Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Могъществото на Запада: господство и упадък

Съществуват две представи за силата на Запада по отношение на другите цивилизации. Първата от тях разкрива непреодолимото, триумфиращо, почти пълно господство на Запада. Разпадането на Съветския съюз премахна единствения сериозен конкурент и в резултат от това светът се формира и ще бъде формиран в съответствие с целите, приоритетите и интересите на водещите западни страни с евентуалната помощ на Япония. Като единствената останала свръхсила, САЩ, заедно с Великобритания и Франция, ще взема съдбоносни решения относно световната политика и сигурността и пак САЩ, заедно с Германия и Япония, ще взема съдбоносни икономически решения. Западът е единствената цивилизация, която храни дълбок интерес към всички други цивилизации или региони и е в състояние да влияе върху политиката, икономиката и отбраната на всички други цивилизации или региони. Обществата на другите цивилизации като правило се нуждаят от помощта на Запада, за да постигнат собствените си цели и да защитават интересите си. Западните нации, както обобщава един автор:

• притежават и управляват международната банкова система;

• контролират всички стабилни валути;

• представляват основният потребител в света;

• осигуряват по-голямата част от крайния световен продукт;

• доминират на международните капиталови пазари;

• упражняват значително морално лидерство в много общества;

• способни са да извършат мащабна военна интервенция

• контролират морските коридори;

• провеждат авангардни технологически изследвания;

• контролират авангардното техническо образование;

• имат господство в достъпа до космическото пространство;

• упражняват господство в аерокосмическата индустрия

• контролират международните комуникации;

• имат ярко изразен превес в производството на висока технологични оръжия.112

Втората представа за Запада е съвсем различна. Тя ни разкрива една цивилизация в процес на упадък, чийто дял в световната политическа, икономическа и военна сила намалява в сравнение с този на другите цивилизации. Победата на 3aпада в Студената война довежда не до триумф, а до изнемога. Западът все повече и повече е съсредоточен над вътрешните си проблеми и потребности, сблъсквайки се със забавяне на икономическия растеж, с демографска стагнация, с безработица, огромен държавен дефицит, упадък на трудовата етика, ниски равнища на спестяванията, а в много страни включително и в САЩ, със социална дезинтеграция, причинена от наркоманията и престъпността. Икономическата мощ бързо се измества към Източна Азия, а военната сила в политическото влияние започват също да клонят в тази посока.

Индия е пред икономически възход, а ислямският свят става все по-враждебен към Запада. Готовността на другите общества да се подчиняват на западния диктат или да живеят съгласно предписанията му бързо се изпарява заедно със самоувереността на Запада и с волята му за власт. В края на 80-те години станахме свидетели на множество спорове около тезата за упадъка на САЩ. В средата на 90-те години един балансиран анализ стига до почти същото заключение:

„В много важни отношения тяхната [на САЩ] относителна мощ ще запада с ускорени темпове. От гледна точка на суровинния потенциал позицията на САЩ, съпоставена с тази на Япония, а евентуално и на Китай, вероятно ще продължава да губи почва. В сферата на въоръженията балансът между ефективния потенциал на САЩ и на редица бързо развиващи се регионални сили (включващи вероятно Иран, Индия и Китай) ще се измества от центъра към периферията. Част от структурната мощ на САЩ ще изтече в други нации; друга част (включително част от интелектуалната й сила) ще се озове в ръцете на недържавни играчи каквито са многонационалните корпорации.“113

Коя от тези две противоположни представи за мястото на Запада в света съответства на действителността? Отговорът разбира се, е: и двете. Днес Западът упражнява непреодолимо господство и що се отнася до сила и влияние, той ще продължава да бъде на първо място дълго след настъпването на XXI в. Същевременно обаче в баланса на силите между цивилизациите настъпват постепенни, непрестанни и фундаментални промени и могъществото на Запада в сравнение с това на другите цивилизации ще продължи да намалява. С ерозията на неоспоримото му превъзходство голяма част от мощта на Запада просто ще се изпари, а останалата ще се разпилее по региони сред няколко основни цивилизации и техните водещи държави. Най-значителното нарастване на мощта се пада и ще продължава да се пада на азиатските цивилизации, като Китай постепенно ще се изгради като онова общество, което най-вероятно ще се окаже основният конкурент на Запада за глобално влияние. Тези размествания на силата между цивилизациите водят и ще продължат да водят до възраждане и до засилване на културната агресивност на незападните общества и до все по-голямо отхвърляне на западната култура.

Упадъкът на Запада има три главни характеристики: Първо, това е бавен процес. Възходът на западното могъществото продължи четиристотин години. Упадъкът му може да трае също толкова. През 80-те години изтъкнатият британски учен Хедли Бул заяви: „Може да се твърди, че европейското или западното господство в световното международното общество достигна своя апогей около 1900 г.“114 Първият том от книгата на Шпенглер излезе през 1918 г., а „зале-зът на Запада“ стана централна тема в историята на XX в. Самият процес продължи да се разгръща през по-голямата част на столетието. Вероятно обаче той ще се ускори. Икономическият растеж, както и нарастването на другите ресурси на една държава често следват S-образна крива: бавно начало, след него бързо ускорение, после намаляване на темпа на експанзия и най-накрая застой. Упадъкът на държавите също може да се илюстрира с обърната S-образна крива, какъвто е примерът със Съветския съюз: умерено начало, пocле бързо ускорение, преди да се стигне до окончателното разпадане. Залезът на Запада е все още на първоначалната бавна фаза, но в даден момент може драматично да се ускори.

Второ, упадъкът не следва права линия. Той е изключително неравномерен, с паузи, обрати и възстановяване на западното господство, последвани от прояви на слабост. Отворените демократични общества на Запада имат огромни способности за самообновяване. Освен това за разлика от много други цивилизации Западът разполага с два центъра на cила. Упадъкът, който Бул заявява, че започва от 1900 г., е по същество упадък на европейския компонент на западната цивилизация. От 1910 до 1945 г. Европа е разединена и заета със собствените си вътрешни стопански, социални и политически проблеми. През 1940 г. обаче започва американската фаза на западно господство и през 1945 г. САЩ за кратко господстват над света до степен, съизмерима с господството на обединените съюзнически сили през 1918 г. Следвоенната деколонизация още повече намали влиянието на Европа, но не и това на САЩ, при което новият транснационален империализъм измести традиционната териториална империя. По време на Студената война обаче американската военна мощ бе достигната от Съветския съюз, а силата на американската икономика намаля в сравнение с тази на Япония. Въпреки това се наблюдаваха периодични опити за военно и стопанско обновление. През 1991 г. друг изтъкнат британски учен, Бари Бъзан, пише: „Същественият въпрос е, че днес центърът е по-господстващ, а периферията — по-подчинена, отколкото през който и да било период от началото на деколонизацията.“115 Прецизността на това наблюдение обаче избледнява, както чезне в историята и породилата го военна победа.

Трето, силата е способността на едно лице или на група да променят поведението на друго лице или група. Поведението може да се променя чрез стимулиране, принуждаване или убеждаване, което изисква носителят на сила да разполага със стопански, военни, административни, демографски, политически, технологични, социални и други ресурси.

Следователно мощта на дадена държава или група обикновено се измерва с ресурсите, които тя притежава или може да употреби срещу ресурсите на държавите или групите, над които иска да установи влияние. Делът на Запада в по-голямата част от силовите ресурси достига своя връх в началото на XX в. и след това започва да спада в сравнение с този на другите цивилизации.

Източници: Statesman’s Year-Book (New York: St. Martin’s Press, 1901–1927); World Book Atlas (Chicago Field Enterprises Educational Corp., 1970; Britannica Book of the Year (Chicago: Encyclopaedia Britannica, Inc.

Територия и население. През 1490 г. западните общества контролират по-голямата част от европейския полуостров извън Балканите или около 1,5 милиона кв. мили от общата сухоземна площ, която (без Антарктика) е 52,2 милиона кв. мили. Към 1920 г., в апогея на териториалната си експанзия, Западът непосредствено властва върху 25,5 кв. мили, или над близо половината от повърхността на земята на планетата. Към 1993 г. териториалният контрол е намален наполовина, на около 12,7 милиона кв. мили. Западът е стеснен обратно до първоначалното си европейско ядро, към което се прибавят просторните, обитавани от заселници, земи в Северна Америка, Австралия и Нова Зеландия. В противоположност на това територията на независимите ислямски общества нараства от 1,8 милиона кв. мили през 1920 г. до над 11 милиона кв. мили през 1993 г. Подобни промени се наблюдават и що се отнася до контрола над населението. През 1900 г. хората от западната цивилизация съставляват грубо казано 30% от населението на света, а западните държави управляват почти 45% от това население, съответно 48% през 1920 г. През 1993 г., с изключение на някои малки имперски останки като Хонконг, западните правителства управляват само западно население. Представителите на западните общества съставляват малко над 13% от човечеството и вероятно ще намалеят до 11% в началото на следващия век и до 10% към 2025 г.116 Що се отнася до цялото население, през 1993 г. Западът се нарежда на четвърто място след синоистката, ислямската и индуистката цивилизация.

Следователно в количествено отношение хората от западните общества представляват непрекъснато намаляващо малцинство от световното население. В качествено отношение също се променя балансът между Запада и другите народи. Незападните народи започват да живеят по-здравословно, стават все по-урбанизирани, по-грамотни и по-добре образовани.

В началото на XX в. процентът на детската смъртност в Латинска Америка, Африка, Близкия изток, Южна Азия, Източна Азия и Югоизточна Азия възлиза на 30% от броя на новородените, в сравнение с 50% трийсет години преди това. Продължителността на живота в тези райони се е увеличила чувствително, като в Африка повишението е с 11 години, а в Източна Азия с 23 години. В началото на 60-те години по-голямата част от Третия свят грамотното население възлиза едва на една трета. В началото на 90-те години са много малко страните, ако изключим африканските, в които грамотното население е по-малко от половината. Около 50% от населението на Индия и 70% от населението на Китай може да чете и пише. През 1970 г. нормата на грамотност в тези страни възлиза на 41% от грамотното население на развитите страни; през 1992 г. тази цифра е вече 71%. В началото на 90-те години във всички региони, с изключение на Африка, системата на начално образование вече обхваща всички, подлежащи на обучение. Още по-важно е, че в началото на 60-те години по-малко от една трета от населението на училищна възраст в Азия, Латинска Америка, Близкия изток и Африка получава средно образование; в началото на 90-те години, ако изключим Африка, в системата на средното образование се включва половината от децата на съответната възраст. През 1960 г. числеността на градското население в по-слабо развитите страни съставлява по-малко от една четвърт от общия брой на населението. В периода между 1960 г. и 1992 г. процентите на градското население нарастват по следния начин: в Латинска Америка — от 49% на 73%; в арабските страни — от 34% на 55%; в Африка — от 14% на 29%; в Китай от 18% на 27% и в Индия — от 19% на 26%.117 Тази промени в процентите на грамотността, образованието и нарастването на числеността на градското население създават условия за зараждане на социално мобилизирано население с нараснали възможности и по-високи очаквания, което би могло да бъде активизирано за политически цели, нещо невъзможно по отношение на неграмотните селяни.

Социално мобилизираните общества са по-силни общества. През 1953 г., когато по-малко от 15% от населението на Иран е грамотно и по-малко от 17% е съсредоточено в градовете, Кърмит Рузвелт и няколко агенти на ЦРУ твърде лесно успяват да потушат бунт в този регион и да възстановят шаха на трона му. През 1979 г., когато 50% от иранците са грамотни, а 47% живеят в градовете, никаква военна намеса на САЩ не би могла да задържи шаха на трона му. Все още значителна пропаст разделя китайците, индийците, арабите и африканците от хората на Запада, японците и руснаците. Тя обаче бързо се стеснява. Същевременно се отваря друга пропаст. Средната продължителност на живота на западните хора, японците и руснаците постоянно се повишава и всe по-големите групи на пенсионираното население налага все по-голямо бреме върху тези, които работят. Другите цивилизации са обременени от големия брой деца, но децата са бъдещите работници и войници.

Източник: Изчисленията са на базата на диаграми, поместени в Encyclopaedia Britannica, 1994 Book of the Year (Chicago: Encyclopaedia Britannica, 1994), pp. 764–69.

Забележка: Относителните изчисления за населението в света се базират на съществуващите държавни граници в дадената година. Изчисленията за периода 1995–2025 г. са направени с оглед на границите през 1994 г.

’1 Изчисления за населението на света в милиарди

’2 Изчисленията не включват държавите от ОНД и Босна

’3 Изчисленията включват ОНД, Грузия и бивша Югославия

Източници: United National Population Division, Department for Economic and Social Information and Policy Analysis, World Population Prospects, The 1992 Revision (New York: United Nations, 1993) Statesman’s Year-Book, (New York: St. Martin’s Press, 1901-1927; World Alтаnас and Book of Facts NewYork; Press Pub. Co. 1970–1993.

