Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Западният универсализъм

В оформящия се понастоящем свят отношенията между държави и етнически групи от различни цивилизации няма да бъдат особено близки, a често ще са и антагонистични. При все това някои междуцивилизационни отношения са по-податливи на конфликти, отколкото други. На микроравнище най-заредени с насилие са линиите на разлома между исляма и неговите православни, индуистки, африкански и западнохристиянски съседи. На макроравнище най-важното разделение е между „Запада и останалия свят“, като най-острите конфликти са между мюсюлманските и азиатските общества, от една страна, и Запада, от друга. Опасните бъдещи сблъсъци вероятно ще се породят от комбинацията между арогантността на Запада, ислямската нетолерантност и синоистката агресивност.

Единствена измежду всички цивилизации западната оказва тотално и понякога опустошително влияние върху всяка друга цивилизация. В резултат от това съотнасянето на силата и културата на Запада със силата и културата на другите цивилизации е най-очебийната характеристика на света на цивилизациите. С нарастването на относителната сила на другите цивилизации привлекателността на западната култура намалява, а незападните народи изпитват все по-голямо доверие към своите местни култури и се чувстват все по-ангажирани с тях. Следователно основен проблем в отношенията между Запада и останалия свят е противоречието между усилията на Запада (особено тези на САЩ) да се изгради универсална западна култура и все по-отслабващата му способност да се справи с тази задача.

Рухването на комунизма изостри това противоречие, укрепвайки в западните общества схващането, че идеологията на демократичния либерализъм триумфира в глобален мащаб и става универсално валидна. Западът — и особено Съединените щати, които винаги са били мисионерска нация — е убеден, че незападните народи би трябвало да се ангажират със западните ценности на демокрацията, свободния пазар, ограничената власт на държавата, човешките права, индивидуализма, принципа на правото и да вградят тези ценности в своите институции. Малцинствата в другите цивилизации възприемат тези ценности и се опитват да ги наложат, но доминиращите нагласи към тях в незападните култури варират от масов скептицизъм до яростно противопоставяне. Това, което за Запада е универсализъм, означава империализъм за останалите цивилизации.

Западът се опитва и ще продължи да се опитва да съхрани своето превъзходство и да защищава интересите си, дефинирайки ги като интереси на „световната общност“. Този израз се е превърнал в евфемистично колективно понятие (заменило „свободния свят“), което придава глобална легитимност на действията, изразяващи интересите на САЩ и на останалите западни сили. Така например Западът се опитва да интегрира икономиките на незападните общества в контролиранаот него глобална икономически система. Западът прокарва икономическите си интереси чрез Международния валутен фонд и други международни икономически институции и налага на другите нации подходящата от негова гледна точка икономическа политика. Съгласно редица социологически изследвания в незападните страни Международният валутен фонд несъмнено получава подкрепата на финансовите министри и на неколцина други политици, но рейтингът му се оказва изключително неблагоприятен в очите на почти всеки, който е съгласен с описанието на Георгий Арбатов на чиновниците от МВФ: „Необолшевики, които обичат да експроприират парите на другите, налагайки недемократични и чужди правила на икономическо и политическо поведение и задушавайки икономическата свобода.“274

Незападните общества също не се колебаят да посочат разминаването между принципите и делата на Запада. Лицемерието, двойните стандарти и „да, ама не“ са цената на унверсалистките претенции. Демокрацията бива поощрявана, но не и когато довежда ислямските фундаменталисти на власт; проповядва се неразпространяване на въоръжаването по отношение на Иран и Ирак, но не и на Израел; свободната търговия е еликсир за икономическия растеж, но не и по отношение на селското стопанство; спазването на човешките права е проблем в отношенията с Китай, но не и в отношенията със Саудитска Арабия; агресията срещу богатия на петрол Кувейт предизвиква масирана реакция, което не се случва с агресията срещу лишената от петролни залежи Босна. На практика двойните стандарти се неизбежната цена на установяването на универсални стандарти.

Постигнали вече своята политическа независимост, незападните общества желаят да се освободят от западната икономическа, военна и културна хегемония. Понастоящем източноазиатските общества са на път да се изравнят със Запада в икономическо отношение. Азиатските и ислямските страни търсят преки пътища, за да постигнат равновесие със Запада във военно отношение. Универсалистките аспирации на западната цивилизация, отслабващата й в относителен план сила и засилващата се културна агресивност на другите цивилизации най-вече обуславят трудните отношения между Запада и останалия свят. Характерът на тези взаимоотношения и степента на тяхната антагонистичност обаче варират значително, като тук се очертават три категории. С отправящите предизвикателства цивилизации, каквито са ислямът и Китай, е твърде вероятно Западът да поддържа напрегнати и често пъти екстремни в своя антагонизъм отношения. Отношенията с Латинска Америка и с Африка, по-слаби цивилизации, които до известна степен винаги са били зависими от Запада, ще са много по-малко заредени с конфликт, особено що се отнася до Латинска Америка. Отношенията на Русия, Япония и Индия със Запада вероятно ще попаднат някъде по средата между тези две категории, включвайки елементи на сътрудничество и на конфликт, доколкото тези три държави-ядра понякога се съюзяват с отправящите предизвикателства цивилизации, а в други случаи са на страната на Запада. Те са „цивилизации на махалото“ между Запада, от една страна, и ислямската и синоистката цивилизация, от друга.

Ислямът и Китай олицетворяват велики културни традиции, твърде различни от западната, а в техните очи и далеч превъзхождащи я. Силата и агресивността на двете цивилизации по отношение на Запада нарастват, а конфликтите между техните ценности и интереси и ценностите и интересите на Запада се умножават и интензифицират. Тъй като ислямът е лишен от държава-ядро, отношенията му със Запада значително варират от страна в страна. От 70-те години насам обаче е налице последователна антизападна тенденция, белязана от ислямския фундаментализъм, от размествания във властовите структури на мюсюлманските държави от прозападна към антизападна ориентация, от войнствената вражда между някои ислямски групи и Запада, както и от от-слабването на връзките в сферата на сигурността, съществували в отношенията между някои мюсюлмански държави и САЩ в периода на Студената война. Подчертаването на различията по конкретни проблеми е свързано с фундаменталния въпрос за ролята, която тези цивилизации ще играят спрямо Запада във формирането на бъдещето на света. Дали глобалните институции, разпределението на силите или пък политическите системи и икономиките на държавите през XXI в. ще отразяват най-вече западните ценности и интереси, или ще бъдат оформени предимно от интересите и ценностите на исляма и Китай?

Реалистичната теория на международните отношения прогнозира, че държавите-ядра на незападните цивилизации ще се обединят, за да балансират доминиращата роля на Запада. В някои сфери това вече се случва. Изграждането на обща антизападна коалиция обаче е малко вероятно в близко бъдеще. Ислямската и синоистката цивилизация се различават фундаментално по отношение на религия, култура, социална структура, традиции, политика и базисни идеи, вкоренени в начина им на живот. По същество и двете имат много по-малко общо помежду си, отколкото всяка от тях със западната цивилизация. Въпреки това в политиката наличието на общ враг поражда общи интереси. Ислямското и синоисткото общество, разглеждащи Запада като свой антагонист, имат основания да си сътрудничат срещу Запада, както съюзниците и Сталин се съюзиха срещу Хитлер. Това сътрудничество се проявява по различни въпроси, включващи пpaва на човека, икономика и най-вече в усилията на обществата от двете цивилизации да развият свой военен потенциал, предимно оръжия за масово унищожение, както и носещи ги ракети, за да се противопоставят на превъзходството на Запада в конвенционалното оръжие. В началото на 90-те години се очертава „конфуцианско-ислямска връзка“ между Китай и Северна Корея, от една страна и (с различна степен на ангажираност) Пакистан, Иран, Ирак, Сирия, Либия и Алжир, от друга, в името на опозиция срещу Запада в тези сфери.

Въпросите, които разделят Запада и тези общества, придобиват все по-голямо значение в международния дневен ред. Три от тях изискват от Запада усилия: 1) да поддържа военното си превъзходство чрез мерки за неразпространяване на конвенционалните въоръжения и за предотвратяване на изграждане на ядрени, биологически и химически оръжия и на средства за пренасянето им; 2) да налага западните политически ценности и институции чрез оказване на натиск върху други общества за спазване на човешките права в западното им разбиране и да утвърждава демокрацията по западен образец; и 3) да защитава културния, социалния и етническия интегритет на западните общества чрез ограничаване на достъпа на незападни емигранти или бежанци. Във всяка една от тези три области Западът се натъква и вероятно ще про-дължи да се натъква на трудности при отстояване на интересите си.

Разпространението на въоръженията

Разпространението на военните потенциали е следствие от глобалното икономическо и социално развитие. Ставайки все по-богати в икономическо отношение, Япония, Китай и някои други азиатски държави ще стават по-силни и във военно отношение, както в крайна сметка ще се случи и с ислямските общества. Така ще бъде и с Русия, ако постигне успех в преустройството на икономиката си. През последните десетилетия на XX в. много незападни нации се сдобиха с авангардни оръжия чрез трансфер от западните общества. Русия, Израел и Китай освен това създават и свои собствени производствени мощности за авангардни въоръжения. Тези процеси ще продължат, а вероятно и ще се ускорят през първите години на XXI в. Въпреки това през по-голямата част от този век само Западът, т. е. предимно Съединените щати, подкрепени евентуално от Англия и от Франция, ще бъде в състояние да предприеме военна интервенция в почти всяка част на света. И само САЩ ще притежават потенциал на военновъздушните си сили, който да позволява бомбардирането на почти всяка част от земното кълбо. Това са основните елементи на военната позиция на САЩ като световна сила и на Запада като доминираща световна цивилизация. В близко бъдеще съотношението на конвенционалните военни сили между Запада и останалия свят ще бъде значително в полза на Запада.

Времето, усилията и разходите, необходими за създаването на първокласен конвенционален военен потенциал, стимулират незападните страни да търсят други начини за противопоставяне на западната конвенционална военна мощ. Видимо най-прекият път за постигане на това е придобиването на оръжия за масово унищожение и на средства за пренасянето им. Държавите-ядра на цивилизациите и страните, които имат претенции да бъдат регионални доминиращи сили, са силно мотивирани да придобият такива оръжия. Тези оръжия на първо място осигуряват върховенството на притежаващата ги страна в рамките на нейната цивилизация и peгион, на второ, те им осигуряват средства за предотвратяване на интервенции от страна на САШ, и на други външни сили в техния регион и в тяхната цивилизация. Ако Саддам Хюсеин бе отложил нахлуването си в Кувейт с две-три години, докато Ирак придобие ядрени оръжия, сега той вероятно щеше да притежава Кувейт, а вероятно и петролните полета на Саудитска Арабия. Незападните държави очевидно си вземат поука от войната в Персийския залив. Във военно отношение за Северна Корея тази поука означава: „Не изчаквайте американците да разгърнат силите си; не позволявайте те да нанесат въздушни удари; не ги оставяйте да поемат инициативата; не ги оставяйте да водят война с малък брой жертви от тяхна страна.“ За един висш военен от Индия поуката е още по-несъмнена: „Не се сражавайте срещу Съединените щати, ако нямате ядрени оръжия.“275 Тази поука беше приета присърце от политическите и военните лидери в целия незападен свят, който изведе от него следното убедително заключение: „Ако притежаваш ядрено оръжие, Съединените щати няма да се сражават с теб.“

„Вместо да подкрепят силовата политика, както се смята обикновено — отбелязва Лорънс Фрийдман, — ядрените оръжия фактически утвърждават тенденцията към фрагментация на международната система, в която някогашните велики сили играят по-ограничена роля.“ Така че ролята, която ядрените оръжия имат за Запада в периода след Студената война е противоположна на тази, която те играят по време на тази война. По това време, както изтъква министърът на отбраната Лес Аспин, ядрените оръжия компенсират по-слабата позиция на Запада в конвенционалните въоръжения в сравнение с тази на Съветския съюз. Те играят ролята на „балансиращ елемент“. В света от периода след Студената война обаче Съединените щати разполагат с „несравнима конвенционална военна сила, а нашите потенциални противници могат да придобият ядрени оръжия… Ние сме тези, които могат да претърпят поражение в стремежа на незападния свят към балансиране“276.

Затова не е изненадващо, че Русия изтъква ролята на ядрените оръжия за отбранителните си планове, а през 1995 г. взе решение да закупи допълнителни количества междуконтинентални ракети и бомбардировачи от Украйна. Както заявява един американски експерт по въоръженията: „Сега чуваме това, което самите ние казвахме за Съветския съюз през 50-те години. Сега руснаците са тези, които казват: «Нуждаем се от ядрени оръжия за да компенсираме тяхното превъзходство в конвенционални оръжия.» Бидейки в същата позиция по време на Студената война, Съединените щати в стремежа си да блокират предимствата на Съветския съюз не се съгласиха да се откажат от първа употреба на ядрени оръжия. Придържайки се към новата възпираща функция на ядрените оръжия в периода след Студената война, Русия през 1993 г. всъщност се отметна от предишното задължение на Съветския съюз да не използва пръв ядрени оръжия. Същевременно Китай, развивайки ядрената си стратегия на ограничено въздържане на противника в периода след Студената война, също започна да поставя под въпрос и да модифицира поетия през 1964 г. ангажимент да не нанася първи ядрен удар.“277 Когато се снабдят с ядрени оръжия и с други оръжия за масово унищожение, други държави-ядра и регионалните сили вероятно ще последват тези примери, за да мак-симизират въздържащия ефект на своите ядрени оръжия срещу конвенционални западни военни действия в техния регион.

Ядрените оръжия също така могат да застрашават Запада по много по-пряк начин. Китай и Русия имат балистични ракети, които могат да достигнат Европа и Северна Америка с ядрени бойни глави. Северна Корея, Пакистан и Индия разширяват обхвата на своите ракети и в даден момент биха могли да вземат на прицел Запада. Освен това ядрени оръжия могат да се пренасят и по други начини. Военните анализатори очертават един широк спектър на насилие, като се започне от война със съвсем ниска интензивност, каквито са тероризмът и спорадичните партизански войни, премине се през ограничени войни и се стигне до големи войни с използване на масирани конвенционални сили и дори до ядрена война. В исторически план тероризмът е бил оръжие на слабите, т. е. на тези, които не притежават конвенционална военна мощ. След Втората световна война ядрените оръжия също са средството, чрез което слабите компенсират слабостта си в конвенционално въоръжение. В миналото терористите са могли да упражняват само ограничено насилие, убивайки неколцина души на едно място или разрушавайки военно съоръжение на друго място. Масираните военни сили са необходими, за да осъществят масово насилие. В даден момент обаче неколцина терористи могат да се окажат в състояние да осъществят масово насилие и масово унищожение. Взети поотделно, тероризмът и ядрените оръжия са оръжия на незападните слаби конкуренти. Ако те се съчетаят, незападанте слаби конкуренти вече ще бъдат силни. В света след Студената война усилията за разгръщане на потенциал за масово унищожение и на средствата за пренасянето му са концентрирани в ислямските и в конфуцианските страни. Пакистан, а вероятно и Северна Корея разполагат с ограничено количество ядрени оръжия или най-малкото имат необходимите мощности за бързото им монтиране, но те разработват или купуват ракети с далечен обсег за пренасянето им. Ирак има значителни мощности за производство на химически оръжия и полага огромни усилия да се сдобие с биологически и ядрени оръжия. Иран има широка програма за разработване на ядрени оръжия и усъвършенства възможностите си за пренасянето им. През 1988 г. президентът Рафсанджани декларира: „Ние, иранците, трябва да сме напълно готови както за агресивна, така и за отбранителна употреба на химически, бактериологически и радиологиче-ски оръжия“, а три години по-късно неговият вицепрезидент заяви пред Организацията „Ислямска конференция“: „Тъй като Израел продължава да разполага с ядрени оръжия, ние, мюсюлманите, трябва да си сътрудничим, за да произведем атомна бомба, независимо от усилията на ООН да предотврати разпространяването на тези оръжия.“ През 1992 и 1993 г. служители на американското разузнаване отбелязаха, че Иран се стреми да се снабди с ядрени оръжия, а през 1995 г. държавният секретар на САЩ Уорън Кристофър категорично посочи: „Сега Иран прави енергични опити да разработи ядрени оръжия.“ Други мюсюлмански страни, за които се твърди, че са заинтересовани от разработването на ядрени оръжия, са Либия, Алжир и Саудитска Арабия. По образния израз на Али Мазруи, „полумесецът се извисява над облака на ядрената гъба“ и може да застрашава и други страни освен западните. Ислямът би могъл да стигне до „игра на руска рулетка с две други цивилизации — с индуистката в Южна Азия и със ционизма и политизираното юдейство — в Близкия изток“278.

Разпространение на оръжия се извършва навсякъде, където конфуцианско-ислямската връзка е най-обхватна и най-конкретна и където Китай играе централна роля в трансфера на конвенционални и неконвенционални оръжия към много ислямски страни. Този трансфер включва следното: изграждане на секретен, силно охраняван ядрен реактор в Алжирската пустиня привидно за научноизследователски цели, но според западните експерти такива реактори могат да произ-веждат плутоний; продажба на материали за химически оръжия на Либия; доставяне на ракетите със среден обхват на действие CSS-2 за Саудитска Арабия; доставки на ядрена технология или на материали за Ирак, Либия, Сирия и Северна Корея; и трансфер на големи количества конвенционални оръжия в Ирак. Допълвайки китайските трансфери в началото на 90-те години, Северна Корея снабди Сирия с ракети „Скъд-С“, доставени чрез Иран, а после и с мобилни шасита за изстрелването им.279

[#7 Цитирано в Karl W. Eikenberry, Explaining and Influencing Chinese Arms Transfers (Washington, D.C.: National Defense University, Institute for National Strategic Studies, McNair Paper No. 36, February 1995), p. 37; изявление на пакистанското правителство, Boston Globe, 5 December 1993, p. 19; R. Bates Gill, „Curbing Beijing’s Arms Sales“, Orbis, 36 (Summer 1992), p. 386; Chong-pin Lin, „Red Army“, New Republic, 20 November 1995, p. 28; New York Times, 8 May 1992, p. 31.]

Централно звено в конфуцианско-ислямската оръжейна връзка са взаимоотношенията между Китай и в по-малка степен Северна Корея, от една страна, и Пакистан и Иран — от друга. Между 1980 г. и 1991 г. основните получатели на ки-тайски оръжия са Иран и Пакистан, а Ирак е непосредствено след тях. От началото на 70-те години Китай и Пакистан развиха изключително тесни военни връзки помежду си. През 1989 г. двете страни подписаха десетгодишен Меморандум за военно сътрудничество в областите на закупуване, съвместна изследователска и развойна дейност, съвместно производство, трансфер на технологии и експорт в трети страни въз основа на взаимно споразумение. Допълнителна спогодба, подписана през 1993 г., осигурява китайски кредити за закупуването на оръжия от Пакистан. В резултат на това Китай се превърна в „най-надеждния и голям доставчик на военна техника, трансферирайки експортни стоки с военно предназначение от почти цялата гама за всички видове пакистански войски“. Освен това Китай помага на Пакистан да изгради мощности за производството на изтребители, танкове, артилерия и ракети. И което е още по-важно, Китай оказва значителна подкрепа на Пакистан да разгърне ядрения си потенциал: привидно снабдявайки Пакистан с уран за обогатителни цели, китайски експерти оказаха помощ за проектиране на ядрени бомби, а вероятно Пакистан вече е провел и ядрен опит на китайски полигон. След това Китай достави на Пакистан балистични ракети М-11 с 300-километров обхват на действие, подходящи за пренасяне на ядрен товар, като по този начин наруши поето задължение към Съединените щати. В замяна Китай получи от Пакистан техника за зареждане с гориво по време на полет и ракети „Стингър“.

Източник: Karl W. Eikenberry, Explaining and Influencing Chinese Arms Transfers (Washington: National Defense University, Institute for National Strategic Studies, McNair Paper No 36, Februarу, 1995), p. 12.

През 90-те години се активираха и оръжейните контакти между Китай и Иран. По време на войната между Иран и Ирак през 80-те години Китай осигури на Иран 22% от неговите въоръжения, а през 1989 г. се превърна в негов единствен голям доставчик на оръжие. Заедно с това Китай взе дейно участие в експлицитно заявения стремеж на Иран да се сдобие с ядрено оръжие. След подписването на „китайско-иранско споразумение за сътрудничество“ през януари 1990 г. двете страни сключиха 10-годишна спогодба за научно сътрудничество и за трансфер на военни технологии. През септември 1992 г. президентът Рафсанджани, придружен от ирански ядрени експерти, посети Пакистан, след което се отправи към Китай, където подписа друго споразумение за ядрено сътрудничество, а през февруари 1993 г. Китай се съгласи да построи два тристамегаватови ядрени реактора в Иран. В съгласие с тези споразумения Китай осъществява трансфер на ядрена технология и на информация за Иран, подготвя ирански учени и инженери и снабдява страната им с апаратура за усъвършенстване на масспектрометрите, използвани за разделяне на изотопи. През 1995 г. след продължителен натиск от страна на САЩ Китай се съгласи да „анулира“ (според САЩ) или да „замрази“ (според Китай) продажбата на двата тристамегаватови реактора. Освен това Китай е основен доставчик на ракети и на ракетна технология за Иран, включително на ракети „Силкуърм“, доставени в края на 80-те години чрез Северна Корея, както и на „десетки, а може би и стотици системи за ракетно на-сочване и на компютъризирани механизми“ през периода 1994–1995 г. Китай също така лицензира в Иран производ-ството на китайски ракети земя-земя. Северна Корея допълни тази помощ, като достави ракети „Скъд“ на Иран, подпомогна го в изграждането на собствени производствени мощности, а през 1993 г. се съгласи да му достави свои ракети „Нодон I“ с обхват на действие от 600 мили. По третото рамо на триъгълника Иран и Пакистан също се ангажираха с интензивно сътрудничество в ядрената сфера, като Пакистан пое подготовката на ирански учени, а Пакистан, Иран и Китай през ноември 1992 г. се споразумяха да си сътрудничат по различни ядрени проекти.281 Голямата помощ, оказана от Китай на Пакистан и Иран в разработването на оръжия за масово унищожение, свидетелства за изключително високото равнище на обвързване и на сътрудничество между тези страни.

В резултат от тези процеси и от потенциалната заплаха, която те представляват за западните интереси, разпространението на оръжията за масово унищожение зае приоритетна позиция в дневния ред на сигурността на Запада. Така например през 1990 г. 59% от американската общественост смята, че предотвратяването на разпространението на ядрените оръжия е важна задача на външната политика. През 1994 г. вече 82% от обществеността и 90% от ръководните дейци в сферата на външната политика споделят това становище. През септември 1993 г. президентът Клинтън подчерта приоритетното значение на неразпространяването на оръжия, а през есента на 1994 г. обяви „национална мобилизация“ за справяне с „необикновената и извънредно голяма заплаха за националната сигурност, външната политика и икономиката на САЩ“, предизвикана от „разпространяването на ядрени, биологически и химически оръжия и на средства за транпортирането им“. През 1991 г. ЦРУ основа Център по въпросите на неразпространяването със сто служители, а през декември 1993 г. министърът на отбраната Аспин обяви нова отбранителна инициатива срещу разпространяване на oръжията и учреди нова длъжност — заместник-министър по ядрената сигурност и предотвратяване на разпространението на ядрени оръжия.282

По време на Студената война Съединените щати и Съветският съюз се ангажираха в класическа надпревара във въоръжаването, създавайки все по-съвършени ядрени оръжия и средства за пренасянето им. Това бе типичен случай на въоръжаване срещу въоръжаване. В света след Студената война основната линия във въоръжаването има различен характер. Противниците на Запада се опитват да се сдобият с оръжия за масово унищожение, а Западът се опитва да ги възпре.

