Розите са червени

3.

Има една стара поговорка, в която работата ми като детектив ме е научила да вярвам:

Онзи ден водата бе невероятно прекрасна и спокойна. Малката ми и неудържима дъщеря Джени седеше с котката Роузи в скута си, вдигнала предните й лапи във въздуха. Двете с рижата котка танцуваха, както често правеха.

— Розите са червени, теменужките са сини — пееше Джени със сладкия си кръшен глас. Това беше миг и образ, който никога не бих забравил. Приятели, роднини, съседи бяха започнали да пристигат в къщата ни на Пета улица за празненството по случай кръщенето. Бях в изключително възторжено настроение.

Нана Мама бе приготвила невероятни вкуснотии за специалния случай. Имаше мариновани скариди, печени миди, прясна шунка, тиквички. Смесеният аромат на пиле с чесън, свински ребърца и четири вида домашен хляб изпълваше въздуха. Дори аз бях направил специалитета си онази вечер — моят принос бе чийзкейк с пресни ягоди.

На вратата на хладилника висеше закачено едно от листчетата на Нана. То гласеше:

Усмихнах се на вълшебството и дяволитостта на осемдесет и няколко годишната ми баба.

Беше толкова хубаво. Джени, Деймън, малкият Алекс и аз посрещахме гостите на верандата. Държах Алекс на ръце, той бе много общително момченце. Усмихваше се щастливо на всички, дори на партньора ми — Джон Сампсън, който обичайно плаши малките деца, защото е огромен като мамут и доста страшен.

— Момчето явно си пада по празненства — отбеляза Сампсън и се ухили доволно.

Алекс отвърна с усмивка на високия два метра и тежък около сто и десет килограма Джон.

Сампсън протегна ръце и пое детето от мен. Алекс почти се изгуби в ръцете му, които са големи като лопати. Джон се засмя и започна да му говори на бебешки.

Кристин се зададе откъм кухнята и се присъедини към нас тримата. Засега тя и Алекс — младши живееха отделно от нас. Надявахме се скоро да се преместят при нас с Нана, Деймън и Джени. Като едно голямо семейство. Исках Кристин да бъде моя жена, не само приятелка. Исках да будя Алекс сутрин и да го приспивам вечер.

— Ще пообиколя сред гостите с малкия Алекс. Най-безсрамно ще го използвам, за да привлека вниманието на хубавите жени — заяви Сампсън и се отдалечи с детето на ръце.

— Мислиш ли, че някога ще се ожени? — попита ме Кристин.

— Малкият Алекс? Момчето ни? Разбира се.

— Не, партньорът ти и преследвач на престъпници, Джон Сампсън. Той дали някога ще се ожени, дали ще се устрои? — По тона й не личеше да се притеснява, че ние самите не сме женени.

— Мисля, че да — някой ден. Джон е имал много лош пример за семейство. Баща му ги напуснал, когато Джон е бил на една година, а по-късно умрял от свръхдоза. Майка му беше наркоманка. Живееше в Саутийст допреди няколко години. На практика него го отгледа леля му Тиа с помощта на Нана.

Гледахме как Сампсън обикаля гостите, гушнал малкия Алекс. Заговори една красива дама, която се казваше Де Шон Хокинс и бе колежка на Кристин.

— Той наистина използва бебето като повод да се запознава с жени! — възкликна Кристин невярващо. — Де Шон, внимавай много! — извика тя на приятелката си.

Засмях се:

— Казва какво ще прави, прави каквото казва.

Партито бе започнало към два часа следобед. Към девет и половина още беше в разгара си. Току-що бях изпял в дует със Сампсън една песен на Джо Текс. Имахме зашеметяващ успех. Предизвикахме доста смях и ободрителни възгласи. Сампсън тъкмо започваше да пее „Ти си първата, последната, единствената“.

Точно тогава пристигна Кайл Крейг от ФБР Трябваше да кажа на всички да си вървят — партито беше приключило.

4.

Кайл носеше подарък за бебето в ярка опаковка и с панделки. Носеше и балони! Подаръците не ме заблудиха. Кайл беше добър приятел, навярно страхотен полицай, но не бе общителен и избягваше партитата като вирусни болести.

— Не тази вечер, Алекс — прошепна Кристин. Внезапно изглеждаше загрижена, може би дори ядосана. — Не се заемай с някакъв ужасен, чудовищен случай. Моля те, Алекс, не го прави! Не и в деня на кръщенето.

Знаех какво има предвид и послушах съвета й, предупреждението. Настроението ми вече бе помръкнало.

По дяволите, Кайл Крейг!

— Не, не и не — казах му, като го доближих. Направих кръст с двата си показалеца. — Върви си!

— И аз много се радвам да те видя — рече Крейг и се усмихна широко. После ме прегърна. — Групово убийство — прошепна той.

— Съжалявам, обади се утре или вдругиден. Тази вечер не съм на работа.

— Знам, но този случай е особено тежък, Алекс. Истински ужас.

Докато ме прегръщаше, Кайл ми съобщи, че е във Вашингтон само за тази вечер и че се нуждае от помощта ми. Беше под страхотен натиск. Пак му отказах, но той не ме послуша, а и двамата знаехме, че част от работата ми е да сътруднича на ФБР по важните случаи тук. Освен това дължах на Кайл някоя и друга услуга. Преди няколко години ми беше позволил да се включа в разследването на един случай с отвличане и убийство в Северна Каролина, при който собствената ми племенница беше изчезнала от университета „Дюк“.

Кайл познаваше Сампсън и неколцина от другите ми приятели детективи. Те се приближиха и побъбриха с него, сякаш посещението му не бе по работа. Хората обикновено харесват Кайл. Аз също, но не и сега, не тази вечер. Той каза, че иска да зърне малкия Алекс, преди да говорим по работа.

5.

Отидох заедно с Кайл. Двамата се надвесихме над момченцето, което спеше сред шарените топки и плюшените мечета в бебешкото креватче в стаята на Нана. Гушкаше любимото си мече — Пинки.

— Бедното дете. Какъв лош късмет — прошепна Кайл, докато гледаше Алекс. — Прилича на теб, а не на Кристин. Вие двамата как я карате между другото?

— Постепенно нещата си идват на мястото — отвърнах аз, макар това да не беше истина за съжаление. Кристин бе живяла повече от година извън Вашингтон и след завръщането й нещата помежду ни не бяха такива, каквито очаквах. Близостта между нас ми липсваше повече, отколкото можех да го изразя. Това ме убиваше. Но не можех да го кажа на никого, дори на Сампсън и Нана. — Моля те, Кайл! Остави ме на мира само тази вечер.

— Бих искал да мога да изчакам, Алекс. Но се страхувам, че не мога. Веднага трябва да се връщам в Куонтико. Къде можем да поговорим?

Поклатих глава и почувствах как гневът се надига у мен. Отведох го на верандата, където държа едно старо пиано, което все още звучи не по-зле от самия мен. Седнах на скърцащата пейка и изсвирих няколко такта от „Нека се откажем от това“ на Гершуин.

Кайл разпозна мелодията и се усмихна:

— Много съжалявам.

— Явно не съжаляваш достатъчно. Хайде, говори.

