Рубиненочервено

Глава 11

Мъжът с жълтия редингот прибра шпагата си.

— Последвайте ме.

Погледнах с любопитство през първия прозорец, покрай който минахме. Значи така изглеждаше осемнайсети век. От вълнение кожата ми настръхна. Но можех да видя само хубавия вътрешен двор с фонтана в средата, който вече бях виждала.

Отново се изкачихме по едни стълби, като Гидиън ме пусна да мина пред него.

— Вчера също си бил тук? — полюбопитствах. Шепнех, за да не може да ни чуе Жълтият, който вървеше само няколко крачки пред нас.

— За тях е вчера. За мен са изминали почти две години.

— И защо си бил тук?

— Представих се на графа и му съобщих, че първият хронограф е откраднат.

— Сигурно не му е станало особено приятно.

Жълтият се правеше, че не слухти, но направо можеше да се види как напряга уши под белите масури.

— Прие го с по-голямо самообладание, отколкото очаквах. И след първоначалния ужас бе изключително радостен, че вторият хронограф действително функционира и по този начин ни се предоставя още един шанс да доведем нещата до добър край.

— А къде се намира хронографът сега? — прошепнах. — Имам предвид в този момент, в това време?

— Вероятно някъде тук в сградата. Графът не би се разделил за дълго с него, защото и той трябва да елапсира, за да предотврати неконтролируеми пътувания във времето.

— Защо просто да не можем да вземем хронографа с нас в бъдещето?

— По много причини. — Тонът на Гидиън се беше променил, вече не бе толкова арогантен, но затова пък звучеше покровителствено. — Най-важните са повече от очевидни. Едно от дванайсетте златни правила на пазителите за боравене с хронографа гласи, че континуума не бива да се прекъсва. Ако вземем хронографа с нас в бъдещето, графът и родените след него носители на гена ще са принудени да се оправят без него.

— Да, но и никой няма да може да го открадне.

Гидиън поклати глава.

— Личи си, че досега не си изучавала естеството на времето. Има следствени връзки, които е много опасно да бъдат прекъснати. В най-лошия случай е възможно дори да не бъдеш родена.

— Разбирам — излъгах.

Междувременно бяхме стигнали първия етаж и минахме покрай още двама въоръжени с шпаги мъже, с които Жълтият размени шепнешком няколко думи. Как точно беше паролата? Хрумваше ми единствено Qua nesquick mosquitos. Непременно трябваше да се сдобия с нов мозък.

Двамата мъже зяпаха мен и Гидиън с нескрито любопитство и едва бяхме минали покрай тях, когато започнаха да си шушукат помежду си. Много ми се искаше да чуя за какво си говорят.

Жълтият почука на една врата. В помещението, бюро седеше друг мъж, който също носеше перука — но руса — и шарени дрехи. Над бюрото човек биваше заслепен от тюркоазен редингот и жилетка на цветчета, а под бюрото насреща му се смееха червени панталони до коленете и раирани чорапи. Вече нищо не можеше да ме учуди.

— Господин секретар — каза Жълтият, — тук е отново посетителят от вчера и отново знае паролата…

Секретарят погледна невярващо Гидиън в лицето.

— Как може да знаете паролата, при положение че я обявихме едва преди два часа и оттогава никой не е напускал къщата? Всички входове са строго охранявани. А вие коя сте? За жените достъпът тук е забранен.

Исках учтиво да кажа името си, но Гидиън хвана ръката ми и ме прекъсна.

— Трябва да говорим с графа. Въпросът е неотложен. И е много спешно.

— Те дойдоха от долу — вметна Жълтият.

— Но графът не е в къщата — обясни секретарят. Той бе скочил от мястото си и кършеше ръце. — Можем да изпратим куриер…

— Не, трябва да говорим с него лично. Нямаме време да изпращаме куриери напред-назад. Къде се намира той в момента?

— Той е на посещение при лорд Бромптън в новата му къща на „Уигмор Стрийт“. Провеждат разговор от изключителна важност, който бе насрочен след вашето посещение вчера.

Гидиън изруга тихо.

— Трябва ни карета, която да ни закара до „Уигмор Стрийт“. Веднага!

— Мога да го уредя — каза секретарят и кимна на Жълтия. — Заеми се лично с това, Уилбур.