Това не е случаят на въоръжаване срещу въоръжаване, а на въоръжаване срещу блокиране. Ако се абстрахираме от реториката, мащабите и потенциалът на западния ядрен арсенал не играят особена роля в този процес. Изходът от надпреварата във въоръжаването на принципа въоръжаване срещу въоръжаване зависи от ресурсите, степента на ангажираност и технологичната компетентност на двете страни. Той не е предопределен. Изходът от надпреварата между въоръжаване и сдържане е в по-голяма степен предвидим. Усилията за блокиране, полагани от Запада, могат да забавят процесите на разрастване на въоръженията в други общества, но те няма да ги спрат. Икономическото и социалното развитие на неза-падните общества, комерсиалните стимули на всички общества, били те западни или незападни, да печелят от продажбата на оръжия, технологии и експертни знания, както и политическите мотиви на държавите-ядра да защитават регионалната си хегемония, всичко това работи срещу усилията на Запада за сдържане.

Западът поддържа тезата за неразпространението като изразяваща заинтересоваността на всички нации от международен ред и стабилност. Други държави обаче разглеждат идеята за неразпространение като обслужваща хегемонията на Запада. Че случаят е точно такъв, се вижда от различното отношение към проблема за разпространението на оръжия, от една страна, на Запада и най-вече САЩ, и, от друга, на регионалните сили, чиято сигурност би била значително повлияна от това разпространение. Това е особено ясно в случая с Корея. През 1993 г. и 1994 г. Съединените щати бяха докарани до истерия от перспективата за развитие на севернокорейските ядрени оръжия. През ноември 1993 г. президентът Клинтън решително заяви: „Ние не можем да позволим на Северна Корея да създаде атомна бомба. Трябва да проявим изключителна твърдост в това отношение.“ Сенаторите, членовете на Камарата на представителите, бивши служители в администрацията на Буш, обсъдиха възможността за превантивна атака срещу севернокорейските ядрени съоръжения. Загрижеността, с която програмата на Северна Корея се посреща в САЩ, до голяма степен се корени в по-общата тревога от глобалното разпространение на оръжията; евентуалният корейски ядрен потенциал не само би ограничил и усложнил възможните въоръжени действия на САЩ в Източна Азия, но в случай че Северна Корея продаде своята технология и/или оръжия, това би могло да има за Съединените щати подобен ефект и що се отнася до Южна Азия и Близкия изток.

От друга страна, Южна Корея разглежда бомбата във връзка със собствените си регионални интереси. Много юж-нокорейци възприемат севернокорейската бомба като корейска бомба, като бомба, която никога няма да бъде използвана срещу други корейци, но може да се използва за защита на независимостта на Корея срещу Япония и срещу други потенциални заплахи. Южнокорейските политици и военни несъмнено очакват създаването на обединена Корея, която да разполага с подобен потенциал. Това добре обслужва интересите на Южна Корея: Северна Корея понася разходите и хулите на международната общност, като създава бомбата; Южна Корея в крайна сметка ще я наследи; комбинацията от ядрени оръжия на Севера и индустриални успехи на Юга ще позволи на обединена Корея да заеме полагащата й се роля на значим актьор на източноазиатската сцена. В резултат е налице забележимо различие между това, което Вашингтон разглежда като сериозна криза на Корейския полуостров през 1994 г. и липсата на каквото и да е усещане за криза в Сеул, което да поражда „паническа пропаст“ между двете столици. Както отбелязва един журналист по време на връхната точка на „кризата“ през юни 1994 г., „една от странностите на севернокорейското ядрено шикалкавене, още от започването му преди няколко години, се състои в това, че усещането за криза е толкова по-силно, колкото по-далеч отстои човек от Корея“. Подобна пропаст между интересите на американската сигурност и интересите на регионалните сили се появи в Южна Азия, когато Съединените щати се оказаха много по-загрижени от разпространението на ядрените оръжия там, отколкото населението от региона. Индия и Пакистан сметнаха, че за тях е по-лесно да приемат взаимната ядрена заплаха, отколкото да се съгласят с американските предложения за контрол, намаляване или елиминиране на двете заплахи.283

Усилията на САЩ и на другите западни страни, насочени към предотвратяване на разпространението на „балансиращи“ превъзходството им оръжия за масово унищожаване, имат и вероятно ще продължат да имат твърде ограничен успех. Месец след като президентът Клинтън заяви, че не може да се разреши на Северна Корея да притежава ядрено оръжия, американските разузнавателни агенции го информираха, че тя вече притежава една или две бомби.284 Вследствие на това САЩ промениха политиката си към Северна Корея, предлагайки й „морков“, за да я склонят да не разширява ядрения си арсенал. Съединените щати също така не успяха да обърнат или да спрат развитието на ядрените оръжия в Индия и в Пакистан и се оказват неспособни да попречат на Иран да разработва по-нататък ядрения си потенциал.

По време на конференцията във връзка с Договора за неразпространение на ядрените оръжия, проведена през април 1995 г., ключовият проблем бе дали този пакт следва да се поднови за неопределен период от време или за 25 години. Съединените щати поддържаха тезата за перманентно продължаване на валидността на договора. Много други страни обаче се противопоставиха на подобно продължаване, ако то не бъде съпроводено с драстично намаляване на ядрените въоръжения на петте всепризнати ядрени сили. Освен това Египет се противопостави на подновяването на договора, ако Израел не го подпише и не приеме инспектиране на въоръженията си. В крайна сметка Съединените щати постигнаха значителен консенсус за продължаването на договора за неопределено време чрез успешно прилагане на стратегията на извиване на ръце, подкупи и заплахи. Така например нито Египет, нито Мексико, обявили се против продължаването на договора за неопределено време, бяха в състояние да отстояват позициите си при условията на икономическа зависимост от Съединените щати. Въпреки че договорът бе продължен с консенсус, представителите на седем мюсюлмански държави (Сирия, Йордания, Иран, Ирак, Либия, Египет и Малайзия), както и една африканска страна (Нигерия), при окончателните разисквания изразиха различни виждания.285

През 1993 г. основните цели на Запада, както те са дефинирани в американската политика, се пренасочиха от неразпространение към противодействие на разпространяването. Тази промяна означава реалистично отчитане на степента на неизбежност на известно разпространение на ядрените въоръжения. В обозримо бъдеще политиката на САЩ ще се пренастрои от политика, противодействаща на разпространението, към политика, приспособяваща се към него, а в случай че страната се освободи от придобития от Студената война манталитет, тя би могла да възприеме политика, отчитаща как разпространяването на ядрено въоръжение би могло да обслужва западните интереси и интересите на САЩ. Към 1995 г. обаче както САЩ, така и Западът, си остават ангажирани с политиката на сдържане, която в крайна сметка е обречена на провал. Разпространението на ядрените и на другите оръжия за масово унищожаване е основен феномен в процеса на бавната, но неизбежна дифузия на сила в един мултицивилизационен свят.

Правата на човека и демокрацията

През 70-те и 80-те години повече от трийсет държави преминаха от авторитарни към демократични политически системи. За тази вълна на преход има няколко причини. Икономическото развитие безусловно е най-важният фактор, лежащ в основата на тези политически промени. В допълнение към това политиката и действията на САЩ и на основните западноевропейски сили, както и на международните институции, допринесоха за въвеждането на демокрацията в Испания и Португалия, в много латиноамерикански държави, във Филипините, Южна Корея и Източна Европа. Демократизирането бе най-успешно в страни под силно християнско и западно влияние. Новите демократични режими имат повече изгледи за стабилизиране в южно- и централноевропейските държави, които са преобладаващо католически или протестантски, и по-малки шансове да се утвърдят в латиноамериканските страни. В Източна Азия намиращите се под силно католическо и американско влияние Филипини се върнаха към демокрацията през 80-те години, а християнски лидери поощряват движенията в посока към демокрация в Южна Корея и в Тайван. Както посочихме в предишните глави, в пределите на бившия Съветски съюз демокрация, изглежда, се установява успешно само в балтийските републики; сте-пента и стабилността на демокрацията в православните републики варират значително с голяма доза несигурност, мрачна е перспективата за установяване на демокрация в мюсюлманските републики. До началото на 90-те години, с изключение на Куба, бе установен демократичен преход в повечето държави извън Африка, чиито народи са възприели западното християнство или в които съществува силно християнско влияние.

Тези преходи и разпадането на Съветския съюз породиха на Запад и по-конкретно в Съединените щати убеждението, че се извършва глобална демократична революция и че в близко бъдеще западните представи за права на човека и за-падните форми на политическата демокрация ще преобладават в целия свят. Така подпомагането на разпространението на демокрацията стана приоритетна задача на западните страни. Администрацията на Буш се присъедини към подобно виждане чрез заявлението на държавния секретар Джеймс Бейкър през април 1990 г.: „Отвъд линията на сдържане лежи демокрацията.“ Към това той добави, че що се отнася до света след Студената война, „президентът Буш определи като наша нова мисия въвеждането и укрепването на демокрацията“. По време на предизборната си кампания през 1992 г. Бил Клинтън нееднократно повтори, че поощряването на демокрацията ще бъде върховен приоритет за неговата администрация, а демократизацията се оказа единствената тема от областта на външната политика, на която той посвети една от основните си речи по време на предизборната кампания. След заемането на президентския пост той препоръча увеличаване с две трети на бюджета на Националния фонд за демокрация; неговият съветник по националната сигурност заяви, че централна тема на външната политика на Клинтън ще бъде „разширяването на демокрацията“, а неговият министър на отбраната окачестви подпомагането на демокрацията като една от четирите основни цели и се опита да учреди съответна длъжност в министерството за осъществяването на тази цел. В по-малка степен и по не толкова очебиен начин подкрепата на правата на човека и демокрацията също заe важна роля във външната политика на европейските държави и в критериите на контролираните от Запада международни икономически институции при отпускането на заеми и помощи на развиващите се страни.

Към 1995 г. усилията на Европа и на САЩ да постигнат тези цели се радват на ограничен успех. Почти всички незападни цивилизации оказват съпротива срещу този натиск от страна на Запада. Тук можем да включим индуистки, православни, африкански и до известна степен латиноамерикански държави. Най-силната съпротива срещу усилията за демократизиране обаче дойде от исляма и от Азия. Тази съпротива е вкоренена в широките движения за културно утвържда-ване, олицетворявани от ислямското възраждане и от азиатската агресивност.

Провалите на САЩ в Азия се дължат преди всичко на нарастващото икономическо благосъстояние и самоувереност на азиатските държави. Азиатските журналисти непрекъснато напомнят на Запада, че епохата на зависимост и подчинение е отминала и че онзи Запад, който през 40-те години произвежда половината от световния икономически продукт, доминира в ООН и формулира Всеобщата декларация за правата на човека, вече принадлежи на историята. „Усилията за налагане на принципа за правата на човека в Азия — твърди един сингапурски политик — би следвало да се съобразяват с промененото разпределение на силите в света след Студената война…. Западният контрол над Източна и Югоизточна Азия е значително отслабен.“286

Той е прав. Докато спогодбата в ядрената област между Съединените щати и Северна Корея, би могла да бъде окачествена като „постигната чрез преговори капитулация“, капитулацията на САЩ пред Китай и пред останалите азиатски сили по въпросите на правата на човека е безусловна. След като заплаши Китай, че няма да получи статут на най-облагодетелствана нация, ако не бъде по-сговорчив по проблемите на човешките права, администрацията на Клинтън първо стана свидетел на унижението на държавния секретар в Пекин, но отказа дори с формален жест да спаси престижа си, а после реагира на това поведение с отказ от своята дотогавашна политика и с отделяне на статута на най-облагодетелствана нация от проблемите на правата на човека. Китай на свой ред реагира спрямо тази проява на слабост чрез продължаване и задълбочаване на тъкмо онова поведение, срещу което възразява Клинтъновата администрация. Администрацията предприе подобни отстъпления в отношенията си със Сингапур относно хвърлянето в затвора на американски гражданин, както и с Индонезия по повод на насилията в Източен Тимор.

Способността на азиатските правителства да се съпротивляват срещу натиска на Запада по въпроса за правата на човека се подсилва от няколко фактора. Американските и европейските бизнессреди отчаяно се стремят да разширят търговията с тези бързо разрастващи се държави и инвестициите си там и подлагат своите правителства на силен натиск да не прекъсват икономическите си отношения с тях. В допълнение към това азиатските страни възприемат подобен натиск като посегателство над суверенитета си и незабавно си оказват взаимна подкрепа при възникването на подобни проблеми. Бизнесмени от Тайван, Япония и Хонконг, които инвестират в Китай, имат определен интерес Китай да запази своя статут на най-облагодетелствана нация в отношенията си със Съединените щати. Японското правителство като цяло се дистанцира от политиката на САЩ в защита на правата на човека. Няма да позволим „абстрактните идеи за права на човека“ да накърнят отношенията ни с Китай, заяви министър-председателят Киичи Миязава наскоро след събитията на площад Тянанмън. Държавите от АСЕАН не пожелаха да окажат натиск върху Мианмар и всъщност през 1994 г. допуснаха военната хунта на свое съвещание, докато Европейският съюз, в лицето на своя говорител, бе принуден да признае, че политиката му „не е била особено успешна“ и че съюзът ще трябва да се примири с отношението на АСЕАН към Мианмар. Освен това нарастването на икономическата сила на държави като Малайзия и Индонезия им дава възможност да „отговарят по еквивалентен начин“ на страни и фирми, които ги критикуват или се ангажират с неприемливо за тях поведение.287

В общи линии нарастващата икономическа мощ на азиатските държави им придава все по-голям имунитет срещу натиска на Запада за спазване на човешките права и за установяване на демокрация. „Сегашната икономическа мощ на Китай — отбелязва Ричард Никсън през 1994 г. — прави неблагоразумни лекциите на САЩ за права на човека. След две десетилетия те ще предизвикват само смях.“288

Дотогава обаче китайското икономическо развитие може да обезсмисли лекциите на Запада. Икономическият растеж придава сила на азиатските правителства в отношенията им със западните правителства. В един по-дългосрочен план той също така ще укрепи азиатските общества в отношенията им със западните. Ако демокрацията бъде установена в още азиатски държави, това ще стане само защото набиращите сила азиатска буржоазия и средна класа желаят това.

За разлика от споразумението да се продължи за неопределено време срокът на действие на Договора за неразпространение на ядрените оръжия, усилията на Запада да защитава правата на човека и демокрацията в институциите на ООН бяха сведени до нула. С няколко изключения, като случаите когато трябва да се заклейми Ирак, резолюциите за правата на човека винаги биват отхвърляни в ООН. С изключение на някои латиноамерикански държави, правителствата на останалите страни не желаят да се присъединят към усилията за подпомагане на това, което мнозина разглеждат като „империализъм на правата на човека“.

Така например през 1990 г. Швеция внесе от името на двайсет западни държави резолюция, заклеймяваща военния режим в Мианмар, но тази резолюция пропадна поради съпротивата на азиатските и други държави. Поражение търпят и резолюции, порицаващи Иран за нарушения на човешките права, а за цели пет години през 90-те Китай успя да си осигури азиатска подкрепа срещу внасяни от западни страни резолюции, изразяващи загриженост от нарушаването на човешките права в тази страна. През 1994 г. Пакистан постави на обсъждане в Комисията на ООН по правата на човека резолюция, осъждаща индийските насилия в Кашмир.

Приятелски настроените към Индия страни се обединиха срещу резолюцията, но това направиха и две от най-близките на Пакистан страни, Китай и Иран, които често пъти се оказват прицелна точка на подобни резолюции — те в крайна сметка убедиха Пакистан да оттегли своята резолюция. „След като Комисията на ООН по правата на човека не успя да заклейми жестокостите, извършени от Индия в Кашмир — отбелязва списание «Иконъмист», — тя всъщност ги толерира. Други страни също се измъкват от обвинение в масови убийства: Турция, Индонезия, Колумбия и Алжир се оказаха извън обсега на критиката. По този начин Комисията подкрепя правителства, които устройват касапници и практикуват мъчения, което е в пълно противоречие с идеята, заложена при създаването на Комисията.“289

Различията между Запада и другите цивилизации по проблемите на човешките права, както и ограничените възможности на Запада да постига целите си, проличаха най-ясно по време на Световната конференция по правата на човека, организирана от ООН във Виена през юни 1993 г. На едната страна бяха европейските и северноамериканските страни, а на другата — един блок от около 50 незападни страни; между петнайсетте най-активни бяха една латиноамериканска страна (Куба), една будистка страна (Мианмар), четири конфуциански страни с твърде различни политически идеологии, икономически системи и равнища на развитие (Сингапур, Виетнам, Северна Корея и Китай), както и девет мюсюлмански страни (Малайзия, Индонезия, Пакистан, Иран, Ирак, Сирия; Йемен, Судан и Либия). Лидерството на тази азиатско-ис-лямска група бе поето от Китай, Сирия и Иран. Между тези два блока останаха латиноамериканските страни без Куба, които често подкрепят Запада, както и африканските и православните страни, които понякога подкрепят позициите на Запада, но по-често им се противопоставят.

Въпросите, разделящи страните по цивилизационен принцип, бяха следните: универсалност срещу културен релативизъм по отношение на правата на човека; относителен приоритет на икономическите и социалните права (включващи правото на развитие) срещу политически и граждански права; поставянето на политически условия при оказването на икономическа помощ; учредяването на длъжност комисар на ООН по правата на човека; степента, в която да се допусне участие в правителствена конференция на неправителствените организации по правата на човека, които по същото време провеждаха своя конференция във Виена; особените права, които следва да бъдат подкрепени от конференцията; както и по-специфични въпроси, като дали да се разреши на Далай Лама да направи обръщение към конференцията и дали да бъдат експлицитно заклеймени нарушенията на правата на човека в Босна.

По тези въпроси между западните страни и азиатско-ислямския блок са налице дълбоки различия. Два месеца преди конференцията във Виена азиатските страни се срещнаха в Банкок, където приеха декларация, подчертаваща, че правата на човека „трябва да се разглеждат… в контекста на националните и регионалните особености и на различните исторически, религиозни и културни обкръжения“, че контролът върху правата на човека нарушава суверенитета на държавите и че поставянето на свързаните с правата на човека условия за отпускане на икономическа помощ противоречи на правото на развитие. Различията по тези и по други въпроси са толкова големи, че почти целият документ, изработен от подготвителната конференция в Женева в началото на май, бе заграден в скоби, отбелязващи несъгласието на една или повече страни.

Западните страни се оказаха зле подготвени за Виена, там те бяха малцинство, а в хода на обсъжданията направиха по-вече отстъпки, отколкото техните опоненти. В резултат на това, като се изключи солидната подкрепа на правата на жените, одобрената от конференцията декларация имаше минимален ефект. Както отбелязва един защитник на правата на човека, тя е документ, „изобилстващ с непълноти и противоречия“, тя представлява победа на азиатско-ислямската коалиция и поражение за Запада.290 Виенската декларация не съдържа изрично потвърждение на правото на свобода на словото, на печата, на сдружаването и на религията и поради това в много отношения е по-слаба от Всеобщата декларация за правата на човека, приета от ООН през 1948 г. Този обрат отразява залеза на западното могъщество. Един американски защитник на човешките права отбелязва: „Международният режим на правата на човека от 1945 г. вече не съществува. Американската хегемония ерозира. Европа, дори и в светлината на събитията от 1992 г., не е нищо повече от полуостров. Светът понастоящем е тъкмо толкова арабски, азиатски и африкански, колкото и западен. Днес Всеобщата декларация за правата на човека и международните спогодби имат по-малка стойност за голяма част от планетата, отколкото са имали през епохата непосредствено след Втората световна война.“ Един азиатски критик на Запада изразява сходни възгледи: „За пръв път след приемането на Всеобщата декларация за правата на човека страните не бяха изцяло подвластни на юдеохристиянството, а първостепенно място заеха традициите на естественото право. Тази безпрецедентна ситуация ще определи новата международна политика на човешките права. Освен това тя ще умножи поводите за конфликт.“291

„Големият победител от Виена — коментира друг наблюдател — определено е Китай, поне доколкото успехът се измерва с това любезно да заявиш на другите да се махат от пътя ти. Пекин печелеше по време на цялото съвещание просто като парадираше с влиянието си.“292 След като претърпя поражение в гласуването и бе надигран във Виена, Западът въпреки това няколко месеца по-късно успя да регистрира една съвсем не толкова незначителна победа срещу Kитай. Да си осигури провеждането на Летните олимпийски игри през 2000 г. бе важна задача на китайското правителство, което вложи значителни ресурси в опитите си да спечели домакинството. Китай направи огромна реклама на кандидатурата си за Олимпийските игри и очакванията на обществеността бяха големи; правителството лобираше пред други правителства да окажат натиск върху своите олимпийски комитети; Тайван и Хонконг се присъединиха към тази кампания. От другата страна, Конгресът на САЩ, Европейският парламент и организациите за правата на човека енергично се противопоставиха срещу избора на Пекин. Въпреки че в Международния олимпийски комитет гласуването е тайно, несъмнено е, че то е било по цивилизационен принцип. При първото гласуване Пекин, с голямата подкрепа на африканските държави, е класиран на първо място, а Сидни на второ. При следващото гласуване, след елиминирането на Истанбул, конфуцианско-ислямският блок изцяло дава гласовете си в полза на Пекин; след отпадането на Берлин и Манчестър, подадените за тях гласове се преливат към Сидни, осигуря-вайки му победата при четвъртото гласуване и налагайки унизително поражение на Китай, за което те обвиняват единствено Съединените щати.293 Ли Куан Ю коментира това по следния начин: „Америка и Англия успяха да съкрушат Китай… Привидната причина бяха правата на човека. Истинската причина беше политическа — да се покаже, че Западът е готов да зашлеви непослушните.“294 Несъмнено много повече хора в света се интересуват по-скоро от спорт, отколкото от човешки права, но като се има предвид поражението, което Западът претърпя по въпросите на човешките права във Виена и на други места, тази изолирана демонстрация на западно „зашлевяване“ също е напомняне за слабостта на Запада. Освен че способността на Запада да зашлевява непокорните намалява, парадоксът на демокрацията също отслабва волята му да подкрепя демокрацията в света след Студената война. По време на Студената война Западът и в частност Съединените щати бяха изправени пред проблема за „приятелски настроения тиранин“: сътрудничеството с военни хунти и диктатори, които са антикомунистически настроени и следователно са полезни партньори в Студената война, предизвиква безпокойство, а понякога и объркване, в случаите, когато тези режими грубо нарушават човешките права.

Сътрудничеството обаче можеше да бъде оправдавано като по-малкото зло: тези правителства обикновено бяха по-малко репресивни от комунистическите режими, а и можеше да се очаква, че ще бъдат по-ефимерни, както и по-податливи на американско и на друго външно влияние. Защо да не работим с един по-малко брутален приятелски настроен тиранин, ако алтернативата е по-брутален неприятел? В света след Студената война изборът може да бъде много по-сложен, ако трябва да се решава между приятелски настроен тиранин и неприятелска демокрация. Лековерното допускане на Запада, че демократично избраните правителства ще бъдат настроени за сътрудничество и прозападно ориентирани, не е задължително истинно в незападните общества, където изборната борба може да доведе на власт антизападно настроени националисти и фундаменталисти. Западът въздъхна с облекчение, когато алжирските военни се намесиха през 1992 г. и анулираха изборите, вече почти спечелени от фундаменталисткия Фронт за национално спасение. Западните правителства се успокоиха и когато фундаменталистката Партия на благоденствието в Турция и националистическата партия Бхаратия Джаната в Индия бяха отстранени от власт, след като отбелязаха изборни победи през 1995 и 1996 г. От друга страна, в контекста на своята революция Иран в някои отношения има един от по-демократичните режими в ислямския свят, а изборите в много арабски страни, включително в Саудитска Арабия и в Египет, почти сигурно биха довели на власт правителства, много по-малко съобразяващи се с интересите на Запада, отколкото недемократичните им предшественици. Едно демократично избрано правителство на Китай спокойно би могло да бъде силно националистически настроено. Тъй като западните лидери си дават сметка, че демократичните процеси в незападните общества често пораждат враждебни към Запада правителства, те се опитват да влияят върху изборите и едновременно с това губят ентусиазма cи да подпомагат демокрацията в тези общества.

