Рубиненочервено

Глава 5

— Изглеждаш ужасно — каза Лесли в междучасието, докато стояхме в училищния двор.

— Така се и чувствам.

Лесли ме потупа по ръката.

— Но тъмните сенки под очите ти отиват — опита се да ме окуражи тя. — Правят ги да изглеждат много по-сини.

Нямаше как да не се усмихна. Лесли беше толкова мила. Седяхме на пейката под един кестен и можехме само да шепнем, защото зад нас седеше Синтия Дейл с една приятелка, а до тях Гордън Гелдърман и две други момчета от нашия клас си говореха за футбол. Не исках да чуят нещо от разговора ни, защото и без това ме смятаха за странна.

— Гуен, трябваше да говориш с майка си.

— Вече за петдесети път го казваш.

— Да, защото съм права. Не разбирам защо не си го направила!

— Защото… — Ох, честно казано и аз не знаех. Някак си май се надявах, че няма да се случи отново.

Лесли поклати глава.

— Хей, говорим за това, че си пътувала в миналото! Не ми се мисли какво можеше да ти се случи по време на нощното ти приключение! Да вземем предсказанието на пралеля ти — единствено може да означава, че си в голяма опасност. Часовникът символизира пътуването във времето, високата кула означава опасност, а птицата… е, не е трябвало да я събуждаш! Сигурно точно тогава е щяло да стане истински интересно. След обяд ще проуча всичко най-подробно. Открих един сайт за паранормални феномени, който е много информативен. Освен това намерих много книги за пътуване във времето. И филми също — „Завръщане в бъдещето“, от първа до трета част. Може и да научим нещо от тях…

С копнеж си спомних колко забавно беше винаги, когато се излежавахме на дивана в дома на Лесли, и гледахме филми. Понякога изключвахме звука и говорехме вместо героите, като сами си измисляхме репликите.

— Чувстваш ли се замаяна?

Поклатих глава. Сега вече знаех как се е чувствала горката Шарлот през последните седмици. Този въпрос наистина ужасно лазеше по нервите. Още повече, че и аз самата непрекъснато се питах същото и чаках чувството на замаяност да се завърне.

— Само да знаехме кога ще се случи отново — каза Лесли. — Смятам, че наистина е много несправедливо: през цялото време Шарлот е подготвяна за това, но ти трябваше да скочиш право в студената вода.

— Нямам представа какво би направила Шарлот, ако вчера вечерта на мое място бе преследвана от онзи мъж, който спеше във вградения ни гардероб — казах аз. — Не мисля, че в тази ситуация часовете й по танци и фехтовка щяха да са й от полза. А и наоколо нямаше кон, на който да се метне и да отпраши.

Закисках се, защото си представих Шарлот, как на мое място бяга от лудия Уолтър, лутайки се из къщата. Може би щеше да грабне някоя шпага от стената салона и да съсече с нея горките слуги.

— Не, глупачето ми, на нея това изобщо нямаше да й се случи, защото своевременно щеше да отпътува нанякъде с онзи хроно-не-знам-какво-си. Някъде, където е спокойно и приятно, и където ще е в безопасност! Но ти предпочиташ да рискуваш живота си, вместо да кажеш на семейството си, че са обучавали грешния човек.

— Междувременно може и Шарлот да е пътувала във времето. И тогава всичко ще е наред.

Лесли въздъхна и започна да мачка листовете в скута си. Тя беше събрала в папка всякаква полезна информация, а и не чак толкова полезна. Например, беше разпечатала снимки на стари модели автомобили и до всяка беше написала датата на производство. Според тях автомобилът, който бях видяла при първото ми пътуване във времето, беше от 1906 година.

— Джак Изкормвача е безчинствал в Ийст Енд през 1888 година. За съжаление никога не се е разбрало кой е бил той. Заподозрени са били една камара типове, но никой не е могъл да бъде уличен. Така че, ако през 1888 година се луташ из Ийст Енд, да знаеш, че потенциално всеки мъж е опасен. Големият пожар в Лондон е бил през 1666 година, чума е имало на практика през цялото време, но през 1348, 1528 и 1664 година положението е било особено зле. След това: бомбардировките по време на Втората световна война започват през 1940 година, цял Лондон е в развалини. Трябва да разбереш дали вашата къща е останала незасегната, и ако да, там ще си на сигурно място. Ако ли пък не, катедралата „Сейнт Пол“ е добро скривалище, била е улучена, но като по чудо не се е срутила. Може би ще успееш просто да застанеш до нея.

