Глава 10

— Пелерината е от венецианско кадифе, подплатена с копринена тафта. Роклята е от щампован лен от Германия, поръбена с девънширска дантела, корсажът е украсен с копринен брокат. — Мадам Росини разстла внимателно всяка от дрехите върху масата. След като се нахранихме, госпожа Дженкинс отново ме заведе при нея в шивашкото ателие. Това помещение ми харесваше повече от строгата зала за хранене. Навсякъде бяха разпръснати прекрасни платове и мадам Росини, с врата си като на костенурка, беше единствената, която дори и майка ми не би посрещнала с недоверие.

— Всичко в тъмносиньо с кремави орнаменти, един елегантен, следобеден тоалет — продължи тя. — И подходящи брокатени обувки. Много по-удобни, отколкото изглеждат. За щастие ти и закачалката имате един и същи номер обувки. — Тя хвана ученическата ми униформа с два пръста и я сложи встрани. — Пфу! Срамота! И най-красивото момиче, облечено с това, прилича на плашило. Ако поне полата можеше да се скъси според модата. А и това отвратително пикняно жълто! Който е измислил тази униформа, сигурно мрази учениците от цялото си сърце!

— Мога ли да задържа своето бельо?

— Само гащичките — каза мадам Росини, като френският й акцент звучеше много сладко. — Не са исторически издържани, но една ли никой ще наднича под полата ти. А ако все пак някой го направи, изритай го силно, така че да загуби ума и дума. Макар и да не им личи, върховете на тези обувки са подсилени с метал. Ходи ли вече до тоалетната? Важно е, защото веднъж щом облечеш роклята, ще е трудно…

— Да, мадам Росини, вече три пъти ме попитахте.

— Искам да съм сигурна.

Непрестанно се изумявах как се грижеха за мен и на какви дреболии обръщаха внимание. След като се нахранихме, госпожа Дженкинс ми подаде един чисто нов несесер с тоалетни принадлежности, за да мога да си измия лицето и зъбите.

Очаквах, че корсетът ще затрудни дишането ми и ще изкара насила телешкото от стомаха ми, но в действителност се оказа изненадващо приятен за носене.

— А пък аз си мислех, че жените, носещи корсет масово са припадали.

— Да, наистина са припадали. От една страна, защото са ги връзвали прекалено стегнато, а от друга — защото въздухът е бил толкова гъст, че с нож да го режеш, никой не се е къпел, а само са се парфюмирали — каза мадам Росини и потръпна при представата за това. — Перуките са гъмжали от въшки и бълхи, а бях чела някъде, че понякога в тях са се загнездвали и мишки. Ах, най-красивата мода, но е липсвала всякаква хигиена. Твоят корсет не е като на онези бедни същества, носиш специална изработка а ла мадам Росини, удобен като втора кожа.

— Аха. — Бях ужасно развълнувана, докато си слагах полата с кринолин. — Усещането е сякаш носиш огромен кафез за птици.

— Това не е нищо — увери ме мадам Росини, докато внимателно обличаше роклята през главата ми. — Този кринолин е направо миниатюрен в сравнение с другите, които са се носели по същото време във Версай. Обиколката им е била четири метра и половина. Пък и твоят не е изработен от балени[11], а от лек като перце високотехнологичен материал. Никой няма да го види.

Около мен се стелеше синият плат с кремавите орнаменти, който би бил много подходящ и за покривка за диван. Но трябваше да призная, че въпреки дължината и гигантската си обиколка, роклята бе много удобна и ми стоеше като излята.

— Очарователно — каза госпожа Росини и ме избута пред огледалото.

— О! — възкликнах изненадано. Кой би предположил, че една покривка за диван би изглеждала толкова прекрасно? И аз заедно с нея. Колко изящна изглеждаше талията ми и колко сини бяха очите ми. Ах! Само деколтето ми изглеждаше като на някоя оперна певица, сякаш всеки момент ще се скъса по шевовете.