— Чу ли за обира на клона на „Ситибанк“ в Силвър Спринг? Убийствата в дома на управителката на банката? — попита той. — Съпруга й, бавачката, тригодишния син?

— Как може да не съм чул? — извърнах глава аз. Бруталните и безсмислени убийства ме бяха натъжили, стомахът ме присви, докато четях за тях. Историята беше във всички вестници и телевизии. Дори вашингтонските ченгета бяха възмутени. — Всъщност не разбрах какво точно се е случило. Какво, по дяволите, е станало в къщата на управителката? Нали копелетата са си получили парите? Защо е трябвало да убиват заложниците, щом са ги получили? Това си дошъл да ми кажеш, нали?

Кайл кимна:

— Закъснели са с излизането от банката. Имало е категорична заповед, че този в банката трябва да излезе не по късно от осем и десет. Алекс, той е закъснял по-малко от минута. По-малко от минута! Така че са убили трийсет и три годишния баща, тригодишното момченце и бавачката. Тя била на двайсет и пет и била бременна. Екзекутирали са бащата, момченцето и бавачката. Видя ли кадри от къщата, Алекс?

Разкърших рамене, завъртях главата си. Усетих как напрежението нахлува в тялото ми. Представих си станалото. Как бе възможно да са убили онези хора без причина?

Определено не бях в настроение за работа — дори и за толкова тежък случай.

— Какво те води тук тази вечер? В деня на кръщенето на сина ми?

— О, боже! — Кайл се усмихна и смекчи тона си. — Все пак трябваше да дойда да видя детето. За съжаление този случай е много спешен. Има вероятност убийците да са от Вашингтон. Дори и да не са, възможно е някой тук да ги познава, Алекс. Искам да потърсиш убийците, преди да повторят. Имаме чувството, че това не е единичен удар. Алекс, синът ти е истински красавец.

— Да, и ти си красавец — рекох му. — Просто несравним.

— Тригодишно момче, бащата, бавачката — повтори Кайл още веднъж, преди да си тръгне. Тъкмо стигна до вратата, когато се обърна към мен и каза: — Този случай е точно като за теб. Убили са цяло семейство, Алекс.

Веднага щом Кайл си тръгна, отидох да потърся Кристин. Сърцето ми се сви. Беше взела Алекс и си беше тръгнала, без да каже и дума.

6.

Мислителя паркира на улицата и неохотно тръгна към изоставената сграда на брега на река Анакостия. Пълната луна осветяваше със студената си немощна бяла светлина няколкото порутени триетажни къщи с отворени прозорци. Запита се дали ще му стигне куражът да го направи.

— Към долината на смъртта — прошепна си.

За капак откри, че скривалището на двамата Паркър е в далечния край на улицата. Бяха се спотаили на третия етаж. Очарователното им малко убежище бе обзаведено с мърляви прашни матраци и ръждясал градински стол. Подът беше осеян с мазни опаковки от сандвичи и пържени картофи.

Той влезе в стаята. Носеше две кутии с пица и кафяв хартиен плик.

— Кианти и пица! Нали ще празнуваме?

Бриан и Ерол очевидно бяха изгладнели и веднага се нахвърлиха на пицата. Почти не му обърнаха внимание, което той прие като неуважение. Мислителя се зае да налива кианти в пластмасовите чашки, които беше донесъл специално за случая. Подаде им ги и вдигна тост:

— За съвършените престъпления.

— Аха. За съвършените престъпления. — Ерол се намръщи и отпи от киантито. — Ако така викаш на онова, което стана в Силвър Спринг. Три убийства за нищо.

— Така му викам, да — каза Мислителя. — Абсолютно съвършено. Ще видите.

Ядяха и пиеха мълчаливо. Двамата Паркър изглеждаха мрачни, дори ядосани. Бриан постоянно му хвърляше погледи крадешком. Внезапно Ерол Паркър започна да търка гърлото си. Закашля се. Започна да се дави шумно. Гърлото и дробовете му горяха. Не можеше да диша. Опита да се изправи, но веднага се строполи на пода.

— Какво става? Какво има, Ерол? Ерол? — попита Бриан разтревожено и изплашено.

После и тя стисна гърлото си. Пареше непоносимо. Също и гърдите й. Изтърва чашата с вино и хвана шията си с ръце.

— Какво става, по дяволите? Какво ни става? — извика тя на Мислителя. — Какво си направил?

— Не е ли очевидно? — попита той с най-студения, най-далечния глас, който беше чувала.

Стаята се завъртя неконтролируемо пред очите й. Ерол получи спазми, после падна на пода в гърч. Бриан прехапа езика си. И двамата продължаваха да стискат гърлата си. Давеха се, кашляха, не можеха да си поемат дъх. Лицата им станаха моравосини.

Мислителя стоеше насред стаята и гледаше. Парализата от отровата, която бяха погълнали, се засилваше и бе изключително болезнена. Започна с мускулите на лицата им, после се спусна по гърлото. Очевидно не можеха да преглъщат. Накрая парализата порази и дихателните им органи. Достатъчно висока доза „Анектин“ водеше до прекратяване на сърдечната дейност.

След по-малко от петнайсет минути и двамата бяха мъртви. Смъртта им бе безмилостна, както на убитите в Силвър Спринг. Лежаха неподвижни, проснати на пода. Мислителя бе сигурен, че са мъртви, но провери за някакви признаци на живот. Чертите им бяха непоносимо изкривени, а телата им — застинали в неестествени пози. Изглеждаха, сякаш са паднали от високо.

— За съвършените престъпления! — повтори тържествено Мислителя над гротескно сгърчените тела.

7.

Опитах да се обадя на Кристин рано на следващата сутрин, но телефонът й изписваше отсрещния номер и тя не вдигна. Никога не бе постъпвала така с мен и тази мисъл ме прониза като ужилване. Не можех да я прогоня от главата си, докато се къпех и обличах. Накрая тръгнах за работа. Болеше ме, но бях и малко сърдит.

Двамата със Сампсън поехме по улиците още преди девет. Колкото повече четях и мислех за обира на „Ситибанк“ в Силвър Спринг, толкова повече се тревожех и не можех да си представя точната последователност на събитията. Не можех да проумея. Трима невинни човека убити — защо? Крадците вече са били получили парите си. Що за жестоки и ненормални психари бяха? Защо са убили бащата, детето и бавачката?

Бе дълъг и отчайващ ден. В девет вечерта още бяхме на работа. Опитах отново да се обадя на Кристин. Тя не вдигаше или може би я нямаше там.

Имам няколко измачкани тетрадки, пълни с имена на информатори. Двамата със Сампсън вече бяхме говорили с трийсетина от най-надеждните. Оставаха още много за следващия ден, а и за по-следващия. Вече бях доста затънал в случая. Защо бяха убили трима души в къщата на управителката на банката? Защо бяха съсипали едно невинно семейство?

— Усещам, че сме близо до нещо — каза Сампсън, докато карах старата си кола през Саутийст. Току-що бяхме говорили с един дребен мошеник на име Номар Мартинес. Той беше чул за банковия обир в Мериленд, но не знаеше кой го с извършил. Покойният, великият Марвин Гей пееше от радиото в колата. Мислех за Кристин. Тя не искаше аз да продължавам да обикалям улиците. Беше категорична. Не бях сигурен дали можех да престана да бъда детектив. Харесвах работата си.