— Но… ще имаме ли достатъчно време? — попитах, мислейки си за дългия път обратно до плесенясалия сутерен. — Докато стигнем до „Уигмор Стрийт“ с карета… — Там се намираше кабинетът на нашия зъболекар. Следващата спирка на метрото бе „Бонд Стрийт“. При това имаше поне едно прекачване. И както казах — с метрото! А колко дълго би се пътувало с карета, дори не исках да си представям. — Може би е по-добре да дойдем друг път?

— Не — каза Гидиън и изведнъж ми се усмихна. На лицето му бе изписано нещо, което не можех да определя точно. Може би жажда за приключение? — Разполагаме с повече от два часа и половина. Ще отидем до „Уигмор Стрийт“ — каза в добро настроение.

Пътуването с карета през Лондон бе по-вълнуващо от всичко, което бях виждала до този момент. По някаква незнайна причина си бях представяла Лондон без колите съвсем спокоен — шляещи се по улиците хора със слънчобрани и шапки, от време на време никоя влачеща се карета, без воня на изгорели газове, без безогледно фучащи таксита, които ще те сгазят дори когато се опитваш да пресечеш на зелено на пешеходна пътека.

В действителност беше всичко друго, но не и спокойно. Първо, че валеше. И второ, и без колите и автобусите движението беше крайно хаотично: карети и каруци от всякакъв вид се бутаха плътно една до друга, пръски от водата от локвите и калта хвърчаха наоколо. Макар че не смърдеше на газове, във въздуха се носеше неприятна миризма на разложено и на конски и други изпражнения. Никога досега не бях виждала толкова много коне на едно място. Само нашата карета беше теглена от четири черни и много красиви коня. Мъжът с жълтия редингот седеше на капрата и насочваше животните през навалицата с главоломна скорост. Каретата се клатеше необуздано и всеки път, когато вземахме някой завой, си мислех, че ще се обърнем. От страх и защото полагах неимоверни усилия да не се катурна върху Гидиън, почти нищо не видях от Лондон. Когато успеех да погледна през прозореца, абсолютно нищо не ми се струваше познато. Сякаш бях попаднала в напълно друг град.

— Това е Кингсуей — каза Гидиън. — Човек не може да го разпознае, нали?

Кочияшът ни предприе безразсъдно изпреварване на каруца с биволи и карета, подобна на нашата. Този път не можах да предотвратя земното притегляне да ме запрати към Гидиън.

— Този тип да не се мисли за Бен-Хур[16] — казах, докато отново се настанявах в моя ъгъл.

— Карането на карета е голямо удоволствие — отвърна Гидиън и гласът му звучеше сякаш завиждаше на мъжа на капрата. — Разбира се, още по-весело е с отворена карета. Лично аз предпочитам някой файтон.

Каретата отново се разклати и почувствах как започваше да ми се гади. Това преживяване определено не беше за хора с лабилни стомаси.

— Мисля, че аз предпочитам някой ягуар — казах изтощено.

Все пак трябваше да призная, че пристигнахме на „Уигмор Стрит“ по-бързо, отколкото предполагах, че е възможно.

Когато слязохме от каретата пред една разкошна къща, се огледах наоколо, но не разпознах нищо от тази част на града, въпреки че за съжаление посещавах зъболекаря си по-често отколкото ми се искаше. Въпреки това сякаш някакво бегло чувство на познатост се стелеше наоколо.

Беше престанало да вали. Лакеят, който ни отвори вратата, първоначално твърдеше, че лорд Бромптън не си е вкъщи, но Гидиън убедително го увери, че му е известно противното и че ако на мига не ни заведе при лорда и неговия посетител, ще загуби работата си още същия ден. Той сложи в ръката на изплашения мъж пръстена си с печат и му заповяда да побърза.

— Имаш собствен пръстен с печат? — политах, докато чакахме в преддверието.

— Да, разбира се — отвърна Гидиън. — Много ли си развълнувана?

— Защо? Трябва ли?

Пътуването с каретата още ми държеше, така че в момента не можех да си представя нещо по-вълнуващо. Но сега, след като го спомена, сърцето ми започна да бие като лудо. Спомних си какво бе казала майка ми за графа. Ако този мъж наистина можеше да чете мисли…

Опипах прическата си, която сигурно бе напълно съсипана от пътуването.

