Розите са червени

90.

ФБР, Полицейското управление на Ню Йорк и Министерството на правосъдието проведоха поредица срещи на високо ниво, за да установят какъв е най-добрият отговор на предложението на Брайън Макдугъл. Бях почти сигурен, че нищо няма да се реши поне до понеделник.

В четири и половина взех влака за Вашингтон. Бетси Кавалиър и Майкъл Дауд останаха в Ню Йорк — просто за всеки случай.

Аз самият имах важна работа. Вечерта ходихме с децата и Нана да гледаме Междузвездни войни: Епизод I — Невидимата заплаха. Прекарахме си добре, макар че се бяхме надявали Самюъл Джаксън да има по-важна роля във филма. Забелязвах лека промяна в отношенията между Джени и Деймън. След болестта й Деймън бе много по-търпелив с нея. Джени също се държеше по-добре с брат си и не се заяждаше с него толкова често. Бяха пораснали през изминалите няколко седмици. Предполагах, че сега се превръщат в приятели и че това приятелство ще продължи до края на живота им.

Рано в събота реших да проведа задушевен разговор с децата. Вече се бях посъветвал с Нана какво да им споделя. Реакцията на самата Нана беше съвсем типична: ужасно съжаляваше за станалото между Кристин и мен. А за малкия Алекс каза, че няма търпение той да дойде в дома ни.

— Обожавам бебетата, Алекс. Това ще ме подмлади с десет години. — Почти й повярвах.

— Не е нещо хубаво — заяви Деймън, докато ме гледаше през масата на закуска. — Нали?

Усмихнах му се.

— Ами има една добра и една лоша новина. Откъде да започна? — попитах малко неуверено.

— От началото — предложи Джени.

Началото? Къде точно бе началото?

Най-после заговорих по същество:

— Двамата с Кристин бяхме много близки дълго време. Мисля, че и вие го знаете. Все още сме, но напоследък нещата се промениха. След края на учебната година тя ще напусне Вашингтон. Не знам къде точно ще отиде да живее. Ала ние няма да я виждаме често.

Джени се умърлуши, а Деймън сподели:

— Тя е различна в училище, татко. Всички го казват. Лесно се ядосва. Постоянно изглежда тъжна.

Болеше ме да го чуя. Чувствах, че вината отчасти е моя.

— Тя преживя нещо много лошо и страшно — казах аз. — Трудно е дори да си представим как се е чувствала. Още се опитва да се възстанови. Може да й отнеме известно време.

Най-после се обади и Джени. Гласът й бе изненадващо тих. Очите й бяха загрижени и разтревожени.

— Ами нашето момченце? — попита тя.

— Малкият Алекс ще дойде да живее при нас. Това е добрата новина, която ви обещах.

— Урааа! Урааа! — извика Джени и изтанцува един от импровизираните си танци. — Обичам малкия Алекс! Радвам се, че той ще дойде при нас.

— Чудесно! — одобрително каза Деймън и лицето му засия.

Аз също се радвах и за момент се запитах как може да съм толкова щастлив и толкова тъжен едновременно. Синът ми идваше да живее с нас, но Кристин си бе отишла. Вече бе официално; бях казал на Нана и на децата. Не бях се чувствал толкова празен и самотен от дълго време.

91.

Колкото по-опасно беше, толкова по-силна бе тръпката. Мислителя вече знаеше колко вярна е тази максима, а това наистина беше опасно. Парите го радваха, но не му стигаха. Опасността взривяваше адреналина му и го възбуждаше.

Агент Джеймс Уолш живееше сам в малка къща под наем край Александрия. Къщата бе обикновена и непретенциозна като самия него. Идеално подхождаше на личността му. Беше „честно“ и „открито“ жилище.

Мислителя не се затрудни да влезе в сградата. Полицаите са невероятно немарливи за сигурността на собствените си домове. Уолш бе небрежен или твърде самоуверен.

Мислителя искаше да влезе и излезе бързо, но не и да бъде нехаен. Дъските на пода скърцаха. Вече знаеше това: беше влизал в къщата преди.

Дъските продължаваха да издават резки звуци, докато той се приближаваше към спалнята на Джеймс Уолш.

Колкото по-опасно, толкова по-добре. Колкото по-дръзко, толкова по-голяма тръпка.

Така бе при него.

Бавно и тихо бутна вратата на спалнята и я отвори. Понечи да влезе, когато…

— Не мърдай — каза Уолш от сумрака.

Едва успяваше да различи агента в другия край на стаята. Беше застанал зад леглото. Държеше карабина в ръцете си. Уолш криеше оръжието под леглото си и никога не заспиваше, без да е проверил дали е там.

— Виждаш оръжието, господине. Насочено е право в гърдите ти. Няма да пропусна, обещавам.

— Ясно — каза Мислителя и се засмя тихо. — Шах и мат, така ли? Хвана Мислителя. Много проницателно.

Усмихнат, той тръгна към Уолш.

Колкото по-опасно, толкова по-добре.

— Недей! Спри! — извика рязко Джеймс. — Спри или ще стрелям. СПРИ!

— Да, както обеща — рече Мислителя.

Не спря, не забави крачка, продължи да се доближава невъзмутимо.

Джеймс Уолш натисна спусъка. Едничкото действие, което трябваше да предизвика смъртта му, да го изпрати на онзи свят, да прекрати престъпните му набези. Но нищо не се случи.

— Ах, нали обещахте, агент Уолш!

Той допря собствения си пистолет до челото на мъжа. Със свободната си ръка погали ниско подстриганата му коса.

— Аз съм Мислителя, не ти. Умираше да ме заловиш, но аз те издебнах. Аз изпразних патроните от оръжието ти. Всичките ще ви хвана. Един по един. Агенти Уолш, Дауд, Кавалиър. Може би дори детектив Алекс Крос. Всички ще умрете.

92.

Пристигнах в дома на Джеймс Уолш във Вирджиния около обед в неделя. Няколко съседи сновяха нервно по улицата. Чух една възрастна жена да мърмори и въздиша:

— Такъв добър човек. Какъв срам, каква загуба! Той беше агент от ФБР знаете ли?

Знаех. Поех си дълбоко дъх, после влязох в скромната къща, където Уолш бе живял и умрял. Имаше множество агенти от Бюрото, също и от местната полиция. Тъй като бе убит агент от ФБР бяха извикали Отряда за тежки престъпления от Куонтико.

Забелязах Майкъл Дауд и бързо тръгнах към него. Той бе пребледнял и бе на ръба да рухне.

— Съжалявам — казах му. Двамата с Уолш бяха приятели. Дауд живееше недалеч, в едно от предградията на Вирджиния.

— О, боже! Джими не ми е казал и дума. Аз му бях приятел, за бога!

Кимнах.

— Какво разбрахте досега? Какво се е случило?

Майкъл посочи спалнята:

— Джими е там. Май се е самоубил, Алекс. Оставил е бележка. Не е за вярване.

Прекосих семпло обзаведената дневна. От разговорите с него знаех, че Уолш се е развел преди две-три години. Имаше шестнайсет годишен син в подготвително училище и друг в колежа „Холи Крос“, където бе учил и Джеймс.

Уолш ме чакаше в банята, която бе свързана със спалнята. Лежеше свит на белите плочки на пода, залят от кръвта му. Видях какво бе останало от задната част на главата му, когато влязох вътре.

Дауд ме последва. Подаде ми бележката, която бе поставена в найлонов плик за събиране на веществени доказателства. Прочетох я през найлона. Беше за синовете на Уолш.

Иззвъня мобилен телефон и ме стресна. Беше този на Дауд. Той се обади, после ми го подаде:

— Бетси е.

— Пътувам към летището. О, Алекс, защо той би сторил подобно нещо? — чух гласа й. Очевидно беше още в Ню Йорк. — Горкият Джим. Горкият Джим! Защо се е самоубил? Той не е такъв човек.

После се разрида и макар че бе много далеч, никога не бях я чувствал по-близка.

Не й казах това, което си мислех. Запазих го за себе си и то ме смрази. Може би усетът на Бетси бе правилен. Може би Джеймс Уолш не се беше самоубил.

93.

Върнах се в Ню Йорк рано в понеделник сутринта. Имаше заседание в девет часа в щабквартирата на ФБР в Манхатън и аз успях да стигна точно навреме. Стаявах в себе си доста неща, мълчах и се опитвах да си придавам вид, сякаш нищо не ме смущава.

Влязох в официалната конферентна зала, без да свалям слънчевите си очила. Бетси някак усети пристигането ми. Вдигна глава от планината книжа и ми кимна сдържано. Разбрах, че е прекарала голяма част от нощта, мислейки за Джеймс Уолш. Както и аз.

Седнах на едно от свободните места точно когато юристът от Министерството на правосъдието започна изявлението си. Той бе минал петдесетте, строг и сериозен, почти непресторен. Беше в излъскан тъмносив костюм, който имаше тесни ревери и изглеждаше поне на двайсет години.

— Постигнахме договореност с Брайън Макдугъл — съобщи той на събралата се група.

Погледнах към Бетси и тя поклати глава, после измъчено вдигна очи към тавана. Вече знаеше.

Не можех да повярвам. Слушах внимателно всяка дума, която излизаше от устата на адвоката.

— Не можете да говорите за нищо, което ще се обсъжда в тази зала. Няма да съобщим абсолютно нищо на пресата. Детектив Макдугъл се съгласи да разкрие пред следователите общия план и изпълнението на отвличането. Той има ценна информация, която може да доведе до залавянето на изключително опасен престъпник, така наречения Мислител.

Бях съвсем шокиран, потиснат и се чувствах напълно изигран. Проклетите юристи от Министерството на правосъдието бяха сключили сделка през уикенда и можех да се обзаложа, че Макдугъл е получил всичко, което бе поискал. Направо ми призля, но в Правосъдието работеха така открай време.

Брайън Макдугъл знаеше точно каква сделка може да постигне с тях. Сега единственият важен въпрос беше ще може ли той да ни осигури Мислителя? Колко знаеше? Знаеше ли изобщо нещо?

Скоро щях да науча. Разпитвах основния свидетел детектив Макдугъл по-късно сутринта в ареста, където още се намираше. От страна на нюйоркската полиция присъстваше детектив Хари Уайс. Бетси Кавалиър представляваше ФБР.

Налице бяха и двамата адвокати на Макдугъл. Никой от тях не беше с двайсетгодишен костюм. Изглеждаха елегантни, скъпи, умни. Детективът вдигна глава, когато влязохме в малката стая, където щеше да се проведе разпитът.

— Вони, а? — подметна той. — Съгласен съм. Но такава е системата.

Макдугъл Философа седеше между адвокатите си. Разпитът започна.

Бетси се наведе към мен.

— Дано да си струва. Сега ще разберем какво са купили от Правосъдието — прошепна тя.

94.

Срещата започна много лошо. Детектив Уайс от Отдела за вътрешни разследвания на нюйоркската полиция заговори от името на всички ни. Реши да тръгне от самото начало и методично да обсъди предишните показания на Макдугъл ред по ред.

Беше мъчително бавно. Ужасно ми се искаше да го прекъсна, но не го направих. Всеки път, когато Уайс зададеше нов въпрос или се впуснеше в безсмислена тирада, критикуваща Макдугъл, аз побутвах крака на Бетси под масата. В отговор тя няколко пъти ме срита по пищяла.

Накрая и на задържания му писна.

— Нищо не разбирате! — избухна той срещу водещия разпита. — Вие сте големи смешници! Тук сме да вършим работа, Уайс, не да си прикриваш дебелия задник. Губиш ми времето. Нека някой друг задава въпросите.

Изгледа навъсено Хари, който явно не разбра причината за избухването.

— Задаваш само глупави и ненужни въпроси, тъпанар такъв! — Макдугъл се изправи и изкрещя с пълен глас: — За нищо не ставаш, вониш, губиш времето на всички!

После се обърна към мръсния прозорец с дебели метални решетки и мрежа. Адвокатите му отидоха при него. Той каза нещо и всички се засмяха. Ха-ха-ха. Колко остроумен е Брайън Макдугъл.

Останалите седяхме на масата и ги гледахме. Бетси се опита да успокои Уайс, да запази единството помежду ни.

— Майната му! — каза Уайс изненадващо ясно и смело. — Мога да го питам каквото си искам. Нали купихме кучия син.

Бетси кимна:

— Прав си, Хари. Той е арогантен и греши. Типичен детектив. Може би ще отговаря по-добре, ако Алекс Крос задава въпросите. Изглежда, мрази Отдела за вътрешни разследвания.

Уайс отначало поклати глава, после склони:

— Хубаво, щом се налага. Ще постъпим, както с добре. Аз съм част от екипа.

— Всички сме — каза Бетси и леко го потупа по ръката. Беше много добра. — Благодаря ти, че прие предложението.

Макдугъл се върна на масата. Изглеждаше поуспокоен. Дори се извини на Уайс:

— Съжалявам. Нещо нервите ми не издържат.

Изчаках няколко секунди Хари да приеме извинението му, но той не каза нищо. Започнах:

— Детектив Макдугъл, защо не ни разкажете това, което знаете и е важно. Знаете какво трябва да ни разкажете. Знаете и какво ни интересува.