Имиграцията

Ако приемем, че демографията е съдбата, то придвижванията на населението са моторът на историята. През миналите векове различната норма на демографски растеж, икономическите условия и държавната политика водят до масова миграция на гърци, евреи, германски племена, нордически племена, турци, руснаци, китайци и други. Понякога тези придвижвания протичат съвсем мирно, в други случаи са съпроводени с насилие. През XIX в. европейците са шампиони в дисциплината демографска инвазия. Между 1821 и 1925 г. около 55 милиона европейци мигрират зад океана, като 34 милиона от тях се отправят към Съединените щати. Западните нации завладяват, а в някои случаи и заличават от демографската карта други народи, изследват по-рядко населените земи и се настаняват там. Износът на хора е може би единственото най-важно измерение на възхода на Запада между XVI и XX в.

В края на XX в. се наблюдава различна и дори по-мощна вълна на миграция. През 1990 г. законните международни мигранта наброяват около 100 милиона, бежанците — около 19 милиона, а нелегалните мигранти са вероятно най-малко още десет милиона. Тази нова вълна на миграция се дължи отчасти на деколонизацията, на създаването на нови държави, на политически мерки в тези държави, насърчаващи или принуждаващи хората да се преселват. Тя се дължи обаче и на модернизацията и на техническото развитие. Подобренията в сферата на транспорта улесняват миграцията, ускоряват я и я поевтиняват; усъвършенстването на комуникациите стимулира търсенето на нови икономически шансове и помага да се съхрани връзката между емигрантите и останалите в родината семейства. Освен това по същия начин, по който икономическият растеж стимулира емиграцията през XIX в., икономическото развитие в незападните общества стимулира емиграцията през XX век. Миграцията се превръща в са-мовъзбуждащ се процес. „Ако приемем, че миграцията има основен «закон» — твърди Майрън Уайнър, — то той гласи, че миграционният поток, веднъж тръгнал, поражда от себе си дpyг поток. Мигрантите дават възможност на останалите в родината свои приятели и роднини да мигрират, като им да-ват информация как да направят това, осигуряват им средства да улеснят преместването им и помощ да си намерят работа и жилище.“ В резултат, по неговите думи, се получава „глобална миграционна криза“.295

Западните страни последователно и като една се противопоставят на разпространението на ядрените оръжия и подкрепят демокрацията и правата на човека. В пълен контраст с това техните възгледи по въпросите на имиграцията са били винаги двойнствени и се променят с промяната на баланса през последните две десетилетия на XX в. До 70-те години европейските държави са, общо взето, благоразположени към имиграцията и в някои случаи, най-вече в Германия и в Швейцария, я насърчават, за да се справят с липсата на работна ръка. През 1965 г. Съединените щати премахват датиращите от 20-те години ориентирани само към Европа квоти и драстично ревизират законите си, позволявайки огромно нарастване на числеността на имигрантите и стимулирайки нови източници на имиграция през 70-те и 80-те години. В края на 80-те години обаче високите равнища на безработица, нарастващата численост на имигрантите и техният преобладаващо „неевропейски“ характер предизвикват рязка промяна в европейските нагласи и политика. Няколко години по-късно подобни причини довеждат до сходна промяна в Съединените щати. Голяма група от мигранти и бежанци в края на XX в. се придвижва от едно незападно общество към друго. Огромният приток на имигранти към западните общества обаче по абсолютни стойности се равнява на западната миграция през XIX век. През 1990 г. в САЩ има 20 милиона имигранти от първо поколение, в Европа — 15,5 милиона, а в Австралия и Канада — 8 милиона. В пропорционално отношение имигрантите в Европа представляват 7–8% от цялото население. В САЩ през 1994 г. делът на имигрантите е 8,7%, два пъти повече, отколкото през 1970 г., като в Калифорния те съставляват 25%, а в Ню Йорк 16% от населението. През 80-те години в САЩ влизат около 8,3 милиона души, а през първите четири години на 90-те години — 4,5 милиона. Новите имигранти идват предимно от незападните общества. В Германия през 1990 г. турските имигранти възлизат на 1 675 000 души, като следващите по численост контингенти са от Югославия, Италия и Гърция. Към Италия основните източници на имигранти са Мароко, САЩ (вероятно завръщащи се у дома италиански американци), Тунис и Фи-липините. Към средата на 90-те години във Франция пребивават приблизително 4 милиона мюсюлмани, а в цяла Европа числеността им възлиза на 13 милиона. През 50-те години две трети от имигрантите в САЩ идват от Европа или от Канада; през 80-те години приблизително 35% от много по-голямата група имигранти идват от Азия, 45% — от Латинска Америка и по-малко от 15% — от Европа и Канада. Естественият демографски растеж на САЩ има ниски стойности, докато в Европа той клони към нулата. Имигрантите имат висока норма на раждаемост и поради това главно от тях ще дойде бъдещото нарастване на населението в западните общества. В резултат от това хората от западните страни се боят „не от нашествието на армии и танкове, а на мигранти, които говорят други езици, почитат други богове, принадлежат към друга култура и се страхуват, че те ще им отнемат работата, ще се настанят на земите им, ще се издържат от социалните им помощи и ще бъдат заплаха за техния начин на живот“296. Тези фобии, които се коренят в относителния демографски спад, отбелязва Стенли Хофман, се основават „на истински конфликти между културите и на загриженост за националната идентичност“297.

В началото на 90-те години две трети от мигрантите в Европа са мюсюлмани, а страховете на европейците от имиграцията са преди всичко страхове от мюсюлманската имиграция. Предизвикателството е демографско — имигрантите осигуряват 10% от раждаемостта в Западна Европа, а арабите 50% от раждаемостта в Брюксел, — както и културно. Мюсюлманските общности, били те турски в Германия или алжирски във Франция, не се интегрират към домашните култури и за голямо безпокойство на европейците не дават знаци, че това ще се случи. „Из цяла Европа нараства страхът — отбелязва през 1991 г. Жан Мари Домнаш — от мюсюлманска общност, която не признава граници, нещо като тринайсета нация в Европейската общност.“ Един американски журналист прави следния коментар по повод на имигрантите:

„Европейската враждебност е странно селективна. Много малко французи се страхуват от набези откъм Изток — в края на краищата поляците са католици. В голямата си част хора-та нито се страхуват от неарабските имигранти, нито ги пре-зират. Враждебността е насочена предимно към мюсюлманите. Думата «immigre» е станала почти синоним на исляма, който сега е втората по значение религия във Франция, и отразява културния и етническия расизъм, пуснал дълбоки корени във френската история.“298

Строго погледнато обаче, французите изявяват по-скоро културни, отколкото расистки нагласи към чужденците. Те допускат в законодателните си органи чернокожи африканци, които говорят добър френски, но не приемат в училищата си мюсюлмански момичета, които носят фереджета. През 1990 г. 76% от французите са на мнение, че в страната има прекалено много араби, докато 46% смятат, че има твърде много чернокожи, 40% намират, че азиатците са много, а 24% твърдят, че евреите са твърде много. През 1994 г. 47% от немците заявяват, че биха предпочели в квартала им да не живеят араби, 39% не искат поляци за съседи, 36% не желаят турци, а 22% — евреи.299 В Западна Европа насоченият срещу арабите антисемитизъм до голяма степен е изместил антисемитизма към евреите.

Противопоставянето на общественото мнение срещу имиграцията и враждебността към имигрантите се проявяват в екстремната си форма в актовете на насилие cpeщу имигрантските общности и срещу отделни лица, което се превърна в особен проблем в Германия в началото на 90-те години. Забележимо е нарастването на гласовете в подкрепа на десните, националистически, антиимиграционни партии. Тези гласове обаче рядко представляват голям процент.

Pепубликанската партия в Германия получи повече от 7% от гласовете в европейските избори през 1989 г., но само 2,1% в националните избори през 1990 г. Във Франция гласовете за Националния фронт, пренебрежим процент през 1981 г., се покачиха до 9,6% през 1988 г., след което се стабилизираха между 12 и 15% на регионалните и парламентарните избори. През 1995 г. двамата националистки настроени кандидати за президентския пост получиха 19,9%, а Националният фронт излъчи свои кметове в няколко града, включително в Тулон и в Ница. В Италия гласовете за коалицията между Северната лига и Националния съюз по същия начин нараснаха от 5% през 80-те години до между 10 и 15% в началото на 90-те години. В Белгия обединението Фламандски блок/Национален фронт стигна до 9% на местните избори през 1994 г., като в Антверпен получи 28%. В Австрия на парламентарните избори през 1986 г. Партията на свободата получи по-малко от 10%, през 1990 г. гласовете нараснаха до повече от 15% , а през 1994 г. достигнаха 23%.300

Тези европейски партии, противопоставящи се на мюсюлманската имиграция, са до голяма степен огледален образ на ислямистките партии в мюсюлманските страни. И двата типа формации са аутсайдерски, отричат корумпираната официална власт и нейните партии, печелят дивиденти от икономическите несгоди, особено от безработицата, отправят етнически и религиозни призиви и атакуват чуждите влияния в своето общество. И в двата случая екстремистката периферия се ангажира с актове на тероризъм и на насилие. В болшинството случаи, както ислямистките, така и европейските националистически партии се представят по-добре на местните, отколкото на националните избори. Мюсюлманските и европейските политически елити реагираха по един и същ начин на тези процеси. Както вече споменахме, в мюсюлманските страни правителствата придобиват все по-ислямска ориентация, във все по-голяма степен възприемат мюсюлмански символи и религиозни практики. В Европа основните партии възприемат реториката на десните, антиимигра-ционно настроени партии и прилагат предлаганите от тях мерки. В страни, където демократичната политика функционира ефикасно и съществуват две или повече партии, алтернативни на съответната ислямистка или националистическа партия, гласовете за последните достигат таван от 20%. Teзи партии надскачат въпросния таван само в случаите, когато не съществува друга ефективна алтернатива на партията или коалицията, управляваща в момента на изборите, както това се случи в Алжир, Австрия и до голяма степен в Италия. В началото на 90-те години европейските политически лидери се конкурират в податливостта си на антиимиграци-онните настроения. През 1990 г. Жак Ширак декларира, че „имиграцията трябва да бъде изцяло спряна“; министърът на вътрешните работи на Франция Шарл Паскуа през 1993 г. настоява за „нулева имиграция“, а Франсоа Митеран, Едит Кресон, Валери Жискар д’Естен, както и други влиятелни политици възприемат антиимиграционни нагласи. Имиграцията беше основен проблем при парламентарните избори през 1993 г. и очевидно допринесе за победата на консервативните партии. В началото на 90-те години политиката на френското правителство претърпя промени, затруднявайки придобиването на гражданство за деца на чужденци, имиграцията на семействата на чужденци, подаването на молба за убежище, издаването на френски входни визи на алжирци. Пребиваващите незаконно имигранти биваха депортирани, а полицията, както и другите държавни институции, имащи отношение към имиграцията, получиха повече пълномощия.

В Германия канцлерът Хелмут Кол и други политически лидери също изразиха загриженост във връзка с имиграцията, а най-важният ход на правителството се оказа поправката на Член XVI от Конституцията на Германия, гарантиращ убежище на „лица, преследвани заради политическите им убеждения“, и намаляване на помощта за търсещите полити-ческо убежище. През 1992 г. в Германия са поискали убежище 438 000 души, а през 1994 г. — само 127 000. През 1980 г. Англия драстично сведе числеността на приеманите в страната имигранти до около 50 000 годишно и това бе посрещнато с по-малко емоции и неодобрение в тази страна, отколкото в континентална Европа. Между 1992 и 1994 г. обаче Англия намали приема на лица, търсещи убежище, от над 20 000 до под 10 000. Когато паднаха бариерите пред свободното движение в рамките на Европейския съюз, Англия започна да гледа с безпокойство най-вече на заплахата от неевропейски имигранти, идващи от Европа. Като цяло, към средата на 90-те години западноевропейските държави се движат неизменно към свеждането до минимум, ако не и до ну-ла на имиграцията от неевропейски държави. Въпросът с имиграцията стана първостепенен проблем за Америка малко по-късно, отколкото в Европа и не бе съпроводен със същата емоционална интензивност. Съединените щати винаги са били страна на имигранти, винаги са имали съзнание за това и исторически погледнато, разполагат с изключително успешни методи за асимилация на новодошлите. Към това трябва да се добави, че в САЩ през 80-те и 90-те години безработицата е значително по-ниска, отколкото в Европа, и страхът на американците да не загубят работата си не е решаващ фактор за формиране на негативна нагласа срещу имиграцията. Освен това източниците на имиграцията в Америка са много по-разнообразни от тези в Европа, поради което страхът, че страната ще бъде залята от определена чужда група, няма национални измерения, макар в определени части на САЩ да е съвсем реален. Същевременно културната дистанция между двете основни мигрантски групи и културата на страната домакин е по-малка, отколкото в Европа: мексиканците са католици и испаноезични, а филипинците са католици и англоезични.

Въпреки тези обстоятелства през изминалия четвърт век след приемането на закона от 1965 г., разрешаващ значително увеличаване на азиатската и латиноамериканската имиграция, общественото мнение в Америка драстично смени нагласата си. През 1965 г. само 33% от обществеността настоява за снижаване на имиграцията. През 1977 г. 42% искат тъкмо това, през 1986 г. — 49%, а през 1993 г. — 61%. Демо-скопските проучвания през 90-те години неизменно показват, че повече от 60% са за намаляване на имиграцията.301 Макар икономическите съображения и икономическите условия да влияят на нагласите към имиграцията, постоянно нарастващата (и в добри, и в лоши времена) опозиция спрямо имиграцията подсказва, че културата, престъпността и начинът на живот имат много по-голямо значение за тази промяна на общественото мнение. „Много, ако не и повечето американци — коментира през 1994 г. един наблюдател — все още гледат на страната си като на населена от европейци, чиито закони са наследени от Англия, чийто език е и трябва да продължи да бъде английският, чиито институции и обществени структури се основават на западните класически норми, чиято религия има юдейско-християнски корени и чието величие е първоначално породено от протестантската трудова етика.“ Отразявайки тези настроения, 55% от анкетираните смятат, че имиграцията представлява заплаха за американската култура. Докато европейците съзират имиграционната заплаха като мюсюлманска или арабска, американците я съзират като латиноамериканска и азиатска, но най-вече като мексиканска. Запитани през 1990 г. от кои страни Съединените щати приемат прекалено много имигранти, американците посоч-ват Мексико два пъти повече от всяка друга страна, като след нея се нареждат Куба, Ориента (без да се уточнява), Южна Америка и Латинска Америка (без да се уточнява), Япония, Виетнам, Китай и Корея.302

Нарастващата публична опозиция срещу имиграцията в началото на 90-те години поражда политическа реакция, сравнима с европейската. Като се има предвид характерът на американската политическа система, десните и антиимиграционни партии не получиха повече гласове, но антиимиграционно настроените публицисти и заинтересованите гpyпи увеличиха своя брой, станаха по-активни и по-гласовити. До голяма степен негодуванието се съсредоточи върху незаконно пребиваващите имигранти, възлизащи на 3,5–4 милиона души, и политиците реагираха незабавно. Също както в Eвропа, най-силните реакции се наблюдаваха на местно и щатско равнище, където се поема по-голямата част от разходите за имигрантите. В резултат от това през 1994 г. Флорида, към която впоследствие се присъединиха още шест щата, поиска от федералното правителство 884 милиона долара годишно за покриване на разходите по образование, социални нужди, упражняване на законодателните мерки и други разходи, свързани с нелегалните имигранти. В Калифорния, щата с най-голям брой имигранти в абсолютни и относителни стойности, губернаторът Пийт Уилсън спечели публична подкрепа, настоявайки да се откаже правото на държавно образование за децата на нелегалните имигранти, отхвърлявайки възможността за американско гражданство на родените в САЩ деца на нелегални имигранти и прекратявайки държавните дотации за медицинска помощ на незаконно пребиваващите имигранти. През ноември 1994 г. калифорнийците с преобладаващо мнозинство одобриха Постановление 187, отменящо помощите за здравно обслужване, образование и социални нужди на незаконно пребиваващите чужденци и техните деца. Също през 1994 г. администрацията на Клинтън, отмятайки се от предишните си позиции, затегна имиграционния контрол, усложни процедурите по даване на политическо убежище, увеличи персонала на имиграционните служби и на службите за натурализация, подсили граничните си патрули и изгради бариери по границата с Мексико. През 1995 г. Комисията по имиграционни реформи, учредена от Конгреса през 1990 г., препоръча да се намали числеността на легалната имиграция от над 800 000 до 550 000 годишно, давайки предимство на малки деца и на членове на семейството, но не и на други роднини на вече получилите или очакващите американско гражданство — условие, което „изправи на нокти азиатско-американските и латиноамериканските семейства“303.

През периода 1995–1995 г. в Конгреса бяха внесени проектозакони, отразяващи много от препоръките на комисията, както и други мерки за ограничаване на имиграцията. Към средата на 90-те години имиграцията вече се превърна в централен политически въпрос в САЩ, а през 1996 г. Патрик Бюканън заложи противопоставянето на имиграцията като основен принцип в президентската си кампания. Съединените щати следват Европа в действията си по значително ограничаване на достъпа на лица от незападен произход в страната.

В състояние ли са Европа или Съединените щати да възпрат мигрантската вълна? Франция е в плен на сериозен демографски песимизъм, като се започне от вдигналия много шум роман от 70-те години на Жан Распай и се стигне до научните анализи на Жан Клод Шене от 90-те години. Тези чув-ства са резюмирани в коментара на Пиер Льолуш от 1991 г. „Историята, близостта и бедността обуславят факта, че Франция и Европа са обречени да бъдат завладени от провалилите се общества на Юга. Миналото на Европа е бяло и юдейско-християнско. Бъдещето — не.“304305 Бъдещето обаче не е безвъзвратно определено, нито пък нечие бъдеще е не-изменно. Въпросът не е дали Европа ще бъде ислямизирана или дали Съединените щати ще бъдат полатиноамериканчени. Той се отнася до това дали Европа и Америка ще се превърнат в общества на разлом, включващи две отделни и категорично обособени общности от две различни цивилизации, което на свой ред зависи от числеността на имигрантите и от степента на асимилирането им в западната култура, доминираща в Европа и в САЩ.

Като цяло европейските общества или не желаят да асимилират имигрантите, или срещат големи затруднения при опитите си да направят това, а и не е ясно доколко мюсюлманските имигранти и децата им желаят да бъдат асимилирани.

От това следва, че продължителната и многочислена имиграция вероятно би създала държави, разделени на християнска и мюсюлманска общност. Тази развръзка може да бъде избегната в зависимост от това доколко европейските правителства и народи ще пожелаят да заплатят цената на ограничаването на имиграцията, която включва пряко данъчно облагане за провеждане на антиимиграционни мерки, социалната цена на по-нататъшното отчуждаване на вече наличните имигрантски общности и потенциалните дългосрочни икономически разходи, свързани с липсата на работна ръка и с по-ниски темпове на растеж.

Проблемът с мюсюлманската демографска инвазия обаче вероятно ще отслабне, когато темповете на демографски растеж в северноафриканските и близкоизточните общества достигнат връхната си точка (което вече е факт за някои общества) и започнат да намаляват.306 Доколкото демографският натиск стимулира имиграцията, мюсюлманската имиграция би могла да бъде много по-малка през 2025 г. Това обаче не се отнася за Африка на юг от Сахара. Ако в Западна и Централна Африка започне икономическо развитие, което да стимулира социална мобилизация, мотивите и възможностите за имиграция ще се засилят и заплахата от „ислямизиране“ на Европа ще бъде заменена със заплахата от нейното „африканизиране“. Степента, в която ще се реализира тази заплаха, ще бъде съществено зависима от степента на намаляване на населението на Африка поради СПИН и други болести и от това доколко Южна Африка ще привлича имигранти от останалите части на континента.

Докато мюсюлманите са непосредственият проблем за Европа, мексиканците са непосредствен проблем за Съединените щати. Ако сегашните тенденции и политика продължат, съставът на населението на САЩ през първата половина на XXI в. ще се измени драстично, както е показано на таблица 8.2, като около 50% ще бъдат от бялата раса, а 25% — латиноамериканци. Както и в Европа, промяната на имиграционната политика и засилването на антиимиграционните мерки биха могли да изменят тези перспективи. Hо дори това да се случи, основен въпрос си остава доколко латиноамериканците ще бъдат асимилирани в американското

Източник: US Bureau of the Census, Population Projections of the United States by Age, Sex, Race and Hispanic Origin: 1995 (Washington U.S. Government Printing Office, 1996), pp. 12–13.

общество, както това е ставало с предишните имигрантски групи. Латиноамериканците от второ и трето поколение са подложени на значителен натиск и имат сериозни стимули за това. От друга страна, имигрантите от Мексико се отличават по редица потенциално важни показатели от останалите имигранти. Първо, имигрантите от Европа или от Азия трябва да прекосят океана; мексиканците прекосяват граница или река. Това, наред с непрекъснато подобряващите се транспортни и комуникационни възможности, им позволява да поддържат тесни връзки с родината си и да съхраняват близостта си с нея. Второ, мексиканските имигранти са съсредоточени в югозападната част на Съединените щати и формират една голяма мексиканска общност, простираща се от Юкатан до Колорадо (вж. карта 8.1). Трето, редица свидетелства показват, че съпротивата на мексиканските имигранти срещу асимилацията е по-силна, отколкото е при други имигрантски групи, и че мексиканците са склонни да запазват мексиканската си идентичност. Това се вижда особено ясно от битката около Постановление 187 в Калифорния през 1994 г. Четвърто, областта, населена с мексикански имигранти, е анексирана от Съединените щати след победата над Мексико в средата на XIX в. Мексиканското икономическо развитие почти сигурно ще предизвика реваншистки настроения. Съответно резултатите от американската военна експанзия от XIX в. могат да бъдат застрашени и евентуално да бъдат променени от мексиканската демографска експанзия през XXI в.

Променящото се съотношение на силите между цивилизациите затруднява все повече и повече Запада при постигането на неговите цели, свързани с неразпространението на оръжията, правата на човека, имиграцията и други подобни проблеми. За да сведе до минимум своите загуби в тази ситуация, Западът трябва умело да използва своите икономически ресурси по принципа на моркова и на тоягата в отношенията си с другите общества, да укрепи единството си и да координира политическите си мерки по такъв начин, че да не позволява на другите общества да противопоставят една западна страна на друга и да задълбочават и експлоатират различията между незападните държави. Способността на Запада да разгърне тези стратегии ще зависи от характера и интензивността на неговите конфликти с отправящите му предизвикателства цивилизации и от степента, в която той ще съумее да разпознае и да развие общи интереси с цивилизациите-люлки.

Държави-ядра и конфликти по линията на разлома

Цивилизациите са пределната форма на човешките племена и сблъсъкът на цивилизациите е всъщност племенен конфликт в глобален мащаб. Във формиращия се понастоящем свят държави и групи от две различни цивилизации могат да образуват ограничени по време ad hoc тактически съюзи и коалиции, за да налагат интересите си срещу общности от трета цивилизация или за други споделени цели. Отношенията между групите от различни цивилизации обаче почти никога не са особено близки, обикновено са хладни, а често и враждебни.