— Перфектна е — успокои ме Гидиън с лека усмивка.

Това пък сега какво трябваше да означава? Искаше непременно да ме изнерви ли?

— Знаеш ли какво? Нашата готвачка също се казва Бромптън — казах, за да прикрия смущението си.

— Да, светът е малък.

Лакеят тичаше надолу по стълбите с развети поли на редингота си.

— Господата ви очакват, сър.

Последвахме мъжа до първия стаж.

— Наистина ли може да чете мисли? — прошепнах.

— Лакеят ли? — прошепна в отговор Гидиън. — Надявам се, че не. Току-що си помислих, че прилича на невестулка.

Това да не би да бе нещо като опит за шега? Господин „махни се от пътя ми, защото имам важна мисия за пътуване в миналото“ действително се шегуваше? Бързо се усмихнах. Все пак това трябваше да бъде поощрено.

— Не лакеят, а графът.

Той кимна.

— Така се твърди.

— Чел ли е твоите мисли?

— Ако ги е чел, не съм разбрал.

Лакеят ни отвори една от вратите и направи нисък поклон. Заковах се на място. Може би просто не трябваше да мисля за нищо? Но това бе просто невъзможно. Тъкмо бях решила да не мисля за нищо и милион мисли преминаха през съзнанието ми.

— Първо дамата — каза Гидиън и ме бутна внимателно през прага.

Направих няколко крачки напред и отново спрях, несигурна какво се очаква сега от мен. Гидиън ме последва, а след още един дълбок поклон лакеят затвори вратата след нас.

Намирахме се в голям, елегантно обзаведен салон с високи прозорци и бродирани завеси, от които вероятно би се получила страхотна рокля.

Трима мъже срещу нас ни наблюдаваха. Първият бе дебелак, който с усилие можа да се надигне от стола си, вторият бе по-млад, много мускулест мъж, който единствен не носеше перука, а третият бе слаб и висок, чертите на лицето му приличаха на тези от портрета в кабинета с архивите.

Граф Сен Жермен.

Гидиън се поклони, макар и не толкова дълбоко като лакея. Тримата мъже също се поклониха.

Докато аз просто си стоях и нищо не правех. Никой не ме бе научил как се прави поклон с кринолин. А и освен това намирах поклоните за глупави.

— Не очаквах да ви видя толкова скоро, млади приятелю — каза мъжът, когото мислех за граф Сен Жермен. Цялото му лице сияеше. — Лорд Бромптън, ще позволите ли да ви представя прапраправнукът на моя прапраправнук? Гидиън де Вилърс.

— Лорд Бромптън! — Отново малък поклон. Явно ръкостискането все още не бе дошло на мода.

— Смятам, че наследниците ми са се развили великолепно, поне що се отнася до външния вид — каза графът. — Явно при избора на дамата на сърцето ми съм имал късмет. Прекалено орловият нос съвсем е изчезнал.

— О, скъпи графе, отново се опитвате да ме впечатлите с невероятните си истории — каза лорд Бромптьн, докато отново се настаняваше в стола си, който изглеждаше толкова мъничък, че се притесних, че ще се счупи на мига. Лордът не беше просто закръглен като господин Джордж, мъжът бе екстремно дебел! — Но аз нямам нищо против — продължи той и свинските му очички гледаха развеселено. — С вас винаги е много забавно. Всяка секунда има някаква изненада.

Графът се засмя и се обърна към младия мъж без перука.

— Лорд Бромптьн е и ще си остане невярващ, скъпи ми Миро! Трябва да измислим още нещо, за да го убедим в делото ни.

Мъжът отговори нещо на непознат, твърдо и рязко звучащ език и графът отново се засмя, после се обърна към Гидиън.

— Това, скъпи ми внуко, е моят добър приятел и побратим Миро Ракоци, в хрониките на пазителите известен като Черния леопард.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Гидиън.

Отново поклони от всички страни.

Ракоци — откъде името ми бе толкова познато? И защо предизвикваше у мен такова неприятно чувство?