Брайън се спогледа и с двамата си адвокати. Най-после се усмихна.

95.

— Добре, да опитаме с този подход — каза Макдугъл. — Прости въпроси и прости отговори. Срещах се с така наречения Мислител три пъти. Винаги във Вашингтон. Всеки път, когато се виждах с него, той ни плащаше „пътни разноски“, както се изразяваше. По петдесет хиляди за пътуване, което за нас бе повече от добре, а така привлече вниманието ни, изостри интереса ни. Той беше много, изключително предпазлив. Обмисляше всичко задълбочено. Беше предвидил всяко възможно развитие. Знаеше за какво говори. И веднага ни каза, че нашият дял от операцията ще бъде петнайсет милиона долара. Беше много убедителен, когато говореше за „Метро Хартфорд“. Имаше идея и план, който бе извънредно подробен. Чувствах, че може да се осъществи, и така се оказа в действителност.

— Той откъде беше научил за вас? — попитах. — Как се свърза с вас?

Макдугъл хареса въпросите или поне си придаде вид, че ги одобрява.

— Понякога използваме един адвокат. — Погледна двамата мъже до себе си. — Не тези господа. Той се свърза с другия ни адвокат. Не знаем точно как бе научил за нас, но знаеше какво сме правили, как работим. Това е полезна информация, детектив Уайс. Запишете си я. Кой би могъл да знае за нас? Някой в правоохранителната система. Полицай? Някой от нашите, детектив Уайс? Агент от ФБР? Полицай от Вашингтон? Може би някой в тази стая? Би могъл да е всеки.

Хари не се сдържа. Лицето му почервеня. Яката на бялата му риза изглеждаше с няколко номера по-малка.

— Но ти вече знаеш кой е той, нали, Макдугъл? Не е ли така?

Брайън погледна към Бетси и мен. Поклати глава. И той не вярваше на Уайс.

— Ще стигна и дотам, до това, което знам, и това, което не знам. Не подценявайте информацията, че той бе осведомен за нас. Знаеше за детектив Крос. И за агент Кавалиър. Знаеше всичко. Това е важно.

— Съгласен съм — кимнах. — Моля, продължавай.

— Добре. Преди да се съгласим на втора среща, ние вече правехме всичко възможно да открием кой, по дяволите, е този Мислител. Дори говорихме с ФБР за него. Използвахме всичките си връзки. Не научихме нищо. Той не оставяше следи. Така че отидохме на втората среща и той пак не се разкри. Боби Шоу опита да го проследи, след като той излезе от хотела, но го изпусна.

— Какво те караше да мислиш, че може да е полицай? — попитах.

Макдугъл сви рамене:

— Определено ни минаваше през ума. На третата среща трябваше да се уточни дали сме вътре или вън от играта. Половината от трийсет милиона долара — вече знаехме, че сме вътре. И той бе сигурен, че сме вътре. Опитахме да договорим по-голям дял. Той се засмя и каза: в никакъв случай. Съгласихме се на условията му. Или го правим, както той каже, или се омитаме. Мислителя си тръгна от хотела след срещата. Този път бяхме подготвили двама души да го проследят. Той е висок, пълен, с тъмна брада — но вероятно е дегизировка. Нашите хора замалко пак да го изтърват. Но не го изпуснаха. Извадиха късмет. Видяха го да влиза в болницата за ветерани „Хейзълууд“ във Вашингтон. Той не излезе оттам. Не знаем как изглежда, но Мислителя влезе и остана там. Не излезе.

Макдугъл млъкна. Очите му бавно обходиха редицата от Уайс до Бетси и мен.

— Той е душевноболен, момчета и момичета. Пациент е на болницата за ветерани „Хейзълууд“. В психиатричното отделение. Просто трябва да го откриете там.

96.

Веднага изпратиха агенти на ФБР в болницата „Хейзълууд“. Картоните на всички настоящи пациенти, както и на персонала, бяха иззети за проверка. Администрацията на болницата блокираше достъпа до самите пациенти, но това нямаше да трае дълго.

Прекарах остатъка от този много дълъг ден в четене на копия от досиета на служители и клиенти на „Метро Хартфорд“ и сравнявайки ги с медицинските картони от болницата „Хейзълууд“. Слава богу, че имаше компютри! Дори и Мислителя да беше в болницата, никой не знаеше как точно изглежда той. Неговата половина от трийсетте милиона долара още липсваше. Но сега бяхме по-близо от всякога до него. Бяхме възстановили почти всичките пари от петимата детективи. Само няколкостотин долара липсваха. Всички детективи се опитваха да си играят на „хайде да сключим сделка“.

Онази вечер към девет и половина двамата с Бетси вечеряхме в ресторант в Ню Йорк, който се казваше „Еко“. Бетси беше с жълта туника, златни обици и гривни. Стояха й добре в контраст с тъмната коса и тена, който още имаше. Мисля, че и тя знаеше, че изглежда добре. Много, много женствена.

— Това нещо като среща ли е? — попита ме, когато седнахме на масата в уютния, но шумен ресторант в Манхатън.

Усмихнах се.

— Бих казал, че можем да го броим за среща, особено ако не говорим за работа твърде много.

— Имаш думата ми. Дори и Мислителя да влезе и да седне на масата ни.

— Съжалявам за Джим Уолш — казах й. Не бяхме имали възможност да поговорим.

— Знам, Алекс. Аз също съжалявам. Той наистина беше добър човек.

— Изненада ли се? Че се е самоубил?

Тя постави ръката си върху моята.

— Да — напълно. Но да не говорим за това тази вечер. Става ли?

За първи път се разкри и ми разказа малко за себе си. Беше учила в гимназията „Джон Каръл“ във Вашингтон и бе възпитана като католичка. Каза, че семейството й било „строго, строго и още по-строго; много дисциплина“. Майка й била домакиня и починала, когато Бетси била шестнайсет годишна. Баща й бил сержант от армията, после станал пожарникар.

— Имах гадже от „Джон Каръл“ — казах й. — Много хубава униформа имаше.

— Скоро ли е било това? — попита ме тя. Кафявите й очи проблеснаха. Беше забавна. Сподели, че дължи чувството си за хумор на стария си квартал във Вашингтон и на атмосферата в къщата на родителите си. — Ако беше момче в нашия квартал, трябваше или да си забавен, или да ядеш много бой. Баща ми искал момче, а съм се родила аз. Той беше строг човек, но забавен, все се шегуваше. Умря от сърдечен удар, докато беше на работа. Мисля, че затова тренирам всеки ден като откачена.

Разказах й, че моите родители са починали, преди да навърша десет години, и че съм отгледан от баба си.

— Аз също тренирам много.

— Ти си учил в Джорджтаун, после в „Джон Хопкинс“, нали? — запита тя.

Направих измъчена физиономия, но всъщност се смеех.

— Подготвила си се за срещата. Да, имам докторат по психология от „Хопкинс“. Квалификацията ми е твърде висока за работата, която върша.

Тя се засмя:

— И аз съм учила в Джорджтаун. Но доста след теб.

— Четири години. Само четири кратки години, агент Кавалиър. И си била в отбора по бадминтон.

Тя се нацупи:

— Оооо! Още някой се е подготвял за срещата.

Засмях се:

— Не, не. Всъщност веднъж те гледах как играеш.

— И си ме спомняш? — попита удивено.

— Помня те. Сякаш се носеше във въздуха, когато бягаше. Не се сетих в първия момент, като те срещнах сега, но после си спомних.

Бетси попита за обучението ми по психология в „Джон Хопкинс“, сетне за трите години частна практика.

— Значи повече ти харесва да си детектив и да разследваш убийства?

— Да. Допада ми разнообразието и напрежението.

Тя призна, че и за нея е така.

Поговорихме за хората, които са били важни в живота ни. Разказах й за Мария — жена ми, която беше убита. Показах й снимките на Деймън и Джени, които носех в портфейла си.

Забелязах, че тонът й е станал по-мек.

— Не съм се омъжвала. Две от сестрите ми са омъжени, имат деца. Обичам племенниците си. Те ми викат леля Ченге.

— Може ли да ти задам един личен въпрос?

Тя кимна:

— Стреляй направо. Ще го понеса.

— Някога била ли си близо до това да се задомиш? — попитах я. — Лельо Ченге?

— Това личен въпрос ли е или професионален, докторе? — Вече бях усетил, че е невероятно резервирана в някои отношения. Чувството й за хумор навярно беше най-добрата й защита.

— Това е приятелски въпрос — отвърнах.

— Знам. Усещам го, Алекс. Имала съм няколко добри приятели в миналото — мъже, преди това момчета. Винаги, когато нещата започваха да стават твърде сериозни, се измъквах. Ох! Май се изпуснах.

— Просто каза истината — усмихнах се. — Толкова бавно се разкриваш.

Тя се наведе към мен. Целуна челото ми, после нежно ме докосна по устните. Целувките бяха сладки и напълно неустоими.

— Харесва ми да съм с теб — каза тя. — Обичам да си говорим дълго. Ще тръгваме ли?

Върнахме се в хотела заедно. Изпратих я до стаята й. Целунах я пред вратата и това ми хареса още повече от първия път в Хартфорд. Напредвай бавно и спокойно и ще спечелиш състезанието.

— Ти още не си готов — промълви тя спокойно.

— Права си… не съм готов.

— Но ти остава много малко. — Усмихна се, после влезе в стаята си и затвори вратата. — Не знаеш какво изпускаш — извика отвътре.

Усмихвах се през целия път до моята стая. Мисля, че знаех какво изпускам.

97.

— Тръгваме! — каза Джон Сампсън и плесна с ръце. — Лоши момчета, лоши момчета, къде сте се скрили?

В шест часа във вторник сутринта двамата със Сампсън слязохме от моето порше на служебния паркинг на болницата за ветерани „Хейзълууд“ във Вашингтон. Голямата, просторна болница се намираше на юг от Военномедицинския център „Уолтър Рийд“ и малко по на север от Дома на войниците и авиаторите.

Домът на Мислителя? — чудех се. — Възможно ли е? Според Брайън Макдугъл — да, а за него толкова много зависи от това дали ще се окаже прав.

Джон и аз бяхме облечени в спортни ризи, широки бежови панталони и маратонки. Щяхме да работим ден-два в болницата. Засега от ФБР не бяха успели да идентифицират Мислителя сред пациентите или персонала.

Районът на „Хейзълууд“ бе ограден от висока каменна стена, обрасла с бръшлян. Пейзажът бе суров: няколко широколистни и вечнозелени храсти и дървета, изкуствени насипи, които напомняха военни укрепления.

— Това е главната сграда на болницата — обясних и посочих бледожълто здание на шест етажа. Наоколо имаше още пет-шест по-малки и подобни на бункери сгради.

— Идвал съм тук — каза Сампсън. Присви очи. — Познавах няколко човека, които бяха във Виетнам, а после се озоваха тук. Не се скъсваха да хвалят това място. Такива заведения ми напомнят за разни документални филми. Сещаш ли се за оня, където един пациент отказваше да яде? И му пъхнаха храната с маркуч през носа?

Погледнах го и поклатих глава:

— Явно „Хейзълууд“ никак не ти допада.

— Не харесвам системата за оказване на здравни грижи за ветераните. Не ми допада какво става с хората, които биват ранени във военни операции в чужбина. Но тези, които работят тук, общо взето са добри. Сигурно вече не използват маркучи през носа.

— Може да се наложи ние да използваме — казах му. — Ако намерим нашия човек.

— Като открием Мислителя, готин, определено ще му пъхнем едно маркуче в носа.

98.

Изкачихме стръмните каменни стъпала и влязохме в административната сграда на болницата. Упътиха ни как да стигнем до кабинета на полковник Даниъл Шофийлд, директора на отделението.

Полковник Шофийлд ни чакаше пред малка стаичка. Двама други мъже и една дребна руса жена вече бяха вътре.

— Да влезем — подкани ни Шофийлд. Изглеждаше напрегнат и разстроен. Каква изненада.

Представи ни много официално на хората в стаята, като започна от Сампсън и мен, а после премина към персонала си. Никой от тях не се радваше да ни види.

— Това е госпожица Катлийн Макгигън. Тя е главна сестра на етажи четвърти и пети, където ще работите вие с господин Сампсън. Това е доктор Падриак Киофи. Доктор Киофи е психиатърът, който ръководи психиатричните отделения. И доктор Маркузе, един от петимата отлични психотерапевти, които работят в болницата.

Доктор Маркузе кимна дружелюбно към нас. Той изглеждаше приятен човек, но сестра Макгигън и д-р Киофи стояха с каменни лица.

— Обясних извънредно деликатната ситуация на госпожица Макгигън, доктор Киофи и доктор Маркузе. Честно казано, никой не приема с лекота положението, но разбираме, че нямаме избор. Ако този предполагаем убиец се крие тук, главната ни грижа е за безопасността на хората. Ясно е, че трябва да го заловим. Всички са единодушни по този въпрос.

— Той е бил тук — казах аз. — Поне за известно време. Може да е тук и сега.