— Всичко това звучи ужасно опасно — казах аз.

— Да, и аз си го представях някак си по-романтично. Знаеш ли, винаги съм си мислела, че Шарлот ще изживее свои собствени исторически филми. Ще танцува с мистър Дарси на някой бал. Ще се влюби в някой секси шотландец. Ще каже на Ан Болейн, че в никакъв случай не трябва да се омъжва за Хенри VIII. Eй такива неща.

— Ан Болейн ли беше тази, която обезглавиха?

Лесли кимна.

— Има един страхотен филм с Натали Портман. Мога да взема дивидито от видеотеката… Гуен, моля те обещай ми, че още днес ще говориш е майка си.

— Още тази вечер, обещавам.

— Къде всъщност е Шарлот? — Синтия Дейл подаде глава иззад дървото. Исках да препиша от нея съчинението за Шекспир. Ааа, искам да кажа, да почерпя някои идеи.

— Шарлот е болна — отговорих аз.

— Какво и е?

Ъъъ…

— Разстройство — каза Лесли. — Ужасно гадно разстройство. През цялото време седи върху тоалетната чиния.

— Гадост, без подробности, ако обичаш — отвърна Синтия. — Мога ли да видя вашите съчинения?

— Нашите също още не са готови — рече Лесли. — Искахме да гледаме „Влюбеният Шекспир“.

— Можеш да прочетеш моето съчинение — включи се Гордън Гелдърман с дълбокия си басов глас, показвайки глава от другата страна на дървото. — Преписал съм всичко от Уикипедия.

— Ами тогава направо от там да си го прочета — рече Синтия.

Звънецът удари.

— Два поредни часа английски — изпъшка Гордън. — Това е истинско наказание за всеки мъж. Но на Синтия веднага й потичат лигите, щом си помисли за Принц Чарминг.

— Затваряй си устата, Гордън.

Но както е известно, Гордън никога не си затваряше устата.

— Изобщо не разбирам как можете да намирате господин Уитман за готин. Той е тотално обратен.

— Глупости! — възмути се Синтия и тръгна към входа.

— Как да не е обратен. — Гордън я последва. Той можеше да я убеждава, без да си поеме въздух, чак докато стигнат до втория стаж.

Лесли завъртя очи.

— Хайде — каза тя и ми подаде ръка, за да ме дръпне от пейката. — Да вървим при Принц Чарминг Катеричката.

Но стълбите към втория етаж настигнахме Синтия и Гордън. Те продължаваха ла говорят за господин Уитман.

— То си личи по тъпия пръстен с печат — казваше Гордън. — Такива носят само обратните.

— Дядо ми също винаги носеше такъв пръстен — рекох аз, въпреки че изобщо не исках да се намесвам в разговора.

— Тогава и дядо ти е обратен — отвърна Гордън.

— Ти просто завиждаш — рече Синтия.

— Аз? Да завиждам? На този мекушавец?

— Да, точно така, завиждаш. Защото господин Уитман е най-симпатичният, най-мъжественият и най-умният хетеросексуален мъж, който съществува. И защото до него изглеждаш като едно невзрачно, глупаво, малко момче.

— Сърдечно благодаря за комплимента — каза господин Уитман.

Той се беше появил незабелязано зад нас, притиснал куп листове под мишница и както винаги изглеждащ невероятно красив. (Макар и малко приличащ на катеричка.)

Синтия етана по-червена от домат, ако това изобщо бе възможно. Истински ми стана жал за нея.

Гордън се хилеше злорадо.

— А ти, Гордън, може би трябва да понаучиш нещичко за пръстените с печат и хората, които ги носят — рече господин Уитман. — За следващата седмица искам да ми представиш кратко съчинение по темата.

Сега и Гордън почервеня. Но за разлика от Синтия не си беше глътнал езика.

— Съчинението за часа по история или за часа по английски е? — попита той.

