Рубиненочервено

Глава 9

Майка ми ме прегърна, сякаш ме е нямало поне три години. Безброй пъти трябваше да я убедя, че с мен всичко е наред, докато престане да ме разпитва.

— И с теб ли всичко е наред, мамо?

— Да, миличко, добре съм.

— Значи всички сме добре. Хубаво е, че изяснихме този въпрос — каза иронично господин Де Вилърс. — Той пристъпи толкова плътно до двете ни с мама, че можех да подуша афтършейва му. Някакъв аромат на подправки и плодове с лек дъх на канела. Веднага огладнях още повече. — А сега какво трябва да правим с теб, Грейс? — Вълчите очи взеха на мушка майка ми.

— Казах истината.

— Да, що се отнася до Гуендолин. Но все още предстои да се изясни защо акушерката, която е била толкова отзивчива навремето и е подправила акта за раждане, е трябвало да отпътува точно днес.

Мама сви небрежно рамене,

— Не бих придавала на всяка случайност такова голямо значение, Фолк.

— Намирам за също толкова странно, че при очевидно преждевременно раждане е потърсена помощта на акушерка. Всяка жена, която поне донякъде е с разсъдъка си, още при първите признаци на контракции ще отиде в болница.

Определено имаше право.

— Всичко се случи прекалено бързо — рече мама без да й мигне окото. — Зарадвах се, че акушерката изобщо успя да дойде.

— Дори и така да е, при преждевременно раждане човек би отишъл в болницата веднага след това, а и може детето да се прегледа.

— Така и направихме.

— Но едва на следващия ден — каза Де Вилърс. — В болничния картон пише, че детето е било основно прегледано, но майката е отказала самата тя да бъде прегледана. Защо, Грейс?

Мама се засмя.

— Мисля, че би ме разбрал, ако самият ти родиш дете и зад гърба си имаш няколко десетки гинекологични прегледа. Аз се чувствах отлично, исках единствено да знам дали с бебето всичко е наред. Това, което мен ме учудва, е, как си успял толкова бързо се добереш до болничния картон. Мислех, че подобен род информация е лекарска тайна.

— Ако искаш, можеш да съдиш болницата за нарушаване на закона. Междувременно ще продължим да издирваме акушерката. Вече изгарям от любопитство да чуя какво ще ни разкаже тази жена.

Вратата се отвори и господин Джордж и доктор Уайт влязоха заедно с госпожа Дженкинс, която мъкнеше цяла камара папки. След тях с небрежна походка се появи и Гидиън. Този път намерих време да огледам и останалата част от тялото му, не само хубавото му лице. Търсех нещо, което да не ми харесва, за да не се чувствам толкова несъвършена в сравнение с него. За съжаление нищо не можах да открия. Краката му не бяха станали криви от играта на поло[10], нито имаше прекалено дълги ръце или пък провиснали уши (което според Лесли бе признак за скръндзавост). Както бе подпрял дупето си на бюрото и бе скръстил ръце пред гърдите си, изглеждаше неподражаемо самоуверен и страхотен. Единствено ми оставаше дългата почти до раменете коса, която можех да сметна за тъпа. За съжаление дори това не се получи. Косата му бе хубава и блестяща, и неволно се залитах какво ли бе чувството да я докоснеш.

Такава красота, пропиляна напразно. Истинска мъка.

— Всичко е подготвено — каза господин Джордж и ми намигна. — Машината на времето е готова за старт.

Робърт, момчето призрак, ми махна срамежливо и аз му махнах в отговор.

— Е, сега вече се събрахме всички — каза Де Вилърс. — Това ще рече, че за съжаление Гленда и Шарлот трябваше да се сбогуват с нас. Но предадоха сърдечни поздрави на всички.

— Да, сигурен съм — рече доктор Уайт.

— Горкото момиче! Цели два дни тази болка от лъжливите симптоми, сигурно не й е било лесно — Господин Джордж изопна състрадателно лице.