— Не вярвам, че е тук — прекъсна ме доктор Киофи. — Съжалявам. Просто не мога да си го представя. Познавам всички пациенти и повярвайте ми, никой от тях не е Мислителя. Никой дори не се доближава до него. Мъжете и жените тук са много дълбоко умствено разстроени хора.

— Може да е човек от персонала — подметнах аз и проследих реакцията му.

— Мнението ми остава същото, детектив Крос.

Нуждаех се от съдействието им и считах, че е полезно да се сприятелим, ако е възможно.

— Детектив Сампсън и аз ще влезем и излезем оттук колкото се може най-бързо. Имаме основания да смятаме, че убиецът е — или поне е бил — ваш пациент. Не знам дали това помага, или влошава положението, но аз съм психолог. Учил съм в „Хопкинс“. Работил съм в болницата „Маклийн“. Мисля, че ще намеря мястото си в отделенията.

Джон се обади:

— Аз пък съм бил портиер на Юниън Стейшън. И аз ще намеря мястото си тук. Мога да понеса натоварването.

Медиците не се засмяха и не казаха нито дума. Сестра Макгигън и д-р Киофи изгледаха навъсено Сампсън, който бе имал дързостта да се пошегува в такъв сериозен момент. Как не го е срам!

Реших, че трябва да приложа съвсем различна тактика, ако искам да стигна донякъде с тях.

— В болницата използват ли се „Анектин“ или „Марплан“? — поинтересувах се.

Доктор Киофи сви рамене:

— Разбира се. Но защо питате за тези лекарства?

— Точно те са използвани, за да бъдат убити партньори на убиеца. Той знае много за отровите и, изглежда, му доставя удоволствие да гледа как хората умират. Една от бандите така и не бе открита, вероятно също са били убити. Детектив Сампсън и аз ще трябва да прегледаме всички картони и доклади, както и бележките по конкретни случаи на пациенти. После ще проверя най-обещаващите следи. Днес ще работим в смяната от седем до три.

Полковник Шофийлд кимна любезно:

— Очаквам всички да оказват пълно съдействие на детективите. Може в болницата да има убиец. Възможно е, колкото и малко вероятно да е.

В осем двамата със Сампсън започнахме дежурството си в „Хейзълууд“. Аз бях психологически консултант, а той — портиер. А Мислителя? Какъв бе той?

99.

Същата сутрин, някъде на петия етаж на „Хейзълууд“, Мислителя бе невероятно ядосан на лекаря си. Тъпият, некадърен доктор му бе отнел привилегията да напуска района на болницата без разрешение. Психиатърът искаше да знае защо напоследък той се е променил. Какво ставаше? Какво премълчаваше, какво таеше в себе си?

Задушаваше се в жалката малка стаичка на петия етаж. Нервираше се все повече и повече. На кого всъщност се ядосваше? Освен на психиатъра? Замисли се, седна и написа писмо.

Спря да пише. После мисли дълго и задълбочено за писмото, което бе написал току-що. Започваше да губи контрол, нали? Щеше да избухне.

Изключи компютъра си и излезе в коридора на отделението. Придоби обичайното си пасивно и леко отнесено изражение. Смахнатите бяха плъзнали в целия си блясък. Смахнати в опърпани халати, смахнати в скърцащи колички, смахнати без дрехи.

Понякога, в повечето случаи, не можеше да повярва, че се намира тук. Разбира се, това бе номерът, нали така. Никой нямаше да отгатне, че той е Мислителя. Никой нямаше да го открие тук. Беше в абсолютна безопасност.

И тогава видя детектив Алекс Крос.

100.

В този ден със Сампсън работихме от седем до три и половина следобед. Когато пристигнах на петия етаж, изпитах чувството, че почти чувам опъването на тънката червена линия между разума и лудостта.

Помещението изглеждаше като стандартно психиатрично отделение: всичко бе в избеляло мораво и сиво, сестрите носеха табли с малки чашки, изтормозени мъже в болнични пижами и зацапани халати. Бях виждал всичко това и преди, освен едно. Всички от болничния персонал носеха свирки, за да подадат звуков сигнал, ако се нуждаят от помощ. Това вероятно означаваше, че в миналото е имало инциденти с хора от персонала.

Четвъртият и петият стаж съставляваха психиатричното отделение. На петия етаж имаше трийсет и един ветерани — на възраст между двайсет и три и седемдесет и пет години. Пациентите се смятаха за опасни или за себе си, или за околните.

Започнах търсенето си от петия стаж. Двама от пациентите тук бяха високи и набити. Те що-годе отговаряха на описанието на мъжа, проследен от детективите Крус и О’Мали. Единият от тях — Клетъс Андерсън, имаше посивяла брада и бе работил в полицията в Денвър и Солт Лейк Сити след уволнението си от армията.

Намерих Андерсън да се мотае в дневната стая още първата сутрин. Минаваше десет часът, но той още бе по пижама и с доста омърлян халат. Гледаше телевизия и определено не ми направи впечатление на гениален престъпник.

Декорът в дневната стая се състоеше от около десетина кафяви пластмасови стола, клатеща се маса за карти и телевизор, закачен на стената. Въздухът бе пропит от цигарен дим. Андерсън пушеше. Седнах пред телевизора и му кимнах за поздрав.

Той се обърна към мен и издуха едно не съвсем правилно кръгче дим.

— Ти си нов, нали? Играеш ли билярд? — попита ме.

— Може да опитам.

— Опитай — рече и се усмихна, сякаш се бях пошегувал. — Имаш ли ключове за стаята с билярда?

Мъжът се изправи, без да дочака отговор на въпроса си. Или бе забравил, че ме е питал нещо. Знаех от картоните, че е доста избухлив и че в момента бе на конски дози валиум. Добре че беше така. Андерсън бе висок над метър и деветдесет и тежеше над сто и трийсет килограма.

Стаята с билярда бе изненадващо жизнерадостна, с два големи прозореца, които гледаха към ограденото игрище. По края му имаше кленове и брястове и в дърветата пееха птички.

Стоях там сам с Клетъс Андерсън. Възможно ли бе този едър мъж да е Мислителя? Още не бях сигурен. Може би щях да бъда, ако ми размажеше главата с някоя топка или пръчка за билярд.

С Андерсън играхме на осем топки. Той не бе особено добър. Постарах се да не загуби бързо, като нарочно направих няколко слаби удара, но той сякаш не забеляза. Сиво-сините му очи бяха почти безизразни.

— Иска ми се да извия вратовете на тези шибани сойки — измърмори, след като пропусна да вкара топка, която дори не бе на най-добра позиция върху масата.

— Какво са ти направили сойките?

— Те са навън. Аз съм тук — каза и ме изгледа навъсено. — Не се опитвай да ми се правиш на психиатър. Гледай си играта.

Пратих една топка в ъгловия джоб, после нарочно пропуснах да вкарам следващата. Андерсън взе моята щека и дълго обмисля следващия си удар. Твърде дълго, помислих си аз. Внезапно се изправи. С всичките си метър и деветдесет и няколко сантиметра. Тялото му се напрегна; също и огромните ръце.

— Каза ли ми нещо ей сега, господинчо? — попита той. Ръцете му стискаха пръчката, чак вратът му бе напрегнат. Имаше и доста тлъстини, но те бяха стегнати като на ръгбистите и някои професионални борци.

— Не. Нито дума.

— Това смешно ли ти се вижда? Малко представление за цвъртящите сойки, които знаеш, че мразя?

Поклатих глава:

— Не съм казал нищо подобно.

Андерсън се отдръпна от масата. Продължаваше да стиска щеката.

— Мога да се закълна, че измърмори и ме нарече „путьо“. Или тъпчо? Нещо такова обидно?

Погледнах го право в очите.

— Мисля, че играта ни свърши, господин Андерсън. Моля ви, оставете пръчката.

— Смяташ, че можеш да ме накараш да оставя тази пръчка? Сигурно, ако ме мислиш за путьо.

Вдигнах свирката към устните си.

— Нов съм тук и се нуждая от тази работа. Не искам неприятности.

— Е, значи си дошъл на погрешното място, защото тук е адска дупка, човече — каза той. — А ти си смотаняк. Духач.

Андерсън хвърли щеката на масата и тръгна към вратата. Пътьом блъсна рамото ми.

— Внимавай к’во приказваш, черньо — избълва, сякаш плюеше думите.

Не му дадох повече възможност да дрънка. Сграбчих го и го завъртях съвсем изненадващо. Показах му колко силни са ръцете и раменете ми. Изгледах го презрително. Исках да видя какво ще стане, като го провокирам.

— Ти внимавай какво приказваш — прошепнах. — Внимавай много, когато съм наоколо.

Пуснах Клетъс Андерсън и той се извърна. Изпратих с поглед едрия мъж, който излезе от стаята. А аз се надявах той да е Мислителя.

101.

Най-лошата възможност, която си представях досега, бе Мислителя да изчезне и повече да не чуем нищо за него. Търсенето му се бе превърнало в чакане или молене Мислителя да направи нещо, което да ни насочи към него.

Смените в болницата започваха с трийсет минутен преглед на картоните плюс кафе. При този преглед за всеки пациент се казваше по нещо и се отбелязваха промените в привилегиите. Основните думи, които се повтаряха многократно, бяха: въздействие, съдействие, взаимодействие и, разбира се, ПТР. Поне половината мъже в отделението страдаха от пост травматично разстройство.

Оперативката свърши, денят ми започна. Главната задача на психологическия съветник е да взаимодейства с пациентите. Точно това правех и си припомних кое първоначално ме бе привлякло към психологията.

В действителност голяма част от миналото ми ме връхлиташе отново, особено съчувствието и разбирането за ужасната сила на травмата. Толкова много от тези хора страдаха от нея. За тях светът вече не бе безопасен, вече не можеха да се справят с него. Околните им се струваха опасни и недостойни за доверието им. Постоянно присъстваха и съмнението в собствените сили, и чувството за вина. Вярата и духовността не съществуваха. Защо Мислителя бе избрал да се скрие точно тук?

По време на осемчасовата смяна имах ред конкретни задължения: проверка на острите предмети в седем (трябваше да преброя приборите в кухнята; ако нещо липсваше, което не се случваше често, бе необходимо да се претърсят стаите); в осем разговор насаме с пациент на име Коупланд, за когото се смяташе, че е изключително склонен към самоубийство; проверки на всеки петнайсет минути от девет нататък (на местоположението на всички пациенти и поставяне на отметка срещу имената им на черната дъска в коридора до сестринската стая); и изхвърляне на боклука (някой трябваше да изпразни кофите).

Всеки път, щом отидех до черната дъска, отбелязвах най-вероятните заподозрени с малко по-дебела тебеширена черта. В края на часа, в който аз правех проверките, открих, че имам седем кандидати в горещия си списък.

Фредрик Щабо имаше позволение да ходи из целия град, но той бе кротка душа и се съмнявах да е убиец. След Виетнам бе обикалял страната и не се бе задържат на никоя работа повече от две-три седмици. От време на време плюеше по болничния персонал, но това изглеждаше най-сериозната агресия, на която бе способен.

Стивън Боуен имаше разрешение да излиза в града. Във Виетнам бил обещаващ капитан от пехотата. Получил ПТР и от 1971 г. насам многократно бе постъпвал в болници за ветерани. Гордееше се с това, че никога не е имал истинска работа след напускането на армията.

Дейвид Хейл бил полицаи в Мериленд в продължение на две години, преди да бъде сполетян от параноичните мисли, че всеки азиатец, когото виждал по улицата, иска да го убие.

Майкъл Феско бе работил в две банки във Вашингтон, но изглеждаше прекалено отнесен, за да води дори собствената си чекова книжка. Може би се преструваше, че има ПТР, но според терапевта му не беше така.

Клетъс Андерсън отговаряше на общото физическо описание на Мислителя. Той не ми харесваше. Беше склонен към насилие. Но Андерсън не бе направил нищо, с което да ме накара да заподозра, че е възможно той да е Мислителя. По-скоро обратното.

Точно преди края на смяната Бетси Кавалиър ми позвъни в отделението. Обадих се от малката стая за персонала зад тази на сестрите.

— Бетси? Какво става?

— Майк Дауд е изчезнал. Не дойде на работа тази сутрин. Обадихме се на жена му, но тя каза, че е излязъл, както обикновено.

— Бюрото какво прави по въпроса? — попитах аз.

— Не мислим, че е претърпял автомобилна катастрофа. Но е твърде рано да го обявим за изчезнал. Само дето това не е типично за Дауд. Той е много дисциплиниран човек, домошар, на него може да се разчита. Първо Уолш. Сега Майкъл. Какво, по дяволите, става, Алекс? Той стои зад всичко, нали?

102.

Беше ни взел на мушка ли? Първо смъртта на агент Джеймс Уолш, сега изчезването на Дауд. Нямаше как да сме сигурни, че събитията са свързани, но трябваше да приемем, че са. Той стои зад всичко, нали?

Бях насрочил разговор с д-р Киофи в административната сграда, така че спазих уговорката. Бях направил някои предварителни проучвания за него и някои от другите психиатри в „Хейзълууд“. Самият Киофи беше ветеран от армията; беше ходил два пъти във Виетнам и бе работил в седем болници за ветерани преди тази. Възможно ли бе той да е Мислителя? Определено имаше познания по патологична психология. Но пък и аз притежавах такива.