Наследените от миналото връзки между държави oт различни цивилизации, като например военните съюзи от периода на Студената война, вероятно ще отслабнат или ще изчезнат. Няма да имат покритие надеждите за тясно междуцивилизационно „партньорство“, каквито в един момент бяха изразени от лидерите на Русия и на Америка. Нововъзникващите междуцивилизационни отношения обикновено ще варират от дистанцираност до насилие, като най-често ще се проявяват в нещо средно между двете. В много случаи те ще се доближават до състоянието на „студен мир“, което според предупреждението на Борис Елцин може да се окаже бъдещето на отношенията между Русия и Запада. Друг тип междуцивилизационни отношения може да клони към състояние на „студена война“. Този термин, la guerra fria, е създаден през XIII в. от испанците, които описват чрез него своето „нелеко съвместно съществуване“ с мюсюлманите в региона на Средиземноморието, а през 90-те години на XX в. cпоред преценката на редица наблюдатели отново възниква „цивилизационна студена война“ между исляма и Запада.307 В един свят на цивилизации това няма да бъде единственото взаимоотношение, характеризиращо се с този термин. Студен мир, студена война, търговска война, квазивойна, труден мир, обременени отношения, ожесточено съперничество, конкуренция в съвместното съществувание, надпревара във въоръжаването: това са фразите, които вероятно най-добре описват отношенията между общности от различни цивилизации. Доверието и приятелството ще бъдат редки явления. Междуцивилизационният конфликт приема две форми. На локално или на микроравнище възникват конфликти по линията на разлома между съседни държави от различни цивилизации, между групи от различни цивилизации в границите на една държава и между групи, които подобно на тези в бившия Съветски съюз и в Югославия се опитват да изграждат нови държави от развалините на предишните. Конфликтите по линията на разлома са най-чести между мюсюлмани и немюсюлмани. Причините за тези войни, както и техният характер и динамиката им, са разгледани подробно в десета и единайсета глава. На глобално или на макроравнище възникват конфликти на държавите-ядра между основните държави на различните цивилизации. Проблемите, около които се зараждат тези конфликти, са класическите проблеми на международната политика. Тук се включват:

1) влияние при формирането на глобалните процеси и при действията на глобалните международни организации като ООН, Международния валутен фонд и Световната банка;

2) военна сила, демонстрирана в споровете около неразпространението на оръжията и контрола върху въоръженията, както и в надпреварата във въоръжаването;

3) икономическо могъщество и благосъстояние, демонстрирани в дебатите около търговията, инвестициите и други подобни въпроси;

4) човешки общности, което включва усилията на държава от една цивилизация да закриля родствени групи в друга цивилизация, да дискриминира хора от друга цивилизация или пък да ги прогонва от своята територия;

5) ценности и култура, конфликтите около които възникват, когато една държава се опита да наложи своите ценности на хора от друга цивилизация;

6) в определени моменти и територия, при което държавите-ядра стават фронтови участници в конфликтите по лини ята на разлома.

Тези проблеми, разбира се, са били източник на конфликти през цялата история на човечеството. Когато обаче cе включват държави от различни цивилизации, културните различия изострят конфликта. В конкуренцията помежду cи държавите-ядра се стремят да приобщят своите цивилизационни кохорти, да получат подкрепата на държави от трета цивилизация, да провокират вътрешно разделение и дезертьорство от враждебните им цивилизации и да използват подходяща комбинация от дипломатически, политически, икономически средства, тайни ходове, пропагандни действия и принуда, за да постигнат целите си. Малко вероятно е обаче държавите-ядра непосредствено да прилагат военна сила една срещу друга, освен в ситуации като тези в Близкия изток и на азиатския субконтинент, където държавите-ядра cе намират в пряко съприкосновение по цивилизационната линия на разлома. Иначе има вероятност държавите-ядра да встъпят във война помежду си само при две обстоятелства. На първо място такава война би могла да се развие от ескалацията на конфликти по линията на разлома между локални групи, когато техни родствени групи, включващи и държавите-ядра, се мобилизират в подкрепа на локалните участници в конфликта. Тази възможност обаче стимулира държавите-ядра на противоборстващите цивилизации да се стремят към предотвратяване или към разрешаване на конфликта по линията на разлома.

Второ, война между държавите-ядра би могла да избухне в резултат от промени в глобалния баланс на силите между цивилизациите. Както твърди Тукидид, в рамките на гръцката цивилизация нарастващата мощ на Атина довежда до Пелопонеската война. По същия начин историята на западната цивилизация е история на „хегемонистични войни“ между изгряващи и залязващи сили. Степента, в която сходни фактори подклаждат конфликт между изгряващи и залязващи държави-ядра на различни цивилизации, зависи отчасти от факта дали тези цивилизации предпочитат като начин на разрешаване на ситуацията балансиращо противодействие на новата възхождаща сила или „прикачване“ към нея. Докато „прикачването“, изглежда, е по-характерно за азиатските цивилизации, възходът на мощта на Китай би могъл да предизвика усилия за балансиращо противодействие от страна на други цивилизации, като Съединените щати, Индия и Русия. Несъстоялата се война за хегемония в западната история е войната между Великобритания и Съединените щати и по същество мирният преход от Pax Britannica към Pax Americana до голяма степен се дължи на културното родство между тези две общества. Липсата на такова родство при променящия се баланс на силите между Запада и Китай не гарантира въоръжен конфликт, но го прави по-вероятен. Динамичността на исляма е постоянен източник на множество относително малки войни по линията на разлома; възходът на Китай е потенциален източник на голяма междуцивилизационна война между държави-ядра.

Ислямът и Западът

Някои западни представители, включително и президентът Бил Клинтън, твърдят, че Западът има проблеми не с исляма, а само с ислямистките екстремисти. Хиляда и четиристотин годишната история показва обратното. Отношенията между исляма и християнството, както православното, така и западното, често са били бурни. Всяка от страните е олицетворявала другостта за своя контрапункт. Конфликтът между либералната демокрация и марксизма-ленинизма през XX в. е само ефимерно и повърхностно историческо явление в сравнение с постоянните и дълбоко конфликтни отношения между исляма и християнството. В дадени периоди е преобладавало мирното съвместно съществуване; по-често обаче взаимоотношенията са се характеризирали с изострено съперничество и с горещи войни с различна степен на интензивност. Джон Еспозито коментира това по следния начин: „Историческата динамика често поставя двете общности в състояние на съперничество, а понякога ги сблъсква в смъртоносна битка за власт, територии и човешки души.“308 През вековете съдбите на двете религии са ги издигали на вълна-та на възхода или на упадъка в една поредица от приливи, прекъсвания и отливи.

Първоначалната арабско-ислямска експанзия от началото на VII до средата на VIII в. довежда до установяването на мюсюлманско господство в Северна Африка, Иберия, Близкия изток, Персия и Северна Индия. В продължение на два века разделителните линии между исляма и християнството се стабилизират. След това, в края на XI в., християните отново възвръщат контрола си над западната част от Средиземноморието, покоряват Сицилия и завземат Толедо. През 1095 г. християнството предприема кръстоносни походи и в продължение на век и половина християнските владетели cе опитват с променлив успех да установят християнска власт над свещената земя и съседните й области в Близкия изток, като през 1291 г. загубват Акра, последната им крепост в този регион. Междувременно на сцената се появяват османските турци. Отначало те отслабват Византия, после покоряват по-голямата част от Балканите и Северна Африка, завладяват Константинопол през 1453 г. и обсаждат Виена през 1529 г. „В продължение на почти хиляда години — отбелязва Бърнард Луис, — от времето на първото нашествие на маврите в Испания до втората турска обсада на Виена, Европа се намира под постоянната заплаха на исляма.“309 Ислямът е единствената цивилизация, поставяла под съмнение оцеляването на Запада и тя е правила това поне два пъти.

Към XV в. приливната вълна обръща посоката си. Християните постепенно си възвръщат Иберия, приключвайки през 1492 г. в Гранада тази си задача. Междувременно европейските нововъведения в областта на океанското мореплаване позволяват първо на португалците, а после и на други народи да заобикалят земите, които са средоточие на исляма, и да достигнат Индийския океан и отвъд него. По същото време руснаците отхвърлят двувековното татарско владичество.

Османските турци правят последен опит за експанзия, като отново обсаждат Виена през 1683 г. Провалът им отбелязва началото на продължително отстъпление, включващо борбите на православните народи на Балканите за освобождение от османско владичество, експанзията на Хабсбургската империя и решителното настъпление на руснаците към Черно море и Кавказ. В продължение на около един век „бичът за християнството“ се превръща в „болния човек на Европа“.310

В края на Първата световна война Великобритания, Франция и Италия осъществяват coup de grace и установяват свое пряко или косвено управление върху останалата част от земите на Османската империя, с изключение на територията на Турската република. Към 1920 г. само четири мюсюлмански държави — Турция, Саудитска Арабия, Иран и Афганистан — запазват независимостта си от някаква форма на немюсюлманско господство.

Отстъплението на западния колониализъм на свой ред започва постепенно през 20-те и 30-те години и се ускорява драматично след Втората световна война. Разпадането на Съветския съюз донася независимост на още мюсюлмански общества. Според едно изчисление между 1757 г. и 1919 г. се извършват около 92 отнемания на мюсюлмански територии от немюсюлмански държави. Към 1995 г. 69 от тези територии са отново под мюсюлманско управление, а около 45 независими държави имат предимно мюсюлманско население. Насилственият характер на тези променящи се взаимоотношения се изразява във факта, че за периода 1820–1929 г. 50% от войните, в които са въвлечени двойки държави от различни религии, са войни между мюсюлмани и християни.311

Причините за този продължителен конфликт не се коренят в преходни явления, като например християнските страсти през XII в. или ислямския фундаментализъм от XX в. Те се дължат на характера на двете религии и на цивилизациите, основани върху тези религии. От една страна, конфликтът е следствие от различията, особено между мюсюлманското схващане за исляма като начин на живот, надхвърлящ и обединяващ религия и политика, и западнохристиянското разбиране за разделените сфери на властване на Бог и на кесар. Конфликтът се дължи обаче и на сходствата между тях. И двете религии са монотеистични, като за разлика от полите-истичните религии те не могат лесно да асимилират други божества и виждат света през дуалистичната схема „ние-те“. И двете религии са универсалистки, претендирайки, че са но-сители на единствената истинна вяра, към която трябва да се приобщят всички хора. И двете религии са мисионерски, водени от убеждението, че техните привърженици имат задължението да обръщат невярващите в единствената истинна вяра. Още от самото начало ислямската експанзия се осъществява чрез завоевания, а в удобни случаи същото прави и християнството. Паралелните идеи за „кръстоносен поход“ и за „джихад“ не само си приличат, но и отличават тези две вероизповедания от всички останали големи световни религии. Ислямът и християнството, заедно с юдейството, имат телеологични възгледи за историята, които се отличават от цикличните или статични концепции, преобладаващи в другите цивилизации. Степента на насилственост на конфликтите в историята се влияе от демографския растеж и спад, от икономическото развитие, от техническия прогрес и от степента на религиозна ангажираност.

Разпространението на исляма през VII в. е придружено от масови миграции на арабските народи в безпрецедентни „мащаби и темпове“ към Византийската и Сасанидската империя. Няколко века по-късно кръстоносните походи са до голяма степен резултат от икономическия растеж, експанзията на прираста на населението и от „клюнисткото възраждане“ в Европа от XI в., които правят възможна мобилизацията на големи маси от рицари и селяни за похода към Божи гроб. Когато първият кръстоносен поход достига Константинопол, пише един византийски хронист, като че ли „целият Запад, включително и варварските племена от Адриатическо море до Херкулесовите стълбове, се впуска в масово преселение, вдигнал се на поход към Азия като монолит.“312 През XIX в. внушителният прираст на населението отново предизвиква европейска експлозия, пораждайки най-голямата миграция на маси в историята, които нахлуват в мюсюлмански и в други земи.

Подобна смесица от фактори интензифицира конфликта между исляма и Запада в края на XX в. На първо място, големият прираст на мюсюлманското население довежда до голям брой безработни и недоволни млади хора, които биват привличани за каузата на исляма, упражнява натиск над съседните общества и довежда до мигриране на Запад. На второ място, ислямското възраждане възвръща на мюсюлманите вярата в уникалния характер и в ценността на тяхната цивилизация в сравнение с тези на Запада. Трето, паралелните усилия на Запада да универсализира своите ценности и институции, да поддържа своето военно и икономическо надмощие и да се намесва в конфликти в мюсюлманския свят предизвикват възмущението на мюсюлманите. Четвърто, провалът на комунизма премахна общия за Запада и за исляма враг и превърна всеки от тях в голямата потенциална заплаха за другия. Пето, засилените контакти между мюсюлмани и хора от Запада, както и смесването между тях, стимулира във всяка от двете цивилизации ново чувство за идентичност и за това колко много се отличава тя от идентичността на другия. Освен това взаимодействието и смесването изострят различията относно правата на членовете на една цивилизация в страна, доминирана от представители на друга цивилизация. През 80-те и 90-те години рязко се понижава толерантността към другия както в мюсюлманските, така и в християнските общества.

Така причините за подновения конфликт между исляма и Запада се коренят във фундаменталните въпроси за властта и за културата. Кто? Кого? Кой ще управлява? Кой ще бъде управляван? Централните въпроси на политиката, така както са определени от Ленин, лежат в основата на съперничеството между исляма и Запада. Съществува обаче още един конфликт, който Ленин би сметнал за незначителен — конфликтът между двете концепции за правилно и грешно и вследст-виe от това кой е прав и кой греши. Доколкото ислямът си остава ислям (което е несъмнено), а Западът си остава Запад (което е по-съмнително), този фундаментален конфликт между двете големи цивилизации и начини на живот ще продължи да определя отношенията им и в бъдеще така, както ги е определял в продължение на изминалите хиляда и четиристотин години.

Тези отношения се утежняват още повече от многото съществени въпроси, по които позициите на двете страни се различават или са в противоречие. В исторически план един от основните проблеми е за контрола на територии, но сега той е относително маловажен. От всичко 28 конфликта по линията на разлома между мюсюлмани и немюсюлмани в средата на 90-те години 19 са между мюсюлмани и християни.

Единайсет от тях са с православни християни, а седем — с представители на западното християнство в Африка и в Югоизточна Азия. Само един от тези кръвопролитни или потенциално кръвопролитни конфликти, този между хървати и босненци, се разгаря непосредствено по линията на разлома между Запада и исляма. Окончателният край на западния териториален империализъм и отсъствието засега на нова мюсюлманска териториална експанзия довеждат до известно географско обособяване, така че само на няколко места на Балканите западното и мюсюлманското общество имат обща граница помежду си. Поради това конфликтите между Запада и исляма са по-малко фокусирани върху територии, отколкото върху по-широки междуцивилизационни въпроси като например разпространение на оръжията, права на човека и демокрация, контрола над петрола, миграция, ислямски тероризъм и интервенции на западни страни.

В началото на Студената война представители на двете общности си дават ясна сметка за разрастващата се интен-зивност на този исторически антагонизъм. Така например през 1991 г. Бари Бъзан посочва множество причини за възникването на социетална студена война „между Запада и исляма, в която Европа може да се окаже на фронтовата линия“:

„Това развитие отчасти се дължи на противопоставянето между светски и религиозни ценности, донякъде е свързано с историческото съперничество между християнството и исляма, донякъде — с ревността на Запада, донякъде — с негодувание срещу доминиращата позиция на Запада в постколони-алното политическо преструктуриране на Близкия изток, а до известна степен то е резултат от горчивината и унижението при сравнението между постиженията на ислямската и на западната цивилизация през последните два века.“

Допълвайки това, той отбелязва, че „една социетална студена война с исляма би усилила повсеместно чувството за европейска идентичност в един решаващ за процеса на обединяване на Европа момент“. В този смисъл „на Запад може да се формира многочислена общност, която не само да подкрепя студена война с исляма, но и да поддържа политическа линия, ориентирана в тази посока“. През 1990 г. Бърнард Луис, известен западен изследовател на исляма, анализира „корените на мюсюлманската ярост“ и заключава:

„Сега вече трябва да е ясно, че сме изправени пред настроения и движения, които далеч надхвърлят равнището на локалните проблеми и политическите мерки, както и на ангажираните с тях държави. Това не е нищо друго освен сблъсък на цивилизациите — по същество може би ирационална, но несъмнено исторически обусловена реакция на един древен конкурент срещу нашето юдеохристиянско наследство, срещу светското ни настояще и срещу световното разпространение и на двете. Решаващо важно е ние, от своя страна, да не позволим да бъдем провокирани към не по-малко исторически обусловена и също толкова ирационална реакция cpeщу този конкурент.“313

Сходни наблюдения са налице и в ислямската общност. Както подчертава известният египетски журналист Мохамед Сид-Ахмед през 1994 г., „има несъмнени признаци за наближаващо стълкновение между юдеохристиянската западна етика и движението за ислямско възраждане, което сега се разраства от Атлантическия океан на Запад до Китай на Изток“. Виден индийски мюсюлманин прогнозира през 1992 г., че Западът е изправен пред „неизбежна конфронтация с мюсюлманския свят. Вълната на ислямските народи от Магреба до Пакистан ще даде началото на битка за нов световен ред“. Според известен юрист от Тунис битката вече е започнала: „Колониализмът се опита да деформира всички културни традиции на исляма. Аз не съм ислямист и не смятам, че съществува конфликт между религиите. Конфликтът е между цивилизациите.“314

През 80-те и 90-те години общата ориентация на исляма е антизападна. Това отчасти е естествено следствие от ислямското възраждане и реакция срещу очакваното или поза-падняване на мюсюлманските общества. „Възвръщането на позициите на исляма, независимо от конкретната му сектантска форма, означава отхвърляне на европейското и на американското влияние върху местното общество, политика и нрави.“315 В определени моменти в миналото мюсюлманските лидери са казвали на народите си: „Трябва да се позападним.“ Ако някой мюсюлмански лидер би изрекъл това в последната четвърт на XX в., той би останал без последователи. И наистина е изключително трудно да се открият изявления на мюсюлмани, били те политици, държавници, университетски преподаватели, бизнесмени или журналисти, които да възхваляват западните ценности и институции. Вместо това те подчертават различията между тяхната цивилизация и цивилизацията на Запада, превъзходството на своята култура и потребността да се поддържа целостта на тази култура срещу атаките на Запада. Мюсюлманите се страхуват от западната мощ, от заплахата, която тя представлява за тяхното общество и за тяхната вяра, и негодуват срещу нея. Те схващат западната култура като материалистична, корумпирана, упадъчна и неморална. Освен това те я намират за съблазнителна и поради това наблягат още повече на нуждата да се отхвърли влиянието й върху техния начин на живот. Мюсюлманите атакуват Запада не заради придържането му към несъвършена и погрешна религия, която, така или иначе, е „книжна религия“, а заради непридържането му към каквато и да било религия. В очите на мюсюлманите светският характер на западната цивилизация, нейната нерелигиозност и следователно нейната аморалност са по-големи злини, отколкото самото западно християнство, което ги е създало. По време на Студената война Западът характеризира своя противник като „безбожен комунизъм“; в конфликта на цивилизациите от периода след Студената война мюсюлманите гледат на своя противник като на „безбожния Запад“.

Този образ на Запада като арогантен, милитаристичен, репресивен, брутален и упадъчен се поддържа не само oт фундаменталистките имами, но и от хора, които мнозина на Запад биха приели за свои естествени съюзници и поддръжници. Малко книги от мюсюлмански автори, публикувани през 90-те години на Запад, са се радвали на хвалебствията, изписани и изречени за книгата на Фатима Мерниси „Ислямът и демокрацията“, обикновено посочвана от западни коментатори като смела изява на възгледите на една съвременна, либерална мюсюлманка.316 Портретът на Запада, обрисуван в тази книга, трудно обаче би могъл да бъде по-отблъскващ. Западът е „милитаристичен“, „империалистичен“, той „травматизира“ другите нации чрез „колониален терор“.

Индивидуализмът, отличителният белег на западната култура, е „източник на всички беди“. Мощта на Запада всява страх. Западът „единствен решава дали да използва сателити за просвещаването на арабите, или да хвърли бомби върху тях… Той унищожава нашите ресурси и нахлува в живота ни с вносните си продукти и телевизионни филми, които задръстват ефира… Той е сила, която ни смазва, затлачва нашите пазари и контролира нашата чиста природа, нашите инициативи и потенциали. Ето по този начин възприемаме собствената си ситуация, а войната в Персийския залив затвърди нашите възприятия“. Западът „укрепва мощта си чрез военни изследвания“, а после продава продуктите от тези изследвания на слаборазвитите страни, които са негови „пасивни консуматори“. За да се освободи от това робско положение, ислямът трябва да създаде собствени инженери и учени, да произвежда собствени оръжия (авторката не уточнява дали става дума за ядрени или за конвенционални оръжия) и „да се освободи от военната си зависимост от Запада“. Да повторим още веднъж: това не са възгледи на брадат аятолах с чалма на главата.

Каквито и да са политическите и религиозните им възгледи, мюсюлманите са единодушни, че между тяхната и западната култура съществуват дълбоки различия. „Равносметката“ според шейх Гануши показва, че „нашите общества се основават на ценности, различни от тези на Запада“. Американците „идват тук“, твърди египетски правителствен служител, „и искат да бъдем като тях. Те нямат никакво понятие от нашите ценности и от нашата култура“. Египетски журналист се присъединява към това мнение: „Ние сме различни. Имаме различен произход, различна история. От това следва, че имаме право на различно бъдеще.“ Както популярните, така и сериозните интелектуални мюсюлмански публикации непрестанно описват евентуални западни заговори и сценарии зa подчиняване, унижаване и подкопаване на ислямските институции и култура.317

Реакцията срещу Запада може да се разчете не само в главния интелектуален порив на ислямското възраждане, но и в промяната на отношението към Запада на правителствата на мюсюлманските държави. Правителствата, дошли на власт непосредствено след колониалния период, са като цяло ориентирани към Запада в своята политическа и икономическа идеология и в действията си и прозападно настроени във външната си политика, с някои изключения като Алжир и Индонезия, където независимостта е постигната чрез националистическа революция. Но прозападните правителства едно по едно дават път на правителства, които в по-малка стенен се идентифицират със Запада или са открито антизападни, какъвто е случаят с Ирак, Либия, Йемен, Сирия, Судан, Ливан и Афганистан. Не толкова драстични промени в същата насока настъпват в ориентацията и траекториите на движение на други държави — Тунис, Индонезия и Малайзия. Двата непоклатими военни съюзника на Съединените щати от периода на Студената война — Турция и Пакистан — се намират под вътрешния политически натиск на ислямистите, а връзките им със Запада стават все по-обтегнати.

През 1995 г. единствената мюсюлманска държава, която определено е повече прозападна, отколкото преди десет години, е Кувейт. Близките приятели на Запада в мюсюлманския свят сега са или като Кувейт, Саудитска Арабия и емиратите от района на Персийския залив — страни, зависими във военно отношение от Запада, или като Египет и Алжир — икономически зависими от него. В края на 80-те години комунистическите режими от Източна Европа рухват, след като става ясно, че Съветският съюз вече не може или не иска да им оказва икономическа и военна подкрепа. Ако стане ясно, че Западът вече няма да поддържа своите сателитни мюсюлмански режими, те вероятно ще бъдат сполетени от същата съдба.

Засилващите се антизападни настроения в мюсюлманския свят имат своя паралел на Запад в нарастващото безпокойство от ислямската заплаха, предизвикано предимно от мюсюлманския екстремизъм. На исляма се гледа като на източник на разпространение на ядрено оръжие и на тероризъм, а от страна на Европа — и като на източник на нежелани мигранти. Това безпокойство се споделя както от обществеността, така и от лидерите. Така например в проведено през ноември 1994 г. изследване на общественото мнение дали „ислямското възраждане“ представлява заплаха за интересите на Съединените щати в Близкия изток, 61% от извадка от 35 000 американци, интересуващи се от външна политика, отговарят с „да“, а само 28% отговарят отрицателно. Една година преди това, отговаряйки на въпроса коя държава представлява най-голяма заплаха за Съединените щати, американците посочват на първите три места Иран, Китай и Ирак. Запитани през 1994 г. кои са „най-големите заплахи“ за Съединените щати, 72% от населението и 61% от водещите политици в сферата на външната политика посочват „paзпространението на ядрените оръжия“, а 69% от населението и 33% от политиците посочват международния тероризъм — и двата проблема са свързани с исляма. В допълнение към това 33% от населението и 39% от лидерите виждат заплаха в евентуалната експанзия на ислямския фундаментализъм.

