Само един поглед

Глава 44.

Пистолетът беше в глезенния кобур на Грейс.

Тя запали двигателя. Азиатецът седна до нея:

— Карайте направо и после свийте вляво.

Грейс беше уплашена, но същевременно я обзе странно спокойствие. Като че бе попаднала в окото на тайфун, си помисли. Случващото се даваше възможност да се намерят отговори на въпросите. Подреждаше мислено нещата.

Преди всичко: да го отдалечи колкото се може повече от децата. При това положение с Емма и Макс всичко ще бъде наред. Учителите изчакваха отвън, докато родителите вземеха и последното дете. Като видеха, че тя не се появява, макар и ядосани, щяха да отведат Емма и Макс в учителската стая. Старата портиерка госпожа Динсмонт щеше да мърмори обичайните си тиради за безотговорните майки и чакащите деца. Преди около шест месеца я забави улично задръстване, така че позакъсня. Това я изпълни с чувство за вина, като си представи Макс в ролята на Оливър Туист, но го завари в учителската стая, вглъбен в оцветяване на картинка с динозавър. Дори не му се тръгваше.

Отдалечиха се от училището.

— Сега надясно.

Грейс изпълни нареждането. Похитителят й, или кой знае какъв, й беше казал, че ще я отведе при Джак. Тя не знаеше дали това е вярно, но подозираше, че е. Беше й ясно, разбира се, че той не го прави от добро сърце. Бяха я предупредили. Тя не бе спряла да рови. А този до нея беше свръхопасен и без оръжието в колана. Цялото му излъчване беше на човек, който сее смърт и унищожение.

Но Грейс имаше отчайваща нужда да разбере какво означава всичко това. Имаше пистолет на глезена. Ако прояви хитрост, ако бъде внимателна, на нейна страна щеше да бъде елементът изненада. И това беше нещо. Така или иначе, нямаше никакъв избор.

Безпокоеше я как ще стане с пистолета. Лесно и бързо ли ще го извади от кобура? Наистина ли стреля само с дръпване на спусъка? Наистина ли само се прицелва и натиска? И ако успее да извади оръжието достатъчно бързо, какво по-нататък? Да нареди на азиатеца да я отведе при Джак?

Не си го представяше. Не можеше просто да го застреля. Извън морално-етичните съображения, извън решителността да натисне спусъка той беше единствената й връзка към Джак. Ако го убие, после какво? Ще унищожи и едничката следа, едничкия шанс да стигне до Джак.

По-добре да изчака и да играе. Няма друг избор.

— Кой сте вие? — попита тя.

Лицето му остана каменно-безизразно. Той взе чантата й и изсипа съдържанието. Взе да го преглежда и да захвърля едно по едно нещата й на задната седалка. Намери и клетъчния й телефон, извади му батерията, запокити и него отзад.

Тя продължи да го засипва с въпроси: Къде е съпругът ми? Какво искате от нас? — той продължаваше да я игнорира. А когато стигнаха до един светофар, направи нещо напълно неочаквано — сложи длан върху сакатия й крак с думите:

— Вашият крак е бил увреден.

Грейс не знаеше какво да отвърне. Допирът на пръстите му беше като на виртуозен масажист. Но изведнъж се свиха като нокти на хищна птица и буквално се забиха под капачката на коляното й. Болката беше толкова внезапна и чудовищна, че Грейс не намери сили дори да изкрещи. Тя хвана пръстите му и се опита да ги дръпне от коляното си, но ръката му беше като стоманена. Пошепна й:

— Ако забия малко по-дълбоко и после дръпна…

Зави й се свят, почти губеше съзнание.

— … мога да отскубна капачката.

Когато светна зелено, той отпусна захвата. Целият инцидент продължи не повече от пет секунди. Азиатецът я погледна с лека усмивка.

— Искам да прекратите дърдоренето, ясно?

Грейс кимна.

А той обърна поглед напред и каза кратко:

— Хайде.

Шарлейн Суейн беше проявила съобразителност да запомни и колата, и регистрационния й номер. Той беше на името на Грейс Лосън. Дотук — нищо изненадващо. Сега Пърлмътър и Скот Дънкан се движеха към училището в кола без отличителни полицейски знаци.