Когато ме въведоха в кабинета му, д-р Киофи пишеше нещо, седнал на малка маса. Беше с гръб към прозореца. Седеше на плетен стол с жълта раирана възглавничка.

Не го виждах много добре, но знаех, че той ме вижда. Такива игрички си играем ние, лечителите на мислите.

Най-после той вдигна глава и се престори на изненадан, че съм пред него.

— Детектив Крос, съжалявам. Май съм се отнесъл и времето е отлетяло.

Подръпна маншетите си, после стана от стола и ми посочи един кът с мека мебел край стената.

— С доктор Маркузе си говорихме за вас снощи. Даваме си сметка, че се държахме твърде сурово с вас и другия детектив първия ден. Навярно идеята, че полицаи ще се мотаят из отделението, ни се е сторила смущаваща. Както и да е, подочух, че се справяте отлично като психологически съветник.

Отказах да налапам стръвта. Той беше лекар; аз бях психологически съветник. Казах на Киофи за списъка със заподозрени, който бях набелязал. Той го взе. Бързо прегледа имената.

— Познавам всички тези пациенти, разбира се. Сигурен съм, че някои са достатъчно озлобени, та да проявят насилие. Всъщност Андерсън и Хейл са извършвали убийства в миналото. Но е трудно да си представя някой от тези мъже да организира поредица дръзки обири. Пък и, от друга страна, защо би му притрябвало да стои тук, ако имаше толкова много пари? — засмя се той. — На негово място аз бих изчезнал. — Така ли, д-р Киофи? Пак се зачудих.

После прекарах почти час в разговор с д-р Маркузе, който имаше по-малък кабинет точно до този на Киофи. Неговата компания ми беше приятна и времето бързо отлетя. Маркузе бе енергичен, умен и се стараеше да съдейства на разследването. Или си придаваше такъв вид.

— Как се озовахте тук, в „Хейзълууд“? — попитах накрая.

— Добър въпрос със сложен отговор. Баща ми беше военен пилот. Загуби и двата си крака във Втората световна война. Прекарвам времето си край болници за ветерани, откакто навърших седем години. Ужасно ги мразех, и то с основание. Предполагам, че съм искал да ги направя по-добри места, отколкото онези, в които лежеше баща ми.

— Успявате ли?

— Тук съм по-малко от осем месеца. Заех мястото на доктор Франсис, който се прехвърли в друга болница за ветерани във Флорида. Парите просто не достигат до тези места. Това е позор за нацията, а никой не се интересува. По телевизията би трябвало да показват репортажи от тези болници всяка седмица — докато някой наистина направи нещо за тях. Алекс, не знам какво да ви кажа за вашия убиец.

— Не вярвате, че наистина е тук, нали? — попитах.

Маркузе поклати глава:

— Ако е, той наистина е голям Мислител. Ако е тук, значи е заблудил всички.

103.

Виждам ви, доктор Крос. Виждам ви, но вие нямате и представа кой съм аз. Мога да се доближа и да ви докосна.

Много по-умен съм от вас — и много по-умен, отколкото си мислите, че съм. Това е простият факт. И е доказуем. Правили са ми купища тестове за интелигентност. Още и още от най-задълбочените тестове за интелигентност. Виждали ли сте резултатите ми от тях? Бяхте ли впечатлен?

Седях точно през един стол от вас в стаята за почивка вчера сутринта. Изучавах лицето ви. Очите ми обходиха добре тренираното ви тяло. Мислех си, че може би греша и че вие не сте наистина Алекс Крос. Бяхте толкова близо, че можех да скоча и да ви стисна за гушата. Това щеше ли да ви изненада?

Признавам, това, че сте тук, определено ме изненада. Виждал съм снимката ви — вие сте известен — и после ето ви пред мен. Накарахте всичките ми параноични мечти и фантазии да се сбъднат.

Защо сте тук, доктор Крос? Защо? Как, по дяволите, сте открили къде съм? Толкова ли сте добър?

Това е въпросът, който си задавам отново и отново, който отеква в главата ми.

Защо Алекс Крос е тук? Толкова ли е добър?

Сега ще ви приготвя една изненада. Ще подготвя специален план във ваша чест.

Гледам ви как се отдалечавате по коридора, внимавате да не дрънчите с ключовете си. Докато ви наблюдавам, съставям нов план.

Сега и вие сте част от него.

Бъдете изключително внимателен, доктор Крос.

Много по-уязвим сте, отколкото мислите. Нямате и представа.

Знаете ли какво? Ще се приближа и ще ви докосна.

Пипнах те.

104.

— Болницата ми изглежда задънена улица, Бетси. Огледах всички — лекарите, сестрите, пациентите. Чудя се дали със Сампсън да продължим да ходим в „Хейзълууд“ след тази седмица. Може би Брайън Макдугъл ни прати за зелен хайвер. Може би Мислителя си играе с нас. Научихте ли нещо ново за Уолш и Дауд?

Тя поклати глава. Виждах болката и разочарованието в очите й.

— Майкъл още го няма. Абсолютно нищо. Просто е изчезнал.

Седях в кабинета й и двамата бяхме качили крака на бюрото й. Пиехме леден чай от бутилки. Почивахме, споделяхме нещастието си. Бетси можеше да бъде добър слушател, когато искаше — или трябваше — да бъде.

— Кажи ми какво си узнал досега — помоли ме. — Просто нека го изслушам. Искам да го премисля.

— Не успяхме да открием нищо, което да свързва някой пациент или човек от персонала на болницата с отвличането или предишните банкови обири. Никой от пациентите не изглежда способен да извърши подобни престъпления. Дори лекарите не са особено впечатляващи. Може би Маркузе е по-различен, но мисля, че е добър човек. Половин дузина от твоите агенти претърсиха всяко кътче на „Хейзълууд“. Нищо, Бетси. Ще прегледам отново папките през уикенда.

— Но мислиш, че сме го изпуснали?

— Пак старата песен — никакви заподозрени. Мислителя сякаш умее да изчезва от лицето на земята, когато си поиска.

Тя разтри очи с юмруци, после пак ме погледна.

— От Министерството на правосъдието много разчитат на историята на Брайън Макдугъл. Те ще продължат да търсят в „Хейзълууд“. После ще проверят и всяка друга болница за ветерани в страната. Това значи, че и аз ще продължа да търся. Но ти мислиш, че Макдугъл и приятелчетата му са объркали нещо?

— Може би са объркали, а е възможно и Мислителя да ги е надхитрил. А има вероятност и Макдугъл да си е измислил цялата история. Той навярно ще получи това, което иска. Както казах, ще прегледам всичко още веднъж през уикенда.

Бетси се взираше в градския пейзаж.

— Значи смяташ да работиш през почивните дни? Срамота! По вида ти личи, че имаш нужда от отмора.

Отпих от чая си и я погледнах.

— Имаш нещо предвид ли?

Тя се засмя и изражението на лицето й бе неустоимо закачливо. Подсвирна с гърлото на бутилката.

— Мисля, че е време, Алекс. И двамата имаме нужда от малко старомодно ЗАБАВЛЕНИЕ. Какво ще кажеш да мина да те взема към обяд в събота?

Поклатих глава, но се смеех.

— Това „да“ ли е? — попита тя.

— Да. Мисля, че имам нужда от малко старомодно ЗАБАВЛЕНИЕ. Сигурен съм.

105.

Едва дочаках събота следобед. Гледах да се занимавам с децата: ходихме да пазаруваме, после се отбихме в новия зоопарк в Саутийст. Не допусках Мислителя в ума си. Нито Уолш и Дауд, болницата за ветерани „Хейзълууд“, убийствата и насилието.

Бетси дойде да ме вземе точно в дванайсет със синия си сааб. Колата беше измита, може би и полирана, и изглеждаше лъскава и нова, а денят — многообещаващ.

Знаех, че Джени ни гледа от прозореца на стаята си, така че се обърнах и направих смешна физиономия, после помахах. Джени също ми махна, ухилена до уши. Двете с котката Роузи стояха там и наблюдаваха представлението ми.

Подадох се през страничния прозорец на сааба на Бетси. Тя беше с тънко кожено яке върху бяла копринена блуза. Наистина можеше да изглежда страхотно, когато пожелаеше, и предположих, че днес го бе поискала.

— Винаги си точно навреме. Прецизна. Също като Мислителя — пошегувах се.

— Откаченият Мислител — поправи ме тя. — Това би било страхотен край на историята, нали, Алекс? Аз съм той! Ти ме залавяш, защото съм допуснала една фатална грешка. Тази, че съм се влюбила в теб.

— Влюбила ли си се? — попитах и се наместих на седалката. — Старши агент Кавалиър?

Тя се засмя и ми показа красивата си усмивка. Изоставяше всички задръжки.

— Отказвам се от скъпоценния си уикенд, нали?

— Е, къде отиваме? — попитах.

— Ще видиш съвсем скоро. Имам план.

— Не съм изненадан.

Десет минути по-късно тя зави със сааба към хотел „Четири сезона“ на Пенсилвания авеню. Знамената над входа се развяваха от вятъра. Във вътрешния двор имаше тухлен зид, покрит с бостънски бръшлян. Много красиво.

— Тук добре ли е? — попита тя и ме погледна. Погледът й беше малко нервен и несигурен.

— Мисля, че да — отвърнах. — И е удобно. Идеален план.

— Защо да губим ценно време в пътуване? — каза Бетси и се усмихна неустоимо. Беше доста дръзка за агент от ФБР особено толкова умен агент с големи амбиции. Много харесвах стила й: стремеше се към това, което желаеше. Запитах се дали обикновено го постига.

Беше направила регистрацията предварително, така че направо ни заведоха в стаята ни на последния етаж на хотела. Вървях след нея през цялото време. Гледах я как ходи.

— Нуждаете ли се от още нещо? — попита младият, но учтив пиколо, когато ни въведе в апартамента.

Подадох му бакшиша.

— Благодаря, че ни доведе до стаята. Просто затвори вратата на излизане. Внимателно.

Той кимна.

— Румсървисът тук е страхотен между другото. Най-добрият във Вашингтон.

— Благодаря. Вратата — каза Бетси, махна с ръка и се усмихна. — Внимателно. Довиждане.

106.

Бетси вече събличаше коженото си яке. След като вратата щракна, тя се озова в обятията ми. Целувахме се и се притискахме един към друг като в бавен, грациозен, неустоим танц. И двамата бяхме влюбени и това не беше лошо, мислех си. Добро старомодно забавление. Нали така бе обещала?

Чувствах Бетси като наелектризирана в ръцете си, но ми бе много хубаво. Тя бе изтъкана от контрасти. Беше дребна и лека, но атлетична и силна; беше умна и сериозна, но и забавна, насмешлива, дръзка. О, да, беше дяволски сексапилна!

Придвижихме се към леглото и се отпуснахме върху него. Не знам кой водеше и кой следваше. Нямаше значение. Надвесих се над нея.

Погледнах право в кафявите й очи.

— Ти си доста сигурна в себе си. Направила си регистрацията предварително и всичко останало.

— Време беше — каза простичко тя.

Свалих меката й бяла блуза и после късата черна пола. Нежно погалих копринено гладкото й лице, сетне ръцете, краката, ходилата. Сигурно ни отне половин час да се съблечем.

— Имаш най-прекрасните пръсти — прошепна тя. — Не спирай. Моля те, не спирай!

— Няма. Харесва ми да те докосвам. Ти не спирай.

— О, боже, толкова е хубаво! Алекс! — изкрещя тя, напълно необичайно за нея.

Целувах я, където вече я бях докоснал с пръстите си. Беше толкова топла. Имаше омайващ парфюм, за който ми обясни, че се казва „Завинаги“ на Алфред Сунг. Целувах устните й, не завинаги, но дълго, дълго време.

Потанцувахме още, прегръщахме се, целувахме се, галехме телата си. Имахме цялото време на света. Боже, как ми бе липсвало да съм с някоя жена по този начин!

— Сега. Моля те! — прошепна накрая един от двама ни.

Определено беше време.

Влязох в Бетси бавно, много бавно. Не спирах. Бях отгоре, но не отпусках тежестта си върху нея. Движехме се заедно и всичко изглеждаше толкова лесно и естествено. Тя започна да тананика, не някоя конкретна песен, просто някакви сладки звуци, от които усетих, че душата ми вибрира като камертон.

— Харесва ми да съм с теб. Много. Повече, отколкото очаквах.

— И на мен. Казах ти, че ще е по-приятно, отколкото да преследваме Мислителя.

— Много по-приятно.

— Сега! Моля те!

107.

Двамата заспахме прегърнати в някакъв момент по-късно следобеда.

Събудих се пръв и видях, че вече е почти шест. Нямаше значение колко е часът. Нито дори кой ден е. Обадих се вкъщи и проверих как са всички. Бяха щастливи, че съм излязъл и че се забавлявам, както никога.

Така беше. Гледах Бетси как спи гола и само това ми стигаше да се чувствам доволен още дълго време. Хрумна ми да приготвя гореща вана за двама ни. Дали? Да. Защо не?

