Само един поглед

Глава 35.

Докато чакаше пристигането на Карл Веспа, Грейс се зае да почиства и подрежда спалнята.

Макар и грижовен и предан съпруг и баща, Джак бе твърде разхвърлян. След някои опити за превъзпитание Грейс бе спряла да му натяква. В края на краищата щастливият съвместен живот неизбежно иска компромиси.

Тя отдавна се бе отказала да го отучва от навика му да струпва списания до леглото. След употреба хавлиената му кърпа никога не се връщаше на закачалката в банята. Същото се отнасяше и за всяка негова дреха. Ето и сега тениската му висеше наполовина навън от панера за пране като разстреляна при опит за бягство. Грейс я върна вътре. В по-ранния етап от живота си тя винаги бе имала резервирано отношение към мъжкия пол и никога не бе вярвала в любовта от пръв поглед — но когато срещна Джак, моментално усети привличане, нещо като присвиване в стомаха, и вътрешен глас й подсказа веднага, че това е мъжът, за когото ще се омъжи.

Крам седеше в кухнята с Емма и Макс. Емма беше забравила безпокойството си по начина, свойствен за децата — бързо и почти без последствия. Сега всички те, включително и Крам, ядяха панирани рибени хапки, пренебрегвайки гарнитурата от грах. Емма четеше стиховете си на Крам, който се оказа голям слушател. Смехът му не само изпълваше помещението, но и щеше да избие стъклата на прозореца. При такъв кикот човек или също прихва, или умира от страх.

До пристигането на Карл Веспа оставаше още време. На Грейс не й се мислеше за Джери Дънкан — за нейната смърт, за нейната бременност и за начина, по който тя гледаше Джак на проклетата снимка. Бе казала, че най-важното за нея е да си върне съпруга. И това беше вярно. Но предвид всичко случващо се може би ще й е важно да научи и истината.

С тази мисъл Грейс се спусна долу и седна пред компютъра, влезе в Google и написа „Джак Лосън“. Хиляда и двеста резултата. Прекалено много. Пък и повечето й бяха известни. После опита с „Шейн Олуърт“. Нищо. Интересно. След това мина на „Шийла Ламбърт“. Данни за някаква баскетболистка със същото име. Нищо интересно. След това взе да пробва комбинации.

Джак Лосън, Шейн Олуърт, Шийла Ламбърт и Джери Дънкан. Трябва да бяха свързани по някакъв друг начин. Опита само с малките имена, после само с фамилните. Никакъв значим резултат. Още продължаваше с комбинациите, когато телефонът иззвъня. Погледна кой е. Беше се изписало Кора. Вдигна слушалката.

— Здрасти.

— Здравей.

— Извинявай — каза Грейс.

— Да не ти пука. Гадинка.

Грейс се засмя.

— Имаш ли нужда от моята помощ? — попита Кора.

— Мисля, че да.

— Амбициозна си. Одобрявам. Добре, казвай докъде стигна.

Грейс избягна разни подробности. Вярваше на Кора, но все пак. В смисъл: ако самата тя беше закъсала, незабавно щеше да потърси Кора. Но тъй като децата й бяха в опасност… ами не беше сигурна. Но фактът, че бе имала пълно доверие в Кора, я изпълваше с чувство за изолация и самота.

— Значи проверяваш имената с търсачките? — попита Кора.

— Да.

— И не изскача нищо особено?

— Не. Я чакай…

— Какво?

Не, все пак няма нужда да казва на Кора повече от най-необходимото.

— А, нищо. Ще ти звънна по-късно.

— Добре. Гадинка.

Грейс се загледа в екрана. Усети пулса си. Беше променяла изписването на имената според възможното им различно звучене и след стотици резултати попадна на следното: „БЛОГ НА КРЕЙЗИДЕЙВИ“.

Грейс бегло знаеше, че тъй нареченият блог е нещо като дневник за публично достояние. На някои хора им правеше удоволствие да ги пишат, а на други — по кой знае какви странни причини — да ги четат.

Та изведнъж й се мярна: „… Джон Лосън на йониката и страхотният Шон Олуърт с китара…“

Джон можеше да бъде Джак. А „Шон“ беше доста близко до „Шейн“. Грейс кликна. Страницата беше дълга. Грейс върна и кликна „сасае“. Когато отиде пак на страницата, думите „Лосън“ и „Олуърт“ бяха подчертани. Тя слезе надолу и откри записано преди две години:

По-нататък Крейзи Дейви продължаваше в същия дух. Грейс поклати глава. Кой ли, по дяволите, чете тези глупости? Прегледа още три абзаца:

И толкова. Нищо повече.

Грейс потърси „Оллоу“. Нищо.

Опита още комбинации. Нищо друго не излезе. Оставаше само това споменаване в блога. Явно Крейзи Дейви беше объркал имената или пък тогава Джак е бил Джон. Но той споменаваше четирима — две момчета и две момичета. На снимката бяха петима, обаче едната в края, дето почти не се вижда, може да не е била в групата. А какво беше казал Скот за последното обаждане на сестра му? „Помислих си, че е свързано с някое поредно нейно увлечение — ароматерапия, нова рок банда…“

Рок банда. Това можеше ли да е снимка на рок банда?

Тя потърси в сайта на Крейзи Дейви някакъв телефонен номер, но откри само имейл. В него бързо написа: „Имам нужда от вашата помощ. Става дума за много важен въпрос относно «Оллоу» — рок бандата от студентските ви години. Моля, обадете се.“

После написа телефонния си номер и кликна „изпрати“.