— И кой е този Ерик Ву? — попита Дънкан.

Пърлмътър се поколеба какво точно да му разкаже, но в края на краищата реши, че няма сериозни причини да премълчи някакви подробности.

— До този момент знаем, че е проникнал в една къща и е нападнал собственика по такъв начин, че го е оставил временно парализиран, после застрелял друг човек и според мен е убил и Роки Конуел — човека, натоварен да следи Лосън.

Дънкан не каза нищо. Две други полицейски коли вече бяха тук. На Пърлмътър не му се понрави особено присъствието пред училището на коли с отличителни полицейски знаци. Но добре беше поне, че не бяха надули и сирените. Родителите, прибиращи наследниците си, реагираха по два начина: едни ги водеха забързано, прикривайки ги с телата си сякаш от престрелка, при други надделяваше любопитството или пък не вярваха да има някаква опасност.

Там беше и Шарлейн Суейн. Пърлмътър и Дънкан се забързаха към нея. Млад униформен полицай на име Демпси й задаваше въпроси и си взимаше бележки. Пърлмътър на мига го отпрати и й нареди:

— Разкажете сега на мен какво се случи.

Шарлейн му разказа как е дошла до училището и се е огледала за Грейс Лосън заради онова, което Пърлмътър й бе подхвърлил за нея. После му описа и появата на Ерик Ву при Грейс.

— Имаше ли признак за пряка заплаха от негова страна? — попита Пърлмътър.

— Не — отвърна Шарлейн.

— Тъй че тя може да е тръгнала с него доброволно.

— Не. Не тръгна с него доброволно.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Защото все пак тя дойде да вземе децата си.

— Е, и?

— Ами няма току-така да промени намерението си. Вижте, не можах да звънна на хората ви на мига, защото той направо ме смрази от дистанция.

— Не съм сигурен, че разбирам добре — каза Пърлмътър.

— Ако Ву има такова въздействие върху мен от разстояние, представете си какво й е било на Грейс, когато плътно до нея й е зашепнат в ухото.

В този момент при Пърлмътър притича друг униформен офицер на име Джаксън. Очите му бяха изцъклени и Пърлмътър забеляза, че прави усилия да не издава паниката си. Стоящите наоколо родители също го разбраха и отстъпиха крачка назад.

— Намерихме нещо — каза задъхано Джаксън.

— Какво?

Джаксън се приближи още, така че никой да не може да чуе, и добави:

— Едно комби, паркирано надве преки оттук. Мисля, че би трябвало да дойдете да погледнете.

Да можеше да използва пистолета сега. Коляното й така пулсираше от болка, сякаш бе взривено с бомба. Едва сдържаше сълзите си. Не знаеше дали ще може да стъпва, когато спрат. От време на време хвърляше бегли погледи към инквизитора си, за да установи, че той постоянно я наблюдава с леко учудено изражение. Тя се опита да мисли, да се съсредоточи, но вниманието й постоянно се връщаше към дланта му, която остана върху коляното й. Той й бе причинил болка съвсем равнодушно, като че вършеше някаква ежедневна дейност. Без стръв, без агресия. Ако бе поискал, можеше да й отвинти капачката на коляното й като капачка на бутилка.

Пресякоха границата на щата и сега се намираха вече в Ню Йорк, по междущатски път 287 в посока към Тапън Зий Бридж. Грейс не се осмеляваше да каже и дума. Мисълта й се върна към децата. Емма и Макс трябва да бяха излезли от училището. Сигурно са я търсили. Дали са били отведени в учителската стая? Кора бе видяла Грейс край двора, други майки — също. Какво ли си бяха помислили и дали са предприели нещо?

Но тутакси реши, че в момента всичко това е ненужно и дори напразно хабене на умствена енергия. Нищо не можеше да направи. По-добре да се съсредоточи върху непосредствените обстоятелства.

Мисли за пистолета.