— Имах същото чувство и докато говорехме с Номар. Май трябваше да го приберем в участъка. Видя ми се нервен, изплашен от нещо — вметнах аз.

— Кой не е изплашен от нещо в Саутийст? — отвърна Сампсън. — Но въпросът остава. Кой ще говори с нас?

— Какво ще кажеш за онзи изрод ей там? — И посочих ъгъла на улицата, който приближавахме. — Той знае, че нещо става.

— Забеляза ни. По дяволите, хукна!

8.

Рязко завъртях волана наляво. Поршето подскочи, спря, после се раздруса и се качи на тротоара. Двамата със Сампсън изскочихме от колата и се втурнахме след Седрик Монтгомъри.

— Спри! Полиция! — извиках му аз.

Втурнахме се по тясна извита уличка по петите на дребния, но доста жилав Монтгомъри. От него можехме да научим нещо, но той не беше информатор. Просто знаеше това-онова. Едва бе навършил двайсет, а ние със Сампсън вече бяхме превалили четирийсетте. Но ние тренирахме и още бягахме бързо — поне в нашите представи.

Монтгомъри тичаше здраво. Беше успял да се поотдалечи.

— Този е спринтьор, готин — изпухтя Джон. Не изоставаше от мен, бягахме крачка в крачка. — Ние сме подобри на дълги дистанции.

— Полиция! — извиках пак. — Защо бягаш, Монтгомъри?

Челото и гърбът ми бяха плувнали в пот. Пот капеше и от косата ми. Очите ми започваха да парят. Можех ли да го настигна?

— Ще го пипнем — избъбрих. Ускорих темпото си. Това беше предизвикателство за Сампсън, игра, която играехме от години. Кой е най-бърз? Ние.

Наистина започнахме да го настигаме. Той погледна назад и не можа да повярва, че сме по петите му. Настигаха го два товарни влака и за него нямаше мърдане.

— Дай пълна газ, готин! — извика Джон. — Приготви се за сблъсък.

Бягах с пълни сили, Сампсън — също. Правехме си наше собствено състезание и Монтгомъри беше финалната линия.

И двамата се стоварихме едновременно върху него. Той се строполи на земята. Изплаших се дали ще може да стане някога. Но Монтгомъри се претърколи няколко пъти, изстена, после ни погледна неразбиращо.

— По дяволите! — прошепна той. Не каза нищо повече. Ние със Сампсън приехме това за комплимент, после му сложихме белезниците.

Два часа по-късно говорехме с Монтгомъри в участъка на Трета улица. Той призна, че е чул нещо за обира и убийствата в Силвър Спринг. Беше готов да ни даде информация, а в замяна ние нямаше да обърнем внимание на десетината торбички с монети, които носеше у себе си, когато го заловихме на улицата.

— Знам кого търсиш — каза Монтгомъри уверено. — Обаче няма да ти хареса, като разбереш кой е.

Прав беше: не ми хареса това, което научих. Изобщо не ми хареса.

9.

Не бях сигурен дали мога да се доверя на информацията на Седрик Монтгомъри, но той ми беше дал следа и аз трябваше да я проверя. Беше прав за едно: казаното от него ме разтревожи. Един от хората, които бе посочил като замесени в обира, беше доведен брат на покойната ми жена — Мария. Монтгомъри бе дочул, че Ерол Паркър е участвал в обира в Силвър Спринг.

Двамата със Сампсън прекарахме следващия ден в търсене на Ерол, но той не си беше вкъщи, нито на местата в Саутийст, където обичайно се навърташе. Жена му — Бриан, също я нямаше. Никой не беше виждал Ерол и Бриан Паркър поне от седмица.

Към пет и половина се отбих в училището „Съджърнър Трут“, за да проверя дали Кристин е още там. Бях си мислил за нея целия ден. Тя не вдигаше телефона и не отговаряше на съобщенията, които й оставях.

Бях се запознал с Кристин Джонсън преди две години и се канехме да се оженим. После се случи нещо тъжно и трагично, за което още се винях: Кристин беше отвлечена от един психопат, който бе извършил няколко убийства в Саутийст. Беше живяла като заложница почти година. Кристин бе отвлечена, защото имаше връзка с мен. Почти година нямахме никаква информация за нея и я мислехме за мъртва. Когато я намерихме, имаше още една изненада. Тя бе родила бебе, нашия син Алекс. Но отвличането я бе променило, беше я наранило по начини, които тя не разбираше и с които не можеше да се справи. Опитвах се да й помогна с всеки възможен похват. Не бяхме се любили от месеци. Тя ме отблъскваше все повече. Сега Кайл Крейг още бе усложнил положението.

Нана обикновено гледаше бебето, докато Кристин бе на работа в училището. После Кристин и Алекс отиваха в нейния апартамент в Мичълвил. Тя искаше така.

Влязох в училището през страничната врата до физкултурния салон и чух познатото тупкане на баскетболна топка по дървения под, смеха и веселите викове на децата. Намерих Кристин наведена над компютъра в кабинета й. Тя е директорка на „Съджърнър Трут“. Джени и Деймън учат там.

— Алекс? — възкликна Кристин, когато ме видя на вратата. Прочетох табелата на стената: Хвали високо, мъмри тихо. Не можеше ли тя да постъпи така и с мен? — Почти свърших за днес. Изчакай ме минута-две. — Поне не се сърдеше за онази вечер с Кайл Крейг и не ми каза да се махам.

— Дойдох да те изпратя до вкъщи. Даже ще ти нося книгите — казах усмихнат — Става ли?

— Сигурно — отвърна тя, но не се усмихна. Изглеждаше много далечна.

10.

Когато Кристин бе готова, заедно заключихме училището и тръгнахме по улицата. Както бях обещал, носех куфарчето й, в което имаше поне десетина книги. Опитах да се пошегувам:

— Не спомена, че си носиш и топка за боулинг.

— Казах ти, че книгите тежат. Нали знаеш, че съм по тежките размисли. Всъщност се радвам, че дойде тази вечер.

— Не можех да не дойда — признах си истината. Исках да я хвана за ръката, но се сдържах. Изглеждаше странно и ненормално да съм толкова близо и все пак толкова далече от нея. Копнеех да я прегърна.

— Искам да поговорим за нещо, Алекс — каза тя накрая. Взря се в очите ми. От изражението й познах, че новината не е добра. — Надявах се, че това няма да ме тревожи — това, че започваш ново разследване на убийство. Но то ме тревожи, Алекс. Направо полудявам. Страхувам се за теб. Страхувам се за бебето. Страхувам се за собствената си сигурност. Не мога да се овладея след станалото на Бермудите. Не мога да спя, откакто се върнах във Вашингтон.

Сърцето ми се късаше, като я слушах. Чувствах се ужасно виновен заради това, което бе преживяла. Но тя се беше променила толкова много. Сякаш не можех да направя нищо, с което да й помогна, да я успокоя. Опитвах от месеци, но нищо не се получаваше. Тревожех се, че ще загубя не само Кристин, но и малкия Алекс.

