Рубиненочервено

Глава 14

Часовете се нижеха мъчително бавно, обядът беше отвратителен както винаги (йоркширски пудинг) и когато следобед след два последователни часа химия най-накрая можехме да се приберем вкъщи отново се чувствах готова да се мушна в кревата.

Шарлот ме игнорираше през целия ден. Само веднъж по време на междучасието се бях опитала да говоря с нея и тогава тя ми каза:

— Ако искаш да се извиниш — забрави!

— За какво трябва да се извинявам? — попитах ядосано.

— Е, щом сама не можеш да се досетиш…

— Шарлот, нямам никаква вина, че не ти, а аз наследих тъпия ген.

Тя ме изгледа гневно.

— Изобщо не е тъп ген, това е дарба. Нещо много специално. И дадена на някой като теб е просто пропиляна. Но ти си прекалено голямо дете, за да можеш да го проумееш — каза тя, след което се обърна и просто ме заряза.

— Ще го преодолее — каза Лесли, докато взимахме нещата си от шкафчетата. — Просто трябва да свикне с това, че вече не е нещо специално.

— Но тя е толкова несправедлива. Все пак нищо не съм й отнела.

— Напротив! — Лесли ми подаде четката си за коса. — Ето!

— За какво ми е?

— Да си срешиш косата, за какво друго!

Послушно прокарах четката през косата си.

— Защо трябва да го правя? — попитах.

— Просто искам да изглеждаш добре, когато отново се видиш с Гидиън. За щастие не се нуждаеш от спирала за мигли, защото твоите са толкова черни и дълги…

При споменаването на името на Гидиън се изчервих.

— Може би днес изобщо няма да го видя. В крайна сметка ще ме изпратят в 1956 година в някаква си стая в сутерена, за да си пиша домашните.

— Да, но пътищата ви могат да се пресекат преди това или след това.

— Лесли, аз не съм негов тип!

— Не е имал това предвид — рече Лесли.

— Напротив!

— Е, и? Мнението му може да бъде променено. При всички положения е твоят тип.

Отворих уста и после отново я затворих. Беше безсмислено да отричам. Той беше мой тип. Въпреки че с най-голямо удоволствие бих се преструвала, че не е така.

— Всяко момиче би го сметнало за страхотен. Или поне на външен вид. Но през цялото време ме вбесява и ме командва и е просто… той е просто невероятно…

— …страхотен? — Лесли ми се усмихна нежно. — И ти си такава, честно! Ти си най-страхотното момиче, което познавам. Може би като изключим мен самата. А и ти можеш да командваш. Хайде ела. Непременно искам да видя лимузината, с която ще те вземат.

Джеймс ми кимна сковано, когато минахме покрай неговата ниша.

— Чакай малко — казах на Лесли. — Искам да питам нещо Джеймс.

Когато се спрях, от лицето му изчезна надутия израз и той ми се усмихна радостно.

— Разсъждавах над последния ни разговор — каза той.

— За целуването?

— Не! За едрата шарка. Възможно е все пак да съм я прихванал. Между другото, днес косата ти блести много хубаво.

— Благодаря. Джеймс, можеш ли да ми направиш една услуга?

— Надявам се, че няма нищо общо с целуването.

Нямаше как да не се засмея.

— И това не е лоша идея. Но става въпрос за маниери.

— Маниери?

— Ти винаги се оплакваш, че нямам такива. И си напълно прав. Затова искам да те помоля да ми покажеш как трябва да се държи човек. В твоето време. Как се говори, как се прави поклон, как… ох, и аз не знам още какво.

— …как се държи ветрило? Как се танцува? Как се държиш, когато принц регентът е в помещението?

— Точно така!

— Е, това мога да ти го покажа — каза Джеймс.

— Ти си съкровище — казах и се обърнах да си вървя. — Ааа, Джеймс? Можеш ли да се дуелираш?

— Разбира се. Не искам сам да се хваля, но сред приятелите ми в клуба се водя за един от най-добрите фехтовачи. Самият Галиано казва, че съм истински талант.