— А и с такава майка — измърмори доктор Уайт, докато прелистваше една от папките, които бе донесла секретарката. — Наистина е наказано, бедното момиче.

— Госпожо Дженкинс, докъде е стигнала мадам Росини с гардероба на Гуендолин?

— Та тя току-що… Ще я попитам — каза и забързано излезе през вратата.

Господин Джордж потри ръце, изпълнен с желание за действие.

— Значи можем да започваме.

— Нали няма да я изложите на опасност? — обърна се мама към него. — Дръжте я настрана от цялата тази история.

— Със сигурност ще я държим настрана — каза Гидиън.

— Ще направим всичко възможно, за да защитим Гуендолин — увери я господин Джордж.

— Не можем да я държим настрана, Грей — каза Де Вилърс. — Тя е част от тази история. От самото начало трябваше да си наясно. Още преди да започнеш глупавата си игра на криеница.

— И благодарение на вас момичето е напълно неподготвено и незнаещо — рече доктор Уайт. — Което значително ще усложни мисията ни. Но сигурно точно това е била и целта ви.

— Целта ми бе да не излагам на опасност Гуендолин — отвърна мама.

— Дори и сам постигнах много — каза Гидиън — Мога и сам да довърша мисията.

— Точно на това се надявах — рече мама.

Мога и сам да довърша мисията. Боже! С усилие потиснах смеха си. Звучеше като реплика от тъп екшън филм, в който меланхолично гледащ мускулест тип спасява света, като сам-самичък се изправя срещу сто и двайсет нинджи, цяла флота вражески извънземни кораби или цяло село въоръжени до зъби гангстери.

— Ще видим за какви задачи ще се окаже подходяща — каза Де Вилърс.

— Имаме кръвта й — рече Гидиън. — Не ни е нужно нищо повече от нея. Ако иска, може да идва всеки ден тук и да елапсира — така всички ще са доволни.

Моля? Елапсира? Звучеше като някое от понятията, с които господин Уитман обичаше да ни обърква в час по английски. „По принцип интерпретацията ти не беше никак лоша, Гордън, но следващия път с малко повече елаборация, моля.“ Или може би елапсация? Все тая, нито Гордън, нито аз, нито пък останалата част от класа някога са чували тази дума. Разбира се, с изключение на Шарлот.

Мистър Джордж забеляза неразбиращото ми изражение.

— Под елапсиране се има предвид целенасочено изразходване на времето ти за пътуване във времето, като с помощта на хронографа те изпращаме за няколко часа в миналото. По този начин предотвратяваме неконтролируемите скокове във времето. — Той се обърна към останалите. — Сигурен съм, че тепърва Гуендолин ще ни изненадва с потенциала си. Тя…

— Тя с едно дете — прекъсна го Гидиън. — Няма представа от нищо.

Изчервих се. Що за нахалство беше това? И колко презрително ме гледаше. Този малоумен, надут… поло играч!

— Изобщо не е вярно!

Не бях дете! Бях на шестнайсет и половина. Точно колкото и Шарлот. На моите години Мария-Антоанета отдавна е била омъжена. (Това го знаех не от уроците по история, а от филма с Кирстен Дънст, който двете с Лесли гледахме на дивиди). А Жана д’Арк е била едва на петнайсет, когато…

— Така ли? — гласът на Гидиън преливаше от сарказъм. — Какви са познанията ти по история, например?

— Достатъчни са. — Та нали бях изкарала шестица на последния тест по история?

— Наистина ли? Кой управлява Англия след Джордж Първи?

Нямах абсолютно никаква представа.

— Джордж Втори? — казах, разчитайки на късмета.

Ха! Изглеждаше разочарован. Явно беше вярно.

— А коя кралска династия през 1702 година поема управлението от Стюардите и защо?

По дяволите!

— Ъъъ… това още не сме го учили.

