Розите са червени

48.

Минаха три дни без друг обир. В събота прекарах следобеда с момченцето ми. Към шест го върнах в дома на Кристин.

Преди да влезем вътре, разнесох Алекс из цветната градина зад апартамента й в Мичълвил. Нейното имение, както тя го нарича. Градината е великолепна. Кристин сама я бе насадила и я поддържаше. Беше пълна с най-различни рози: хибридни чаени рози, флорибунда, грандифлора. Напомняше ми за Кристин, каквато бе преди отвличането на Бермудите. Всичко в градината радваше окото. Което вероятно обясняваше защо ми бе толкова тъжно да бъда там без нея.

С лекота носех Алекс на хълбока си, говорех му, сочех му грижливо окосената морава, плачещата върба, небето, залязващото слънце. После му показах приликите между лицата ни: носовете, очите, устните. На всеки няколко минути спирах и го целувах по бузката или по главичката.

— Помириши розите — прошепнах му аз.

След малко видях Кристин да идва забързано откъм къщата. Отгатнах, че си е наумила нещо. Сестра й Натали я следваше по петите. За да я пази? Имах чувството, че ще се нахвърлят отгоре ми.

— Алекс, трябва да поговорим — каза Кристин, когато се доближи до мен в градината. — Натали, ще се грижиш ли за детето няколко минути?

Неохотно подадох малкия Алекс на Натали. Май нямах избор. Кристин се беше променила толкова много през изминалите месеци. Понякога имах чувството, че изобщо не я познавам. Може би всичко бе заради кошмарите й. Не успяваше да се отърве от тях.

— Трябва да ти кажа някои неща. Моля те, не ме прекъсвай — започна тя.

49.

Прехапах език. Такива бяха разговорите ни от месеци. Забелязах, че очите на Кристин са зачервени. Беше плакала.

— Разследваш ново убийство, Алекс. Предполагам, това ти харесва — то е твоят живот. Очевидно си добър в работата си.

Не се сдържах и се обадих:

— Предложих да напусна полицията и да се заема с частна практика. Готов съм да го направя, Кристин.

Тя се намръщи и поклати глава:

— Каква чест!

— Не се опитвам да споря с теб. Моля те, продължи. Извинявай, че те прекъснах.

— За мен вече няма живот тук, във Вашингтон. Постоянно се страхувам. По-точно съм вцепенена от страх. В действителност мразя да ходя на работа в училището. Чувствам, сякаш са отнели целия ми живот. Първо Джордж, после това, което стана на Бермудите. Страхувам се, че Шейфър ще се върне за мен.

Трябваше да се намеся.

— Няма да се върне, Кристин.

— Не го казвай! — повиши глас тя. — Не го знаеш. Няма откъде да го знаеш!

Чувствах се, сякаш нещо бавно изсмукваше въздуха в дробовете ми. Не бях сигурен какво се кани да ми каже тя, но изглеждаше на ръба на нервна криза. Беше като в нощта, когато бе сънувала, че Джефри Шейфър е в дома й.

— Напускам Вашингтон — съобщи ми. — Ще замина след края на учебната година. Не искам да знаеш къде отивам. Не желая да ме търсиш. Моля те, не се прави на детектив с мен, Алекс. Нито на психиатър.

Не можех да повярвам на чутото. Не бях очаквал нещо подобно. Стоях безмълвен и просто я гледах втренчено. Не помнех да съм се чувствал така опустошен, тъжен и самотен в живота си. Чувствах се празен и кух.

— Ами детето? — прошепнах дрезгаво накрая.

Изведнъж красивите й очи се напълниха със сълзи. Кристин започна да плаче и да трепери. Неконтролируемо.

— Не мога да взема Алекс с мен. Не и в това състояние, в което съм. Не и така. Засега детето трябва да остане при теб и Нана.

Понечих да кажа нещо, но не успях, нито дума не излезе от устата ми. Кристин ме погледна за миг. Очите й бяха толкова тъжни, така измъчени и объркани. Тя се обърна и тръгна към къщата. Изчезна вътре.

50.

Бях ядосан и тъжен и задържах тези чувства вътре в себе си. Знаех, че не трябва да го правя, но от това не ми олекваше. Докторе, помогнете си.

Случайно срещнах моята психиатърка — Адел Файнали, в църквата в неделя сутринта. И двамата бяхме на службата в девет със семействата си. Отидохме в страничната ниша да поговорим. Адел явно бе забелязала нещо в очите ми. Тя е много проницателна и ме познава добре, тъй като я посещавам от около четири години.

— Да не е умряла котката Роузи? — попита ме и се усмихна.

— Роузи е добре, Адел. Аз също. Благодаря за загрижеността.

— Аха. Тогава защо изглеждаш като Мохамед Али на сутринта след боя с Джо Фрейзър в Манила? Ще ми обясниш ли? А и не си се обръснал за посещението в църквата.

— Хубава рокля — казах й аз. — Цветът много ти отива.

Адел се намръщи и не се подлъга.

— Точно така. Сивото е моят цвят, Алекс. Какво не е наред?

— Нищо.

Тя запали свещичка.

— Просто обичам магиите — прошепна и се усмихна палаво. — Не съм те виждала от известно време, Алекс. Това или е много хубаво, или е много лошо.

И аз запалих свещичка. После казах една молитва:

— Мили Боже, продължавай да се грижиш за Джени. Моля те Кристин да не се мести от Вашингтон. Знам, че сигурно ми пращаш нови изпитания.

Адел примигна, сякаш се бе опарила. Отмести поглед от свещите и се взря в очите ми.

— О, Алекс! Съжалявам. Ти нямаш нужда от нови изпитания.

— Добре съм — отвърнах й. Не исках да го обсъждам сега. Дори и с Адел.

— О, Алекс, Алекс! — поклати глава тя. — Знаеш, че не трябва да е така. И аз го знам.

— Добре съм. Наистина.

Адел, изглежда, се отчая от мен.

— Добре тогава. Дължиш ми сто долара за консултацията. Можеш да ги пуснеш в подноса за дарения.

Адел се върна при близките си, които седяха близо до средата на централната пътека. Обърна се и ме погледна. Вече не се усмихваше.

Когато отидох на нашата пейка, Деймън ме попита коя е била красивата дама, с която съм говорил.

— Тя е лекарка. Приятели сме — казах, което бе истина.

— Твой лекар ли е? Какъв точно? Явно ти е много ядосана — прошепна той. — Какво си сгрешил?

— Не съм сгрешил нищо — отговорих шепнешком. — Нямам ли право на лични тайни?

— Не. Пък и сме в църква. Ще изслушам изповедта ти.

— Няма да се изповядвам пред теб. Добре съм, направо страхотно. В мир с целия свят. По-щастлив съм от всякога.

Деймън ме погледна със същото раздразнение като Адел. После поклати глава и се обърна. И той не ми вярваше. Когато мина подносът за дарения, пуснах вътре сто долара.

51.

Мислителя строго се придържаше към графика. Часовникът в главата му тиктакаше силно, постоянно.

Най-добрият екип специалисти по банкови обири, най-добрите от най-добрите, трябваше да се срещнат с него в апартамента му в „Холидей Ин“ край Колониал Вилидж, Вашингтон. Те бяха точни, разбира се. Беше изтъкнал точността като официално условие за срещата.

Брайън Макдугъл влезе в апартамента преди останалите. Мислителя се усмихна на абсурдната му напереност. Знаеше, че той ще влезе първи. Следваха го двамата му подчинени — Би Джей Стрингър и Робърт Шоу. Тримата изглеждат като всичко друго, но не и като крадци от класа, помисли си той. Двама от тях бяха облечени с тениски в тъмносиньо и бяло на лигата по софтбол на Лонг Айланд.

— А господин О’Мали и господин Крус? — каза Мислителя иззад прожекторите, които им пречеха да го огледат. — Къде са те, ако мога да попитам?

Макдугъл отговори от името на групата:

— Наложи им се да работят днес. Обади ни се в последния момент, партньоре. Ние тримата си взехме почивка тази сутрин. Щеше да изглежда подозрително, ако и петимата се бяхме престорили на болни.

