дам“ в Париж. Завъртя се на триста и шейсет градуса, огледа улицата и съседните къщи и кимна доволно.

— Няма по-хубаво място от дома — прошепна тя накрая. — Точно като във „Вълшебникът от Оз“. — Обърна се към мен: — Даже си свалил хвърчилото с Батман и Робин от дървото. Слава богу!

Засмях се и усетих блаженството, което се разля по тялото ми. Знаех какво е това. Вече не се страхувах, че може да загубя Джени.

— Всъщност Нана се покатери да го свали — казах аз.

— Я стига! — засмя се Нана и размаха длан срещу мен.

Последвахме Джени вкъщи и тя веднага взе на ръце котката Роузи. Притисна я към себе си, а Роузи я близна по лицето. После Джени бавно затанцува с котката — точно като на вечерта на кръщенето на Алекс.

И запя тихо:

— Розите са червени, теменужките са сини, а аз съм тъй щастлива у дома, обичам ви всички.

Беше толкова хубаво и успокояващо да я гледам. Да, Джени Крос, няма по-хубаво място от дома. Може би затова работя толкова много, за да го защитя.

Но пък май пак разсъждавам прекалено, както винаги, такъв съм си аз.

74.

Отидох в офиса на ФБР рано на следващата сутрин. Целият етаж бе пълен с факсове, телефони, компютри и енергия — добра и лоша. Вече бе съвсем ясно, че Мичъл Бранд не е нашият човек и че навярно е бил натопен нарочно от някого.

Бетси Кавалиър се бе върнала на работа. Имаше тен, ведра усмивка и изглеждаше отпочинала. Зачудих се за момент къде ли е ходила, но после ме отнесе вихърът на разследването.

Затрупаният с оборудване оперативен център на ФБР си беше на мястото, но сега три или четири от стените бяха покрити с евентуални версии. Гледната точка на ФБР бе, че трябва да се провери всяка вероятност, дори и най-нищожната. Директорът вече бе обявил официално, че това е най-мащабното издирване в историята на Бюрото. Корпоративна Америка упражняваше огромен натиск. Същото се бе случило и след като Юнабомбър11 бе убил бизнесмен от Ню Джърси в началото на деветдесетте.

Прекарах по-голямата част от деня в една стая без прозорци, където изгледах безброй диапозитиви заедно с няколко агенти и други детективи от полицията. На екрана постоянно се сменяха лицата на заподозрени, после ги класифицирахме в три категории: отхвърлени, вероятни и изключително вероятни.

В шест часа вечерта старши агент Уолш проведе съвещание, на което обсъдихме възможността престъпниците да нанесат следващия си удар скоро. Бетси Кавалиър закъсня за срещата. Тя седна отзад и само наблюдаваше.

Двама специалисти по поведенческа психология от ФБР бяха съставили списък с потенциални бъдещи мишени на Мислителя. Списъкът включваше многонационални банки, други големи застрахователни компании, компании за кредитни карти, конгломерати от сферата на комуникациите и фирми от Уолстрийт.

Един от психолозите — д-р Джоана Родман, заяви, че обирите демонстрират жлъч и омраза, подобни на които тя самата не била срещала. Каза, че престъпниците се наслаждават на това, че успяват да надхитрят властите и че вероятно са гладни за слава и известност.

После д-р Родман направи най-дръзкото си предположение. Смяташе, че Мислителя ще нанесе нов удар.

— Готова съм да се хвана на бас — каза тя. — А не съм човек, който често се обзалага.

Мълчах през по-голямата част от съвещанието. Предпочитах да седя и да слушам. Така бях успял да завърша университета в Джорджтаун, а после и „Джон Хопкинс“.

Агент Кавалиър обаче не го прие.

— Доктор Крос, какво смятате за вероятността Мислителя да атакува отново? — попита тя малко след като д-р Родман бе завършила изложението си. — Вие бихте ли се обзаложили?

Погладих брадичката си и си спомних, че имах този тик в училище. Поизправих се на мястото си.

— Аз също не обичам да правя облози. Мисля, че списъкът с потенциалните мишени е доста изчерпателен. Съгласен съм с повечето от казаното. Един човек ръководи всичко това. Той ангажира различни екипи за отделните задачи.

Намръщих се леко на Бетси, после продължих:

— Считам, че първите обири и убийства са целели да ужасят всички. Така и стана. Но в случая с „Метро Хартфорд“ екипът е трябвало да действа бързо и ефективно без кръвопролития. Не открих доказателства за злоба и омраза в това отвличане. Не и като съдя по казаното от заложниците. Това е различното в сравнение с банковите обири. Фактът, че никой не е бил убит, ме кара да вярвам… че всичко е свършило. Че това е краят.

— Трийсет милиона и после изчезва? — попита Бетси Кавалиър. — Край?

Кимнах:

— Смятам, че играта на Мислителя сега е: „Хванете ме, ако можете. А между другото — не можете.“

75.

Бетси Кавалиър дойде при мен след края на срещата.

— Не ти се подмазвам, но съм съгласна с теб — каза тя. — Мисля, че той си играе с нас. Може би точно той е натопил Мичъл Бранд.

— Възможно е. Колкото странно и шантаво да изглежда. Той има огромно самочувствие, обича да се съревновава и това е най-доброто, което сме открили засега. Единствената сламка, за която да се заловим.

— Стига толкова работа за днес. Ела да пийнем по нещо долу, Алекс. Искам да поговоря с теб. Обещавам да не е за Мислителя.

Примигнах.

— Бетси, трябва да се прибера вкъщи тази вечер. Дъщеря ми се прибра от болницата едва вчера — обясних й. — Съжалявам. Не мога да повярвам, че ти отказвам за втори път. Не те избягвам.

Тя се усмихна мило:

— Разбирам. Няма значение. Просто нещо ми подсказва, че имаш нужда да поговориш с някого. Върви си вкъщи. Аз имам достатъчно работа. И още нещо. Един екип заминаваме за Хартфорд утре. Ще интервюираме служители и бивши служители на „Метро Хартфорд“. Мисля, че трябва да се включиш в групата. Важно е, Алекс. Тръгваме от „Болинг“ към осем.

— Ще бъда там. Някак ще успеем да пипнем Мислителя. Ако той е натопил Мичъл Бранд, това е била първата му грешка. Тя означава, че поема излишни рискове.

Прибрах се у дома и хапнах разкошната вечеря с Нана и децата, най-вкусната във Вашингтон онази вечер. Нана беше сготвила пуйка, което прави веднъж на два-три месеца. Тя казва, че бялото месо на пуйката, когато е приготвено както трябва, е твърде вкусно, за да се яде само два пъти годишно — на Коледа и на Деня на благодарността.

— Видя ли това, Алекс? — попита ме и ми подаде една статия, която беше изрязала от „Вашингтон Поуст“. Беше изследване на Съвета за правата на децата и представляваше класация на най-добрите и най-лошите места за отглеждане на деца в Америка. Вашингтон бе последен, най-лошото място за деца в цялата страна.

— Видях я — казах й. Не се сдържах да я закача: — Сега разбираш защо работя до късно толкова често. Опитвам се да помогна да се разчисти тази бъркотия в столицата ни.

Нана ме погледна право в очите.

— Не си убедителен, момко.

Иронията на съдбата бе, че това бе вечерта, в която обикновено провеждахме седмичните си тренировки по бокс. Джени настоя да слезем с Деймън в мазето и да й позволим да гледа. Синът ми вече бе приготвил репликата си:

— Искаш да видиш дали и аз няма да отпътувам за болницата ли?