— Да, разбира се. — Гидиън се обърна към останалите. — Няма понятие от история. Дори не може да говори адекватно. Без значение къде в миналото ще озовем, тя ще се набива на очи. Освен това няма никаква представа за какво става дума. Тя не само ще е напълно безполезна, но и ще застраши цялата мисия!

Моля? Дори не мога да говоря адекватно? Бяха ми хрумнали няколко много адекватни ругатни, които с удоволствие бих му изкрещяла.

— Гидиън, мисля, че достатъчно ясно изказа мнението си — каза Де Вилърс. — Сега ще е интересно да разберем какво ще каже графът за всичко това.

— Не можете да направите това. — Думите бяха изречени от майка ми. Изведнъж гласът й звучеше сякаш задавено.

— Графът изключително много ще се зарадва да се запознае с теб, Гуендолин — каза господин Джордж, без да обръща внимание на протеста й. — Рубинът, дванайсетият — последният в кръга. Ще е много тържествен момент, когато се изправите един срещу друг.

— Не! — каза майка ми.

Всички се обърнаха към нея.

— Грейс! Не започвай отново! — рече баба ми.

— Не — повтори мама. — Моля ви! Не е необходимо да се запознава с нея. Би трябвало да му е достатъчно, че с кръвта си тя ще затвори кръга.

— Щеше да затвори кръга — вметна доктор Уайт, който все още прелистваше папката. — Ако след кражбата не трябваше да започнем отначало.

— Както и да е, не искам Гуендолин да се запознава с него. Това е моето условие. Гидиън може сам да справи с всичко.

— Със сигурност не е в твоите правомощия да решаваш това — каза Де Вилърс, а доктор Уайт извика: — Условия! Тя поставя условия!

— Но тя е права! Никой няма полза от това да замесваме и момичето — каза Гидиън. — Ще обясня на графа какво се е случило и съм сигурен, че ще сподели мнението ми.

— При всички положения ще иска да я види, за да може сам да си състави мнение — рече Де Вилърс. — Това няма да я застраши. Дори не е нужно да напуска сградата.

— Госпожо Шепърд, уверявам ви, че на Гуендолин няма да й се случи нищо лошо — каза господин Джордж. — Вероятно мнението ви за графа се базира на предразсъдъци и за всички нас ще е удоволствие да ги опровергаем.

— Опасявам се, че няма да успеете.

— Скъпа Грейс, сигурно ще искаш да споделиш с нас въз основа на каква информация отхвърляш графа — човек, който никога не си виждала? — попита Де Вилърс.

Мама стисна устни.

— Слушаме те! — каза Де Вилърс.

Мама мълчеше, но най-накрая промълви:

— Просто… такова е вътрешното ми усещане.

Де Вилърс изви устни в иронична усмивка.

— Не знам защо, Грейс, но постоянно имам чувството, че премълчаваш нещо. От какво се страхуваш?

— Кой е този граф и защо не мога да се запозная с него? — попитах аз.

— Защото майка ти има вътрешно усещане — каза доктор Уайт и приглади сакото си. — Между другото, госпожо Шепърд, този мъж е мъртъв от поне двеста години.

— И такъв трябва и да си остане — промърмори майка ми.

— Граф Сен Жермен е петият от дванайсетте пътуващи във времето — обясни ми господин Джордж. — Преди малко в кабинета с архивите видя портрета му. Той е човекът, който е успял да разбере как функционира хронографът и да разчете древните ръкописи. Той не само е установил как с помощта на хронографа да пътува в избрана от него година и ден, а и е открил тайната зад тайната. Тайната на дванайсетте. С помощта на хронографа е успял да открие родените преди него пътуващи във времето и да ги посвети в тайната. Графът е потърсил и получил подкрепата на най-брилянтните учени на своето време — математици, алхимици, магьосници, философи — всички те били очаровани от мисията му. Заедно те разчели древните ръкописи и изчислили рождените дати на седемте пътуващи във времето, които е предстояло да бъдат родени, за да се затвори кръгът. През 1745 година графът е основал Обществото на пазителите, тайната ложа на граф Сен Жермен.

