Само един поглед

Глава 15.

Ву погледна към празния тайник на ключа.

Камъкът лежеше обърнат като умираш рак на пътечката до задната врата. И дъската беше отместена. Ву видя, че ключа го няма. Той си спомни първия път, когато бе видял проникване с взлом. Тогава беше на шест години. В онази едностайна барака без водопровод живееше с майка си. Спецслужбите на Ким не бяха се церемонили. Просто бяха издънили вратата и бяха отмъкнали майка му. Ву я намери два дни по-късно. Бяха я обесили на едно дърво. Ако някой се опиташе да свали тялото, го чакаше смъртно наказание. Но след още един ден я откриха птиците…

Майка му бе обвинена в предателство към Великия вожд, но виновна или не, това нямаше значение. Важното бе случаят й да служи за назидание и поука: ето какво става с онези, които се съпротивляват. Ето какво ще стане с всеки, за когото ние смятаме, че иска да ни се опълчи.

Никой не пое грижата за шестгодишния Ерик. Никое сиропиталище не го прибра. Държавата не го взе под своята опека. Така че той се отдаде на скитничество. Спеше в горите. Хранеше се от кофите за боклук. На тринайсетгодишна възраст бе арестуван за кражба и хвърлен в затвора. Главният надзирател, психически по-извратен, от който и да е криминален елемент в затвора, забеляза потенциала на Ву и се зае с него.

Ву стоеше и гледаше празния тайник.

В къщата имаше някой.

Той погледна към съседната къща. В най-лошия случай беше онази съседка. Тя явно имаше навика да гледа от прозореца. Би трябвало да знае къде крие ключа Фреди Сайкс.

Ву се замисли над вариантите оттук нататък. Те бяха два.

Единият — просто да си тръгне.

Джак Лосън беше в багажника. Ву имаше кола. Можеше да потегли и да се установи някъде по-надалече. Проблем: отпечатъците му бяха из къщата, включително върху тежко ранения, а може би и мъртъв Фреди Сайкс. Жената по бельо можеше да идентифицира Ву, който неотдавна бе пуснат от затвора условно. Областният прокурор го подозираше в ужасни престъпления, но те не можаха да се докажат. Така че сключиха споразумение срещу някои негови свидетелски показания. Но Ву все пак прекара известно време при най-строг охранителен режим в затвора „Уолдън“ в Ню Йорк. Обаче в сравнение с онова, което бе преживял в родината си, този затвор беше като курорт. Без това да означава, че би искат да се върне там.

Не, този вариант не беше добър. Оставаше вариант номер две.

Ву безшумно отвори вратата и се промъкна вътре.

Когато се качиха пак в лимузината, Грейс и Карл Веспа потънаха в мълчание. Грейс се върна в спомените си петнайсет години назад. Тогава Джими Екс я бе посетил, по-скоро бе накаран от организатора на концерта да я посети в болницата, където мълчаливо и с наведена глава се изправи до леглото й с букет в ръка. Постоя така, без да смее да я погледне, камо ли да си отвори устата, също като ученик, очакваш да бъде смъмрен от учителката, подаде й цветята и си тръгна.

След това Джими Екс изостави музикалната кариера и замина нанякъде. Според слуховете се бил оттеглил на един частен остров до Фиджи. И ето че петнайсет години по-късно той е в Ню Джърси като барабанист на християнска рок банда. Загледана през прозореца на лимузината, Грейс промълви: — Все пак не той стреля.

— Знам — отвърна Веспа.

— Тогава какво искате от него?

— Той изобщо не показа съчувствие.

— И какво би помогнало това?

След кратко мълчание Веспа каза:

— Имаше едно момче на име Дейвид Рийд, което също оцеля. Помниш ли го?

— Да.

— То е стояло редом до Райън и когато тъпканицата започнала, нечие рамо го изхвърлило на сцената.

— Да, знам.

— Помниш ли какво казаха тогава родителите му?

Тя помнеше, но не отвърна.