Джени не му остана длъжна:

— Тъпо! Освен това доктор Петито каза, че боксирането и твоят измислен ъперкът нямат нищо общо с моя тумор. Не се заблуждавай, Деймън, ти не си Мохамед Али.

Така че слязохме в мазето и се концентрирахме върху движенията на краката — основните положения. Дори показах на децата как Али бе засенчил Сони Листън в първите два боя в Маями и Люистън, Мейн, и после бе направил същото с Флойд Патерсън, след като Патерсън го бе предизвиквал месеци наред преди мача.

— Това тренировка по бокс ли е или урок по история? — попита Деймън недоволно.

— Две за цената на едно! — извика Джени радостно. — Това е супер! Бокс и история. На мен ми харесва. — Беше се върнала с целия си блясък.

След като децата си легнаха, се обадих на Кристин, но отново попаднах на телефонния й секретар. Тя не вдигаше. Чувствах се, сякаш имах забит между ребрата нож. Знаех, че трябва да продължа напред, но все се надявах, че ще убедя Кристин да промени решението си. Ала това не можеше да стане, след като тя не искаше да говори с мен. Дори не ми позволяваше да виждам малкия Алекс. Той ужасно ми липсваше.

В крайна сметка отново седнах на пианото. Внимателно избърсах клавишите и посвирих Бах и Моцарт, за да успокоя душата си. Не се получи.

76.

На следващата сутрин пристигнах във военновъздушната база „Болинг“ в Анакостия в осем без десет. Старши агент Кавалиър и още трима агенти, включително Джеймс Уолш, пристигнаха точно в осем. Психоложката от Куонтико — д-р Джоана Родман, се появи няколко минути по-късно. Качихме се в хеликоптер „Бел“, който беше лъскаво черен, много официален и важен на вид. Отивахме на лов за Мислителя. Надявах се той да не прави същото с нас.

Пристигнахме в офиса на „Метро Хартфорд“ в девет и трийсет. Когато влязох в сградата, изпитах натрапчиво усещането, че това място е съзнателно проектирано от застрахователната компания да внушава доверие, дори страхопочитание. Фоайето имаше огромни високи тавани, излъскани стъкла навсякъде, полирани черни гранитни подове, а по стените — крещящи произведения на модерното изкуство. В контраст с обширното общо пространство, кабинетите вътре изглеждаха като създадени от най-неопитния архитект вън фирмата или от някой стажант. Преградни стенички оформяха безброй кутийки в големите задушни помещения на всеки етаж. Имаше множество хора, които се размотаваха край кутийките. Агенти на ФБР бяха идвали тук и преди днешния ден, но сега бе моментът да влезе в действие тежката артилерия.

Онзи ден разговарях с двайсет и осем човека и бързо открих, че много малко от служителите на „Метро Хартфорд“ притежават чувство за хумор. Какво толкова смешно има? — изглежда, бе мотото на компанията. Направи ми впечатление и че много малко от хората, с които се запознах, бяха склонни да поемат какъвто и да било риск. Някои от тях буквално заявиха: „Повече предпазливост никога не е излишна“.

Последният ми разговор бе най-интересен. Беше с жена на име Хилди Рейдър. Бях отегчен и разсеян, но още първото й изречение прикова вниманието ми.

— Мисля, че познавам един от похитителите. Той беше тук, в централния офис. Бях на такова разстояние от него, на каквото съм от вас в момента.

77.

Опитах да не покажа изненадата си.

— Защо не сте съобщили по-рано за това? — попитах.

— Обадих се на специалната гореща линия на „Метро Хартфорд“. Говорих с няколко човека. Сега за пръв път някой се свързва с мен по този повод.

— Разполагате с цялото ми внимание, Хилди — казах й.

Тя бе едра жена с приятна, ведра усмивка. Беше на четирийсет и две години, бивша секретарка на един от директорите. Вече не работеше в „Метро Хартфорд“, което вероятно обясняваше защо никой не й бе обърнал внимание досега. Била уволнявана два пъти от застрахователната компания. Първият път бил по време на един от повтарящите се и сравнително редовни периоди на затягане на коланите в компанията. Две години по-късно я наели отново, но преди три месеца пак я освободили поради — както тя се изрази — „лоша атмосфера“ между нея и шефа й, главния финансов директор на „Метро Хартфорд“ — Луис Финчър. Съпругата на Финчър бе една от заложниците в автобуса.

— Кажете ми за човека, когото сте срещнали в „Хартфорд“, този, за когото смятате, че е замесен в отвличането — помолих я, след като изслушах тези обяснения.

— Ще получа ли някакви пари за това? — попита тя, като ме изгледа подозрително. — В момента съм безработна, нали разбирате.

— Компанията е обявила награда за всяка информация, която доведе до осъждане на престъпниците.

Жената поклати глава и се засмя:

— Аха. Това май е доста далечна перспектива. Пък и защо да вярвам на „Метро“?

Не можех да оспоря правотата й. Изчаках я да събере мислите си. Чувствах, че в момента се чуди точно колко да ми каже.

— Запознах се с него в „Том Куинс“. Това е близкият бар на Ъсайлъм стрийт. Поговорихме и той доста ми хареса. Но беше някак прекалено чаровен, което ме накара да съм нащрек. Чаровните мъже винаги носят неприятности. Може да е женен? Или пък гей? Както и да е, поговорихме известно време и той явно се забавляваше, но нищо не се получи в крайна сметка, ако разбирате какво искам да кажа. Всъщност той пръв си тръгна от бара. После, няколко вечери по-късно, пак го срещнах в „Куинс“. Само че този път всичко беше различно. Разбирате ли, барманката ми е приятелка. Тя ми каза, че този мъж питал за мен преди онази вечер, когато се запознахме. Знаел името ми. Знаел, че работя в „Метро“. Само от любопитство говорих с него втория път.

— И не се изплашихте? — попитах я.

— Не и докато бях в бара. Там всички ме познават, така че веднага ще ми се притекат на помощ, ако се наложи. Исках да разбера какво, по дяволите, си е наумил този човек. После разбрах всичко. Той искаше да говорим повече за застрахователната компания, отколкото за мен самата. Насочваше разговора много умело, но определено разпитваше за шефовете. Кой е най-строг? Кой има решаващата дума? Дори се интересуваше от семействата им. Питаше конкретно за господин Финчър. И за господин Дунър. Сетне, както и предния път, си тръгна преди мен.

Кимнах, докато довършвах записките си.

— И повече не сте го виждали и чували?

Хилди Рейдър поклати глава и присви очи:

— Всъщност чух нещо за него. Останах приятелка с Бетси Бектън. Тя е една от секретарките на господин Дунър, председателя на борда. Той е най-главният в „Метро Хартфорд“.

Бях виждал Дунър в действие и се съгласих с Хилди. В компанията той беше шефът на всички шефове.

— Това е интересна история — продължи Хилди. — Бетси се запознала с мъж, който изглеждал точно като моя познат от „Куинс“. Каза, че седнал до нея в едно кафене в центъра. Побъбрили си, докато пили кафе или капучино, не знам какво. Мъжът се интересувал… познайте от какво? От шефовете в „Метро Хартфорд“. Той е бил един от похитителите, не мислите ли?

78.