— Помня някои от сънищата, които сънувах напоследък. Толкова са страшни, Алекс. И са ужасяващо реални. Онази нощ ти пак преследваше Невестулката и той те уби. Стоеше спокойно и стреляше в теб, отново и отново. После дойде и уби нашето бебе и мен. Събудих се разплакана.

Хванах ръката й.

— Джефри Шейфър е мъртъв, Кристин.

— Не знаеш дали е така. Не си сигурен — възрази тя и издърпа ръката си. Пак беше ядосана.

Вървяхме мълчаливо покрай реката. След известно време ми разказа още някои свои сънища. Чувствах, че не иска да я прекъсвам. Само слушах. Кошмарите й бяха пълни с насилие: Кристин сънуваше как измъчват и убиват хора, които тя познава и обича.

На ъгъла на Пета улица, близо до дома ми, тя спря.

— Алекс, трябва да ти кажа още нещо. Посещавам един психиатър, доктор Белеър в Мичълвил. Той ми помага.

Продължи да ме гледа право в очите.

— Не искам да те виждам повече, Алекс. Мисля за това от седмици. Обсъдих го с доктор Белеър. Не можеш да ме накараш да променя решението си и ще съм ти благодарна, ако не опитваш.

Взе куфарчето си от ръцете ми и си тръгна. Не ме остави да кажа и дума, но и аз едва ли бих успял да проговоря. Бях видял истината в очите й. Тя вече не ме обичаше. За мен бе още по-ужасно, защото аз я обичах, обичах и момченцето ни, разбира се.

11.

Наистина нямах избор, така че вложих всичките си сили в разследването на банковия обир и убийствата. Вестниците и телевизионните новини бяха пълни със сензационни истории за убития баща, детето и бавачката. Снимката на тригодишния Томи Бучиери сякаш бе навсякъде. Може би убиецът иска да ни вбеси? — чудех се аз.

Един цял ден двамата със Сампсън търсихме Ерол и Бриан Паркър. Колкото повече научавахме от ФБР толкова по-ясно ставаше, че вероятно семейство Паркър е обирало малки банки в Мериленд и Вирджиния поне от година. Случаят в Силвър Спринг беше различен. Ако те бяха извършили този обир, нещо ги бе накарало да променят стила си, да станат брутални и безмилостни убийци. Защо?

Със Сампсън спряхме към един часа, за да обядваме. Закусвалнята не беше особено приветлива, но ни бе по път, а Джон беше гладен. Аз можех да изкарам и без ядене.

— Мислиш ли, че Паркър са заминали, за да направят следващия си удар? — попита той, след като си поръчахме кюфтета, царевица и картофено пюре.

— Ако те са обрали банката в Мериленд, сигурно сега се крият. Знаят, че положението е напечено. Ерол понякога се покрива в Северна Каролина. Рибар е. Кайл вече прати агенти да го търсят там.

— Ти срещал ли си се с Ерол? — запита ме Сампсън.

— Най-вече на семейни събирания, но е идвал само на две-три, доколкото си спомням. Веднъж ходихме за риба. Беше като малко дете, стига да улавяхме достатъчно големи риби, бе доволен. Мария много харесваше Ерол.

Джон лакомо поглъщаше кюфтетата и двойната порция пюре.

— Често ли си мислиш за Мария?

Свих се на стола си. Не бях сигурен, че искам да говоря за това точно сега.

— Разни неща ми напомнят за нея. Особено неделите. Понякога спяхме до обед, после се глезехме с бавна закуска. Или ходехме на езерото с патиците. Разхождахме се дълго в парка „Гарфийлд“. Тъжно е, Джон, и объркващо — това, че умря толкова млада. А най-много ме боли, че така и не открихме убиеца.

Сампсън продължи с въпросите. Понякога е неудържим.

— С Кристин всичко наред ли е?

— Не — признах най-сетне. Но не можех да изрека цялата истина. — Тя не може да преодолее онова, което стана с Джефри Шейфър. А аз дори не съм сигурен, че той е мъртъв. Свърши ли?

Джон се засмя:

— С яденето или с разпита?

— Да тръгваме. Да намерим Ерол и Бриан. Да разрешим случая с обира. После да си вземем половин ден отпуска.

12.

Към седем часа двамата със Сампсън решихме да направим почивка за вечеря. Знаехме, че ще работим до късно, навярно и след полунощ. При такъв случай… Прибрах се вкъщи да вечерям с децата и Нана.

Хапнах, направих комплимент на Нана за вечерята, но всъщност не усещах вкуса на нищо. Цял ден бях потискал мисълта за Кристин у себе си. Не особено умно от моя страна.

Със Сампсън се бяхме разбрали да се срещнем към десет, за да проверим няколко нощни птици, които се откриваха по-лесно по тъмно. В десет без петнайсет обикаляхме из Саутийст с колата ми.

Джон забеляза пласьор на наркотици, който беше информатор на полицията. Дарил Сноу висеше с няколко момчета пред един бар, който постоянно сменяше името си и в момента се казваше „Минало свършено“.

Двамата с партньора ми изскочихме от поршето и бързо се доближихме до Сноу. Както винаги, Дарил бе облечен по модата на дребните пласьори: тъмночервен панталон, яке „Томи Хилфигър“, очила „Оукли“.

— Здрасти, Сноу — поздрави го Сампсън с плътния си глас. — Гледай да не се разтопиш1.

Дори и приятелчетата на Сноу се разсмяха. Дарил бе под метър и осемдесет и надали тежеше повече от петдесет килограма с дрехите и всичките им дизайнерски емблеми.

— Ела да поговорим, Дарил — подканих го. — Въпросът е поверителен.

Той поклати глава като люлееща се кукла, но тръгна, макар и неохотно.

— Не ща да говоря с теб, Крос.

— Ерол и Бриан Паркър — казах аз, когато се отдалечихме достатъчно от другите.

Дарил ме погледна и се навъси. Продължаваше да клати глава.

— Ти ли си бил женен за сестра му или нещо такова? Защо питаш мен? Що все ме тормозиш бе, човек!

— Напоследък Ерол не се вясва често при семейството. Много е зает да обира банки. Къде е той, Дарил? В момента двамата със Сампсън не ти дължим никакви услуги. Това не е приятно положение.

— Ще го преживея — каза Сноу и извърна глава към уличните лампи.

Рязко го сграбчих за якето.

— Не, няма да го преживееш. Знаеш го, Дарил.

Той подсмръкна и изпсува тихо.

— Чух, че Бриан е в старите къщи на Първо авеню. Онези, порутените плъхарници. Обаче не знам дали още е там. Това е всичко. — Вдигна ръце с дланите нагоре.

Сампсън внезапно се появи зад Сноу.

— Бау! — изрева и Дарил едва не подскочи от уплаха. — Дарил помага ли ти? — попита ме Джон. — Нещо ми се струва нервен?

— Помагаш ли ми? — попитах Сноу.

Той простена преувеличено:

— Казах ти къде е била Бриан Паркър, нали? Вие що не идете да проверите? Оставете ме на мира. Двамата сте като от някой филм на ужасите.

— Много по-страшни сме — каза Сампсън и Сноу се ухили. — Това не е филм, Дарил. Ние сме истински.

13.