— Че Иисус го изтеглил там. Такава била Божията воля — Веспа говореше с равен тон, но Грейс долавяше спотаения му гняв. — Господин и госпожа Рийд се били молели, видиш ли, и Господ ги чул. Те заявиха, че това било чудо, и непрекъснато повтаряха, че именно Той се погрижил за сина им. Като че ли е бил против да стори същото и за моя.

Отново настъпи тишина. На Грейс й се искаше да му каже, че много други добри хора са умрели през онзи ден, много добри хора, чиито добри родители също са се молели на Господ; и да му каже също, че Господ не дискриминира. Но Веспа знаеше всичко това. То не носеше успокоение.

Когато завиха по алеята пред къщата й, вече се свечеряваше. Грейс видя силуетите на Кора и децата на кухненския прозорец. Веспа каза:

— Искам да ти помогна да намериш мъжа си.

— Не ми е много ясно по какъв начин…

— Мога повече, отколкото предполагаш — отвърна той. — Имаш телефона ми. При нужда се обади. По което и да е време на денонощието. Винаги.

Крам отвори вратата на лимузината, а Веспа я изпрати до вратата.

— Ще държим връзка — каза той.

— Благодарят.

— Освен това ще оставя Крам да наблюдава къщата ти.

Тя погледна към Крам. Той леко й се усмихна.

— Няма да е необходимо.

— Позволи ми.

— Не, наистина не ми се ще. Моля те.

Веспа се позамисли.

— И все пак, ако промениш решението си…

— Ще ти съобщя.

Той се обърна и си тръгна. Тя го гледаше, докато крачеше към колата си, и не беше наясно доколко умно бе от нейна страна да сключва пакт с дявола. Крам отвори вратата и лимузината погълна Веспа в огромния си търбух. Крам й кимна. Грейс стоеше неподвижно. Тя се считаше за добър познавач на хората, но Веспа й промени мнението. Никога не бе усетила и капка зло в него. А знаеше, че го изпълва.

Злото, същинското зло беше такова.

След като сложи спагетите в кипналата вода и отвори буркана със сос, Кора пошепна на Грейс:

— Отивам да проверя в пощата дали няма някой отговор.

Грейс кимна и продължи да помага на Емма и Макс в писането на домашните им. След малко Кора се върна, разочаровано поклати глава: още няма нищо. Взе бутилка австралийско шардоне Lindemans и я отвори. През това време Грейс поведе децата към втория етаж, за да ги сложи да си легнат.

— Къде е татко? — попита Макс.

Грейс даде някакво смътно обяснение в смисъл, че баща им бил много зает. Децата обаче не изглеждаха много убедени.

— Към стихотворението си добавих куплет за хокейния стик — обяви Емма.

— Много бих искала да го чуя — каза Грейс.

Емма разтвори дневника си и прочете:

И ги погледна победоносно. Грейс възкликна: „Охо!“ — и изръкопляска, но не умееше да се вживява в игрите като Джак. След което ги целуна за лека нощ и се върна долу. С Кора наченаха току-що отворената бутилка. Джак й липсваше. Не беше изминало и едно денонощие, откакто го нямаше — а много пъти се беше случвало да заминава по работа за доста по-дълго време, — и къщата някак пустееше по безвъзвратен начин.

Продължиха да пийват вино. Грейс си мислеше за децата. Мислеше си вече и за възможен по-нататъшен живот без Джак. Това без съмнение щеше да е голямо крушение за нея, но как ще опази децата от болката? А те вече явно чувстваха, че нещо не е наред.

Грейс се загледа в семейните фотографии по стената. Кора се приближи до нея.

— Той е свестен човек.

— Да — промълви Грейс.

— Добре ли си?

— Май пийнах повечко.

— Недостатъчно, ако питаш мен. Къде те води господин Гангстер?

— На един християнски рок концерт.

— Доста оригинално.

— Това е дълга история.

— Цялата съм слух.

Но Грейс поклати глава. Не й се говореше за Джими Екс. Хрумна й нещо, което я накара да се замисли.

— Какво? — попита Кора.

— Може би Джак е звънял не само веднъж.

— Имаш предвид: освен на сестра си?

— Да.

Кора кимна.

— Имате ли разплащателна сметка в мрежата?

— Ползваме „Америка онлайн“.

— Не, говоря за телефонна сметка. Към коя компания сте?