— Ще е добре да наблегнеш на историческия аспект, но ти оставям пълна свобода на действие. Да кажем, пет страници за другия понеделник? — Господин Уитман отвори вратата на класната стая и ни се усмихна широко. — Заповядайте.

— Мразя го — измърмори под носа си Гордън, докато отиваше на мястото си.

Лесли го потупа успокояващо по рамото.

— Мисля, че чувствата ви са взаимни.

— Моля те, кажи ми, че това току-що само съм го сънувала — каза Синтия.

— Само си сънувала — казах според желанието й. — В действителност господин Уитман не чу и дума от това, че го намираш за най-сексапилния мъж на света.

Стенейки, Синтия седна на мястото си.

— Иска ми се земята да се отвори и да ме погълне!

Аз седнах на мястото си до Лесли.

— Бедната, все още прилича на домат.

— Да, струва ми се, че ще си остане домат, докато завърши. Ох, колко беше неудобно.

— Може би сега господин Уитман ще й пише по-добри оценки.

Господин Уитман погледна към мястото на Шарлот и физиономията му доби замислен вид.

— Господин Уитман, Шарлот е болна — казах аз. — Не знам дали леля ми се е обадила…

— Тя има разстройство — изблея Синтия.

Явно изпитваше непреодолима нужда да не е единствената, която трябваше да се срамува от нещо.

— Отсъствието на Шарлот вече е извинено — каза господин Уитман. — Може би ще отсъства няколко дни. Докато нещата не се… нормализират. — Той се обърна и написа с тебешир на дъската: „Сонетът“. — Знае ли някой колко сонета е написал Шекспир?

— Какво искаше да каже с това нормализират? — попитах шепнешком Лесли.

— Нямах чувството да говори за разстройството на Шарлот — прошепна в отговор тя.

Аз също.

— Разглеждала ли си по-внимателно пръстена му? — продължи да говори шепнешком Лесли.

— Не, а ти?

— Има дванайсет черти — също както при часовник.

— Но часовниците нямат черти.

Лесли завъртя очи.

— Не се ли сещаш? Дванайсет! Часовник! Време! Пътуване във времето! Хващам се на бас… Гуен?

— По дяволите! — изсъсках аз.

Отново чувствах стомаха си сякаш се возя на въртележка. Лесли ме зяпаше ужасена:

— О, не!

Аз също бях ужасена. Последното, което исках, бе да се разтворя във въздуха пред очите на съучениците си. Така че станах и олюлявайки се, притиснала корема си с ръка, се отправих към вратата.

— Мисля, че ще повърна — казах на господин Уитман, но не изчаках отговора му, а бързо отворих вратата и залитайки излязох в коридора.

— Може би някой трябва да отиде с нея — чух го да казва. — Лесли, би ли я придружила?

Лесли се втурна след мен и енергично затвори вратата на класната стая.

— Хайде, бързо! В тоалетната, там никой няма да ни види. Гуен? Гуени?

Лицето на Лесли се размаза пред очите ми, гласът й звучеше сякаш идваше от много далеч. А после съвсем изчезна.

Стоях съвсем сама и един коридор с разкошни, изрисувани със злато тапети. Вместо износените гранитогресни плочи, под краката ми се простираше полиран до блясък чудно хубав паркет, с изкусни инкрустации. Изглежда беше нощ, или късно вечерта, тъй като по стените блестяха свещници със запалени свещи, а от изрисуваните тавани се спускаха полилеи, също отрупани със запалени свещи. Всичко наоколо бе озарено от нежна, златна светлина.

Първата ми мисъл бе: Супер, не успях да падна. А втората бе: Къде мога да се скрия, преди някой да ме е видял?

Тъй като явно не бях сама в къщата. От долу се носеше музика, по-точно мелодия от цигулка. И гласове. Много гласове.

От познатия ми училищен коридор на втория етаж на гимназията „Сейнт Ленъкс“ не беше останало нищо, което да напомня на него. Опитах се да си припомня разположението на помещенията. Зад мен беше вратата на класната ми стая, отсреща госпожа Каунтър преподаваше география на шестокласниците. В съседство се намираше хранилище. Ако се скриех там, поне при завръщането ми никой нямаше да ме види. От друга страна хранилището обикновено беше заключено и май все пак не беше добра идея да се скрия там. Ако се върнех в заключено помещение, трябваше да измисля някое наистина убедително обяснение как, по дяволите, съм успяла да вляза там.