Мислителя продължи да наблюдава тримата нюйоркчани иззад лампите. Всички изглеждаха съвсем обикновени. В действителност бяха най-опасният екип, специализиран в банкови обири, от тези, които бе подбрал. Точно затова му трябваха за следващата задача.

— Какво е това тук, прослушване ли? — попита Макдугъл. Беше с черна копринена риза, черни панталони и мокасини. Имаше зализана назад черна коса и козя брадичка.

— Прослушване? Ни най-малко. Задачата е ваша, ако я искате. Знам как работите. Разучил съм досието ви.

Макдугъл се взря към ярките лампи, сякаш погледът му можеше да проникне отвъд тях.

— Това трябва да бъде среща лице в лице — заяви той решително. — В противен случай няма да свършим работата.

Мислителя рязко се изправи. Беше поразен и ядосан. Краката на стола му изскърцаха по пода.

— Още от началото знаехте, че е невъзможно. В такъв случай срещата ни приключи.

В стаята настана потискащо мълчание. Макдугъл погледна към Стрингър и Шоу. Почеса брадичката си няколко пъти, после се изсмя:

— Само те проверявах, партньоре. Явно ще трябва да се примирим, че няма да видим лицето ти. Носиш ли парите ни?

— Нося парите, господа. Петдесет хиляди долара. Само за това, че дойдохте на срещата. Винаги спазвам обещанията си.

— И ще си тръгнем с тези пари даже и да не харесаме твоя план?

Сега бе ред на Мислителя да се усмихне.

— Ще го харесате — каза той. — Особено ще ви хареса сумата, която ще си поделите. Петнайсет милиона долара. Скоро ще се свържа с вас.

52.

— Той петнайсет милиона ли каза?

— Така каза човекът. Какво, по дяволите, ще ограбваме?

Винсънт О’Мали и Джими Крус не бяха на работа този ден. Чакаха съответно в една „Тойота Камри“ и една „Акюра Леджънд“. Поддържаха връзка помежду си чрез радиостанция и слушалки. Колите им бяха паркирани от две противоположни страни на „Холидей Ин“ във Вашингтон. Чакаха Мислителя да излезе оттам, за да го проследят и открият кой, по дяволите, е той.

О’Мали и Крус слушаха ставащото на срещата чрез Брайън Макдугъл, който имаше скрит микрофон. Чуха за петнайсетте милиона и се зачудиха каква може да бъде тази задача. Човекът, който се наричаше Мислителя, бе друго нещо. Той говореше, сякаш изнасяше лекция, и в неговата уста гази зашеметяваща работа изглеждаше проста като разходка в парка. Шест до осем часа работа, трийсет милиона, които ще делят на две. Най-впечатляващото бе, че успя да отговори на всички подвеждащи въпроси на Брайън Макдугъл.

О’Мали поддържаше връзка с Крус в другата кола.

— Чуваш ли всичко това, Джими? Можеш ли да повярваш?

— Целият съм слух. Иска ми се да видя изражението на Макдугъл точно сега. Този гадняр си има своя номер. Сякаш знае всичко за Брайън. Ей, срещата като че ли свърши.

Двамата мълчаха през следващите няколко минути. После Винсънт каза:

— Той излезе от хотела. Виждам го, Джими. Върви пеша. Тръгна на юг по Шестнайсета улица. Май не се притеснява, че някой може да го следи. Пипнах го!

— Изглежда, не е чак толкова умен в крайна сметка — констатира Крус.

О’Мали се засмя:

— По дяволите! Аз се надявах да е толкова умен.

Крус каза:

— Ще тръгна успоредно по Четиринайсета. Как изглежда? С какво е облечен?

— Висок, над метър и осемдесет. Бял. С брада, може да е фалшива. Дълга коса. Обикновени дрехи: тъмно спортно яке и спортен панталон, синя риза… Забърза се. Сега започна да тича. Отклони се от главната улица, Джими. Мина през някакъв двор. Бяга бързо! Кучият син побягна! Да вървим!

Винсънт О’Мали изскочи от колата и последва Мислителя. Тичаше близо до кленовете и дъбовете по протежението на улицата. Продължи да информира Крус:

— Навлиза в гората на Шепърд Парк. Опитва да се измъкне от нас. Представи си!

Винсънт следваше Мислителя доколкото можеше, но започна да изостава. Този човек беше бегач. Нямаше такъв вид, но се движеше много добре.

После го загуби!

— Изчезна. Дяволите да ме вземат! Загубих го, Джими. Вече не го виждам. Това не ми харесва.

Крус го откри.

— Виждам го. И аз съм пеш. Тича като джебчия, който е откраднал нечий портфейл.

— Ще успееш ли да го проследиш?

— Надявам се. За петнайсет милиона долара някак ще гледам да не го изпусна.

Мислителя най-после излезе от гората и пое по странична улица с редица тухлени къщи. Джими задъхано съобщи в микрофона на слушалките си:

— Слава богу, че бягам всеки ден. И той тича. Сега се движи по Морнингсайд Драйв… Уф, по дяволите, отново тръгва към гората! И пак набира скорост. Тоя май е тренирал индиански похвати.

Гонитбата се превърна в невероятна игра на котка и мишка. Макар че бяха специалисти в преследването, О’Мали и Крус на два пъти загубваха плячката си през следващите двайсет минути. Вече бяха на километри от „Холидей Ин“, някъде на юг от медицинския център „Уолтър Рийд“.

После Крус го забеляза на една тясна уличка, наречена Поухатън Плейс. Мислителя бе минал по някаква задна алея за коли или нещо подобно. Джими го последва. Видя метален знак и почти не повярва на това, което прочете.

Съобщи го на О’Мали. После говори с Брайън Макдугъл, който се беше включил в преследването.

Крус не можеше да овладее иронията си:

— Знам къде е, момчета. Чуйте това — той влезе в лудница. Намира се в района на някаква психиатрична клиника, наречена „Хейзълууд“. Обаче пак го изгубих!

53.

В понеделник сутринта ми се обадиха да се срещна с Кайл Крейг и Бетси Кавалиър в Хувър Билдинг, на Десета улица и Пенсилвания авеню. Искаха да бъда в кабинета на директора в осем часа. Беше свикано „спешно“ съвещание.

Понякога наричат Хувър Билдинг „Двореца на загадките“ — и с основание. Кайл и Бетси ме чакаха, когато пристигнах в конферентната зала на директора. Бетси изглеждаше странно напрегната. Малките й ръце бяха свити в юмруци, а кокалчетата бяха побелели.

Престорих се на раздразнен, че директор Бърнс още не се е появил.

— Той закъснява — промърморих аз. — Хайде да се махаме оттук. Имаме и по-добри варианти за запълване на времето.

Точно тогава една от двете полирани дъбови врати на стаята се отвори. Познавах мъжете, които влязоха. И двамата нямаха щастлив вид. Единият беше директорът на ФБР Роналд Бърнс, с когото се бях запознал по време на убийствата на Казанова в Дъръм и Чапъл Хил, Северна Каролина. Вторият беше министърът на правосъдието Ричард Полет. Познавах го покрай един случай, засягащ президента.

— Подложени сме на много силни атаки заради тези обири и убийства. Големите банки, Уолстрийт — каза Полет на Кайл. После ми кимна: — Здравейте, детектив Крос. — Обърна се към Бетси: — Съжалявам, не се познаваме.

— Аз съм старши агент Кавалиър — представи се тя и се ръкува с министъра.

— Госпожица Кавалиър ли ръководи разследването? — попита Полет директора Бърнс.

— Да, тя — отговори на въпроса Кайл. — Случаят е неин.

Министърът обърна строгия си поглед към нея.

— Добре, вие командвате. Къде са резултатите, госпожице Кавалиър? Влязох в тази стая, готов да режа глави. Има ли причина да не го правя? — Преди да дойде във Вашингтон, Ричард Полет притежаваше голяма и преуспяваща инвестиционна компания на Уолстрийт. Той не знаеше нищо за полицейската работа, но смяташе, че е достатъчно умен да прецени всичко, щом разполага с фактите.

