Само един поглед

Глава 33.

Когато се качиха отново в колата. Грейс каза:

— Споменахте пред госпожа Олуърт, че сте направили проверка на телефона й за международни разговори…

— Това беше блъф — кимна Дънкан.

Децата отново се бяха вглъбили в геймбоя. Скот Дънкан се обади на патоложката. Тя ги очакваше.

Грейс попита:

— Май се приближаваме към някакъв отговор, нали?

— Мисля, че да.

— Госпожа Олуърт може би ни казва истината, като твърди, че не знае. Преди години нещо се случва. Джак избягва отвъд океана. Може би Шейн Олуърт и Шийла Ламбърт са постъпили по подобен начин. По някаква причина сестра ви е останала и е била убита.

Той не каза нищо. Очите му се навлажниха, а крайчецът на устната му потрепери.

— Скот?

— Тя ми се обади. Джери. Два дни преди пожара… Аз тъкмо излизах, бързах. Трябва да ме разберете. Джери беше в известна степен ексцентрична, но и мелодраматична. Каза, че има да ми съобщи нещо важно, но аз реших, че то може да почака. Помислих си, че е свързано с някое поредно нейно увлечение — ароматерапия, нова рок банда, офортно изкуство и какво ли не друго. Казах, че ще й се обадя… — Дънкан млъкна, после сви рамене: — Но забравих.

Грейс искаше да му каже нещо, но не знаеше какво. Усети, че всякакви думи на утешение от нейна страна биха прозвучали неуместно. Хванала здраво волана, тя погледна в огледалото. Емма и Макс продължаваха все така да седят с приведени глави, пръстите им играеха по копчетата. При вида им Грейс почувства, че я залива вълна от спокойствие, толкова позната й беше тази картина.

— Нека сега отскочим до патоложката? — помоли Дънкан.

Грейс се колебаеше.

— На около миля е от тук. Просто завийте надясно на следващия светофар.

Така и така е тръгнала, да става каквото ще — тя последва указанията му. След минутка й посочи сградата.

В медицинския център като че преобладаваха кабинетите на зъболекарите и зъботехниците. Още като влязоха, я лъсна мирис на антисептици, завинаги свързан в съзнанието й с глас, който казва да плакне и плюе. Според табелките на втория етаж бяха офталмолозите и лазерните процедури. Над тях видяха посочено името й: доктор Сали Ли.

Нямаше рецепция, така че влязоха направо, при което звънна сигнална камбанка. В кабинета цареше забележителен безпорядък. Обзавеждането се състоеше от два изтърбушени дивана и една мъждива стояща лампа, която трудно би била продадена и на битпазар. На масичка лежеше захвърлено списание каталог за медицински инструменти.

Уморена на вид азиатка на четирийсет и нещо години надникна през вратата на вътрешната стая.

— Здравей, Скот.

— Здравей, Сали.

— Кой е с теб?

— Това е Грейс Лосън — отвърна той. — Тя ми помага.

— Приятно ми е — кимна й Сали. — Ще бъда при вас след секунда.

Грейс каза на децата, че могат да продължат с електронните игри.

След малко Сали Ли отвори пак вратата.

— Заповядайте.

Беше облечена в чиста хирургическа манта и обувки с високи токове. От горното й джобче се подаваше кутия „Марлборо“. Кабинетът й, доколкото това можеше да се нарече кабинет, сякаш беше пострадал от торнадо. Навсякъде имаше пръснати листа, падащи на каскади от бюрото и лавиците за книги по патология, същински водопади. Самото бюро беше метално и като че ли взето от стародавна училищна разпродажба. По него нямаше снимки, нито каквото и да било от личен характер, само пепелник с впечатляващи размери в центъра на всичко. Навсякъде се издигаха купчини списания, някои от които вече сринати, без да личи опит да бъдат отново подредени.

Сали Ли седна на стола зад бюрото и ги подкани:

— Разчистете два стола и седнете.

Грейс свали купчината на пода и седна, Дънкан също. Скръстила ръце, Сали Ли каза:

— Нали знаеш, Скот, не съм много по маниерите.

— Знам.

— Хубавото е, че пациентите ми никога не се оплакват — добави тя със смях, който никой друг не подхвана. — Сега, общо взето, виждате защо не ме канят на романтични срещи. — Междувременно си сложи очила за четене и започна да прелиства папките пред себе си. — Но ви е известно вероятно как често пъти наглед различените хора добре знаят кое къде се намира… Я да видим сега… Къде ли… А, ето я!

И тя измъкна от купа жълтеникава папка.

— Тази ли е за аутопсията на сестра ми?

— Да — потвърди Сали Ли и плъзна към него папката, на която пишеше „Джери Дънкан“.

В нея имаше и снимки. Грейс бегло зърна една от тях с кафяв скелет, сложен на маса. Обърна глава, за да не наднича.

Сали Ли метна крака на бюрото, сплете пръсти зад тила си.

— Виж, Скот, да те занимавам ли колко е напреднала патоанатомията, или да карам направо?

— Карай направо.

— Когато е умряла, сестра ти е била бременна.

Тялото на Дънкан се сгърчи, сякаш го бе ударила с камшик. Грейс се вцепени.

— Трудно ми е да кажа — продължи Сали, — може би четвърти или пети месец.

— Не разбирам — отрони Скот. — Нали правиха аутопсия непосредствено след смъртта й?

Сали Ли кимна.

— Несъмнено.

— Но никой не ми каза…

— Защо да ти казват? Тогава ти си бил още ученик. Сигурно са го казали на родителите ти. А и бременността й е нямала нищо общо с причината за смъртта, която е настъпила вследствие на пожар в спалнята. И да са разбрали за бременността й, може да са сметнали, че това не е важно.

Скот Дънкан погледна към Грейс, а после пак към Сали Ли.

— Ще можеш ли да вземеш ДНК от зародиша?

— Вероятно да. Защо?

— Колко време ще отнеме, за да направиш тест за установяване на бащинството?

Грейс не беше изненадана от въпроса му.

— Шест седмици.

— Някакъв начин да се ускори?

— Не съм съвсем сигурна, защото ще разчитам и на други хора.

Скот се обърна към Грейс. Тя знаеше какво си мисли, затова каза:

— Нали е ходела с Шейн Олуърт.

— Нали сте виждали снимката.

Тя го разбра. Повечето все пак позираха като за пред фотоапарат, с изключение на Джери Дънкан: явно в неведение, че я снимат, тя се бе загледала в Джак Лосън с много повече от приятелско чувство.

— Нека се направи тестът — каза Грейс.