Опита се да направи наум репетиция как ще стане. Ще протегне надолу и двете си ръце. Ще вдигне крачола с лявата и ще дръпне пистолета с дясната. Как точно бе прикрепен? През капака май минаваше каишка. Тя самата я бе закопчала. Трябва първо да я откопчае и тогава да изтегли пистолета. Кой ще е удобният момент? Този мъж очевидно притежаваше невероятна физическа сила, а сигурно и голям опит в упражняването на насилие. Затова тя трябва да издебне действително подходящ момент. Когато не е заета с шофиране. Може би при спиране на някой светофар… Не, по-добре, след като слязат от колата. Второ, вниманието му трябва да е притъпено. Той я наблюдава през цялото време. Той също е въоръжен. Има пистолет в колана. При всяко положение ще го извади по-бързо, отколкото тя своя. Значи тя трябва да е сигурна, че не гледа към нея, че погледът му се е отклонил за миг.

— Завийте по този път — чу се гласът му.

Табела „Армънк“. Бяха се движили по път 287 не повече от три-четири мили. Ясно стана, че няма да прекосят Тапън Зий Бридж. Хрумна й, че иначе мостът може би щеше да й даде някаква възможност. Там има караулки. Може да се опита да направи някакъв знак. Но веднага отхвърли мисълта си като нереалистична. Азиатецът непременно ще го забележи, а дланта му не се отлепяше от коляното й. Пътят зави наляво и се заизкачва нагоре. Тя продължи да напряга мозъка си. Май е най-добре да изчака, докато не стигнат целта на пътуването. Ако той наистина я води при Джак. Ще трябва да стигнат до него — логично.

Освен това при пристигането всеки от тях ще слезе от своята страна. Това можеше да предостави някаква възможност.

И отново направи мислена репетиция. При слизането ще отвори вратата и докато си вади краката навън, ще вдигне крачола. Краката й ще са на земята и скрити от колата. Той ще слезе от другата страна с гръб към нея. Именно в този момент тя ще може да извади оръжието.

— Следва завой надясно и после веднага наляво.

Вече се движеха през непознато за нея градче. В него имаше повече зеленина и дървета, отколкото в Каселтън. Къщите изглеждаха по-стари и по-уютни.

— Сега свийте по онази алея. Третата вляво.

Стисна, изпълни предписанието и продължи да кара, докато той не й каза да спре пред една къща.

Тя си пое въздух и го зачака да отвори вратата и да слезе.

Пърлмътър никога не беше виждал нещо подобно.

Едрият мъж в комбито, облечен в стандартния мутренски анцуг, беше мъртъв. По всичко личеше, че последните му мигове не са били никак приятни. Гърлото му беше абсолютно сплескано. През него сякаш бе минал валяк. И то по такъв начин, че и главата, и тялото му бяха недокоснати. Дейли като никога загуби дар слово, каза само:

— Груба игра. — После добави: — Изглежда ми познат.

— Ричи Джован — обади се Пърлмътър. — Една от мутрите на Карл Веспа.

— Веспа? И той ли е замесен?

— Това трябва да е работа на Ву — отбеляза Пърлмътър.

Пребледнял, Скот Дънкан попита:

— Какво, по дяволите, става?

— Просто е, господин Дънкан — обърна се към него Пърлмътър. — Роки Конуел е работил за Индири Каривала — частния детектив, който сте наели. Въпросният Ерик Ву убива Конуел, убива и нещастника, когото виждате тук пред нас, и след това е видян да тръгва с кола заедно с Грейс Лосън. Вие какво бихте казали?

Още една полицейска кола спря с изскърцване на спирачките. От нея изскочи Вероник Балтръс и извика:

— Открих го!

— Кое?

— Ерик Ву. В yenta-match.com. Там използва името Стивън Флайшър — тя се втурна към тях, черната й коса бе стегнато прибрана на кок. — Този сайт е предназначен за контакти между еврейски вдовици и вдовци. Ву е поддържат три онлайн флирта паралелно. Едната жена е от Вашингтон, другата живее в Уелинг, Западна Вирджиния, а третата, Биатрис Смит — в Армънк, Ню Йорк.

Пърлмътър хукна към колата. Ясно къде ще е Ву. Скот Дънкан го последва. До Армънк имаше не повече от двайсет минути път.

— Обадете се в управлението в Армънк — викна Пърлмътър през рамо на Балтръс. — Кажете им да изпратят веднага всичките си хора, които са на разположение.