Подобни нагласи демонстрират и европейците. Taка например през пролетта на 1991 г. 51% от французите твърдят, че основната заплаха за Франция идва от Юга, а само 8% смятат, че тя идва от Изтока. И четирите държави, от които французите най-много се опасяват, са мюсюлмански: Ирак — 52%; Иран — 35%; Либия — 26% и Алжир — 22%.318 Западните политически лидери, включително германският канцлер и френският премиер, изразяват сходно безпокойство, а генералният секретар на НАТО декларира през 1995 г., че ислямският фундаментализъм е „опасен поне толкова, колкото комунизмът“ е бил опасен за Запада, а един „високопоставен член“ на Клинтъновата администрация сочи исляма като глобалния съперник на Запада.319

След почти пълното изчезване на военната заплаха от Изток планирането в НАТО е ориентирано все повече и повече към потенциалните заплахи от Юга. „Южният вал“, отбелязва през 1992 г. един американски военен наблюдател, заменя Централния фронт и „бързо се превръща в новата фронтова линия на НАТО“. За да посрещнат тези заплахи от Юга, южните страни-членки на НАТО — Италия, Франция, Испания и Португалия — започнаха да осъществяват съвместно военно планиране и операции, като същевременно привлякоха пра-вителствата от Магреба за консултации по начините за противопоставяне на ислямските екстремисти. Освен това тези потенциални заплахи дават основание за продължаването на значително американско военно присъствие в Европа. „Макар въоръжените сили на САЩ в Европа да не са панацея за проблемите, пораждани от фундаменталисткия ислямизъм — коментира един бивш американски висш държавен служител, — тези сили се отразяват съществено на военното планиране в тази зона. Спомняте ли си успешното разгръщане на американски, френски и британски войски от Европа в Пер-сийския залив през 1990–1991 г.? Хората от този регион си го спомнят!“320 При това, би могъл да добави той, те си го спомнят със страх, негодувание и омраза.

Като се имат предвид доминиращите усещания, които мюсюлманите и хората от Запада имат едни за други, плюс възхода на ислямския екстремизъм, едва ли трябва да се учудваме, че след Иранската революция от 1979 г. между ис-ляма и Запада се създаде ситуация на междуцивилизационна квазивойна. Това е квазивойна по три причини. На първо място, в сражение са въвлечени не целият ислям срещу целия Запад. Две фундаменталистки държави (Иран и Судан) и три нефундаменталистки (Ирак, Либия и Сирия) плюс широка гама от ислямистки организации, с финансовата подкрепа на други мюсюлмански страни като Саудитска Арабия, се сражават със Съединените щати, а понякога и с Англия, Франция и други западни държави и групи, като цяло също с Израел и изобщо с евреите. На второ място това е квазивойна, защото, ако изключим войната в Персийския залив от 1990–1991 г., тя се води с ограничени средства: тероризъм — от едната страна и въздушни сили, прикрити действия и икономически санкции — от другата. На трето място, това е квазивойна, защото въпреки че насилието е трайно, не е непрестанно. То се изразява в периодични действия на едната страна, които провокират ответни реакции на другата. Въпреки всичко квазивойната си е война. Дори ако изключим десетките хиляди избити иракски войници и цивилни по време на бомбардировките на Запада през януари-февруари 1991 г., броят на другите жертви и пострадали също възлиза на хиляди, при това този брой може да се разпредели почти равномерно в годините след 1979 г. Много повече хора от Запада бяха убити в тази квазивойна, отколкото по време на „истинската“ война в Персийския залив.

Освен това двете страни признават, че този конфликт е всъщност война. Още в предишни години аятолах Хомейни декларира недвусмислено, че „Иран всъщност е във война с Америка“321, а Кадафи редовно призовава към свещена война срещу Запада. Мюсюлманските лидери на други екстремистки групировки и държави също са давали подобни изявления. От страна на Запада Съединените щати характеризират, седем държави като „терористични“, пет от които са мюсюлмански (Иран, Ирак, Сирия, Либия и Судан); останалите две са Куба и Северна Корея. Всъщност това ги определя като врагове, защото те атакуват Съединените щати и техните приятели с най-ефикасното оръжие, с което разполагат, и по този начин признават състоянието на война с тях. Американски политици постоянно наричат тези страни „държави извън закона“, „насилнически“ и „гангстерски“, поставяйки ги по такъв начин извън цивилизационния международен ред и превръщайки ги в легитимни мишени на многостранни или едностранни контрамерки. Правителството на Съединените щати обвини хората, взривили Световния търговски център, че „се стремят да разпалят война на градски тероризъм cpeщу Съединените щати“, и заяви, че конспираторите, обвинени в планиране на следващи взривове в Манхатън, са „войници“ в борба, „равносилна на война“ срещу Съединените щати. След като мюсюлманите твърдят, че Западът води война срещу исляма, а представители на западни страни твърдят, че ислямски групи водят война със Запада, изглежда съвършено резонно да се заключи, че се разиграва нещо, което твърде много прилича на война. В тази квазивойна всяка страна се стреми да се възползва от собствената си сила и от слабостите на другата страна. Във военно отношение това е преди всичко война на тероризма срещу военновъздушните сили. Фанатизирани ислямски активисти използват отворените общества на Запада и залагат коли-бомби около подбрани цели. Западни военни експерти използват откритото небе на исляма и пускат бомби върху подбрани цели. Ислямските активисти планират убийствата на видни западни лидери и бизнесмени; Съединените щати кроят свалянето от власт на екстремистки ислямски режими. Според американското Министерство на отбраната в периода от петнайсетте години между 1980 и 1995 г. САЩ са участвали в седемнайсет военни операции в Близкия изток, като всичките са насочени срещу мюсюлмани. Не съществува подобна регулярност на военни операции на САЩ срещу която и да е друга цивилизация.

Засега, ако изключим войната в Персийския залив, всяка от страните поддържа градуса на насилието на разумно ниски равнища и се въздържа от определяне на актовете на насилие като военни действия, изискващи реакция на тотален удар. „Ако Либия нареди на своя подводница да потопи американски пътнически кораб — отбелязва «Иконъмист», — Съединените щати ще реагират на това като на акт на война от страна на самото правителство и няма да поискат екстрадирането на командира на подводницата. По принцип залагането на бомби в пътнически самолет от либийските тайни служби попада в същата категория.“322 При все това участниците в тази война прилагат едни към други много повече на-силствени тактически действия, отколкото са си прилагали взаимно Съединените щати и Съветския съюз по време на Студената война. С редки изключения нито една от двете свръхсили не избива целенасочено цивилни или дори военни на другата страна. Това обаче постоянно се случва в хода на квазивойната.

Американските лидери твърдят, че мюсюлманите, участващи в тази квазивойна, са незначително малцинство, чието насилие се заклеймява от мнозинството на умерените мюсюлмани. Това може и да е вярно, но не съществуват доказателства в подкрепа на подобно твърдение. В мюсюлманските страни изобщо не се наблюдават протести срещу насилието спрямо Запада. Мюсюлманските правителства, включително бункерните правителства, настроени приятелски към Запада и зависещи от него, си остават поразително резервирани, когато става дума за заклеймяване на терористични актове, насочени срещу Запада. От друга страна, европейските правителства и европейската общественост като цяло подкрепят действията на САЩ срещу мюсюлманските противници и рядко ги критикуват, което поразително контрастира с често проявяваното ожесточено противопоставяне на действията, предприемани от Америка срещу Съветския съюз по време на Студената война. При цивилизационните конфликти, за разлика от идеологическите, родствениците се държат един за друг. Основният проблем за Запада не е ислямският фундаментализъм. Той е ислямът, една различна цивилизация, чието население е убедено в превъзходството на своята култура и е обхванато от мания за малоценността на своята мощ. Проблемът за исляма не е ЦРУ или Министерството на отбраната на САЩ. Той е Западът, една различна цивилизация, чието население е убедено в универсалността на своята култура и вярва, че неговата доминираща, макар и западаща мощ му вменява в дълг да разпространява западната култура в целия свят. Това са основните компоненти, които подхранват конфликта между исляма и Запада.

Азия, Китай и Америка

Врящият котел на цивилизациите. Икономическите промени в Азия и особено в Източна Азия са един от най-важните процеси в света през втората половина на XX в. Към 90-те години това икономическо развитие предизвикваше икономическа еуфория у много наблюдатели, които гледат на Източна Азия и на целия тихоокеански регион като на свързана помежду си постоянно разрастваща се търговска мрежа, която ще осигури мира и хармонията между народите. Този оптимизъм се основава на съмнителната предпоставка, че търговският обмен е неизменен фактор за установяването на мир. Това обаче не отговаря на истината. Икономическият растеж поражда политическа нестабилност в страните и в междудържавните отношения, като променя съотношението на силите между държави и региони. Икономическият обмен поставя хората в контакт едни с други, но не им носи съгласие. В исторически план той често е довеждал до дълбоко съзнание за различията между народите и е стимулирал взаимни страхове. Търговията между страните довежда до конфликти, както и до печалба. Ако опитът от миналото е валиден, Азия на слънчевата икономика ще породи Азия на политическите сенки, Азия на нестабилност и конфликти.

Икономическото развитие на Азия и нарастващата самоувереност на азиатските общества рушат международната политика най-малкото по три начина. Първо, икономическото развитие дава възможност на азиатските държави да разширяват военния си потенциал, поражда несигурност за бъдещите отношения между тези държави и извежда на преден план проблеми и съперничества, които са били приглушава-ни по време на Студената война, като по този начин се повишава вероятността от възникване на конфликти и нестабилност в региона. Второ, икономическото развитие увеличава интензивността на конфликтите между азиатските общества и Запада, предимно Съединените щати, и усилва способността на азиатските общества да надделяват в тези конфликти. Трето, икономическият растеж на най-голямата азиатска сила Китай засилва неговото влияние в региона, както и възможността той да установи традиционната си хегемония в Източна Азия, като с това принуждава останалите страни или да се „прикачат“ към него и да се приспособят към това развитие, или да „балансират“ и да се стремят да възпират китайското влияние.

В течение на няколкото века на западно надмощие съществните международни отношения представляват игра на Запада, разигравана между основните западни сили, към която до известна степен се присъединяват първо Русия през XVIII в. и после Япония — през XX в. Европа е основна арена на кон-фликтите и на сътрудничеството между великите сили, а по време на Студената война главната фронтова линия на конфронтацията между свръхсилите дори минава през сърцето на Европа. Доколкото значимите международни отношения в света след Студената война имат основно трасе, това трасе е Азия и по-конкретно Източна Азия. Азия е врящият котел на цивилизациите. Дори само Източна Азия включва общества, които принадлежат към шест цивилизации — японската, синоистката, православната, будистката, мюсюлманската и западната, — а Южна Азия прибавя към тях и индуистката. Държавите-ядра на четири цивилизации, Япония, Китай, Русия и Съединените щати, са основни актьори на сцената на Източна Азия; Южна Азия прибавя към тях Индия, а Индонезия е непрестанно увеличаваща мощта си мюсюлманска държава. Освен това в Източна Азия има няколко средни cили с нарастваща икономическа мощ: Южна Корея, Тайван и Малайзия, плюс един потенциално силен Виетнам. В резултат от това се получава сложен модел на международни отношения, който в много отношения може да се сравнява с моделите, съществували през XVIII и XIX в. в Европа и заредени с непостоянството и с несигурността, характеризиращи многополюсните ситуации.

Мултисиловият и мултицивилизационен характер на Източна Азия я отличава от Западна Европа, а икономическите и политическите различия подсилват този контраст. Всички страни на Западна Европа са стабилни демократични държави, имат пазарна икономика и високо равнище на икономическо развитие. В средата на 90-те години в Източна Азия има една стабилна демократическа държава, няколко нови и нестабилни демокрации, четири от петте останали комунистически диктатури в света, плюс милитаристични правителства, лични диктаторски режими и еднопартийни авторитарни системи. Равнищата на икономическо развитие варират от равнището на Япония и Сингапур до това на Виетнам и Cеверна Корея. Съществува обща тенденция към пазарна икономика и икономическо отваряне, но икономическите системи все още се движат в диапазона между командно-административната система на Северна Корея, през различни комбинации между държавен контрол и частна инициатива, до laissez-faire икономиката на Хонконг.

Като изключим степента, в която китайската хегемония в дадени моменти въдворява ред в региона, в Източна Азия никога не е съществувало международно общество (в британския смисъл на това понятие), каквото има в Западна Европа.323 В края на XX в. Европа е обвързана чрез изключително плътна мрежа от международни институции: Европейски съюз, НАТО, Западноевропейски съюз, Съвет на Европа, Организация за сигурност и сътрудничество в Европа и други. В Източна Азия няма нищо, което да може да се сравнява с това, с изключение на АСЕАН, невключваща нито една велика сила и, общо взето, отбягваща въпросите на сигурността, като там едва сега започва придвижване към най-примитивните форми на икономическа интеграция. През 90-те години бе създадено много по-широкото Споразумение за тихоокеан-ско икономическо сътрудничество, което включва повечето държави от региона на Тихия океан, но тази институция е още по-слаба от АСЕАН. Няма други многостранни институции, които да обвързват основните държави в Азия.

И отново за разлика от Западна Европа, в Източна Азия са разпръснати множество семена на конфликти между отделните държави. Всепризнати зони на опасност са двете корейски и двете китайски държави. Те обаче са наследство от Студената война. Значимостта на идеологическите различия намалява и към средата на 90-те години значително се разширяват отношенията между двете китайски държави, а започват да се развиват отношения и между двете корейски държави. Вероятността корейци да се сражават срещу корейци съществува, но не е особено голяма; вероятността китайци да се сражават срещу китайци е по-голяма, но все пак е ограничена, освен ако Тайван не се отрече от китайската си идентичност и не провъзгласи официално независима република Тайван. Един китайски военен документ с одобрение цитира думите на тайвански генерал, който казва: „Трябва да има граници на борбите между членовете на едно семейство.“324 Въпреки че насилието между двете корейски и двете китайски държави си остава възможно, културната близост вероятно след време ще елиминира тази перспектива.

В Източна Азия наследените от Студената война конфликти се допълват и подменят от други потенциални конфликти, отразяващи стари съперничества и нови икономически отношения. Анализите на сигурността на Източна Азия от началото на 90-те години редовно характеризират региона като „опасна зона“, като „узрял за отношения на съперничество“, като регион на „няколко студени войни“, като „запътил се назад към бъдещето“, където ще преобладават войни и нестабилност.325

За разлика от Западна Европа, Източна Азия от 90-те години има нерешени териториални спорове, най-важни от които са споровете между Русия и Япония за Курил-ските острови, между Китай, Виетнам и Филипините, а потенциално и други държави от Югоизточна Азия — за Южнокитайско море. Различията около границите между Китай, от една страна, и Русия и Индия, от друга, бяха отслабени в средата на 90-те години, но може отново да излязат на повърхността. Същото може да стане и с претенциите на Китай спрямо Монголия. Бунтове и движения за отцепване, в повечето случаи подкрепяни отвън, са налице в Минданао, Източен Тимор, Тибет, Южен Тайланд и Източен Мианмар. В допълнение към това, докато в средата на 90-те години между държавите в Източна Азия съществуват мирни отношения, през последните 50 години се водят големи войни в Корея и Виетнам, а най-голямата сила в Азия — Китай — се сражава с американците и с почти всичките си съседи, включително с корейци, виетнамци, китайски националисти, индийци, тибетци и руснаци. През 1993 г. анализ на китайските военни сочи осем регионални горещи точки, които застрашават военната сигурност на Китай, а китайската Централна военна комисия стига до заключението, че, общо взето, перспективите на сигурността в Източна Азия са „много мрачни“. След векове на конфликти Западна Европа е миролюбива и там войната е немислима. Войната в Източна Азия не е немислима, а, както посочва Арон Фридбърг, миналото на Европа може би ще е бъдеще за Азия.326

Икономическата динамика, териториалните спорове, наново възникващите съперничества и политическата несигурност водят до значително увеличение на военните бюджети и на военния потенциал на Източна Азия през 80-те и 90-те години на нашия век. Възползвайки се от новото си богатство и в много случаи от високообразованото си население, държавите в Източна Азия подменят големите, зле екипирани „селски“ армии с по-малки, по-професионални и добре оборудвани с техника военни сили. Със засилване на съмненията около степента на обвързаност на САЩ с Източна Азия държавите се стремят да разчитат главно на себе си във военно отношение. Въпреки че източноазиатските държави продължават да внасят значителни количества оръжия от Европа, САЩ и бившия Съветски съюз, те дават приоритет на трансфера на технологии, позволяващи им сами да произвеждат модерни самолети, ракети и електронни съоръжения. Япония и държавите на китайската цивилизация — Китай, Тайван, Сингапур и Южна Корея — постепенно изграждат авангардна военна промишленост. Като вземат предвид приморската география на Източна Азия, те отдават приоритет на бързото пренасяне на силите, на авиацията и на флота. В резултат от това държави, които преди това във военно отношение не са били в състояние да воюват една с друга, сега могат да го правят. Подобно трупане на военна мощ се отличава с не особена прозрачност, поради което предизвиква подозрения и несигурност.327 В ситуация на променящ се баланс на силите всяко правителство неизменно и основателно се пита: „Кой ще ми бъде враг след десет години и кой (ако изобщо има такъв) — приятел?“

Азиатско-американските студени войни. В края на 80-те и в началото на 90-те години отношенията между Съединените щати и азиатските страни, с изключение на Виетнам, стават все по-антагонистични, а способността на САЩ да доминират в тези противоречия намалява. Тези тенденции са особено забележими, що се отнася до големите сили в Източна Азия, а американските отношения с Китай и Япония се развиват по паралелен образец. Американците, от една страна, и китайците и японците, от друга, говорят за студени войни, които се водят между техните държави.328 Тези паралелно развиващи се тенденции започнаха по време на администрацията на Буш и се ускориха по времето на Клинтън. Към средата на 90-те години американските отношения с двете големи азиатски сили могат в най-добрия случай да се окачествят като „напрегнати“, а изгледите те да станат по-малко напрегнати не са особено големи.329

В началото на 90-те години японско-американските отношения все повече и повече се нажежават поради противоречия по редица въпроси, включващи ролята на Япония във войната в Персийския залив, американското военно присъствие в Япония, японските нагласи към американските политически мерки, санкциониращи неспазването на човешките права в Китай и в други страни, японското участие в омиротворителни операции и най-вече — икономическите отношения и по-специално търговията. Заплахите с търговска война станаха нещо обичайно.330 Американски висши държавни служители, най-вече от администрацията на Клинтън, настояват за все повече отстъпки от страна на Япония; японските лидери се съпротивляват все по-ожесточено на тези претенции.

При това всяко следващо американо-японско противоречие става все по-остро и по-трудно разрешимо от предишното.Така например през март 1994 г. президентът Клинтън подписа постановление, с което той получава власт да прилага по-строги търговски санкции спрямо Япония, което доведе до протести не само от страна на японците, но и от ръководството на ГАТТ, основната световна търговска организация. Малко по-късно Япония отвърна с „настървена атака“ срещу водената от САЩ политика, а скоро след това CAЩ „официално обвини Япония“ в дискриминация към американските компании при възлагането на правителствени поръчки. През пролетта на 1995 г. Клинтъновата администрация заплаши, че ще наложи 100% мита върху вноса на японски луксозни коли, като споразумение за отменянето им бе постигнато малко преди тези санкции да влязат в сила. Двете държави бяха въвлечени в ситуация, напомняща много на търговска война. Към средата на 90-те години изострянето на отношенията бе стигнало дотам, че водещи японски политици започнаха да поставят под въпрос американското военно присъствие в Япония.

През всичките тези години общественото мнение в двете страни постоянно се настройва все по-недружелюбно към другата страна. През 1987 г. 87% от американците твърдят, че в общи линии имат приятелско отношение към Япония. Към началото на 90-те години техният дял спада до 67%, а през 1993 г. едва 50% от американците са добронамерени към Япония, а почти две трети заявяват, че избягват да купу-ват японски стоки. През 1985 г. 73% от японците описват японо-американските отношения като приятелски, а през 1993 г. 64% ги определят като неприятелски. 1991 г. бележи решаващ обрат в нагласата на общественото мнение по по-сока извън модела от времето на Студената война. През тази година всяка от двете страни замества Съветския съюз във възприятията на другата. За пръв път американците поставят Япония преди Съветския съюз като страна, представляваща заплаха за американската сигурност, и за пръв път японците поставят Съединените щати преди Съветския съюз като страна, която застрашава тяхната сигурност.331

Промените в нагласите на общественото мнение са придружени от промени във възприятията на елитите. В Съединените щати се появи значителна група от университетски преподаватели, интелектуалци и политически ревизионисти, изтъкващи културните и структурните различия между двете страни, както и необходимостта Съединените щати да поемат много по-твърд курс в икономическите си отношения с Япония. Образът на Япония в медиите, публицистиката и романите за широка публика придобива все по-негативна окраска. По сходен образец в Япония се появява ново поколение политически лидери, неизпитали американската мощ и милосърдие след Втората световна война, които се гордеят с икономическите успехи на страната си и са готови да се про-тивопоставят на американските претенции по немислим за техните предшественици начин. Тези японски „бунтовници“ са контрапунктът на американските „ревизионисти“, а и в двете страни политиците установиха, че придържането към твърда линия в японско-американските отношения се приема добре от избирателите.

В края на 80-те и в началото на 90-те години американските отношения с Китай също стават все по-антагонистични. Конфликтите между двете страни, заяви Дън Сяопин през септември 1991 г, представляват „нова студена война“, фраза, която китайската преса често повтаря. През август 1995 г. правителствената агенция по печата декларира, че „китайско-американските отношения се намират на най-ниската си точка, откакто двете страни са установили дипломатически отношения помежду си“ през 1979 г. Китайски политици редовно говорят за намеса във вътрешните работи на Китай. През 1992 г. в документ за служебно ползване на китайското правителство се твърди: „Трябва да подчертаем, че след като останаха единствената свръхсила в света, Съединените щати cе втурнаха да налагат нова хегемония и да провеждат политика на силата, но тъй като тяхното могъщество е в относителен упадък, съществуват граници, които те не могат да прекрачат.“ През август 1995 г. президентът Цзян Цзъмин заяви: „Западните враждебни сили нито за миг не са се отказали от своя план да позападнят и да «разделят» нашата страна.“ Към 1995 г. е налице широк консенсус между китайските политици и учени, че Съединените се опитват „да разделят териториално Китай, да го подчинят политически, да го oгpaничават стратегически и да го разстроят икономически.“332

Подкрепящите тези обвинения свидетелства са налице. Съединените щати разрешиха на президента на Тайван Ли да посети САЩ, продадоха 150 самолета Ф-16 на Тайван, провъзгласиха Тибет за „окупирана суверенна територия“, заклеймиха Китай за нарушаване на човешките права, не позволиха Пекин да поеме домакинството на олимпийските игри през 2000 г., нормализираха отношенията си с Виетнам, oбвиниха Китай, че изнася за Иран компоненти за химически оръжия, наложиха му търговски санкции за продажбата на ракети на Пакистан и го заплашиха с допълнителни икономически санкции, като същевременно блокираха приемането му в Световната търговска организация. Всяка от двете страни обвинява другата в непочтеност: според американците Китай нарушава споразумението за износ на ракети, за правото на интелектуална собственост и за затворническия труд; според китайците Съединените щати нарушават международни споразумения, разрешавайки на президента на Тайван да посети САЩ и продавайки на Тайван изтребители, снабдени с авангардна електроника.