— Отгоре ще сложим малко дантела — каза мадам Росини, която бе проследила погледа ми. — Все пак е следобедна рокля. Но вечер човек трябва да покаже с какво е надарен. Толкова се надявам да имаме удоволствието да ушием бална рокля за теб! А сега да се погрижим за косата ти.

— Перука ли ще ми сложите?

— Не. Ти си младо момиче, а и следобедът е чудесен. Достатъчно е, ако си с хубава прическа и носиш шапка (произнесе го като „апка“). Нищо няма да слагаме върху кожата ти, тя е истински алабастър. А и това симпатично петно във формата на полумесец може като нищо да мине за изкуствена бенка. Tres chic[12].

Мадам Росини нави косата ми с маша, след което закрепи с фиби предната част, а другата остави да се стеле свободно върху раменете ми. Огледах се в огледалото, любувайки се сама на себе си.

Замислих се за костюмното парти миналата година, което Синтия бе организирала. Поради липсата на по-оригинално хрумване се бях маскирала като спирка на автобус и в края на вечерта ми идеше да размахам табелата около себе си, защото всеки ме питаше за разписанието.

Ха! Само ако тогава бях познавала мадам Росини! Щях да съм звездата на вечерта!

Напълно очарована отново се завъртях пред огледалото, но на това бързо бе сложен край, когато мадам Росини застана зад мен и ми надяна „апката“. Тя представляваше огромно чудовище от слама с пера и сини панделки и според мен оплескваше целия ми външен вид. Опитах се да убедя мадам Росини да я махне, но тя остана непреклонна.

— Без апка — не. Това би било неприлично! Това не е конкурс за красота, ma cherie[13]! Тук става дума за автентичност.

Потърсих в джоба на ученическата си униформа мобилния си телефон.

— Поне бихте ли ме снимали без шапката?

Bien sur[14], сладката ми!

Заех подходяща поза и мадам Росини ми направя поне трийсет снимки от всички страни, няколко дори и с шапка. Все пак Лесли трябваше да има и на какво да се посмее.

— Така, а сега ще кажа горе, че си готова. Чакай тук и повече не пипай шапката. Стои ти перфектно.

— Да, мадам Росини — казах послушно.

Едва беше напуснала помещението и вече набирах с чевръсти пръсти номера на Лесли и й изпратих няколко от снимките с шапка чрез есемес. Тя се обади след четиринайсет секунди. Слава богу, обхватът шивашкото ателие беше безупречен.

— В автобуса съм — изкрещя Лесли в ухото ми. — Вече съм приготвила бележник и химикалка за писане. Само трябва да говориш по-високо, защото до мен двама глухи индийци си говорят. За съжаление не с езика на жестовете.

Започнах да разказвам всичко, което се беше случило, като се опитах набързо да й обясня къде се намирам и какво бе казала майка ми. Въпреки че говорех тотално объркано, явно Лесли успяваше да следи мисълта ми. Отвръщаше ми ту с „Яко!“ ту с „Бъди внимателна!“.

Когато й описах Гидиън (искаше да чуе и най-малката подробност) каза:

— Не намирам дългата коса за чак толкова лоша. Само си спомни филма „Като рицарите“. Но обърни внимание на ушите му.

— И без това няма никакво значение. Той е високомерен и надут. Освен това е влюбен в Шарлот. Записа ли си Философски камък?

— Да, всичко записах. Веднага щом се прибера вкъщи ще се потопя в интернет. Граф Сен Жермен… защо името ми се струва толкова познато? Може ли да се окаже, че го познавам от някой филм? Не, бъркам го с граф Монте Кристо.

— Ами ако наистина може да чете мисли?

— Тогава мисли за нещо безобидно. Или просто брой до хиляда отзад напред, но през осем. Тогава няма да можеш да мислиш за нищо друго.

— Могат да дойдат всеки момент и просто ще затворя телефона. О, виж дали ще можеш да откриеш нещо за едно малко момче на име Робърт Уайт, който преди осемнайсет години се е удавил в басейн.

— Записах си. Човече, толкова е откачено. Трябваме да ти набавим автоматичен нож или газов спрей… Знаеш ли какво? Поне си вземи телефона.