— При разчитането на древните ръкописи на графа са помагали такива известни личности като Раймонд Лулий, Агрипа фон Нетесхайм, Джон Колет, Хенри Дрейпър, Саймън Форман, Самуел Хартлиб и Джон Уолис.

Не бях чувала нито едно от тези имена.

— Не е чувала нито едно от тези имена — каза Гидиън подигравателно.

Боже! Да не би да можеше да чете мисли? В случай че можеше, го изгледах гневно и си помислих с цялата концентрация, на която бях способна: Ти! Малоумен! Фукльо!

Той погледна встрани.

— Но Исак Нютон е починал през 1727 година — Как тогава е могъл да бъде член на Обществото на пазителите? — Самата аз се учудих, че се сетих за това. Лесли ми го беше казала вчера по телефона и по непонятни причини се бе загнездило в съзнанието ми. Все пак не бях толкова тъпа, колкото този Гидиън твърдеше.

— Правилно — рече господин Джордж и се усмихна. — Това е едно от предимствата, които имат пътуващите във времето. Човек може да има приятели и в миналото.

— А каква е тайната зад тайната? — попитах.

— Тайната на дванайсетте ще се разкрие, когато кръвта на дванайсетте пътуващи във времето се вкара в хронографа — обяви господин Джордж тържествено. — Затова кръгът трябва да се затвори. Това е най-важната задача, с която трябва да се справим.

— Но нали аз съм последната от дванайсетте. С мен кръгът би трябвало да се е затворил!

— Да, щеше да се е затворил, ако преди седемнайсет години на твоята братовчедка Люси не й бе хрумнало да открадне хронографа.

— Пол открадна хронографа — каза лейди Ариста. — Люси само…

Де Вилърс вдигна ръка.

— Да, да, нека кажем, че двамата заедно са го откраднали. Две заблудени деца… С това се съсипа целият петстотингодишен труд. За малко мисията да се провали и заветът на граф Сен Жермен веднъж завинаги да остане загубен.

— Значи заветът е тайната?

— За щастие в сградата имаше още един хронограф — продължи с обясненията си господин Джордж. — Не е било предвидено някога да влезе в употреба. Озовал се е в ръцете на пазителите през 1757 година. Бил е дефектен, занемарен и скъпоценните му камъни били ограбени. След мъчителни, продължили двеста години реконструкции, пазителите успели да…

Доктор Уайт нетърпеливо го прекъсна:

— Нека съкратим малко историята: бил е поправен и наистина е проработил, което обаче успяхме да установим едва след като единайсетият пътуващ във времето, тоест Гидиън, направи първото си пътуване. Бяхме загубили единия хронограф, а с него и кръвта на десет от пътуващите във времето. Затова трябваше да започнем съвсем отначало с втория хронограф.

— За да… разкриете тайната на дванайсетте? — попитах.

За малко да кажа „разбулите“. Започвах да се чувствам, сякаш някой е промил съзнанието ми.

Тържественото кимане на доктор Уайт и господин Джордж даде отговор на въпроса ми.

— А какво представлява тази тайна?

Мама започна да се смее. Беше напълно неуместно, но тя се смееше толкова невъздържано, също като Каролайн, когато гледаше „Мистър Бийн“ по телевизията.

— Грейс! — изсъска лейди Ариста. — Вземи се в ръце!

Но мама се засмя още по-силно.

— Самата тайна представлява тайна — успя да каже тя през смях. — Винаги е било така.

— Нали ви казвам: всичките са истерични! — изръмжа доктор Уайт.

— Хубаво е, че успяваш да откриеш нещо смешно във всичко това — каза Де Вилърс.

Мама избърса сълзите, потекли й от смях.

— Съжалявам, не знам какво ми стана. Всъщност по-скоро ми иде да плача, честно.

Осъзнах, че с въпросите си за същината на тайната няма да стигна до никъде.