— „Каскейд“.

И те седнаха пред компютъра на Джак. Кора разкърши пръсти и зачатка по клавиатурата. Влезе в сайта на „Каскейд“. Грейс й подаде необходимата информация — адрес, номер на социалната осигуровка, кредитна карта. „Каскейд“ изпрати електронно потвърждение за открита разплащателна сметка.

— Готово — каза Кора.

— Нищо не разбрах.

— Ето, открих ти разплащателна сметка онлайн. Сега вече ще можеш да проверяваш и да плащаш телефонната ви сметка по интернет.

Грейс надникна през рамото й:

— А това е сметката за последния месец.

— Да.

— Но в нея не може да фигурират обаждания от последните дни. Дай да видим дали се е обаждал на сестра си преди това — и погледът й мина по извлечението за телефонните разговори.

Липсваха непознати номера, включително и този на сестра му.

— Кой плаща сметките? — попита Кора.

— Повечето пъти Джак.

— И получавате телефонната си сметка вкъщи?

— Да.

— Ти поглеждаш ли я?

— Разбира се.

Кора замислено поклати глава.

— Джак има клетъчен телефон, нали?

— Разбира се.

— А неговата сметка?

— Какво неговата сметка?

— Поглеждаш ли я?

— Не, тя си е негова.

Кора се усмихна.

— Защо се хилиш? — попита Грейс.

— Когато бившият ми ме мамеше, той използваше джиесема си, защото аз никога не поглеждах сметките му и номерата, които е набирал.

— Джак не ме мами.

— Но може би крие някакви свои тайни, нали?

— Може би — съгласи се Грейс. — Добре де, възможно е.

— Така че къде би могъл да събира сметките за мобилния си телефон?

Грейс внимателно претърси. Нищо.

— Не са тук.

Кора потри длани.

— Охо! Става все по-съмнително! Сега малко магии и да си представим какво бихме правили на негово място.

— И какво по-точно бихме правили на негово място?

— Нека допуснем, че Джак е криел нещо от теб. При това положение той би трябвало да е унищожавал сметките за мобилния си още при получаването им. Нали така?

Грейс поклати глава:

— Всичко това е толкова невероятно!

— Но все пак съм права, нали?

— Да, ако Джак е криел тайни от мен…

— Всеки си има своите тайни, Грейс. Хайде, ти го знаеш. Да не искаш да кажеш, че всичко ти идва като тотална изненада?

При по-спокойни обстоятелства подобна постановка щеше да потопи Грейс в дълбоки размисли, но сега нямаше време.

— Добре, да предположим, че Джак е унищожавал сметките на клетъчния си телефон. Тогава как ще ги проверим?

— По същия начин. Ще отворим друга разплащателна сметка — сега за „Безжични комуникации Verizon“.

И Кора нападна клавиатурата.

— Кора?

— Да?

— Откъде знаеш как се прави всичко това?

Кора спря да чатка и погледна Грейс.

— От собствен опит. Как мислиш, че разкрих Адолф и Ева?

— Шпионирала си ги?

— Точно така. Купих си една книга, която се казваше „Наръчник за Dos-шпиониране“ или нещо от този род. Там е описано всичко необходимо. Исках да разполагам с всевъзможни факти, преди да сритам жалкия му задник.

— И как реагира той, когато му представи тези факти?

— Много съжалявал. Никога вече нямало да прави така. Щял да зареже въпросната Ивана Имплантанта и никога нямало да се вижда с нея.

— Но ти наистина го обичаш, нали?

— Безумно — отвърна Кора, зачатка пак по клавишите, след което попита: — Какво ще кажеш да отворим още една бутилка?

— Само ако не шофираме тази нощ.

— Искаш да спя тук?

— Не е редно да се кормува, Кора.

— Добре, разбрано.

Грейс стана и почувства, че от пиенето леко й се вие свят. Отиде пак в кухнята. Според нея Кора често пиеше твърде много, но сега чувстваше желание да се присъедини към нея. Отвори нова бутилка, ала виното не беше студено и тя сложи по кубче лед в двете чаши.