В течение на дългия ден научих, че почти седемдесет хиляди човека от района на Хартфорд работят в застрахователната индустрия. Освен това „Метро Хартфорд“, „Етна“, „Травълърс“, „Масмючуъл“, „Финикс Хоум Лайф“ и „Юнайтед Хелт Кеър“ — всички имаха централни офиси в този район. В резултат разполагахме с повече помощ, отколкото се нуждаехме, и с повече заподозрени. Мислителя можеше да е бил свързан с всяка една от застрахователните компании в някакъв момент в миналото.

След като приключих в застрахователната компания за деня, се срещнах с останалите в един хотел наблизо, за да споделим какво сме научили. Най-важният пробив за деня беше историята на Хилди Рейдър, че един от похитителите вероятно е бил в Хартфорд седмица преди отвличането.

— Утре сутринта ще разпитаме и двете жени — и Рейдър, и Бектън. Накарайте ги да помогнат за съставянето на портрет по описанията им. Веднага щом разполагаме с него, ще го покажем из всички офиси. Трябва да го изпратим и във Вашингтон. Да видим дали някой няма да го познае — каза Бетси. После се усмихна. — Нещата се раздвижват. Може пък престъпниците да не са чак толкова хитри.

Към осем и половина излязох от хотелския апартамент да се обадя на Джени и Деймън, преди да са си легнали. Нана вдигна телефона. Позна, че съм аз още преди да издам звук.

— Тук всичко е наред, Алекс. Домът е добре и без теб. Изпусна чудесна вечеря. Веднага щом разбрах, че няма да си тук, сготвих любимото ти ядене.

Направих измъчена физиономия. Не вярвах на ушите си.

— Наистина ли направи гювеч на фурна?

Тя се засмя:

— Естествено, че не. Хапнахме ребърца. — Нана се засмя още по-силно. Ребърцата са второто ми най-любимо ястие, а аз още бях гладен след блудкавата вечеря в хотела. — Ядохме и сандвичи с пуешко. Довършихме и плодовия пай. До троха. Джени и Деймън са тук. Играем на скрабъл и вече обрах всичките им спестявания.

— Нана води само с дванайсет точки и нейният ред вече мина — каза Джени, когато взе слушалката. — Ти добре ли си, тате? — попита загрижено.

— Защо да не съм добре? — запитах на свой ред. Всъщност се почувствах много по-добре. Нана бе успяла да ме разсмее. — Как я карате?

Джени се изкиска:

— Аз съм по-добре от всякога. Деймън е изненадващо мил. Донесе ми какви домашни имам да пиша за училище и вече са готови. Супер! Сега ще поведа в резултата и повече няма да ме задминат. Но ти ни липсваш. Пази се, тате! Да не ти се случи нещо!

Чувствах се доста изморен, но се върнах да довърша обсъждането с агентите от ФБР. Да не ти се случи нещо, мислех си, докато вървях по дългия коридор на хотела. Джени започваше да говори като Кристин. Пази се. Да не ти се случи нещо.

79.

Бях разсеян, когато почуках и Бетси Кавалиър отвори вратата на стаята си. Изглежда, другите агенти си бяха тръгнали. Тя се бе преоблякла в бяла тениска и дънки и беше боса.

— Съжалявам, че излязох. Трябваше да се обадя вкъщи — извиних се аз.

— Ние разрешихме случая, докато те нямаше — засмя се тя.

— Чудесно! Бог да благослови ФБР! Вие сте най-добрите. Всеотдайност, смелост, чест.

— Знаеш нашето мото. Всъщност всички бяха изтощени. Може сега най-после да пийнем по нещо, ако искаш. Този път нямаш никакво извинение. Какво ще кажеш за бара на покрива, за който има толкова реклами в асансьора? Или да отидем да разгледаме Спортния музей на Кънектикът? Или музея на хартфордската полиция?

— Барът на покрива ме устройва — кимнах аз. — Можеш да ми покажеш града от високо.

Барът наистина имаше идеална гледка към Хартфорд и околността. Виждах светлинните реклами, както и шосе 84, което се виеше на североизток. Бетси си поръча чаша каберне. Аз предпочетох бира.

— Как са нещата вкъщи? — попита тя веднага щом сервитьорът взе поръчката ни.

Засмях се:

— Вече имам две деца у дома, които са страхотни, но в живота ни има известни сътресения и промени.

— Аз съм една от шест дъщери — каза Бетси. — Най-голямата и най-глезената. Знам за сътресенията и промените в семейния живот.

Усмихна се, виждах как се отпуска. Харесваше ми, че и аз се чувствах по-свободно.

— Ти имаш ли любимец? — попита тя. — Разбира се, имаш, но не ми казвай. Всъщност знам, че и без това не би ми казал. Аз бях любимката на родителите си. В това се крие повтарящият се проблем в ужасната история на живота ми.

Продължих да се усмихвам.

— Какъв е проблемът? Не виждам такъв. Мислех те за съвършена.

Бетси лапна няколко солени фъстъка. Погледна ме право в очите.

— Синдромът на отличничката. Нищо, което правя, не е достатъчно добро — поне според мен. Всичко трябва да бъде идеално. Без грешки, без пропуски — каза тя и се засмя на себе си. Това ми харесваше у нея: не си придаваше важност, гледната й точка бе много трезва.

— Още ли се стремиш към собствените си идеали? — попитах я.

Тя прокара пръсти през косата си и отмести кичурите от челото.

— И да, и не. Почти съм постигнала това, което желая да бъда в работата. Твърде добра съм за Бюрото. Как бяха казали? „Амбицията създава повече роби от нуждата“. Но признавам, че в живота ми няма равновесие. Ето ти един хубав образ за равновесието в живота — продължи. — Човек жонглира с четири топки, които се казват работа, семейство, приятели, дух. Така. Работа е гумена топка. Ако я изпуснеш, отскача обратно. А другите топки са стъклени.

— Изпускал съм някои от тези стъклени топки в живота си. Те се поочукват, а понякога се пръсват на парчета.

— Точно така.

Питиетата ни дойдоха и ние се заехме със задължителното нервно отпиване. Смешно. И двамата бяхме наясно какво става, но не знаехме накъде отива и дали това е добра или лоша идея. Тя бе по-топъл и сърдечен човек, отколкото очаквах. А беше и добър слушател.

— Обзалагам се, че балансираш много добре между работата, семейството и приятелите. А и духът ти изглежда наред — каза тя.

— Напоследък не балансирам добре с работата. А твоят дух също е наред. Ти си ентусиазирана, мислиш позитивно. Хората те харесват. Но сигурно са ти казвали всичко това и преди.

— Не толкова често, че да ми е омръзнало да го чувам. — Вдигна чашата си с вино. — Да пием за положителния дух и за духовитостта. И за доживотната присъда на нашия приятел Мислителя.

— За две доживотни присъди на Мислителя — рекох аз и вдигнах бирата си.

— Е, ето ни в Хартфорд — каза тя, взряла се в светлините на града. Погледах я известно време и бях сигурен, че желае точно това.

— Какво? — попитах.

Тя отново се засмя. Смехът й бе заразителен. Имаше страхотна усмивка, от която тъмните й очи грейваха.

— Какво значи това какво?

— Какво? Просто какво? — подразних я. — Знаеш много добре за какво говоря.

Бетси продължаваше да се смее:

— Аз трябваше да ти задам този въпрос, Алекс. Нямам избор. В това отношение. Нямам право на избор. Ето. Може да е много конфузно, но не ми пука. Добре. Така, искаш ли да дойдеш с мен в стаята ми? Аз го желая. Без никакво обвързване. Довери ми се. Не съм от тези, които се вкопчват.