В банята открих буркан с яркосини перли за вана край нещата, които тя бе донесла. Пак ме изпреварваше, нали? Запитах се дали това ми харесва и реших, че отговорът е „да“.

Ваната бавно се пълнеше, когато чух гласа й зад мен:

— О, браво! Исках да си вземем вана двамата.

Погледнах я — още беше гола.

— Мислила си за това предварително, а?

— Ами да. Доста често. Какво, смяташ, правя по време на тези безкрайни съвещания?

Няколко минути по-късно се намествахме във ваната заедно. Беше невероятно хубаво: идеалното средство срещу преумората, напрежението, отчаянието, които изпитвахме през последния месец.

— Толкова ми харесва с теб — прошепна Бетси, гледайки ме право в очите. — Не искам да излизам от тази вана, нито пък ти. Това е раят.

— Тук имат отличен румсървис. Най-добрият във Вашингтон — напомних й. — Вероятно могат да дойдат направо до ваната, ако помолим учтиво.

— Хайде да проверим — предложи тя.

108.

Продължихме така — отпуснато, чудесно, съвършено — цялата събота и в неделя сутринта. Единственият проблем бе, че времето летеше прекалено бързо.

Колкото по-дълго прекарвах с Бетси и колкото повече разговаряхме, толкова повече я харесвах, а ми се бе нравила и преди да дойдем в „Четири сезона“. Как да не я харесвам? Само веднъж в събота говорихме малко за Мислителя. Бетси попита дали според мен сме в опасност. Чудеше се дали той не ни преследва. И двамата не можехме да отговорим на този въпрос, но и двамата бяхме дошли с пистолетите си.

Към десет в неделя сутринта закусихме край басейна. Седяхме на шезлонгите върху пухкави бяло-сини хавлии. Четяхме „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“. От време на време привличахме по някой любопитен поглед, но „Четири сезона“ е изтънчена хотелска верига и хората, които отсядат в нея, особено във Вашингтон, са виждали всичко — и много, много повече. Пък и двамата с Бетси несъмнено изглеждахме доволни и щастливи заедно.

Трябваше да го предвидя. Не знам защо, но внезапно се сетих за човека, който бе организирал обирите, убийствата, отвличането — Мислителя. Опитах да го прогоня от съзнанието си. Не успях. Жаждата да го заловя се беше върнала, работата ме чакаше.

Погледнах Бетси. Тя седеше със затворени очи и изглеждаше напълно отпусната. Тази сутрин беше лакирала ноктите си в яркочервено. Беше си сложила същия нюанс червило. Сега не приличаше на агент от ФБР. Беше сексапилна и красива и ми бе изключително приятно да бъда с нея.

Не исках да я тревожа. Беше заслужила малко почивка, лежеше така спокойно на шезлонга.

— Бетси?

Устните й се разтеглиха в усмивка. Очите й останаха затворени. Леко раздвижи тялото си, за да се намести по-удобно на шезлонга.

— Да. С удоволствие ще се върна в стаята с теб. Дори ще се откажа от приятното припичане на слънце. Можем да оставим хавлиите си на шезлонгите. Навярно ще са още тук, когато се върнем.

Усмихнах се, после леко разтрих гърба й.

— Съжалявам, че го правя. Но може ли да поговорим за случая, Бетси? За него?

Тя отвори очи. Бяха присвити и съсредоточени. Просто за миг стана съвсем делова. Удивих се на трансформацията й. Беше по-тежък случай и от мен.

— Какво за него? — попита. — Какво мислиш?

Приседнах на ръба на шезлонга й.

— Прекарахме последните две седмици в ровене около „Метро Хартфорд“. После разпитвахме Макдугъл. През цялото това време пренебрегвахме банките, които бе ударил преди това. Бетси, искам пак да прегледам старите папки. Дори досиетата на персонала на банките.

Изглеждаше озадачена.

— Добре. Става. Разбира се. Но ме обърка. Какво ти хрумна, Алекс? Какво трябва да търсим?

— Четирима служители бяха убити във „Фърст Юниън“. Нямаше причина или повод. През цялото време приемахме, че той ги е наказал за назидание. Но защо четирима? Не се връзва според мен.

Тя пак затвори очи. Виждах, че мисли на бързи обороти. Почти чувах как превключва скоростите.

— Планирал е отмъщение срещу една конкретна банка и същевременно е искал парите.

— Звучи типично за него, нали? Той е задълбочен и ефективен. Не пропуска възможност. Иска всичко.

Бетси пак отвори очи. Погледна ме напрегнато. Нацупи червените си устни.

— Но има едно нещо. Важно е.

Целунах я леко.

— Какво?

— Все още желая да се върнем в стаята. После може да прегледаме всички прашни, мухлясали папки на банката.

Засмях се:

— Струва ми се мъдър план. Особено първата част.

109.

В три следобед вече бяхме в офиса на ФБР Бетси се беше обадила предварително и материалите, свързани с „Фърст Юниън“, ни чакаха в кабинета й. Заровихме се в папките. Ровихме и ровихме. Поръчахме си сандвичи и чай с лед от закусвалнята на ъгъла.

Два пъти.

— Защо, по дяволите, двамата с теб сме толкова амбицирани да го открием? — вдигна по едно време глава Бетси.

— Вероятно той е убил Уолш, а може би и Дауд. Той е болен ум, който е на свобода, и е ужасно опасен.

Тя кимна сериозно:

— Ние сме болни умове и виж докъде сме стигнали. Подай ми онази купчина, моля те. Боже, колко хубаво, спокойно и слънчево беше в „Четири сезона“!

Към единайсет ми попадна малка черно-бяла снимка. Бях се заровил в досиетата на персонала.

— Бетси? — повиках я.

— Ъхъ? — Тя се бе задълбочила в нейната купчина папки.

— Този човек е бил шеф на охраната в банката. Бетси, той е пациент на „Хейзълууд“. Познавам го. Говорих с него тази седмица. В болницата не знаят, че някога е работил във „Фърст Юниън“. Той е нашият човек. Трябва да е той. — Подадох й снимката.

Бързо се уговорихме, че двамата със Сампсън ще се върнем в „Хейзълууд“ на следващата сутрин. Междувременно тя се опита да събере цялата информация за пациента на име Фредрик Щабо. Проклетият смотаняк Фредрик Щабо!

Беше възможно Щабо да няма връзка със случая, но не изглеждаше вероятно. Той бе работил като шеф на охраната във „Фърст Юниън“. Беше висок, с брада и пациент на „Хейзълууд“. Пасваше на описанието, дадено от Брайън Макдугъл. Психиатричният му профил включваше повтарящи се параноични фантазии, насочени срещу много от големите фигури в бизнеса, включително няколко от петстотинте най-мощни компании в страната. Просто ми се бе сторил прекалено вглъбен и безпомощен, за да бъде Мислителя.

Най-убедителното доказателство бе, че в болничното му досие не се споменаваше, че е работил във „Фърст Юниън“. Предполагаше се, че изобщо не се е задържал на работа някъде след завръщането си от Виетнам. Разбира се, сега знаехме, че е лъгал през всичките тези години.

Според психиатричния му профил, Щабо имаше параноично разстройство на личността. Изпитваше дълбоко недоверие към хората, особено към бизнесмените, и вярваше, че те го експлоатират и мамят. Беше убеден, че ако се довери на някого, информацията ще бъде използвана срещу него. През продължилия му две години брак — 1970 и 1971 г. — Щабо бил патологично свръхчувствителен и ревнив в отношенията с жена си. Когато бракът се провалил, той тръгнал из страната. В крайна сметка се озовал в „Хейзълууд“, където потърсил помощ три години преди обирите и една година след като бил уволнен от „Фърст Юниън“. По време на честите си престои в „Хейзълууд“ винаги се държал хладно и резервирано. Изолирал се от всички в болницата — и от пациентите, и от персонала. Никога не се сприятелил с никого, но като цяло изглеждал безобиден за другите и през повечето време имал разрешение да се разхожда в района на болницата и в града.

След като отново прочетох профила му, ми направи впечатление, че работата на Щабо в банката е пасвала идеално на умственото му разстройство. Като много действени параноици, Щабо бе потърсил работа, в която да процедира с назидателен и морализаторски маниер, който да е социално приемлив. Като шеф на охраната на банката той се съсредоточил върху необходимостта да предотврати нападение от всекиго по всяко време. Защитавайки банката, той несъзнателно е защитавал и самия себе си.

Иронията бе, че организирайки поредица успешни банкови обири, той бе доказал, поне символично, че нямаше как да се защити от атаките на другите. Може би това бе идеята му.

Недоверчивостта му правеше лечението в болницата трудно, ако не и невъзможно. Бе постъпвал в „Хейзълууд“ четири пъти през изминалите осемнайсет месеца. Дали болницата бе прикритие за другите му дейности? Дали бе избрал „Хейзълууд“ като скривалище?

И най-озадачаващото — защо още беше там?

110.

В понеделник сутринта отново отидох на работа в „Хейзълууд“. Бях облечен в широка бяла риза и джинсов панталон, достатъчно широк, за да скрие кобура, закрепен на глезена ми. Един агент от ФБР на име Джак Уотърхаус бе прикрепен към персонала като помощник. Сампсън продължи да се прави на портиер, но сега работеше само на петия стаж.

Фредрик Щабо отново не направи нищо, с което да предизвика подозрение или да се разкрие по някакъв начин. В продължение на три последователни дни изобщо не бе излизал от отделението. Спеше в стаята си. От време на време работеше на един стар лаптоп „Епъл“.

Какво, по дяволите, правеше? Дали знаеше, че го наблюдаваме?

Късно в сряда, след края на смяната, се срещнах с Бетси в административната сграда на болницата. Тя беше със строг син костюм и сини обувки с токчета и пак изглеждаше съвсем делова. На моменти сякаш бе съвсем различен човек, заета и дистанцирана.

Очевидно бе не по-малко отчаяна от самия мен.

— Работил е по този план поне четири години, нали? Да предположим, че някъде е скрил петнайсетте милиона. Убил е доста хора, за да се сдобие с тях. А сега си седи в „Хейзълууд“? Не вярвам!

Казах й какво мисля за Щабо:

— Той е изключително параноичен. Психопат. Възможно е дори да знае, че сме в болницата. Може би трябва да се изтеглим оттук. Да го наблюдаваме отвън. Доктор Киофи възобнови правото му да излиза в града. Щабо може да влиза и излиза от болницата, когато реши.

Докато говорех, Бетси нервно подръпваше реверите на сакото си. Страхувах се да не започне да скубе косата си.

— Но не ходи никъде! Той е петдесет годишен хахо. Абсолютен неудачник!

— Бетси, знам. От три дни го гледам как спи или си играе игри в Интернет.

Тя се засмя:

— Значи е извършил пет съвършени престъпления — поне за толкова знаем. А сега се е оттеглил на спокойствие във фермата си?

— Да. В шантавата ферма.

— Искаш ли да ти разкажа как мина денят ми? — попита тя.

Кимнах.

— Ами посетих „Фърст Юниън“ и говорих с всички, които са работили там, когато Щабо е бил в банката. Смятали са го за много всеотдаен в интерес на истината. Но бил маниак относно това, че трябва да се действа ефикасно и че нещата трябва да се правят точно навреме. Някои му се присмивали за това.

— Как са му се присмивали?

— Щабо е имал прякор, Алекс. Чуй това: прякорът му бил Мислителя! Името било на майтап. Трябвало е да бъде майтап с Щабо. А той е обърнал шегата на сериозно. Сега шегата е за наша сметка.

111.

На следващата сутрин стана най-странното нещо. Докато се разминавахме в коридора, Щабо се допря до мен. Успя да си придаде смутен вид и се извини, че му се „завил свят“, но бях почти сигурен, че го направи нарочно. Защо? Защо, по дяволите, му беше това?

Около час по-късно го видях да излиза от отделението. Бях сигурен, че знае, че го наблюдавам. Веднага щом излезе, аз се втурнах към вратата.

— Къде отива Щабо? — попитах помощника, който току-що го бе пуснал.

— На физиотерапия. Навън. Разписа се. Щабо има разрешение да излиза в града. Може да ходи, където поиска.

Беше вегетирал в отделението толкова дълго, че ме бе издебнал в момент, когато не бях нащрек.

— Кажи на главната сестра, че се налага да изляза.

— Сам й кажи. — Помощникът се намръщи и опита да ми препречи пътя.

Бутнах го настрани.

— Кажи и! Важно е.

Излязох от отделението и взех разнебитения и своенравно работещ асансьор до първия етаж. Фредрик Щабо мразеше физкултурния салон, така че не бе вероятно да е отишъл на физиотерапия. Спомних си, че бях чел за отношението му към упражненията в бележките на сестрата, която се грижеше за него. Къде отиваше тогава?

Бързо излязох и го видях да пресича двора между болничните сгради. Висок и с брада — като физическото описание, което бяхме получили от Брайън Макдугъл.

Когато Щабо подмина физкултурния салон, не се изненадах.

Той беше на ход!

Продължи да върви, а аз го следвах. Изглеждаше някак нервен и напрегнат. Накрая обърна глава в моята посока и аз рязко свърнах от алеята. Не мисля, че ме видя. Дали?