— Някога участвали ли сте в национално издирване? — погледна го право в очите Бетси.

— Не мисля, че това има значение — отвърна той сухо. — Провеждал съм някои много отговорни разследвания и винаги съм постигал отлични резултати.

— Обирите следват много бързо един след друг — намесих се аз. — Очевидно нямахме никаква отправна точка. Ето какво знаем сега. Един мъж е планирал обирите и убийствата в „Ситибанк“, „Фърст Юниън“ и „Чейс“. Знаем, че той си подбира екипи, които са готови да убиват. Интересува се единствено от набиране на убийци. Според профила ни, това е бял мъж между трийсет и пет и петдесет години. Сигурно е добре образован и познава задълбочено банките и охранителните им системи. Може да е работил за някоя финансова институция в миналото или дори за повече от една и явно таи някаква омраза. Той обира банките заради парите, но убийствата са вероятно за отмъщение. Но относно това още не сме напълно сигурни.

Огледах залата. Всички слушаха, вместо да се заяждат.

— Преди няколко дни открихме и разпитахме мъж на име Тони Брофи. Той е бил интервюиран, за да бъде нает за някой от обирите, но е бил отхвърлен. Не бил достатъчно хладнокръвен. Не бил убиец.

Бетси вметна:

— Над двеста агенти работят по случая. Пристигнахме в „Чейс“ само няколко минути след като нападателите си бяха тръгнали. Знаем, че този човек се нарича Мислителя. Постигнахме доста голям напредък за относително кратко време.

Полет се обърна към директора на ФБР и кимна отривисто:

— Не съм доволен, но поне получих някои отговори. Ваша работа е да пипнете Мислителя, Рон. Направете го! Случващото се кара нашите финансови системи да изглеждат уязвими. Проучванията на общественото мнение сочат, че доверието в банките спада. А това е катастрофално за нашата страна. Предполагам, че вашият Мислител вече се е досетил за същото.

Десет минути по-късно Бетси Кавалиър и аз се спускахме с асансьора към подземния гараж на ФБР Кайл беше останал при директор Бърнс.

Когато стигнахме до нивото на гаража, тя най-после проговори:

— Длъжница съм ти за това, което направи горе. Спаси ме. Беше страхотно. Замалко да напсувам този надут тъпанар от Уолстрийт.

Погледнах я и се усмихнах:

— Определено си жена с характер. Надявам се, че не таиш омраза към големия бизнес или банковата система?

Тя най-после се засмя:

— Разбира се, че тая. Кой не го прави!

54.

Прекарах следващите няколко часа в болницата с Джени. Тя отново ми каза, че е решила да стане лекар, и изглеждаше готова да се заеме с медицинските картони. С особена наслада произнасяше термини като пилоцистична астроцитома (нейният тумор), протромбин (плазмен протеин, който се използва при съсирването на кръвта) и контрастно вещество (използвано при изследването на скенер, което й бяха правили същата сутрин).

— Аз отново съм при вас — съобщи Джени накрая. — И новият и подобрен модел е още по-добър.

— Може би трябва да се заемеш с връзки с обществеността или реклама, когато пораснеш — подразних я. — Може да работиш за „Джей Уолтър Томпсън“ или за „Янг енд Рубикам“ в Ню Йорк.

Тя нацупи устни и ме погледна, сякаш бе отхапала лимон.

— Доктор Джанел Крос. Помни кога си го чул за пръв път.

— Не се тревожи — казах й. — Няма да го забравя.

Към един часа отидох в офиса на ФБР на Четвърта улица. След срещата с Полет и Бърнс знаех, че ще работим до късно. Една конферентна зала на третия етаж бе превърната в оперативен център. Повече от сто агенти работеха там. Също и около шейсет детективи от Вашингтон и околните области.

Имахме още няколко заподозрени по таблата на стената. Всички бяха извършвали банкови обири и притежаваха умения и опит да осъществят голям удар. Разгледах списъка и си отбелязах някои от тях.

Мичъл Бранд бе заподозрян в извършването на няколко неразкрити обира в и около Вашингтон. Стивън Шнурмахър стоеше зад поне две успешни банкови кражби в района на Филаделфия. Джими Дауд бе барман в Бостън, когото никога не бяха залавяли, но който бе ограбил десетина банки в Нова Англия. Виктор Кениън съсредоточаваше усилията си в Централна Флорида. Всички обираха банки и още не бяха заловени. Бяха умни и добри в работата си. Но дали някой от тях беше Мислителя?

Дългият ден на Четвърта улица беше напрегнат и крайно отчайващ. Позвъних на няколко места във връзка със заподозрените, особено с Мичъл Бранд, който работеше във Вашингтон. Беше почти единайсет и половина, когато погледнах часовника си за първи път.

С Бетси Кавалиър не бяхме имали възможност да говорим, откакто бях пристигнал следобед. Тръгнах към нея да й пожелая лека нощ, преди да си тръгна. Тя още работеше. Говореше с двама агенти, но ми направи знак да изчакам.

Накрая се приближи към мен. Все още изглеждаше свежа и бодра и аз се запитах как успява да го постигне.

— Полицията разполага с няколко следи за Мичъл Бранд — казах й. — Той е склонен към насилие и е възможно да е замесен в подобна история.

Изведнъж тя се прозя.

— Най-дългият ден в живота ми. Уф! Как е Джени? — попита ме. Изненадах се от въпроса, но и ми стана приятно, че го задава.

— О, добре е, даже страхотно! Надяваме се, че скоро ще я изпишат. Решила е, че иска да става лекар.

— Алекс, да идем да пийнем по нещо. Предполагам съвсем интуитивно, но ми се струва, че имаш нужда да поговориш с някого. Защо това да не съм аз?

Трябва да призная, че предложението ме свари напълно неподготвен. Отговорих непохватно:

— Бих искал, но не тази вечер. Трябва да се прибирам. Друг път?

— Естествено, разбирам те. Друг път — кимна тя, но на лицето й за миг се изписа болка.

Не бях очаквал това от агент Бетси Кавалиър. Бе проявила загриженост за семейството ми. И беше уязвима.

55.

Това беше мястото, времето, възможността.

Хотел „Ринесънс Мейфлауър“ на Кънектикът авеню, близо до Седемнайсета улица.

Тази сутрин бе оживен, както обикновено, оживен и внушителен. В този хотел се провеждаше балът по случай встъпването в длъжност на новия президент на Съединените щати от времето на Калвин Кулидж насам. Хотелът бе напълно ремонтиран през 1992 г., когато архитекти и историци бяха работили заедно, за да възстановят оригиналния му разкош. Тук редовно се провеждаха корпоративни конференции и заседания на управителни съвети на големи фирми. Точно така Мислителя беше научил за него.

Нает автобус в синьо и златисто чакаше пред хотела малко преди девет часа. Бе уточнено, че ще потегли в девет и трийсет и че маршрутът му ще включва спирки пред Кенеди Сентър, Белия дом, мемориала „Линкълн“, мемориала на жертвите във Виетнам, института „Смитсониън“ и други любими туристически забележителности из Вашингтон. Автобусната компания се наричаше „Вашингтон на колела“. Групата в автобуса беше от застрахователна компания „Метро Хартфорд“.

Шестнайсет жени и две деца бяха в автобуса, когато шофьорът Джоузеф Деньо най-после затвори вратата в девет и четирийсет.

— Предстои ви посещение на музеи, исторически забележителности и обяд — съобщи той по микрофона.

Една служителка на име Мери Джордан се изправи и се обърна към групата. Джордан бе към трийсетте, привлекателна и симпатична, изключително експедитивна. Тя се държеше любезно с високопоставените жени в автобуса, без да ги ласкае прекомерно и без да звучи сервилно. Прякорът й в „Метро Хартфорд“ беше Веселата Мери.