В Китай най-значимата група с антагонистични възгледи спрямо Съединените щати са военните, които очевидно редовно оказват натиск върху правителството за възприемане на по-твърда линия към Съединените щати. Както се твърди, през юни 1993 г. сто китайски генерали са изпратили писмо до Дън Сяопин, оплаквайки се от „пасивната“ политика на правителството към Съединените щати и от неспособността му да се противопостави на опитите на САЩ да „изнудват“ Китай. През есента на същата година поверителен документ на китайското правителство резюмира основните причини от гледна точка на военните за конфликт със Съединените щати: „Тъй като Китай и Съединените щати отдавна са в конфликт помежду си по различни въпроси на идеологията, со-циалните системи и външната политика, се оказва невъзможно фундаментално подобряване на китайско-американските отношения.“ След като американците смятат, че Източна Азия ще стане „сърцето на световната икономика… Съединените щати не могат да толерират могъщ противник в Източна Азия“333. Към средата на 90-те години официални китайски представители и агенции редовно обрисуват Съединените щати като враждебна сила.

Нарастващият антагонизъм между Китай и Съединените щати се стимулира отчасти от вътрешната политика на двете страни. Също както в случая с Япония информираното американско обществено мнение е разделено. Много фигури от висшето общество настояват за конструктивни ангажименти с Китай, за разширяване на икономическите отношения и за въвличането на Китай в така наречената общност на нациите.

Други изтъкват потенциалната заплаха, която представлява Китай за американските интереси, заявяват, че помирителните действия спрямо Китай водят до негативни резултати и настояват за политика на категорично сдържане. През 1993 г. американското обществено мнение поставя Китай на втоpo място след Иран като страна, представляваща най-голяма заплаха за САЩ. Американските политици често залагат на символични жестове като посещението на президента Ли в Корнелския университет и срещата на Клинтън с Далай Лама, които предизвикват яростта на китайците, като съще-временно съветват администрацията да пренебрегне въпроса за правата на човека в интерес на икономиката, както в случая с продължаването на статута на най-облагодетелствана нация. Що се отнася до китайската страна, правителството се нуждае от нов враг, за да подплати призивите си към китайски национализъм и да легитимира властта си. Тъй като борбата около наследяването на властта се проточи, политическото влияние на военните нарасна, а президентът Дзян и другите претенденти за властта на Дън, не можеха да си позволят да бъдат толерантни при отстояване на китайските интереси.

Така в течение на едно десетилетие отношенията на САЩ както с Япония, така и с Китай се влошиха. Този обрат в американо-азиатските отношения е толкова всеобхватен и включва толкова много различни области, че изглежда малко вероятно причините за него да бъдат намерени в отделни конфликти на интереси, свързани с резервни части за коли, продажба на фотоапарати или с военни бази, от една страна, и с хвърлянето в затвора на дисидентите, продажбата на оръжия и интелектуалното пиратство, от друга. Освен това фактът на едновременно изостряне на отношенията на САЩ с двете големи сили в Азия е в несъмнено противоречие с американските национални интереси. Елементарните правила на дипломацията и на силовата политика диктуват Съединените щати да се опитват да играят поединично, или поне да омекотят отношенията си с едната от страните, ако те станат по-конфликтни с другата. Това обаче не се случва. Намесват cе по-едроформатни фактори, които стимулират конфликта в американо-азиатските отношения и усложняват възможностите за решаване на конкретни проблеми на тези взаимоотношения.

Този общ феномен има и общи причини. На първо място, нарасналото взаимодействие между азиатските общества и Съединените щати под формата на разширени комуникации, търговия, инвестиции и информираност едни за други умножава проблемите и темите, по които биха могли да се сблъскват и фактически се сблъскват интересите. Това разширено взаимодействие довежда до превръщането в заплаха на практиките и вярванията на всяка от страните, които от дистанция изглеждат безобидно екзотични.

На второ място, съветската заплаха през 50-те години доведе до сключването на договор за сигурност между САЩ и Япония. Нарастването на съветската мощ през 70-те години направи възможно установяването на дипломатически отношения между САЩ и Китай през 1979 г. и ad hoc сътрудничеството между двете страни в полза на общите им интереси за неутрализиране на тази заплаха. Краят на Студената война елиминира първостепенните общи интереси на Съединените щати и азиатските сили, без да предложи нищо в замяна. Вследствие на това на преден план излязоха други проблеми, при които е налице значителен конфликт на интереси. На трето място, икономическото развитие на страните от Източна Азия промени цялостния баланс на силите между тях и Съединените щати. Както вече видяхме, азиатците все повече и повече утвърждават значимостта на своите ценности и институции и превъзходството на своята култура над западната. От друга страна, американците, особено след победата си в Студената война, са склонни да вярват в универсалната релевантност на своите ценности и институции и в това, че все още разполагат със силата да формират външната и вътрешната политика на азиатските общества.

Изменящата се международна обстановка поставя на преден план основните различия между азиатската и американската цивилизация. На най-общо равнище конфуцианският етос, пронизващ много азиатски общества, поставя ударение върху ценностите на авторитета, йерархията, подчинената роля на индивидуалните права и интереси, върху значението на консенсуса, избягването на конфронтацията, „спасяването на престижа“, върховенството на държавата над обществото и на обществото над индивида. Азиатците са склонни да виждат развитието на своите общества в мащабите на векове и хилядолетия и да придават първостепенно значение на умножаването на дългосрочните изгоди. Тези нагласи контрастират с американската вяра в свободата, равенството, демокрацията и индивидуализма и с американската склонност към недоверие спрямо държавата, към противопоставяне на ав-торитета, към търсене на баланс и уравновесяване в политиката, към насърчаване на конкуренцията, към издигане в култ на човешките права, към забравяне на миналото и пренебрегване на бъдещето, към съсредоточаване около максимизиране на непосредствената изгода. Източниците на конфликта са във фундаменталните различия на обществата и културите. Тези различия имат значителни последствия за отношенията между Съединените щати и основните азиатски общества.

Дипломатите полагат огромни усилия да разрешат американо-японските конфликти в икономическата област, най-вече що се отнася до японския търговски излишък и съпротивата на Япония срещу американските стоки и инвестиции. Японо-американските търговски преговори започнаха твърде много да приличат на съветско-американските преговори за контрол върху въоръженията по време на Студената война. Към 1995 г. преговорите между Япония и Америка бяха дори по-малко резултатни в сравнение с американо-съветските преговори, защото конфликтните ситуации се дължат на фундаменталните различия между икономиките на двете страни и най-вече на уникалния характер на японската икономика в сравнение с икономиките на основните индустриални страни. Вносът на индустриални стоки в Япония съставлява около 3,1% от нейния брутен национален продукт, докато за останалите големи индустриални страни той възлиза средно на 7,4%. Преките чуждестранни инвестиции в Япония съставляват незначителния дял от 0,7% от нейния общ национален продукт, докато за Съединените щати те възлизат на 28,6%, а за Европа — на 38,5%. В началото на 90-те години Япония единствена от големите индустриални страни, има бюджетен излишък.334

В основни линии японската икономика не се развива под диктата на това, което се смята за универсални закони на западните икономики. Лековатото предположение на западните икономисти от 80-те години, че девалвацията на долара ще намали японския търговски излишък, се оказа погрешно. Макар Споразумението от Плаза от 1985 г. да коригира американския търговски дефицит с Европа, тя имаше незначително отражение върху дефицита спрямо Япония. При положение, че йената възлизаше на по-малко от една стотна oт долара, търговският излишък на Япония си остана с високи стойности и дори се увеличи. По този начин японците успяха да поддържат както силна национална валута, така и търговски излишък. Западното икономическо мислене е склонно да търси негативна корелация между безработица и инфлация, като се смята, че норма на безработицата, значително по-ниска от 5%, стимулира инфлационния натиск. При все това, в продължение на години безработицата в Япония възлиза на по-малко от 3%, а инфлацията — на 1,5%. Към 90-те години както американските, така и японските икономисти cе виждат принудени да признаят и да концептуализират основните различия в двете икономически системи. Уникално ниското равнище на вноса на индустриални стоки в Япония, както се пояснява в едно сериозно изследване, „не може да бъде обяснено със стандартни икономически фактори“. „Японската икономика не следва западната логика — твърди друг на-блюдател, — каквото и да вещаят западните прогнози, и то по простата причина, че тя не е западна пазарна икономика. Японците… са изградили икономика, която следва поведение, объркващо прогнозите на западните икономисти.“335

Какво е обяснението за специфичния характер на японската икономика? Японската икономика е уникална на фона на големите индустриализирани страни, защото японското общество е по уникален начин незападно. Японското общество и култура се отличават от западните и по-конкретно от американското общество и култура. Тези различия биват подчертавани от всеки сериозен сравнителен анализ на Япония и Америка.336 Разрешаването на икономическите проблеми между Япония и Съединените щати зависи от фундаменталните изменения в природата на една от двете икономики, което на свой ред зависи от коренните изменения в обществото и културата на една от тези две страни. Такива промени не са невъзможни. Обществата и културите имат склонност да се променят. Това можа да стане в резултат от голямо травматично събитие: пълното поражение във Втората све-товна война превърна двете най-милитаристични държави в света в две от най-пацифистките държави. Малко е вероятно обаче Съединените щати или Япония да наложат икономическа Хирошима на другата страна. Икономическото развитие може основно да промени социалната структура и културата на дадена страна, което се случва в Испания между началото на 50-те и края на 70-те години, и е възможно икономическото богатство да превърне японското общество в по-голяма степен сходно на Америка и ориентирано към потребление. В края на 80-те години и японците, и американците за-явяват, че тяхната страна трябва да заприлича повече на другата. Под една ограничена форма японско-американската спогодба за търсене на инициативи, преодоляващи структурните препятствия, бе предназначена да даде зелена улица на подобна конвергенция. Нейният провал, както и неуспехът на дpyги подобни действия, показва до каква степен икономическите различия са дълбоко вкоренени в културите на двете общества.

Докато източниците на конфликтите между Съединените щати и Азия се намират в техните културни различия, резултатите от тези конфликти отразяват променящото се съотношение на силите между САЩ и Азия. Съединените щати отбелязаха няколко победи в споровете, но общата тенденция е в полза на Азия и промяната в баланса на силите още повече изостри конфликтите. Съединените щати очакваха, че азиатските правителства ще ги приемат в ролята на лидер на „международната общност“ и ще се примирят с прилагането на западни принципи и ценности към техните общества. Азиатците, от друга страна, както заяви помощник държавния секретар на САЩ Уинстън Лорд, „все повече осъзнавайки своите постижения и гордеейки се с тях“, очакват да бъдат третирани като равни и са склонни да гледат на Съединените щати като на „международна бавачка, ако не и международен разбойник“. Дълбоко заложените в американската култура императиви обаче принуждават Съединените щати да бъдат поне бавачка, ако не и разбойник в международните отношения, в резултат от което очакванията на Америка все повече и повече се разминават с очакванията на Азия. По много широк кръг въпроси японските и други азиатски политически лидери са се научили да казват „не“ на американските си партньори, което понякога приема любезни азиатски форми на „Я се разкарай!“. Символичната повратна точка в американо-азиатските отношения, която висш японски държавен служител нарече „първата голяма железопътна катастрофа“ в отношенията между Япония и САЩ, беше през януари 1994 г., когато министър-председателят на Япония Морихиро Хосокава категорично отхвърли искането на Клинтън за предоставяне на квоти за вноса на американски индустриални стоки в Япония. „Не бихме могли да си представим, че нещо подобно можеше да се случи дори преди една година“, коментира друг официален японски представител. Година по-късно външният министър на Япония подчерта тази промяна, като заяви, че в епохата на икономическа конкуренция между държави и региони японските национални интереси са по-важни, отколкото нейното „голо самоидентифициране“ като член на западната общност.337

Постепенното приспособяване на Америка към промененото съотношение на силите намира израз в американската политика спрямо Азия през 90-те години. Преди всичко, признавайки че им липсва воля и/или способност да упражняват натиск върху азиатските общества, Съединените щати разграничиха проблемите, по които имат шансове да постигнат резултати от конфликтните проблеми. Макар Клинтън да бе декларирал, че въпросът за човешките права ще бъде измежду най-важните приоритети на американската външна политика спрямо Китай, през 1994 г. той се поддаде на натиска на американски бизнесмени, на Тайван и на други, отделяйки правата на човека от икономическите проблеми и изоставяйки намерението си да използва продължаването на статута на Китай на най-облагодетелствана нация като средство за влияние върху китайското поведение спрямо политическите дисиденти. Предприемайки аналогичен ход, американската администрация ясно разграничи политиката на сигурност спрямо Япония, където Съединените щати очевидно биха могли да оказват влияние върху своя партньор, от търговските и другите икономически проблеми, по които отношенията с Япония са особено конфликтни. По този начин Съединените щати се отказаха от оръжията, които биха могли да използват за подкрепяне на човешките права в Китай и за получаване на търговски отстъпки от Япония.

Второ, САЩ неизменно следват курс на очакване на взаимност от страна на азиатските страни, като правят отстъпки, вярвайки, че те ще доведат до аналогични отстъпки от страна на азиатците. Този курс често се оправдава чрез позоваване на необходимостта да се поддържа „конструктивен ангажимент“ или „диалог“ със съответната азиатска страна. В повечето случаи обаче азиатската страна тълкува отстъпката като белег на слабост и решава, че може да отиде още по-далеч в отхвърлянето на американските искания. Този модел на поведение е особено забележим в случая с Китай, който отвърна на отделното третиране на статута на най-облагодетелствана нация от американската администрация с нова интензивна поредица от актове на потъпкване на човешките права. Поради американската склонност за отъждествяване на „добрите“ с „приятелски“ отношения, САЩ се намира в твърде неизгодно положение в конкуренцията с азиатските общества, отъждествяващи „добрите“ отношения с тези, които им носят победи. От азиатска гледна точка на американските отстъпки не трябва да се отговаря по реципрочен начин — те просто трябва да се експлоатират.

Трето, установи се стереотип на постоянните американо-японски търговски конфликти, съгласно който САЩ поствя искания и заплашва със санкции, ако те не бъдат удовлетворени.

От това следват продължителни преговори и в пocледния момент преди санкциите да влязат в сила се обявява, че е постигнато съгласие. Формулировките на спогодби от този род са като цяло толкова мъгляви, че Съединените щати по принцип да могат да твърдят, че са победители в спора, а японците да могат да изпълняват или да не изпълняват споразумението и всичко да продължава както преди. По същия начин китайците неохотно се съгласяват на декларации по общите принципи за правата на човека, за интелектуалната собственост или за неразпространението на оръжия, само за да ги тълкуват по различен от американците начин и да продължат да следват дотогавашната си политика.

Тези различия в културата и променящият се баланс на силите между Азия и Америка окуражават азиатските страни да се подкрепят взаимно в конфликтите си със Съединените щати. Така например през 1994 г. почти всички азиатски държави „от Австралия до Малайзия и Южна Корея“ застанаха зад Япония в съпротивата й срещу американското искане за въвеждане на вносни квоти. Подобно единство бе постигнато и по спора около третирането на Китай от САЩ като най-облагодетелствана нация: начело на азиатската група беше министър-председателят на Япония Хосокава, който заяви, че западните схващания за човешки права не могат „сляпо да се прилагат“ към Азия, а премиерът на Сингапур Ли Куан Ю предупреди, че „ако САЩ продължат да оказват натиск върху Китай, ще се окажат съвсем сами в тихоокеанския peгион“338.

При един друг израз на солидарност азиатци, африканци и други застанаха зад преизбирането на японския представител за президент на Световната здравна организация независимо от несъгласието на Запада, а Япония подкрепи кандидатурата на представител на Южна Корея за президент на Световната търговска организация срещу кандидатурата на САЩ за този пост — бившия президент на Мексико Карлос Салинас. Данните категорично сочат, че през 90-те години, що се отнася до транстихоокеански въпроси, всяка страна от Източна Азия си дава сметка, че има много повече общо с другите азиатски страни, отколкото със Съединените щати.

По такъв начин краят на Студената война, разрастващото се взаимодействие между Азия и Америка и относителното намаляване на мощта на САЩ извеждат на преден план сблъсъка на културите между САЩ и Япония и останалите азиатски общества и позволяват на тези общества да устояват на американския натиск. Възходът на Китай представлява още по-голямо предизвикателство към Съединените щати. Конфликтите на САЩ с Китай са много по-широкооб-хватни, отколкото са конфликтите им с Япония, доколкото включват освен икономически проблеми и проблема за правата на човека, за Тибет, за Тайван и за Южнокитайско море, както и за разпространението на оръжията. САЩ и Китай нямат общи цели почти по нито един от основните политически въпроси. Различията им са във всички сфери. Също както в случая с Япония, тези конфликти до голяма степен се коренят в различните култури на двете общества. Конфликтите между САЩ и Китай обаче освен това се дължат и на фундаментални въпроси, свързани с упражняването на надмощие. Китай не иска да приеме лидерската роля или хегемонията на САЩ в глобален мащаб; Съединените щати не желаят да приемат китайското лидерство или хегемония в Азия. В продължение на повече от двеста години Съединените щати са се опитвали да предотвратят възникването на категорично доминираща сила в Европа. В продължение на почти сто го-дини, като се започне с политиката на „отворени врати“ спрямо Китай, САЩ се опитват да постигнат същото с Източна Азия. За да осъществи тези си цели, Америка води две световни войни и една студена война: срещу имперска Германия, нацистка Германия, имперска Япония, Съветския съюз и комунистически Китай. Този американски интерес остава неизменен и това бе потвърдено от президентите Рейгън и Буш. Възходът на Китай като доминираща регионална сила в Източна Азия, ако той продължи, отправя предизвикателство към този основен интерес на Америка. Дълбоката причина за конфликта между Америка и Китай се крие в тяхното базисно различие по въпроса какъв да бъде бъдещият баланс на силите в Източна Азия.

Китайската хегемония: балансиращи действия и прикачване. Разполагайки със шест цивилизации и осемнайсет държави, демонстрирайки бърз икономически растеж и големи политически, икономически и социални различия между отделиите общества, Източна Азия би могла да развие един от няколкото възможни модела на международни отношения в началото на XXI в. Може да се разгърне изключително сложна гама от отношения на сътрудничество и конфликти, включваща повечето от първостепенните и средните сили в региона. Или пък да се оформи огромна многополюсна международна система, в която Китай, Япония, Съединените щати, Русия, а може би и Индия се балансират и конкурират взаимно. Един алтернативен вариант е източноазиатската политика да бъде доминирана от устойчиво двуполюсно cъперничество между Китай и Япония или между Китай и Cъединените щати, като другите страни се присъединяват към една от основните сили или предпочитат да останат необвързани.

Възможно е и източноазиатската политика да се завърне към своя традиционен еднополюсен модел, като йерархията на силата има за център Пекин. Ако Китай запази високите равнища на икономически растеж през XXI в., съхрани единството си в епохата след Дън Сяопин и не бъде изтощен от борбите за наследство, вероятно е той да се опита да осъществи последния от тези варианти. Дали ще успее, зависи и от реакциите на останалите играчи в източноазиатската игра на силова политика. Китайската история, култура, традиции, мащаби, икономическа динамика и самосъзнание тласкат страната към xегемонистка позиция в Източна Азия. Тази цел е естествен pезултат от нейното бързо икономическо развитие. Всяка от останалите велики сили в света — Англия и Франция, Германия и Япония, Съединените щати и Съветския съюз — са проявявали стремеж към външна експанзия, себеутвърждаване и империализъм, съвпадащи с периода на бързата им индустриализация и икономически растеж или следващи непосредствено след него. Няма основания да мислим, че придобиването на икономическа и военна сила от страна на Китай не ще породи подобни ефекти. В продължение на две хиляди години Китай е бил главната сила в Източна Азия. Сега китайците все повече изтъкват намерението си да поемат отново тази си историческа роля и да поставят край на предългия век на унижения и подчинение на Запада и Япония, започнал с Пакта от Нанкин през 1842 г. В края на 80-те години Китай започва да превръща нарастващите си икономически ресурси във военна мощ и политическо влияние. Ако икономическият растеж продължи, това трансформиране ще придобие още по-големи размери. По официални данни през по-голямата част от 80-те години Китай намалява военните си разходи. Между 1988 и 1993 г. обаче военните разходи се удвояват по текущи цени, а в реална стойност нарастват с 50%. За 1995 г. се планира нарастване от 21%. Оценките за военните разходи на Китай през 1993 г. карират най-общо между 22 и 37 милиарда долара по официалния обменен курс и възлизат на приблизително 90 милиарда по отношение на паритета на покупателната способност. В края на 80-те години Китай ревизира военната си стратегия, като я пренасочва от защита срещу инвазия при евентуална голяма война със Съветския съюз към стратегия на налагане на сила в регионален мащаб. В съответствие с тази промяна Китай започна да развива потенциала на флота си, да придобива модерни бойни самолети с по-голям обсег на действие, разработвайки технология на зареждане с гориво по време на полет, като освен това реши да се сдобие със самолетоносач. Китай установи взаимоизгодни отношения с Русия по линия на закупуването на оръжия.

Китай е на път да се превърне в доминираща сила в Източна Азия. Икономическото развитие на Източна Азия се ориентира все повече към Китай, стимулирано от бързия икономически растеж на континентален Китай и на останалите три китайски държави, както и от централната роля, която играят китайците в развиващите се икономики на Тайланд, Малайзия, Индонезия и Филипините. Китай става все по-настъпателен в претенциите си за Южнокитайско море. Това се изразява в изграждането на китайска военна база на Параселските острови, в битката с Виетнам за няколко ост-рова през 1988 г., в установяването на военно присъствие в Мисчийф край Филипините и в предявяването на претенции за газовите находища в близост до индонезийския остров Натуна. Освен това Китай преустанови своята негласна подкрепа на продължителното американско присъствие в Из-точна Азия и започна активно да му се противопоставя. По сходен начин, макар по време на Студената война Китай тихичко да съветва Япония да засилва военната си мощ, в годините след приключването на Студената война той изразява все по-голямата си тревога от укрепването на военната мощ на Япония. Действайки по класическия модел на регионален хегемон, Китай се опитва да сведе до минимум препятствията по пътя на утвърждаване на регионалното си военно превъзходство.

С редки изключения, какъвто може да се окаже случаят с Южнокитайско море, китайската хегемония в Източна Азия едва ли ще се изрази в разширяване на териториалния контрол чрез непосредствено използване на военна сила. Това обаче вероятно ще означава, че Китай очаква от другите източноазиатски държави в различна степен да сторят следното:

• да подкрепят териториалната цялост на Китай, китайския контрол върху Тибет и Синдзян и присъединяването на Хонконг и Тайван към Китай;

• да се примирят с китайското господство над Южнокитайско море, а вероятно и над Монголия;

• най-общо да поддържат Китай в конфликтите със Запада по въпроси на икономиката, правата на човека, разпространението на въоръженията и др.;

• да приемат китайското военно превъзходство в региона и да се въздържат от придобиването на ядрени оръжия или на конвенционални сили, които биха могли да оспорват това превъзходство;

• да поддържат търговски и инвестиционни мерки, съвместими с китайските интереси и благоприятни за китайското икономическо развитие;

• да се съобразяват с лидерството на Китай при разрешаване на регионални проблеми;

• да бъдат отворени за китайски емигранти;

• да забраняват или потискат в страните си движения, насочени против Китай или китайците;

• да зачитат правата на китайците в своите общества, включително и правото им да поддържат тесни връзки с родственици и с китайските провинции, от които произхождат;

• да се въздържат от военни съюзи и насочени срещу Kитай коалиции с други сили;

• да въведат използването на мандаринския китайски като език, допълващ или евентуално изместващ английския в качеството му на „език за най-широко общуване“ в Източна Азия.