Щабо продължи направо и излезе през портала на болницата. Улицата отпред бе с натоварено движение. Той пое на юг. Сякаш нямаше никакви грижи. Това ли бе Мислителя?

Скочи в такси на две пресечки от болницата. Пред „Холидей Ин“ имаше три паркирани таксита.

Бързо изтичах до едното, качих се и казах на шофьора да следва таксито на Щабо.

Шофьорът беше индиец.

— Къде отиваме, господине? — попита той.

— Нямам представа — отвърнах. Показах му детективската си значка.

Мъжът поклати глава, после изплака в дланите си:

— О, братко! Този мой лош късмет. Като във филмите — следвай онова такси.

112.

Щабо слезе от таксито на Роуд Айланд авеню в Нортийст. Аз — също. Той повървя известно време, зяпаше витрините. Поне така изглеждаше. Сега имаше по-спокоен вид. Нервните му тикове бяха намалели, откакто напусна района на болницата. Вероятно се беше преструвал, че ги има.

Накрая влезе в ниска порутена кафява сграда, също на Роуд Айланд авеню. На приземния етаж имаше китайска пералня — А. Лий.

Какво правеше там? Дали не се измъкваше през задната врата? После видях, че на втория етаж светна лампа. Щабо мина край нея няколко пъти. Той беше. Висок и с брада.

Съзнанието ми беше претоварено от различните възможности. Никой в „Хейзълууд“ не знаеше за апартамента на Щабо във Вашингтон. За него също не се споменаваше в записките на сестрите.

Смяташе се, че Щабо е скитник. Безнадежден, безобиден, бездомник. Това бе илюзията, която бе създал. Най-после бях научил една негова тайна. Какво означаваше тя?

Останах долу на улицата. Не предусещах някаква конкретна опасност. Поне още не.

Чаках на улицата доста дълго. Той остана в сградата почти два часа. Повече не го видях на прозореца. Какво правеше там? Времето лети, когато стоиш нащрек.

После светлината в апартамента изгасна.

Гледах сградата с нарастващо напрежение. Щабо не се появи навън. Разтревожих се. Къде беше?

Цели пет минути след като светлината на втория етаж изгасна, Щабо се появи на входа. Нервните му тикове като че ли се бяха възобновили. Може би бяха истински.

Той постоянно потриваше очите си, после брадичката си. Въртеше се неспокойно и често подръпваше ризата от гърдите си. Прокара пръсти през гъстата си черна коса три или четири пъти.

Този, когото виждах, ли беше Мислителя? Изглеждаше почти невъзможно. Но ако не беше той, къде се озовавахме ние?

Щабо продължаваше да оглежда нервно улицата, но аз стоях скрит в сенките на друга сграда. Бях сигурен, че не ме вижда. От какво се страхуваше?

Тръгна. Наблюдавах го как измина обратно същия път по Роуд Айланд авеню. После махна на едно такси.

Не го проследих. Исках, но предпочитах да направя друго. Едно предчувствие, което трябваше да проверя. Бързо пресякох улицата и влязох в сградата, където Щабо бе прекарал следобеда.

Трябваше да открия какво бе правил там вътре. Крайно време беше да си призная — той ме побъркваше. Предаваше ми нервните си тикове.

113.

Използвах една малка, но много полезна кука за ключалки и влязох в апартамента на Щабо за нула време. Не беше законно, но никой нямаше да разбере, че съм бил там.

Смятах бързо да огледам апартамента и веднага да се измъкна. Съмнявах се да е оставил някакви доказателства, свързващи го с отвличането или с банковите обири. Но трябваше да видя апартамента му. Необходимо бе да науча за Щабо повече, отколкото лекарите и сестрите от „Хейзълууд“ бяха отразили в докладите си. Трябваше да разбера Мислителя.

Той притежаваше колекция от наострени ловджийски ножове, събираше и стари оръжия: пушки от Гражданската война, немски лугери, американски колтове. Имаше сувенири от Виетнам: церемониален меч и военен флаг на батальон K10 NVA от Северновиетнамската армия. Но най-много в апартамента бяха книгите и списанията: „Злото, което хората причиняват“, „Престъпление и наказание“, „Вестник за оръжията“, „Научна Америка“.

Засега нямаше големи изненади. Освен тази, че той изобщо имаше апартамент.

— Щабо, ти ли си Мислителя? — попитах на глас. — Ти ли си Мислителя? Каква, по дяволите, е твоята игра?

Бързо претърсих дневната, малката спалня, после клаустрофобичната дупка, която очевидно използваше като кабинет.

Щабо, тук ли си замислил всичко?

На бюрото лежеше недовършено, написано на ръка писмо. Изглежда, беше работил по него неотдавна. Зачетох го.

Писмото продължаваше с това, че някакви дрехи на Щабо липсвали. Той беше говорил с някого в пералнята и му бяха обещали веднага да потърсят и изпратят дрехите му. Не беше ги получил.

Какво, по дяволите, беше това? Запитах се, когато дочетох странното, откачено, привидно несвързано писмо.

Поклатих глава. Дали пералнята на А. Лий бе следващата му цел? Нима планираше нещо срещу Лий? Мислителя?

Претърсих чекмеджетата на малкия бюфет и намерих още писма, писани до други компании: „Ситибанк“, „Чейс“, „Фърст Юниън“, „Ексън“, „Кодак“, „Бел Атлантик“ — купища писма.

Седнах и ги прегледах набързо. Всички бяха заплашителни или обидни послания. Шантава работа. Това бе Фредрик Щабо, какъвто го описваха в болничния му картон. Параноичен, сърдит на целия свят, вечно навъсен петдесет и една годишен мъж, уволнен от всяка работа, която бе започвал.

Обърквах се още повече, вместо да си изясня нещо за него. Прокарах пръсти по горния край на една висока кантонерка. И там имаше книжа. Издърпах ги и ги разгледах.

Бяха схеми на ограбените банки.

И план на хотел „Ринесънс Мейфлауър“!

— Боже, това е той — промълвих. Но какво търсеха чертежите тук?

Не помня точно какво стана в следващия момент. Може би някакво примигване на светлина или движение в стаята, което долових с периферното си зрение.

Загърбих бюрото на Щабо. Очите ми се отвориха широко от изненада, после от абсолютен шок. Сърцето ми прескочи.

Срещу мен вървеше мъж, стиснал ловджийски нож в ръката си. Беше с маска на президента Клинтън. И крещеше името ми!

114.

— Крос!

Протегнах ръце и опитах да спра ръката, която замахваше към мен. Ножът бе ловен, почти същият като наредените в другата стая. Вкопчих се в силната ръка. Ако това бе Щабо, той бе много по-як, отколкото изглеждаше в болницата.

— Какво правиш? — крещеше той. — Как смееш? Как смееш да докосваш личните ми вещи? — Звучеше като напълно превъртял. — Тези писма са лични!

Повдигнах рязко десния си крак и блъснах ръката с ножа. Острието се заби на няколко сантиметра в дървеното бюро. Маскираният мъж изрева и изпсува.

Ами сега? Не можех да рискувам да се наведа, за да извадя пистолета от кобура на глезена си. Маскираният лесно издърпа ножа. Замахна и описа смъртоносен полукръг във въздуха. Размина се с няколко сантиметра. Острието изсвистя край слепоочието ми.

— Ти ще умреш, Крос! — изкрещя той.

Забелязах стъклена бейзболна топка на бюрото му. Това бе единственото нещо наоколо, което приличаше на оръжие. Грабнах я. Хвърлих я странично към него!

Чух хрущящ звук, когато преспапието се заби в скулата му. Мъжът изрева дивашки, разярено, като ранено животно. После залитна назад. Но не падна.

Бързо се наведох и извадих глока си. Той се закачи за миг, но после се озова в ръката ми.

Мъжът отново ме атакуваше с големия нож.

— Спри! — извиках. — Ще те застрелям.

Той продължи да се приближава. Крещеше нещо неразбираемо. Пак замахна с ножа. Този път ме поряза по дясната китка. Болката ме жегна, беше много силна.

Стрелях. Куршумът го улучи в горната част на гърдите. Но не го спря! Мъжът се изви настрани, после се изправи и пак се хвърли срещу мен с крясъци:

— Майната ти, Крос. Ти си нищо!

Беше твърде близо, за да го избегна, а не исках да стрелям пак и да го убия, освен ако нямах друг избор. Блъснах го силно с глава в гърдите. Прицелих се в мястото, където бе ранен.

Той изпищя — ужасяващ пронизителен вопъл. После изпусна ножа.

Обхванах здраво тялото му. Краката ме боляха. Бутах го през стаята, докато не се блъснахме в стената. Цялата сграда се разтресе.

От съседния апартамент някой затропа по стената и започна да протестира заради шума.

— Извикайте полиция! — креснах аз. — Позвънете на 911.

Бях го притиснал към пода и той стенеше пронизително. Продължаваше да се бори и бие. Ударих го силно в челюстта и той най-после спря. После свалих гумената маска.

Беше Щабо.

— Ти си Мислителя — промълвих аз. — Наистина си ти.

— Не съм направил нищо — изръмжа той. Сетне отново започна да се бори с мен. — Ти влезе в дома ми. Глупак такъв! Всички сте глупаци! Чуй ме, тъпанар такъв. Чуй ме! Залови не когото трябва.

115.

Беше лудница и това явно подхождаше идеално на драматичното залавяне. Екип от криминолози и специалисти от ФБР пристигна в апартамента на Фредрик Щабо за по-малко от час. Познавах двама от тях — Грег Уочик и Джак Хийни, бях работил с тях при предишни случаи. Те бяха най-добрите във ФБР и започнаха професионално да обработват терена.

Стоях и гледах методичното претърсване. Специалистите търсеха фалшиви стени, хлабави дъски на пода, всяко място, където Щабо би могъл да скрие доказателства или евентуално петнайсетте милиона долара.

Бетси Кавалиър пристигна в апартамента малко след тях. Зарадвах се да я видя. След като почистиха и превързаха раната на гърдите на Щабо, двамата с Бетси се опитахме да го разпитаме. Той отказа да говори с нас. Нито дума. Изглеждаше по-луд от всякога, ту маниакален, ту тих и вглъбен. Правеше това, с което бе известен в „Хейзълууд“: наплю ме няколко пъти. Щабо плю, докато устата му не пресъхна, после обви ръце около себе си и млъкна.

Затвори очи. Не ни поглеждаше, не реагираше по никакъв начин. Накрая го откараха в усмирителна риза.

— Къде са парите? — попита Бетси, докато гледахме как Щабо напуска сградата.

— Само той знае и определено няма да ни каже. Никога, никога не съм се чувствал по-объркан в някое разследване.

Следващият ден бе дъждовен, потискащ, ужасен петък. С Бетси отидохме в Центъра за задържане, където беше Фредрик Щабо.

Десетки репортери бяха наобиколили сградата. Ние не им казахме нито дума, докато си пробивахме път към входа. Скрихме се под един голям черен чадър, а проливният дъжд ни бе достатъчно извинение.

— Жалки, проклети лешояди — прошепна Бетси. — Има три сигурни неща в този живот: смъртта, данъците и медиите, които няма да разберат правилно какво се случва. Ще видиш.

— Един да го напише погрешно и така си остава — съгласих се аз.

Срещнахме се с Щабо в малка безлична стая до коридора с килиите. Той вече не бе в усмирителна риза, но изглеждаше неадекватен. Служебният му адвокат присъстваше. Беше жена и се казваше Линда Коул. Тя май харесваше клиента си не повече от самите нас.

Изненадах се, че Щабо не си е наел някой известен адвокат, но всъщност всичко, което той правеше, ме изненадваше. Той не мислеше като другите хора. В това бе силата му, нали? Това харесваше той у себе си и може би то го бе довело дотук.

Няколко минути Щабо изобщо не ни погледна. С Бетси го бомбардирахме с въпроси, но той мълчеше упорито. Бяха увеличили дозата му „Халдол“ и се запитах дали на това се дължи вялостта му. Много се съмнявах. Усещах, че пак се преструва.

— Безнадеждно е — каза Бетси, след като висяхме там един час. Беше права. Нямаше смисъл да продължаваме да стоим при Щабо този ден.

Станахме да си ходим, Линда Коул — също. Тя бе дребна — също като Бетси — и много привлекателна. Не беше казала повече от десетина думи през изминалия час. Нямаше нужда тя да говори, щом клиентът й мълчеше. Внезапно Щабо отмести взор от точката на масата, в която се взираше през последните двайсет минути.

Погледна ме право в очите и най-сетне каза:

— Залови не когото трябва.

После Фредрик Щабо се ухили като най-побъркания човек, когото бях срещал в живота си. А съм срещал много побъркани.

116.

Бетси Кавалиър и аз се върнахме в „Хейзълууд“, при планините от работа, които ни очакваха там. Сампсън ни посрещна. До десет и половина вечерта бяхме прегледали всичко, което успяхме да намерим в болницата. Бяхме успели да идентифицираме деветнайсет човека от персонала, които бяха общували с Щабо. Краткият списък включваше шестима терапевти, които го бяха лекували.