— Нали сте запознати с плана за тази сутрин? — усмихна се лъчезарно тя. — Дали да не го зачеркнем и да отидем да пийнем по нещо? Шегувам се — добави бързо.

— О! — обади се една жена. — Това звучи наистина забавно, Мери. Да идем в истински бар. Къде ходи Теди Кенеди за сутрешното си питие? — Всички в автобуса се засмяха.

Автобусът пое бавно по алеята пред хотела и зави по Кънектикът авеню. След няколко минути пое по улица „Оливър“, от двете страни на която имаше предимно жилищни домове. Шофьорите често минаваха по нея, за да скъсят пътя си откъм „Мейфлауър“.

Един тъмносин шевролет микробус тръгна на заден ход по алея някъде към средата на пресечката. Шофьорът на микробуса очевидно не забеляза автобуса, но шофьорът на автобуса видя шевролета. Той натисна навреме спирачката и спря по средата на улицата.

Шофьорът на микробуса не потегли дори и след като Джо Деньо натисна клаксона. Деньо реши, че навярно на човека му е писнало от всички камиони и автобуси, които минаваха напряко по тази странична уличка. Каква друга причина би имало онзи просто да си седи и да го гледа ядосано?

Двама маскирани мъже се появиха иззад висок жив плет. Единият застана точно пред автобуса; другият пъхна автоматичния си пистолет през отворения прозорец на сантиметри от главата на шофьора.

— Отвори вратата или си мъртъв, Джоузеф! — извика той на водача. — Никой няма да пострада, ако се подчиняваш. Имаш три секунди да изпълниш нарежданията. Едно…

— Отворена е, отворена е — каза Деньо с писклив, изплашен глас. — Само не се нервирайте.

Няколко от жените млъкнаха стъписано и погледнаха към предната част на автобуса. Мери Джордан бързо се пъхна на седалката зад шофьора, която беше свободна. Тя видя мъжа с пистолета и той й намигна.

— Върши каквото ти казва, Джо — прошепна Джордан. — Не се прави на герой.

— Не се тревожи. Дори не ми е хрумнало.

Въоръженият маскиран мъж се качи бързо в автобуса. Държеше автоматичен пистолет „Валтер“, насочен срещу тях. Някои от пътничките започнаха да пищят.

Маскираният мъж извика:

— Това е отвличане! Интересува ни единствено да получим пари от „Метро Хартфорд“. Обещавам ви, че никой няма да пострада. И аз имам деца, и вие имате деца. Всички искаме децата ни утре да ни видят живи и здрави.

56.

В туристическия автобус настана необичайно мълчание. Дори малките деца притихнаха.

Брайън Макдугъл имаше думата, а той обожаваше да е в центъра на вниманието.

— Трябва да спазвате няколко правила. Първо, никакви писъци повече. Второ, никой да не плаче, включително и децата. Трето, никой да не вика за помощ. Ясно? Разбрахте ли?

Пътничките гледаха с отворени уста въоръжения мъж. Друг мъж се беше качил на покрива на автобуса и променяше номера му, по който полицейските хеликоптери биха могли да го открият най-бързо.

— Попитах ясно ли е? — извика Макдугъл.

Жените и децата кимнаха и му отговориха тихо.

— Сега следващото нареждане. Всички, които имат мобилни телефони, да ги предадат напред — веднага. Както знаем, полицията може да ги проследи. Всеки, у когото намерим телефон, когато ви обискираме, ще бъде убит. Дори и да е дете. Просто и ясно. Разбрахте ли? Ясно ли е всичко дотук? Все още ли няма въпроси?

Всички бързо предадоха мобилните си телефони напред. Имаше девет. Въоръженият мъж ги метна навън, към живия плет. После извади малък чук и разби непоправимо радиостанцията на автобуса.

— Сега всички да наведат глави надолу, под нивото на прозорците. Никой да не вдига шум. Включително и децата. Сведете глави и не ги вдигайте, докато не ви позволим. Хайде!

Жените и децата в автобуса се подчиниха.

— Джо — обърна се въоръженият към шофьора, — за теб имаме едно указание: следвай синия микробус. Не си прави никакви експерименти или ще умреш на място. Нас не ни интересува дали ще си жив или мъртъв. Е, Джо, какво ще правиш?

— Ще следвам черния микробус.

— Точно така, Джо. Отлично. Само че микробусът е син, Джо. Виждаш ли синия микробус? Сега го следвай и карай внимателно. Не искаме никакви нарушения по време на пътуването.

57.

Имаше три секретарки, които отговаряха на телефоните и събираха имейлите и факсовете за трийсет и шестимата директори от „Метро Хартфорд“, които заседаваха в известната Китайска зала на хотел „Мейфлауър“. Секретарките се чувстваха много добре извън офиса, тъй като той се намираше в Хартфорд, Кънектикът.

Сара Уилсън, най-младата от тях, първа видя факса от похитителите. Тя бързо го прочете, после го предаде на двете по-старши секретарки. Лицето й почервеня като домат и ръцете й се разтрепериха неудържимо.

— Това някаква тъпа шега ли е? — попита Бетси Бектън, като видя факса. — Това е лудост. Какво означава?

Нанси Хол беше личната секретарка на главния изпълнителен директор Джон Дунър. Тя влетя в залата, където се провеждаше заседанието, без да чука, и извика към другия й край. Всъщност не бе необходимо да повишава глас. Китайската зала в хотел „Мейфлауър“ имаше проблем с акустиката. Таванът бе с формата на купол. Дори и шепот в единия край на голямото помещение се чуваше в другия.

— Господин Дунър, трябва да говоря с вас веднага — смотолеви тя. Шефът й никога не я бе виждал толкова притеснена и разстроена.

Излизането на главния изпълнителен директор предизвика общо подобряване на настроението в залата, но бъбренето и усмивките бързо бяха секнати. Директорът се върна след по-малко от пет минути. Лицето му бе бледо, когато бързо се качи на подиума.

— Не разполагаме с никакво време — каза Дунър с треперещ глас, който шокира останалите членове на управителния съвет. — Моля да ме слушате внимателно. Наетият туристически автобус, в който са съпругата ми и повечето от вашите съпруги, е бил отвлечен. Похитителите твърдят, че са същите откачени копелета, които ограбват банки и вземат заложници в Мериленд и Вирджиния през изминалите няколко седмици. Заявяват, че обирите и убийствата са били извършени като „нагледен урок“ за хората в тази зала. Искат да повярваме, че държат условията им да бъдат изпълнени безпрекословно, и то навреме. До секундата.

Главният изпълнителен директор продължи. Лампата на подиума придаваше драматичен вид на лицето му.

— Условията им са прости и ясни. Искат трийсет милиона долара да им бъдат доставени точно до пет часа или всички заложници ще бъдат убити. Не знаем как са успели да похитят автобуса. Стив Болдинг от нашата Група за контролиране на рисковите ситуации е на път за насам. В момента преценява коя правозащитна агенция да намеси. Вероятно ще бъде ФБР.

Дунър спря да си поеме дъх. Лицето му бавно възвръщаше нормалния си цвят.

— Както знаете, имаме застрахователна полица срещу отвличане, която покрива откуп до петдесет милиона. Подозирам, че похитителите вече го знаят. Изглежда, действат методично и организирано. Освен това имат предварително начертан план, което им дава преимущество. Мисля, знаят, че сами сме поръчители по тази полица. Следователно можем да получим парите, и то бързо. А сега, дами и господа, трябва да обсъдим алтернативите. Ако има алтернативи. Похитителите са заявили категорично: не трябва да има никакви грешки или ще умират хора.

58.

Бях в офиса на ФБР на Четвърта улица, когато получих спешното обаждане.

Един туристически автобус във Вашингтон с осемнайсет пътници и шофьорът бил отвлечен малко след като потеглил от хотел „Ринесънс Мейфлауър“. Минути по-късно от застрахователна компания „Метро Хартфорд“ бил поискан откуп от трийсет милиона долара.