— Какво му е толкова опасното на този граф, че не бива да се запознавам с него? — попитах вместо това.

Мама само поклати глава, изведнъж отново станала сериозна. Започвах да се притеснявам за нея. Тези резки промени в настроението й изобщо не бяха характерни за нея.

— Абсолютно нищо — отговори докторът вместо нея. — Майка ти се безпокои, че можеш да влезеш в досег с нечии умни мисли, които противоречат на нейните собствени представи. Но тя няма думата между тези стени.

— Умни мисли — повтори майка ми и този път нейният глас бе този, който преливаше от сарказъм. — Това не е ли малко преувеличено?

— Както и да е, нека оставим Гуендолин сама да реши дали да се срещне с графа.

— Само за да разговаряме? В миналото? — местех въпросително погледа си от Де Вилърс към господин Джордж и обратно. — Може ли той да даде отговор на въпроса ми за тайната?

— Ако пожелае — каза господин Джордж. — Ще се срещнеш с него през 1782 година. По това време графът вече е бил много стар мъж. И за щастие е имал работа тук, в Лондон — строго секретна мисия, за която историците и неговите биографи не са знаели. Той е пренощувал в тази сграда. Затова ще е много лесно да организираме срещата ви. Разбира се, Гидиън ще те придружи.

Гидиън измърмори нещо неразбираемо под носа си, като долових само думите „идиоти“ и „бавачка“. Как само ненавиждах този тип.

— Мамо?

— Кажи „не“, миличко.

— Но защо?

— Още не си готова за това.

— Още не съм готова за какво? Защо не трябва да се срещам с този граф? Какво му е толкова опасното? Просто ми кажи, мамо!

— Да, Грейс, кажи й — рече Де Вилърс. — Тя не харесва всичката тази тайнственост. А когато идва от собствената ти майка, боли още повече, си мисля аз.

Мама мълчеше.

— Както сама можеш да видиш, е трудно да се изкопчи наистина полезна информация — каза Де Вилърс. Кехлибарените му очи ме гледаха сериозно.

Мама продължаваше да мълчи.

Идеше ми да я разтърся. Фолк де Вилърс беше прав: с тези тъпи намеци не ми помагаше ни най-малко.

— Тогава сама ще разбера. Искам да се запозная с него. — Не знам какво ми стана, но изведнъж вече не се чувствах като петгодишна, която иска да избяга вкъщи, за да се скрие под леглото.

Гидиън въздъхна.

— Грейс, чу какво каза дъщеря ти — каза Де Вилърс. — Предлагам да се върнеш в Мейфсър и да вземеш успокоително. Ще откараме Гуен вкъщи, когато… свършим с нея.

— Няма да я оставя сама — прошепна майка ми.

— Каролайн и Ник скоро ще се приберат от училище, мамо. Спокойно можеш да тръгнеш. Мога и сама да се грижа за себе си.

— Не можеш — отново прошепна тя.

— Ще дойда с теб, Грейс — каза лейди Ариста с изненадващо нежен глас. — От два дена без почивка съм тук и вече главата ме боли. Събитията взеха наистина непредвидим обрат. Но… вече нищо не зависи от нас.

— Много мъдро — рече доктор Уайт.

Майка ми изглеждаше сякаш всеки момент ще избухне в плач.

— Добре тогава. Ще си тръгна. Разчитам, че ще бъде направено всичко възможно, за да не се случи нищо лошо на Гуендолин.

— И утре трябва да отиде навреме на училище — включи се отново лейди Ариста. — Не трябва да изпуска от учебния материал. Тя не е като Шарлот.

Погледнах я изумено. Съвсем бях забравила за училището.

— Къде са шапката и мантото ми? — попита баба ми.

Мъжете в стаята колективно си отдъхнаха. Не се чу, но можеше да се види.

— Госпожа Дженкинс ще се погрижи за всичко, лейди Ариста — каза Де Вилърс.

— Ела, детето ми — обърна се тя към мама, която още се колебаеше.