Запристъпях със ситни крачки към вратата и внимателно надникнах в коридора.

— В миналото? Мислиш ли, че ще мога да ти се обадя от там?

— Глупости! Но можеш направиш снимки, които ще ни помогнат. О, и много бих искала и една на Гидиън. Ако е възможно хвани и ушите му. Те казват страшно много за един човек. Най-вече долната им част.

Вече можеха да се чуят нечии стъпки. Тихо затворих вратата и казах:

— Идват. До после, Лесли.

— Бъди много внимателна — чух я да казва, преди да затворя телефона и да го мушна в деколтето си. Малкото празно пространство под гърдите ми беше точно толкова голямо, колкото да го побере. Какво ли са крили дамите едно време там? Шишенца с отрова, пистолети (много малки), любовни писма?

Първото, което ми мина през ума, когато Гидиън влезе в стаята, бе: защо той не е длъжен да носи шапка? А второто бе: как може някой с червена жилетка без ръкави, тъмнозелени панталони до коленете и копринени чорапи на райета, да изглежда добре? А след това, ако изобщо мислех за нещо, то бе: дано не ми личи какво си мисля.

Зелените му очи ме стрелнаха за кратко.

— Хубава шапка.

Мръсник.

— Прекрасно — рече господин Джордж, който влезе в шивашкото ателие след Гидиън. — Мадам Росини, справили сте се невероятно.

— Да, знам — каза тя, но остана в коридора. Ателието не беше достатъчно голямо да побере всички ни, защото роклята ми заемаше поне половината свободното пространство.

Гидиън бе завързал косата си на тила и аз съзрях възможност да му го върна.

— Имаш много хубава сатенена панделка — казах с целия сарказъм, на който бях способна. — Нашата учителка по география винаги носи такава!

Вместо да ме изгледа злобно, той се ухили.

— Всъщност панделката с напрано безобидна. Трябва да ме видиш с перука.

Ако трябва да сме точни, вече го бях виждала.

— Мосю Гидиън, бях ви приготвила лимоненожълти панталони, а не тези тъмните. — Когато беше възмутена, акцентът на мадам Росини ставаше още по-силен.

— Жълти панталони заедно с чернена жилетка, чорапите на Пипи дългото чорапче и кафяв плащ със златни копчета? Стори ми се прекалено шарено.

— Мъжът по времето на рококо носи шарено! — Мадам Росини го изгледа строго. — Аз съм експертът, не вие.

— Да, мадам Росини. Следващия път ще се слушам в думите ви — любезно отвърна Гидиън.

Огледах ушите му. Не стърчаха дори и малко, а и във всяко друго отношение не се набиваха на очи. Почувствах облекчение. Въпреки че, разбира се, това нямаше абсолютно никакво значение.

— Къде са жълтите кожени ръкавици?

— О, помислих си, че щом няма да обличам панталоните, по-добре да не слагам и ръкавиците.

— Но разбира се! — мадам Росини изцъка с език. — При цялото ми уважение към модния ви вкус, млади човече, тук не става дума за вкус, а за автентичност. Освен това много внимавах всички избрани цветове да ви подхождат, неблагодарно момче такова.

Мърморейки си тя ни остави да минем покрай нея.

— Много, много ви благодаря, мадам Росини — казах аз.

— Ах, лебедова шийке, за мен беше истинско удоволствие! Поне ти оценяваш работата ми.

Усмихнах се. Харесваше ми да съм лебедова шийка.

Господин Джордж ми намигна.

— Моля последвайте ме, госпожице Гуендолин.

— Първо трябва да й вържем очите — каза Гидиън и понечи да свали шапката от главата ми.

— По настояване на доктор Уайт — поясни господин Джордж с извинителна усмивка.

— Но това ще съсипе прическата й! — Мадам Росини перна пръстите на Гидиън. — Tiens[15]! Да не би да искате да й свалите и косата от главата? Никога ли не сте чували за игли за шапки? Ето! — Тя подаде шапката и иглата на господин Джордж. — Само я носете внимателно!