Какво означаваше всичко това? Опита се да сглоби откъслечната информация, но нищо не излизаше. След няколко минути се чу шум на кола по алеята. Грейс погледна през прозореца. Карл Веспа беше пристигнал.

Сега той беше с нов шофьор — един мамутоподобен здравеняк с къса подстрижка и мрачна физиономия, който не изглеждаше и наполовина страховит като Крам.

Грейс запази блога и отиде да отвори. Веспа влезе, без да поздрави. Спретнат както винаги, с блейзър, сякаш шит от богове, в останалото той проявяваше странна немарливост. Косата му винаги изглеждаше неподдържана, това си беше част от стила му, но има разлика между разрошена и запусната. Неговата си беше направо второто. Очите му бяха зачервени, а бръчките покрай устата му сякаш бяха станали по-дълбоки.

— Какво става?

— Къде бихме могли да говорим на спокойствие? — попита Веспа.

— Децата са в кухнята с Крам. Да отидем във всекидневната?

Той кимна. Откъм кухнята се чу как Макс се залива от смях. Веспа се спря.

— Синът ти е на шест години, нали?

— Да.

Веспа се усмихна. Грейс не знаеше какво си мисли той, но тази усмивка накара сърцето й да се свие. Той продължи:

— Когато Райън беше на същата възраст, обичаше да играе с бейзболни карти.

— Макс играе на Ю-ги-о.

— Ю-ги-о?

Тя поклати глава — не би могла да му обясни.

Лицето му се озари от спомена. Грейс се опита да му се усмихне колкото се може по-бодро, но тъгата надделя. Веспа посърна.

— Ще го пуснат условно.

Грейс не каза нищо.

— Уейд Лерю. Утре излиза — добави той.

— Ох!

— Какво ще кажеш?

— Той прекара в затвора петнайсет години.

— Умряха осемнайсет души.

Не й се искаше да води такъв разговор с него. Не от числото осемнайсет го болеше, а от едно. Откъм кухнята отново долетя смехът на Макс. Звукът сякаш взриви всекидневната. Веспа запази безизразен вид, но Грейс долови вътрешното му чувство. Раздразнение. Дори без да го изразява с думи, тя го знаеше: ако това се беше случило с Макс или Емма. Грейс така ли щеше да проявява здрав разум, така ли щеше да е все опрощаваща?

— Помниш ли охранителя Гордън Маккензи? — попита Веспа.

Грейс кимна. Маккензи се беше проявил като герой онази нощ, като бе намерил начин да отвори два заключени аварийни изхода.

— Той умря преди няколко седмици. Мозъчен тумор.

— Научих. В пресата излезе обширен некролог и се споменаваше случаят.

— Вярваш ли в живота след смъртта, Грейс?

— Не знам.

— Все пак не мислиш ли, че един ден ще видиш пак родителите си?

— Не знам.

— Хайде, Грейс. Искам да ми кажеш какво мислиш по въпроса.

Очите му я пронизаха. Тя нервно се размърда на мястото си.

— По телефона ме попита дали Джак има сестра.

— Сандра Ковал.

— Защо ме попита?

— Момент — каза Веспа. — Първо искам да разбера твоето мнение: къде отиваме след смъртта.

Явно беше безполезно да му се противопоставя. Нещо нетипично се надигаше в него. Той не я питаше като приятел или като покровител, нито от любопитство. В гласа му имаше предизвикателство. Дори гняв. Мина й през ум дори, че може би е пил.

— В „Хамлет“ Шекспир нарича смъртта „неоткритата страна, отдето никой пътник се не връща“.

— С други думи, нямаме насока.

— Нещо такова.

— Човек знае, че това са глупости. Че отвъд няма нищо. Никога повече няма да видя Райън. Но е много тежко за възприемане. Затова лабилните са измислили невидими богове и срещи в райски градини. А някои като теб не вярват на такива измишльотини, но и за тях истината е болезнена. И мисловната защита е все пак „откъде бихме могли да знаем“. Но ти знаеш, Грейс, ти знаеш, нали?

— Съжалявам, Карл.

— За какво?

— Съжалявам за страданието ти, но все пак не ми казвай в какво вярвам или не.

Очите на Веспа внезапно се разшириха и в тях сякаш избухна експлозия.

— Как се запозна с мъжа си?

— Какво?

— Как се запозна с Джак?

— Какво общо има това сега?

Той направи крачка към нея. Заплашителна стъпка. И така я погледна, че за пръв път Грейс разбра: всички истории, всички слухове, които бе чувала за него и негови деяния, са истина.

— Как се запознахте?

С усилие да преодолее уплахата си Грейс отговори:

— Вече съм ти казвала.

— Във Франция?

— Точно така.

Той впери още по-настойчив поглед в нея.

— Какво става, Карл?

— Уейд Лерю излиза от затвора.

— Нали ми каза.

— Утре адвокатката му дава пресконференция в Ню Йорк. Семействата ще бъдат там. Искам да дойдеш и ти.

Тя знаеше, че следва продължение.

— Адвокатката му била страхотна. Направо омаяла съда. Предполагам, че ще очарова и пресата.

Млъкна и я загледа някак очаквателно. Грейс за миг се почуди, но внезапно студена тръпка й спря лъха и прониза цялото й тяло. Карл Весна забеляза. Той кимна и отстъпи назад.

— Разкажи ми за Сандра Ковал — каза той. — Защото не мога да разбера как точно твоята зълва измежду всички трябваше да представлява човек като Уейд Лерю.