Инструкциите на похитителите гласяха, че не трябва да се намесва полицията, но нямаше начин ние да останем настрана и да се доверим на обещанията им. Разположихме се в хотел „Капитол Хилтън“, който е близо до „Мейфлауър“, на Шестнайсета и Кей. В допълнение към десетимата агенти, които вече бяха в „Мейфлауър“, разполагахме с четири оперативни отряда. Беше опасно, но Бетси смяташе, че трябва да наблюдаваме хотела отблизо. Техническото подсигуряване включваше скрити подслушвателни устройства и ограничен брой видеокамери. Целият офис на ФБР във Вашингтон беше вдигнат по тревога.

Специално оборудвани хеликоптери „Апачи“ летяха и търсеха автобуса. Те разполагаха с радари за топлинно излъчване, в случай че похитителите опитат да скрият превозното средство и пътниците. Номерът на покрива на автобуса беше изпратен на въздушната полиция, военните, градските, щатските и дори пътническите самолети и хеликоптери. На никого не бе обяснена причината за издирването.

„Капитол Хилтън“ бе толкова близо, че да можем да стигнем до „Мейфлауър“ за деветдесет секунди, ако се наложеше. Надявахме се, че сме достатъчно далеч, за да не забележат похитителите нашето присъствие. Имахме точно два часа до изтичане на срока за предаване на парите. Графикът беше необичайно напрегнат. И за тях, и за нас.

После нещата се усложниха.

Джил Ейбръмсън от вътрешната сигурност на застрахователната компания и Стив Болдинг от охранителната им фирма пристигнаха в „Хилтън“. Ейбръмсън беше едра жена в жълт делови костюм на тънко райе. Изглеждаше към петдесет годишна. Болдинг беше висок и в добра форма, вероятно наскоро бе навършил петдесет. Беше със син блейзър, бяла риза и дънки. Бяха дошли в „Хилтън“ да ни поучават как да си вършим работата.

Бетси понечи да заговори първа, но Болдинг рязко й махна да мълчи. Той първи искаше да се изкаже. Беше очевидно, че се опитва да поеме контрол над срещата.

— Ето как ще процедираме. Позволявам ви да участвате, но си запазвам правото във всеки момент да изискам да се оттеглите. Бивш служител на Бюрото съм, така че знам какво трябва и какво не трябва да се прави. Нямаме време за любезности. Агент Кавалиър, имате ли някакви предположения за самоличността на похитителите? Сега е единайсет и четирийсет и шест. Крайният срок е един и четирийсет и пет. Точно.

Бетси си пое дълбоко дъх, преди да отговори на въпроса на Болдинг. Успяваше да запази спокойствие по-добре от мен, ако бях на мястото й.

— Имаме заподозрени — да, но нищо, което можем да използваме, за да открием заложниците. Един от живеещите на улицата видял отвличането на автобуса. Участват двама мъже. Били със скиорски маски. Автобусът бил забелязан на Десейлс стрийт, но не знаем дали това е било преди или след отвличането. Сега е единайсет и четирийсет и седем, господин Болдинг.

Госпожа Ейбръмсън каза нещо, което изненада всички ни:

— Парите в момента пътуват към „Мейфлауър“. Откупът ще бъде платен.

— В срок — добави Болдинг. — Очакваме допълнителни указания от похитителите. Те не са се свързвали с нас след първия контакт. Нашите хора ще осъществят предаването и ще бъдат сами.

Бетси Кавалиър най-после избухна:

— Изслушах ви, а сега вие ме чуйте, господине. Вие сте били във ФБР аз съм в него сега. Щях да съм ви шеф даже и да не бяхте напуснали и в действителност също съм по-висшестояща от вас. Моите хора ще направят предаването на парите. Аз ще присъствам — вие не. Категорична съм!

И Ейбръмсън, и Болдинг започнаха да протестират, но Бетси веднага ги прекъсна:

— Нямам време да се занимавам повече с вас. Всичко ще бъде направено с ясното съзнание колко опасно предсказуеми са похитителите. Ако не приемате условията ми, излизате от играта. Ще ви арестувам още тук, Болдинг. Това се отнася и за вас, госпожо Ейбръмсън. Чака ни много работа — точно за час и петдесет и седем минути.

59.

Вървеше сред хората в оживеното фоайе и широките коридори на „Капитол Хилтън“, без да се е отправил в конкретна посока. Никой от тях нямаше представа какво става и това много му харесваше. Само той знаеше отговорите, той знаеше и въпросите.

Вече бе забелязал агентите от ФБР и детектив Крос, когато пристигнаха. Те, разбира се, не го видяха, а дори и да го бяха видели, нямаше как да го спрат или заподозрат. Беше невъзможно.

Това бе такова невероятно несъответствие — неговата мисъл и опит срещу техните. Понякога дори не му изглеждаше като предизвикателство. То бе слабото място, единственият проблем, за който се сещаше: ако се отегчеше твърде много или ако станеше прекалено небрежен, можеше да им се удаде възможност да го заловят.

Забеляза малка група нервни и видимо напрегнати хора, които прекосиха фоайето и тръгнаха към конферентните зали на хотела. Там ФБР бяха разположили лагера си. „Метро Хартфорд“ нарушаваше неговите условия, но го беше очаквал. Това не беше особено важно. Нито спазването на срока. Той искаше ФБР и Крос да се намесят.

Накрая реши да си тръгне от „Хилтън“. Отправи се към „Ринесънс Мейфлауър“ — мястото на ужасното престъпление. Там щеше да бъде истинският екшън.

Точно това искаше Мислителя. Искаше да гледа, да бъде на мястото.

60.

Похитителите най-после се обадиха на борда на директорите на „Метро Хартфорд“ в един и десет. Оставаха само трийсет и пет минути до крайния срок.

Знаехме какво ще се случи, ако закъснеехме. Или ако похитителите закъснееха — дори и да го направеха нарочно.

Двамата с Бетси бързо се отправихме към хотел „Мейфлауър“. Открихме две дребни подробности, но при стечението на обстоятелствата досега те ни се сториха доста по-важни. Първата бе, че сервизната врата на кухнята водеше към малка товарна рампа и алея. По време на встъпването в длъжност на Клинтън там паркираха Тайните служби. Използвахме алеята, за да влезем незабелязани. Втората подробност беше, че агентите на ФБР бяха научили за специфична черта на Китайската зала, където се провеждаше събранието на „Метро Хартфорд“, и тази особеност на помещението можеше да ни бъде от полза. Точно зад залата имаше тясна метална стълба, която водеше към перваз над ротондата. Там имаше малки отвори, през които можехме да гледаме и слушаме, без да бъдем забелязани.

С Бетси бързо се качихме на перваза и се надвесихме над заседателната зала. Само дето си направихме този труд.

Похитителите още бяха на линия.

— Предполагаме, че ФБР и вероятно вашингтонската полиция вече са намесени — каза гласът на похитителя по високоговорителя на телефона. — Не възразяваме. Очаквахме да се случи точно така. Всъщност се радваме на намесата на Бюрото. И вас сме включили в плана си.

Бетси и аз си разменихме смаяни погледи. Мислителя ни правеше да изглеждаме смешни. Защо? Бързо слязохме долу и се присъединихме към останалите в залата. В главата ми бучаха хиляди въпроси. Мислителя умееше да ни държи на нокти. Прекалено добър беше.

— Първо, ще повторя искането за парите — каза машинно измененият глас по телефона. — Това е много важно. Следвайте инструкциите ни. Както знаете, пет милиона от трийсетте трябва да са в необработени диаманти, които да бъдат опаковани в пътна чанта. Общо не трябва да има повече от осем пътни чанти. Парите да са в банкноти по двайсет и петдесет долара. Никакви банкноти по сто долара. Никакви пликчета с боя. Никакви проследяващи устройства. Така, с кого разговарям в момента?

Бетси се приближи до телефона. Аз също.

— Говори старши агент Елизабет Кавалиър. Аз съм специалният агент, натоварен със случая от ФБР.

— Аз съм Алекс Крос от вашингтонската полиция и съм свръзка с Бюрото.