Гидиън върза очите ми с черна кърпа. Подсъзнателно затаих дъх, когато ръката му докосна бузата ми и за съжаление не можах да предотвратя да не се изчервя. Но за щастие той не можеше да ме види, защото стоеше зад мен.

— Ох! — възкликнах, защото част от косата ми попадна във възела.

— Извинявай. Можеш ли да видиш нещо?

— Не. — Пред очите ми нямаше нищо друго, освен чернилка. — Защо да не мога да гледам къде отиваме?

— Не бива да знаеш точното местонахождение на хронографа — обясни Гидиън. Той положи ръка на гърба ми и ме бутна напред. Чувството да вървя сляпа в нищото бе странно, а ръката на Гидиън върху гърба ми допълнително ме смущаваше. — Излишна предпазна мярка, според мен. Къщата е същински лабиринт. Никога не би успяла да намериш помещението. А и господин Джордж смята, че си вън от всякакво съмнение, що се отнася до евентуално предателство.

Беше много мило от страна на господин Джордж, макар и да не знаех какво точно има предвид. Кой би имал интерес да знае местонахождението на хронографа и защо?

Блъснах рамото си в нещо твърдо.

— Ох!

— Хванете ръката й, Гидиън, недодялано момче такова — каза господин Джордж невъздържано. — Та тя да не е пазарска количка в някой супермаркет, че я бутате така!

Почувствах как топла, суха ръка се сключи около моята и трепнах.

— Спокойно, аз съм. Следват няколко стъпала надолу. Внимавай.

Известно време вървяхме един до друг, отначало право напред, после завивахме, след това заслизахме по стълби, а аз се бях концентрирала основно върху това ръката ми да не трепери или да не се изпоти. Гидиън не трябваше да си мисли, че близостта му ме смущава. Дали е забелязал как пулсът ми се бе ускорил?

Изведнъж десният ми крак стъпи в нищото, залитнах и със сигурност щях да падна, ако той не ме беше хванал с две ръце и не ме бе дръпнал обратно. И двете му ръце обхващаха талията ми.

— Внимание, стъпало.

— Благодаря, но и сама го разбрах, когато си изкълчих крака — казах възмутено.

— Господи, Гидиън! Внимавайте — скара се господин Джордж. — Ето! Вземете шапката. Аз ще помогна на Гуендолин.

Водена от господин Джордж, вече ми бе по-лесно вървя. Може би защото можех да се концентрирам върху крачките си, вместо върху това ръката ми да не трепери. Разходката ни продължи цяла вечност. Отново имах чувството, сякаш се придвижваме дълбоко в земните недра. Когато най-накрая спряхме, имах чувството, че умишлено ме бяха прекарали през заобиколен маршрут, за да ме заблудят. Една врата се отвори, а после отново бе затворена и най-накрая господин Джордж махна превръзката от очите ми.

— Пристигнахме.

— Красив като майска утрин — каза доктор Уайт, но имаше предвид Гидиън.

— Много благодаря — отвърна той и направи лек поклон. — Последен писък на модата в Париж. Всъщност трябваше да нося жълти панталони и подхождащи на тях ръкавици, но просто не можех да си причиня това.

— Мадам Росини е ужасно сърдита — каза мистър Джордж.

— Гидиън! — смъмри го Де Вилърс, който бе изникнал иззад доктора.

Жълти панталони, чичо Фолк!

— Там няма да срещнеш съученици, които да ти се присмеят.

— Не, няма — каза Гидиън и захвърли шапката ми върху една маса. — По-скоро ще срещна типове с бродирани розови рединготи, които се смятат за много елегантни. — Самата представа за това го накара да се потресе.

При влизането си трябваше да привикна към ярката светлина, затова сега любопитно се огледах. Както можеше да се очаква, стаята беше без прозорци и имаше камина. Напразно търсех да видя машина на времето. Забелязах само маса, няколко стола, ракла, шкаф и някакъв надпис на латински, гравиран в камъка на стената.

Господин Де Вилърс ми се усмихна приятелски.