По ако отидех в някоя от другите стаи, при завръщането ми от миналото щях да се материализирам от нищото пред учител и една камара ученици. Да намеря обяснение за това, явно щеше да се окаже още по-трудно. Може би просто трябва да си остана в този коридор и да се надявам, че няма да продължи дълго.

Все пак при предишните ми две пътувания във времето бях отсъствала само за по няколко минути.

Облегнах се на брокатения тапет и зачаках с копнеж чувството на замайване. От долу долитаха гласове и смях, чувах звъна на кристал, после цигулките отново засвириха. Звучеше, сякаш там долу една камара хора чудесно се забавляваха. Може би и Джеймс беше сред тях. Нали беше живял тук. Представях си как той — напълно жив — е някъде там долу и танцува на музиката от цигулките.

Жалко, че не можех да се видя с него. Но той едва ли би се зарадвал, ако му кажа откъде се познаваме. Имам предвид: откъде някога щяхме да се познаваме, дълго време след като е починал. Ъъъ, дълго време след като е щял да почине. Ако знаех от какво е щял да умре, евентуално бих могла да го предупредя. Хей, Джеймс, на 15 юли в Парк Лейн една тухла ще ти падне на главата, затова през този ден по-добре си остани вкъщи. За жалост Джеймс не знаеше от какво е починал. Та той дори не знаеше, че изобщо е умрял. Ъъъ — че ще умре.

Колкото повече човек разсъждаваше над това с пътуването във времето, толкова по-сложно му се струпаше.

От стълбите се чуха гласове. Някой бързо се изкачваше по тях. Не, не беше един, а двама. Проклятие! Не можеше ли човек да прекара няколко минути на спокойствие, стоейки си някъде? А сега накъде? Спрях се на помещението отсреща, в моето време класната стая на шестокласниците. Бравата на вратата заяждаше и ми отне няколко секунди докато зацепя, че трябва да вдигна дръжката нагоре, а не да я натискам надолу.

Когато най-накрая успях да се вмъкна в стаята, стъпките се чуваха съвсем отблизо. И тук горяха свещи в свещници на стената. Колко лекомислено бе да ги оставят да горят без надзор! Вкъщи ми се караха, ако забравех да загася дори ароматна свещичка! Огледах се за място, където да се скрия, но стаята бе пестеливо обзаведена. Имаше нещо като канапе с извити позлатени крачка, едно писалище, тапицирани столове — нищо, зад което да можеш да се скриеш, ако си по-голям от мишка. Не ми оставаше нищо друго освен да застана зад една от дългите до земята златни завеси — едно не особено оригинално скривалище. Но все пак никой не ме търсеше.

Сега гласовете се чуваха от коридора.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита мъжки глас, който звучеше доста ядосано.

— Все едно! Само да е далеч от теб! — отговори му гласът на момиче, едно ревящо момиче, за да бъдем точни.

За мой ужас тя се втурна точно в тази стая. И мъжът я последва. През завесите можех да видя трепкащите им сенки.

Ама, разбира се! От всички стаи тук горе трябваше да си изберат точно моята.

— Остави ме на мира — каза момичето.

— Не мога да те оставя на мира — отвърна мъжкият глас. — Всеки път, когато те оставя сама, правиш нещо необмислено.

— Разкарай се! — повтори момичето.

— Няма. Виж, съжалявам за това, което се случи. Не биваше да го допускам.

— Но го направи! Защото имаш очи само за нея.

— Та ти ревнуваш! — мъжът се разсмя.

— Иска ти се!

Направо страхотно! Каращи се влюбени! Това май щеше да продължи дълго. Можех да си изгния зад завесата, докато не станеше време да се върна обратно в настоящето и по време на урок изневиделица да се появя пред прозореца в класната стаята на господа Каунтьр. Можех да й обясня, че съм участвала във физически експеримент. Или че през цялото време съм била там, но просто тя не ме е забелязала.