Не знаех какво да й отговоря, но не казах не.

80.

И двамата мълчахме, докато излизахме от бара на хотела. Чувствах се малко смутен, може би доста смутен.

— Аз всъщност харесвам обвързването — казах накрая. — Понякога дори харесвам вкопчването.

— Знам. Просто този път карай по течението. Ще ни се отрази добре и на двамата. Ще бъде хубаво. Отдавна се трупа и е доста вълнуващо.

Доста вълнуващо.

Щом се качихме в асансьора, с Бетси се целунахме за първи път. Беше нежна и сладка целувка. Беше запомняща се, каквито трябва да бъдат всички първи целувки. Тя се надигна на пръсти, за да достигне устните ми. Знаех, че ще запомня това.

Разсмя се веднага щом се отдръпнахме — обичайният й изблик на веселост.

— Не съм чак толкова ниска. Почти метър и шейсет съм. Хубава ли беше? Целувката ни?

— Хареса ми да те целувам — казах й. — Но си много ниска.

Вкусът й бе на сладка мента и още го усещах върху устните си. Зачудих се дали не бе лапнала някой ментов бонбон. Тя бе доста ловка и бърза. Кожата й беше мека и гладка при допир. Тъмната й коса блестеше и отскачаше леко от раменете. Не можех да отрека, че ме привлича.

Но трябваше да реша. Имах чувството, че това се случва прекалено скоро за мен. Твърде, твърде скоро.

Вратата на асансьора се отвори на нейния етаж. Почувствах прилив на тревога, може би дори на страх. Нямах представа как да постъпя, но знаех, че харесвам Бетси Кавалиър. Исках да я прегръщам, исках да я опозная, да науча каква е всъщност, как мисли, за какво мечтае, какво ще каже.

Бетси прошепна:

— Уолш.

Бързо се шмугнахме обратно в асансьора. Сърцето ми подскочи. По дяволите!

Тя се обърна към мен и пак се разсмя:

— Хвана се! Там нямаше никой. Не бъди толкова нервен. Достатъчно е, че аз съм нервна.

Вече и двамата се смеехме. Тя определено беше забавна. Може би това бе достатъчно засега. Допадаше ми да бъда с нея, да се смеем заедно.

Прегърнахме се веднага щом се озовахме в стаята й. Бетси бе толкова топла. Пръстите ми нежно се плъзнаха по гърба й и тя въздъхна тихо. Описвах малки кръгове с палеца си по гърба й. Леко галех кожата й и усещах как дишането й се ускорява. И моето сърце биеше по-силно.

— Бетси — прошепнах, — не мога да го направя. Още не.

— Знам — отвърна тя. — Просто ме прегърни. И така е хубаво. Разкажи ми за нея, Алекс. Можеш да говориш с мен.

Реших, че навярно е права. Можех да говоря с нея и дори го исках.

— Както ти казах, аз си падам по обвързването. Много държа на интимността, но чувствам, че тя трябва да бъде спечелена. Бях влюбен в една жена — Кристин Джонсън. Изглежда, и двамата бяхме. Исках винаги да съм с нея.

Рухнах. Не го желаех, но изведнъж, най-неочаквано, заплаках. Плачех и не можех да спра. Усещах, че Бетси продължава да ме прегръща, притискаше ме силно и не ме пускаше.

— Съжалявам — промълвих накрая.

— Недей — каза тя. — Не си направил нищо лошо. Изобщо. Всъщност постъпи правилно.

Най-после се отдръпнах леко и я погледнах в лицето. Красивите й кафяви очи бяха мокри от сълзи.

— Хайде просто да постоим така. Мисля, че и двамата имаме нужда от прегръдки. Те са полезни.

Двамата с Бетси дълго се прегръщахме, а сетне аз отидох в стаята си сам.

81.

Мислителя се чувстваше толкова невероятно уверен и развълнуван, че не можеше да го понесе. Онази вечер той бе там, в Хартфорд. Вече не се страхуваше от никого. Никой не го плашеше. Нито ФБР. Нито някой друг, зает с разследването.

Как да надмине себе си? Как да се преоткрие? Това бе единствената му грижа. Как да става все по-добър.

Имаше план за тази вечер — различен план. Маневрата беше толкова хитра, толкова перверзна. Никога не бе чувал за нещо подобно. Беше толкова очарователно и оригинално „творение“.

Най-елементарната част бе да влезе с взлом в малкия озеленен апартамент в покрайнините на Хартфорд. Изряза парче стъкло от вратата на лоджията, пресегна се към дръжката и готово — вече бе вътре.

Заслуша се в диханието на къщата за един прекрасен миг. Единственият звук, който се чуваше, беше вятърът, шумолящ в дърветата край неподвижната черна вода на малкото езеро.

Малко се страхуваше да е вътре в къщата, но страхът бе естествен и опияняващ. Страхът превръщаше този момент във велик за него. Той нахлузи маската на президента Клинтън — същата, която бе използвал при първия банков обир.

Бавно се придвижи до голямата спалня в задната част на апартамента. Ставаше все по-хубаво. Почти усещаше, че мястото му е тук. Притежанието е девет десети от закона. Нали така беше старото правило?

Моментът на истината!

Тихо, съвсем тихо отвори вратата на спалнята. Стаята миришеше на сандалово дърво и жасмин. Спря за момент на прага, докато очите му свикнат със сумрака. Присви очи и огледа помещението, изучи го, овладя положението. Видя я!

Сега! Давай! Не губи и секунда.

Движеше се много бързо. Сякаш прелетя през стаята и стигна до голямото легло. Стовари се върху спящата фигура с цялата си тежест.

Чу се ох, после изплашен вик. Той бързо залепи с изолирбанд устата й, после прикова с белезници тънките й китки към рамката на леглото.

Щрак-щрак. Толкова бързо, толкова умело.

Пленницата му опита да изпищи, пробва да се извие и завърти, да се освободи. Беше с жълто копринено боди. Докосването до него го възбуди, така че той го свали от тялото й. Погали коприната, допря я до лицето си. После я прокара през зъбите си.

— Няма да стане. Не можеш да се измъкнеш. Престани да се опитваш! Дразнещо е. Моля те, опитай да се отпуснеш! Няма да те нараня — каза той. — За мен е важно да не те нараня.

Даде й няколко секунди да осъзнае казаното от него. Да разбере.

Наведе се, докато лицето му се озова на сантиметри от нейното.

— Ще ти обясня защо съм тук и какво смятам да направя. Ще бъда много ясен и точен. Вярвам, че няма да разкажеш на никого за това, но ако го сториш, ще се върна толкова лесно, колкото дойдох тази вечер. Ще премина през всяка алармена система, която си купиш, и тогава ще те изтезавам. Ще те убия, но първо ще извърша много по-ужасни неща.

Жертвата кимна. Най-после — разбираше. Изтезание е вълшебна дума. Може би трябва да я използват по-често в училищата.

— От известно време те наблюдавам и изучавам. Смятам, че си идеална за мен. Сигурен съм, а обикновено не греша за подобни неща. Прав съм в деветдесет и девет процента от случаите.

Заложницата пак се отнесе. Видя го в очите й. Лампите светят, но вкъщи няма никой.