Икономическият продукт. Делът на Запада в световния икономически продукт вероятно е достигнал върха си през 20-те години на XX в. и забележимо намалява след Втората световна война. През 1750 г. на Китай се е падал дял, възлизащ на почти една трета от производството в света, на Индия — една четвърт, а на Запада — по-малко от една пета. Към 1830 г. Западът незначително изпреварва Китай. През последвалите десетилетия, както посочва Пол Байрох, индустриализацията на Запада довежда до деиндустриализация на останалата част от света. През 1913 г. икономическият продукт на незападните страни възлиза приблизително на около две трети от това, което е бил през 1800 г. Като се започне от средата на XIX в., делът на Запада внушително нараства, като през 1928 г. достига до 84,2% от световната икономическа продукция. След това въпросният дял намалява, тъй като темповете на растеж си остават умерени, а по-малко индустриалните страни бързо увеличават производството си след Втората световна война. Към 1980 г. Западът осигурява 57% от световната икономическа продукция, което приблизително се равнява на неговия дял преди 120 години, т. е. през 60-те години на XIX в.118

Няма надеждни данни данни за съвкупния икономически продукт от периода преди Втората световна война. Знаем обаче, че през 1950 г. на Запада се падат приблизително 64% от съвкупния световен продукт; към 80-те години на XX в. съотношението спада до 49% (вж. таблица 4.5). Според някои изчисления към 2013 г. на Запада ще се падат само 30% от световния икономически продукт. По други изчисления през 1991 г. четири от седемте най-големи икономики в света принадлежат на незападни страни: на Япония (която заема второ място), на Китай (трето място), на Русия (шесто място) и на Индия (седмо място). През 1992 г. Съединените щати имат най-могъщата икономика в света, а най-развитите десет икономики включват пет западни страни заедно с водещите държави на пет други цивилизации: Китай, Япония, Индия, Русия и Бразилия. Прогнозите сочат, че през 2020 г. петте най-развити икономики ще принадлежат на пет различни цивилизации, а десетицата на най-развити икономики ще включва само три западни страни. Естествено, този относителен упадък на Запада се дължи до голяма степен на бързия възход на Източна Азия.119

Тези прекалено общи данни за икономическото производство до известна степен затъмняват предимствата в качествено отношение на Запада. Западът и Япония почти напълно доминират в сферата на авангардните технологии. Въпрос на време е обаче технологиите да получат широко разпространение и ако Западът желае да удържи предимството си, би трябвало да направи всичко възможно, за да сведе до минимум това разпространение. Благодарение на взаимообвързания свят, създаден от Запада, забавянето на трансфера на технологии към други цивилизации е изключително трудно. Това е още по-трудно сега поради отсъствието на една всеобщо призната заплаха, каквато съществува по време на Студената война и гарантира известна ефективност на мерките за контрол върху технологиите.

Източник: Paul Bairoch, „International Industrialization Levels from 1750 to 1980“, Journal of European Economic History, 11 (Fall 1992), 269–334.

Източници: Процентите за 1950, 1970, 1980 г. са изчислени на базата на постоянните доларови данни от Хър-бърт Блок, The Planetary Product in 1980: A Creative Pause! (Washington D.C. Bureau of Public Affairs, U.S. Dept. of State, 1981, pp. 30–45. Процентите за 1992 г. са изчислени на базата на данни на Световната банка за паритета на покупателната способност в таблица 30 на World Development Report 1994 (New York Oxford University Press).

Възможно е през по-голямата част от историята Китай да е разполагал с най-голямата икономика в света. Разпространението на технологиите и икономическото развитие на незападните общества през втората половина на XX в. довеждат до връщане към историческия образец. Това ще бъде бавен процес, но до средата на XXI в., ако не и преди това, разпределението на икономическия продукт и на произведената продукция между водещите цивилизации по всяка вероятност ще наподобява това от 1800 г. Двестагодишният западен „блик“ върху световната икономика ще приключи.

Военен потенциал. Военната мощ има четири измерения: количествено — изразяващо се в броя на хората, оръжията, оборудването и ресурсите; технологично — изразяващо се в ефективността и степента на съвършенство на оръжията и оборудването; организационно — изразяващо се в съгласуваността, дисциплинираността, тренираността и морала на войските, както и в отношението между ефикасност на командването и адекватност на контрола; и социетално — изразяващо се в способността и готовността на обществото да прилага ефикасно военна сила. През 20-те години на XX в. Западът има огромно предимство във всяко едно от тези измерения. Оттогава насам военната мощ на Запада отслабва в сравнение с мощта на останалите цивилизации, отслабване, намиращо израз в изменящия се баланс на военнослужещите, който е някакво измерение, макар и не най-важното, на военния потенциал. Модернизацията и икономическото развитие пораждат ресурсите и желанието на държавите да развиват военния си потенциал и твърде малко са страните, които не успяват да направят това. През 30-те години на нашия век Япония и Съветският съюз създават могъщи военни сили, нещо, което те демонстрират през Втората световна война. През периода на Студената война Съветският съюз разполага с една от двете най-сериозни армии в света. Понастоящем Западът има монопол над възможността да се разполагат значителни военни сили по всички краища на земното кълбо. Не е сигурно дали това ще продължи и в бъдеще. До голяма степен обаче е сигурно, че нито една незападна страна или групи от страни няма да имат подобна възможност през следващите десетилетия.

Като цяло в годините след Студената война се наблюдават пет основни тенденции в развитието на световния военен потенциал:

Първо: Въоръжените сили на Съветския съюз престанаха да съществуват скоро след като престана да съществува самият Съветски съюз. Освен Русия само Украйна наследи значителен военен потенциал. Руските войски бяха силно намалени по численост и се оттеглиха от Централна Европа и от балтийските държави. Варшавският договор прекрати съществуването си. Беше изоставена целта да се конкурира американският флот. Военните съоръжения бяха или ликвидирани, или оставени на произвола на съдбата, което ги направи неефективни. Драстично бяха намалени бюджетните субсидии за отбрана. Всред командния и нисшия състав на армията настъпи деморализация. Същевременно руските военни предефинираха своята мисия и доктрината си, преструктурирайки се за новата роля да защитават руснаците и да се справят с регионалните конфликти в близката чужбина.

Забележка: Изчисленията се основават на съществуващите държавни граници през посочените години. Въоръжените сили (на активна военна служба) за света за всяка година са в хиляди.

Източници: US Army Control and Disarmament, World Military Expenditures and Arms Transfers (Washington DС The Agency, 1971–1994), Statesman’s Year Book (New York: St. Martin’s Press, 1901–1927).

Второ: Рязкото съкращаване на руския военен потенциал стимулира по-бавното, но значително съкращаване на военните разходи на Запада, на числеността на армиите и на военния му потенциал. Според плановете на правителствата на Буш и на Клинтън военните разходи на САЩ трябваше да се намалят с 35% от дотогавашния размер от 342,3 милиарда долара (по курса от 1994 г.) през 1990 г., като достигнат 222,3 милиарда долара през 1998 г. В структурно отношение въоръжените сили през същата година трябваше да бъдат редуцирани до половината или до две трети в сравнение с края на Студената война. Общият брой на военнослужещите през 1998 г. ще се намали от 2,1 милиона до 1,4 милиона. Множество важни програми за въоръжаване вече са прекратени или са в процес на прекратяване. В периода между 1985 и 1995 г. годишните покупки на големи оръжия намаляват по следния начин: от 29 на 6 военни кораба; от 943 на 127 самолета; от 720 на 0 танка и от 48 на 18 стратегически ракети. Като се започне от края на 80-те години, Великобритания, Германия и в по-малка степен Франция преминаха през същия процес на съкращаване на разходите за отбрана и на военния си потенциал. В средата на 90-те години се предвижда Германия да намали числеността на военнослужещите си от 370 000 до 340 000, а може би и до 320 000; френската армия ще бъде съкратена от 290 000 през 1990 г. на 225 000 през 1997 г. Британската армия намали числеността си от 377 000 през 1985 г. на 274 800 през 1993 г. Страните от континентална Европа, членки на НАТО, освен това съкратиха сроковете на задължителната военна служба и обсъждат възможността за пълното й премахване.

Трето: тенденциите в Източна Азия съществено се различават от тези в Русия и в западните страни. Там на дневен ред е увеличаването на военните бюджети и усъвършенстване на военните сили, като тон за това дава Китай. Стимулирани както от повишаването на собственото им икономическо благосъстояние, така и от развитието на Китай, други страни в Източна Азия понастоящем модернизират и разширяват военните си сили. Япония продължава да усъвършенства и без това високо развития си военен потенциал. Тайван, Южна Корея, Тайланд, Малайзия, Сингапур и Индонезия правят все по-големи разходи за поддържането на войските си и купуват самолети, танкове и военни кораби от Русия, CAЩ, Англия, Франция, Германия и други страни. Докато разходите за отбрана на НАТО са намалели приблизително с 10% между 1985 и 1993 г. (от 539,6 милиарда долара — на 485 милиарда долара) (по курс на долара от 1993 г.), през същия период военните разходи на страните от Източна Азия са нараснали с 50%, т. е. от 89,8 милиарда долара на 134,8 милиарда долара.123

Четвърто: В света широко се разпространяват военни технологии, включително и оръжия за масово унищожение. Икономическото развитие на страните поражда и техния капацитет да произвеждат оръжия. Така например в периода между 60-те и 80-те години на XX в. броят на страните от Третия свят, произвеждащи самолети изтребители, нараства от една до осем; на страните, произвеждащи танкове — от eдна на шест, хеликоптери — от една на шест, и тактически pакети — от нула на седем. През 90-те години се забелязва силно изразена тенденция към глобализиране на отбранителната индустрия, което по всяка вероятност още ще подкопае военното превъзходство на Запада.124 Много незападни страни или притежават ядрени оръжия (Русия, Китай, Израел, Индия, Пакистан и вероятно Северна Корея), или полагат големи усилия да придобият ядрени оръжия (Иран, Ирак, Либия и може би Алжир), или пък са си осигурили възможността бързо да придобият такива оръжия, ако им се наложи (Япония).

И накрая, всички тези процеси превръщат регионализацията в основна тенденция в сферата на военната стратегия и сила в света след Студената война. Регионализацията е обяснение за намаляването на военните сили на Русия и на Запада и за нарастването на военните сили на други страни. Русия вече не разполага с глобален военен потенциал и насочва стратегията и армиите си към близката чужбина. Китай преориентира стратегията и военните си сили, за да подчертае насочеността си към региона и в името на защита на китайските интереси в Източна Азия. По същия начин европейските страни пренасочват своите сили чрез НАТО и Западноевропейския съюз, за да се справят с нестабилността по периферията на Западна Европа. Съединените щати кате-горично преориентират стратегическото си планиране от удържане и съкрушаване на Съветския съюз в глобален мащаб към подготовка за едновременно справяне с регионалните размирици в Персийския залив и в Североизточна Азия. Едва ли обаче САЩ притежават необходимия военен потенциал, за да реализират тези си цели. За да разгроми Ирак, САЩ разположиха в Персийския залив 75% от действащите си тактически самолети, 42% от модерните си бойни танкове, 46% от самолетоносачите си, 37% от пехотата и 46% от военноморските си сили. Със значително намалените си военни сили в бъдеще САЩ трудно биха осъществили една военна интервенция, да не говорим за две, срещу мощни регионални сили извън западното полукълбо. Военната сигурност в света все повече зависи не от глобалното разпределение на силите и от действията на свръхсилите, а от разпределението на силите във всеки отделен регион и от действията на основните в съответната цивилизация страни.

Накратко казано, като цяло Западът ще си остане най-могъщата цивилизация през първите десетилетия на XXI в. Освен това той вероятно ще продължи да има значително превъзходство по отношение на научни таланти, научен потенциал и осъществяване на технически иновации за мирни и военни цели. Контролът върху другите ресурси на силата обаче във все по-голяма степен вече се разпределя между ключови държави и водещи страни от незападните цивилизации. Контролът на Запада върху тези ресурси достигна връх през 20-те години на настоящия век и оттогава отслабва в различна степен, но значително. През 2020 г., сто години след този връх, Западът по всяка вероятност ще контролира около 24% от територията в света (в сравнение с 49% през 20-те години), 10% от световното население (в сравнение с 48% през 20-те години) и може би 15–20% от социалноактивното население, около 30% от световния икономически продукт (в сравнение със 70% през 20-те години), вероятяно 25% от световното производство (в сравнение с върха от 84%), и по-малко от 10% от световната човешка военна сила (в сравнение с 45% от 20-те години).

През 1919 г. Удроу Уилсън, Лойд Джордж и Жорж Клемансо почти напълно контролираха света. Седейки в Париж, те определяха кои страни да съществуват и кои не, какви нови държави да бъдат създадени, какви да са техните граници, кой ще ги управлява и по какъв начин да бъдат разпределени между великите сили Близкият изток и други части от света. Те също така вземат и решението за военна интервенция в Русия и за получаването на икономически концесии от Китай. Сто години по-късно никоя малка група от политици не е в състояние да упражнява подобна власт в смисъл, че ако това все пак стане, групата няма да се състои от трима западни политици, а от лидерите на ключовите държави на седемте или осемте големи цивилизации. На наследниците на Рейгън, Тачър, Митеран и Кол ще противостоят наследниците на Дън Сяопин, Накасоне, Индира Ганди, Елцин, Хомейни и Сухарто. Ерата на западното господство приключва.

Междувременно упадъкът на Запада и подемът на други центрове на сила подпомагат глобалния процес на индигенизация и на възраждане на незападните култури.

Индигенизацията: възраждането на незападните култури

Разпределението на културите в света отразява разпределението на силата. Търговията може да върви или да не върви след победителите, но културата почти винаги ги следва. През цялата история експанзията на силата на дадена цивилизация обикновено се съпровожда от разцвет на нейната култура, което почти винаги означава и възползване от тази сила за пренасяне на ценностите, практиките и институциите в други общества. Една универсална цивилизация предполага универсална сила. Могъществото на Рим формира почти универсална цивилизация в ограничените предели на класическия свят. Западното могъщество под формата на европейския колониализъм от XIX в. и на американската хегемония от XX в. разпространи западната култура из по-голямата част от съвременния свят. Европейският колониализъм вече не съществува, американската хегемония отслабва. Следва ерозия на западната култура, докато локалните, исторически вкоренени обичаи, езици, вярвания и институции налагат отново своето влияние. Нарастващата мощ на незападните общества, породена от модернизацията, предизвиква възраждането на незападните култури в целия свят.125

Според Джоузеф Най съществува разлика между „твърдата сила“, която е силата да се управлява въз основа на икономическа и военна мощ, и „меката власт“, която е способността на дадена държава да кара други страни да желаят това, което тя желае, чрез привлекателността на своята култура и идеология. Както отбелязва Най, в света е налице дифузия на твърдата сила и големите страни вече „в много по-малка степен, отколкото в миналото, са в състояние да използват традиционните си силови ресурси за постигане на своите цели“. Най продължава своята аргументация, като твърди, че ако „културата и идеологията на една страна са привлекателни, другите биха били по-склонни да следват“ нейното лидерство, откъдето следва, че „меката сила“ е също толкова важна, колкото и твърдата командна сила.126 Какво обаче определя привлекателността на културата и на идеологията? Те се възприемат като атрактивни, когато се разглеждат като следствия от материално благополучие и влияние. Меката сила наистина е сила само когато се основава на твърда сила. Нарастването на твърдата икономическа и военна сила довежда до повишаване на самоувереността, арогантността и вярата в превъзходството на собствената култура или на меката сила спрямо тези на други страни и по този начин силно повишава привлекателността й за другите народи.