— Графът ще се пита къде сме — каза мъжкият глас.

— Тогава нека твоят граф прати трансилванския си побратим да ни търси. В действителност той дори не е граф. Титлата му е толкова фалшива, колкото и румените бузи на тази… как й беше името? — докато говореше, момичето изсумтя гневно.

От някъде това ми беше познато. Много познато. Съвсем внимателно надникнах през завесата. Двамата стояха точно пред вратата и можех да видя профила им. Момичето наистина беше момиче и носеше разкошна рокля от тъмносиня коприна, обточена с брокат, а полите на роклята бяха толкова широки, че с тях трудно можеше да се мине през нормална врата. Имаше снежнобяла коса, образуваща странна камара върху главата й, от която се спускаха къдрици върху раменете. Със сигурност това беше перука. Мъжът също имаше бяла коса, която с панделка бе вързана на тила. Въпреки пенсионерския цвят на косата двамата изглеждаха много млади, а и много красиви, особено мъжът. Всъщност, той бе по-скоро момче, може би на осемнайсет или двайсет години. Външността му спираше дъха. Перфектен мъжествен профил, бих казала. Направо не можех да му се нагледам. Подадох се иззад скривалището си много повече, отколкото бях възнамерявала.

— Вече забравих името й — каза момчето, все още смеейки се.

— Лъжец!

— Графът не е виновен за държанието на Ракоци — отвърна момчето, вече напълно сериозен. — Със сигурност ще го накаже за това. Не е нужно да харесваш графа, трябва само да го уважаваш.

Момичето отново изсумтя презрително и ето че пак изпитах чувството за странна близост.

— Нищо не трябва — каза тя и изведнъж се обърна към прозореца.

Това означава — обърна се към мен. Исках да се скрия зад завесата, но застинах по средата на движението си.

Не е възможно!

Момичето имаше моето лице. Гледах в моите собствени уплашени очи! Момичето изглеждаше изумено, колкото бях и аз, но тя се възстанови от шока по-бързо от мен и ми даде недвусмислен знак с ръка: скрий се! Махай се оттук!

Отново скрих главата си зад завесите, дишайки тежко. Коя беше тя? Та такава прилика беше абсолютно невъзможна. Просто трябваше да погледна още веднъж.

— Какво беше това? — чух гласа на момчето.

— Нищо! — отвърна момичето

Да не би това да бе моят глас?

— Ето, до прозореца.

— Там няма нищо!

— Някой може да се с скрил зад завесата и да подслушва.

Изречението завърши с изненадано възклицание. Изведнъж се възцари тишина. Сега пък какво се беше случило?

Без да се замислям, дръпнах завесата настрани. Момичето, което изглеждаше като мен, беше притиснало устни към устните на момчето. В началото той просто стоеше бездейно, но после обгърна талията й с ръка и я притисна към себе си. А момичето затвори очи.

Изведнъж в стомаха ми сякаш затанцуваха пеперуди. Беше странно да наблюдаваш себе си докато се целуваш. Според мен се справях доста добре. Наясно бях, че момичето целуваше момчето само, за да отклони вниманието му от мен. Много мило от нейна страна, но защо го правеше? А и как можех да се промъкна незабелязано покрай тях?

Пеперудите в стомаха ми се превърнаха в пърхащи птици и картината на целуващата се двойка се размаза пред погледа ми. И после изведнъж се озовах в стаята на шести клас, на прага на нервна криза.

Наоколо беше съвсем тихо.

Заради ненадейната ми поява очаквах писъци от множество ученически гърла и дори някои от тях — може би госпожа Каунтър? — от ужас да изпаднат в несвяст.

Но класната стая беше празна. Въздъхнах от облекчение. Поне този път имах късмет. Отпуснах се върху един от столовете и положих глава върху чина. Случилото се надхвърляше умствения ми капацитет. Момичето, хубавото момче, целувката…

Момичето не само изглеждаше като мен. Момичето бях аз. Всякаква грешка беше изключена. Безпогрешно се бях разпознала по белега ми по рождение с формата на полумесец, намиращ се върху слепоочието ми. Леля Гленда винаги го наричаше „смешен банан“.

Толкова голяма прилика беше абсолютно невъзможна.