— Синьото ти отива изключително много, Гуендолин. Мадам Росини е направила прическата ти с много вкус.

— Ъъъ… благодаря.

— Трябва да побързаме. Умирам от жега в тези парцали. — Гидиън разтвори плаща си, така че шпагата, висяща на колана му, можеше да се види.

— Застани тук. — Доктор Уайт отиде до камината и разви един предмет, увит в червена кадифена кърпа, който на пръв поглед приличаше на голям часовник. — Вече направих настройките. Имате на разположение три часа.

При по-внимателно вглеждане установих, че не ставаше дума за часовник, а за странен апарат от полирано дърво и метал, с множество копчета, клапи и колелца. Целият бе изрисуван с миниатюрни слънца, луни и звезди и изписан с тайнствени знаци и шарки. Беше заоблен като цигулка и обсипан с блестящи скъпоценни камъни, толкова масивни, че нямаше начин да са истински.

Това ли е хронографът? Толкова малък?

— Тежи четири килограма и половина — каза доктор Уайт и прозвуча гордо като баща, който съобщава теглото на новородения си син. — И преди да попиташ — да, всички камъни са истински. Само този рубин е шест карата.

— Гидиън ще тръгне пръв — обяви Де Вилърс. — Паролата?

— Qua redit nescitis — каза Гидиън.

— Гуендолин?

— Да?

— Паролата!

— Каква парола?

— Qua redit nescitis — повтори Де Вилърс. — Паролата на пазителите за двайсет и четвърти септември.

— Но днес е шестнайсети април.

Гидиън завъртя очи.

— Ние ще се озовем на двайсет и четвърти септември, точно тук между тези стени. За да не ни направят жителите с една глава по-ниски, трябва да знаем паролата. Qua redit nescitis. Кажи я!

Qua redit nescitis. — Това никога и по никакъв начин нямаше да го запомня за повече от секунда. Ето, вече го бях забравила. Може би щяха да ми позволят да си го запиша на листче? — Какво означава това?

— Да не искаш да кажеш, че не изучаваш латински в училище?

— Не — отвърнах. Имах френски и немски, и това бе достатъчно кошмарно.

Вие не знаете часа на неговото завръщане — каза доктор Уайт.

— Това е един много свободен превод — поясни господин Джордж. — Може да се каже и така: Вие не знаете кога…

— Господа! — Де Вилърс почука многозначително по часовника си. — Не разполагаме с много време. Гидиън, готов ли си?

Гидиън протегна ръка към доктор Уайт, който отвори една от клапите на хронографа и постави показалеца му в отвора. Чу се тихо жужене, когато колелата във вътрешността на апарата се задвижиха, звучеше почти като мелодия на свирещ часовник. Един от скъпоценните камъни, огромен диамант, изведнъж заблестя и освети лицето на Гидиън с бяла светлина. В същия миг той изчезна.

— Супер яко — прошепнах впечатлена.

— Може и така да се каже — каза господин Джордж. — Сега е твой ред. Застани точно тук.

— И помни какво ти обяснихме: ще изпълняваш това, което ти каже Гидиън и каквото и да се случи, стой близо до него — продължи с наставленията доктор Уайт.

После взе ръката ми и постави показалеца ми в една от отворените клапи. Нещо остро убоде върха на пръста ми и аз подскочих.

— Ох!

Докторът задържа пръста ми върху клапата.

— Не мърдай!

Този път започна да свети един от големите червени камъни на хронографа. Червената светлина се разля наоколо и ме заслепи. Последното, което видях, бе огромната ми шапка, лежаща забравена на масата. После всичко около мен потъна в мрак.

Една ръка хвана рамото ми.

По дяволите, как беше онази тъпа парола? Qua еди какво-си?

— Ти ли си Гидиън? — прошепнах.

— Кой друг — отвърна ми той шепнешком и пусна рамото ми. — Браво, не успя да паднеш!

Запали клечка кибрит и в следващия миг стаята бе осветена от горяща факла.

— Яко. И нея ли ти я донесе?

— Не, беше си тук. Дръж за малко.