Намаляването на икономическата и военната мощ води до съмнения, кризи на идентичността и до стремеж да се открият в други култури ключовете към икономически, военен и политически успех. С нарастването на икономическия, военен и политически потенциал на незападните държави те във все по-голяма степен успешно рекламират достойнствата на своите ценности, институции и култура. Комунистическата идеология имаше притегателна сила за хората от цял свят през 50-те и 60-те години, когато бе свързвана с икономическия успех и военната мощ на Съветския съюз. Привлекателността обаче се изпари, когато в съветската икономика настъпи стагнация и тя вече не беше в състояние да поддържа съветската военна мощ. Западните ценности и институции са привлекателни за хора от други култури, защото се възприемат като източник на мощта и богатството на Запада. Този процес продължава векове наред.

Както показва Уилям Макнийл, между 1000 г. и 1300 г. християнството, римското право и други елементи на западната култура са възприети от унгарците, поляците и литовцте и това „възприемане на западната цивилизация се е основавало на смесица от страх и възхищение пред храбростта на западните владетели“127. С отслабването на западната сила възможностите на Запада да налага на други цивилизации своите представи за права на човека, за либерализъм и демокрация също намаляват, както намалява и привлекателността на тези ценности за другите цивилизации.

Това вече е факт. В продължение на няколко века незападните народи са завиждали на икономическия просперитет, на техническите умения, на военната мощ и на политическата солидарност на западните общества. Те са търсели тайната на този успех в ценностите и институциите на Запада и когато са намирали нещо, което според тях е ключ към успеха, са полагали усилия да го приложат в своите общества. За да бъдат богати и могъщи, те е трябвало да приличат на Запада. Сега обаче тези кемалистки нагласи са изчезнали от Източна Азия. Източноазиатците приписват своето впечатляващо икономическо развитие не на вноса на западна култура, а на придържането към собствената култура. Те смятат, че постигат успехи благодарение на своето различие от Запада. По подобен начин, когато незападните общества са се чувствали по-слаби от Запада, те се обръщат към западните ценности на самоопределяне, либерализъм, демокрация и независимост, за да оправдаят противопоставянето си срещу западното господство. Сега, когато не само не са слаби, а, напротив, мощта им нараства, те не се колебаят да атакуват същите тези ценности, които преди това са използвали в защита на интересите си. Бунтът срещу Запада първоначално се е легитимирал чрез утвърждаване на универсалността на западните ценности; сега той се легитимира чрез утвърждаването на върховенството на незападни ценности.

Пораждането на тези нагласи е проява на нещо, което Роналд Дор нарича „феномен на индигенизацията на второто поколение“. Както в бившите западни колонии, така и в независими държави като Китай и Япония „поколението на първите модернизатори или поколението, утвърдило се в политическия живот веднага след обявяване на независимостта, са хора, като правило получили образованието си в чужди (западни) университети на западен космополитен език. Отчасти поради това, че отиват в чужбина на младежка възраст, позволяваща им да бъдат отворени към новото, западните ценности и начин на живот проникват у тях твърде дълбоко“. Пo-голямата част от далеч по-многочисленото второ поколение получава объче образованието си в създадените от първото поколение местни университети, като в процеса на обучение все повече се използва местният, а не колониалният език. Тези университети „изграждат много по-опосредствен контакт със световната култура на метрополията“, а „знанието се индигенизира чрез преводи — обикновено за ограничена публика и с лошо качество“. Възпитаниците на тези университети гледат с лошо око на получилото образованието си на Запад и доминиращо предишно поколение и често „стават пленници на нативистките опозиционни движения“128. С отслабването на западното влияние младите амбициозни по-литици вече няма как да обръщат поглед към Запада, за да получат власт и богатство. Те трябва да намерят пътя към успеха в пределите на собственото си общество и поради това трябва да се приспособяват към неговите ценности и към неговата култура.

Не е необходимо процесът на индигенизация да започне едва с второто поколение. Способни, схватливи и адаптивни лидери от първото поколение сами се индигенизират. Три имена, забележителни примери за това, са Мохамед Али Джина, Хари Лий и Соломон Бандаранаике. Всички те са блестящи възпитаници на Оксфорд, Кеймбридж и Линкълнс Ин, превъзходни юристи и изцяло прозападно настроени представители на елита на своите общества. Джина е без съмнение светски настроен политик. Лий — по думите на един английски министър — е „най-добрият проклет англичанин на изток от Суец“. Бандаранаике е възпитан като християнин. Но за да поведат своите народи в борбата им за независимост и да бъдат лидери след това, те е трябвало да се индигенизират. Те се връщат към културите на предците си и в течение на този процес понякога променят идентичността cи, имената си, дрехите и вярванията си.

Английският юрист М. А. Джина става пакистанеца Куайд-и-Азам, X. Лий се превъплъщава в сингапуреца Ли Kуан Ю. Светският мъж Джина става фанатичен апостол на исляма като основа на пакистанската държава. Англофилски настроеният Лий изучава мандаринския китайски и става убеден привърженик на конфуцианството. Християнинът Бандаранайке приема будизма и се обръща към синхалския национализъм.

През 80-те и 90-те години на XX в. индигенизацията е aктуален феномен в целия незападен свят. Възраждането на исляма и „реислямизацията“ са основни теми в мюсюлманските общества. В Индия преобладава тенденция на отхвърляне на западните форми и ценности и на „индуизация“ на политиката и обществото. В Източна Азия правителствата насърчават конфуцианството, а политическите и интелектуалните лидери говорят за „азиатизиране“ на своите страни. В средата на 80-те години Япония е обхваната от страст по т. нар. „нихонджинрон, т. е. от теорията, проповядваща вярност към Япония и към всичко японско“. В този смисъл един японски интелектуалец поддържа тезата, че исторически Япония преминава през „цикъл, включващ привнасяне на чужди култури“ и „индигенизация на тези култури чрез подражание и усъвършенстване, после неизбежен хаос, дължащ се на изчерпване на привнесеното и на творческия импулс, и в крайна сметка ново отваряне към външния свят“. Понастоящем, „Япония навлиза във втората фаза на този цикъл“129. С приключването на Студената война Русия отново се превърна в „разкъсана“ страна, като на повърхността отново излезе класическата битка между прозападно настроените и славянофилите. В продължение на цяло десетилетие обаче тенденцията на развитие води от първите към вторите. Западнякът Горбачов отстъпи пред Елцин, руснак по стил на поведение и западняк по изразени убеждения, който на свой ред е под заплахата да отстъпи пред националистите, олицетворяващи руската православна индигенизация.

Индигенизацията се задълбочава от парадокса на демокрацията: въвеждането на западните демократични институции в незападните общества поощрява нативистките антиза-падни политически движения и им предоставя достъп до властта. През 60-те и 70-те години позападнените и прозападните правителства в развиващите страни са застрашени от преврати и революции; през 80-те и 90-те години те са в още по-голяма степен застрашени от сваляне чрез избори. Демократизирането е в конфликт с позападняването, а демокрацията е по същество локализиращ, а не космополитизиращ процес. Политиците в незападните общества не печелят избори, демонстрирайки прозападна ориентация. Вместо това надпреварата за спечелването на гласове ги стимулира дa настройват поведението си към онова, което те смятат за най-популярни лозунги, а те обикновено са от етнически, националистки и религиозен характер.

Резултатът е всенародна мобилизация срещу получилите западно образование или прозападно ориентирани елити. Ислямските фундаменталисти се представиха добре на малкото избори, проведени в мюсюлмански страни, и щяха да дойдат на власт в Алжир, ако военните не бяха отменили изборите от 1992 г. В Индия електоралната надпревара значително стимулира комуналните призиви и комуналното насилие.130 Демокрацията в Шри Ланка позволи на Партията на свободата да отстрани от власт през 1956 г. прозападно ориентираната елитарна Обединена национална партия и даде възможност през 1980 г. да възникне синхалското националистичеко движение Патика Чинтаная. До 1949 г. както южноафриканският, така и западният елит гледаше на Южна Африка като на западна страна. След като на власт дойде режимът на апартейд, западният елит постепенно отписа Южна Африка от западния лагер, докато южноафриканците продължаваха да се смятат за част от Запада. За да могат обаче отново да заемат мястото си в западната международна система, те трябваше да въведат западните демократични институции в страната си, в резултат от което на власт дойде прозападно настроен чернокож елит. Ако при следващото поколение започне да действа факторът „индигенизация“, този елит ще включва много повече хоси, зулуси и африканци по манталитет, като Южна Африка все повече ще се самоопределя като африканска държава.

По различно време до XIX в. византийците, арабите, китайците, османците, моголите и руснаците са били убедени, че тяхната мощ и техните постижения превъзхождат тези на Запада. През тези периоди те са се отнасяли пренебрежително към по-ниското културно равнище, институционната изостаналост, корупцията и упадъка на Запада. С относителното залязване на успеха на Запада се възраждат подобни нагласи. Хората усещат, „че вече не е нужно да подражават“. Иран е екстремен случай, но както отбелязва един политически наблюдател, „западните ценности биват отхвърляни по различни начини, но с не по-малка твърдост в Малайзия, Индонезия, Сингапур, Китай и Япония“131. Свидетели сме на „края на прогресивната епоха“, доминирана от западни идеологии, и навлизаме в епоха, в която множество различаващи се помежду си цивилизации ще си взаимодействат, ще си съперничат, ще съществуват наред една с друга и ще се приспособяват една към друга.132 Този глобален процес на индигенизация се проявява в най-голяма степен във възраждането на религията, нещо, което се наблюдава в много региони по света, и особено в културното възраждане на азиатските и ислямските държави, породено предимно от тяхната икономическа и демографска динамика.

La revanche de Dieu

През първата половина на XX в. интелектуалните елити като цяло предполагат, че икономическото и социалното модернизиране води до отмиране на религията като значим елемент от човешкото съществуване. Това допускане се споделя както от тези, които приветстват тази тенденция, така и от онези, които я заклеймяват. Модернизиращите се секуларсти приветстват способността на науката, рационализма и прагматизма да елиминират суеверията, митовете, ирационалното и ритуалите, формиращи ядрото на съществуващите религии. Според тях възникващото общество ще бъде толерантно, рационално, прагматично, прогресивно, хуманно и светско. От друга страна, разтревожени консерватори предупреждават за фаталните последици от изчезването на религиозните вярвания, религиозните институции и на моралното ръководство, което осъществява религията над индивидуалното и колективното човешко поведение. Крайният резултат според тях ще бъде анархия, морална разруха, подкопаване на цивилизования живот. „Ако не искате да имате Бог (а Бог е ревнив) — пише Т. С Елиът, — трябва да се покланяте на Хитлер или на Сталин.“133

Втората половина на XX в. показа, че тези надежди и прахове са неоснователни. Икономическата и социалната модернизация придоби глобален мащаб, като същевременно настъпи глобално възраждане на религията. Това възраждане, la revanche de Dieu, както го нарича Жил Кепел, прониква във всеки континент, във всяка цивилизация и почти във всяка страна. Според Кепел към средата на 70-те години в тенденцията към секуларизация и към примиряване на религията със секуларизацията „се наблюдава решаващ обрат. Формира се нов подход към религията, който вече не пропо-вядва приспособяване към светските ценности, а апелира за възстановяване на сакралната основа на организация на обществото дори чрез промяна на обществото — ако това се на-ложи. Тази тенденция, изразена по най-различни начини, про-повядва отклоняване от пътя на един вече провалил се модер-низъм и приписва неговия провал и задънената улица, до която е довел на отдръпването от Бог. Темата вече не е осъвременяването, а «повторното евангелизиране на Европа», целта вече е не да се модернизира ислямът“, а „да се ис-лямизира модерността“134.

Това религиозно възраждане в някои случаи включва експанзия на религии, които печелят привърженици в общества, в които никога не са ги имали. В много по-голяма степен обаче религиозното възраждане обхваща хора, връщащи се отново към традиционните религии на своите общества, вдъхващи им нов живот или влагащи в тях ново съдържание. Християнството, ислямът, юдейството, индуизмът, будизмът и православието преживяват нова вълна на религиозна посветеност, доверие и религиозна практика от страна на доскоро формално вярващите. Във всички тях възникват фундаменталистки движения, които проповядват радикално пречистване на религиозните доктрини и институции и преформиране на личното, социалното и публичното поведение в съответствие с религиозните принципи. Фундаменталистките движения са внушителни и могат да имат значително политическо влияние. Те обаче са само повърхностните вълни на много по-широк и по-дълбок религиозен прилив, който придава коренно различен облик на човешкия живот в края на XX в. Обновяването на религията в целия свят далеч надхвърля дейността на фундаменталистките екстремисти. От общество към общество този феномен се проявява във всекидневния живот на хората и в интересите и проектите на държавите.