— Браво на вас. Имената ви са ми известни, репутациите — също. Парите ни готови ли са, както ги искаме?

— Да. Парите и диамантите са тук, в „Мейфлауър“ — отговори Бетси.

— Отлично! Ще поддържаме връзка.

Чухме щракване от затварянето на телефона.

Главният изпълнителен директор на „Метро Хартфорд“ избухна гневно:

— Те знаеха, че сте тук! О, боже, какво направихме! Ще убият заложниците!

Поставих длан на рамото му.

— Успокойте се. Моля ви! Парите приготвени ли са така, както ги искат? — попитах.

Той кимна:

— Съвсем точно. Диамантите ще пристигнат всеки момент. Парите вече са тук. Ние изпълняваме каквото зависи от нас, правим всичко възможно. А вие какво вършите?

Продължих да говоря спокойно:

— И никой от „Метро Хартфорд“ не е получил указания къде трябва да бъдат оставени парите и диамантите? Това е много важно.

Директорът се изплаши с основание.

— Чухте какво каза по телефона: че ще поддържаме връзка. Не, никой не е получавал съобщение къде трябва да бъдат оставени парите и диамантите.

— Това е добра новина, господин Дунър. Те действат професионално. Ние — също. Не вярвам досега да са наранили някого. Ще чакаме следващото им обаждане. Размяната е най-трудната част и за самите тях.

— Жена ми е в онзи автобус — промълви главният директор. — И дъщеря ми.

— Знам — казах му. — Знам.

Знаех и че Мислителя обича да убива семейства.

61.

Не че не правехме всичко възможно, но засега бяхме в ръцете им и времето ни изтичаше. Часовникът тиктакаше неумолимо. Много бързо.

Нито един хеликоптер не беше забелязал автобуса и това означаваше, че или бързо е напуснал пътната мрежа, или бяха сменили номера на покрива му. Хеликоптерите със скенери за топлинно излъчване също не бяха открили нищо. В един и двайсет последва ново обаждане в Китайската зала на „Мейфлауър“. Беше същият смущаващ машинно изменен глас.

— Време е за действие. На рецепцията има пратка за господин Дунър. Вътре има ханди-токита. Донесете ги.

— Къде отиваме? — попита Бетси.

— Ние отиваме при богатството. Вие ще натоварите парите и диамантите на един микробус и ще се отправите на север по Кънектикът авеню. Ако се отклоните от маршрута, който ви дам, един заложник ще бъде убит.

Връзката отново прекъсна.

Имахме паркиран микробус пред кухнята на хотела. Похитителите знаеха за него. Но откъде? На какво ни навеждаше това? Бетси Кавалиър, аз и още двама агенти се втурнахме към микробуса, после поехме по Кънектикът авеню.

Още се движехме по „Кънектикът“, когато ханди-токито забръмча. Агентите от ФБР казват ханди-токи вместо уоки-токи. Така ги бяха нарекли и похитителите по телефона. Какво означаваше това? Беше ли нещо важно? Или похитителят просто ни показваше, че знае всичко за нас?

— Детектив Крос?

— Тук съм. Движим се по Кънектикът авеню. Сега какво?

— Знам, че сте там. Слушайте внимателно. Ако видя някакви наблюдателни самолети или хеликоптери над определения маршрут, един заложник веднага ще бъде застрелян. Ясно?

— Напълно — казах аз. Погледнах Бетси. Тя моментално разпореди да прекъснат въздушното наблюдение. Похитителите сякаш бяха наясно с всичко, което правехме.

— Карайте възможно най-бързо към железопътната гара до летище Балтимор — Вашингтон. Вие и агентите от ФБР трябва да се качите на влака в три и десет от Балтимор за Бостън по Североизточния коридор. Носете чантите с парите с вас. Влакът в три и десет за Бостън. Знаем, че всички агенти на ФБР в Североизточния район са на ваше разположение. Пригответе се да ги използвате. Това не ни плаши. Предизвикваме ви да предотвратите предаването на откупа. Въпреки че това е невъзможно.

— С Мислителя ли говоря?

Ханди-токито замлъкна.

62.

Агенти на ФБР и местни полицаи бяха разположени по всички гари по маршрута на влака, но покриването на цялото разстояние бе невъзможно. Похитителите го знаеха. Всичко работеше в тяхна полза.

Агенти Кавалиър, Уолш и Дауд и аз се качихме на влака от Балтимор. Настанихме се в предната част на втория вагон.

Тракащият влак бе доста шумен, не можехме да мислим трезво, не успявахме дори да говорим нормално. Чакахме следващото обаждане на похитителите. Всяка изминала минута изглеждаше по-дълга, отколкото бе в действителност.

— Скоро ще ни кажат да хвърлим чантите от движещия се влак — рекох аз. — И ти ли мислиш така? Или имаш други идеи?

Бетси кимна:

— Не смятам, че ще рискуват да пресрещнат влака на някоя гара. Защо да го правят? Знаят, че не можем да покрием цялата територия оттук до Бостън. Забраната за летене в близост до влака ни остави с вързани ръце.

— Те, изглежда, са разрешили коварния проблем с предаването на парите. Той наистина е умен кучи син — вметна агент Уолш.

— Той или може би тя — отбеляза Бетси.

— Тони Брофи каза, че се е срещал с мъж, ако можем да му вярваме — напомних й аз.

— И ако човекът, когото е видял, наистина е Мислителя — възрази тя.

Агент Дауд се обади:

— Този прякор ме смущава. Звучи като особняк. Неудачник. Мислителя.

— Брофи каза същото. Рече, че мъжът, с когото говорил, бил истински задник. Но въпреки това е искал работата — обясни Бетси.

— Ами при това заплащане… — вмъкна Дауд.

Бетси сви рамене:

— Може и да е особняк, а е възможно и да е някакъв компютърен гений. Не бих се изненадала. Нали особняците въртят света. Връщат си за това, което са изтърпели в гимназията. И аз го правя.

— Аз пък бях готин в гимназията — намигнах й.

Ханди-токито отново забръмча.

— Здрасти, агенти — звезди. Истинското забавление едва започва. Помнете: ако видим хеликоптери или самолети близо до влака, един заложник ще бъде убит — заяви познатият мъжки глас. Това ли беше Мислителя?

— Как да сме сигурни, че заложниците още са живи? — попита Бетси. — Защо да ви вярваме, че казвате истината? Вече сте убивали невинни хора.

— Не сте длъжни. Не трябва. Вярно е, правили сме го. Но заложниците в автобуса са живи. Добре. Сега отворете вратите на влака. Готови за следващия ми сигнал! Донесете чантите до вратата. Бързо, бързо, бързо! Хайде! Не ни карайте да убиваме.

63.

Четиримата се втурнахме с тежките чанти с парите към най-близката врата. Вече се потях. Лицето и главата ми бяха пламнали.

— Бързо! Пригответе се! — крещеше трескавите си команди гласът по ханди-токито. — Точно така!

Бетси предупреждаваше хората си по друга двупосочна радиостанция. Пейзажът преливаше от яркозелено към мръснокафяво. Бяхме някъде край Абърдийн, Мериленд, след като отминахме предишната гара преди около седем минути.

— Готови ли сте? Готови! Не ме разочаровайте! — пищеше гласът.

Досега единственият номер, който бяхме измислили, бе да се опитаме да разпръснем чантите на разстояние една от друга. Дори бяхме обмисляли дали да не задържим едната чанта, за да ги принудим да се забавят, докато я търсят. Решихме да не рискуваме живота на заложниците.

Ханди-токито пак замлъкна.

— По дяволите! — възкликна Дауд.

— Да хвърляме ли чантите? — опита се да надвиха тракането на влака и свиренето на вятъра Уолш.

— Не! Чакайте! — извиках на него и Дауд, който се подаваше предпазливо навън. — Изчакайте нарежданията им! Щеше да ни каже да ги метнем. Не ги хвърляйте!

— Кучи син! — размаха ядосано ръка Бетси. — Опитват се да ни объркат. Сигурно точно сега ни се смеят.