— Супер. Ти си истински приятел.

— Искаш призрак да те научи на фехтовка? — Лесли бе следила разговора ни с интерес. Разбира се, можеше да чуе само моите реплики. — Изобщо възможно ли е призрак да държи шпага?

— Ще видим — казах. — Във всеки случай прекрасно е запознат с осемнайсети век. Нали все пак е от онова време.

Гордън Гелдърман ни настигна на стълбите.

— Гуендолин, отново си говореше с нишата. Видях те съвсем ясно.

— Да, това е любимата ми ниша, Гордън. Тя се сърди, когато не говоря с нея.

— Знаеш, че си чудновата, нали?

— Да, скъпи Гордън, знам. Но поне нямам мутиращ глас.

— Това ще отмине — отвърна той.

— Хубаво би било, ако и ти отминеш — каза Лесли.

— Сигурно двете искате да продължите да си говорите — каза Гордън. Винаги бе голяма лепка. — Разбирам. Само пет часа сте си шушукали днес. Ще се срещнем ли по-късно на кино?

— Не — отвърна Лесли.

— И без това не мога — рече Гордън, докато ни следваше като сянка през преддверието. — Трябва да пиша онзи загубен доклад за пръстените с печати. Споменах ли, че мразя господин Уитман?

— Да, но само сто пъти — каза Лесли.

Видях лимузината паркирала пред портата на училището още преди да излезем навън. Сърцето ми започна да бие малко по-бързо. Все още продължавах да се чувствам ужасно неудобно заради вчерашната вечер.

— Охо! Каква е тази тузарска кола? — Гордън подсвирна тихо. — Може би слуховете, че дъщерята на Мадона учи в нашето училище все пак са верни, разбира се инкогнито и с фалшиво име.

— Разбира се — каза Лесли и примижа на слънцето. — И затова я взимат с лимузина, за да не забележи никой, че е инкогнито.

Няколко ученици зяпаха лимузината. Дори Синтия и приятелката й Сара стояха на стълбите и се пулеха. Но не в лимузината, а вдясно от нея.

— А пък аз си мислех, че вечната зубрачка не се занимава с момчета — каза Сара. — И особено с такива великолепни екземпляри.

— Може би й е братовчед. Или брат — каза Синтия.

Сграбчих ръката на Лесли. Там, в училищния ни двор, действително стоеше Гидиън съвсем небрежно с тениска и дънки. И говореше с Шарлот.

Лесли веднага се досети.

— Мислех, че косата му е дълга — каза с укор в гласа.

— Такава е.

— Полудълга е. Има разлика. Много е яко.

— Тоя е обратен. Залагам петдесет лири, че е обратен — каза Гордън. Той подпря ръката си на рамото ми, за да може да вижда по-добре между двете ни със Синтия.

— О, боже, докосва я! — каза тя. — Той хваща ръката й!

Усмивката на Шарлот ясно можеше да се види чак оттук. Тя не се усмихваше често (ако се изключеше извиването на устните й в стил Мона Лиза), но когато го направеше, изглеждаше възхитително. Имаше дори трапчинка, която в такива моменти се забелязваше. Гидиън също нямаше как да не я забележи и със сигурност в момента я смяташе за всичко друго, но не и за обикновена.

— Той милва бузата й!

О, боже мой. Наистина! Пробождането, което усетих, не можеше да бъде игнорирано.

— А сега ще я целуне!

Всички затаихме дъх. Действително изглеждаше така, сякаш Гидиън ще целуне Шарлот.

— Но само по бузата — каза Синтия с облекчение. — Явно все пак й е братовчед. Гуени, моля те кажи, че й е братовчед.

— Не — казах. — Те не са роднини.

— И не е обратен — каза Лесли.

— Хващаме ли се на бас? Само погледни пръстена му с печат!

Шарлот още веднъж дари Гидиън със сияйна усмивка и с наперена крачка се отдалечи. Явно отвратителното й настроение бе изчезнало.

Гидиън се обърна към нас. Наясно бях каква гледка представлявахме: четири момичета и Гордън, стоящи на стълбите, зяпащи и хилещи се.