Културното възраждане в светската конфуцианска култура приема формата на утвърждаване на азиатските ценности, но в останалата част на света то се проявява в утвърждаване на религиозните ценности. Както отбелязва Джордж Вайгъл, „несекуларизирането на света е един от доминиращите социални факти в края на XX в.“135

Жилавостта и социалната релевантност на религията cтават видими по драматичен начин в бившите комунистически държави. Запълвайки вакуума, създаден от разпадането на предишната идеология, религиозното възраждане шества през тези страни от Албания до Виетнам. В Русия православието преживява истинско възкресение. През 1994 г. 30% от хората под двайсет и пет годишна възраст твърдят, че са се обърнали от атеизъм към вяра в Бога. Броят на действащите църкви в Московска област нараства от 50 през 1988 г. на 250 през 1993 г. Политическите лидери като правило демонстрират уважение към религията, а държавата я подкрепя. В руските градове, отбелязва през 1993 г. един проницателен наблюдател, „звънът на църковните камбани отново изпълва въздуха. Наскоро позлатените църковни куполи блестят на слънцето. Църкви, които доскоро са били руини, отново eхтят от мелодиката на богослуженията. Църквите са най-посещаваното място в града“136. Едновременно с възраждането на православието в славянските републики вълната на ислямско възраждане залива Централна Азия. През 1989 г. в Централна Азия има 160 действащи джамии и едно медресе137. В началото на 1993 г. вече е имало 10 000 джамии и десет медресета. Макар това възраждане да включва някои фундаменталистки политически движения и да е насърчавано отвън от Саудитска Арабия, Иран и Пакистан, по същество то е изключително широко, обхващащо големи слоеве културно движение.138

Как може да се обясни това глобално религиозно възражданe? Очевидно в отделните страни и цивилизации съществуват специфични причини. И все пак би било прекалено да се мисли, че голям брой различни причини ще доведат едновременно до сходни процеси в повечето части на света. Един глобален феномен изисква глобално обяснение. Колкото и много събития в различните страни да са били повлияни от уникални фактори, би трябвало да са действали и някои пищи причини. Кои са те?

Най-очевидната, най-натрапчивата и най-сериозната причина за глобалното религиозно възраждане е тъкмо тази, за която се предполага, че е причинила смъртта на религията: процесите на социална, икономическа и културна модернизация, които заливат света през втората половина на XX в. Рушат се дълговечни извори на идентичност и системи на авторитет. Хората се преместват от селата към градовете, откъснат се от корените си и започват нова работа или остават безработни. Те влизат във взаимодействие с голям брой непознати и встъпват в нови кръгове. Те се нуждаят от нови източници на идентичност, от нови форми на стабилна общност и от нова система от морални принципи, които да им дадат усещане за смисъл и за цел. Религията, както традиционната, така и фундаменталистката, отговаря на тези нужди. Ли Куан Ю дава следното обяснение за Източна Азия:

„Ние сме земеделски общества, индустриализирали се в рамките на две поколения. Това, което на Запад се е осъществявало в продължение на повече от двеста години, у нас става за петдесет и по-малко години. Всичко се помества в много тясна времева рамка, поради което хаосът и напрежението са неизбежни. Ако се вгледате в бързо развиващите се страни като Корея, Тайланд, Хонконг и Сингапур, ще установите един забележителен феномен — възраждането на религията… Старите обичаи и вярвания — култът към предците, шаманизмът — вече не задоволяват никого. Хората търсят по-висше обяснение за целта на своето съществуване, за смисъла на пребиваването си в света. Това е характерно за периодите на значителен стрес в обществото.“139

Хората не живеят само с разума си. Те не могат да преценяват и да действат рационално, преследвайки интересите cи, ако не се стремят да определят собственото Аз. Политиката на интересите предполага идентичност. Във времена на бърза социална промяна вече изградените идентичности се paзпадат, Азът трябва да се предефинира и да се създаде нова идентичност.За хора, изправени пред необходимостта да oпределят „Кой съм аз?“, „Къде ми е мястото?“, религията предлага непоклатими отговори, а религиозните групи дават възможност на малките социални общности да получат компенсация за загубеното от урбанизацията. Както пише Хасан ал-Тураби, всички религии предоставят на „хората усещане за идентичност и перспектива в живота“. В този процес xopата преоткриват себе си или си изграждат нови исторически идентичности. Каквито и универсални цели да са имали, pелигиите задават идентичност на хората, като прокарват фундаменталното разграничение между вярващи и невярващи, между по-висшата вътрешна общност и по-нисшата група на вънстоящите.140

В мюсюлманския свят, пояснява Бърнард Луис, „по време на криза постоянно се проявява тенденция мюсюлманите да преоткриват изначалното си единение с религиозната общност и лоялността си към нея — тоест към една група, дефинирана от исляма, а не от етнически или териториални критерии“. Жил Кепел също изтъква важното значение на търсенето на идентичност: „Реислямизирането отдолу е преди всичко начин за преструктуриране на идентичността в свят, който е загубил смисъл, в един аморфен и отчуждаващ свят.“141 В Индия „се конструира нова индуистка идентичност“, което е реакция срещу напрежението и алиенацията, породени от модернизацията.142 В Русия религиозното възраждане е резултат от „страстния стремеж към идентичност, на който може да отговори само православната църква, единствената останала здрава връзка с 1000-годишното минало на руснаците“, докато в ислямските страни възраждането по сходен начин се дължи на неукротимия стремеж на „централноазиатците да утвърдят идентичността си, потискана от Москва в продължение на десетилетия“143. В частност самите фундаменталистки движения са „средство за справяне с преживяването за хаос, със загубата на идентичност, на смисъл и на стабилни социални структури, породени от бързото въ-веждане на модерни социални и политически модели, от се-куларизма, научната култура и икономическото развитие“. Уилям Макнийл признава, че „заслужаващите внимание фундаменталистки движения са тези, които набират привърженици от широките обществени слоеве и получават бързо разпространение, защото привидно или действително отговарят на нововъзникнали човешки потребности… Неслучайно тези движения намират почва в страни, в които големият брой на населението прави почти невъзможно продължението на стария селски начин на живот и където породените от урбанизираното всекидневие масови комуникации, прониквайки в селата, започват да ерозират вековечната рамка на селско съществуване.“144

По-общо казано, религиозното възраждане в целия свят е реакция срещу секуларизма, моралния релативизъм и самодоволството и представлява наред с това преутвърждаване на ценностите на реда, дисциплината, труда, взаимопомощта и човешката солидарност. Религиозните групи откликват на социални потребности, които държавната бюрокрация често пъти пренебрегва. Това включва осигуряване на медицински и болнични услуги, детски градини и училища, грижи за възрастните, бързо осигуряване на помощи в случаи на природни и други бедствия, предоставяне на социални помощи в периоди на икономически лишения. Разпадането на социалния ред и на гражданското общество създава вакуум, който се запълва от религиозни, често фундаменталистки групи.145

Ако традиционно наложилите се религии не съумеят да посрещнат емоционалните и социалните нужди на лишените от корени хора, това ще направят други религиозни групи, които бързо увеличават числеността си и разширяват влиянието си в социално-политическия живот. В историческо отношение Южна Корея е предимно будистка страна, като през 1950 г. християните съставляват от 1 до 3% от нейното население. Когато Южна Корея тръгна по пътя на бързото икономическо развитие, придружено от масирана урбанизация и широко професионално разслояване, се оказа, че будизмът е твърде инертен. „За милионите, прииждащи в градовете, и за масите хора, останали в променените села, летаргичната будистка религия от аграрната епоха загуби своята привлекателност. Християнството, с неговото послание за лично спасение и лично определена съдба, предлага по-добра утеха в едно време на объркване и на промяна.“146

Към 1980 г. християните, предимно презвитерианци и католици, съставляват най-малко 30% от населението на Южна Корея.Подобен паралелен обрат се наблюдава и в Латинска Америка. Броят на протестантите там се увеличи от приблизително 7 милиона през 1960 г. на около 50 милиона през 1990 г. Причините за този успех, както признават през 1989 г. латиноамериканските католически епископи, се дължи на „мудността на католическата църква при адаптирането й към модела на градски живот“, както и на „нейната структура, която понякога не й позволява да отговори на психологическите потребности на съвременните хора“. Един бразилски пастор отбелязва, че за разлика от католическата църква протестантските църкви реагират на „основните нужди на личността — от човешка топлота, оздравление, дълбоко духовно преживяване“. Разпространението на протестантството сред бедното население на Латинска Америка е не толкова изместване на една религия от друга, а преди всичко неимоверно повишаване на религиозната ангажираност, при което xора, формално и пасивно принадлежащи към католицизма, стават активни и фанатизирани протестанти. Така например в началото на 90-те години в Бразилия 20% от населението се самоопределя като протестантско, а 73% — като католическо, но при все това на неделните служби 20 милиона души посещават протестантските църкви, а в католическите църкви влизат едва около 12 милиона.147 Подобно на другите световни религии християнството преминава през период на възраждане, свързан с модернизацията, а в Латинска Америка то приема по-скоро протестантска, отколкото католическа форма.

Тези промени в Южна Корея и в Латинска Америка отразяват неспособността на будизма и на традиционния католицизъм да отговорят на психологическите, емоционалните и социалните потребности на хората, понесли травмите на модернизацията. Дали на други места ще настъпят значителни размествания на религиозните пластове, зависи от степента, в която господстващата там религия е готова да реагира на тези потребности. Като се има предвид емоционалната сухота на конфуцианството, то изглежда особено застрашено. В конфуцианските държави протестантството и католицизмът биха могли да имат същата привлекателност както евангелисткото протестантство за латиноамериканците, християнството за южнокорейците и фундаментализма за мюсюлманите и индуистите. Към края на 80-те години в Китай, на вълната на икономическия подем, християнството също намира много привърженици, „най-вече сред младите хора“. Вероятно понастоящем 50 милиона китайци са християни. Правителството се опитва да предотврати нарастването на числеността им, като хвърля в затвора свещеници, мисионери и евангелисти, като забранява и потиска религиозните церемонии и дейности, а през 1994 г. дори прокара закон, забраня-ващ на чужди граждани да покръстват местното население, да основават религиозни училища или други религиозни ор-ганизации, и заедно с това забранява на религиозните сдружения да се занимават с независима или финансирана от чужбина дейност. В Сингапур, както и в Китай, около 5% от населението е християнско. В края на 80-те и в началото на 90-те години, правителството отправи предупреждение към евангелистите да не разстройват „деликатното религиозно равновесие“ в страната, арестува религиозните активисти, включително и служители на католически организации, и по всякакъв начин се стараеше да пречи на християнските групи и на отделните християни.148 С края на Студената война и с последвалото политическо отваряне западните църкви се насочиха към православните бивши съветски републики, конкурирайки се с възстановилата правата си православна църква. Там, както и в Китай, бяха положени усилия да се ограничат техните дейности по набиране на привърженици. През 1993 г. под натиска на православната църква руският парламент прие закон, изискващ чуждите религиозни групи да бъдат регистрирани от държавата или да бъдат прикрепени към руска религиозна организация, ако желаят да се занимават с мисионерска или образователна дейност. Президентът Елцин обаче отказа да го подпише.149 Като цяло данните свидетелстват, че навсякъде, където се появи конфликт, 1а rеvanche de Dieu надмогва индигенизацията: ако религиозните потребности на модернизацията не могат да бъдат посрещнати от традиционната религия, хората се обръщат към емоционално задоволяващите ги внесени отвън религии. В допълнение към психологическите, емоционалните и социалните травми от модернизацията другите фактори, допринасящи за религиозното възраждане, са оттеглянето на Запада и края на Студената война. Като се започне от ХIХ в. реакциите на незападните цивилизации към Запада в общи линии приемат последователно формата на различни идеологически течения, внесени от Запад. През XIX в. незападните елити попиват западни либерални ценности, като първите им опозиционни прояви са под формата на либерален национализъм. През XX в. елитите в Русия, Азия, в арабските страни, Африка и Латинска Америка възприемат социалистическа и марксистка идеология, комбинирайки я с национализъм, за да я противопоставят на западния капитализъм и империализъм. Рухването на комунизма в Съветския съюз, същественото му модифициране в Китай и неспособността на социалистическите икономики да осигурят устойчиво развитие, поражда идеологически вакуум. Западните правителства, групировки и международни институции от рода на Международния валутен фонд и на Световната банка се опитват да запълнят този вакуум с доктрините на неортодоксалната икономика и демократичната политика. Не е ясно до каква степен тези доктрини ще окажат трайно влияние върху незападните култури. Междувременно обаче хората гледат на провала на комунизма като на рухването на последното светско божество и при липсата на други светски кумири те с облекчение и с готовност се обръщат към истинската религия. Религията надмогва идеологията, а религиозният национализъм замества светския национализъм.150

Движенията за религиозно възраждане са антисекуларни, антиуниверсалистки и — с изключение на християнските си версии — антизападни. Те същевременно се противопоставят на релативизма, егоизма, потребителството, които по израза на Брус Б. Лорънс са свързани с „модернизма“, отличаващ cе от „модерността“. Като цяло те не отхвърлят урбанизацията, индустриализацията, развитието, капитализма, науката и техниката и онова, което следва от тях за организацията на обществото. В този смисъл те не са антимодерни. Те приемат модернизацията, както отбелязва Ли Куан Ю, и „свързаната с тях неизбежност на науката, техниката и промяната на начина на живот“, но „не приемат идеята да бъдат позападнени.“ Ал-Тураби твърди, че нито национализмът, нито соци-ализмът са фактори на развитието в ислямския свят. „Религията е двигателят на развитието“ и в съвременната епоха една пречистена форма на исляма ще изиграе роля, подобна на ролята на протестантската етика в историята на Запада. Религията освен това не е несъвместима с развитието на мо-дерната държава.151 Ислямските фундаменталистки движения са силни в по-развитите и привидно по-светски мюсюлмански общества, като например Алжир, Египет, Ливан и Тунис.152 Религиозните движения, включително и крайно фундамента-листките, са готови да използват модерна комуникационна и организационна техника за разпространяване на своите по-слания, което се илюстрира по най-драматичен начин от ус-пеха на протестантския телеевангелизъм в Централна Америка.

