Само един поглед

Пролог

Скот Дънкан седна срещу убиеца. Стаята без прозорци в буреносносив цвят беше неуютна и притихнала, застинала в онова смълчаване, когато музиката вече свири, а двамата непознати не са наясно как да започнат танца. Скот кимна неопределено. Убиецът, облечен в оранжев затворнически гащеризон, просто го гледаше. Скот скръсти ръце и ги опря на металната маса. Убиецът — според досието се казваше Монте Сканлън, но нямаше начин това да е истинското му име — вероятно щеше да направи същото, ако китките му не бяха с белезници.

„Какво правя тук?“ — се запита Скот за кой ли път.

Негов периметър бяха корумпираните политици, каквито никак не липсваха в родния му щат Ню Джърси, но преди три часа Монте Сканлън, масов убиец откъдето и да го погледнеш, бе нарушил най-сетне мълчанието си, за да отправи искане.

Среща със заместник федералния прокурор Скот Дънкан.

Това беше необичайно по много причини, но преди всичко по две: първо, сериен убиец не е в позиция да отправя каквито и да било искания, и второ, Скот не само не познаваше, а не беше и чувал за Монте Сканлън.

Скот наруши тишината.

— Искали сте да ме видите?

— Да.

Скот кимна в очакване да чуе продължението. Такова не последва.

— Та какво мога да направя за вас?

Монте Сканлън продължаваше да го гледа:

— Знаете ли защо съм тук?

Скот хвърли поглед наоколо. Освен Сканлън и него самия присъстваха още няколко души. Линда Морган, федералният прокурор, облегната на срещуположната стена в поза ала Синатра, нехайно подпрян на уличната лампа. Зад затворника стояха двама набити надзиратели, почти еднакви на вид, с ръце като дънери и гърди като старовремски гардероби. Бяха наперени цивилни агенти, които Скот беше виждал да изпълняват професионалните си задължения със спокойствието на инструктори по йога. Но днес при вида на здраво окования затворник дори тези момчета бяха настръхнали. Адвокатът на Сканлън, вонящ като пор на долнопробен одеколон, допълваше състава. Всички погледи бяха вперени в Скот.

— Вие сте убили хора — отговори Скот. — Много.

— Бях наемен килър. Бях… — Сканлън направи пауза — поръчков убиец.

— Не се занимавам с такива дела.

— Така е.

Денят на Скот бе започнал в рамките на нормалното. Преди около час, час и половина бе подготвил призовка за администратор на фирма за чистота, подкупвал кмета на малко градче. Рутинна работа. Ежедневният подкуп в щата градина Ню Джърси. Сега седеше пред завинтена за пода маса срещу човек, убил според грубите пресмятания на Линда Морган стотина души.

— И защо поискахте да се видите с мен?

Сканлън приличаше на позастарял плейбой, ухажват някоя от сестрите Габор1 през петдесетте. Беше дребен, дори съсухрен. Прошарената му коса бе прилизана назад, зъбите му бяха пожълтели от никотин, а загрубялата кожа издаваше продължителни пребивавания на слънце и твърде много дълги нощи из твърде много затъмнени барове. Никой от присъстващите не знаеше истинското му име. Когато го арестуваха, в паспорта му прочетоха, че е Монте Сканлън, аржентинец по националност, петдесет и една годишен. Възрастта отговаряше на вида му — нищо повече. Отпечатъците от пръстите му липсваха в компютърния регистър на Националната служба за сигурност. А софтуерът за лицево идентифициране показваше голямо гъше яйце.

— Искам да говорим насаме.

— Нямам нищо общо с вашия случай — обясни Скот отново. — Обърнете се към федералния прокурор.

— Това не засяга нея.

— А мен засяга ли ме?

Сканлън се приведе напред.

— Ще ви кажа нещо — изрече той, — което ще промени целия ви живот.

Скот изпита почти непреодолимото желание да размаха ръка пред лицето и да му каже: „Уууу!“ Имаше предостатъчно опит с умствената нагласа на окошарените престъпници: змийските им приплъзвания, постоянните им опити да търсят предимствата си, усилията им да намерят начин да се измъкнат, тяхното прекалено чувство за значимост. Линда Морган, може би доловила мислите му, хвърли предупредителен поглед, когато той се наведе към затворника. Беше му казала, че през по-голямата част от последните трийсет години Монте Сканлън е работил за няколко свързани помежду си фамилии. Прокуратурата се облизваше за информацията, която тип като него можеше да предостави за рекета и корупцията, като гладник пред трапеза. Но от залавянето му до момента Сканлън бе отказвал да говори. До тази сутрин.