Познавам момичетата като теб.

Точно според очакванията му. Страхотно.

— Гуендолин! — извика Гидиън. — Ето те и теб най-сетне!

Всеобщо поемане на въздух от Синтия, Сара и Гордън. И за да съм честна, дори и от мен. Само Лесли запази самообладание и ме бутна леко напред.

— Побързай. Лимузината ти те очаква.

Докато слизах по стълбите, усещах погледите на другите, забити в гърба ми. Сигурно бяха зяпнали с широко отворени усти. Гордън със сигурност.

— Здравей — казах, когато стигнах до Гидиън. Нищо повече не можа да излезе от устата ми. На слънчевата светлина очите му бяха още по-искрящозелени от обикновено.

— Здравей. — Сякаш ме огледа малко по-обстойно. — Да не си пораснала за една нощ?

— Не. — Придърпах сакото над гърдите си. — Униформата ми се е свила.

Гидиън се усмихна, после погледна над рамото ми.

— Това приятелките ти ли са, там горе? Мисля, че едната всеки момент ще припадне.

О, боже мой.

— Това е Синтия Дейл — казах без да се обръщам. — Тя страда от повишено ниво на естрогена[19]. Ако проявяваш интерес, мога да ви запозная.

Усмивката на Гидиън стана още по-широка.

— Може би по-късно ще се върна на предложението ти. Хайде! Днес имаме още много неща за вършене.

Той ме хвана за ръката (от стълбите се чу силно квичене) и ме поведе към лимузината.

— Ще трябва единствено да пиша домашните си. През 1956 година.

— Плановете се промениха. — Гидиън ми отвори вратата на колата. (От стълбите се разнесе колективно изпискване). — Ще посетим твоята прапрабаба. Тя изрично попита за теб. — Той постави ръката си на гърба ми, за да ми помогне при влизането в колата. (Повторно изпискване от стълбите).

Отпуснах се на задната седалка. Срещу мен вече ме очакваше позната, закръглена личност.

— Здравейте, господин Джордж.

— Гуендолин, смелото ми момиче, как си днес? — Темето му блестеше без конкуренция.

Гидиън се настани до него.

— Ъъъ, добре, благодаря.

Изчервих се, защото си спомних каква жалка картинка представлявах вчера вечерта. Но поне Гидиън не направи някой отвратителен коментар. Държеше се, сякаш нищо не се е случило. — Та какво е това с прапрабаба ми? — попитах бързо. — Това не го разбрах.

— Да, и ние не го разбрахме напълно — каза въздишайки Гидиън.

Лимузината потегли. Устоях на желанието си да погледна приятелите си през задното стъкло.

— Маргрет Тилни, по баща Гранд, е бабата на твоята баба Ариста и последната пътуваща във времето преди теб и Люси. След втория й скок във времето през 1894 година пазителите са успели да я регистрират в първия хронограф без никакви затруднения. До края на живота си — умира през 1944 година — редовно е елапсирала с помощта на хронографа. В хрониките се описва като любезна и готова да сътрудничи личност. — Господин Джордж потърка нервно темето си. — По време на бомбардировките на Лондон през Втората световна война, група пазители се преместват заедно с нея и хронографа в провинцията. Там тя се разболява от пневмония и умира на шейсет и седем години от усложненията.

— Колко… ъъъ… тъжно.

Не знаех как да тълкувам тази информация.

— Както ти е известно, Гидиън вече е посетил в миналото седем души от кръга на дванайсетте и е взел от кръвта им за втория, новия хронограф. Шест, ако броим близнаците за един. Тоест, без да броим твоята и неговата кръв, липсват само още четирима от кръга. Опал, нефрит, сапфир и черен турмалин.

— Елейн Бърли, Маргрет Тилни, Люси Монтроуз и Пол де Вилърс — допълни Гидиън. — И четиримата трябва да бъдат посетени в миналото и да се вземе от кръвта им.

Това вече го бях разбрала, все пак не бях съвсем малоумна.