С Бетси закачихме снимките им на едната стена. После аз закрачих напред-назад, гледах ги и се надявах на внезапно прозрение. Къде, по дяволите, бяха парите? Как бе успял Щабо на практика да контролира обирите и убийствата?

Пак седнах. Бетси пиеше шеста или седма диетична кола. Аз бях изпил също толкова чаши кафе. Междувременно бяхме се върнали на загадката с предполагаемото самоубийство на Джеймс Уолш и внезапното изчезване на Майкъл Дауд. Щабо бе отказал да отговаря на въпроси за двамата агенти. Защо му е било да ги убива? Какъв бе истинският му план?

Дяволите да го вземат!

— Възможно ли е Щабо да стои зад всичко това, Алекс? Наистина ли е толкова умен? Толкова зъл? Толкова откачен?

Изправих се от бюрото, на което работех.

— Вече не знам. Стана късно. Изтощен съм, Бетси. Тръгвам си. И утре е ден.

Лампите на тавана светеха ослепително и очите ме боляха от тях. Бетси ме погледна със зачервени и блуждаещи очи. Исках да я прегърна, но десетина агенти още работеха в залата. Копнеех да я притисна в обятията си, да поговорим за каквото и да е, само не за случая.

— Лека нощ — казах накрая. — Иди да поспиш.

— Лека нощ, Алекс. Липсваш ми — изговори беззвучно.

— Пази се — промълвих. — Пази се, като се прибираш.

— Винаги се пазя. Ти се пази.

Успях да се добера до вкъщи и веднага си легнах. Работех твърде много от дълго време. Може би наистина трябваше да напусна тази работа. Строполих се върху възглавницата. Към два и двайсет се събудих. В съня си бях разговарял с Фредрик Щабо. После бях говорил и с още някого от разследването. О, боже!

Беше лош, лош момент да се събудя. Обикновено не помня сънищата си — което навярно означава, че ги потискам, — но се събудих с един ясен и много смущаващ образ от последните минути.

Банковият крадец Тони Брофи ми беше описвал срещата си с Мислителя; той седял зад ярки лампи и се виждал само силуетът му. Фигурата, която Брофи бе описал, не пасваше на Щабо. Ни най-малко. Той бе споменал голям гърбав нос и големи уши. Няколко пъти беше споменал ушите. Големи уши, като отворени врати на кола. Щабо имаше малки уши и правилен нос.

Но се сетих за един друг човек! Божичко! Скочих от леглото. Погледах през прозореца, докато избистря мислите си. После се обадих на Бетси.

Тя вдигна на второто позвъняване. Гласът й бе мек, приглушен.

— Алекс е. Извинявай, че те будя. Мисля, че знам кой е Мислителя.

— Това някакъв лош сън ли е? — измърмори тя.

— Определено — казах й. — Това е най-ужасният ни кошмар.

117.

Имаше двама Мислители. Отначало ми се стори налудничаво, но постепенно ставах все по-сигурен, че това е отговорът на много от нещата, които ме объркваха в разследването.

Щабо бе единият Мислител, но той бе получил прякора на майтап, защото бил прекалено старателен, прекалено прецизен. Имаше и друг. Втори Мислител. С този човек не се шегуваха; той не пишеше заплашителни писма от стаята си в болницата за ветерани.

Отне ми няколко минути да убедя Бетси, че вероятно съм прав. После се обадихме на Кайл Крейг. Бяхме двама срещу един, докато не го склонихме да ни разреши да действаме — в съвсем нова и неочаквана посока.

В единайсет сутринта с Бетси излетяхме със самолет от базата „Болинг“. Допреди няколко седмици не бях стъпвал на това летище, а напоследък излитах от него по-често, отколкото от вашингтонското.

Малко след един кацнахме в Палм Бийч, Южна Флорида. Беше трийсет градуса и ужасно влажно. Не обърнах внимание на жегата. Бях развълнуван, въодушевен от възможността да разреша загадката. Посрещнаха ни няколко агенти от ФБР, но Бетси ръководеше операцията — дори и във Флорида. Местните агенти й се подчиняваха.

След като излязохме от малкото, но удобно летище, поехме по магистралата на север. Петнайсетина километра по-нататък завихме на изток към океана и Сингър Айланд. Слънцето приличаше на топка лимонов сладолед, който се топеше в яркосиньото небе.

По време на полета имах време да обмисля теорията си, че съществуват двама Мислители. Колкото повече разсъждавах, толкова по-сигурен бях, че най-после сме на прав път. Един ярък образ постоянно изникваше в съзнанието ми.

Беше снимка на терапевта д-р Бърнард Франсис. Фотографията бе закрепена към личното досие на Франсис, който бе работил в „Хейзълууд“. Други две негови снимки висяха на стените в кабинета на д-р Киофи. Бях ги видял, когато разговарях с него. Бърнард Франсис бе висок, започнал да оплешивява, с широко чело и гърбав нос. Освен това имаше големи щръкнали уши. Като отворени врати на кола.

Франсис бе лекувал Фредрик Щабо в продължение на девет седмици през ’96-а и после в продължение на пет месеца миналата година. В края на годината той се бе преместил във Флорида, уж да работи в някаква болница за ветерани в Северен Уест Палм. Щом установихме връзката с Франсис, изникнаха още няколко подробности. Според записките в картона, д-р Франсис бе придружавал Щабо на разходки извън болницата поне три пъти. Това не беше необичайно само по себе си, но при дадените обстоятелства бе доста интригуващо.

Докато летяхме към Флорида, препрочетох и бележките на самия д-р Франсис за Щабо от ’96-а и после от миналата година.

Една от много проницателните ранни бележки поставяше въпроса:

С Бетси знаехме отговора на този въпрос и подозирахме, че Франсис също го бе научил. През февруари ’96 г. Фредрик Щабо е уволнен от работата си като шеф на охраната на „Фърст Юниън“. По това време става поредица обири на клонове на „Фърст Юниън“ във Вирджиния и Мериленд, която остава неразкрита. Щабо се укорява за пропуските в сигурността и банката повтаря същото обвинение. Накрая го уволняват.

Скоро след това той получава нервна криза и постъпва по свое желание в „Хейзълууд“, където започват мисловните му игри и забавления.

118.

Поставихме постоянен наблюдателен пост пред сградата на Сингър Айланд, където живееше д-р Франсис. Той обитаваше просторен мезонет с четири спални и тераса на покрива, точно до океана. Изглеждаше не по джоба на обикновен терапевт в болница за ветерани. Разбира се, д-р Франсис не се смяташе за обикновен терапевт.

Заподозреният прекарваше вечерта в компанията на блондинка, която изглеждаше на половината от годините му. Трябва да отбележа, че бе слаб и в добра форма за четирийсет и петте си години. Жената бе ослепителна красавица с миниатюрен черен бански и черни чехли с висок ток. Постоянно наместваше бюста си в горнището на банския и отмяташе дългата си коса от очите.

— Много впечатляващо — намръщи се Бетси. — Май смята, че си е намерила страхотно гадже.

Бетси, двама агенти и аз бяхме в един микробус додж на паркинга пред сградата. Паркингът бе почти пълен, така че микробусът не се набиваше на очи. Имаше перископ, който ни позволяваше да гледаме как Франсис и гостенката му печаха пържоли на верандата. Агентите вече бяха идентифицирали жената като танцьорка в един скъп ресторант с полуголи сервитьорки. Тя бе неколкократно арестувана за проституция във Форт Лодърдейл. Казваше се Бианка Маси и беше на двайсет и три години.

Гледахме как добрият доктор постоянно прегръща и гали блондинката, докато приготвя вечерята. По едно време двамата се усамотиха вътре за около десет минути. После отново се появиха и докато се хранеха, се докосваха с крака под масата. Допиха втора бутилка вино, сетне пак изчезнаха в апартамента.

— Какво можем да видим вътре? — попита Бетси единия от агентите. — Трябва ми видимост.

— Нашият човек на покрива наблюдава вътрешността на мезонета през южните прозорци — отговори й агентът. — Типичен лъскав ергенски апартамент. Скъпи мебели, много техника. Уредба, уреди за фитнес. Докторът има черен лабрадор, който сигурно използва, за да се запознава с гаджета по плажа.

— Не мисля, че с тази се е запознал така — вметнах аз. — По-скоро я е ангажирал за цялата вечер.

— Той и младата дама в момента са интимно ангажирани. Черният лабрадор явно е научил доктора на някои неща. Наблюдателят ни казва, че ушите и носът му са много по-големи от една друга част от анатомията му.

Това предизвика смеха на цялата ни група. А и отслаби напрежението. Малко се страхувахме за момичето, но бяхме достатъчно близо, за да нахлуем вътре бързо, ако се наложеше.

Наблюдателят на покрива продължи да ни информира:

— Ох, докторът май страда от преждевременна еякулация. Но младата дама сякаш не се сърди. Ооо, целуна го по темето, горкото сладурче.

— Получаваш това, за което си си платил — подметна Бетси.

Накрая блондинката си тръгна и страстният филм свърши за тази вечер. Доктор Франсис постоя на верандата, пиеше бренди и гледаше лунната пътека.

— Ех, това е живот — въздъхна Бетси. — Луната над Маями и цялата тази красота.

Към полунощ звънна мобилният телефон на Франсис. Чухме обаждането в микробуса. Разговорът определено привлече вниманието ни. С Бетси си разменихме погледи.

Гласът, който се обаждаше, звучеше нервно:

— Бърни, претърсват навсякъде. Сега проверяват персонала. Те…

Франсис го прекъсна:

— Късно е. Ще ти се обадя сутринта. Аз ще ти се обадя. Не ми звъни тук. Вече съм ти го казвал. Моля те, не го прави повече!

Лекарят затвори сърдито. Допи брендито си.

Бетси ме сръга. Усмихваше се за пръв път, откакто наблюдавахме Франсис.

— Алекс, позна ли гласа, който се обади? — попита тя.

Несъмнено.

— Очарователната и талантлива Катлийн Макгигън. Сестра Макгигън е замесена. Всичко си идва на мястото, нали?

119.

Беше много лесно да презираш д-р Бърнард Франсис. Той бе отрепка, от най-лошите представители на човешкия род, убиец, който обичаше да гледа как жертвите му страдат. Това правеше нощното наблюдение по-лесно, почти поносимо. Както и идеята, че Франсис е Мислителя и че съвсем скоро ще го притиснем до розовата мазилка на стените в тежкарския му мезонет.

Катлийн Макгигън повече не позвъни на Франсис тази нощ. Той също не й се обади. Към един часа влезе вътре и си легна, като преди това включи алармената система.

— Лека нощ, копеле — каза Бетси, когато лампите в апартамента изгаснаха.

— Знаем къде живее. Знаем, че той го е направил, макар че не сме сигурни точно как. Но да, не можем да го арестуваме? — възропта единият агент.

— Търпение, търпение — успокоих го аз. — Току-що пристигнахме. Ще го пипнем. Просто искаме още малко да го понаблюдаваме. Този път трябва да сме абсолютно сигурни. И трябва да открием къде са парите, които е откраднал.

Към два с Бетси най-после си тръгнахме от наблюдателния пост в микробуса. Потеглихме с един седан на Бюрото. Тя пое извън Сингър Айланд. Останалите бяха отседнали в „Холидей Ин“ в Уест Палм. Ние се отправихме на север по магистралата.

— Съгласен ли си? — попита тя, когато стъпихме на междущатската магистрала. Изглеждаше по-уязвима, отколкото бях свикнал да я виждам. — „Хаят Риджънси“ е няколко отклонения по на север.

— Харесва ми да съм с теб, Бетси. Още от първия път, когато се срещнахме.

— Да, Алекс. Усещам го. Но не е достатъчно, така ли?

Погледнах я. Харесвах я още повече, когато беше малко неуверена в себе си.

— Искаш да бъда честен и откровен в два и петнайсет през нощта? — пошегувах се.

— Абсолютно, категорично.

— Знам, че звучи малко откачено, но…

Тя се усмихна:

— Мога да се оправям с откачените.

— Не знам точно какво става с живота ми в момента. Сякаш се нося по течението. Това не е типично за мен. Може би е за хубаво.

— Още се опитваш да преодолееш раздялата с Кристин — каза тя. — Мисля, че така е правилно. Държиш се смело.

— Или глупаво — усмихнах се аз.

— Вероятно по малко и от двете. Но това е правилната посока. Привидно си спокоен и ясен — по един хубав начин. Но всъщност си и сложен — по хубав начин. Сигурно си мислиш, че можеш да кажеш същото за мен.

— Не точно. В действителност си мисля какъв късметлия съм, че те срещнах.

— Няма нужда това да се превръща в нещо специално, Алекс. За мен вече е такова. — Очите й бяха толкова красиви, така искрящи. — Все пак ще дойдеш при мен тази вечер, нали? В скромната ми стая в „Хаят“?

— С удоволствие, желая го повече от всичко.

Когато паркирахме пред хотела, Бетси се наведе към мен и ме целуна. Привлякох я към гърдите си и я притиснах силно. Останахме така няколко минути.

— Ще ми липсваш ужасно — прошепна тя.

120.