— Ето идеята, замисъла. Ще се опитам тази вечер да ти направя бебе. Да, чу ме правилно. Искам да забременееш — обясни Мислителя. — Изучил съм овулационния ти цикъл, контрацептивната ти програма. Не питай как, направил съм го. Довери ми се. Говоря съвсем сериозно. Ако не заченеш, ще се върна отново, Джъстин. Ако направиш аборт, ще те изтезавам ужасно, после ще те убия. Но не се тревожи, това дете ще бъде много специално — каза Мислителя. — Това дете ще бъде шедьовър. Люби се с мен, Джъстин.

82.

По обед на следващия ден случаят придоби странен и неочакван обрат. Пак провеждах разговори в „Метро Хартфорд“, когато Бетси се появи внезапно. Помоли ме да изляза в коридора. Лицето й бе бледо.

— О, не, какво? — успях да попитам.

— Алекс, това е толкова гадно, че още треперя. Чуй какво научих току-що. Снощи двайсет и четири годишна жена е била изнасилена в апартамента си в едно предградие на Хартфорд. Изнасилвачът й казал, че иска тя да роди бебе от него. След като той си тръгнал, тя отишла в болницата и оттам извикали полицията. В доклада им пише, че изнасилвачът носел маска на Клинтън — като онази, използвана при първия банков обир, Алекс — и също така, че се нарекъл Мислителя.

— Жената още ли е в болницата? Полицаите охраняват ли я? — попитах. Мислите ми препускаха, вече набелязваха различни възможности, отхвърляха идеята, че това е съвпадение. Мислителя с маска на Клинтън съвсем близо до Хартфорд? Твърде много съвпадения.

— Напуснала е болницата и се е прибрала в дома си, Алекс. Току-що са я намерили мъртва. Той я предупредил да не казва на никого и да не прави аборт. Тя не се подчинила. Направила грешка. Той я е отровил, Алекс. Дано гори в ада!

Двамата с Бетси отидохме в апартамента на мъртвата. Гледката беше повече от ужасяваща. Жената лежеше на пода в кухнята, гротескно и неестествено сгърчена. Спомних си телата на Бриан и Ерол Паркър. Бедната жена бе наказана. Криминолозите от ФБР обработваха целия апартамент. За нас с Бетси нямаше работа тук. Негодникът бе идвал в Хартфорд и може би още беше в града. Дразнеше ни.

Това бе по-стресиращо от повечето случаи, по които бях работил. Който и да стоеше зад обирите и убийствата, бе неуловим, не можех да проумея действията му.

Кой, по дяволите, беше Мислителя? Наистина ли бе идвал в Хартфорд предната нощ и тази сутрин? Защо поемаше такъв риск?

Работих в офиса на „Метро Хартфорд“ до седем вечерта. Опитвах да не го показвам, но бях на ръба да се отчая. Разпитах още няколко служители, после отидох в „Личен състав“ и четох заплашителните писма, изпращани на застрахователната компания. Имаше купчини такива. Обикновено заплашителните писма идват от скърбящи и сърдити роднини, на които е било отказано изплащане на застраховка или които смятаха, че процедурата е твърде дълга — каквато действително бе. Говорих около час с началника на охраната на сградата — Тери Майър. Тя беше независима от Стив Болдинг, който беше външен консултант. Тери ми разясни процедурите за проверка на пощата, за действия при бомбена заплаха, заплахи по електронната поща и дори един широко разпространен формуляр как да се подава сигнал при съмнение за писмо — бомба.

— Подготвени сме за много потенциални опасности — каза ми Майър. — Но не и за това, което се случи.

Целия ден бях като робот. Продължавах да виждам отровената жена. Мислителя бе пожелал тя да роди бебе от него. Това вероятно означаваше, че той няма собствени деца. Искаше наследник, малка частица безсмъртие.

83.

Върнах се във Вашингтон с последния полет същата вечер. Когато пристигнах у дома, бе няколко минути след единайсет. Прозорците на кухнята светеха ярко. Горе бе тъмно. Децата вероятно спяха.

— Прибрах се — съобщих, като отворих скърцащата кухненска врата. „Трябва да я смажа“, напомних си мислено. Пак изоставах с домашните ремонти.

— Хвана ли всички лоши? — попита Нана от обичайното си място до масата. Пред нея лежеше книга, озаглавена Цветът на водата.

— Движим се в правилната посока. Лошият най-после направи няколко грешки. Пое твърде много рискове. Сега съм по-обнадежден, отколкото преди. Книгата хубава ли е? — Исках да сменя темата. Бях си у дома.

Нана се нацупи, после ми се усмихна накриво.

— Обнадеждена съм. Авторът определено може да опише една буря. Обаче не сменяй темата. Седни да поговорим, Алекс.

— Не може ли да стоя прав, докато говорим? А може ли да си намеря и нещо за вечеря?

Нана се намръщи и поклати глава невярващо:

— Не ви ли храниха в самолета?

— Вечерята в самолета беше захаросани фъстъци и малка чашка кока-кола. Не съм хапвал друго целия ден. Това пиле и курабийките стават ли за ядене?

Нана наклони глава настрана. Намръщи ми се.

— Не, пилето е развалено. Прибрах го развалено. Как мислиш, Алекс? Разбира се, че става за ядене. Това е домашен кулинарен шедьовър.

Спрях да надзъртам в хладилника и я изгледах.

— Извинявай. Караме ли се днес?

— Изобщо. Щеше да разбереш, ако се карахме. Аз специално съм много добре. Ти си този, който се преуморява от работа. Но това, изглежда, ти допада. Още преследваш дракони и си представяш как ги съсичаш с меча си.

Извадих пилето от хладилника. Бях ужасно гладен. Бих могъл да го изям и студено.

— Може би този идиотски случай скоро ще приключи.

— После ще има друг и след него пак друг. Днес прочетох една хубава поговорка: Винаги има място за развитие — докато умреш. Какво ще кажеш?

Кимнах и въздъхнах:

— И ти ли си уморена да живееш с детектив, който преследва убийци? Не мога да те виня.

Нана сбърчи лице.

— Не, никак не съм уморена. Дори ми харесва. Но разбирам защо някой може да е на друго мнение.

— Аз също, особено в дни като днешния. Не ми харесва това, което се случи между Кристин и мен. Направо ме съсипва. Чувствам се съкрушен. Сърцето ме боли. Но разбирам от какво се страхува тя. Аз също се плаша.

Нана бавно кимна:

— Даже и да не е Кристин, ти имаш нужда от някого. Джени и Деймън — също. Защо не си изясниш приоритетите?

— Прекарвам много време с децата. Но ще се постарая — казах, докато прехвърлях пилето и гарнитурата в един тиган.

— Как би могъл, Алекс? Ти постоянно разследваш убийства. Това явно е на първо място за теб напоследък.

От думите й ме заболя. Такава ли бе истината?

— Напоследък станаха твърде много жестоки убийства. Все ще си намеря някоя. Сигурно има жена, която ще реши, че си струвам неприятностите.

Нана се засмя:

— Може би някоя серийна убийца. Тях определено ги привличаш.

Към един най-после се отправих към спалнята. Бях на най-горното стъпало, когато телефонът иззвъня.

— По дяволите! — изпсувах и се втурнах в стаята си. Вдигнах, преди звънът да е събудил цялата къща. — Да?

— Извинявай — прошепна един глас. — Извинявай, Алекс.

Беше Бетси.

Всъщност се зарадвах да я чуя.

— Няма нищо. Какво става? — попитах.