— Точно така. Не очаквахме, че ще срещнем някакви затруднения с Маргрет — господин Джордж се облегна назад в седалката си. — При другите — да, но при Маргрет Тилни не е имало причина да предположим евентуални затруднения. Нейният живот е описан от пазителите до най-малката подробност. Знаем къде е била през всеки един ден от живота й. И затова бе много лесно да организираме срещата й с Гидиън. Миналата нощ той отиде в 1937 година, за да се срещне с нея в нашата сграда в Темпъл.

— Наистина ли миналата нощ? За бога, а кога си спал?

— Трябваше да приключи много бързо — каза Гидиън и кръстоса ръце пред гърдите си. — Планирахме само един час за операцията.

— Но противно на очакванията ни, след като той й е обяснил положението, Маргрет се е възпротивила да даде от кръвта си — каза господин Джордж и ме погледна очаквателно.

О, да не би да се очакваше от мен да кажа нещо по въпроса?

— Може би… ъъъ… просто не го е разбрала — рекох. Все пак историята наистина бе много заплетена.

— Много добре ме разбра — поклати глава Гидиън. — Защото вече знаеше, че първият хронограф е откраднат и че ще се опитам да взема от кръвта й за втория.

— Но как е възможно да знае какво ще се случи много години по-късно. Да не би да е можела да предсказва бъдещето? — Тъкмо зададох въпроса и сама си отговорих. Постепенно започвах да схващам всичкото това размотаване из времето. — Някой е бил при нея преди теб и й е разказал, нали?

Гидиън кимна одобрително.

— И я е убедил, че в никакъв случай не трябва да позволява да й бъде взета кръв. Още по-странно бе, че отказваше да говори с мен. Тя извика пазителите на помощ и настоя да не ме допускат до нея.

— Но кой би могъл да е този някой? — замислих се. — Всъщност единствено Люси и Пол могат да пътуват във времето и искат да попречат на това, кръгът да бъде затворен.

Господин Джордж и Гидиън се спогледаха.

— При завръщането на Гидиън бяхме изправени пред истинска загадка — каза господин Джордж. — Макар да имахме бегла представа какво би могло да се е случило, просто ни липсваха доказателства. Затова днес сутринта Гидиън още веднъж отиде в миналото и отново посети Маргрет Тилни.

— Не си скучал днес, нали? — Разгледах лицето на Гидиън за следи от умора, но не намерих. Дори напротив, изглеждаше съвсем бодър. — Всъщност, как е ръката ти?

— Добре е. Чуй какво казва господин Джордж. Важно е.

— Този път Гидиън потърси Маргрет непосредствено след първото й пътуване във времето през 1894 година. Трябва да знаеш, че факторът X или генът за пътуване във времето, както ние го наричаме, се проявява в кръвта едва след първичния скок във времето. Защото кръв, която е взета от носителите на гена преди първото им пътуване, явно не може да бъде разпозната от хронографа. В тази връзка графът е провел някои експерименти, които по негово време за малко не са довели до разрушаването на хронографа. Тоест няма никакъв смисъл да се посещава някой пътуващ във времето в детството му с цел да се вземе от кръвта му. Въпреки че това много би улеснило нещата. Разбираш ли?

— Да — казах просто така.

— И така днес сутринта Гидиън се срещна с младата Маргрет по време на първото й официално елапсиране. След първичния й скок във времето тя веднага е била откарана в Темпъл, но още докато течали приготовленията за регистрирането й в хронографа, тя за втори път е отишла в миналото. Това е най-дългият измерен неконтролиран скок във времето. Нямало я е повече от два часа.

— Господин Джордж, моля ви пропуснете несъществената част — предложи Гидиън със следа от нетърпение в гласа.

— Да, да. Докъде бях стигнал? Значи Гидиън посети Маргрет по време на първото й елапсиране. И отново й обясни историята с откраднатия хронограф и за възможността всичко да бъда поправено с втория хронограф.

— Ха! — извиках и го прекъснах. — Ето откъде старата Маргрет е знаела цялата история. Лично Гидиън й я е разказал!