Участниците в процеса на религиозно възраждане произхождат от всички слоеве на обществото, но най-вече от две категории, като и двете са градски и мобилни. Току-що преселилите се мигранти в градовете обикновено се нуждаят от емоционална, социална и материална подкрепа и ръководство, неща, които религиозните групи осигуряват в много по-голяма степен от каквато и да била друга група. Както отбелязва Режи Дебре, за тях „религията не е опиум за народа, а витамин за слабите“153. Другата основна категория е новата средна класа, олицетворяваща посочения от Дор „феномен на индигенизация при второто поколение“. Активистите в ислямските фундаменталистки групи, изтъква Кепел, не са „застаряващи консерватори или неграмотни селяни“. Както при другите религии, при мюсюлманите религиозното възраждане е градски феномен и то привлича хора, които имат модерна ориентация, които са добре образовани и са избрали пътя на професионална кариера на държавници или на бизнесмени.154 При мюсюлманите религиозни са младите, докато родителите им имат светски разбирания. Същото е и случаят с индуизма, където лидерите на възродителните движения също идват от индигенизираното второ поколение и чето са „преуспяващи бизнесмени и администратори“, които индийската преса нарича „скупита“, т. е. облечени в шафранени одежди юпита. В началото на 90-те години техните привърженици са предимно „хора от солидната средна класа — търговци, счетоводители, адвокати и инженери“, както и от „висшите държавни чиновници, интелектуалците и журналистите“155. В Южна Корея хора от същия тип изпълват католическите и презвитерианските църкви през 60-те и 70-те години.

Религията, местна или внесена отвън, задава смисъл и ориентация на възхождащите елити в модернизиращите се общества. „Да се приписва ценност на дадена традиционна религия“, отбелязва Роналд Дор, е равносилно на „претенция за еднакво признание, насочена срещу «господстващите други» държави, а много често заедно с това и съвсем непосредствено срещу местната управляваща класа, възприела ценностите и начина на живот на тези господстващи държави.“ Уилям Макнийл посочва, че „новият възход на исляма в каквато и да било сектантска форма означава отхвърляне на европейското и американското влияние върху местното общество, политика и морал“156. В този смисъл възраждането на незападните религии е най-мощната проява на антизападната нагласа в незападните общества. Това възраждане не означава отхвърляне на модернизацията, то е отхвърляне на Запада и на светската, релативистка, дегенерирала култура, свързвана със Запада. Това е отхвърляне на онова, което се нарича „позападняване“ на незападните общества. То е декларация за културната независимост от Запада, гордо заявление: „Ще станем модерни, но ние няма да се превърнем във вас.“

Индигенизацията и възраждането на религията са глобални явиления. Те обаче са забележими най-вече в културната агресивност и в предизвикателствата, които Азия и ислямът отправят към Запада. Това са динамично развиващите се цивилизации от последната четвърт на XX в. Предизвикателството на исляма се изразява в неговото тотално културно, социално и политическо възраждане в мюсюлманския свят, придружено от отхвърлянето на западните ценности и институции. Азиатското предизвикателство е видимо във всички източноазиатски цивилизации — синоистката, японската, будистката и мюсюлманската — и то подчертава техните културни различия от Запада, а понякога и общото помежду им, най-често свързвано с конфуцианството. Както азиатците, така и мюсюлманите изтъкват превъзходството на своите култури над западната. За разлика от тях народите от другите неза-падни цивилизации — индуистката, православната, латиноамериканската и африканската, макар и да подчертават раз-личието на своите култури, докъм средата на 90-те години на XX в. все още се колебаят дали да декларират превъзходство над западната култура. Азия и ислямът са самотници в това отношение, макар понякога заедно да натрапват самоуверената си агресивност спрямо Запада.

Сходни, но различни причини лежат в основата на тези предизвикателства. Азиатската агресивност се корени в икономическия растеж; мюсюлманската агресивност до голяма степен произтича от способността за социална мобилизация и от темповете на демографски растеж. Всяко от тези пре-дизвикателства оказва и ще продължава и през XXI в. да оказва дестабилизиращо въздействие върху световната политика. Характерът на дестабилизиращите ефекти обаче се различава съществено. Икономическото развитие на Китай и на другите азиатски общества осигурява на техните правителства стимули и ресурси да изявяват по-големи претенции в отношенията си с други страни. Демографският растеж в мюсюлманските страни и най-вече разрастването на кoxортата на петнайсет до двайсет и четири годишните младежи, осигурява кандидати за редиците на фундаментализма, тероризма, бунтарството и миграцията. Икономическият растеж укрепва азиатските държави; демографският растеж застрашава мюсюлманските държави и немюсюлманските общества.

Утвърждаването на Азия

Икономическото развитие на Източна Азия е едно от най-значимите явления в света през втората половина на XX в. Този процес започва в Япония през 50-те години и за известно време се налага убеждението, че Япония е голямо изключение: незападна държава, която се е модернизирала успешно и се е превърнала в икономически развита страна.

Процесът на икономическо развитие обаче се пренася и върху четирите тигъра (Хонконг, Тайван, Южна Корея и Сингапур), а след това се разпростира и върху Китай, Малайзия, Тайланд и Индонезия, като понастоящем обхваща още Филипините, Индия и Виетнам. Тези страни често поддържат в продължение на десетилетия средна норма на годишен растеж от 8 до 10%. Не по-малко внушително разрастване на търговията се наблюдава отначало между Азия и останалия свят, а после в границите на азиатския континент. Тези икономически постижения на Азия контрастират рязко с умерените норми на растеж на европейската и на американската икономика и cъс стагнацията, обхванала по-голямата част от останалия свят.

Следователно изключението вече не е само Япония, а във все по-голяма степен се отнася до цяла Азия. Поставянето на знак за равенство между богатството и Запада и слабото развитие и незападния свят няма да надживее XX в. Скоростта, с която настъпва тази промяна, е поразителна. Както отбелязва Кишор Махбубани, на Великобритания и на САЩ са били необходими 58, съответно 47 години, за да удвоят производството си на глава от населението, докато Япония постигна това за 33 години, Индонезия — за 17, Южна Корея — за 11, а Китай — за 10. През 80-те години и през първата по-ловина на 90-те години китайската икономика бележи растеж от 8% годишно, а „тигрите“ вървят непосредствено след нея (вж. фиг. 5.1). „Китайската икономическа зона“, се заявява в еднa декларация на Световната банка от 1993 г., се превръща в „четвърти стълб на икономически растеж“ заедно със Съединените щати, Япония и Германия. Според повечето пред-виждания още в началото на XXI в. китайската икономика ще бъде най-могъщата в света. Докато през 90-те години на XX в. Азия разполага с втората и третата най-големи икономики в света, към 2020 г. там вероятно ще бъдат четири от петте и седем от десетте най-големи икономики. По това време азиатските общества вероятно ще дават над 40% от световния икономически продукт. Следователно повечето от конкурентноспособните икономики вероятно ще бъдат азиатски.157 Дори ако азиатският икономически растеж забави темповете си по-скоро и по-рязко, отколкото се очаква, последствията от този растеж, който вече е факт, ще бъдат изключително големи за Азия.

Източноазиатското икономическо развитие променя баланса на силите между Азия и Запада, по-специално между Азия и САЩ. Успешното икономическо развитие поражда самоувереност и агресивност у тези, които го осъществяват и се ползват от неговите блага. Богатството подобно на силата се приема като аргумент за достойнства и като демонстрация на морално и културно превъзходство. С утвърждаването на икономическия си успех източноазиатците не се колебаят да изтъкват различността на своята култура и да декларират върховенството на своите ценности и на начина си на живот в сравнение с тези на Запада и на останалите общества.

Азиатските общества все по-малко са склонни да се съобразяват с изискванията и интересите на САЩ и все повече са в състояние да се противопоставят на натиск, упражняван върху тях от САЩ или от други западни държави.

През 1993 г. посланик Томи Коу отбелязва: „Вълна на културен ренесанс залива цяла Азия.“ Този ренесанс включва „нараснала самоувереност“, което означава, че „азиатците вече не гледат на всичко западно или американско като на непременно най-доброто“158. Ренесансът се проявява както в засиления акцент върху характерните културни самоличности на азиатските страни, така и в наблягането на общото между тези култури, което ги отличава от западната култура. Значимостта на това културно възраждане намира израз в променящото се взаимодействие между двете най-големи общества в Източна Азия и западната култура.

Когато в средата на XIX в. Западът насилствено проникна в Китай и в Япония, след кратко увлечение по кемализма управляващите азиатски елити избраха реформистката стратегия.По време на реставрацията Мейджи на власт в Япония идва динамична група реформатори, изучила и въвела западна техника, практики и институции и положила началото на процеса на японската модернизация. Това обаче става по начин, позволяващ съхраняване на основните елементи от японската традиционна култура, което в много отношения допринася за модернизирането и позволява Япония да се обърне към корените на своята култура и да я преформулира, подкрепяйки и оправдавайки своя империализъм през 30-те и 40-те години на XX в. В Китай, от друга страна, залязващата династия Цин демонстрира неспособност да се адаптира успешно към западното влияние. Китай е победен, унижен и експлоатиран от Япония и от европейските сили. Крахът на династията през 1910 г. е последван от разделение, гражданска война и от обръщане към конкуриращи се западни идеи от страна на конкуриращи се китайски интелектуалци и политически лидери. Достатъчно е да споменем трите принципа на Сун Ятсен за „национализъм, демокрация и препитание на хората“; либерализма на Лиан Чичао; марксизма-ленинизма на Мао Дзедун. Към края на 40-те години внесената от Съветския съюз идеология надмогва внесените от Запада идеологии — национализъм, либерализъм, демокрация и християнство — и Китай се определя като социалистическа държава.

Тоталното поражение на Япония във Втората световна война предизвика тотална културна бъркотия в тази държава. Един западен наблюдател, добър познавач на Япония, коментира през 1994 г.: „Сега за нас е много трудно да преценим до каква степен всичко — религия, култура, всеки елемент от духовния живот на страната — е обслужвало каузата на войната. Загубата във войната парализира цялата система. Всичко, съществуващо дотогава, стана непотребно и бе отхвърлено.“159 В замяна на това всичко, свързано със Запада и особено с победоносните Съединени щати, започва да се приема като добро и желано. По този начин Япония се опитва да подражава на САЩ по същия начин, както Китай подражава на Съветския съюз.

Към края на 70-те години неспособността на комунизма да стимулира икономическото си развитие и успехът на капитализма в Япония, както и във все по-голяма степен и в другите азиатски страни, кара китайските лидери да се отдръпнат от съветския модел. Разпадането на Съветския съюз десет години по-късно още повече демонстрира колко неуспешен е бил китайският избор. Тогава китайците се оказват изправени пред проблема дали да се ориентират към западна посока, или да се обърнат към самите себе си. Много интелектуалци, както и някои други членове на обществото се изказаха за пълно позападняване — тенденция, която достигна своята културна и популярна кулминация в телевизионния сериал „Елегия за реката“, както и в издигнатата на площад Тянанмън Статуя на свободата. Тази прозападна ориентация обаче не получи подкрепата нито на неколкостотинте души, управляващи в Пекин, нито на осемстотинте милиона селяни от страната. В края на XX в. тоталното позападняване вече се оказва не толкова практично, колкото в края на XIX в. Вместо това китайските ръководители избраха, от една страна, капитализъм и включване в световната икономика, а от друга — политически авторитаризъм и връщане към традиционната китайска култура. На мястото на революционната легитимност на марксизма-ленинизма, режимът наложи легитимност на постижението, подсигурена от възходящото икономическо развитие, както и националистическа легитимност, подкрепена от отличителните характеристики на китайската култура. „След събитията от Тянанмън — посочва един политически коментатор — режимът ентусиазирано прегърна китайския национализъм като нов извор на легитимност“, като същевременно преднамерено започна да насажда антиамерикански настроения, за да оправдае властта и поведението си.160 Така се формира китайски културен национализъм, резюмиран по следния начин от един хонконгски лидер през 1994 г.: „Ние, китайците, като никога досега се чувстваме националисти. Ние сме китайци и се гордеем с това.“ В самия Китай в началото на 90-те години се разгръща „всеобщ стремеж за завръщане към автентично китайското, което често е патриархално, наивно и авторитарно“. В този исторически процес на връщане към корените демокрацията подобно на ленинизма се оказва дискредитирана като поредния чужд трансфер.161

В началото на XX в. китайските интелектуалци, успоредно с Вебер, но независимо от него, посочват конфуцианството като източник за изостаналостта на Китай. В края на XX в. китайските политически лидери подобно на някои западни социални учени възхваляват конфуцианството като двигател на китайския прогрес. През 80-те години китайското правителство започва да поощрява интереса към конфуцианството, а партийните лидери го провъзгласяват за „главно течение“ в китайската култура.162 Естествено, и Ли Куан Ю приема ентусиазирано конфуцианството, тъй като гледа на него като на източник на успеха на Сингапур, превръщайки се в мисионер на конфуцианските ценности по целия свят. През 90-те години тайванското правителство се обяви за „наследник на конфуцианската мисъл“, а президентът Ли Тънхуей, откри корените на демократизирането на Тайван в неговото китайско културно наследство, отвеждащо към Као Яо (т. е. от XXI в. пp. н. е.), Конфуций (V в. пр. н. е.) и Мендзъ (III в. пр. н. е.).163 Независимо дали се стремят да оправдаят авторитаризма или демокрацията, китайските лидери търсят легитимност в общата си китайска култура, а не във внесените от чужбина западни учения.

Поддържаният от режима национализъм е от типа „хан“, който улеснява преодоляването на лингвистичните, регионалните и икономическите различия сред 90% от населението на Китай. Същевременно той изтъква различията между тези 90% и десетте процента етнически малцинства от неки-тайски произход, които обаче населяват 60% от територията на страната. Национализмът осигурява и база, от която режимът се противопоставя на християнството, християнските организации и на покръстването, предлагащи алтернативна западна религия за запълване на празнината, останала след краха на маоизма-ленинизма.