Анализаторите сравняват възхода на Китай с възхода на Вилхелмианска Германия като доминираща сила в Европа в края на XIX в. Появата на нови велики сили винаги е в голяма степен дестабилизираща, а ако Китай се реализира като такава сила, това ще превиши значително всички дестабили-зиращи явления от втората половина на второто хилядолетие. Както отбелязва през 1994 г. Ли Куан Ю, „мащабите на изместване, което Китай ще причини в света, са такива, че светът ще трябва да търси нов баланс през следващите трийсет или четирийсет години. Не е възможно да си мислим, че това е просто поредният голям играч. Той е най-големият играч в историята на човечеството“339. Ако китайското икономическо развитие продължи със същите темпове още едно десетилетие, което е твърде вероятно, и ако Китай запази единството си през периода на борба около политическото наследство, което е твърде вероятно, то тогава източноази-атските страни и светът ще бъдат изправени пред необходимостта да реагират на нарастващо агресивната роля на най-големия играч в историята на човечеството.

Общо взето, държавите могат да реагират на възхода на тази нова велика сила по два възможни начина или чрез комбинация от двата начина. Сами или в коалиция с други държави те могат да се опитат да гарантират собствената си сигурност, като противостоят чрез балансиращи действия срещу нововъзникващата сила за нейното ограничаване и, ако се наложи, да поведат война, за да я разгромят. Алтернативният вариант е държавите да се опитат да се прикачат към възходящата велика сила, приспособявайки се към нея и заемайки вторична или подчинена роля в отношението си към нея с надеждата, че техните най-важни интереси ще бъдат защитени. Или пък държавите могат да се опитат да приложат някаква комбинация от балансиращи действия и прикачване, въпреки че това крие риска от противопоставяне на възходящата сила без никаква закрила срещу нея. Според западната теория на международните отношения балансирането обикновено е пожелателният вариант и всъщност по-често използваният, отколкото прикачването. Както казва Стивън Уолт: „Общо взето, оценката на намеренията би трябвало да подтиква държавите към балансиращи действия. Прикачваното е рисковано, тъй като то изисква доверие; оказва се съ-действие на съответната доминираща сила с надеждата, че тя ще продължи да бъде добронамерена. По-сигурно е да се предприемат балансиращи действия в случай, че доминиращата сила се окаже агресивна. Освен това съюзяването с по-слабата държава увеличава влиянието на силния играч във възникващата коалиция, тъй като по-слабата страна има по-голяма нужда от подкрепа.“340

Анализът на Уолт върху формирането на съюзи в Югоизточна Азия показва, че държавите почти винаги се стремят да водят балансиращи действия срещу външни заплахи. Oсвен това е общопризнато, че поведението на балансиране е всъщност норма през по-голямата част от модерната европейска история, при което няколко от големите сили са сменяли съюзниците си, за да балансират и да ограничат заплахите, които те са съзирали в лицето на Филип II, Луи XIV, Фридрих Велики, Наполеон, кайзер Вилхелм и Хитлер. Уолт обаче допуска, че някои държави могат да предпочетат прикачването „при известни условия“, а както твърди Рандал Швелер, ревизионистичните държави вероятно ще предпочетат да се прикачат към възходяща световна сила, тъй като са неудовлетворени и се надяват да спечелят от промяната на статуквото.341 Освен това, както твърди Уолт, прикачването изисква известно доверие в незлонамереността на по-могъщата държава.

В балансиращите действия спрямо съответната сила държавите могат да играят първостепенна или второстепенна роля. Първо, държавата А може да се опита да балансира силата на държавата Б, която тя разглежда като потенциален противник, съюзявайки се с държавите В и Г, развивайки своята собствена военна и друга сила (което вероятно ще доиде до надпревара във въоръжаването) или осъществявайки комбинация от тези средства. В тази ситуация държавите А и Б са първостепенните балансьори помежду си. Второ, държавата А може да не разглежда друга държава като непосредствен противник, но може да има интерес да поддържа баланс на силите между държавите Б и В, защото, ако някоя от тях стане прекалено силна, може да се окаже заплаха за нея. В тази ситуация държавата А действа като второстепенен балансьор по отношение на държавите Б и В, които пък може да са първостепенни балансьори помежду си.

Как биха реагирали държавите по отношение на Китай, ако той започне да се очертава като хегемон в Източна Азия? Несъмнено отговорите на този въпрос ще варират в широка гама. Тъй като Китай определя Съединените щати като свой основен враг, САЩ биха били склонни да действат като първостепенен балансьор и да предотвратят хегемонията на Китай.

Такава роля би била в съзвучие с традиционния американски стремеж да се предотврати доминацията на една-единствена сила в Европа или в Азия. Тази роля вече няма смисъл в Европа, но би могла да е от значение в Азия. Една хлабава федерация в Западна Европа, тясно обвързана със Съединените щати в културно, политическо и икономическо отношение, не би застрашавала американската сигурност. Но обединен, могъщ и агресивен Китай би могъл да пред-ставлява такава заплаха. Дали е в интерес на Америка страната да бъде готова за война, ако това е необходимо за предотвратяване хегемонията на Китай в Източна Азия? Ако икономическото развитие на Китай продължи със същите темпове, това би било единственият значим въпрос за сигурността, пред който ще бъдат изправени американските политици в началото на XXI в. Ако Съединените щати наистина искат да ограничат китайската хегемония в Източна Азия, за тази цел те ще трябва да пренасочат съюза си с Япония, подчинявайки го на тази цел, да развият тесни военни връзки с други азиатски държави, да разширят военното си присъствие в Азия и военната сила, която може да бъде използвана там. Ако Съединените щати не пожелаят да се борят срещу китайската хегемония, те ще трябва да се откажат от стремежа си към универсализъм, да се научат да живеят в присъст-вието на тази хегемония и да се примирят със значително намаляване на възможностите си да формират събитията в далечния тихоокеански регион. И двете линии на поведение са свързани с големи разходи и рискове. Най-голямата опасност е Съединените щати да не съумеят да направят ясен избор и да се впуснат във война с Китай, без внимателно да преценят дали това отговаря на техните национални интереси и без да бъдат подготвени да водят ефективно подобна война.

Теоретически погледнато, Съединените щати биха могли да се опитат да ограничат Китай, като играят второстепенна балансираща роля, ако някоя друга сила се прояви като първостепенен балансьор спрямо Китай. Единствената допустима възможност е Япония, а това би наложило големи промени в японската политика: интензивно превъоръжаване, сдобиване с ядрено оръжие и активно съперничество с Китай за получаване на подкрепата на останалите азиатски сили. Въпреки че Япония вероятно би била склонна да участва в ръководена от САЩ коалиция за ограничаване на Китай, макар това да не е съвсем сигурно, тя едва ли би поела ролята на първостепенен балансьор на Китай. В добавка към това Съединените щати не проявяват особен интерес или склонност да бъдат второстепенна балансираща сила. Като нововъзникнала малка държава те се опитаха да играят тази роля през Наполеоновата епоха, което в крайна сметка ги принуди да водят война срещу Великобритания и Франция. През първата половина на XX в. Съединените щати положиха съвсем минимални усилия да поддържат баланс между европейските и азиатските страни, в резултат от което бяха въвлечени в световни войни за възстановяване на нарушения баланс. В периода на Студената война Съединените щати просто нямаха друг избор, освен да бъдат първостепенен балансьор на Съветския съюз. В този смисъл Съединените щати като велика сила никога не са били второстепенен балансьор.

Превръщането им в такъв предполага изпълнението на много фина, гъвкава, двойствена и дори потайна роля. Това би могло да означава прехвърляне на подкрепа от една към друга страна, отказване на подкрепа и дори противопоставяне на страна, която съгласно американските ценности е права в морално отношение и поддържането на страна, която няма морално право. Дори ако Япония се превърне в първостепенен балансьор на Китай в Азия, способността на Съединените щати да поддържат балансирането са под въпрос. Съединените щати са далеч по-способни да се мобилизират директно срещу една съществуваща заплаха, отколкото да балансират две потенциални заплахи. А в крайна сметка и азиатските държави вероятно са по-склонни да предприемат политика на прикачване, което изключва всякакви усилия за вторично балансиране на Съединените щати.

Доколкото прикачването зависи от доверие, можем да изкажем следните три съждения. Първо, прикачването е в много по-голяма степен вероятно между държави, принадлежащи към една и съща цивилизация или споделящи общи културни характеристики, отколкото между държави, лишени от културна общност. Второ, степените на доверие вероятно ще варират в зависимост от контекста. По-малкият брат ще последва по-големия си брат, когато двамата се бият с други момчета, но когато са си сами вкъщи, е по-малко вероятно той да се доверява на по-големия си брат. Оттук следва, че по-честите взаимодействия между държави от различни цивилизации още повече ще стимулират прикачването в пределите на отделните цивилизации. Трето, склонността към балансиращи действия или към прикачване може да варира при различните цивилизации, тъй като степента на доверие между техните членове е различна. Така например фактът, че в Близкия изток преобладава балансирането, вероятно отразява пословичната липса на доверие в арабската и другите близкоизточни култури.

В допълнение към тези фактори склонността към прикачване или към балансиране се влияе от очакванията и предпочитанията относно разпределението на властта. Европейските общества преминаха през епоха на абсолютизъм, но успяха да избегнат монолитните бюрократични империи или „ориенталския деспотизъм“, характерни за Азия през по-голямата част от нейната история. Феодализмът създава основата за плурализма и за схващането, че известна дисперсия на властта е нещо естествено и желателно. Поради това и на международно равнище балансът на силите се е смятал за нещо естествено и желателно, а на държавниците е било вменявано в дълг да го защитават и поддържат. И когато той е бил под заплаха, е било предприемано балансиращо поведение за възстановяването му. Накратко, европейският модел на международно общество отразява европейския модел на домашно общество.

За разлика от това азиатските бюрократични империи не оставят никакво пространство за социален или политически плурализъм и за разделение на властта. В Китай, в сравнение с Европа, прикачването изглежда далеч по-важно от балансиращото поведение. През 20-те години на XX в., отбелязва Лусиан Пай, „князете отначало се стремят да разберат какво могат да спечелят от идентифицирането си със силата и едва след това преценяват доколко биха имали полза от съюзяването със слабите… за китайските князе постигането на автономия не е цел сама по себе си, каквато тя е в традиционните европейски пресмятания на баланса на силите; те по-ско-ро основават решенията си на свързване със силата“. В същия дух Ейвъри Голдстийн твърди, че прикачването е харак-терна черта на политиката в комунистически Китай в периода между 1949 и 1966 г., когато структурите на властта са относително ясни. Когато Културната революция довежда почти до анархия и несигурност по отношение на властта, започва да се налага поведение на балансиране.342 Може да се предположи, че възстановяването на по-ясно определена структуpa на властта след 1978 г. възстановява също и прикачването като доминиращ образец на политическо поведение.

В исторически план китайците не разграничават отчетливо вътрешни от международни дела. Тяхната „представа за световен ред не е нищо друго освен следствие от вътрешния китайски ред, а по този начин и разширена проекция на китайската цивилизационна идентичност“, за която се предполага „че ще възпроизведе в по-голям разширяващ се концентричен кръг под формата на правилния космически ред“. Или според думите на Родерик Макфаркуър „традиционният китайски светоглед е отражение на конфуцианската визия за добре изразено йерархично общество.“ Вярвало се е, че чуждестранните монарси и държави са подчинени на Средното царство: „Тъй както няма две слънца на небето, така не може да има двама императори на земята.“ Вследствие на това китайците не се отнасят с разбиране към „многополюсната или дори към многостранната концепция за сигурност.“ Като цяло азиатците желаят да „възприемат йерархия“ в международните отношения, а историята на Източна Азия е лишена от войни за хегемония от европейски тип. Действаща система на равновесие на силите, характерна за Европа, е исторически чужда на Азия. До появата на западните сили в средата на XIX в. източноазиатските международни отношения са синоцентрични, като другите общества са подредени съобразно различни степени на подчинение, сътрудничество или автономия по отношение на Пекин.343 Конфуцианският идеал за световен ред, разбира се, никога не е бил осъществен на практика. Въпреки това азиатският модел на йерархия на силите в международната политика рязко контрастира с европейския модел на баланс на силите.

Вследствие на тази представа за световния ред китайската склонност към прикачване във вътрешната политика се проявява и в международните отношения. Степента, до която тя формира външната политика на отделните държави, обикновено зависи от това доколко конфуцианската култура е застъпена в тях, както и от техните исторически отношения с Китай. В културно отношение Корея има много общо с Китай, а в исторически план винаги е гравитирала към него. За Сингапур комунистически Китай беше враг по време на Студената война. През 80-те години обаче Сингапур започва да променя позициите си и неговите лидери активно пледират, че Съединените щати и останалите държави следва да се съобразяват с реалностите на китайската мощ. Малайзия, с голямата численост на китайското си население и антизападната нагласа на лидерите си, също силно гравитира към Китай. Тайланд запазва независимостта си през XIX и през XX в., приспособявайки се към европейския и към японския империализъм, а сега не крие намерението си да се приспособи към Китай, като това намерение се подсилва още повече от потенциалната заплаха, която представлява Виетнам за сигурността на страната.

Индонезия и Виетнам са двете държави от Югоизточна Азия, които са най-склонни да действат балансиращо срещу Китай и да го ограничават. Индонезия е предимно мюсюлманска и отдалечена от Китай страна, но без чужда помощ не би могла да предотврати установяването на контрол над Южнокитайско море от Китай. През есента на 1995 г. Индонезия и Австралия сключиха споразумение за сигурност, с което се ангажират да се консултират помежду си в случай на „враждебни предизвикателства“ срещу тяхната сигурност. Въпреки че и двете страни отричат тази спогодба да е насочена срещу Китай, те смятат Китай за най-вероятен източник на враждебни предизвикателства.344 Виетнам има предимно конфуцианска култура, но исторически винаги е в силно ан-тагонистични отношения с Китай, а през 1979 г. води кратка война с него. И Виетнам, и Китай претендират за господство над островите Спратли, а техните флоти влизат в сблъсък по този повод през 70-те и 80-те години. В началото на 90-те години военният потенциал на Виетнам са понижи в сравнение с този на Китай. Поради това Виетнам много повече от всяка друга източноазиатска държава има мотиви да търси партньори за балансиране срещу Китай. С приемането на Виетнам в АСЕАН и нормализирането на отношенията му със САЩ през 1995 г. бяха направени две стъпки в тази посока. Разделенията вътре в АСЕАН, както и нежеланието на орга-низацията да предизвиква Китай обаче до голяма степен из-ключват възможността АСЕАН да се превърне в антикитайски съюз или тази организация да окаже значителна подкрепа на Виетнам в случай на сблъсък с Китай. Съединените щати с по-голяма охота биха приели ролята на страна, която ограничава Китай, но към средата на 90-те години не е ясно колко далеч ще стигнат те в оспорването на китайските стремежи за контрол върху Южнокитайско море. В крайна сметка „най-малко лошата алтернатива“ за Виетнам би била да се адаптира към Китай и да възприеме финландизацията, която, въпреки че ще „нарани националната гордост на виетнамците… би могла да гарантира оцеляването им“345.

През 90-те години почти всички източноазиатски държави, с изключение на Китай и Северна Корея, изразиха съгласието си за продължаване на американското военно присъствие в региона. На практика обаче всички, с изключение на Виетнам, са склонни да се съобразяват с Китай. Филипините ликвидираха големите американски военновъздушни и военноморски бази на територията си, в Окинава нараства съпротивата срещу значителното американско присъствие на острова.

През 1994 г. Тайланд, Малайзия и Индонезия отхвърлиха искането на САЩ да остави на котва шест кораба с боеприпаси в техни води като плаваща база, улесняваща военната интервенция на САЩ в Югоизточна или Югозападна Азия. Като пореден израз на респект към Китай на първото съвещание на регионалния форум на АСЕАН бе удовлетворено искането на тази страна проблемите около островите Спратли да не влязат в дневния ред, а окупирането на Мисчийф в близост до Филипините през 1995 г. не предизвика никакви протести на страните-членки на АСЕАН. През 1995–1996 г., когато Китай на думи, а и с военна сила заплаши Тайван, правителствата на азиатските страни отново реагираха с гробно мълчание. Майкъл Оксънбърг много точно резюмира тяхната склонност към прикачване: „Азиатските лидери се безпокоят, че балансът на силите може да се измести в полза на Китай, но в тревожно очакване на бъдещето те днес не желаят да се конфронтират с Пекин“ и „не биха се присъединили към САЩ в кръстоносен поход срещу Китай“346.

Възходът на Китай ще изправи Япония пред сериозно предизвикателство, а японското общество ще се окаже дълбоко разделено по въпроса каква стратегия да следва страната. Дали да се опита да се приспособи към Китай, може би спазарявайки признаване на политическото и военното превъзходство на Китай срещу признаването на първенството на Япония в икономическата сфера? Дали страната да не направи опит за ново осмисляне и съживяване на съюза си със САЩ като ядро на коалиция за балансиране и ограничаване на Китай? Дали тя не трябва да развива собствена военна мощ в защита на интересите си срещу китайско посегателство? Вероятно Япония ще отбягва да даде ясен отговор на тези въпроси колкото се може по-дълго.

Ядрото на всеки сериозен опит за балансиране и ограничаване на Китай би следвало да бъде американско-японският военен съюз. Може да се предположи, че Япония постепенно ще се примири с пренасочването на съюза си с Америка в та-зи посока. Осъществяването на подобен вариант зависи от това доколко Япония ще има доверие в: 1) способността на САЩ да се укрепят като единствена свръхсила в света и да поддържат активното си лидерство в световните дела; 2) американската решимост да поддържа присъствието си в Азия и да се бори енергично срещу усилията на Китай да разшири своето влияние; 3) способностите на Съединените щати и Япония да ограничат Китай, без за целта да заплащат непосилна цена по отношение на ресурси и без да поемат риск в случай на война.

В отсъствието на сериозна (и малко вероятна) решимост и ангажираност от страна на Съединените щати Япония най-вероятно ще се приспособи към Китай. С изключение на 30-те и 40-те години, когато тя следва едностранна завоевателна политика в Източна Азия, завършила катастрофално, исторически погледнато, Япония винаги е търсила сигурност, като се е съюзявала с доминиращата според нея сила. Дори и през 30-те години, присъединявайки се към Оста, тя се съюзява със страна, смятана за най-динамичната военно-идео-логическа сила в световната политика. В началото на века тя съвсем съзнателно сключва японско-английски съюз, тъй като тогава Англия е водещата сила в света. През 50-те години Япония по същия начин се съюзява със Съединените щати, смятайки ги за най-могъщата държава в света и за държава, която може да гарантира сигурността й. Подобно на китайците, японците разглеждат международната политика като йерархична, доколкото йерархична е и вътрешната им политика. Както отбелязва един изтъкнат японски учен: „Когато японците размишляват върху своята роля в международното общество, домашните японски модели често им предлагат аналогии. Японците са склонни да схващат международния ред като външен израз на културни образци, съществуващи вътре в японското общество, което се характеризира с вертикално изградени структури. Подобна представа за международния ред е повлияна от продължителния опит на Япония в контекста на домодерните японско-китайски отношения (система на васалитет).“

В този смисъл съюзническото поведение на Япония е „предимно прикачване, а не балансиране“; то е преди всичко „обвързване с доминиращата сила“347. Според живял продължително време в Япония представител на Запада „японците са по-бързи от всекиго, когато трябва да се поклонят на force majeure и да сътрудничат с тези, които приемат за по-висши в морално отношение… но са най-бързи и когато възмутено изоставят морално слабия, залязващ хегемон“. Колкото повече отслабва ролята на САЩ в Азия и колкото повече Китай утвърждава върховенството си, толкова повече японската политика ще се приспособява към ситуацията. И всъщност тя вече го прави. Ключовият въпрос в японско-китайските отношения, отбелязва Кишор Махбубани, е: „Кой е номер едно?“ А отговорът все повече се изяснява. „Няма да има категорични изявления, нито споразумения, но е знаменателно, че японският император през 1992 г. избра да посети Китай в момент, когато Пекин все още беше в относителна международна изолация.“348

В идеалния случай и японските лидери, и японският народ несъмнено биха предпочели модела от последните няколко десетилетия и биха желали да останат под закрилата на могъщите Съединени щати. С отслабването на ангажираността на САЩ в Азия обаче силите в Япония, които настояват за „реидентифицирането на Япония с Азия“, ще набират сила и японците ще бъдат принудени да приемат като неизбежно подновеното господство на Китай на източноазиатската cцена.

Така например в проведено през 1994 г. демоскопско изследване на въпроса коя държава ще има най-голямо влия-ние в Азия през XXI в. 44% от японското обществено мне-ние отговаря — Китай, 30% — Съединените щати, и само 16% смятат, че това ще бъде Япония.349 Япония, както прогнозира един японски политик през 1995 г., ще прояви достатъчно „дисциплинираност“, за да се адаптира към възхода на Китай. После той задава въпроса дали Съединените щати биха направили същото. Твърде вероятно е прогнозата му да се сбъдне, а отговорът на втория въпрос крие известна несигурност.

Хегемонията на Китай ще намали нестабилността и конфликтите в Източна Азия. Освен това тя ще намали американското и западното влияние в този регион и ще принуди Съединените щати да приемат това, което те през цялата си история са се старали да предотвратят: господството на друга сила над ключов световен регион. Степента, в която тази хегемония ще застрашава интересите на другите азиатски страни или на САЩ, отчасти зависи от това какво ще става в Китай. Икономическият растеж поражда военна мощ и политическо влияние, но той може да стимулира и политически процеси и развитие в посока към по-открита, плуралистична и дори по-демократична форма на политика. Може да се твърди, че той вече е оказал подобно влияние в Южна Корея и Тайван. И в двете страни обаче политическите лидери, проявяващи най-голяма активност за поемане на курс към демокрация, бяха християни.

Конфуцианското наследство на Китай, с неговия акцент върху авторитета, реда, йерархията и върховенството на колектива над индивида, създава пречки за демократизацията. Въпреки това икономическият растеж поражда в Южен Китай все повече и повече богатство, динамична буржоазия, натрупване на икономическа мощ, която е извън контрола на държавата, както и бързо разрастваща се средна класа. Освен това китайците са тясно свързани с външния свят чрез търговията, инвестициите и образованието. Всичко това формира социална база за придвижване към политически плурализъм.

Обикновено предпоставката за политическо отваряне е навлизането във властта на реформистки елементи в рамките на авторитарната система. Дали това ще се случи и в Китай? Вероятно не по време на първото поколение след Дън Сяопин, но защо не при второто? Може би новият век ще бъде свидетел на създаването на групи в Южен Китай, следващи политически програми, които фактически, ако не и номинално, ще обозначават политически партии в ембрионално състояние; те вероятно ще имат тесни връзки с китайците в Тайван, Хонконг и Сингапур и ще бъдат поддържани от тях. Ако в Южен Китай се появят такива движения и ако реформаторска фракция вземе властта в Пекин, би могло да се очаква да настъпи някаква форма на политически преход.

Демократизацията вероятно ще стимулира политиците да предявяват националистични претенции и ще увеличи шансовете за избухването на война, въпреки че в дългосрочен план установяването на стабилна плуралистична система в Китай вероятно ще успокои отношенията с другите сили.

Може би, както твърди Фрийдбърг, миналото на Европа е бъдещето на Азия. По-вероятно е обаче миналото на Азия да бъде и нейното бъдеще. Изборът, пред който е изправена Азия, е между балансирана с цената на конфликти сила или мир, осигурен с цената на хегемония. Западните общества вероятно биха заложили на конфликт и балансиране. Историята, културата и реалностите на силите категорично подсказват, че Азия ще избере мир и хегемония. Епохата, започнала със западните нашествия през 40-те и 50-те години на XIX в., приключва. Китай отново заема мястото си на регионален хегемон, а Източна Азия започва отново да намира себе си.