— Да, това е една от възможностите — каза господин Джордж. — Но и този път младата Маргрет не чуваше историята за първи път.

— Значи някой е бил при нея преди Гидиън. Люси и Пол. С откраднатия хронограф са отишли в миналото, за да разкажат на Маргрет Тилни, че е голяма вероятността рано или късно да се появи някой, който ще иска да й вземе кръв.

Господин Джордж замълча.

— Този път позволила ли е да й вземат кръв?

— Не — каза той. — И този път оказа.

— Но поне като шестнайсетгодишна не беше толкова твърдоглава, колкото по-късно, като възрастна жена — каза Гидиън. — Този път позволи да се говори с нея и най-накрая каза, че ако изобщо склони, единствено с теб ще обсъжда взимането на кръвта й.

— С мен?

— Каза твоето име. Гуендолин Шепърд.

— Но… — Прехапах долната си устна, а господин Джордж и Гидиън ме наблюдаваха внимателно. — Мислех, че Пол и Люси са изчезнали преди да се родя. Откъде са узнали името ми, за да го кажат на въпросната Маргрет?

— Да, точно в това е въпросът — каза господин Джордж. — Виждаш ли, Люси и Пол откраднаха хронографа през месец май в годината на твоето раждане. В началото се криеха заедно с него в настоящето. Няколко месеца успяваха доста умело непрестанно да се изплъзват на детективите на пазителите, като оставяха подвеждащи следи и използваха други трикове. Често сменяха градовете и пропътуваха половин Европа с хронографа. Но тогава започнахме все повече да стесняваме кръга около тях и те осъзнаха, че могат да ни се изплъзнат за постоянно само ако избягат с хронографа в миналото. За съжаление, да се предадат, за тях не подлежеше на обсъждане. Защитаваха погрешните си идеали безкомпромисно. — Той въздъхна. — Бяха толкова млади и пламенни… — Погледът му се зарея замечтано. Гидиън се прокашля и господин Джордж престана да се взира в нищото, после продължи: — Досега смятахме, че са предприели тази стъпка тук, в Лондон, през септември, няколко седмици преди да се родиш.

— Но тогава е невъзможно да знаят името ми!

— Правилно — каза той. — Затова от днес сутринта обмисляме възможността те да са отишли в миналото с хронографа едва след твоето раждане.

— Каквито и да са били мотивите им — допълни Гидиън.

— Като остава още да се изясни откъде Люси и Пол са узнали името и предопределението ти. Но така или иначе Маргрет Тилни отказва да ни сътрудничи.

Замислих се.

— И как сега ще се доберем до кръвта й? — О, боже! Нали не бях аз тази, която току-що каза това? — Нали няма да употребите сила?

В съзнанието ми вече виждах Гидиън с бутилка етер, белезници и огромна спринцовка, което чувствително помрачи представата ми за него.

Господин Джордж поклати глава.

— Едно от дванайсетте златни правила на пазителите гласи, че се употребява сила само когато са изчерпани всички други възможности като преговори и споразумения. И така, първо ще опитаме това, което поиска Маргрет: ще те изпратим при нея.

— За да мога да я убедя?

— За да можем да разберем какви са мотивите й и кои са информаторите й. С теб ще говори, самата тя го е казала. Искаме да знаем какво има да ти каже.

Гидиън въздъхна.

— Нищо няма да излезе от това, но цяла сутрин сякаш говоря на стената.

— Да. И затова в момента мадам Росини шие за теб хубава лятна рокля за 1912 година — рече господин Джордж. — Ще се запознаеш с твоята прапрабаба.

— Защо точно 1912 година?

— Избрахме годината съвсем произволно. Въпреки това Гидиън смята, че бихте могли да попаднете в капан.

— В капан?

Гидиън не каза нищо, просто ме гледаше. Той действително изглеждаше притеснен.

— Според законите на логиката това е почти изключено — каза господин Джордж.

— Защо някой ще ни поставя капан?

Гидиън се наведе към мен.