Междувременно успешното икономическо развитие на Япония през 80-те години, контрастиращо със забележимите несполуки и с цялостния упадък на американската икономика и социална система, събужда у японците все по-големи разочарования от западните модели и все по-нарастваща убеденост, че източниците на техния успех се коренят в собствената им култура. Същата японска култура, довела до катастрофата във войната през 1945 г. и поради това отхвърлена, през 1985 г. довежда до икономически триумф и поради това би трябвало да се утвърждава. Все по-доброто познаване на западното общество дава възможност на японците „да осъзнаят, че да бъдеш човек от Запада не е нещо магическо и прекрасно само по себе си. Те вече се отърсват от подобни заблуди“. Докато японците от реставрацията Мейджи възприемат политика на „откъсване от Азия и на присъединяване към Европа“, японците от периода на културното възраждане в края на XX в. се придържат към политика на „дистанциране от Америка и обвързване с Азия“164. На първо място тази ориентация включва обръщане към японските културни традиции и преутвърждаване на техните ценности, на второ място (което е по-проблематично), опит да се „поазиатчи“ Япония и въпреки характерната й цивилизация, — да се обвърже с обща азиатска култура. Като се има предвид доколко след Втората световна война Япония за разлика от Китай се идентифицира със Запада и обстоятелството, че Западът независимо от каквито и да било неуспехи не рухна изцяло като Съветския съюз, подбудите на Япония тотално да отхвърли Запада не могат по никакъв начин да се сравняват с подбудите на Китай да се дистанцира и от съветския, и от западния модел. От друга страна, уникалността на японската цивилизация, спомените за японския империализъм в други страни, както и икономическото върховенство на Китай по отношение на другите азиатски страни означава, че за Япония ще бъде по-лесно да се дистанцира от Запада, отколкото да се съчетае хармонично с Азия.165 Преутвърждавайки собствената си културна идентичност, Япония изтъква своята уникалност и различност както от западната, така и от азиатската култура. Въпреки че китайците и японците откриват нова ценност в собствените си култури, те същевременно споделят по-широкото преутвърждаване на ценността на азиатската култура по отношение на културата на Запада. През 80-те и 90-те години индустриализацията и икономическият растеж позволяват на източноазиатците да дадат израз на разбирания, които могат да бъдат подходящо обобщени под рубриката „ангажиране с азиатското начало“. Този комплекс от нагласи включва четири основни компонента:

Първо: азиатците смятат, че Източна Азия ще запази бързото си икономическо развитие, че този регион скоро ще надмине Запада по икономически продукт и съответно ще увеличава могъществото си в световните дела за сметка на 3апада. В азиатските общества икономическият растеж събужда усещане за сила и укрепва способността им да противостоят на Запада. „Времето, когато щом Америка кихнеше, Азия хващаше настинка, отмина“, обяви водещ японски журналист през 1993 г., а висш малайзийски правителствен служител продължи медицинската метафора: „Дори в Америка да вдигнат висока температура, Азия няма да почне да кашля.“ В отношенията си със Съединените щати азиатците, заявява друг азиатски политик, „приключват епохата на страхопочитание и навлизат в епохата на дръзко репликиране“. Според вицепремиера на Малайзия „нарастващият просперитет на Азия означава, че сега тя е в състояние да предложи сериозни алтернативи на наличния политически, социален и икономически ред в света“.166 Всичко това същевременно оз-начава, смятат източноазиатците, че Западът бързо губи спо-собността си да принуждава азиатските общества да се съобразяват със западните стандарти за човешки права и за други ценности.

Второ: азиатците смятат, че този икономически успех е преди всичко продукт на азиатската култура, превъзхождаща културата на Запада, който залязва в културно и в социално отношение. Във вихъра на 80-те години, когато японската икономика, експорт, търговски баланс и валутни резерви процъфтяват, японците подобно на саудитците преди това се гордеят с новата си икономическа мощ, говорят с презрение за краха на Запада и обясняват неговия провал и собствения си успех с превъзходството на своята култура и с упадъчността на западната. В началото на 90-те години триумфалната нагласа на азиатците получи нов израз под формата на това, което можем да наречем „сингапурска културна офанзива“.

От Ли Куан Ю насам сингапурските лидери възхваляват възхода на Азия, съпоставяйки го със Запада, и противопоставят достойнствата на азиатската, предимно конфуцианска култура, определили този успех — ред, дисциплина, отговорно отношение към семейството, трудолюбие, колективизъм, въздържаност — на самовлюбеността, леността, индивидуализма, престъпността, по-лошото образование, незачитането на авторитетите и „умствената закостенялост“, причинили упадъка на Запада. Същите тези лидери заявяват, че за да могат да се конкурират с Изтока, САЩ „трябва да преразгледат основните си схващания за социална и политическа ангажираност и в течение на този процес да научат нещичко от източноазиатските общества“167.

От гледна точка на източноазиатците успехът на региона се дължи преди всичко на културния акцент върху колективното начало, а не върху индивида. „В процеса на догонване се оказа, че комуналните ценности и практики на източноазиатците — японци, корейци, тайванци, хонконгци и сингапурци — са значителни активи — казва Ли Куан Ю. — Ценностите, на които държи източноазиатската култура, като например върховенството на груповите интереси над индивидуалните, мобилизират усилията на цялата група за постигане на бърз paстеж.“ Министър председателят на Малайзия също заявява, че „трудовата етика на японците и корейците, чиито съществени елементи са дисциплината, лоялността и трудолюбието, е двигател на икономическото и на социалното развитие на тези страни. Тази трудова етика е плод на философията, че групата и страната са по-важни, отколкото индивидът“168

Трето: давайки си сметка за различията между азиатските общества и цивилизации, източноазиатците поддържат идеята, че те имат и много общо помежду си. Най-важното обединяващо звено, както отбелязва един китайски дисидент, е „ценностната система на конфуцианството — почитана от историята и споделяна от повечето страни в региона“ — и най-вече нейният акцент върху спестовността, семейството, труда и дисциплината. От не по-малко значение е и всеобщото отхвърляне на индивидуализма и преобладаването на „меки форми“ на авторитаризъм или на много ограничени форми на демокрация. Азиатските общества имат общ интерес да защитават тези характерни ценности пред лицето на Запада и да налагат собствените си икономически цели. Азиатците смятат, че това изисква развиване на нови форми на вътрешноазиатско сътрудничество, като например разширяване на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия и създаването на Източноазиатски икономически клуб. Макар непосредственият икономически интерес на източноазиатските общества да включва запазване на достъпа до западните пазари, в по-дългосрочна перспектива икономическият регионализъм вероятно ще надделее, което налага все повече да cе развиват вътрешноазиатската търговия и инвестиции.169 В частност е необходимо Япония, като лидер на азиатското развитие, да се дистанцира от историческата си „политика на деазиатизиране и позападняване“ и да тръгне по „пътя на ново обвързване с Азия“ или, казано по-общо, да подкрепя „азиатизирането на Азия“, един път, вече очертан от сингапурските държавници.170

Четвърто: източноазиатците твърдят, че азиатското развитие и азиатските ценности са модели за подражание от страна на други незападни общества в стремежа им да догонят Запада, а заедно с това са и нещо, което самият Запад би могъл да възприеме, за да се обнови. „Англосаксонският модел на развитие, който се радва на такава почит през последните четири десетилетия в качеството си на най-добро средство за модернизиране на икономиките на развиващите се страни и за изграждане на жизнеспособна политическа система, вече не функционира“, твърдят източноазиатците. Неговото място заема източноазиатският модел и това се вижда в страни от Мексико и Чили до Иран и Турция и предишните съветски републики, които се опитват да извлекат поуки от неговия успех, така както предишните поколения са се опитвали да се поучат от успехите на Запада. Азия трябва „да предаде на останалата част от света онези азиатски ценности, които имат универсална стойност… предаването на този идеал означава експортиране на социалната система на Азия, в частност на Източна Азия“. Необходимо е Япония и другите азиатски страни да подкрепят „тихоокеанския глобализъм“, да „глобализират Азия“ и по този начин „решително да формират характера на новия световен ред“171.

Силните общества са универсалистки, слабите са партикуларистки. Нарастващата самоувереност на Източна Азия поражда оформящия се азиатски универсализъм, който може да бъде сравняван с този на Запада. „Азиатските ценности са универсални ценности. Европейските ценности са си европейски ценности“, заяви министър председателят Махатир пред държавите глави на Европа през 1996 г.172 Паралелно с това върви и един азиатски „окцидентализъм“, обрисуващ Запада по същия недиференциран и негативен начин, по който западният „ориентализъм“ е обрисувал Изтока в миналото. За източноазиатците икономическият просперитет е доказателство за морално превъзходство. Ако някога Индия изпревари Източна Азия като най-бързо развиващия се в икономическо отношение регион, светът трябва да бъде подготвен за масирана вълна от трактати върху превъзходството на индуистката култура, върху приноса на кастовата система за икономическото развитие и върху това как, завръщайки се към своите корени и преодолявайки загниващото западно наследство, останало от британския империализъм, Индия най-сетне заема полагащото й се място на върха в йерархията на цивилизациите. Културната агресивност върви след материалния успех, твърдата сила поражда мека сила.

Ислямското възраждане

Докато азиатците стават все по-агресивни в резултат от икономическото си развитие, по същото време мюсюлманите масово се обръщат към исляма като към източник на идентичност, смисъл, легитимност, перспектива, сила надежда, която е резюмирана в лозунга „Единственото решение е ислямът“. По своите мащаби и по дълбочината си това ислямско възраждане представлява крайният етап в приспособяването на ислямската цивилизация към Запада, опит да се намери „решение“ не в западните идеологии, а в исляма. Той олицетворява приемане на модерността, отхвърляне на западната култура и връщане към исляма като към напътствие за живот в модерния свят. Както заяви през 1994 г. един висш саудитски държавник, „внесеното от чужбина е хубаво, доколкото се ограничава до лъскавите предмети и до високите технологии. Но внесените отвън непонятни социални и политически институции могат да бъдат смъртоносни — питайте за това иранския шах… За нас ислямът не е просто pелигия, а начин на живот. Ние в Саудитска Арабия искаме да се модернизираме, но не и да се позападним“.173

Ислямското възраждане е стремежът на мюсюлманите да постигнат тази цел. Това е широко духовно, културно, социално и политическо движение, разпространено в целия ислямски свят. Ислямският „фундаментализъм“, който обикновено се смята за политически ислям, е само един от компонентите на много по-широкото възраждане на ислямски идеи, практики и реторика и на възвръщането на мюсюлманското население към исляма. Това възраждане е основно, а не екстремистко течение, то е всепроникващо, а не изолирано. Възраждането влияе върху мюсюлманите във всяка страна и върху повечето аспекти на обществото и на политиката в мнозинството мюсюлмански страни. „Индикациите за пробуждането на исляма като фактор в личния живот са много-пише Джон И. Еспозито — и между тях са повишеното внимание към спазване на религиозните ритуали (посещения на джамиите, молитви, постене), разпространяването на религиозни програми и публикации, изтъкване на ислямския начин на обличане и на ислямските ценности, съживяване на суфизма (ислямския мистицизъм). Това обновление, което има по-широка основа, е придружено от утвърждаване на исляма в обществения живот: увеличава се броят на ислямски ориентираните правителства, организации, закони, банки, служби за социално подпомагане и образователни институции. Както правителствата, така и опозиционните движения се обръщат към исляма, за да увеличат авторитета си и да получат по-масова подкрепа… Осъзнавайки потенциалната силa на исляма, повечето политици и правителства, включително тези от по-светски страни като Турция и Тунис, проявяват все по-нарастваща отзивчивост и загриженост към въросите, свързани с исляма.“

По подобен начин друг известен изследовател на исляма, Али Е. Хилал Дасуки, гледа на неговото възраждане като на опит да се възстанови ислямското право на мястото на западното право, да се използва все повече религиозен език и ре-лигиозна символика, да се разшири ислямското образование (което се проявява в нарастване на броя на ислямските училища, както и в ислямизация на учебните програми на редовните държавни училища), да се стимулира придържането към ислямските норми на обществено поведение (като например забулването на жените с фереджета, въздържане от употреба на алкохол), да се увеличи участието в религиозните служби, ислямски групи да оглавят опозицията на свет-ките правителства в мюсюлманските държави, както и да се разшири международната солидарност между ислямските държави и общества.174 La revanche de Dieu e глобално явление, но Бог, или по-скоро Аллах, се реваншира по най-убедителен начин в т. нар. умма, ислямската общност.