— Мразя тези шантави работи посред нощ — каза Сампсън, докато вървяхме по Първо авеню. В далечината пред нас се виждаха изоставените сгради, в които живееха наркомани и бездомници. Ако това можеше да се нарече живот, и то в столицата на Америка. — Нощта на живите мъртъвци — измърмори той. Беше прав: хората, които се мотаеха край сградите, приличаха на зомбита.

— Ерол Паркър? Бриан Паркър? — подвикнах тихо, докато минавахме покрай наркомани с изпити небръснати лица. Никой не отговори. Повечето дори не поглеждаха към нас. Знаеха, че сме полицаи. — Ерол? Бриан? — продължих аз, но пак никой не отвърна.

— Благодаря за помощта. Бог да ви благослови — каза Сампсън, имитирайки маниера на рапърите в града.

Започнахме да обхождаме всяка сграда етаж по етаж, от мазето до тавана. Последната постройка в редицата изглеждаше изоставена, и то с право: беше най-мръсна и порутена.

— След теб — изръмжа Джон. Беше късно и той ставаше раздразнителен.

Аз носех фенерчето, така че тръгнах напред. Както и в предишните сгради, започнахме от мазето. Циментовият под бе изровен и осеян с петна. Навсякъде висяха прашни паяжини.

Приближих затворена дървена врата и я ритнах да се отвори. Чух как различни по големина гризачи препускат край стените и драскат, сякаш са попаднали в капан. Обходих помещението с лъча на фенерчето си. Нищо, освен два-три опулени плъха.

— Ерол? Бриан? — извика им Сампсън. Те изцвърчаха в отговор.

Продължихме претърсването етаж по етаж. Сградата бе влажна и смърдеше на урина, фекалии и мухъл. Вонята бе непоносима.

— Виждал съм и по-хубави хотели — отбелязах и Джон най-после се засмя.

Ритнах още една врата и от зловонния мирис, който се разнесе, разбрах, че сме намерили трупове. Насочих фенерчето и видях Бриан и Ерол. Бяха загубили човешкия си вид. В сградата беше топло и телата им бързо се разлагаха. Пресметнах, че са мъртви поне от един ден.

Осветих с лъча първо Ерол, после и жена му. Въздъхнах и усетих, че ми се гади. Сетих се за Мария и колко много обичаше тя брат си. Когато беше малък, синът ми Деймън му викаше чичо Ерол.

Ъгълчетата на очите на Бриан бяха замъглени, сякаш имаше катаракт2. Устата й беше широко отворена, челюстта — отпусната. Ерол изглеждаше по същия начин. Сетих се за убитото семейство в Силвър Спринг. С какви убийци си имахме работа? Защо бяха убили Ерол и Бриан?

Блузата на Бриан бе свалена и не я видях никъде в стаята. Дънките й бяха смъкнати и се виждаха червените й бикини и бедрата й.

Какво ли значеше това? Дали убиецът беше взел блузата на Бриан? Или някой друг бе минал оттук след убийствата? Дали някой се бе забавлявал с нея след смъртта й? Убиецът ли?

Сампсън изглеждаше смутен и объркан.

— Не ми прилича на свръхдоза — каза той. — Изглежда като насилствена смърт. Тези двамата са се мъчили.

— Джон — заговорих накрая с приглушен глас. — Мисля, че може да са били отровени. Май се е очаквало да страдат.

Обадих се на Кайл Крейг и му съобщих, че съм намерил двамата Паркър. Дали бяхме разрешили случая с обира в Силвър Спринг? Или още поне един убиец бе някъде на свобода?

14.

Спешната аутопсия потвърди подозрението ми, че Ерол и Бриан са били отровени. Поглъщането на голяма доза „Анектин“ бе причинило бързи мускулни контракции и спиране на сърдечната дейност. Отровата е била сложена в бутилка кианти. Бриан Паркър е била сексуално насилена след смъртта й. Какъв ужас!

Със Сампсън обикаляхме още два часа да говорим с наркоманите, скитниците и бездомниците, които живееха в изоставените сгради на Първо авеню. Никой не призна да е виждал Ерол и Бриан, никой не бе забелязал необичайни посетители в сградата, където се е криело семейство Паркър.

Най-после се прибрах у дома, за да поспя малко, но не успях да успокоя мислите си. Към пет часа станах и се промъкнах тихо долу. Пак мислех за Кристин и малкия Алекс.

Най-новата бележка, която Нана бе закачила на хладилника, гласеше:

Отворих хладилника и си взех една бира, после излязох от кухнята. Стихотворението остана да витае из мислите ми.

Включих телевизора, изключих го. Посвирих на пианото на верандата — „Луд по теб“, после Дебюси. Свирех „Лунен блясък“ и това ми напомни за Кристин. Опитвах се да измисля как да оправим отношенията си. Стараех се да я подкрепям всеки божи ден, откакто се беше върнала във Вашингтон. Тя постоянно ме отблъскваше. Очите ми се напълниха със сълзи и аз ги изтрих с ръка. Тя си отиде. Трябва да започнеш отначало. Не бях сигурен дали ще мога.

Дъските на пода изскърцаха.

— Чух те да свириш Clair de lune. Много добре между другото. — Нана стоеше на вратата с поднос в ръце. На подноса имаше две димящи чаши кафе.

Подаде ми едната и аз я поех. Тя седна на стария люлеещ се стол до пианото и спокойно отпи.

— Разтворимо ли е? — подразних я.

— Ако намериш разтворимо кафе в моята кухня, ще ти подаря тази къща.

— Тя си е моя и бездруго — напомних й.

— Ти го казваш, синко. Концерт при изгрев-слънце? Какъв е поводът, Алекс?

— Концерт преди изгрев-слънце. Не можах да спя. Тежка нощ, лоши сънища. Лоша сутрин, поне засега. — Отпих от ароматното кафе с примес от цикория. — Обаче кафето е хубаво.

Нана продължи да отпива от чашата си.

— Ммм. Кажи ми нещо, което не знам. Какво още?

— Помниш ли доведения брат на Мария — Ерол? Снощи двамата със Сампсън намерихме трупа му в старите сгради на Първо авеню.

Нана зацъка тихо, после поклати глава:

— Това е много тъжно. Такъв срам, Алекс! Те са хубаво семейство, добри хора.

— Трябва тази сутрин да отида да ги уведомя. Може би затова не можах да спя.

— Какво друго? — попита тя отново. Познаваше ме твърде добре и това ми действаше успокоително. — Кажи ми, Алекс. Сподели с мен.

— Кристин — промълвих накрая. — Мисля, че всичко свърши. Тя не иска да ме вижда. Каза ми го официално. Не знам какво ще стане с малкия Алекс. Нана, направих всичко по силите си, кълна се!

Тя остави чашата си и ме прегърна с кокалестата си ръка. Още имаше сила в тялото й. Притисна ме здраво.

— Ами направил си каквото си могъл, нали? Какво ти остава?

— Тя не може да преодолее онова, което се случи на Бермудите — прошепнах аз. — Не иска да има нищо общо с детектив, който разследва убийства. Не желае да бъде с мен.

Нана рече тихо:

— Твърде много носиш на раменете си. Поемаш чужда вина. Това ще те пречупи, Алекс. Наистина. Послушай ме!