Когато поех факлата, се зарадвах, че не нося тъпата шапка. Огромните поклащащи се пера за секунда щяха да се подпалят и тогава аз самата щях да се превърна в хубава, горяща факла.

— Тихо — каза Гидиън, въпреки че дори не бях шукнала. Бе отворил вратата (Носеше ли ключа или го бе намерил в ключалката? Не бях внимавала достатъчно) и внимателно се оглеждаше в коридора. Бе тъмно като в рог.

— Тук мирише някак си на мърша — казах аз.

— Глупости. Хайде, ела! — Гидиън затвори вратата след нас, взе факлата от ръката ми и пристъпи в тъмния коридор. Последвах го.

— Няма ли отново да завържеш очите ми? — реших да го измайтапя.

— Адски тъмно е, а и без това никога не би запомнила пътя — отвърна Гидиън. — Още една причина винаги да си плътно до мен. Защото най-късно след три часа трябва да сме отново тук долу.

Още една причина да трябва да знам пътя. Как щях и се оправя, ако с Гидиън се случеше нещо или се наложеше да се разделим? Според мен не беше никак добра идеята да ме държат в неведение. Но прехапах език. Нямах желание точно сега да се разправям с господин Гадняр.

Миришеше на мухъл много повече отколкото в нашето време. В коя година бяхме дошли? Миризмата наистина беше специфична, сякаш тук долу гниеше нещо.

Поради някаква причина изведнъж се замислих за плъхове. Във филмите и дългите тъмни коридори, осветени от факли, винаги имаше и плъхове! Грозни черни плъхове, чиито очи светят в тъмното. Или умрели плъхове. А, да, и паяци. Паяците също бяха задължителна част.

Стараех се да не докосвам стените и да не си представям как тлъсти паяци се захващат за подгъва на роклята ми и бавно се провират под нея, за да запълзят нагоре по голите ми крака…

Вместо това броях крачките до всеки завой. След четирийсет и четири крачки поехме надясно, след петдесет и пет наляво, после отново наляво и стигнахме до една вита стълба, която водеше нагоре. Повдигнах полите си колкото можах по-нависоко, за да не изоставам от Гидиън.

Някъде там горе се виждаше светлина и ставаше все по-ярка, колкото повече се изкачвахме, докато не се озовахме в един широк коридор, осветен от много факли, поставени на стените. В края на коридора се виждаше широка врата, а от двете й страни имаше рицарски доспехи, точно толкова ръждясали колкото и в нашето време.

За щастие не видях никакви плъхове и въпреки това имах чувството, че ни наблюдават, и колкото повече се приближавахме към вратата, толкова по-силно ставаше чувството. Огледах се, но коридорът беше празен.

Когато изведнъж едната от рицарските брони вдигна ръка и ни препречи пътя с едно опасно изглеждащо копие (или както там се наричаше), спрях като закована и шумно поех въздух. Сега вече знаех кой ни беше наблюдавал.

Напълно излишно рицарската броня проговори, при това с металически звучащ глас:

— Стой!

Идеше ми да извикам от ужас, но отново от гърлото ми не излезе нито звук. Все пак доста бързо разбрах, че не рицарската броня се движеше и говореше, а човекът, който бе в нея. Другата броня също изглеждаше обитавана.

— Трябва да говорим с Великия пазител — каза Гидиън. — Въпросът е спешен.

— Паролата — каза втората рицарска броня.

Qua redit nescitis — отвърна Гидиън.

А, да, точно така. За един кратък момент бях наистина впечатлена. Той действително я беше запомнил.

— Можете да минете — каза първата броня и дори ни отвори вратата.

Зад нея се простираше още по-дълъг коридор, който също бе осветен от факли. Гидиън сложи нашата в една поставка на стената и забърза напред, а аз го последвах бързо, доколкото ми позволяваше кринолина. Вече бях започнали да се задъхвам.

— Тук е като в някой филм на ужасите. Направо сърцето ми спря. Мислех, че броните са само за декорации! Искам да кажа, че едва ли рицарските доспехи са на мода през осемнайсети век, нали? И сигурно не са от особена полза, си мисля.