Усмивка изви устните на графа, когато погледът му бавно се плъзна по мен. Автоматично затърсих някаква прилика между него и Гидиън или Фолк де Вилърс. Но не намерих такава. Очите на графа бяха много тъмни и в погледа му имаше нещо пронизващо, което отново ме накара да се замисля за думите на мама.

Да мисля! Само не и това. Но все с нещо мозъкът ми трябваше да се занимава, затова запях наум „Бог да пази кралицата“.

Графът ме заговори на френски, което не схванах веднага (все пак в мислите си пламенно пеех националния химн), но с известно закъснение и въпреки непознатите думи, дължащи се на бедния ми речник, успях да си преведа следното:

— А ти, красиво момиче, си [непозната дума] на добрата [непозната дума] Жана Дюрфе. Бяха ми казали, че имаш червена коса.

Да, явно ученето на думи все пак наистина бе основата при ученето на чужд език, както винаги казваше учителката ни по френски. За съжаление, не познавах и въпросната Жана Дюрфе, затова не успях да се досетя за смисъла на изречението.

— Тя не разбира френски — обясни Гидиън също на френски. — И тя не е момичето, което очаквахте.

— Как е възможно? — Графът поклати глава. — Всичко това е изключително [непозната дума].

— За съжаление погрешното момиче бе подготвено за [непозната дума].

Да, за съжаление.

— Погрешното? Всичко това ми изглежда една огромна грешка.

— Това е Гуендолин Шепърд, тя е братовчедка на въпросната Шарлот Монтроуз, за която ви разказах вчера.

— Значи също е внучка на лорд Монтроуз, последният [непозната дума]. И също така братовчедка на [непозната дума]? — Графът ме наблюдаваше с тъмните очи и аз отново започнах да пея наум. Send her victorious, happy and glorious… — [Непозната дума] [непозната дума] е това, което просто не мога да разбера.

— Нашите учени казват, че е напълно възможно генетически [непозната дума] да…

Графът вдигна ръка, за да накара Гидиън да млъкне.

— Знам, знам! Според научните закони може и да е така. Но въпреки това имам лошо предчувствие.

Е, изглежда и той се чувстваше като мен.

— Значи не знае френски? — попита, този път на немски. Немският ми се отдаваше малко по-добре (все пак от пет години имах стабилна петица), но и тук се появяваха досадни непознати думи. — Защо е толкова зле подготвена?

— Тя изобщо не е била подготвяна, графе. Не говори чужди езици. — Явно Гидиън говореше и немски. И във всяко друго отношение тя е напълно [непозната дума]. Шарлот и Гуендолин са родени в един и същи ден. По погрешка се е смятало, че Гуендолин е родена един ден по-късно.

— Но как е било възможно да бъде объркано такова нещо? — Най-сетне можех да разбера всяка дума. Отново бяха преминали на английски и графът говореше без никакъв акцент. — Защо ли имам чувството, че пазителите в твоето време не взимат задълженията си достатъчно на сериозно?

— Мисля, че отговорът е в това писмо. — Гидиън измъкна запечатан пощенски плик от вътрешния джоб на редингота си и го подаде на графа, чийто поглед ме прониза.

…frustrate their knavish tricks, on Thee our Hopes we fix, God save us all…

Аз избегнах погледа на тъмните му очи и се загледах в другите двама мъже. Изглежда лорд Бромптьн имаше повече непознати думи и от мен (устата му зееше отворена над множеството двойни брадички и изглеждаше малко тъпичък), а другият мъж, Ракоци, разглеждаше внимателно ноктите на ръцете си.

Той беше млад, може би на около трийсет, имаше черна коса и странно, издължено лице. Щеше да изглежда много добре, ако устните му не бяха разтеглени, сякаш в устата си усеща изключително отвратителен вкус, а кожата му не изглеждаше болнаво бледа. Замислих се дали не е използвал светлосива пудра, когато изведнъж той вдигна поглед и ме погледна право в очите. Неговите бяха гарвановочерни, не можех да различа къде свършва ирисът и започва зеницата. Сториха ми се странно мъртви, без да мога да кажа защо. Автоматично започнах отново да пея наум „Бог да пази кралицата“.

Междувременно графът бе счупил печата на плика и бе разгънал писмото. С въздишка започна да чете. От време на време вдигаше глава и ме поглеждаше. Все още не бях помръднала от мястото си.