— Слушам те. Както винаги.

— Не ме слушаш.

— Слушам те и още как!

— Не ме слушаш и не мисли, че ще ме надприказваш — сопна се тя. — Ето ти още едно доказателство.

Последната дума винаги е на Нана. Тя е най-големият психолог в къщата или поне все така ми разправя.

15.

Вторият банков обир се разви като по часовник рано същата сутрин в град Фолс Чърч, Вирджиния, на около петнайсет километра от Вашингтон.

Директорът на банката живееше в добре поддържана къща в колониален стил в приятен квартал, където хората сякаш искрено се харесваха. Навсякъде имаше следи от обични деца: играчки, колелета, баскетболни кошове, люлки, будка за лимонада. Имаше красива градина, пълна с цъфнали храсти. Птиците кацаха на странния ветропоказател — с форма на вещица на метла — на покрива на гаража. Тази сутрин почти се чуваше смехът на вещицата.

Мислителя беше казал на новия си екип какво ще заварят и как трябва да действат. Всяка стъпка бе внимателно планирана и отрепетирана.

Новият екип превъзхождаше двамата Паркър. Беше изхарчил половината пари от обира на „Ситибанк“, за да ги заинтересова, но си струваше. Наричаха се един друг господин Ред, господин Уайт, господин Блу и госпожица Грийн3. Имаха дълги коси и приличаха на хевиметъл група, но действаха ефективно и в синхрон и използваха най-новите технологии.

Господин Блу беше пред клона на „Фърст Юниън“ в центъра на Фолс Чърч, когато го отвориха. С него беше госпожица Грийн. Под дебелите си якета и двамата носеха автоматични пистолети в кобури под мишницата.

Господин Ред и господин Уайт отидоха в къщата на управителя. Кейти Бартлет чу звънеца на вратата и помисли, че е бавачката. Когато отвори, тя пребледня и краката й се подкосиха при вида на въоръжения мъж с маска и слушалки с микрофон, който стърчеше пред брадичката му. Зад него имаше втори въоръжен мъж.

— Влизай вътре! Бързо! — изкрещя силно Ред през маската си. Държеше пистолета на сантиметри от лицето й.

Ред и Уайт натикаха майката и трите й малки деца в дневната на първия етаж. В стаята имаше стерео уредба и видео, на което бе пуснат анимационен филм. Панорамен прозорец гледаше към спокойно малко езеро, но никой не би могъл да ги види, освен ако не беше с лодка, а тази сутрин не се виждаха никакви лодки.

— Сега ще заснемем едно филмче — обясни господин Ред на госпожа Бартлет и децата. Говореше им спокойно, почти дружелюбно.

— Не е нужно да наранявате някого — каза му Кейти Бартлет. — Ще ви сътрудничим. Моля, свалете оръжията. Умолявам ви!

— Чувам те, Кейти. Но трябва да покажем на съпруга ти, че говорим сериозно и че наистина съм тук, в къщата, с теб и децата.

— Те са на две, три и четири годинки — промълви майката. Изхлипа, но се насили да не заплаче. — Още са съвсем малки. Дечицата ми.

Господин Ред пъхна пистолета си в кобура.

— Хайде, стига! Не искам да наранявам децата. Обещавам, че няма да им се случи нищо.

Беше доволен как се развиват нещата до този момент. Кейти изглеждаше умна, а децата бяха кротки. Хубаво семейство бяха тези Бартлет. Точно както бе обяснил Мислителя.

— Искам ти да залепиш устите на децата със скоч лента — каза господин Ред на Кейти Бартлет. Подаде й дебела ролка.

— Те няма да вдигат шум, обещавам ви — рече тя. — Добри деца са.

Господин Ред я съжали за момент. Беше красива и приятна дама. Сети се за семейството от филма Животът е прекрасен.4 Той се обърна към децата:

— Това е лепяща лента и сега ще изиграем една игра. Ще бъде много интересно.

Две от децата го изгледаха неразбиращо, но тригодишното засия:

— Летяща лента?

— Да, точно така, летяща лента. Сега мама ще сложи от нея на устите ви. После ще заснеме филмче, за да може татко да ви види как изглеждате.

— А после? — попита Денис, четиригодишният, който изглеждаше заинтригуван от играта. — Ще правим смешки на татко ли?

Господин Ред се засмя. Дори господин Уайт се подсмихна. Децата бяха сладки. Надяваше се да не се наложи да ги убие след няколко минути.

16.

Някой щеше да бъде убит след няколко минути. Беше 8:12. Обирът във Фолс Чърч се развиваше според очакванията и не можеше да бъде спрян.

Госпожица Грийн държеше автоматичния си пистолет насочен срещу двете изплашени касиерки — и двете бяха към двайсет и пет годишни.

Господин Блу вече бе в кабинета на управителя на клона на „Фърст Юниън“. Обясняваше правилата на играта на „истина или последствия“ на Джеймс Бартлет и помощник-управителката.

— Нали никой няма паникбутони край себе си? — попита господин Блу с припрян писклив глас, който трябваше да внуши, че той е напрегнат, едва ли не готов да изпусне нервите си. — Това би било сериозна грешка, а ние не можем да си позволим грешки.

— Нямаме паникбутони — отвърна управителят на клона, който изглеждаше достатъчно умен и готов да съдейства. — Щях да ви кажа, ако имахме.

— Не сте ли слушали обучаващите касети на Американското общество за индустриална сигурност? — попита Блу.

— Н-не, не съм — заекна смутено управителят. — Съ-съжалявам.

— Е, тяхната препоръка номер едно е по време на обир да се проявява съдействие, за да не пострада никой.

Управителят кимна бързо:

— Съгласен съм с това. Слушам ви. Готов съм да ви съдействам, сър.

— Ти си много умен за банков управител. Всичко, което ти казах за семейството ти — в момента наш заложник, — е абсолютната истина. Искам ти също да ми казваш истината. Иначе ще има неприятни последствия. Това значи никакви скрити аларми, никакви белязани пари, никакви пакети с боя, никакви скрити камери. Ако някъде има камера, която ме записва, кажи ми веднага.

— Знам за обира на „Ситибанк“ в Силвър Спринг — рече управителят. Широкото му четвъртито лице бе почервеняло. Едри капки пот капеха от челото му. Сините му очи примигваха неспирно.

— Гледай компютърния екран — каза господин Блу и го посочи с пистолета си. — Гледай!

Стартира се някакъв филм и управителят видя жена си, която залепваше с черна лента устите на трите им деца.

— О, боже! Знам, че управителят в Силвър Спринг се е забавил. Хайде да действаме — обърна се той към мъжа с маската. — Семейството ми е всичко за мен.

— Знаем, че е така — рече Блу и се обърна към помощник-управителката. Насочи пистолета си към нея. — Няма да се правите на героиня, нали, госпожице Колинс?

Тя поклати глава и червените й къдрици се полюшнаха:

— Не, сър, няма. Парите са на банката, не са мои. Не си струва да умирам заради тях. Няма да умра и заради децата на господин Бартлет.

Господин Блу се усмихна под маската си:

— Взехте ми думите от устата.

Обърна се към управителя.