— Помисли малко: Люси и Пол притежават хронографа и в него вече се намира кръвта на десет от дванайсетте пътуващи във времето. За да затворят кръга и за да се възползват от тайната, се нуждаят единствено от кръвта на нас двамата.

— Но… нали Люси и Пол са искали да предотвратят затварянето на кръга и разкриването на тайната — казах аз.

Господин Джордж и Гидиън отново се спогледаха.

— Това е, което майка ти вярва — отвърна господин Джордж

Това бе, което и аз вярвах досега.

— А вие не смятате така?

— Погледни го от другата страна. Какво би било, ако Люси и Пол искат тайната за себе си? — попита Гидиън. — Ами ако затова са откраднали хронографа? Тогава единственото, което все още им липсва, за да изиграят графа, е нашата кръв.

Известно време премислях думите му. После казах:

— И тъй като могат да се срещнат с нас само в миналото, трябва да ни примамят някъде, за да вземат кръвта ни?

— Известно им е, че само чрез сила ще се доберат до кръвта ни — продължи Гидиън. — Така, както и ние знаем, че няма да ни дадат доброволно кръвта си.

Помислих си за мъжете, които ни бяха нападнали в Хайд Парк.

— Точно така — каза Гидиън, сякаш прочел мислите ми. — Ако ни бяха убили, можеха да вземат колкото си искат от кръвта ни. Остава само да се изясни откъде са знаели, че ще сме там.

— Познавам Люси и Пол. Това просто не е в техния стил — каза господин Джордж. — Те са израснали с дванайсетте златни правила на пазителите и със сигурност не биха възложили убийството на собствените си роднини. Те също залагат на преговори и споразу…

— Познавали сте Люси и Пол, господин Джордж — прекъсна го Гидиън. — Но наистина ли можете да сте сигурен що за хора са в момента?

Гледах ту единия, ту другия.

— При всички случаи ми се струва интересно да разбера какво иска от мен прапрабаба ми. И как би могло това да е капан, щом сами избираме момента на посещението ни?

— И аз съм на същото мнение — каза господин Джордж.

Гидиън въздъхна примирено.

— И без това решението отдавна е взето.

Мадам Росини надяна през главата ми дълга до глезена бяла рокля с фини ромбовидни шарки и моряшка яка. В талията роклята бе пристегната с лента от небесносин сатен от същия плат като панделката, която украсяваше мястото, където яката преминаваше в ивица с илици.

Когато се погледнах в огледалото, бях малко разочарована. Изглеждах много порядъчна. Външният ми вид донякъде напомняше този на министрантите[20] в „Сейнт Люк“, където понякога ходехме в неделя за литургията.

— Разбира се, модата от 1912 година не може да се сравнява с екстравагантността на рококо — каза мадам Росини, докато ми подаваше кожени ботушки. — Бих казала, че прелестите на жените са били по-скоро прикривани, отколкото излагани на показ.

— И аз бих казала същото.

— А сега и прическата. — Мадам Росини нежно ме избута да седна на един стол и раздели косата ми на кичури. После закрепи всеки един на тила.

— Не е ли малко… ъъъ… бухнало покрай ушите?

— Така трябва да бъде — отвърна тя.

— Но не смятам, че ми отива. А вие?

— На теб просто всичко ти отива, моя малка лебедова шийке. А и това тук не е конкурс за красота. Става дума за…

— Автентичност. Да, знам.

— Това е добре — засмя се мадам Росини.

Този път доктор Уайт дойде да ме вземе, за да ме заведе до скривалището на хронографа в сутерена. Той бе в изключително лошо настроение, както винаги, но за сметка на това Робърт, малкото момче призрак, ми се усмихваше приятелски.

И аз му се усмихнах в отговор. Беше наистина много сладък с русите си къдрици и трапчинките.

— Здравей!

— Здравей, Гуендолин — отвърна Робърт.

— Няма причина за такъв прекомерен възторг от това, че отново се виждаме — каза доктор Уайт и размаха черната превръзка за очи.

— О, не, защо отново се налага?

— Нямаме основание да ти имаме доверие — каза докторът.