— Твоята шефка — каза Сканлън и вдигна брадичка към Линда Морган, — много се надява на моето сътрудничество.

— Скоро ще усетиш смъртоносната инжекция! — реагира Морган, все така опитвайки се да запази безразличен вил. — Нищо няма да те спаси.

Сканлън се усмихна:

— Моля ви. Страх ви е да не изпуснете онова, което мога да ви кажа, много повече, отколкото мен ме е страх от смъртта.

— Точно така. Поредният корав мъж, който не се бои да умре — Линда се отлепи от стената. — Знаеш ли какво, Монте? Точно най-коравите задължително подмокрят гащите, като ги поведем към стола.

Скот още веднъж изпита желанието да размаха ръка — но този път на шефката си. Сканлън продължаваше да се усмихва. Очите му не изпускаха Скот. А Скот не харесваше това, което виждаше в тези очи. Те бяха, както можеше да се очаква, черни, искрящи, жестоки. Скот може и да си въобразяваше, но като че ли долови в дълбините им и още нещо. Нещо различно от обичайното бездушие. Нещо като молба. Скот не можеше да откъсне поглед. Може би дори като угризение.

Дори разкаяние.

Скот вдигна очи към Линда и кимна. Тя се намръщи, но Сканлън я изгледа безцеремонно. Тя направи знак на бикообразните надзиратели, че излизат всички. Станал от мястото си, адвокатът на Сканлън се обади за първи път:

— Моля казаното от него да не се записва!

— Остани при тях — му нареди Сканлън. — Искам да съм сигурен, че няма да ни подслушват.

Адвокатът взе куфарчето си и последва Линда Морган към вратата. Скот и Сканлън останаха сами. Във филмите убийците са всесилни. В истинския живот не. Те не бягат с белезници от строго охранявани федерални затвори. Скот знаеше, че бикоподобните братоци бдят зад огледалното стъкло. Микрофоните на интеркома според инструкцията на Сканлън щяха да бъдат изключени. Но всички излезли отвън нямаше да ги изпускат от очи.

Скот го погледна въпросително.

— Аз не съм типичен наемен убиец.

— Аха.

— Имам си правила.

Скот чакаше.

— Например убивам само мъже.

— О! Какъв рицар!

Сканлън не обърна внимание на сарказма.

— Това е първото ми правило. Убивам само мъже. Жени — не.

— Ясно. А второто правило да не гласи, че не буташ преди трета среща?

— Мислите, че съм чудовище, нали?

Скот сви рамене в знак, че отговорът е очевиден.

— Моите правила за вас са нищо?

— Какви правила! Ти си убивал хора. Съчиняваш си някакви правила, защото се нуждаеш от илюзията, че си човешко същество.

Сканлън се замисли, след което каза:

— Може и така да е. Но мъжете, които съм убивал, бяха боклуци. Наемали са ме боклуци да убивам други боклуци. Не съм бил нещо повече от оръжие.

— Оръжие? — повтори Скот.

— Да.

— Оръжието не го е грижа кого убива, Монте. Мъже, жени, баби, деца. Оръжието не подбира.

Сканлън се усмихна:

— Добре казано.

Скот потри длани в панталона си.

— Не си ме поканил тук за лекции по нравственост. Какво искаш?

— Вие сте разведен, нали. Скот?

Скот не отговори.

— Без деца, по взаимно съгласие, и сте запазили приятелски отношения с бившата си жена.

— Какво искаш?

— Да обясня.

— Кое да обясниш?

Сканлън сведе очи, но само за миг.

— Онова, което съм ви сторил.

— Аз дори не те познавам.

— Но аз ви познавам. И то от доста време.

Скот усети как в него звънна тишина. Обърна се към огледалото. Линда Морган вероятно гледаше от другата страна, питайки се за какво ли говорят. Тя чакаше информация. Дали все пак в стаята няма „бръмбари“? Сигурно. Така или иначе си заслужаваше да накара Сканлън да говори.

— Вие сте Скот Дънкан. Трийсет и девет годишен. Завършили сте правния факултет на Колумбийския университет. Бихте могли да печелите повече с частна практика, но ви е отегчително. Във федералната прокуратура сте от шест месеца. Майка ви и баща ви са се преместили в Маями минатата година. Имали сте сестра, но тя е починала в студентските си години.

Скот се размърда. Сканлън го беше проучвал.

— Свърши ли?

— Знаете ли как се работи в моя бизнес?