Когато се върна в кабинета, принтерът жужеше. Подаде на Кора едната чаша, седна, вгледа се в своята и заклати глава.

— Какво има? — попита Кора.

— Най-накрая се срещнах със сестрата на Джак.

— Е?

— Казва се Сандра Ковал. Досега дори не знаех името й.

— Никога ли не си питала Джак за нея?

— Всъщност не.

— Защо не?

Грейс отпи от виното.

— Трудно ми е да го обясня.

— Опитай все пак.

Грейс вдигна поглед от чашата си, затърси подходящите думи:

— Казвах си, че е по-добре да запазим по нещо тайно в личния живот. И аз през цялото време избягвах да се връщам към някои неща от миналото ми. Той никога не ме е разпитвал.

— И ти от своя страна не си разпитвала.

— Има и още нещо.

— Какво?

Грейс се позамисли.

— Никога не съм си въобразявала, че нямаме тайни един от друг. Джак произхожда от заможно семейство, с което не желае да контактува. В миналото е имало някакъв разрив помежду им. Това е, което зная.

— И откъде произхожда това благосъстояние?

— Какво имаш предвид?

— В какъв бизнес са?

— Нещо свързано с охранителни фирми. Дядото на Джак е положил началото. Притежават фондови капитали, опциони, акции и неща от този род. Е, не са фамилията Онасис, но никак не им е зле, А Джак не иска да има нищо общо с това. Не участва по никакъв начин, не пипа от парите. Уредил е така нещата, че правата да паднат върху наследниците му.

— Тъй че правата се наследяват от Емма и Макс?

— Да.

— А ти как гледаш на това?

Грейс сви рамене:

— Знаеш ли за какво си давам сметка сега?

— Слушам.

— За причината, поради която не съм притискала Джак за каквото и да било. Тя няма нищо общо със зачитането на правото за личен периметър.

— А е?

— Обичах го. Обичах го повече от всеки мъж, когото съм познавала…

— Тук явно следва „но“.

Грейс усети, че в очите й напират сълзи.

— Но всичко ми се струваше толкова несигурно. Когато бях с него — може и да звучи глупаво, — но когато бях с Джак, за пръв път се чувствах щастлива, откакто баща ми почина.

— Доста болка си имала в живота си — каза Кора. — И си се страхувала, че щастието ти може внезапно да се изпари, затова не си смеела да се почувстваш спокойна и сигурна.

— Затова съм избрала нищо да не знам?

— Ами нали незнанието било блаженство.

— Вярваш ли?

Кора сви рамене:

— Ако не бях се втурнала да проучвам Адолф, той вероятно щеше да изживее страстта си и да я забрави. Може би сега щях да си живея с мъжа, когото обичам.

— Все още можеш да си го върнеш.

— Не.

— Защо не?

Кора помисли малко.

— Пречи ми, че вече знам — и отпи дълга глътка.

Принтерът спря да жужи. Грейс откъсна разпечатката и взе да преглежда телефонните номера. Повечето й бяха познати. Или по-точно почти всички. Но един, който правеше изключение, веднага й се наби в очи.

— За кой район е кодът шестстотин и три? — попита Грейс.

— Кой е самият телефонен номер? — попита Кора на свой ред.

Грейс й го показа на монитора. Кора отиде с курсора на него.

— Какво правиш? — обади се Грейс.

— Като кликнеш тук, излиза името.

— Наистина ли?

— Господи, в кой век живееш? А знаеш ли, че вече има и говорящи филми?

— Значи трябва само да кликнеш?

— Да. И ще се изпише всичко. Стига номерът да фигурира.

Кора кликна с левия бутон на мишката. Появи се надпис: „Този номер не е записан.“

— Въпросният случай — не е включен.

Грейс погледна часовника си и каза:

— Не е много късно за обаждане. Девет и половина.

— Като се има предвид, че става дума за изчезнал съпруг, никак даже не е късно.

Грейс взе телефона и набра номера. От слушалката се чу пронизително пищене като от микрофонните проби преди концерта на „Екстаз“, после автоматичен запис съобщи с метален глас без допълнително обяснение, че въпросният номер е изключен.

Грейс смръщи вежди.

— Какво? — попита Кора.