— О! Дайте това тук, грубиян такъв! — мадам Росини дръпна черната кърпа от ръката му. — Този път никой няма да развали прическата.

Много жалко. Тя лично завърза внимателно очите ми. И косъм от прическата не се размести.

— Пожелавам ти много късмет, малката — каза, докато доктор Уайт ме извеждаше в коридора.

Помахах слепешката за довиждане. Чувството да се препъвам в нищото отново бе неприятно. Въпреки това отсечката постепенно започваше да ми се струва позната. Но този път Робърт ме предупреждаваше:

— Още две стъпала и след това наляво през тайната врата. Внимание, има праг. Още десет крачки и започва голямото стълбище.

— Наистина страхотно обслужване, благодаря.

— Само без иронични забележки — каза доктор Уайт.

— Защо ти можеш да ме чуеш, а той не? — попита Робърт натъжено.

— За съжаление и аз не знам — казах и се натъжих. — Искаш ли да му кажеш нещо?

Робърт замълча.

— Гленда Монтроуз е права. Ти наистина си говориш сама.

Опипах с ръка протежението на стената.

— О, тази ниша ми е позната. Сега отново има стъпало, ето го, а след двайсет и четири крачки се завива надясно.

— Броила си стъпките!

— Само защото ми е скучно. Защо всъщност сте толкова подозрителен, доктор Уайт?

— Изобщо не съм. Напълно ти вярвам. Все още. Защото в момента до известна степен си кротка, в най-лошия случай повлияна от погрешните схващания на майка ти. Но никой не знае какво ще стане от теб. И затова не бих искал да знаеш мястото, където се съхранява хронографа.

— Това подземие не би могло да е чак толкова голямо.

— Дори не можеш да си представиш колко е голямо. Дори сме загубвали хора там долу.

— Наистина ли?

— Да. В В гласа му се прокрадваше насмешка и по това познах, че само се шегува. — Други дни наред са се лутали из коридорите, докато най-накрая са се добрали до някой изход.

— Бих искал да му кажа, че съжалявам — каза Робърт. Явно дълго бе мислил над това.

— О! — Бедното момче. Искаше ми се да спра и да го прегърна. — Но ти нямаш никаква вина.

— Сигурна ли си? — Явно доктор Уайт все още говореше за хората, които се бяха загубвали в подземния сутерен.

Робърт подсмръкна.

— Сутринта се бяхме скарали. Казах му, че го мразя и че ми се иска някой друг да ми бе баща.

— Но той със сигурност не го е взел на сериозно. Със сигурност не е.

— Напротив. А сега си мисли, че не го обичам, а аз не мога да му го кажа. — Гласчето, което сега ясно доловимо трепереше, направо ми късаше сърцето.

— Затова ли все още си тук?

— Не искам да го оставя сам. Макар че не може да ме види и чуе, може би усеща, че съм тук.

— О, миличкия ми — сега вече не можах да се сдържа и спрях. — Със сигурност знае, че го обичаш. Всеки баща знае, че понякога децата казват неща, които изобщо не мислят.

— Без съмнение — рече доктор Уайт, чийто глас изведнъж прозвуча пресипнало. — Когато човек е забранил на детето си два дни да не гледа телевизия, защото е оставило колелото си в дъжда, не трябва да се учудва, ако то му се развика и му каже неща, които изобщо не мисли.

Той ме побутна да продължа напред.

— Радвам се, че го казахте, доктор Уайт.

— Аз също — рече Робърт.

През остатъка от пътя двамата бяхме в отлично настроение. Една тежка врата се отвори и затвори след нас.

Първото, което видях, когато свалих превръзката от очите си, бе Гидиън с цилиндър на главата. Веднага избухнах в гръмък смях. Ха-ха! Този път той бе идиотът с шапка!

— Днес тя е в особено добро настроение благодарение на продължителните монолози, които водеше със себе си — каза доктор Уайт, но гласът му не звучеше толкова хапливо както обикновено.

Господин Де Вилърс се присъедини към смеха ми.