— Алекс, направихме пробив. Добри новини. Току-що се случи нещо. Едно петнайсетгодишно момиче от Бруклин предяви претенции за наградата, обявена от застрахователната компания! Явно в Ню Йорк са я възприели много на сериозно. Момичето казва, че баща й е един от мъжете, участвали в случая с „Метро Хартфорд“. Тя познава и другите замесени. Алекс, те са детективи от нюйоркската полиция. Мислителя е ченге.

84.

Мислителя е ченге. Ако беше вярно, обясняваше много неща. Отчасти и това откъде знаеше толкова за охранителната система на банките и за нас.

В пет и петнайсет сутринта се срещнах с Бетси Кавалиър и четирима други агенти от ФБР на базата „Болинг“. Един хеликоптер ни чакаше. Излетяхме в гъстата сива мъгла, заради която земята изчезна секунди след като се издигнахме във въздуха.

Бяхме превъзбудени и изключително любопитни. Бетси седеше на предния ред седалки с един от старшите агенти — Майкъл Дауд. Носеше светлосив костюм и бяла блуза и пак изглеждаше сериозна и строга. Агент Дауд ни подаде папките с информацията за заподозрените детективи от Ню Йорк.

Прочетох материалите, докато летяхме към Ню Йорк. Въпросните детективи бяха от Бруклин. Работеха в Шейсет и първи район, което беше близо до Кони Айланд и Шийпхед Бей. В записките се казваше, че в този район действат най-различни престъпници, включително мафията, руски групировки, азиатци, латиноамериканци и чернокожи. Петимата заподозрени детективи работеха заедно от десетина години и според написаното бяха близки приятели.

Предполагаше се, че са добри ченгета, така пишеше в досието. Но имало и предупредителни сигнали. Използвали оръжията си по-често от средното, дори и в сравнение с детективите от Отдела за борба с наркотиците. Трима от петимата били многократно наказвани дисциплинарно. Лидерът им бе детектив Брайън Макдугъл.

Имаше и пет-шест страници за петнайсетгодишната свидетелка — дъщерята на Брайън Макдугъл. Тя бе отлична ученичка в гимназията „Ърсълин“. Очевидно бе затворена и нямаше много приятели там. Изглеждаше отговорна и надеждна, можеше да й се вярва, според детективите от Ню Йорк, които бяха разговаряли с нея. Причината да издаде баща си също изглеждаше убедителна: той пиел и често биел майка й, когато си бил вкъщи. Той е виновен за отвличането на хората от „Метро Хартфорд“. Той и неговите приятели детективи са го направили — беше казало момичето.

Всъщност тези новини ми действаха ободряващо. Така се върши обикновено полицейската работа. Хвърляш много мрежи, проверяваш ги и много често нещо се улавя в някоя от тях. В повечето случаи разкритието идва от роднина или приятел на престъпника. Като сърдитата дъщеря, която искаше наказание за баща си.

В седем и половина влязохме в конферентната зала в сградата на Пълис Плаза №1 и се срещнахме с няколко човека от Полицейското управление на Ню Йорк, включително с главния детектив. Аз бях представител на вашингтонската полиция и знаех, че Кайл Крейг бе уредил присъствието ми на тази среща. Той бе пожелал лично да чуя разказа на момичето.

Кайл искаше да знае дали ще й повярвам.

85.

Вероника Макдугъл вече беше в конферентната зала. Носеше измачкани дънки и масленозелена спортна блуза. Къдравата й червена коса бе разрошена. Тъмните кръгове под очите й ми подсказаха, че не е спала от известно време.

Момичето ни погледна с безразличие, докато се представяхме, седнали около голямата махагонова маса. Главен детектив Андрю Грос я представи.

— Вероника е много смела млада жена — каза той. — Сама ще разкаже историята си.

Тя бързо си пое дълбоко дъх. Очите й бяха като малки зелени мъниста и в тях се четеше страх.

— Снощи си написах някои неща. Нещо като план. Ще направя изложението си, после може да ми задавате въпроси.

Главен детектив Грос се намеси внимателно. Той беше едър мъж с гъсти сиви мустаци и дълги бакенбарди. Говореше приглушено.

— Така ще бъде чудесно, Вероника. Оставяме на теб да решиш как да процедираме. Нас ни устройва всякак. Не бързай.

Момичето поклати глава. Изглеждаше много несигурно.

— Добре съм. Трябва да го направя — промълви. После започна да разказва. — Баща ми е това, което наричат „душа човек“. Много се гордее с това. Предан е на приятелите си, особено на другите полицаи. Той е „страхотен човек“. Е, има си и друга страна. По-рано майка ми беше красива. Но това беше преди десет години, тогава бе с петнайсет килограма по-слаба. Тя се нуждае от хубави неща. Имам предвид материални неща, вещи — дрехи и обувки. Интересува се най-вече от тях. Тя не е най-умната личност на света, но баща ми се мисли за такъв и затова я тормози безмилостно. Преди няколко години той започна да пие твърде много. После стана особено жесток, започна да бие майка ми. Нарича я „стара чанта“. Много остроумно, какво ще кажете.

Вероника замълча и огледа стаята; проверяваше нашата реакция на казаното от нея. В конферентната зала цареше странна тишина. Никой от нас не можеше да отмести поглед от тийнейджърката и всички виждахме гнева, който гореше в зелените й очи.

— Затова съм тук днес. Затова съм способна да извърша това ужасно нещо: да изпортя собствения си баща. Да погазя законите на свещеното Синьо братство.

Тя спря и отново ни изгледа обвинително. Не можех да отделя очи от нея. Никой в стаята не можеше. Това изглеждаше абсолютно убедително: разкритие, идващо от член на семейството.

— Баща ми не осъзнава, че аз всъщност съм много по-умна и че съм наблюдателна. Може би съм се научила от него. Помня, че когато бях на десетина години, бях убедена, че и аз ще стана детектив в полицията. Каква ирония, а? Направо прочувствено, не мислите ли? Като пораснах, забелязах — виждах, — че баща ми има много повече пари, отколкото би трябвало. Понякога ни организираше „екскурзия за извинение“ — до Ирландия или до Карибите. И винаги имаше пари за себе си. Купуваше си много хубави дрехи, модерни костюми от „Барнис“ и „Сакс“. Нова кола през година. Лъскава бяла платноходка в залива. Миналото лято, един петък вечерта, баща ми се напи отвратително. Помня, че щеше да ходи на автомобилно състезание с приятелите си в събота. Той тръгна да се разходи до къщата на баба ми, която е на няколко пресечки от нас. Онази вечер го проследих. Беше прекалено пиян, за да ме забележи. Баща ми отиде в старата барака за инструменти в градината зад къщата на баба. Там отмести една работна маса и някакви дървени греди. Не можех да разбера какво точно прави, така че се върнах на следващия ден и погледнах зад гредите. Вътре имаше пари — много пари. Не знам откъде се бяха взели, все още не зная. Но бях наясно, че не са от детективската му заплата. Преброих почти двайсет хиляди долара. Взех няколкостотин, а той така и не забеляза. След това започнах да го наблюдавам още по-внимателно. Напоследък, да кажем през последния месец, баща ми и приятелите му бяха намислили нещо. Неговите авери. Беше толкова очевидно. Постоянно се събираха заедно след работа. Една вечер го чух да споменава нещо за Вашингтон на приятеля си Джими Крус. После замина някъде за четири дни. Върна се вкъщи на четвъртия следобед. Беше денят след отвличането на хората от „Метро Хартфорд“. Запразни към три и до седем вече бе мъртвопиян. Нея вечер счупи скулата на мама. Нарани окото й, замалко да го извади. Баща ми носи един глупав пръстен с монограм. Онази вечер отидох в бараката зад къщата на баба и намерих още пари. Не можех да повярвам. Имаше толкова много пари, всичките в брой.