Notin this land alone, but be God's mercies known…

Какво пишеше в писмото? Кой го бе написал? Явно лорд Бромптьн и Ракоци се интересуваха от същото. Лордът проточи дебелия си врат, за да хвърли поглед на написаното, докато Ракоци се концентрираше върху лицето на графа. Явно изражението на отвращение, което изразяваха устните му, бе вродено.

Когато отново обърна лицето си към мен, косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Очите му приличаха на черни дупки и сега вече разбрах защо изглеждаха като мъртви: светлината не се отразяваше в тях, липсваха отблясъците, които правеха очите живи. Това бе не само странно, но и наистина плашещо. Бях повече от доволна, че поне пет метра ме деляха от тези очи.

— Мило дете, изглежда твоята майка е рядко своенравен човек, нали? — Графът бе приключил с четенето на писмото и го сгъна. — Какви са мотивите й, може само да се гадае.

Той пристъпи към мен и под пронизващия му поглед не можех да си спомня дори националния химн. И тогава забелязах нещо, което преди това от страх ми бе убягнало: графът бе стар. Въпреки че от очите му буквално струеше енергия, стойката му бе изправена, а гласът му звучеше младежки и жизнен, следите на старостта не можеха да останат незабелязани. Кожата на ръцете и лицето му бе набръчкана като пергамент, като бръчките и синеещите вени си личаха дори и под пластовете пудра. Старостта му придаваше крехкост нещо, което почти ме изпълни със състрадание.

Във всеки случай страхът изведнъж ме напусна. Та това бе само един стар мъж, по-стар от собствената ми баба.

— Гуендолин е в неведение както за мотивите в майка й, така и за събитията, довели до тази ситуация — каза Гидиън. — Тя няма представа за абсолютно нищо.

— Странно, много странно — рече графът, докато бавно ме обиколи веднъж. — Ние действително никога не сме се срещали.

Разбира се, че никога не сме се срещали, че как бе могло това да се случи?

— Но ти нямаше да си тук, ако не си рубинът. Рубин, надарен с магията на гарвана, затваря кръга сол мажор, който дванайсетте образуват. — Той бе приключил с обиколката си, застана точно пред мен и ме погледна в очите. — Каква е твоята магия, момиче?

…from shore to shore. Lord make the nations see…

Ox! Какво правех? Та това бе само един старец. Трябва да се отнасям любезно и с уважение към него, а не да го зяпам като парализиран заек змия.

— Нямам представа, сър.

— С какво си по-специална? Сподели с мен.

Какво ми беше по-специалното, като изключим факта, че от два дни можех да пътувам в миналото? Изведнъж отново можех да чуя гласа на леля Гленда, която казва: „Още докато беше бебе, си личеше, че Шарлот е родена за по-висши дела. Вие, обикновените деца, изобщо не можете да се сравнявате с нея.“

— Мисля, че изобщо не съм специална, сър.

Графът изцъка с език.

— Възможно е да си права. Все пак това е само едно стихотворение. Стихотворение със съмнителен произход. — Изглежда изведнъж загуби интерес към мен и се обърна към Гидиън. — Скъпи синко, чета с истинско възхищение какво си постигнал. Открил си Ланселот де Вилърс в Белгия! Уилям де Вилърс, Сесилия Удвил — очарователния аквамарин — и близнаците, с които никога не се запознах, също са отметнати. И представете си, лорд Бромптьн, това момче е посетило дори мадам Жана Дюрфе, родена Понкаре, в Париж и я е убедило да дари малко кръв.

— За същата мадам Дюрфе ли говорите, на която моят баща дължи приятелството си с мадам Помпадур и не на последно място с вас?

— Не познавам друга с това име — отвърна графът.

— Но тази мадам Дюрфе е починала преди десет години.

— Преди седем, ако трябва да бъдем точни. По това време пребивавах в двора на маркграф[17] Карл Александър фон Ансбах. Ах, чувствам се много близък с Германия. Интересът към франкмасонството и алхимията там е радващо висок. И както вече ми бе казано преди много години, ще умра в Германия.

— Само отклонявате темата на разговора — каза лорд Бромптьн. — Как може този млад мъж да е посетил мадам Дюрфе в Париж? Преди седем години той самият е бил още дете.