— Грейс, за мен беше удоволствие да те видя отново след толкова много години. — Фолк де Вилърс пое ръката й и я приближи до устните си.

— Не са били чак толкова много години.

— Седемнайсет.

— Шест — поправи го мама и изглеждаше сякаш засегната. — Видяхме се и на погребението на баща ми. Но явно си забравил. — Тя се обърна към господин Джордж. — Ще се грижите ли за нея?

— Госпожо Шепърд, уверявам ви, че Гуендолин е на сигурно място при нас — отвърна той. — Доверете ми се.

— Не ми остава нищо друго. — Мама издърпа ръката си от тази на Де Вилърс и нарами дамската си чанта. — Може ли да поговоря с дъщеря си на четири очи?

— Разбира се — рече Де Вилърс. — В съседната стая ще сте необезпокоявани от никого.

— Бих предпочела да излезем навън.

— Да не би да се страхуваш, че ще подслушваме? Че ще те шпионираме през дупки в картините? — Де Вилърс повдигна въпросително вежди и се засмя.

— Просто имам нужда от малко свеж въздух — каза мама.

По това време градината не беше отворена за посещения. Няколко туристи — разпознаваеми по фотоапаратите, висящи на вратовете им — гледаха завистливо как мама отвори една двуметрова порта от ковано желязо с множество орнаменти и отново я затвори след нас.

Бях очарована от пищността на цветните лехи, наситеното зелено на тревата и аромата, който се носеше във въздуха.

— Много добро хрумване. Вече се чувствах като някоя къртица. — С копнеж изложих лицето си на слънцето — За началото на април бе изненадващо силно.

Мама седна на една пейка и потърка челото си с пръсти, почти същия жест като на лейди Ариста, само дето не изглеждаше състарена.

— Истински кошмар — рече тя.

Седнах на пейката до нея.

— Да. На човек не му остава време да го осмисли. Вчера сутринта всичко си беше наред и после изведнъж… Имам чувството, че главата ми ще се пръсне, а трябва да се справи с толкова много информация наведнъж. Хиляди малки детайли, които сякаш си противоречат.

— Ужасно съжалявам. Толкова ми се иска да можеше да ти спестя всичко това.

— Какво си направила навремето, че сега всички са ти толкова сърдити?

— Помогнах на Люси и Пол да избягат. — Тя се огледа, сякаш за да се увери, че никой не ни подслушва. — Известно време се укриваха при нас в Дърам. Но разбира се те ги откриха и Люси и Пол трябваше да заминат.

Замислих се над това, което бях разбрала днес. И изведнъж осъзнах, къде бе отишла братовчедка ми. Черната овца на семейството не живееше в амазонската джунгла или в Ирландия, скрита в някой манастир, както двете с Лесли като деца си представяхме. Не, Люси и Пол бяха на съвсем различно място.

— Те са изчезнали заедно с хронографа в миналото, нали?

Майка ми кимна.

— В крайна сметка нямаха друг избор. Но не беше лесно да вземат това решение.

— Защо?

— Хронографът не бива да се отстранява от времето, в което се намира. Ако това се направи, тогава човек не може да се върне в настоящето. Който вземе хронографа със себе си в миналото, ще остане там.

— Що за причина трябва да е това, която да те накара да вземеш такова решение? — попитах тихо и преглътнах.

— Разбраха, че в настоящето не съществува сигурно място за тях и хронографа. Рано или късно пазителите щяха да ги открият навсякъде по света.

— Но защо са го откраднали?

— Искаха да предотвратят да се затвори кръвният кръг.

— Какво ще се случи, ако кръвният кръг се затвори? — Боже, сега говорех точно като някой от тях. Кръвният кръг. Сега оставаше да проговоря и с рими.

— Чуй ме, миличко, нямаме много време. Дори и сега да твърдят друго, те ще се опитат да те включат в така наречените си мисии. Ти си им нужна, за да затворят кръга и да разкрият тайната.