Вероника Макдугъл бръкна под масата и издърпа една синя раница — от тези, с които децата ходят на училище. Отвори я. Извади няколко пачки банкноти и ни ги показа. На лицето й бяха изписани срам и болка.

— Тук са десет хиляди и четиристотин долара. Бяха в бараката на баба. Баща ми ги е сложил там. Той е участвал в отвличането във Вашингтон. Мисли се за твърде умен.

Чак тогава, след като ни разказа какво бе извършил баща й, Вероника Макдугъл рухна и заплака.

— Съжалявам — повтаряше тя. — Толкова съжалявам! — Мисля, че се извиняваше за неговите престъпления.

86.

Повярвах й и още бях потресен от смразяващото признание на Вероника Макдугъл за баща й, който бе полицай. Интересен въпрос бе дали групата от Бруклин бе замислила и предишните банкови обири. Дали бяха убили хладнокръвно няколко човека, преди да се заемат с отвличането? Някой от детективите ли беше Мислителя?

Имах предостатъчно време да мисля през безкрайния ден, в който трябваше да се говори с ФБР, кмета и полицейския комисар на Ню Йорк. Междувременно петимата детективи от Бруклин бяха поставени под наблюдение, но още не бяхме получили разрешение да ги арестуваме. Беше потискащо, влудяващо, сякаш бяхме вързани да прекараме деня в задръстване на магистралата за Лонг Айланд или на някоя от нюйоркските артерии. Проверяваше се дали детективите са били на работа в дните на предишните обири. Дискретно се разпитваха други детективи и дори някои информатори. Парите, намерени в къщата на майката на Брайън Макдугъл, бяха прибрани и те определено бяха част от платения откуп.

В шест часа вечерта още нищо не бе решено. Никой от нас не вярваше, че може да се бавим толкова. Бетси се появи за малко и съобщи, че засега няма напредък. Към седем отидох и се настаних в един хотел за нощта.

Ядосвах се все повече и повече. Взех си горещ душ, после прелистих туристическия справочник, за да избера някой хубав ресторант, където да вечерям. Към девет в крайна сметка си поръчах румсървис. Мислех за Кристин и момченцето си. Не ми се излизаше. Може би ако Бетси беше свободна, щях да изляза с нея, но тя бе ангажирана, бореше се с тромавата полицейска машина.

Излегнах се и опитах да почета „Молитви за дъжд“ от Денис Леън. Беше от поредицата книги, които бях прочел с удоволствие напоследък: „Жената на пилота“, „Хари Потър и философският камък“, книгата на Леън.

Не можех да се съсредоточа. Исках да заловя петимата нюйоркски детективи. Исках да си бъда у дома с децата и малкият Алекс да бъде част от семейството ни. Това бе единственото нещо, което ми вдъхваше сили напоследък.

Накрая се замислих за Бетси Кавалиър. Опитвах да избягвам тези мисли, но сега си спомних нашата „среща“ в Хартфорд. Тя ми харесваше — това бе положението. Исках да я видя пак и се надявах, че и тя го желае.

Телефонът в стаята ми иззвъня към единайсет. Беше Бетси. Звучеше уморено и отчаяно и определено не бе в настроение.

— Тъкмо приключвам тук. Надявам се. Колкото и да не ти се иска, планирано е да ги арестуваме утре. Направо няма да повярваш какви глупости ставаха днес. Куп приказки за гражданските права на детективите. Плюс ефекта върху морала в полицейското управление. Как да се извърши арестът „според правилата“. Никой не желае да признае, че тези петимата са много лоши актьори. Че вероятно са убийци. И да им закове жалките задници.

— Те са петима лоши актьори. Закови им жалките задници! — казах й.

Чух я да се засмива и си представих усмивката й.

— Точно това ще направим, Алекс. Рано сутринта. Ще ги пипнем. Може би ще хванем и Мислителя. Трябва да остана тук още поне час. Ще се видим утре сутринта. Рано.

87.

Четири часът е много рано сутринта. За този час бе определено да се появим в домовете на петимата детективи. Всичко бе уточнено. Договорките бяха направени; поне се надявах всичко да е свършило.

Три и трийсет е още по-рано и това бе часът, в който се срещнахме някъде в окръг Насау на Лонг Айланд. Не знаех много за района, но бе изискан и красив, съвсем различен от Пета улица и Саутийст. Някой от екипа каза, че кварталът е необичаен, защото много полицаи и хора от мафията живеят тук в очевидна хармония.

Случаят бе федерален, така че официално Бетси Кавалиър отговаряше за арестите. Това илюстрираше уважението, което проявяваха към нея във Вашингтон, даже и в Ню Йорк да беше различно.

— Радвам се да видя, че всички са бодри и готови за работа тази сутрин. Или нощ? В която и часова зона да се намираме. — Тя се пошегува и получи няколко усмивки. Бяхме четирийсет човека — и полицаи, и агенти от ФБР, но Бюрото определено командваше операцията тази сутрин. Бетси ни раздели на пет групи по осем човека — аз се паднах в нейната.

Всички бяхме готови и невероятно напрегнати. Отидохме с колите до една къща на Хай стрийт в Масапекуа. В предградието сякаш всички спяха. Куче залая в някой от съседните дворове. Росата блестеше по грижливо поддържаните морави. Животът изглеждаше хубав тук, където детектив Брайън Макдугъл живееше с жена си, която биеше, и дъщеря си, изпълнена с горчивина и гняв.

Бетси заговори в уоки-токито си. Изглеждаше абсолютно спокойна въпреки напрежението.

— Проверка на радиостанциите. — След това: — Екип А през предната врата. Екип Б — кухнята. Екип В — верандата. Екип Г — подкрепление… сега. Тръгвайте! Заловете го!

Агентите и полицаите се пръснаха около къщата веднага щом тя даде сигнала. Двамата с Бетси ги гледахме. Ние бяхме екип Г — подкреплението.

Екип А влезе в къщата бързо и безшумно.

После същото направи и екип Б. Не виждахме третата двойка от мястото, където стояхме. Те бяха отзад.

Вътре се чуха викове. После силно пат. Отсечено, определено беше изстрел.

— По дяволите! — Бетси ме погледна. — Макдугъл ни е чакал. Как, по дяволите, е узнал?

Последваха още няколко изстрела. Някой извика. Една жена започна да пищи и проклина. Дали беше майката на Вероника Макдугъл?

Бетси и аз изскочихме от колата и бързо се отправихме към къщата. Но не влязохме. Мислех си за другите четири къщи, които колегите ни атакуваха в момента. Надявах се там да няма същите проблеми.

— Докладвайте — нареди Бетси по радиостанцията си. — Какво става вътре? Какво, по дяволите, се обърка?

— Райс е ранен. Аз съм пред спалнята на втория етаж. Макдугъл и жена му са вътре.

— Как е Райс? — попита тя разтревожено.

— Рана в гърдите. В съзнание е. Обаче кърви обилно. Веднага извикай линейка! Макдугъл го простреля.