— Аз имам деца, ти имаш деца. Не искаме те да останат без баща — каза той. Това бе реплика на Мислителя и му изглеждаше много впечатляваща. — Хайде да действаме!

Побързаха към трезора, който имаше двойна комбинация и трябваше Бартлет и помощничката му да отключат едновременно. След по-малко от шейсет секунди трезорът беше отворен.

Господин Блу вдигна едно метално сиво устройство, така че всички да го видят; приличаше на дистанционно за телевизор.

— Това е скенер за полицейските честоти — обясни. — Ако полицията или ФБР получат предупреждение и дойдат тук, аз ще науча едновременно с тях. Тогава вие двамата, както и двете касиерки, ще умрете. Има ли скрити аларми в трезора?

Управителят поклати глава:

— Не, сър. Няма скрити аларми. Гарантирам ви!

Господин Блу отново се усмихна зад маската си:

— Тогава да вземаме парите. Хайде!

Блу тъкмо бе натоварил парите, когато полицейският скенер прищрака. Обир в банка „Фърст Юниън“ във Фолс Чърч.

Той се извърна рязко към Джеймс Бартлет и го застреля. После се обърна към госпожица Колинс и я простреля в челото.

Точно както бе планирано.

17.

Сирената на покрива на колата ми пишеше оглушително.

Също и тялото ми.

И мозъкът ми.

Пристигнах в банка „Фърст Юниън“ във Фолс Чърч, Вирджиния, почти едновременно с Кайл Крейг и неговия екип от ФБР.

Един черен хеликоптер тъкмо кацаше на почти празния паркинг на търговския център точно зад банката. Кайл и друг и трима агенти слязоха от хеликоптера и се отправиха към мен, подтичвайки. Движеха се приведени и приличаха на монаси, бързащи за литургия. И четиримата носеха сини якета с надпис ФБР, което означаваше, че Бюрото желае обществеността да научи, че то е поело разследването. Убийствата бяха смразяващи и брутални в очите на всички. Хората се нуждаеха от успокоение, от уверение, че някой се грижи за тях.

— Вече влиза ли в банката? — попита Кайл, когато стигна запъхтян до мен. И той изглеждаше недоспал.

— И аз пристигнах току-що. Видях, че черният хеликоптер се спуска, и предположих, че вътре си или ти, или Дарт Вейдър. Хайде да влизаме.

— Това е старши агент Бетси Кавалиър — каза Кайл и посочи една дребна жена е лъскава черна коса и почти черни очи. Тя носеше твърде голямо яке над бяла тениска, кафяв панталон и маратонки. Вероятно беше към трийсет и пет годишна. Изглеждаше напрегната и доста хубава, въпреки че не бе бляскава красавица. — Това са другите от първия екип. Агенти Майкъл Дауд и Джеймс Уолш. — Кайл продължи да ни представя. — Това е Алекс Крос. Той е детектив от отдел „Убийства“ и свръзка между вашингтонската полиция и ФБР — Хвана ме за лакътя и ме дръпна настрана от агентите. — Ако двамата, които са извършили първия обир, са мъртви, кой, по дяволите, е свършил това тук? — попита ме, докато минавахме край жълтите ленти, ограждащи местопрестъплението, люлеещи се от лекия югоизточен бриз. — Тук е същият ужас. Ясно ли ти е защо те извиках?

— За да си имаш компания в нещастието.

Двамата влязохме във фоайето на банката. Стомахът ми се сви. Двете касиерки лежаха на пода. Бяха облечени в тъмни делови костюми, сега изпръскани от кръвта им. И двете бяха мъртви. Раните на главите им сочеха, че са били простреляни от близко разстояние.

— Екзекутирани. По дяволите! По дяволите! — каза агент Кавалиър, когато спряхме до телата.

Екипът криминолози от ФБР веднага се зае да заснема всичко с видеокамера. Правеха и снимки с фотоапарат. Ние се отправихме към отворения банков трезор.

18.

Нещата бързо се влошаваха. В трезора имаше още две жертви — мъж и жена. Бяха простреляни по няколко пъти. Костюмите и телата им бяха осеяни от дупки от куршуми. И тях ли са ги наказвали? — питах се. — За какви грехове? Защо, по дяволите, става всичко това?

— Нищо не разбирам — изпъшка Кайл и разтърка лицето си с ръце. Познавах този негов тик и той ми напомни за множеството случаи, по които бяхме работили заедно в миналото. Понякога се оплаквахме от това, но винаги сме се подкрепяли взаимно.

— Крадците, които обират банки, обикновено не убиват никого. Поне професионалистите — обади се агент Кавалиър. — Защо им е да правят нещо толкова отвратително?

— Семейството на управителя било ли е заложник като при обира в Силвър Спринг? — попитах. Почти не исках да чувам отговора.

Кайл погледна към мен и кимна:

— Майката и трите деца. Току-що получихме информация за тях. Слава богу, били са освободени! Невредими. Защо тези четиримата тук са били убити, а семейството е пуснато? Какъв е моделът?

Още не знаех. Кайл беше прав. Обирите с убийства изглеждаха необясними. Или по-скоро ние не мислехме като убийците. Не разбирахме нищо, нали така?

— Може нещо да се е объркало тук, в банката. Ако изобщо е свързано с обира в Силвър Спринг.

— Трябва да приемем, че двата случая са свързани — намеси се агент Кавалиър. — Бащата, бавачката и детето в Силвър Спринг са били убити, защото управителката е получила предупреждение, че ако крадецът не излезе от банката до определен час, заложниците ще умрат. Според видеозаписа от банката закъснението е било само няколко секунди.

Както обикновено, Кайл разполагаше с информация, която не бе известна на останалите. Сега ни я съобщи:

— В полицията тук, във Фолс Чърч, е подаден сигнал за нападение на банката. Мисля, че това е предизвикало четирите убийства. Опитваме се да открием откъде е дошло обаждането.

— Но как са разбрали крадците, че полицията знае?

— Сигурно имат скенер за полицейските честоти — обади се агент Кавалиър.

Кайл кимна:

— Агент Кавалиър знае много за банковите обири. И за всичко останало в интерес на истината.

— Опитвам се да получа работата на Кайл — каза тя и се подсмихна. Повярвах й.

19.

Придружих Кайл и екипа му до сградата на ФБР в центъра на Вашингтон. На всички ни се повдигаше заради видяното на местопрестъплението. Агент Кавалиър наистина знаеше доста за банковите обири, включително за няколко обира в Средния запад, които приличаха на тези на „Ситибанк“ и „Фърст Юниън“.

В щабквартирата на ФБР тя изтегли набързо цялата информация, свързана по някакъв начин със случаите. Прочетохме разпечатките за двама известни крадци — Джоузеф Дохърти и Тери Лий Копър. Запитах се дали техните подвизи са послужили като модел за двата обира, които разследвахме. Дохърти и Конър бяха обрали няколко банки в Средния запад. Първо отвличали семейството на управителя на банката. Преди единия обир държали управителя и семейството му трите почивни дни около някакъв празник, после ограбили банката във вторник.

— Обаче има доста разлики. Дохърти и Конър никога не са ранявали човек, при никой от обирите — наблегна Кавалиър. — Те не са били убийци като изродите, с които си имаме работа сега. Какво искат тези, по дяволите?