— Да, вероятно — съгласих се аз. — Да запазим спокойствие. Трябва да сме хладнокръвни.

Във ФБР трескаво се опитваха да открият канала на радиостанцията на похитителите. Ханди-токитата бяха съвсем модерни — такива, каквито използват военните. Скрамблерите10 в тях бяха кодирани да променят честотата при всяка употреба. Беше възможно дори похитителите да използват няколко различни устройства и да изхвърлят всяко, по което са се обаждали веднъж.

Бетси още беше бясна. Кафявите й очи блестяха гневно.

— Той е измислил всичко, включително как да не ни остави време за планиране. Кой е този кучи син?

Ханди-токито пак прищрака.

— Отворете вратата! Пригответе се да хвърлите чантите — нареди гласът по радиото.

Вдигнах две чанти с банкноти по двайсет и петдесет долара. Сърцето ми биеше в гърлото, когато за втори път се втурнах към отворената врата. Вятърът навън бе пронизителен.

Сега влакът преминаваше през гъста гора от брястове, борове и храсталаци. Не видях никакви къщи — нито някакви лица сред дърветата. Изглеждаше идеално място за предаване на парите.

Ханди-токито пак замлъкна.

— Скапани копелета! — изкрещя агент Дауд. Останалите само изстенахме и пуснахме чантите на пода.

Гласът повтори упражнението единайсет пъти през следващия час и петнайсет минути. Три пъти ни кара да местим чантите с парите в различни вагони на влака.

Изпрати ни чак до последния вагон, а после веднага ни нареди да се върнем в първия.

— Вие сте добри момчета. Много послушни — каза гласът.

После двупосочната радиостанция отново замлъкна.

64.

— Не издържам повече! — извика Бетси. — Дяволите да го вземат! Искам да убия това копеле! — Чантите с парите бяха големи и тежки; бяхме изтощени от размъкването им из влака. Бяхме плувнали в пот, покрити със сажди и мръсотия. Изнервени и избухливи. Постоянното тракане на влака ми изглеждаше още по-шумно.

Влакът пак прекосяваше гъста гора. Свирката му се чу силно. Агент Уолш следеше имената на гарите, които отминавахме.

В този момент ханди-токито пак прищрака.

— Пригответе чантите с парите и диамантите. Сега отворете вратите. И като ги хвърляте, ги метнете близо една до друга! Ако не го направите, един заложник ще бъде убит. Следим всяко ваше движение. Вие сте много красива, агент Кавалиър.

— Да, а ти си откачен — измърмори под нос Бетси. Бледосинята й тениска беше потъмняла от пот. Кестенявата й коса беше залепнала за главата. Ако бе имала и грам тлъстина преди, вече го бе изгубила по време на това налудничаво пътуване.

— Фалшива тревога — каза гласът с очевидно задоволство. — Като самите вас. Това е засега.

Радиостанцията пак замлъкна.

— По дяволите!

Всички се строполихме върху чантите и останахме така, ужасно задъхани. Опитвах се да продължавам да мисля трезво, но с всяка фалшива тревога ми се струваше все по-трудно. Не бях сигурен дали ще мога да пробягам още веднъж разстоянието до края на влака.

— Може би трябва да слезем с чантите от влака — заговори Уолш. — Да прецакаме графика им. Да направим нещо, което не очакват.

— Това е добра идея, но е прекалено опасно — заради заложниците — каза му Бетси.

Уолш и Дауд изпсуваха силно, когато радиостанцията отново се включи. Бяхме на границата на търпението си. Къде точно беше тази граница?

— Никаква почивка за лошите — рече гласът. Чухме го как си отвори кутийка с бира или безалкохолно. После въздишка от удоволствие. — Или може би трябва да кажем почивка за лошите?

Гласът по радиото внезапно изкрещя:

— Хвърлете чантите сега! Веднага! Наблюдаваме влака! Виждаме ви! Хвърлете чантите или ще убием всички!

Нямахме избор; не бяха ни оставили никаква възможност. Оставаше ни само да се постараем да метнем чантите близо една до друга. Бяхме прекалено изморени, за да се движим достатъчно бързо. Имах чувството, че ходя насън. Дрехите ми бяха подгизнали, ръцете и краката — натежали.

— Хвърляйте чантите по-бързо! — нареди гласът. — Да видим мускулите ви, агент Кавалиър.

Можеше ли да ни види? Вероятно. Така звучеше. Несъмнено беше някъде в гората с уоки-токито си. Колко ли човека се криеха там?

Когато хвърлихме осемте чанти, влакът направи остър завой. Не виждахме какво става и на петдесет метра от нас. Паднахме на пода, псувахме и стенехме.

Бетси избухна:

— Дяволите да ги вземат! Направиха го. Надхитриха ни и се измъкнаха. О, по дяволите!

Ханди-токито се включи отново. Не беше свършил с нас.

— Благодаря за помощта. Вие сте най-добрите. Винаги ще си намерите работа като товарачи в някой супермаркет. Това може и да не е лоша кариера за вас след днешния ден.

— Ти ли си Мислителя? — попитах аз.

Връзката прекъсна.

Гласът от радиостанцията изчезна, както и парите, и диамантите. Деветнайсетте заложници още бяха при тях.

65.

Дванайсет километра по-нататък агент Кавалиър, Дауд, Уолш и аз слязохме от влака на следващата гара.

Два черни събърбана ни чакаха. Край колите стояха няколко агенти от ФБР с пушки. Около гарата се беше насъбрала тълпа зяпачи. Те сочеха пушките и агентите, сякаш бяха някаква невиждана гледка.

Съобщиха ни най-новата информация.

— Изглежда, вече са напуснали гората — каза единият агент. — Кайл Крейг е на път за тук. Поставяме блокади по пътя, но не е ясно какво търсим. Има и добра новина все пак. Май открихме автобуса.

След няколко минути ни свързаха с някаква жена от Тиндън — малък град във Вирджиния. Предполагаше се, че има информация къде е автобусът. Тя каза, че ще говори само с „полицията“ и че няма вяра на ФБР и техните методи на действие.

Чак след като се представих, възрастната жена склони да говори с мен. Звучеше нервно.

Казваше се Изабел Морис и бе забелязала туристически автобус край една ферма в окръг Уорън. Заподозряла, че нещо не е наред, защото тя притежавала местната автобусна компания и този автобус не бил от нейните.

— Автобусът син със златни ивици ли е? — попита Бетси, без да се представя, че е от ФБР.

— Син със златисто. Не е от моите. Та не знам какво може да търси туристически автобус тук — каза госпожа Морис. — Няма причина такъв да се мотае из нашия край. Тук е затънтено място. Тиндън не е включен в никакви туристически обиколки.

— Записахте ли номера на автобуса или поне част от него? — попитах я.

Тя, изглежда, се раздразни от въпроса.

— Нямаше никаква причина да гледам номера. Защо да го правя?

— Госпожо Морис, тогава защо съобщихте за автобуса на местната полиция?

— Вече ви казах, ако сте ме слушали. Няма причина туристически автобус да се намира тук. Пък и приятелят ми е в местния граждански патрул. Аз съм вдовица. Всъщност той се обади на полицията. Защо толкова ви интересува, ако мога да знам?

— Госпожо Морис, когато видяхте автобуса, вътре имаше ли някакви пътници?

Двамата с Бетси се спогледахме, докато чакахме отговора.

— Не, само шофьорът. Беше едър човек. Не видях други хора. А полицията защо търси автобуса? И ФБР? Защо толкова ви интересува?

— Ще ви обясня след малко. Забелязахте ли някакви означения по автобуса? Някакви надписи? Лого? Всичко, което сте видели, може да ни е от полза. Става въпрос за човешки живот.

— О, боже! — възкликна тя. — Да, отстрани имаше реклама: Посетете Уилямсбърг. Помня, че я видях. И знаете ли какво още? Мисля, че на автобуса пишеше „Вашингтон на колела“. Да, почти съм сигурна, че имаше такъв надпис. Това върши ли ви работа?

66.