— Но каква е тази тайна, мамо? — Вече имах чувството, че хиляда пъти съм задала този въпрос и направо ми идеше да крещя.

— Нямам никаква представа, точно както и останалите. Мога само да гадая. Но е могъща и дарява с голяма сила този, който знае как да я използва. Но могъщество в погрешните ръце е много опасно нещо. Люси и Пол бяха на мнение, че е по-добре тайната да остане неразкрита. Те принесоха голяма жертва заради това.

— Това вече го разбрах, не разбрах само защо.

— Макар и някои от мъжете там вътре да се ръководи единствено от научния си интерес, подбудите на много други в никакъв случай не са благородни. Знам, че няма да се спрат пред нищо, за да постигнат целта си. Не можеш да вярваш на никого. На никого, Гуендолин.

Въздъхнах. Нищо от това, което току-що ми каза, нямаше да ми е от полза. Откъм предната част на градината се чу шум от двигател, после една кола спря пред портата. Въпреки че тук бе забранено за автомобили.

— Време е, Грейс! — извика лейди Ариста.

Мама се изправи.

— О, вечерта ще е просто чудесна. Ледените погледи на Гленда сигурно ще замразят вечерята.

— Защо акушерката е отпътувала точно днес? И защо не си ме родила в болница?

— Трябва да оставят горката жена на мира — рече мама.

— Грейс! Хайде, идвай! — лейди Ариста почука с върха на чадъра си по желязната порта.

— Мисля, че скоро ще си отнесеш боя — казах аз.

— Сърцето ми се къса да те оставя тук сама.

— Бих могла и да се прибера с теб вкъщи. — Още докато го изричах знаех, че не го искам.

Беше точно както бе казал Фолк де Вилърс — аз бях част от всичко това и колкото и да бе чудно, ми харесваше.

— Не, не можеш. При неконтролируемите пътувания във времето е възможно да бъдеш ранена или дори убита. Поне що се отнася до това, тук си на сигурно място. — Тя ме прегърна. — Не забравяй какво ти казах. Не се доверявай на никого. Дори и на собствените си чувства. И се пази от граф Сен Жермен. Говори се, че притежава способността да прониква в съзнанието на другите. Ако го допуснеш, ще може да прочете мислите ти и — още по-лошо — да контролира волята ти.

Прегърнах я толкова силно, колкото можах.

— Обичам те, мамо.

Над рамото й можех да видя, че вече и Де Вилърс бе застанал пред портата. Когато мама се обърна, също го видя и рече тихо:

— От онзи там трябва особено да се пазиш! Превърнал се е в опасен мъж.

В гласа й ясно се улавяше нещо като възхищение и следвайки обзелото ме изведнъж прозрение, попитах:

— Мамо, някога имала ли си нещо с него?

Нямаше нужда да ми отговаря, по изражението на лицето й видях, че бях уцелила право в десетката.

— Бях на седемнайсет и лесно се впечатлявах.

— Разбирам — отвърнах и се усмихнах. — Според мен има страхотни очи.

Мими ми се усмихна в отговор, докато преднамерено бавно се отправихме към портата.

— О, да, Пол имаше същите очи. Но за разлика от по-големия си брат, изобщо не беше надут. Нищо чудно, че Люси се влюби в него…

— Много ми се иска да разбера какво се е случило с тях двамата.

— Опасявам се, че рано или късно ще разбереш.

— Дай ми ключа — каза Де Вилърс нетърпеливо. Мама му подаде връзката ключове през решетките на портата и той я отключи. — Поръчал съм ви кола.

— Ще се видим утре на закуска, Гуендолин — каза лейди Ариста и хвана брадичката ми. — Горе главата! Ти си Монтроуз, а ние винаги и навсякъде запазваме стойката на тялото си изправена.

— Ще се постарая, бабо.

