Само един поглед

Глава 22.

Обитателите на старческите домове са винаги намираеми и се радват на всеки посетител.

С тази мисъл Грейс набра телефонния номер и жизнерадостен женски глас каза:

— Старчески дом „Сияйна звезда“!

— Бих искала да знам кои са часовете ви за посещения — каза Грейс.

— Нямаме такива! — все така радостно обяви жената.

— Моля?

— Нямаме часове за посещения. Можете да посетите всекиго по всяко време на денонощието.

— О! Бих искала да посетя господин Робърт Дод.

— Боби? Добре, ей сегичка ще ви свържа със стаята му. Не, почакайте. Сега е осем. По това време сигурно е в гимнастическия салон. Той обича да се поддържа във форма.

— Има ли начин да си уредя среща с него?

— Предварително? Не е нужно. Просто елате.

Пътят дотам с кола щеше да й отнеме по-малко от два часа. Така щеше да бъде по-добре, отколкото да се впуска в обяснения по телефона, при това без да е съвсем наясно какво точно ще го пита. Пък и с възрастните хора е по-добре да се разговаря лице в лице.

— Смятате ли, че ще е удобно да дойда предобед?

— О, разбира се. Боби не излиза с колата от около две години. Така че ще е тук.

— Благодаря.

— Няма защо. Приятно ми е.

След като събуди децата и закусва с тях, Грейс ги откара до автобусната спирка, надяваше се всичко да е наред.

Върна се вкъщи и завари Кора да седи пред компютъра с кротки стонове.

— Какво да направя за теб? — попита я Грейс.

— Като се има предвид как ме цепи главата — в момента ми трябва само анестезиолог.

— Имах предвид да ти направя кафе.

Пръстите на Кора отново затанцуваха по клавиатурата, после тя се приведе към монитора и смръщи вежди.

— Нещо тук не е наред.

— Със съобщенията ли?

— Не получаваме никакви отговори.

— И на мен ми направи впечатление.

Кора се облегна назад. Грейс застана до нея, гризейки кожичка на пръста си. След няколко секунди Кора пак се приведе напред.

— Я да пробвам — влезе в „напиши писмо“, изчатка набързо нещо и го прати.

— Какво правиш? — попита Грейс.

— Пратих съобщение до наш адрес. Искам да видя дали ще пристигне.

Те изчакаха. Никакво съобщение не се появи.

— Хм — Кора пак се облегна назад. — Или нещо изобщо не е наред с имейлите, или Гъс е прецакал работата.

— Как ще разберем кое от двете е?

Кора се загледа в монитора.

— С кого говори по телефона сутринта?

— Със старческия дом, в който се намира Боб Дод. Днес преди обед ще го навестя.

— Добре — отрони Кора, без да откъсва поглед от екрана.

— Какво има? — попита Грейс.

— Нещо с телефонните сметки, но едва ли е кой знае какво — отвърна Кора и продължи да чука по клавишите. — Ако се окаже от значение, ще ти съобщя веднага.

В края на краищата с цялата си настойчивост Пърлмътър изкопчи от Шарлейн старателно пазената й тайна, но по-добре да не бе я насилвал. Шарлейн имаше право да я крие, пък и разкриването й, освен че бе смущаващо и за двамата, не помагаше ни най-малко за разследването.

Сега той седна, разтвори бележник, написа в него думата „Уиндстар“ и прекара около петнайсет минути в рисуване на кръгчета около нея.

Форд Уиндстар.

Каселтън не беше малко и заспало градче. В него имаше трийсет и осем щатни полицаи. Те работеха по случаите на обири, проверяваха съмнителните коли, държаха наркопласьорите далеч от училищата, разследваха вандалщини, справяха се с уличните задръствания, неправилното паркиране, автопроизшествията. Правеха всичко възможно да предпазят града от урбанистичния упадък, идващ откъм Патерсън, отстоящ на три мили. Проверяваха и безброй фалшиви тревоги.