Бетси вече говореше по друга линия с Кайл Крейг. Правеха план как да стигнем бързо до Тиндън, Вирджиния. Госпожа Морис продължи да бърбори в ухото ми. Постепенно се сещаше и за други подробности. Каза, че видяла автобусът да завива по тесен път недалеч от мястото, където живеела.

— По този път има само три ферми и аз ги знам всичките. Две от тях граничат с изоставена военна база, която беше построена през осемдесетте. Трябва лично да проверя тази странна работа — заяви тя.

Веднага я прекъснах:

— Не, не! Вие не ходете там, госпожо Морис. Изобщо не мърдайте от мястото си. Тръгваме към вас.

— Аз познавам областта. Мога да ви помогна — възрази тя.

— Веднага потегляме. Моля ви, чакайте там!

Един от хеликоптерите на ФБР, който претърсваше областта, бе извикан при гарата. Точно когато той пристигна, се появи и Кайл. Никога не се бях радвал повече да го видя.

Бетси му обясни какво се надява да направи във Вирджиния:

— Ще се придвижим с хеликоптера възможно най-близо, но така, че да не ни забележат. На седем-осем километра от Тиндън. Не искам да намесваме прекалено голям наземен отряд. Десетина обучени хора, може и по-малко.

Кайл се съгласи с плана, защото беше добър, и ние потеглихме с хеликоптера на ФБР Крейг знаеше кои агенти от Куонтико са подходящи за тази задача и нареди те да бъдат изпратени в Тиндън.

Веднага щом се качихме в хеликоптера, обсъдихме всичко, което бяхме научили от предишните обири. Започнахме да получаваме информация за района, където госпожа Морис беше видяла автобуса. Военната база, която тя бе споменала, беше за ядрени оръжия от 80-те години.

— Междуконтинентални балистични ракети са били съхранявани под земята в няколко ядрени бази извън Вашингтон — обясни Кайл. — Ако туристическият автобус е там, бетонният бункер го предпазва от топлинните скенери на хеликоптерите.

Нашият хеликоптер започна да се снишава към незастроен терен зад местното училище. Погледнах часовника си. Беше малко след шест часа. Дали деветнайсетте заложници бяха още живи? Каква садистична игра играеше Мислителя?

Яркозелени игрища се простираха зад двуетажното тухлено училище. Целият район бе пуст, с изключение на двата седана и черния микробус, които ни чакаха. Бяхме на седем-осем километра от пътя, където госпожа Морис беше видяла автобуса на „Вашингтон на колела“.

Изабел Морис седеше в първия седан. Изглеждаше почти осемдесет годишна, набита жена с неестествено бодра усмивка и с изкуствени зъби. Нечия симпатична баба.

— В коя ферма да отидем първо? — попитах я. — Къде може да се скрие някой?

Синкавосивите очи на жената се присвиха, докато размисляше.

— Фермата на Доналд Браун — каза тя накрая. — В нея никой не живее напоследък. Браун умря миналата пролет, бедният човечец. Там лесно може да се скрие човек.

67.

— Карай нататък — казах на нашия шофьор, когато стигнахме до фермата на Браун по път №24. Той ме послуша. На около стотина метра по-нататък пътят завиваше. Спряхме след завоя. — Мярнах някого във фермата. Стоеше облегнат на едно дърво. Близо до къщата. Той наблюдаваше пътя, Кайл. Забеляза, че минаваме. Още са тук.

Напред по пътя видях останките от старата ракетна база. Предполагах, че ще намерим автобуса, скрит в ракетния бункер, където хеликоптерите „Апачи“ не можеха да го открият. Не бях оптимист и за съдбата на деветнайсетимата заложници от „Метро Хартфорд“. Мислителя мразеше застрахователните компании, нали така? Това някакво отмъщение ли беше?

В главата ми проблясваха ярки образи на заложниците, убити при банковите обири; страхувах се, че във фермата може да намерим касапница. Бяха ни предупредили. Никакви грешки, никакви нарушения на правилата, които бяха наложени по време на банковите обири. Нещо променило ли се бе?

Кайл предложи:

— Да минем през гората. Нямаме време да умуваме.

Свърза се и с другите екипи. После той, Бетси и аз побягнахме на север през гъстата гора. Още не виждахме фермата, но и нас не можеха да ни видят.

Гората стигаше почти до къщата, което бе добре за нас. Тревата беше избуяла и почти скриваше алеята. В къщата не светеха лампи. Не се долавяше никакво движение. Никакви звуци.

Виждах часовоя на похитителите. Не беше прекалено далеч и стоеше с гръб към нас. Къде бяха другите? Къде бяха заложниците? Защо в къщата не светеше?

— Какво, по дяволите, прави той? — промърмори Кайл. И двамата бяхме озадачени.

— Не пази особено внимателно — прошепна Бетси. — Това не ми харесва.

— И на мен — казах аз. Нещо не се връзваше. Защо бяха оставили един-единствен часовой? И защо похитителите бяха още тук?

— Хайде първо да се справим с този. После ще атакуваме къщата — нареди тихо Кайл.

68.

Направих знак на Кайл и Бетси, че ще се заема с часовоя. Стигнах до него безшумно. Рязко го ударих с дръжката на пистолета си. Чу се изхрущяване и той се строполи на земята. Не издаде никакъв звук. Беше прекалено лесно. Какво, по дяволите, ставаше?

Бетси притича приведена до мен. Прошепна:

— Що за часовой беше това? Досега винаги са били крайно предпазливи.

Петима-шестима агенти се появиха от гората зад нас. Бетси им направи знак да спрат. Къщата продължаваше да тъне в мрак и не се долавяше никакво движение. Сцената бе странна и някак нереална.

После Кайл ни махна да тръгваме, за да атакуваме къщата. Тихо побягнахме напред. Не видяхме други постове. Това някакъв капан ли беше? Изчакваха ни да нахлуем вътре ли? Ами госпожа Морис? Дали и тя не бе част от клопката?

Стигнах до къщата с първата група агенти и бях обзет от ужасяващо предчувствие. Вдигнах тока си и ритнах предната врата. Не повярвах на очите си. Едва се удържах да не извикам.

Заложниците бяха в дневната на къщата. Гледаха ме, видимо изплашени, но никой не беше ранен. Бързо ги преброих: шестнайсет жени, две деца и шофьора. Всички живи. Никой не бе наказан, че бяхме нарушили правилата.

— Похитителите? — попитах тихо. — Има ли някой от тях тук?

Една тъмнокоса жена пристъпи напред и ми отговори:

— Оставиха пазачи около къщата. Има един до бряста отпред.

— Вече не. Но не видяхме други — обясни Бетси на групата. — Всички останете тук, докато огледаме района.

Агентите от ФБР влязоха и се разпръснаха, за да претършуват къщата. Някои от похитените заплакаха, осъзнали, че няма да умрат и че най-после са спасени.

— Казаха, че ще ни убият, ако опитаме да излезем от къщата преди утре сутринта. Разправиха ни за семействата Бучиери и Каселман — изхлипа една тъмнокоса жена. Тя се казваше Мери Джордан и явно бе водач на групата.

Претърсихме къщата внимателно — вътре нямаше никой друг. Нямаше очевидни следи, но криминолозите щяха да дойдат скоро. Туристическият автобус вече бе открит под един навес в бившата военна база.

След около половин час госпожа Морис нахлу през вратата. Двама агенти напразно се опитваха да я спрат. Видът на местната жителка бе почти комичен на фона на стреса от последните няколко часа.

— Защо сте ударили стария Бъд О’Мара? Той е добър човек, работи на паркинга. Бъд каза, че му платили да стои тук и да чака. Сто долара за удар по главата. Той е безобиден човек, нашият Бъд.

Нещо странно и опияняващо се случи, когато най-после пристигнаха колите на полицията. Заложниците започнаха да ръкопляскат и да ги приветстват. Бяхме дошли за тях, не бяхме позволили да умрат.

Но аз знаех, че не е така. Поради някаква причина Мислителя не бе пожелал те да умрат.