— Кога Джак е набирал този номер за последен път?

Кора провери.

— Преди три седмици. Разговорът е продължил осемнайсет минути.

— Изключен е.

— Хм… регионален код шестстотин и три — промърмори Кора и влезе в друг сайт. Написа „603“ и влезе с „Enter“. Отговорът се появи веднага: — Ню Хампшир. Чакай да проверим в „Гугъл“.

— Какво в „Гугъл“? Ню Хампшир?

— Телефонният номер.

— И какво ще даде това?

— Твоят номер не фигурира никъде, нали така?

— Точно така.

— Почакай, остави ме да ти покажа нещо. Невинаги се получава, но нека видим. — Кора написа номера на мобилния телефон в „search“. — Тази команда стартира началото на търсене из цялата мрежа. Не само в телефонните справочници. В случая едва ли ще даде резултат, тъй като твоят телефон не фигурира. Но все пак…

Появи се само един резултат. В сайт за художествен приз, даден от университета „Брандейс“, нейния алма матер. След като Кора кликна тук-там из него, изведнъж се появиха номерът на мобилния на Грейс, както и името й.

— Ти си била в жури за присъждане на някаква художествена награда…

Грейс кимна:

— Да, по-скоро конкурс за стипендия за изучаване на изобразително изкуство.

— Ето те и теб: име, адрес, номер на мобилен. Ти трябва да си им дала тези данни. А сега излез най-после от средновековието и ела в информационната епоха. Оттук нататък, след като знам името ти, мога да проверя купища неща за теб. Ще излезе и уеб страницата ти. Но сега нека извършим същата процедура и с номера, който в случая ни интересува.

Пръстите на Кора отново заиграха по клавиатурата.

— Ето — вече имаме нещо — тя впи поглед в екрана. — Боб Дол.

— Боб?

— Да, Боб. Не Робърт, а Боб. Това име познато ли ти е?

— Не.

— Тук фигурира номер на пощенска кутия във Фицуилям, Ню Хампшир. Била ли си там някога?

— Не.

— А Джак?

— Не мисля. Той е учил в колеж във Върмонт, та е възможно тогава да е отскочил някой път до Ню Хампшир, но никога не сме ходили там заедно.

От горния етаж се чу звук. Макс викаше насън.

— Иди горе — каза Кора. — А пък аз през това време ще видя какво мога да изнамеря за нашия човек господин Дод.

Докато се качваше към спалнята на сина си, Грейс с болезнено присвиване в гърдите си спомни, че обичайно Джак бе дежурният за децата през нощта. Той бе този, който притичваше при тях, за да ги успокоява при нощните им кошмари или да им даде вода, или ги съпровождаше до тоалетната. През деня Грейс поемаше грижите около хремите, температурите, кашлиците.

Когато влезе при Макс, той хълцаше. Но тихите му ридания звучаха по-жално от силни вопли. Грейс прегърна малкото му треперещо телце и с успокоително нашепване му каза, че мама е при него, че всичко е наред и че той е в безопасност.

Когато Макс се поуспокои, Грейс го заведе до тоалетната. Макар и само шестгодишен, той пикаеше като мъж — със силна струя, която рядко улучваше гърнето. Той се поклащаше в полусънно състояние.

Грейс му помогна да вдигне пижамката си „Търсенето на Немо“ и го отведе обратно в стаята му, където го попита какво е сънувал. Той поклати глава и веднага пак заспа.

Тя поостана малко до него, гледайки как спокойно диша. Много приличаше на баща си.

Слезе долу. Вече не се чуваше потракването на компютърната клавиатура. Грейс влезе — столът пред компютъра бе празен. Кора стоеше в ъгъла, стиснала чашата си в ръка.

— Кора?

— Знам защо телефонът на Боб Дод е изключен.

Каза го с толкова свито гърло, че Грейс не попита нищо, а зачака приятелката й да дообясни. Но тя продължаваше да стои някак странно в ъгъла.

— Какво има? — попита Грейс.

Кора отпи нервно от чашата си.

— Според статия в „Ню Хампшир Поуст“ Боб Дод е мъртъв. Убит е преди две седмици.