— Точно така. О! — Тя замаха с ръка, сякаш искаше да пропъди досадни мухи. — Какво си мислят тези хора? Аз да не съм кралицата! — Но с елегантната си шапка, чадъра и мантото в същия цвят, в очите на туристите явно изглеждаше като типичната англичанка, защото от всички страни я снимаха.

Мама още веднъж ме прегърна.

— Тази тайна е коствала човешки животи — прошепна в ухото ми. — Не го забравяй.

Със смесени чувства се загледах след нея и баба, докато не се скриха зад ъгъла и изчезнаха. Господин Джордж хвана ръката ми и я стисна.

— Не се страхувай, Гуендолин. Не си сама.

Правилно, не бях сама. Бях обградена от хора, на които не можех да имам доверие. На никого от тях, бе казала мама. Погледнах в приятелските очи на господин Джордж и потърсих в тях намек за нещо опасно, неискрено. Но не успях да открия нищо.

Не се доверявай на никого. Дори и на собствените си чувства.

— Ела, нека влезем вътре. Трябва да хапнеш нещо.

— Надявам се краткият разговор с майка ти да е бил ползотворен за теб — каза Де Вилърс, докато вървяхме. — Нека отгатна: тя те е предупредила да внимаваш с нас. Всички ние сме безскрупулни и неискрени, нали?

— Знаете го по-добре от мен. Но всъщност говорихме за това, че навремето сте имали нещо с майка ми.

Де Вилърс вдигна изненадано вежда.

— Казала ти е това? — Върху лицето му действително се изписа нещо като смущение. — Е, това беше много отдавна. Бях млад и…

— … и лесно сте се впечатлявали — допълних. — И майка ми каза същото.

Господин Джордж избухна в гръмък смях.

— Да, точно така! Съвсем бях забравил. Фолк, двамата с Грейс Монтроуз бяхте симпатична двойка. Макар и само за три седмици. Тогава по време на онзи благотворителен бал в „Холанд Хаус“ тя ти размаза един сладкиш на ризата и каза, че никога повече няма да ти проговори и дума.

— Беше парче малинова торта със сметана — каза Де Вилърс и ми намигна. — Всъщност искаше да ми я запрати в лицето, но за щастие улучи само ризата и петното така и не се изпра. И всичко това само защото ревнуваше от едно момиче, чието име дори не мога да си спомня.

— Лариса Крофтс, дъщеря на финансовия министър — рече господин Джордж.

— Наистина ли? — Де Вилърс изглеждаше искрено изненадан. — Днешният или тогавашния?

— Тогавашния.

— Беше ли симпатична?

— Горе-долу.

— Във всеки случай Грейс разби сърцето ми, защото се хвана с едно момче от училище. Неговото име си спомням много добре.

— Да, защото му счупи носа и за малко родителите му да те съдят — каза господин Джордж.

— Вярно ли е? — Бях направо очарована.

— Беше нещастен случай. Играехме заедно в отбора по ръгби.

— Пред теб се разкриват неподозирани истории, нали, Гуендолин? — Господин Джордж продължаваше да се смее доволно, докато отваряше вратата към драконовата зала.

— И още как. — Спрях на място, защото видях Гидиън да седи до масата в средата на помещението, гледайки ни смръщил чело.

Де Вилърс ме бутна напред.

— Не беше нищо сериозно. Любовните връзки между Де Вилърс и Монтроуз не са под щастлива звезда. Може да се каже, че от самото начало са обречени на провал.

— Мисля, че това предупреждение е напълно излишно, чичо — каза Гидиън, като скръсти ръце пред гърдите си. — Тя определено не е мой тип.

Под „тя“ имаше предвид мен. Отне ми секунда или две докато проумея обидата. Първото, което ми хрумна, бе да отвърна нещо от рода на: „Аз също не си падам по арогантни, нафукани типове“ или „О, и слава богу. Защото вече имам приятел. И то такъв с отлични маниери“. Но си замълчах. Не бях негов тип. Е, и? Какво от това? Беше ми абсолютно безразлично.