Пърлмътър никога не бе стрелял със служебния си револвер, освен по време на тренировки в стрелбището. Иначе не му се беше случвало да изважда оръжието си при изпълнение на професионалните задължения. През последните три десетилетия бе имало само три случая на насилствена смърт, и при трите извършителите бяха заловени за часове. В единия от тях пиян бивш съпруг бе решил да докаже безсмъртната си любов към изоставилата го жена, като я убие и след това убие себе си. Екссъпругът бе успял да осъществи само първата част от плана си — с два изстрела бе пръснал главата на бившата си, но както при всяко нещо в патетичния си живот после се бе провалил. Оказало се, че е заредил само два патрона. След час вече беше в ареста. Жертва номер две беше юноша побойник, убит от тормозен от него хилав съученик. След което тормозеният маляк прекара три години в поправителен дом и там разбра какво са истински побои и тормоз. Последният случай бе с умиращ от рак мъж, който бе убедил четирийсет и осем годишната си жена да сложи край на страданията му. Тя бе изпълнила желанието му. И получи условна присъда, в справедливостта на която Пърлмътър се съмняваше.

Що се отнася до стрелбите, имаше ги бол в Каселтън, но повечето бяха със самоубийствен характер. Пърлмътър не беше сигурен в сигурността на контрола върху притежанието на оръжие — отличен опит знаеше, че оръжията, купени за самозащита, по-често — много-много-много по-често — биваха употребявани за самоубийства и съвсем рядко за отбрана.

Форд Уиндстар. Той загради думите с още едно кръгче.

Сега, след всичките години служба, имаше случай, който включваше и опит за убийство, и странно отвличане, и необичайно брутално нападение, а и дявол знае какво още. В левия горен ъгъл написа „Джак Лосън“, в десния — „Роки Конуел“. И двамата изчезнали мъже са минали през контролния пункт към съседния щат по едно и също време. Пърлмътър ги свърза с една линия.

Взаимовръзка номер едно.

По-долу вляво Пърлмътър изписа „Фреди Сайкс“ — жертвата на брутално покушение. А вдясно — „Майк Суейн“, потенциален смъртник. Тук взаимовръзка номер две беше очевидна. Съпругата на Суейн беше видяла извършителя на двете деяния — як китаец, сякаш изскочил от някой стар филми за Джеймс Бонд.

Но всъщност нищо не свързваше помежду им четирите случая. Липсваше връзка между двамата изчезнали мъже и енигматичния азиатец. Освен може би едно: Форда Уиндстар.

При изчезването си Джак Лосън е карал син Форд Уиндстар. Азиатецът също е карал син Форд Уиндстар, когато е напуснал къщата на Сайкс и е стрелял по Суейн.

Но тази предполагаемо свързваща нишка беше доста тънка. В това предградие колите Форд Уиндстар бяха като силиконовите имплантанти в стриптийз клуб. Така че, без да е за пренебрегване, тази връзка не беше особено сигурна. И все пак като извод:

Всичко е някак взаимосвързано.

Пърлмътър не знаеше как, пък и още беше твърде рано да се вглъбява в размисли по въпроса. Първо техническите лица и лабораторията да свършат своята работа. Да претърсят къщата на Сайкс за пръстови отпечатъци и косми. Да се очертае картинката. Вероник Балтръс, техният безподобен компютърен гений, да прерови за информация компютъра на Сайкс. Прекалено е рано за премисляне и догадки.

— Капитане! — прозвуча гласът на Дейли.

— Какво има?

— Намерихме колата на Роки Конуел.

— Къде?

— Нали знаете паркинга за връзка с градския транспорт на път номер седемнайсет?

Пърлмътър свали очилата си за четене.

— В долната част?

Дейли кимна:

— Ясно ми е. Звучи неправдоподобно, след като знаем, че е напуснал щата.

— Кой я намери?

— Пепе и Пашаян.

— Кажи им да останат на място и да охраняват. Ще отидем да обследваме возилото.