Остатъкът от нощта отлетя и смятам, че и двамата бяхме нещастни от идването на сутринта. Продължавах да мисля за казаното от Бетси: че ще й липсвам. Върнахме се в микробуса на ФБР в девет сутринта. Вътре вече миришеше неприятно. В ъгъла имаше две кофи със сух лед, който се изпаряваше и правеше претъпканото пространство що-годе поносимо за живот.

— Какво става, господа? — попита Бетси агентите. — Пропуснах ли нещо интересно? Нашият човек размърда ли се вече?

Казаха ни, че Франсис е станал и че още не се е обаждал на Катлийн Макгигън. Беше ми хрумнала една идея и я споделих с останалите. Бетси хареса предложението ми. Обадихме се на Кайл Крейг и го открихме в дома му. На него също му допадна идеята.

Агенти в Арлингтън, Вирджиния, арестуваха сестра Макгигън малко след десет сутринта. Тя бе подложена на разпит и отрече да знае нещо за връзка между д-р Бърнард Франсис и Фредрик Щабо. Освен това отхвърли своето участие в схемата. Каза, че обвиненията срещу нея са абсурдни. Не се била обаждала на Франсис предната нощ и нямала нищо против да проверим разпечатката с телефонните й разговори.

Междувременно други агенти претърсваха къщата и двора на Макгигън. Към обяд откриха един от диамантите, получени като откуп от „Метро Хартфорд“. Медицинската сестра се паникьоса и промени показанията си. Разкри на ФБР, че знае за д-р Франсис. Фредрик Щабо, обирите и отвличането.

— Да, да, да, да! — извика Бетси Кавалиър и подскочи в микробуса, когато чу тази новина. Удари главата си в покрива. — Ох, заболя ме! Няма значение. Пипнахме го! Доктор Франсис е в ръцете ни.

Малко след два следобед Бетси и аз прекосихме грижливо окосената морава и изкачихме тухлените стълби към сградата на лекаря. Сърцето ми биеше лудо. Това беше. Трябваше да бъде. Взехме асансьора до петия етаж, до мезонета, до леговището на Мислителя.

— Заслужихме си правото да направим това — казах й.

— Нямам търпение да видя лицето му — рече Бетси, когато натисна звънеца. — Студенокръвно нищожество. Звън-звън. познай кой е на вратата? Това ти е за Уолш и Дауд.

— И за момченцето на Бучиери, и за другите убити. — Д-р Франсис отвори вратата. Беше с бронзов тен, носеше долнище на анцуг и тениска, краката му бяха боси. Не изглеждаше като студенокръвно, безсърдечно чудовище. Често се получава така.

Бетси му каза кои сме. После му обясни, че сме част от екипа, разследващ отвличането в „Метро Хартфорд“ и обирите на няколко банки край Вашингтон.

За миг Франсис ни погледна объркано.

— Не разбирам. Защо сте дошли? Не съм бил във Вашингтон почти от година. Не знам как мога да ви помогна за разследването на обирите. Сигурни ли сте, че не сте сбъркали адреса?

Аз се намесих:

— Може ли да влезем, доктор Франсис? Не сме сбъркали адреса. Повярвайте ми. Искаме да поговорим с вас за един ваш бивш пациент — Фредрик Щабо.

Франсис успя да си придаде още по-объркан вид. Добре играеше ролята си, но това не ме изненада.

— Фредрик Щабо? Шегувате се, нали?

— Не се шегуваме — каза Бетси натъртено.

Докторът се ядоса. Лицето и вратът му почервеняха.

— Ще бъда в кабинета си в болницата в Усет Палм в понеделник. Болницата се намира на Блу Херън. Там можем да поговорим за бившите ми пациенти. Фредрик Щабо? Боже господи! Това беше приблизително преди година. Какво е направил? Заради заплашителните му писма до големите компании ли е всичко? Вие сте невероятни. Моля ви, сега напуснете дома ми!

Доктор Франсис опита да затръшне вратата в лицето ми. Аз му попречих с ръка. Сърцето ми продължаваше да бие до пръсване. Беше толкова хубаво: бяхме го пипнали.

— Това не може да чака до понеделник, доктор Франсис — обясних му аз. — Изобщо не може да чака.

Той въздъхна, но продължи да изглежда невероятно раздразнен.

— Ами добре. Тъкмо си правех кафе. Влезте, щом се налага.

— Налага се — казах на Мислителя.

121.

— Защо, по дяволите, сте тук? — попита д-р Франсис, докато го следвахме през остъклената лоджия, разкриваща изглед към вълните на Атлантика няколко етажа по-долу. Гледката бе великолепна, струваше поне две убийства. Следобедното слънце хвърляше безброй искрящи отблясъци, които танцуваха върху водната повърхност. Животът бе много добър към д-р Бърнард Франсис.

— Фредрик Щабо е измислил целия план, нали? — попитах аз колкото да разчупя леда. — Той е съставил сложен план за отмъщение срещу банките. Разполагал е с цялата информация, бил е достатъчно вманиачен, имал е връзки. Нали така е станало?

— За какво говорите, по дяволите? — Франсис ни изгледа така, сякаш двамата с Бетси бяхме от душевноболните му пациенти.

Не обърнах внимание на погледа, нито на снизхождението в гласа му.

— Чули сте за този план по време на някой терапевтичен сеанс с Щабо. Били сте впечатлен от подробностите, от точността. Той бил обмислил всичко. Освен това сте открили, че той не се е скитал всичките тези години след войната. Разбрали сте, че е работил във „Фърст Юниън“. Каква изненада! Бил е шеф на охраната. Той наистина е познавал банките и как може човек да ги ограби. Той е бил луд, но не по начина, по който сте мислели.

Франсис включи кафемашината.

— Даже няма да удостоя тези измислици с отговор. Бих ви предложил кафе, но вече ме ядосахте. Наистина ми писна от вас. Моля ви да свършите по-бързо с глупостите си и да си вървите.

— Не искам кафе — казах аз. — Искам теб, Франсис. Ти си убил всички тези хора без никакво угризение. Убил си Уолш и Дауд. Ти си лудият гений. Мислителя. Ти, а не Фредрик Щабо.

— Единственият луд тук сте вие. И двамата сте ненормални — заяви д-р Франсис. — Аз съм уважаван лекар, имам медали от армията.

После се усмихна — сякаш не можа да се сдържи — и изражението на лицето му ми разкри всичко: Мога да направя всичко, което поискам. Ти си нищожество за мен. Правя каквото си искам. Бях виждал това ужасно изражение и преди. Познавах го добре. Гари Сонежи, Казанова, г-н Смит, Невестулката. Франсис също бе психопат. Беше не по-малко луд от всички други убийци, които бях залавял. Може би бе прекарал твърде дълго време, работейки недооценен в болницата за ветерани. Но причините несъмнено бяха много по-дълбоки.

— Един от хората, които си интервюирал за банковите обири, те е запомнил. Той те описа като висок, с широко чело, гърбав нос и големи уши. Фредрик Щабо не изглежда така.

Франсис се извърна от кафемашината и се засмя дрезгаво и неприятно:

— О, това е много убедително доказателство, господин детектив. Бих искал да чуя как го представяте пред областния прокурор във Вашингтон. Обзалагам се, че здравата ще се посмее.

Усмихнах му се в отговор.

— Вече говорихме с областния прокурор. Тя не се засмя. Между другото Катлийн Макгигън също ни разказа доста неща. Тъй като ти не й се обади, както й обеща, решихме ние да я посетим. Арестуваме те за обир, отвличане и убийство. Доктор Франсис, виждам, че вече не се смееш.

Усетих, че мислите му препускат далече от нашия разговор.

— Забелязвате и че не се втурвам да се обадя на адвоката си.

— Би трябвало — казах му. — Има и още нещо, което трябва да знаеш. Тази сутрин Щабо най-после проговори. Той си е водел дневник за твоите сеанси с него. Правил си е записки. Написал е за интереса ти към плановете му. Знаеш колко методичен може да бъде Фредрик. Колко подробен. Каза, че на сеансите си му задавал повече въпроси за обирите, отколкото за самия него. Споделил е с теб плановете си за всичко.

— Искаме парите, петнайсетте милиона долара — каза Бетси на Франсис. — Ако възстановите парите, нещата ще се улеснят за вас. Това е най-доброто предложение, което ще получите.

Презрението на Франсис се разгаряше.

— Да предположим за момент, че аз съм този Мислител, за когото говорите. Не мислите ли, че бих си подготвил гениален план за бягство? Не можете просто да нахлуете тук и да ме хванете. Мислителя не би позволил да бъде заловен от двама жалки полицаи като вас.

Най-после бе мой ред да се усмихна.

— Не знам дали е така, Франсис. Може би ние, жалките полицаи, сме те изненадали. Мисля, че сега трябва да се оправяш сам. Или Щабо ти е осигурил и план за бягство? Не ми се вярва.

122.

— Всъщност ми осигури — каза Франсис. Гласът му бе поне една октава по-нисък от обичайното. — Винаги съществуваше нищожната възможност да ме заловите. Да бъда изправен пред перспективата да прекарам живота си в затвора. Това е абсолютно неприемливо, не схващате ли? Няма да се случи. Трябва да го разберете.

— В действителност ще се случи — също така категорично каза Бетси. В същото време аз вече посягах към пистолета си.

Изведнъж Франсис се втурна и разби стъклената врата, която водеше към терасата на покрива. Знаех, че няма начин да се измъкне оттам. Какво правеше?

— Франсис, не! — извиках.

С Бетси едновременно извадихме пистолетите си, но не стреляхме. Нямаше причина да го убиваме. Връхлетяхме през вратата и го последвахме по обветрената дървена тераса.

Когато стигна до далечния й край на покрива, Франсис направи нещо, което никога не бих предположил, дори и след сто живота, прекарани в полицията.

Той се хвърли от покрива, който бе на пет етажа над улицата. Бърнард Франсис полетя надолу с главата. Със сигурност щеше да си счупи врата. Нямаше как да остане жив.

— Не мога да повярвам — изпищя Бетси, когато стигна до ръба на покрива и погледна надолу.

Аз също не повярвах на очите си. Франсис бе скочил в блестящия басейн пет етажа по-долу. Показа се на повърхността и бързо заплува към далечния край на басейна.

Нямах избор и не се поколебах. И аз скочих от покрива.

Бетси изостана само с една крачка.

И двамата викахме, докато летяхме към басейна.

Ударих водната повърхност първо с гърба си и бях жестоко наказан за това. Тялото ми сякаш се разби. Имах чувството, че всичките ми вътрешности набързо се пренаредиха.

Потънах към дъното, ударих се доста силно в него, но после се отблъснах към повърхността и заплувах възможно най-бързо към далечния край. Опитвах се да проясня главата си, да фокусирам погледа си, да мисля светкавично как да спра бягството на Мислителя.

Изскочих от басейна и видях Франсис да тича през дворовете на съседните сгради. Хвърляше водни пръски като патица.

С Бетси побягнахме след него. Обувките ни жвакаха и пръскаха вода. Нищо не ни интересуваше, освен да го хванем.

Докторът набираше скорост, аз — също. Предполагах, че на някой от съседните паркинги го чака кола — или може би дори лодка на близкия кей.

Въпреки усилията си, почти не скъсявах дистанцията помежду ни. Франсис бягаше бос, но това сякаш не го забавяше.

Той погледна през рамо и ни видя. После обърна глава напред и съзря нещо, което промени напълно положението му.

На паркинга пред него стояха трима агенти от ФБР. Бяха с извадени пистолети и го държаха на мушка. И тримата му извикаха да спре.

Докторът замръзна на място. Погледна пак към нас, сетне се обърна към тримата агенти. Бръкна в джоба на панталона си.

— Франсис, недей! — извиках аз и се втурнах към него.

Но той не извади оръжие. В ръката си държеше малко шишенце. И изля съдържанието му в устата си.

Доктор Франсис внезапно се хвана за гърлото. Очите му изскочиха, двойно по-големи от нормалното. Падна на колене и ги израни на паважа.

— Той се отрови — промълви Бетси дрезгаво. — Боже господи, Алекс!

В прилив на сила Франсис се изправи отново. Гледахме с ужас как се лута диво из паркинга, размахва ръце, танцувайки някакъв странен танц с почти вкочанен гръбнак. От устата му излизаше пяна. Накрая се просна по лице върху един сребрист мерцедес. По капака на колата протече кръв.

Той изкрещя, опита да ни каже нещо, но от устата му излезе само измъчено гъргорене. Носът му кървеше обилно. Мъжът се виеше и гърчеше, а ние не можехме да направим нищо, за да му помогнем.

Още агенти прииждаха на паркинга. Също и обитатели на околните сгради и зяпачи. Никой не можеше да направи нищо за Франсис. Той бе убивал хора, бе отровил няколко човека. Бе убил двама агенти на ФБР Сега го гледахме как умира и беше ужасяващо. Траеше твърде дълго.

Той се строполи тежко на земята. Спазмите и гърчовете забележимо отслабнаха. Мъчителни гъргорещи звуци излизаха от гърлото му.

Коленичих до него.

— Къде е агент Дауд? Къде е Майкъл Дауд? — настоявах аз. — За бога, кажи ни!

Франсис ме погледна и каза последните думи, които бих искал да чуя:

— Заловихте не когото трябва.

После умря.