В своите политически прояви ислямското възраждане има известно сходство с марксизма, най-вече що се отнася до свещения характер на писаните текстове, до визията за съвършеното общество, до поемането на ангажимент за фундаментални промени, до отхвърляне на съществуващата власт и на националната държава и до доктриналното многообразие, вариращо от умерен реформизъм до насилствени революционни действия. Една по-полезна аналогия обаче може да се направи с протестантската Реформация. И двете представляват реакция срещу закостенялостта и корупцията на съществуващите институции; и двете призовават за завръщане към по-чиста и по-строга форма на съответната религия; и двете проповядват труд, ред и дисциплина и са привлекателни за зараждащата се динамична средна класа. И двете също така са комплексни движения с най-различни течения, като само две от тях имат основно значение: лутеранството и калвинизмът, шиитският и сунитският фундаментализъм. Може дори да се направи паралел между Джон Калвин и аятолах Хомейни по линия на монашеската дисциплина, която и двамата се опитват да наложат в своите общества. Основната цел на Реформацията, както и на ислямското възраждане, е фундаменталната реформа. „Реформацията трябва да бъде универсална — заявява един пуритански пастор. — Pеформирайте навсякъде, всички хора и професии, реформирайте съдиите и дори по-нисшите магистрати. Реформирайте университетите, реформирайте градовете, реформирайте държавите, реформирайте началните училища, реформирайте деня за почивка, реформирайте обредите, реформирайте богослужението.“ По същия начин Ал-Тураби заявява: „Това пробуждане обхваща всичко — то не се отнася само до набожността на отделния индивид, то не е само интелектуално или културно, нито пък е само политическо. То е всичко това, всеобхватно преустройство на обществото от горе до долу.“175

Да се пренебрегва въздействието на ислямското възраждане върху политиката на Изтока в края на XX в. е все едно да се пренебрегва въздействието на протестантското реформаторство върху европейската политика в края на XVI век. Ислямското възраждане се отличава от Реформацията в един ключов аспект. Въздействието на Реформацията до голяма степен е ограничено до Северна Европа; то не е толкова силно в Испания, Италия, Източна Европа и Хабсбургската империя. За разлика от това ислямското възраждане достига до почти всяко мюсюлманско общество. Като се започне от 70-те години, ислямските символи, вярвания, практики, институции, политически мерки и организации печелят привърженици и нарастващата подкрепа в един свят от милиард мюсюлмани, простиращ се от Мароко до Индонезия и от Нигерия до Казахстан. Като правило ислямизацията първо се проявява в културната сфера и впоследствие се придвижва към социалната и политическата сфера. Духовните и политическите лидери, независимо дали харесват това, или не, не могат нито да игнорират въпросната тенденция, нито да избегнат приспособяването си към нея по един или друг начин. Прибързаните обобщения са винаги опасни, а често и погрешни. Едно такова обобщение обаче изглежда напълно оправдано. През 1995 г., ако изключим Иран, всяка страна с преобладаващо мюсюлманско население е по-ислямска и ислямистка в културно, социално и политическо отношение, отколкото 15 години преди това.176

В повечето страни централен елемент на ислямизацията е развитието на ислямски социални организации и завладяването на съществуващите дотогава организации от ислямистки групи. Ислямистите обръщат специално внимание както на изграждането на ислямски училища, така и на разширяването на ислямското влияние в държавните училища. Всъщност ислямските групи поставят началото на ислямско „гражданско общество“, което дублира, надмогва, а често пъти и изтласква със своите мащаби и активност като прави-ло крехките институции на светското гражданско общество. В Египет в началото на 90-те години ислямските организации разгръщат широка мрежа от организации, които, запъл-вайки вакуума, оставен от светското управление осигуряват здравни, социални, образователни и други услуги за значи-телна част от бедното население. След земетресението в Кайро през 1992 г. тези организации „за броени часове се оказват на улиците, раздавайки храна и завивки, докато помощите от държавата се бавят“. В Йордания Мюсюлманското братство съзнателно провежда линия на развитие на социалната и културна „инфраструктура на една ислямска република“, като в началото на 90-те години в малката страна с четиримилионно население вече функционират голяма болница, двайсет клиники, четирийсет ислямски училища и 120 центъра за изучаване на Корана. На съседния Западен бряг и на Ивицата Газа ислямските организации създават и ръководят „студентски съюзи, младежки организации и религиозни, обществени и образователни сдружения“, включително училища — като се започне от детски градини и се стигне до ислямски университети, клиники, домове за сираци, един стар-чески дом и организация на ислямските съдии и арбитри. През 70-те и 80-те години ислямски организации получават широко разпространение в цяла Индонезия. В началото на 80-те години в най-голямата от тях „Мухаммадиджа“ членуват 6 милиона души и тя представлява „религиозна социална държава в рамките на светската държава“ и осигурява в цялата страна услуги „от люлката до гроба“ чрез грижливо изградена мрежа от училища, клиники, болници и висши учебни заведения. В тези и в други мюсюлмански общества ислямските организации, на които е забранено да развиват политическа дейност, осигуряват социални услуги, съпоставими с осигуряваните от политическите механизми в САЩ в началото на XX в.177

Политическите изяви на ислямското възраждане са по-малко забележими от неговите социални и културни проявления, но те все пак представляват единственото и най-важно политическо развитие в мюсюлманските общества през последната четвърт на XX в. Степента и формата на политическа подкрепа за ислямистките движения варират в различните страни. Въпреки това се забелязват някои най-общи тенденции. Като цяло тези движения не получават голяма подкрепа от земеделските елити, от селяните и от по-възрастните хора. Подобно на фундаменталистите от другите религии ислямистите са преди всичко участници в процесите на модернизация и техен продукт. Те са мобилни и модерно ориентирани млади хора, разпределени най-вече в три групи.

Както при повечето революционни движения ядрото се състои от студенти и интелектуалци. В преобладаващия брой страни първият етап от процеса на политическа ислямизация се изразява в овладяването на контрола над студентските съюзи и сходните организации от страна на фундаменталистите; такъв характер има ислямисткият „пробив“ в университетите през 70-те години в Египет, Пакистан и Афганистан, развил се после и в други мюсюлмански страни. Привлекателността на исляма е особено силна сред студентите в техническите институти и инженерните и природоматематическите факултети. През 90-те години в Саудитска Арабия, Алжир и в други страни се разгръща „индигенизация на второто поколение“, като все по-голям брой студенти се обучават на матерния си език и следователно са все повече и повече изложени на ислямистки влияния.178 Ислямистите също така са особено привлекателни за жените, като в Турция се наблюдава ясно разграничение между по-възрастното поколение на жени със светска ориентация и техните ислямистки ориентирани дъщери и внучки.179 Едно изследване на войнствените лидери на египетските ислямистки групи установява пет основни характеристики, които изглеждат типични за ислямистите и в други страни. Те са млади, предимно между двайсет и малко над трийсет години. Осемдесет процента oт тях са студенти или вече завършили университет специалисти. Половината идват от елитни колежи или от интелектуално най-авангардни сфери на техническа специализация, каквито са медицината и инженерството. Над седемдесет процента са от средите на нисшата средна класа, „хора със скромен, но не и беден произход“ и са първото поколение в семействата си, получило висше образование. Те са прекарали детството си в малки градчета или в села, но живеят в големите градове.180

Докато студентите и интелектуалците формират активистите и бойните групи на ислямистките движения, основната членска маса е съставена от хора от градската средна класа. До известна степен те принадлежат към т. нар. „традиционна“ средна класа: дребни и едри търговци, собственици на малки предприятия, обитатели на базарите. Това са хората, изиграли решаваща роля в иранската революция и осигурили значителна подкрепа на фундаменталистките движения в Алжир, Турция и Индонезия. В дори още по-голяма степен обаче фундаменталистите принадлежат към „по-модерните“ елементи на средната класа. „Вероятно ислямските активисти включват свръхпропорционално голяма част от най-добре образованите и най-интелигентните млади хора от съот-ветните страни“, като тук влизат лекари, юристи, инженери, учени, учители, държавни служители.181

Третият важен елемент на привържениците на ислямизма са новите мигранти в градовете. През 70-те и 80-те години числеността на градското население в ислямския свят нараства с огромни темпове. Натъпкани в рушащи се и често пър-вобитни бедняшки квартали, мигрантите се нуждаят от соци-алните услуги на ислямистките организации и постоянно се ползват от тях. Ърнест Гелнер посочва, че освен това исля-мът предлага „достойна самоличност“ на тези „току-що из-тръгнати от корените си маси“. В Истанбул, Анкара, Кайро и Асют, в Алжир и Фес, както и в Ивицата Газа ислямистките партии успешно вършат своята организационна дейност сред „унизените и отритнатите“ и набират симпатизантите си от тях. Оливър Рой твърди, че „основната маса на революционния ислям е продукт на модерното общество… [Тя включва] новопристигналите в градовете, милионите бивши селяни, утроили числеността на големите мюсюлмански метрополии“182.

Към средата на 90-те години ислямски правителства несъмнено идват на власт само в Иран и в Судан. В няколко мюсюлмански страни като Турция и Пакистан управляващите претендират за демократична легитимност. Политическите системи в десетките други мюсюлмански страни са преобладаващо недемократични: монархии, еднопартийни системи, военни режими, лични диктатури или пък комбинация от тези елементи, обикновено почиваща на ограничена семейна, кланова или племенна основа, в някои случаи силно зависими от чуждестранна подкрепа. Два режима — в Мароко и в Саудитска Арабия — направиха опит да си възвърнат някаква форма на ислямска легитимност. Повечето от тези правителства обаче са лишени от каквато и да било база за оправдаване на своето управление от гледна точка на ислямски, демократични или националистки ценности. По израза на Клемънт Хенри Мур това са „бункерни режими“ — репресивни, корумпирани, откъснати от потребностите и стремленията на своите общества. Подобни режими могат да се задържат на власт дълго време; не е задължително те да паднат.

В модерния свят обаче вероятността да бъдат сменени или да рухнат е много голяма. Така че в средата на 90-те години централният проблем е свързан с вероятните алтернативи:кой или какво ще ги наследи? Към средата на 90-те години почти във всяка страна най-вероятният наследник на съществуващия режим е ислямистки.

През 70-те и 80-те години вълна на демократизация заля света, обхващайки няколко десетки страни. Тази вълна оказа известно въздействие върху ислямските общества, но то бе ограничено. Докато демократичните движения набират скорост и вървят към властта в Южна Европа, Латинска Америка, по източноазиатската периферия и в Централна Европа, ислямистките движения също набират скорост в мюсюлманските страни. Ислямизмът е функционалният заместител на демократичната опозиция срещу авторитаризма в християнските общества и до голяма степен е продукт от сходни причини:

социална мобилизация, загуба на легитимност за действие от страна на авторитарните режими и променяща се международна среда, включително повишение на цените на петрола, което в мюсюлманските страни стимулира по-скоро ислямистката, отколкото демократичната тенденция.

Свещеници, пастори и светски религиозни групи играят основна роля в противопоставянето срещу авторитарните режими в християнските общества, докато улемите, мюсюлманските духовници и ислямистите играят сравнима опозиционна роля в мюсюлманските страни. Папата беше важен фактор за премахване на комунистическия режим в Полша, аятолахът — за свалянето на режима на шаха в Иран.

През 80-те и 90-те години ислямистките движения доминират, а често и монополизират опозицията срещу правителствата в мюсюлманските страни. Тяхната сила до известна степен е функция от слабостта на алтернативните източници на опозиция. Левичарските и комунистическите движения бяха дискредитирани и след това силно разклатени от рухването на Съветския съюз и на световния комунизъм. Либерални и демократични опозиционни групи съществуват в повечето мюсюлмански общества, но обикновено те включват ограничен брой интелектуалци и хора със западни корени или със западна ориентация. С малки изключения либералните демократи не успяха да получат стабилна народна подкрепа в мюсюлманските общества, като дори и ислямският либерализъм не успя да пусне корени там. Фуад Аджами отбелязва: „Да се пише за либерализъм или за буржоазна традиция в мюсюлманските общества означава да се пише некролог на хора, поставили си непосилни задачи и претърпели провал.“183 Всеобщият неуспех на либералната демокрация да пусне корен в мюсюлманските общества е непрекъснато и повтарящо се явление в продължение на столетието, започващо от края на XIX в. Поне отчасти този провал се крие в негостоприемността на ислямската култура и общество към либералните концепции на Запада.

Успехът на ислямистките движения в овладяването на опозицията и в утвърждаването им като единствена жизнеспособна алтернатива на съществуващите режими до голяма степен е подпомогнат от политиката на тези режими. По едно или друго време в хода на Студената война много правителства, включително тези на Алжир, Турция, Йордания, Египет и Израел, насърчават и подкрепят ислямистите като контрапункт на комунистите или на враждебни националистически движения. Най-малкото до войната в Персийския залив Саудитска Арабия и други страни от региона осигуряват масирана финансова подкрепа на мюсюлманското братство и на ислямистки групировки в редица държави. Способността на ислямистките групи да овладеят опозицията се усилва и от потискането на светските опозиционни движения от страна на правителствата. Като цяло силата на фундаменталистките движения варира обратно пропорционално на силата на светските демократически или националистически партии и е по-ограничена в страни като Мароко и Турция, допускащи известно многопартийно съперничество за разлика от страни, които потискат всякаква форма на опозиция.184 Светската опозиция обаче е много по-уязвима за репресии от религиозната. Последната има възможност да действа посредством и под прикритието на цяла мрежа от джамии, организации за социално подпомагане, фондации и други мюсюлмански институции, върху които държавата не може да yпражнява натиск. Либералните демократи нямат такова прикритие и следователно са много по-лесно контролируеми или попадащи под ударите на държавата.

Опитвайки се да овладеят разрастването на ислямистките тенденции, правителствата разширяват религиозното образование в държавните училища, които често се оказват под влиянието на ислямистки идеи и на учители с ислямистки убеждения, и увеличават финансовата си подкрепа за религията и за религиозните образователни институции. Тези действия отчасти демонстрират ангажираността на държавата с исляма, а чрез финансиране тя разширява контрола си върху ислямските институции и ислямското образование. Същевременно обаче тези мерки водят до възпитаването на огромна маса студенти и други граждани в ценностите на исляма, което ги прави по-открити към ислямистките лозунги, и подготвят образовани хора да работят за постигане на ислямистките цели.

Силата на ислямското възраждане и привлекателността на ислямистките движения кара властите да подкрепят ислямистките институции и практики и да въведат ислямски символи и ритуали в управлението. Най-общо казано, това означава утвърждаване и преутвърждаване на ислямисткия xaрактер на съответната държава и общество. През 70-те и 80-те години политическите лидери се надпреварват да отъждествяват своите режими и самите себе си с исляма. Кралят на Йордания Хюсеин, воден от убеждението, че светските правителства нямат особено бъдеще в арабския свят, говори за необходимостта да се изгради „ислямска демокрация“ и един „модернизиращ ислям“. Кралят на Мароко Хасан подчертава своето произхождащо от Пророка родословие и ролята си като „халиф на правоверните“. Султанът на Бруней, доскоро не особено ангажиран с ислямистки практики, става „все по-предан на вярата“ и определя режима си като „малайска мюсюлманска монархия“. В Тунис Бен Али редовно призовава Аллах в речите си и „се загръща с наметалото на исляма“, за да възпре нарастващата притегателна сила на ислямистките групи.185 В началото на 90-те години Сухарто открито възприема курс към „по-мюсюлманска“ политика. В Бангладеш принципът на „секуларизма“ отпадна от конституцията в средата на 70-те години, а в началото на 90-те години светската кемалистка идентичност на Турция за пръв път бе изправена пред сериозна заплаха.186 За да изтъкнат привързаността си към исляма, правителствените лидери — Йозал, Сухарто, Каримов — бързат да направят поклонение по светите места.