— Пазителите ги носят заради традицията. И в нашето време не е по-различно.

— Но в нашето време не съм видяла рицар с доспехи. — Но после ми хрумна, че май все пак бях видяла. Просто си мислех, че са доспехи без рицар вътре.

— Разбързай се малко!

Беше му лесно да говори. Все пак той не трябваше да мъкне със себе си рокли с размерите на единична палатка.

— Кой е този Велик пазител?

— Орденът има един Велик пазител, който го ръководи. Разбира се, по това време е самият граф. Орденът все още е млад, основан е от графа само преди трийсет и седем години. Дори и по-късно председателвото често е поемано от членове на рода Де Вилърс.

Това означаваше ли, че граф Сен Жермен е от рода Де Вилърс? Тогава защо се казваше Сен Жермен?

— А сега? Ъъъ, искам да кажа в наше време? Кой е Великият пазител?

— В момента е моят чичо Фолк. Той е застъпил след дядо ти, лорд Монтроуз.

— Наистина ли? — Моят любим, винаги в добро настроение дядо като Велик пазител в тайната ложа на граф Сен Жермен! А пък аз винаги съм мислела, че е бил под чехъла на моята баба. — А какъв пост заема лейди Ариста?

— Никакъв. В ложата не могат да членуват жени. Макар че най-близките от семействата на членовете автоматично се числят към външния кръг на посветените, те нямат думата при взимането на решения.

То се знае!

Може би начинът, по който се отнасяше с мен, беше вроден при Де Вилърс? Нещо като генетичен дефект, заради който положителното им отношение към жените се изчерпваше с презрителна усмивка? От друга страна с Шарлот се бе държал много учтиво. И трябваше да призная, че в момента държанието му бе приемливо.

— Всъщност защо винаги наричате баба си „лейди Ариста“? Защо не се обръщате към нея с „бабо“, както правят останалите деца?

— Просто така. А защо жените не могат да членуват в ложата?

Гидиън протегна ръка към мен и ме избута зад себе си.

— Затвори си за малко устата.

— Моля?

В края на коридора имаше друго стълбище. От горе нахлуваше дневна светлина, но преди да приближим стълбището двама мъже с извадени шпаги излязоха от сенките, сякаш ни бяха очаквали.

— Добър ден — поздрави Гидиън, който за разлика от мен дори не беше трепнал, но бе поставил ръка върху шпагата си.

— Паролата! — извика единият мъж.

— Вчера също бяхте тук — каза другият мъж и се приближи с още една крачка към нас, за да разгледа Гидиън. — Или вашият по-млад брат. Приликата е поразителна.

— Това ли е момчето, което може да се появява от нищото? — попита първият мъж.

И двамата зяпаха Гидиън с отворени уста. Носеха подобни на неговите дрехи и явно мадам Росини наистина беше права: мъжът по времето на рококо наистина обичаше шареното. Тези тук бяха комбинирали тюркоазносиньо на лилави цветчета с червено в кафяво, а единият наистина носеше лимоненожълт редингот. Трябваше да изглеждат ужасяващо, но все пак имаше някакъв стил в облеклото им. Просто беше малко шарено.

На главите си носеха перуки, от които над ушите се спускаха масури, а отзад на тила имаха малки опашки, които бяха вързани със сатенени панделки.

— Да кажем, че знам някои пътища в тази къща, които на вас не са известни — каза Гидиън с арогантна усмивка. — Аз и моята спътница трябва да говорим с Великия пазител. Въпросът е спешен.

— Магарето винаги първо себе си споменава — измърморих тихо.

— Паролата?

Quark edit bisquitis. Или нещо такова.

— Qua redit nescitis — каза Гидиън.

Е, почти познах.

РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ЖЕНИТЕ,

НОСИТЕЛКИ НА ГЕНА:

ИЗ ХРОНИКИТЕ НА ПАЗИТЕЛИТЕ

ТОМ 4: КРЪГЪТ НА ДВАНАЙСЕТТЕ

Загрузка...