— И аз го намирам за смешен. Изглежда като цирков директор.

— Радвам се, че се забавлявате — каза Гидиън.

Като изключим цилиндъра, изглеждаше добре. Дълъг тъмен панталон, тъмен редингот, бяла риза — почти сякаш се канеше да ходи на сватба. Огледа ме от главата до петите и аз затаих дъх, докато напрегнато очаквах да ми го върне. На негово място от раз биха ми хрумнали поне десетина обидни коментара за външния ми вид.

Но той не каза нищо, само се усмихна.

През това време господин Джордж бе зает с хронографа.

— Гуендолин получи ли всички указания?

— Мисля, че да — каза Де Вилърс.

В продължение на половин час той ми бе разяснявал „Мисия нефрит“, докато мадам Росини бе подготвяла костюма. Мисия нефрит! Бях се почувствала малко като таен агент Ема Пил. Двете с Лесли обожавахме филма „Отмъстителите“ с Ума Търман.

Все още ми бе трудно да приема теорията на Гидиън, че можехме да бъдем подмамени в капан. Макар Маргрет Тилни изрично да бе пожелала да говори с мен, не тя бе определила кога да стане това. Дори и да имаше намерение да ми устрои капан, не би могла да знае в кой ден и час от живота й ще се появим. И бе почти невъзможно Люси и Пол да успеят да ни издебнат точно в избрания от нас момент.

Напълно произволно бе решено да е през юни 1912 година. Тогава Маргрет Тилни е била на трийсет и пет и е живяла с мъжа си и трите им деца в къща в Белгравия[21]. И точно там щяхме да я посетим.

Вдигнах глава и забелязах, че погледът на Гидиън е насочен към мен. Или по-точно казано — към деколтето ми. Е, това вече бе върхът!

— Хей, да не би да зяпаш гърдите ми? — изсъсках възмутено.

Той се ухили.

— Не директно — прошепна в отговор.

Просветна ми какво има предвид. Помислих си, че по времето на рококо е било значително по-лесно да криеш предмети под купищата дантели. За съжаление бяхме привлекли вниманието на господин Джордж, който се приведе напред.

— Това да не е мобилен телефон? Не може да носиш предмети от нашето време в миналото!

— Защо не? Може да се окаже от полза! — (Снимката на Ракоци и лорд Бромптън беше станала супер!) — Ако последния път Гидиън бе имал читав пистолет, щеше да ни е значително по-лесно.

Гидиън завъртя очи.

— Представи си, че загубиш телефона си в миналото — каза господин Де Вилърс. — Най-вероятно този, който го намери, няма да знае какво да прави с него. Но е възможно и да е тъкмо обратното. И тогава телефонът ти ще промени бъдещето. Ами ако е пистолет! Не ми се мисли какво ще се случи, ако на човечеството му хрумне по-рано идеята да използва автоматични оръжия.

— Освен това, тези предмети са доказателство за вашето и нашето съществуване — каза доктор Уайт. — Заради незначителна грешка всичко може да се промени и да се застраши континуума.

Задъвках долната си устна, докато размишлявах доколко лютивият спрей, който бих могла да загубя в осемнайсети век, би променил бъдещето на хората. Може би към добро, ако попаднеше в правилните ръце…

Господин Джордж протегна ръка.

— Аз ще ти го пазя.

С въздишка бръкнах в деколтето си и поставих телефона в ръката му.

— Но след това веднага си го искам обратно!

— Готови ли сте най-сетне? — осведоми се доктор Уайт. — Хронографът е на линия.

Аз бях готова. Усещах леко присвиване в корема и трябваше да призная, че това тук ми се струваше много по-интересно, отколкото да трябва да кисна в сутерена през някоя скучна година и да пиша домашните си.

Гидиън ми хвърли изучаващ поглед. Може би обмисляше какво друго съм скрила. Невинно отвърнах на погледа му — едва при следващото пътуване щях да мога да взема лютивия спрей. Жалко.

— Готова ли си, Гуендолин? — попита той накрая.

Усмихнах му се.

— Готова съм, ако и ти си готов.