Смяна на темата. Скот изчакваше търпеливо. Сканлън играеше някаква психологическа игра, опитвайки се да го изкара от равновесие или нещо от този род. Скот нямаше да се хване. Нищо, което затворникът бе „разкрил“ за фамилията на Скот, не можеше да го изненада. Човек може да събере тази информация с няколко разговора и телефонни обаждания.

— Защо не ми кажеш? — подкани го Скот.

— Да предположим — започна Сканлън, — че желаете нечия смърт.

— Добре.

— В такъв случай ще се свържете с приятел, който познава друг приятел, който пък познава трети, който би могъл да се свърже с мен.

— И само този, последният, те познава?

— Така да го кажем. Използвах само един посредник, но дори и с него бях нащрек. Никога не сме се срещали лице в лице. Използвахме кодови имена. Плащанията ставаха чрез офшорни сметки. Отварях нова сметка за всяка, нека я наречем, сделка, и я закривах, щом задачата приключеше. Следите ли ми мисълта?

— Не е чак толкова сложна.

— Точно така. Но вижте сега, в днешно време общуваме чрез електронна поща. Отварям временна имейл сметка в „Хотмейл“ или „Яху“, или където да е с фиктивни имена. Няма как да се проследи. А дори да се хване следа, къде ще отведе тя? Изпращахме всички имейли от библиотеки или други обществени места, там ги и получавахме. Отвсякъде бяхме покрити.

Скот понечи да отбележи, че това покриване не е попречило на Сканлън да се паркира в затвора, но реши да му го спести.

— Какво общо има това с мен?

— Скоро ще стигна и дотам.

Скот виждаше, че Сканлън се вживява в разказа си.

— Навремето — като казвам навремето, имам предвид преди осем-десет години — използвахме предимно обикновени телефони. Никога не виждах изписано име. То просто ми се съобщаваше по телефона — Сканлън млъкна, за да се увери, че е завладял изцяло вниманието на Скот. Тонът на гласа му постепенно се бе смекчил. — Това бе ключът, Скот — телефонът. Само чувам името по телефона, не е изписано.

Той загледа очаквателно. Но Скот нямаше представа какво трябва да последва, затова реагира с:

— Аха.

— Разбирате ли защо подчертавам, че всичко се уреждаше по телефона?

— Не.

— Защото човек като мен, човек с правила, може да направи грешка по телефона.

Скот поразмишлява по въпроса.

— Все още не схващам.

— Не убивам жени. Това ми е правило номер едно.

— Каза го вече.

— Е, ако поискате да очистя някого, който се казва Били Смит, аз бих предположил, че Били Смит е мъж. Никога не бих си помислил, че Били може да е жена. Разбирате ли?

Скот затаи дъх. Сканлън погледна сериозно и гласът му стана още по-тих.

— Споменахме сестра ви преди малко, нали. Скот?

Скот не отговори.

— Името й беше Джери — прав ли съм?

Мълчание.

— Разбирате ли проблема, Скот? Джери е едно от въпросните имена. Само дето женското се пише като Гери. Преди петнайсет години получих телефонна поръчка. От посредника, за когото стана дума…

Скот трепна.

— … даде ми се адрес. Каза ми се само по кое време „Джери“ — Сканлън показа с пръсти кавички — ще си бъде вкъщи.

Скот чу собствения си глас сякаш от далечно разстояние:

— Определиха го като нещастен случай.

— Повечето палежи минават за такива, ако работата е добре свършена.

— Не ти вярвам — каза Скот, но когато го погледна пак в очите, всичко наоколо се залюля.

Изведнъж в съзнанието му изникна Джери: заразителната й усмивка, непокорната й коса, зъбните й скоби, начинът, по който му се плезеше по време на семейни събирания. Спомни си нейното първо гадже (дангалак на име Брад), как отиде на абитуриентски бал без кавалер, нахакания начин, по който си издейства студентски кредит, първата й рок банда (бяха ужасни), писмото, потвърждаващо приема й в колежа.

Скот вдигна очи.

— Тя беше само на двайсет и една.

Не последва отговор.

— Защо?

— Не се занимавам с никакви „Защо“, Скот. Аз съм само наемна ръка…

— Не питам това — изгледа го в упор Скот. — Защо ми го казваш сега?

Загледан в отражението си в огледалото, Сканлън каза много тихо:

— Може би бяхте прав.

— За кое?

— За това, което споменахте. Може би след всичко казано и направено имам нужда от илюзията, че съм човешко същество.