— Все още нямате правилния начин на мислене, скъпи лорде. Попитайте Гидиън, кога е имал удоволствието да вземе кръвта на мадам Дюрфе.

Лордът погледна въпросително към Гидиън.

— През май 1759 година.

Лордът се изсмя пронизително.

— Но това е невъзможно. Вие самият сте на не повече от двайсет години.

Графът също се засмя развеселено.

— 1759-а. Никога не ми е разказвала за това, старата хитруша.

— По това време вие също пребивавахте в Париж, но имах строга заповед да не се срещам с вас.

— Заради континуума, знам — въздъхна графът. — Понякога роптая срещу собствените си закони… Но да се върнем към скъпата Жана. Трябваше ли да употребиш сила? При мен тя не беше особено готова да сътрудничи.

— Тя ми разказа. А също така и как сте й измъкнали хронографа.

— Измъкнал! Та тя дори не знаеше какво съкровище е наследила от баба си. Горкият, очукан апарат си стоеше неизползван в един прашлясал сандък на тавана. Рано или късно е щял напълно да потъне в забрава. Аз го спасих и го използвах според първоначалното му предназначение. И благодарение на гениите, които в бъдещето ще се присъединят към ложата ми, днес той отново функционира. Това граничи с чудо.

— Освен това мадам сподели, че за малко да я удушите, защото не е знаела рождената дата и моминското име на баба си.

Удушил? Не беше ли това малко крайно!

— Да, точно така. Подобни пропуски ми костваха безкрайно много време, което прекарах, ровейки се в стари църковни дневници, вместо да го посветя на по-важни неща. Жана е една изключително злопаметна личност. Значи умението ви да я накарате да ви сътрудничи, е наистина достойно за възхищение.

Гидиън се усмихна.

— Не беше лесно. Но явно съм успял да спечеля доверието й. Освен това танцувах с нея гавот[18]. Пък и търпеливо изслушах оплакванията й от вас.

— Колко несправедливо. Все пак й осигурих вълнуваша афера с Казанова и въпреки че той беше хвърлил око на парите й, много жени и завиждаха. А и братски делях с нея моя хронограф. Ако не бях аз… — Явно развеселен, графът отново се обърна към мен. — Неблагодарна жена, твоята прародителка. И за съжаление не бе благословена с голяма интелигентност. Мисля, че никога не разбра какво точно се случва с нея, горката, стара женица. Освен това беше обидена, че в кръга на дванайсетте й е отредено да бъде цитрин. Защо вие можете да сте смарагд, а аз само един жалък цитрин, казваше тя. В днешно време никой, който държи на себе си, не носи цитрин. — Той се засия. — Нейната глуповатост нямаше равна. Бих искал да знам по време на старините си колко често е пътувала във времето. Може би изобщо не е. И без това не е била голяма пътешественичка. Понякога минаваше цял месец, без да се случи да изчезне. Бих казал, че женската кръв е значително по-ленива от нашата. Както и женската мисъл е значително по-бавна от мъжката. Ще се съгласиш ли с мен, момиче?

Дърт шовинист, помислих си, докато свеждах надолу очи, празнодумен, надут, скучен старец.

О, небеса! Да не би да бях полудяла? Нали нищо не трябваше да си мисля! Но явно четенето на мисли не се отдаваше на графа толкова добре, защото той продаваше да се хили.

— Не е особено разговорлива, нали?

— Просто е срамежлива.

Май сплашена би била по-точната дума.

— Няма срамежливи жени — възрази графът. — Зад уж срамежливо свеждане на погледа просто прикриват собствената си глуповатост.

Все повече стигах до заключението, че не трябва да се страхувам от него. Той бе просто един самовлюбен старец женомразец, който сам обичаше да се слуша как говори.

— Изглежда нямате особено високо мнение за жените — каза лорд Бромптьн.

— О, напротив! — отвърна графът. — Обичам жените. Наистина! Просто не вярвам, че разполагат с нужния мозък, който да е от полза за човечеството. Затова в моята ложа жените нямат работа. — Той се усмихна сияйно на лорда. — Между другото, лорд Бромптьн, нерядко за много мъже това е решаващият аргумент, за да пожелаят членството.