Внезапно прозорецът на втория стаж се отвори. Видях една фигура да се подава от него и да претичва по перваза към долепения покрив на гаража.

Двамата с Бетси се втурнахме нататък. Спомних си, че е била в отбора на Джорджтаун по бадминтон. Още се движеше бързо.

— Той е навън! Макдугъл е на покрива на гаража — съобщи тя на останалите.

— Виждам го! — казах й. Той се насочваше към ъгъла, където покривът на гаража се допираше до гъста редица ели. Не виждах какво има зад тях, но предположих, че е двор на друга къща. — Макдугъл! — извиках. — Спри! Полиция! Спри или ще стрелям!

Той не погледна назад, не спря, не се поколеба. Направо скочи към дърветата.

88.

Бягах с приведена глава направо през гъстите храсти, които драскаха и режеха ръцете ми до кръв. Брайън Макдугъл не беше стигнал много далеч в съседния двор.

Пробягах още десетина крачки, следвайки го, после се метнах върху него. Прицелих дясното си рамо в коленете му. Исках да го заболи.

Той падна лошо, но бе зареден с адреналин, също като мен. Претърколи се и се изтръгна от ръцете ми. Бързо скочи на крака, аз — също.

— Трябваше да останеш на земята — казах му. — Не трябва да правиш грешки. Ставането беше грешка.

Ударих го силно с прав десен. Получи се много добре. Главата му отскочи на петнайсетина сантиметра.

Подскочих леко. Макдугъл замахна напосоки и въобще не ме докосна. Пак го ударих. Коленете му се подкосиха, но той не се предаде. Определено беше як и издръжлив.

— Впечатлен съм — казах му, дразнейки го. — Но трябваше да си останеш на земята.

— Алекс! — извика Бетси, появила се в двора.

Исках физически контакт с Макдугъл, само още минута на ринга. Чувствах, че имам право, а и той заслужаваше това, което му се случваше в момента. Отново замахна странично с юмрук, но аз отскочих и избегнах удара. Той вече бе изморен.

— Сега не биеш жена си и дъщеря си — казах. — Сега си имаш работа с някого с твоята сила. Аз отвръщам на удара, Макдугъл.

— Майната ти! — изръмжа той, но едва си поемаше дъх. Лицето и вратът му бяха лъснали от пот.

— Ти ли си човекът? Ти ли си Мислителя, Брайън? Ти ли уби всички онези хора?

Той не ми отговори, така че го ударих силно в корема. Мъжът се присви одве, а лицето му се изкриви от болка.

Бетси вече се бе приближила до нас. Също и двама други агенти. Просто ни гледаха; разбираха какво става. Те също го желаеха.

— Стъпи стабилно — дадох му боксьорски съвет. — Още стоиш на пети.

Той измърмори нещо. Не го разбрах. Не ме интересуваше какво казва. Пак го ударих в корема.

— Видя ли? Порази тялото — казах му. — Уча децата си на същото.

Забих още един юмрук в корема му. Не го събори, но ударът беше добър, сякаш блъсках тежка боксова круша. После един рязък ъперкът във върха на брадичката му. Той се строполи по лице на тревата. Остана там. Беше нокаутиран.

Наведох се над него, леко задъхан, поизпотен.

— Брайън Макдугъл, зададох ти въпрос. Ти ли си Мислителя?

89.

Следващите два дни бяха изтощителни и ужасно потискащи. Петимата детективи бяха задържани в ареста на площад „Фоули“. Беше сигурно място, където понякога пазеха информатори от мафията и съгрешили полицаи заради собствената им сигурност.

Разпитах всекиго от детективите, като започнах с най-младия — Винсънт О’Мали, и завърших с Брайън Макдугъл, който се оказа лидерът на групата. Един след друг полицаите отричаха участие в отвличането на хората от „Метро Хартфорд“.

Часове след първия разпит на Брайън Макдугъл той пожела да ме види отново.

Когато окованият детектив влезе в стаята за разпити, почувствах, че нещо се е променило. Видях го на лицето му.

Макдугъл бе видимо разстроен, когато проговори:

— Различно е от това, което си представях. В затвора. Да седя от отсрещната страна на масата за разпити. Това е по-скоро дефанзивна игра. Опитваш да върнеш топката от другата страна на мрежата.

— Искаш ли нещо? — попитах го. — Нещо газирано?

— Цигара.

Помолих да донесат цигари. Някой подхвърли пакет „Марлборо“ и веднага излезе. Макдугъл си запали и издиша бавно, сякаш пушенето бе най-голямото удоволствие, което животът можеше да му предложи. Може би в момента му се струваше така.

Наблюдавах как погледът му ту се фокусира, ту се отнася някъде далече. Той очевидно беше умен, предвидлив. Мислителя? Чаках търпеливо да чуя какво иска от мен. Той искаше нещо.

— Виждал съм много детективи да го правят — каза, като издиша облак дим. — Знаеш как да изслушваш. Не правиш грешки.

Последва кратко мълчание. И двамата имахме цялото време на света.

— Какво искаш от нас? — попитах най-сетне.

— Правилен въпрос, детектив Крос. И до това ще стигна скоро. Знаеш ли, аз бях честен полицай в началото. Човек трябва много да внимава, когато загуби първите си идеали.

— Ще се постарая да го запомня — казах и се усмихнах леко, без да изглежда иронично.

— Какво поддържа духа ти? — запита Макдугъл. Явно се интересуваше от отговора ми. Може би му изглеждах смешен. По-вероятно си играеше с мен. Но засега щях да го изтърпя.

Погледнах в очите му и видях пустота, може би дори угризения.

— Не искам да разочаровам семейството си, нито самия себе си. Така съм устроен. Сигурно нямам богато въображение.

Димът се процеждаше през пръстите му.

— Попита ме какво искам. Правилен въпрос. Винаги действам според интереса си, винаги. — Въздъхна шумно. — Добре, сега ще ти кажа какво искам.

Знаех, че трябва да слушам, не да говоря.

— Първо, никой не пострада при отвличането. Не сме наранили никого, докато изпълнявахме плана си.

— Ами семейство Бучиери? Джеймс Бартлет? Госпожица Колинс? — попитах аз.

Макдугъл поклати глава:

— Аз не съм участвал в тези обири. Знаеш, че е така. Аз знам, че ти знаеш.

Беше прав; поне предполагах, че те не са замесени в първите обири. Стилът им беше различен. Освен това дневниците за дежурствата на полицаите показваха, че са били на работа в няколко от дните, в които бяха извършени обирите.

— Добре. И какво следва оттук нататък? Наясно си, че искаме да пипнем човека, който е организирал всичко това. То ни интересува най-вече.

— Знам. Ето предложението ми. Ще бъде трудно да го преглътнат, но не подлежи на преговори. Искам най-добрата сделка, която съм виждал като полицай. Това означава програма за защита на свидетелите в някой кънтри клуб като „Грийнхевън“. И освобождаване максимум след десет години. Бил съм свидетел на сключването на такава сделка с обвинен в убийство. Наясно съм какво може да се направи и какво не.

Не казах нищо, но не се и налагаше. Макдугъл знаеше, че аз не мога да сключа сделката.

— А какво предлагаш в замяна? Какво ще получим от теб?

Той се втренчи право в очите ми. Погледът му ме прониза.

— В замяна — ще ви го осигуря. Ще ви кажа как да откриете човека, който планира всички тези удари. Нарича се Мислителя. Знам къде се намира.