Правителствата на мюсюлманските държави предприеха и действия за ислямизиране на правото си. В Индонезия в светската правна система се включват ислямски правни понятия и процедури. С оглед на предимно немюсюлманското си население Малайзия пък създава две отделни правни системи, едната — ислямистка, а другата — светска.187 В Пакистан по време на режима на генерал Зиа Ул Хак се полагат огромни усилия за ислямизиране на правото и на икономиката. Въвеждат се ислямски наказателни разпоредби, изгражда се система от шериатски съдилища, а шериатът се обявява за върховен закон в страната.

Подобно на други прояви на глобалното религиозно възраждане ислямското възраждане е едновременно продукт на модернизацията и стремеж за овладяването й. Предизвикващите го причини са същите, които в най-общи линии пораждат тенденциите за индигенизация в незападните общества: урбанизацията, социалната мобилизация, по-високото равнище на грамотност и образованието, подобрените комуникации и влиянието на медиите, както и разрасналото се взаимодействие със западната и с други култури. Тези процеси подкопават традиционните селски и кланови връзки, предизвикват отчуждение и криза на идентичността. Ислямистките символи и вярвания отговарят на тези психологически потребности, а ислямистките благотворителни организации посрещат социалните, културните и икономическите нужди на мюсюлманите, притиснати от процесите на модернизация. Мюсюлманите чувстват потребност да се върнат към идеите, ритуалите и институциите на исляма, за да намерят компаса и двигателя на модернизацията.188

Твърди се, че ислямското възраждане е също и „продукт на западащата сила и на изгубения престиж на Запада… Когато тоталното надмощие на Запада залязва, неговите идеи и институции губят лустрото си“. По-конкретно казано ислямското възраждане се стимулира и подхранва от петролния бум през 70-те години, който увеличава неимоверно богатството и могъществото на редица мюсюлмански страни и им позволява да предизвикат обрат в отношението на господство и подчинение, съществувало дотогава във връзките им със Запада. Както отбелязва Джон Б. Кели по това време, „саудитите несъмнено получават двойно удовлетворение от налагането на унизителни наказателни мерки спрямо хора от Запада; защото те са не само проява на силата и независимостта на Саудитска Арабия, но имат за цел също така да демонстрират презрение към християнството и превъзходство на исляма“. „Ако бъдат поставени в тяхната историческа, peлигиозна, расова и културна рамка“, действията на богатите мюсюлмански страни, производителки на петрол, „не са нищо друго освен дързък опит да се постави християнския Запад в подчинено положение спрямо мюсюлманския Изток.“189

Правителствата на Саудитска Арабия, Либия и на други страни използват своите петролни богатства, за да стимулират и финансират мюсюлманското възраждане, а мюсюлманските богатства мотивират мюсюлманите да се откажат от преклонението си пред западната култура, подменяйки го с дълбока ангажираност към собствената култура и със стремеж да утвърдят ролята и значението на исляма в неислямските общества. По същия начин, по който в миналото богатството на Запада се е приемало като доказателство за превъзходството на западната култура, сега на петролното богатство се гледа като на свидетелство за превъзходството на исляма.

Импулсът от покачването на цените на петрола постепенно гасне през 80-те години, но демографският растеж е постоянно действаща подбудителна сила. Докато възходът на Източна Азия се подхранва от впечатляващите темпове на икономически растеж, възраждането на исляма се стимулира от не по-малко внушителните темпове на демографски растеж. Прирастът на населението в ислямските страни, особено на Балканите, в Северна Африка и в Централна Азия, значително надвишават темповете в съседни региони, както и в света като цяло. Между 1965 г. и 1990 г. общият брой на на-селението в света нараства от 3,3 милиарда на 5,3 милиарда при годишен прираст от 1,85%. В мюсюлманските общества нормата на растеж почти винаги надхвърля 2%, често превишава 2,5%, а понякога надминава и 3%. Така например между 1965 г. и 1990 г. населението на страните от Магреба нараства с 2,65% годишно от 29,8 милиона на 59 милиона, като в Алжир прирастът е 3% годишно. През същия период числеността на египтяните се повишава при годишна норма на растеж 2,3% (от 29,4 милиона на 52,4 милиона). Между 1970 г. и 1993 г. населението на Централна Азия нараства по следния начин: с 2,9% годишно в Таджикистан; с 2,6% в Узбекистан; с 2,5% в Туркменистан; с 1,9% в Киргизстан, а в Казахстан, където населението е наполовина руско, нормата на годишен растеж на населението е само 1,1%. В Пакистан и Бангладеш нормата на демографски растеж надхвърля 2,5% годишно, докато в Индонезия тя възлиза на повече от 2%. Както вече отбелязахме, през 1980 г. общият дял на мюсюлманите съставлява 18% от населението в света, през 2000 г. той вероятно ще надхвърли 20%, а през 2225 г. ще бъде повече от 30%.190

Нормите на демографски растеж в страните от Магреба и другаде вече са достигнали връхната си точка и започват да отслабват, но нарастването в абсолютни числа ще продължи да бъде голямо и въздействието на този растеж ще се почувства през първата половина на XXI век. През следващите десетилетия мюсюлманското население ще се състои от извън-мерно голям брой млади хора, със забележимо демографско присъствие на тийнейджърите и на младежите около двайсетгодишна възраст (таблица 5.2). Освен това хората от тази възрастова група ще населяват предимно градовете и ще имат поне средно образование. Това съчетание от численост и равнище на социална мобилизация има три значителни политически следствия:

Първо, младите хора са носители на протест, нестабилност, реформи и революции. Исторически погледнато, съществува тенденция наличието на големи кохорти от млади хора да съвпада с подобни движения. Твърди се, че „протестантската реформация е пример за едно от забележителните младежки движения в историята“. Джак Голдстоун убедително доказва, че демографският растеж е бил ключов фактор в двете вълни от революции, залели Евразия в средата на XVII и в края на XVIII в.191 Забележимото увеличаване на процента на младите хора в европейските страни съвпада с „eпoхата на демократическите революции“ през последните две десетилетия на XVIII в. През XIX в. успешната индустриализация и емиграционните процеси отслабват политическото въздействие на младата част от населението върху европейските общества. Процентът на младежите отново нараства през 20-те години на XX в., което осигурява попълнения за фашистките и за други екстремистки движения.192 Четири десетилетия по-късно поколението, последвало бума на раждаемостта непосредствено след Втората световна война, даде израз на политическото си присъствие чрез демонстрациите и протестите от 60-те години.

Ислямската младеж изявява политическото си присъствие в ислямското възраждане. Когато то започва да се очертава през 70-те години и да набира инерция през 80-те години, делът на младежите (т. е. на групата между петнайсет и двайсет и четири години), в големите мюсюлмански страни значително нараства и надхвърля 20% от населението. В много мюсюлмански страни демографската крива на младежката група достига връхната си точка през 70-те и 80-те години; в други страни тя ще бъде достигната в началото на следващия век (таблица 5.1). Действително достигнатата или очакваната връхна точка във всички тези страни (само с едно изключение) показва дял от повече от 20%; за Саудитска Арабия очакваният връх през първото десетилетие на XXI в. е малко под този процент. Тези млади хора предоставят попълнения за ислямистките организации и за техните политически движения. Вероятно не е само случайно съвпадение, че делът на младежката група в населението на Иран значително нараства през 70-те години, достигайки 20% през втората половина на същото десетилетие, и че иран-ската революция се извършва през 1979 г., или пък че тази критична точка е достигната в Алжир в началото на 90-те години, точно когато ислямистките фундаменталисти печелят масова подкрепа и регистрират победа в изборите. В кривата на демографския растеж на младежите в мюсюлманските страни се проявяват потенциално значителни ре-гионални вариации (фиг. 5.3). Въпреки че към тези данни трябва да се отнасяме предпазливо, проектирането им върху други страни подсказва, че делът на младежите в населението на Босна и Албания ще се понижи рязко към края на века. От друга страна, демографската крива на младежта в страните от Персийския залив ще продължи да има високи измерения. През 1988 г. престолонаследникът на Саудитска Арабия принц Абдулах заявява, че най-голямата заплаха за неговата страна идва от широкото разпространение на ислямския фундаментализъм сред младежта.193 Според прогнозите тази заплаха ще остане валидна и през по-голямата част от XXI в.

Десетилетия, през които има максимуми на 15-25-годишните или се очаква да се появят такива (почти във всички случаи надвишат 20%). Източник: Вж. фиг. 5.2.

В големите арабски страни (Алжир, Египет, Мароко, Сирия и Тунис) през 2010 г. ще нарасне броят на двайсетгодишните, които излизат на трудовата борса. В сравнение с 1990 г., излизането им на трудовата борса ще се увеличи с 30% в Тунис, с около 50% в Алжир, Египет и Мароко и с 100% — в Сирия. Бързото нарастване на грамотността в арабските общества също създава пропаст между образованото младо поколение и предимно неграмотното по-възрастно поколение, като по този начин „разкъсването на двойката знание-власт“ вероятно „ще постави под напрежение политическата система“194

По-многочисленото население се нуждае от повече ресурси и поради това хората от общества с гъсто и/или бързо разрастващо се население като правило са насочени навън, склонни са да завземат чужди територии и да упражняват натиск върху други демографски не толкова динамични държави. Следователно нарастването на населението в ислямските страни е важен фактор, съпътстващ конфликтите по границите на ислямския свят между мюсюлмани и други народи.

Демографският натиск в съчетание с икономическа стагнация провокира емигрирането на мюсюлмани към западните и другите немюсюлмански общества, превръщайки имиграцията в първостепенен проблем за съответните страни. Съседството между бързо нарастващо население от една култура и бавнo нарастващото или стагниращо население от друга култура поражда проблема за икономическо и/или политическо приспособяване и в двете общества. Така например през 70-те години демографският баланс в бившия Съветски съюз се променя драстично, като числеността на мюсюлманите на-раства с 24%, докато руското население нараства с 6,5%, което предизвиква загрижеността на комунистическите лидери от Централна Азия.195 По същия начин бързото нарастване на числеността на албанците безпокои сърбите, гърците и италианците. Израелците са разтревожени от големия прираст на палестинците, а Испания, чието население се увеличава с по-малко от една пета от 1% годишно, е в твърде некомфортно съседство със страните от Магреба, където населението нараства повече от десет пъти по-бързо, а брутният национален продукт възлиза на около една десета от този на Испания.

Сменящите се предизвикателства

Никое общество не може безкрайно дълго да поддържа двуцифрен икономически растеж и азиатският икономически бум ще отслабне някъде в началото на XXI в. Нормите на японския икономически растеж чувствително спаднаха в средата на 70-те години, а после не надвишават особено тези на САЩ и на европейските страни. Азиатските страни на „икономическо чудо“ една след друга ще стигнат до намаляване на темповете на растеж и поддържане на „нормални“ нива, характерни за комплексните икономики. По същия начин никое религиозно възраждане или културно движение не продължава безкрайно и в определен момент ислямското възраждане ще затихне и ще изчезне в историята. Това най-вероятно ще се случи през второто и третото десетилетие на XXI в., когато отслабне подхранващият го демографски растеж.

По това време редиците на активистите, бойците и преселниците в градовете ще намалеят и ще отслабне високото напрежение на конфликта в границите на ислямските страни както и между мюсюлманите и другите (вж. Глава 10).

Отношенията между исляма и Запада няма да станат близки, но ще бъдат по-малко конфликтни и близкото до война състояние (вж. Глава 9) вероятно ще отстъпи пред период на Студена война или вероятно на Студен мир.

Икономическото развитие на Азия ще остави в наследство по-богати и по-комплексни икономики, включени в интензивни международни отношения, просперираща буржоазия и заможна средна класа. Вероятно те ще доведат до по-плуралистични, а защо не и по-демократични политически системи, които обаче няма да бъдат непременно прозападни. Вместо това нарасналата мощ на региона ще стимулира трайна тенденция на азиатска агресивност в международната политика и опити за направляване на световните тенденции по неподходящи за Запада начини, както и преструктуриране на международните институции, което ще ги отдалечава от западните модели и норми. Ислямското възраждане по-добно на други такива движения като Реформацията също ще остави значимо наследство. Мюсюлманите ще развият много по-изострено съзнание за общото и различното между тях и немюсюлманите. Новото поколение лидери, което излиза на сцената в периоди на нарастване на младежите, няма непременно да бъде фундаменталистко, но ще бъде много по-обвързано с исляма, отколкото са били предшествениците им. Възраждането ще остави след себе си мрежа от ислямистки социални, културни, икономически и политически организации вътре в обществата, както и такива, надхвърлящи техните граници. Възраждането ще е доказало, че „изходът е в исляма“ що се отнася до проблеми на морала, на идентичността, смисъла на живота и вярата, но не и относно проблемите на социалната несправедливост, политическото потис-ничество, икономическата изостаналост и военната немощ. Неуспехите в тези сфери могат да предизвикат широко разочарование от политическия аспект на исляма, реакция срещу него и търсене на алтернативни „изходи“ за въпросните проблеми. Може би ще се появят още по яростно антизападни националистични движения, които ще хвърлят върху Запада вината за неуспехите на исляма. Съответно ако Малайзия и Индонезия продължат да се развиват успешно в икономическо отношение, те биха могли да предложат „ислямски“ икономически модел, който да съперничи на западния и на азиатския.

Във всеки случай през следващите десетилетия азиатският икономически растеж ще има дестабилизиращ ефект върху доминирания от Запада международен ред, като развитието на Китай, ако продължи със същите темпове, може да предизвика масивно разместване на властовите пластове между цивилизациите. В допълнение към това Индия може да навлезе в период на бурно икономическо развитие и да се изяви като сериозен конкурент за влияние върху световните дела. Междувременно нарастването на населението в мюсюлманските страни ще бъде дестабилизиращ фактор както за самите мюсюлмански страни, така и за техните съседи.

Големи групи млади хора със средно образование ще продължат да контролират ислямското възраждане и да създават условия за мюсюлманската войнственост, милитаризъм и миграция. В резултат от това в началото на XXI в. вероятно ще се разгърнат бурни процеси на възход на незападни сили и култури и на сблъсък на народите от незападните цивилизации както със Запада, така и помежду им.