— И въпреки това жените ви обичат! Баща ми не се уморяваше да ми разказва въодушевено за успехите ви при дамите. По всяко време, както тук в Лондон, така и в Париж, са лежали в краката ви.

Графът веднага се отнесе в спомени за времето си на разбивач на женски сърца.

— Не е особено трудно да омаеш една жена и да я подчиниш на волята си, скъпи лорде. Всички са еднакви. Ако не се занимавах с по-възвишени дела, отдавна да съм написал книга със съвети за подходящото държане спрямо жените.

Да, разбира се. А аз дори вече можех да му предложа подходящото заглавие: „С душене към успех“ или „Как с дрънкане на глупости да сломим съпротивата на всяка жена“. За малко да се разсмея. Но тогава видях, че Ракоци ме наблюдава много внимателно и закачливото ми настроение се изпари толкова бързо, колкото се бе появило.

Явно се бях побъркала! Черните очи фиксираха моите за секунда, сведох поглед към мозаечния под и опитах да се преборя с чувството на паника, което заплашваше да ме погълне. Не от графа трябваше да страхувам, това бе повече от ясно. Но това не означаваше, че можех да се чувствам в безопасност.

— Всичко това е много забавно — каза лорд Бромптън, а двойните му брадички се тресяха от удоволствие. — Без съмнение във ваше лице и в това на придружителите ви са пропилени истински артистични таланти. Както казваше баща ми, вие можете да разказвате изумителни истории, скъпи ми графе Сен Жермен. Но за съжаление не можете да докажете нито една от тях. Досега не сте ми показали нито един фокус.

— Фокус! — извика графът. — О, скъпи ми лорде, вие сте такава душа, изпълнена със съмнения. Отдавна да съм загубил търпение с вас, ако не се чувствах задължен към баща ви, бог да го богослови. И ако интересът ми към вашите пари и влияние не беше толкова голям.

Лордът се засмя неловко.

— Е, поне сте откровен.

— Алхимията не може да съществува без покровителство. — Графът се обърна импулсивно към Ракоци. — Ще трябва да демонстрираме на добрия лорд няколко от нашите фокуси. Той е от хората, които вярват само на онова, което видят. Но първо трябва да разменя няколко думи на четири очи с правнука си и да напиша писмо до Великия пазител на моята ложа в бъдещето.

— Спокойно можете да използвате за целта кабинета в съседство — каза лордът и посочи една врата зад себе си. — И с най-голям интерес ще очаквам демонстрацията ви.

— Ела, синко. — Графът хвана ръката на Гидиън. — Има някои неща, за които искам да те попитам. И други, които трябва да ти кажа.

— Имаме на разположение само половин час — каза Гидиън, поглеждайки към джобния си часовник, който бе закрепен със златна верижка за жилетката му. — Най-късно тогава трябва да тръгнем обратно за Темпъл.

— Ще ни стигне — рече графът. — Пиша бързо, а и мога да правя двете едновременно: да говоря и да пиша.

Гидиън се засмя. Изглежда той наистина намираше графа за забавен и явно напълно бе забранил, че и аз бях там.

Прокашлях се. Наполовина стигнал до вратата той се обърна към мен и въпросително повдигна вежда. Аз също отговорих мълчаливо, защото нямаше да е много подходящо да кажа на глас: „Само не ме оставяй сама с тези откачалки“.

Гидиън се поколеба.

— Тя само ще пречи — каза графът.

— Изчакай ме тук — рече Гидиън неочаквано мило.

— През това време лордът и Миро ще й правят компания — продължи графът. — Спокойно можете да я разпитате за бъдещето. Това е единствена по рода си възможност. Тя идва от двайсет и първи век, попитайте я за автоматичните влакове, които ще фучат под Лондон. Или за златистите летящи апарати, които се издигат във въздуха сякаш с рева на хиляди лъвове и могат да прекосят морето на множество километри височина.

Лордът така силно се разсмя, че сега сериозно се притесних за стола му. Всяка от гигантските му паласки се тресеше.

— А има ли още нещо друго?

В никакъв случай не исках да оставам сама с него и Ракоци. Но Гидиън само се усмихна, въпреки че му отправих умоляващ поглед.

— След малко се връщам — каза той.