Насилих се да се прибера вкъщи към седем вечерта. Хапнах домашно приготвената вечеря с Нана и децата: пържено пиле, сиренки и задушено броколи. След като измихме чиниите, Деймън, Джени и аз слязохме в мазето за седмичния урок по бокс. Тези уроци продължаваха от две-три години и всъщност децата вече нямаха нужда от тях. Деймън е умно десетгодишно момче, Джени е на осем и двамата могат да се защитят в случай на нужда. Но те харесват раздвижването и приятелската атмосфера, а също и аз.

Това, което се случи онази вечер, дойде като гръм от ясно небе. Беше непредвидимо и напълно неочаквано. По-късно, когато разбрах какво се е случило, разбрах защо.

Джени и Деймън се закачаха, малко се фукаха с уменията си, подскачаха един срещу друг. Джени навярно влезе срещу замаха на Деймън.

Ударът му я порази право в челото, точно над лявото око. Толкова поне помня със сигурност. Случилото се след това ми е като в мъгла. Абсолютен шок. Сякаш виждах живота в поредица от забавени кадри.

Джени залитна наляво и се строполи обезпокоително. Стовари се на пода. Движенията й станаха резки, после крайниците й сякаш се вкочаниха. Без абсолютно никакво предупреждение.

— Джени! — извика Деймън, осъзнал, че е ударил и наранил сестра си, макар и неволно.

Бързо се спуснах към нея. Тялото й започна да трепери и се гърчи неконтролируемо. Тихи давещи стенания излизаха от гърлото й. Тя очевидно не можеше да говори. После очите й се подбелиха.

Джени започна да се дави ужасно. Мислех, че ще глътне езика си. Рязко свалих колана си и го пъхнах в устата й, за да й попреча да глътне езика си или да го нарани със силно ухапване. Сърцето ми биеше до пръсване, докато държах сгънатия колан в устата й.

— Всичко е наред, всичко с наред, Джени. Всичко е наред, миличка — шептях неспирно.

Опитах да й говоря възможно най-успокояващо. Стараех се тя да не види колко съм изплатен. Силните спазми не спираха. Бях сигурен, че е получила гърч.

20.

Всичко е наред, миличка. Всичко ще се оправи.

Две или три ужасяващи минути преминаха по този начин. Нищо не беше наред, изобщо не беше. Всичко бе ужасно, по-ужасно не бих могъл да си го представя.

Устните на Джени посиняха, от устата й се процеждаше слюнка. После тя изгуби контрол над пикочния си мехур и се изпишка на пода. Още не можеше да говори.

Бях изпратил Деймън горе да извика помощ. Десетина минути след като гърчът на Джени премина, линейката пристигна. Засега гърчът бе само един. Молех се на бога да не последва втори.

Двамата парамедици5 дотичаха в мазето, където аз още стоях коленичил на пода до Джени. Държах едната й ръка, Нана — другата. Бяхме пъхнали възглавница под главата й и я бяхме завили с одеяло. Това е невъзможно — повтарях си наум. — Не може да се случва.

— Вече си добре, скъпа — прошепна Нана.

Джени я погледна.

— Не, не съм, Нана.

Вече бе напълно в съзнание, изплашена и объркана. Беше и притеснена, че се е подмокрила. Знаеше, че нещо странно и ужасно й се е случило. Парамедиците бяха внимателни и я успокояваха. Провериха жизнените й показатели: температура, пулс, кръвно налягане. После единият постави система на ръката й, а другият донесе набор за интубация и обдишване.

Сърцето ми още препускаше бясно. Чувствах се, сякаш самият аз ще спра да дишам.

Разказах им какво се е случило.

— Имаше силни спазми в продължение на около две минути. Крайниците й бяха като вкочанени. Очите й бяха обърнати назад. — Обясних им за боксирането и за удара над лявото й око.

— Наистина прилича на гърч — каза жената от спешна помощ. Зелените й очи гледаха съчувствено, успокояващо. — Може да е било от удара, даже и да е бил съвсем лек: ъгълът също е важен. Трябва да я откараме в „Сейнт Антъни“.

Кимнах в съгласие, после с ужас видях как стегнаха малкото ми момиченце на носилката и го понесоха към чакащата линейка. Краката ми се огъваха. Тялото ми беше схванато и виждах само пред себе си.

— Трябва да пуснете сирената — прошепна Джени на парамедиците, докато я качваха отзад в линейката. — Моля ви!

И те я пуснаха — по целия път до болницата „Сейнт Антъни“. Знам това, защото пътувах с Джени.

Най-дългото пътуване в живота ми.

21.

В болницата направиха на Джени ЕЕГ6, после най-пълния неврологичен преглед, доколкото бе във възможностите им по това вечерно време. Провериха черепно-мозъчните й нерви. Накараха я да върви по права линия, после да скача на един крак, за да проверят за наличие на атаксия7. Тя изпълни всичко, което й казаха, и вече изглеждаше по-добре. Но аз я гледах, сякаш може внезапно да се разтресе отново.

Точно когато прегледът свърши, Джени получи втори гърч. Беше по-дълъг и по-силен от първия. Нямаше да е по-ужасен, дори и да се беше случил на мен. Когато най-после се уталожи, дадоха на Джени валиум8. Сестрите и лекарите бяха много внимателни, но загрижеността им ни плашеше. Една сестра ме попита дали Джени е имала някакви симптоми преди гърча, например замъглено виждане, главоболие, гадене, загуба на координацията. Не бях забелязал нищо необичайно.

Когато приключи прегледа, доктор Боун от спешното отделение ме дръпна настрана.

— Ще я оставим тук тази нощ за наблюдение, детектив Крос. Малко предпазливост не е излишна.

— И аз така мисля — отвърнах. Още треперех, виждах го по ръцете си.

— Може да се наложи да остане и по-дълго — добави доктор Боун. — Трябва да й направим някои изследвания. Не ми харесва фактът, че получи втори гърч.

— Така е. Разбира се, доктор Боун. И на мен не ми харесва.

На четвъртия етаж имаше свободно легло и аз придружих Джени. Според политиката на болницата тя трябваше да се качи дотам на носилка, но поне аз я бутах. Беше отпусната и необичайно мълчалива, докато пътувахме нагоре с асансьора. Не ми зададе никакви въпроси, докато не останахме сами зад завесата в болничната стая.

— Добре — каза тя тогава. — Кажи ми истината, тате. Трябва да ми кажеш всичко. Истината.

Поех си дълбоко дъх.

— Ами навярно имаше това, което се нарича тежък епилептичен гърч. Два такива. Понякога се случват подобни неща, миличка. Съвсем неочаквано, както тази вечер. Може ударът на Деймън да има нещо общо.

Тя се намръщи.

— Той почти не ме докосна. — Взря се в очите ми, опитвайки да отгатне истината. — Добре — каза след малко. — Това не е лошо, нали? Поне още съм тук, на планетата Земя.

— Не говори така, не е смешно.

— Добре де. Няма да те плаша — прошепна тя.

Джени се пресегна и хвана ръката ми. След няколко минути вече спеше дълбоко, но още стискаше ръката ми.