Цивилизациите и държавите-ядра: оформящи се съюзи

В света от епохата след Студената война, многополюсен и мултицивилизационен, липсва доминантно разделение подобно на съществувалото в периода на Студената война.

Докато продължават мюсюлманските демографски приливи и икономическите приливи в Азия обаче, конфликтите между Запада и отправящите предизвикателства цивилизации ще заемат по-важно място в световната политика от другите разделящи фактори. Вероятно правителствата на мюсюлманските държави ще стават все по-недружелюбни към Запада, а между някои ислямски групировки и западните общества периодично ще възникват конфликти, заредени с повече или по-малко насилие. Отношенията между Съединените щати, от една страна, и Китай, Япония и другите азиатски държави, от друга, ще бъдат високо конфликтни, а може да избухне голяма война, ако Съединените щати оспорват възхода на Китай като хегемон в Азия.

В тази обстановка конфуцианско-ислямската връзка ще продължи да съществува и вероятно ще се разшири и задълбочи. От централно значение за тази връзка е сътрудничеството между мюсюлманските и синоистките общества в противопоставянето им срещу Запада по въпросите на разпространението на въоръженията, правата на човека и др. В центъра на споменатата връзка са тесните отношения между Пакистан, Иран и Китай, кристализирали в началото на 90-те години с посещенията на президента на Китай Ян Шанкун в Иран и Пакистан и на президента на Иран Рафсанджани — в Пакистан и в Китай. Тези политически фигури „обърнаха внимание на оформящия се, макар и все още пребиваващ в ембрионално състояние съюз между Пакистан, Иран и Китай“. По пътя си към Китай президентът Рафсанджани декларира в Исламабад, че съществува „стратегически съюз“ между Иран и Пакистан и че едно нападение срещу Иран ще се разглежда като нападение срещу Пакистан. Придавайки още по-голямо значение на този съюз, Беназир Бхуто посети Иран и Китай непосредствено след като стана министър-председател през октомври 1993 г. Сътрудничеството между трите държави се изразява в редовна размяна на посещения на политически, военни и административни официални лица и в съвместни инициативи в различни граждански и военни сфери, включително в производството на отбранителни оръжия като допълнение към трансфера на оръжие от Китай и от други държави. Развитието на тези отношения в Пакистан в значителна степен се подкрепя от политици, принадлежащи към школата на „независимостта“ и към „мюсюлманската“ школа в областта на външната политика, които ратуват за създаването на ос „Техеран-Исламабад-Пекин“, докато в Иран широка популярност се придава на тезата, че „характерът на съвременния свят“ налага „тясно и постоянно сътрудничество“ между Иран, Китай, Пакистан и Казахстан. Към средата на 90-те години между трите държави се формира нещо като de facto съюз, коренящ се в желанието за противопоставяне на Запада, в загриженост за националната сигурност пред лицето на Индия и в стремежа да се контрира тур-ското и руското влияние в Централна Азия.350

Дали тези три държави ще се превърнат в ядро на по-широка групировка, включваща други мюсюлмански и азиатски държави? Неформален „конфуцианско-ислямски съюз“, твърди Греъм Фулър, „би могъл да се осъществи не защото Мохамед и Конфуций са антизападно настроени, а защото тези култури предлагат средството за изразяване на несправедливостите, за които вината до голяма степен се хвърля върху Запада“. Неговото политическо, военно, икономическо и културно господство все повече и повече намалява в един свят, в който държавите съзнават, „че вече не бива да търпят това“. Най-страстният призив за такова сътрудничество дойде от Муамар ал-Кадафи, който през март 1994 г. декларира: „Новият световен ред означава евреи и християни да контролират мюсюлманите и ако те успеят да го постигнат, след това ще поставят под контрол конфуцианството и другите религии в Индия, Китай и Япония. Това, което заявяват християните и евреите сега, е: ние бяхме решени да унищожим комунизма, сега Западът трябва да смаже исляма и конфуцианството. Сега се надяваме на сблъсък между Китай, който оглавява конфуцианския лагер, и Америка, която предвожда християнския кръстоносен поход. Ние не можем да не бъдем предубедени срещу кръстоносците. Ние заставаме в редовете на конфуцианството и съюзявайки се с него, рамо до рамо в единен международен фронт, ще унищожим нашия общ противник. Така че ние като мюсюлмани ще подкрепяме Китай в неговата борба срещу нашия общ враг… Пожелаваме победа на Китай…“351

Китай обаче не проявява кой знае какъв ентусиазъм за изграждане на тесен антизападен съюз между конфуциански и ислямски държави, като президентът Цзян Цзъмин декларира през 1995 г., че Китай няма нужда да сключва съюз с която и да било друга държава. Тази позиция всъщност изразява класическия китайски възглед, че в качеството си на Средно царство, на централна сила Китай не се нуждае от формални съюзи и че другите държави ще разберат, че е в техен интерес да си сътрудничат с Китай. От друга страна, конфликтните отношения на Китай със Запада означават, че той би оценил партньорството с други антизападни държави, а преобладаващата и най-влиятелна част от тях са ислямски. Oсвен това нарастващата нужда на Китай от петрол вероятно ще го принуди да разшири връзките си с Иран, Ирак и Cayдитска Арабия, както и с Казахстан и Азербайджан. Подобна ос на принципа „оръжия срещу петрол“, както отбеляза енергиен експерт през 1994 г., „вече няма да очаква заповеди от Лондон, Париж или Вашингтон“352.

Отношенията към Запада на другите цивилизации и на техните държави-ядра варират в твърде широк обхват. Южните цивилизации — Латинска Америка и Африка — са лишени от държави-ядра, зависими са от Запада и са относително слаби във военно и в икономическо отношение (въпреки че що се отнася до Латинска Америка, това положение бързо се променя). В отношенията си със Запада те вероятно ще се придвижат в противоположни посоки. В културно отношение Латинска Америка е близка до Запада. През 80-те и 90-те години политическите и икономическите системи в този регион започнаха все повече да наподобяват западните. Двете латиноамерикански страни, които по-рано се стремяха да придобият ядрени оръжия, се отказаха от тези си опити. Разполагайки с най-ниското равнище на военен потенциал в сравнение с всички други цивилизации, Латинска Америка може и да негодува срещу военното господство на Съединените щати, но не демонстрира никакво намерение да го оспорва. Бързият възход на протестантството в много латиноамерикански общества все повече ги доближава до смесените про-тестантско-католически общества на западните страни и заедно с това разширява латиноамериканските религиозни връзки със Запада отвъд тези, които минават през Рим. И обратно, притокът на мексиканци, на емигранти от Централна Америка и от Карибите и произтичащото от това латиноамериканско влияние върху американското общество също допринасят за културната конвергенция. Основните конфликтни проблеми между Латинска Америка и Запада, което на практика означава Съединените щати, са имиграцията, наркотиците и свързания с тях тероризъм, икономическата интеграция (което ще рече допускането на латиноамериканските страни в НАФТА срещу разширяване на латиноамерикански групировки като Меркосур и Андския пакт). Както подсказват проблемите във връзка с присъединяването на Мексико към НАФТА, бракът на Латинска Америка със западната цивилизация няма да бъде лесен, вероятно ще се оформя бавно през по-голямата част от XXI в. и може би никога няма да бъде консумиран. Въпреки това различията между Запада и Латинска Америка си остават малки в сравнение с раз-личията между Запада и другите цивилизации.

Отношенията между Запада и Африка се характеризират със съвсем малко по-висока конфликтност, тъй като Африка е твърде слаба. Въпреки това и тук са налице някои съществени проблеми. Южна Африка не последва примера на Бразилия и Аржентина да прекрати програмата си за разгръщане на ядрени оръжия, тя просто унищожи вече наличния си ядрен потенциал. Тези оръжия бяха произведени от бялото правителство за противодействие на атаки отвън срещу апартейда и то не пожела да ги завещае на правителство от чернокожи, което можеше да ги използва за други цели. Мощностите за производство на ядрени оръжия обаче не можеха да бъдат унищожени и е твърде възможно правителството от епохата след апартейда да изгради нов ядрен арсенал, за да укрепи ролята си на държава-ядро на Африка и да възпре интервенцията на Запада в Африка. Човешките права, имиграцията, икономическите проблеми и тероризмът също са част от въпросите за разрешаване между Африка и Зaпада.

Независимо от усилията на Франция да поддържа тесни връзки с бившите си колонии, изглежда, в Африка се разгръща продължителен процес на дистанциране от Запада, при който интересът и влиянието на западните сили ще намалява, местните култури ще се утвърждават наново, а Южна Африка с течение на времето постепенно ще интегрира aфриканеро-английските елементи в своята култура към африканските. Докато Латинска Америка става все по-западна, Африка става по-незападна. И двата континента обаче, макар и по различен начин, си остават зависими от Запада и не са в състояние (ако не броим гласуването в ООН) да повлияят pешително върху баланса на силите между Запада и неговите конкуренти. Случаят с трите „цивилизации на махалото“ очевидно не е такъв. Техните държави-ядра са големи актьори на световната сцена и е твърде вероятно те да имат двойствени и променливи отношения със Запада и с неговите конкуренти. Отношенията помежду им също ще бъдат променливи. Както вече казахме, Япония с течение на времето, разкъсвана от терзания и от угризения на съвестта, вероятно ще се отдръпне от Съединените щати и ще се придвижи към Китай. Подобно на други трансцивилизационни съюзи от периода на Студената война връзките на Япония със САЩ в областта на сигурността ще отслабнат, въпреки че вероятно формално няма да бъдат прекратени. Нейните отношения с Русия ще продължат да бъдат трудни, докато Русия отказва да направи компромис с Курилските острови, окупирани от нея през 1945 г. Моментът веднага след края на Студената война, ко-гато този проблем можеше да бъде разрешен, отмина бързо с надигането на руския национализъм, а за САЩ вече не съществуват основанията от миналото да подкрепят претенциите на Япония по този въпрос.

През последните десетилетия на Студената война Китай успешно разигра „китайската карта“ срещу Съветския съюз и срещу Съединените щати. В света след Студената война Русия може да разиграе „руската карта“. Ако Русия и Китай се обединят, това решително ще промени евразийския баланс в ущърб на Запада и ще събуди отново тревогите около китайско-съветските отношения от 50-те години. Евентуалното тясно сътрудничество на Русия със Запада би осигурилo допълнителен контрабаланс срещу конфуцианско-ислямската връзка по глобални проблеми и би възобновило страховете на Китай от времето на Студената война за инвазия от Север. Русия обаче също има проблеми с двете си съседски цивилизации. По отношение на Запада те като че са по-краткосрочни; бидейки следствие от края на Студената война, те пораждат необходимостта да се преформулира балансът на силите между Русия и Запада и споразумението между двете страни за базисна равнопоставеност и за сферите им на влияние. На практика това би означавано:

1) приемане от страна на Русия на разширяването на Европейския съюз и на НАТО със западнохристиянските държави от Централна и Източна Европа и ангажимент от страна на НАТО да не се разширява повече, освен ако Украйна не се раздели на две отделни държави;

2) сключването на договор за партньорство между Русия и НАТО, гарантиращ въздържането от агресия, редовни консултации по въпроси на сигурността, съвместни усилия за избягване на надпреварата във въоръжаването и преговори за контрол върху оръжията в съответствие с нуждите на сигурността от епохата след Студената война;

3) признаване от страна на Запада на Русия като държава, отговорна за поддържането на сигурността между православните държави и в районите, в които преобладава православието;

4) съобразяване от страна на Запада с актуалните и потенциалните проблеми на сигурността, които Русия има с мюсюлманските народи на Юг, и готовност за ревизиране на Договора за съкращаване на конвенционалните въоръжения в Европа, както и разбиране към други стъпки, които Русия би могла да предприеме, за да ликвидира подобни заплахи;

5) сключване на споразумение между Русия и Запада за paвноправно сътрудничество при разрешаването на въпроси от типа на тези в Босна, когато се засягат както западни, така и православни интереси.

Ако по тези или подобни въпроси се постигне споразумение, вероятно нито Русия, нито Западът биха отправяли помежду си предизвикателства в дългосрочен план. Европа и Русия са географски зрели общества с ниска раждаемост и застаряващо население; такива общества не са заредени с младежката енергия да бъдат експанзионистични и агресивни. В периода непосредствено след Студената война руско-китайските отношения се отличават с много по-голяма степен на сътрудничество. Разрешени бяха пограничните спорове; намалени бяха военните сили от двете страни на границата; разшири се търговията между тях; двете страни престанаха да се заплашват с ядрени ракети; външните министри сондираха общите интереси в борбата срещу ислямския фундаментализъм. И най-вече Русия намери в лицето на Китай енергичен и голям потребител на военни съоръжения и военна техника, включваща танкове, изтребители, бомбардировачи с далечен обхват на действие и ракети земя-въздух.353 От руска гледна точка това затопляне на отношенията означава както съзнателно решение да се разглежда Китай като важен азиатски „партньор“ при наличието на застой в отношенията с Япония, така и реакция на конфликтите й със Запада около разширяването на НАТО, икономическата реформа, контрола върху въоръженията, икономическата помощ и членството в западни международни институции. Що се отнася до Китай, по този начин той е в състояние да демонстрира пред Запада, че не е сам в света и че би могъл да придобие военния потенциал, който му е необходим за осъществяване на регионалната си стратегия за налагане на собственото могъщество. И за двете страни руско-китайската връзка подобно на конфуцианско-ислямската връзка е средство за противодей-ствие срещу мощта и универсализма на Запада.

Дали тази връзка ще се окаже трайна, зависи до голяма степен, първо, от това доколко ще се стабилизират отношенията на Русия със Запада на взаимно удовлетворителна основа и, второ, от степента, в която установяването на хегемония на Китай в Източна Азия застрашава интересите на Русия в икономическо, демографско и военно отношение. Икономическата динамичност на Китай се разпростира в Сибиp, като китайски, корейски и японски бизнесмени проучват и експлоатират възможностите в този регион. Руснаците в Сибир все повече смятат, че бъдещето им е свързано по-скоро с Източна Азия, отколкото с европейска Русия. По-застрашителна за Русия е китайската имиграция в Сибир, като броят на незаконните китайски имигранти през 1995 г. вероятно е между 3 и 5 милиона при брой на руското население в Източен Сибир около 7 милиона. Руският министър на отбраната Павел Грачов предупреждава: „Китайците са на път да осъществят мирно завоюване на руския Далечен изток.“ Висш руски служител от Службата за имиграция заявява в тон с гореказаното: „Трябва да се противопоставим на китайския експанзионизъм.“354 Към това трябва да се добави, че развиващите се икономически отношения на Китай с бившите съветски републики в Централна Азия могат да изострят отношенията с Русия. Китайската експанзия може да прерасне и във военна, ако Китай реши, че може да се опита да си отвоюва Монголия, която руснаците откъснаха от Китай след Първата световна война и която в продължение на десетилетия беше съветски сателит. В определен момент „жълтите орди“, които тормозят въображението на руснаците още от времето на монголското нашествие, могат отново да станат реалност.

Отношенията на Русия с исляма носят белега на историческо наследство от вековечни експанзионистични войни срещу турците, срещу севернокавказките народи и срещу средноазиатските емирства. Понастоящем Русия си сътруд-ничи с православните си съюзници Сърбия и Гърция, за да ограничи турското влияние на Балканите, както и с православна Армения, за да ограничи подобно влияние в Задкавказието.

Тя активно се опитва да поддържа своето политическо, икономическо и военно влияние в средноазиатските републики, включвайки ги в ОНД и разполагайки свои войски във всички тях. От централно значение за руските интереси са каспийският петрол и газ, както и трасетата, по които тези ресурси ще достигат до Западна и Източна Азия. Русия също така вече води война в Северен Кавказ срещу мюсюлманския народ на Чечня и втора война в Таджикистан, подкрепяйки правителството срещу бунт, подклаждан от ислямските фундаменталисти. Тези тревоги около националната сигурност са допълнителен стимул за сътрудничество с Китай срещу „ислямската заплаха“ в Централна Азия и освен това са важен мотив за сближаването на Русия с Иран. Русия продава на Иран подводници, ново поколение изтребители, бомбардировачи, ракети земя-въздух и разузнавателни и военни електронни съоръжения. В добавка към това Русия се съгласи да построи в Иран ядрени реактори и да го снабди със съоръжения за обогатяване на уран. В замяна Русия определено очаква Иран да ограничи вълната от ислямски фундаментализъм в Централна Азия и се надява тази страна да й сътрудничи в противодействието срещу турското влияние в Централна Азия и в Кавказ. През следващите десетилетия отношенията на Русия с исляма решително ще се определят от начина, по който страната преценява заплахата от надигащия се популационен бум на мюсюлманското население по нейната южна периферия.

По време на Студената война Индия, третата държава-ядро от тип „махало“, бе съюзник на Съветския съюз и води една война с Китай и няколко — с Пакистан. Нейните отношения със Запада и по-конкретно със Съединените щати бяха дистанцирани, когато не бяха изпълнени с ожесточение. В периода след Студената война отношенията на Индия с Пакистан вероятно ще си останат силно конфликтни във връзка с Кашмир, ядрените оръжия и общия военен баланс на субконтинента. В зависимост от степента, в която Пакистан съумее да спечели подкрепата на други мюсюлмански страни, отношенията на Индия с исляма ще бъдат като цяло трудни. За да парира това, Индия вероятно ще положи специални усилия да убеди отделни мюсюлмански държави да се дистанцират от Пакистан. С приключването на Студената война усилията на Китай да установи по-приятелски отношения със съседите си се разпростряха и върху Индия и напрежението между двете страни намаля. Тази тенденция обаче едва ли ще продължи дълго време. Китай активно се включва в южноазиатската политика и вероятно ще продължи да го прави, поддържайки тесни връзки с Пакистан, укрепвайки неговия ядрен и конвенционален военен потенциал и ухажвайки Мианмар чрез икономическа помощ, инвестиции и военна подкрепа, същевременно изграждайки свои военноморски съоръжения там. В момента мощта на Китай се разраства; силата на Индия би могла значително да се увеличи в началото на XXI в. Конфликтът между двете държави изглежда напълно възможен. „Дълбоко заложеното съперничество за власт между двата азиатски гиганта и тяхното самосъзнание като естествени велики сили и центрове на цивилизация и култура — отбелязва един анализатор — ще продължат да ги подтикват да подкрепят различни страни и каузи. Индия ще се стреми да се утвърди не само като независим център на сила в многополюсния свят, но и като балансьор на мощта и влиянието на Китай.“355

Изправена пред конфронтация най-малкото със съюза Китай-Пакистан, ако не и с по-широката конфуцианско-ис-лямска връзка, Индия е очевидно заинтересована да съхрани тесните си връзки с Русия и да остане основен потребител на руски военни съоръжения. Към средата на 90-те години Индия получава от Русия почти всички основни типове оръжие, включително самолетоносач и криогенна ракетна технология, което доведе до налагане на санкции от страна на САЩ. Освен разпространението на оръжията други конфликтни проблеми между Индия и САЩ са правата на човека, Кашмир и икономическата либерализация. С течение на времето обаче охладняващите отношения между САЩ и Пакистан и общите интереси на Индия и Съединените щати за ограничаване на Китай биха могли да доведат до сближаване между двете страни. Експанзията на индийската мощ в Южна Азия не може да накърни американските интереси, тя само би могла да им служи.

Отношенията между цивилизациите и техните държави-ядра са сложни, често амбивалентни и променливи. Повечето държави от дадена цивилизация, общо взето, ще следват водещата държава-ядро при формиране на отношенията си с друга цивилизация. Но това невинаги ще бъде в сила, като очевидно всички страни от една цивилизация не могат да имат идентични отношения с всички страни от втора цивилизация. Общи интереси, обикновено общ враг от трета цивилизация, могат да породят сътрудничество между страни от различни цивилизации. Също така е очевидно, че конфликти възникват и в рамките на една цивилизация, това важи особено за исляма. Освен това отношенията между групи по линиите на разлома могат да се различават съществено от отношенията между държавите-ядра на цивилизациите, към които те принадлежат. Въпреки това са налице някои най-общи тенденции и могат да се направят правдоподобни заключения относно оформящите се съюзи и антагонизми между цивилизациите и държавите-ядра. Те са показани схематично на диаграма 9.1. Относително простата двуполюсност на Студената война отстъпва пред много по-сложните взаимоотношения в многополюсния, мултицивилизационен свят.

Войни на прехода: Афганистан и Войната в Залива

„La premiere guerre civilisationnelle“356 — така нарече войната в Персийския залив изтъкнатият марокански учен Махди Ел-манджра още когато тя бе в разгара си.357 Тя обаче е втората.

Първата бе Съветско-афганистанската война от 1979–1989 г. И двете започнаха като неприкрита инвазия на една държава на територията на друга, но се превърнаха в цивилизационни войни и до голяма степен бяха предефинирани като такива. Всъщност това са войни на прехода към една епоха, доминирана от етнически конфликт, и същевременно войни по линията на разлома между групи от различни цивилизации.

Войната в Афганистан започна като опит на Съветския съюз да задържи на власт свой сателитен режим. Превърна сe в Студена война, когато Съединените щати реагираха енергично и организираха, финансираха и екипираха афганските бунтовници, съпротивляващи се срещу съветските сили. За американците съветското поражение бе оправдание на доктрината на Рейгън за подкрепяне на въоръжена съпроти-ва срещу комунистическите режими и ласкаещо самочувст-вието им поражение на съветските сили, сравнимо с унижението, понесено от Съединените щати във Виетнам. Освен това то бе поражение, което отекна силно в съветското общество и в неговите политически институции и в значителна степен допринесе за разпадането на съветската империя. От гледна точка на американците и най-общо на западните страни Афганистан беше окончателната, решаващата победа, своеобразно Ватерлоо на Студената война.

За тези, които се сражаваха срещу съветските войски обаче, Афганистанската война бе нещо съвсем друго. Това е „първата успешна съпротива срещу чужда сила“, отбелязва един западен изследовател,358 „основаваща се не на националистически или на социалистически принципи“, а на принципите на исляма, който водеше своя джихад. Това даде мощен стимул на ислямската самоувереност и сила. Въздействието на войната върху ислямския свят може да се сравни с въздействието върху азиатския свят на поражението на Русия от Япония през 1905 г. Това, което Западът разглежда като победа на свободния свят, мюсюлманите разглеждат като победа на исляма.

Американските долари и ракети бяха абсолютно необходими за поражението на Съветския съюз. Не по-малко важно обаче се оказа колективното усилие на исляма, включващо най-различни държави и групи в надпревара да сразят съветските войски и да постигнат победа в името на собствените си интереси. Мюсюлманската финансова подкрепа за войната дойде преди всичко от Саудитска Арабия. Между 1984 г. и 1986 г. тази страна предостави 525 милиона долара на бунтовниците; през 1989 г. тя осигури 61% от общо 715 милиона, или 436 милиона, като останалата част дойде от Съединените щати. През 1993 г. саудитците предоставиха 193 милиона долара на правителството на Афганистан. Общата сума, изразходвана от Саудитска Арабия в хода на войната, възлиза най-малко на 3 милиарда долара, докато САЩ изразходваха за тази цел 3,3 милиарда долара. Във войната взеха участие около 25 000 доброволци от други ислямски, предимно арабски страни. Набирани най-често в Йордания, тези добро-волци бяха обучавани от пакистанските разузнавателни служби. Освен това Пакистан осигури изключително важната външна база за съпротивата, както и логистична и друга подкрепа. В допълнение към това Пакистан бе и посредник за опериране с американските пари, като целенасочено разпредели 75% от тези средства сред по-изявените ислямски фундаменталистки групи, а 50% от тях получи екстремистката сунитска фундаменталистка фракция на Гулбудин Хекматиар. Макар да се сражаваха срещу съветски войски, арабските участници във войната бяха предимно антизападно настроени и хулеха западните агенции за хуманитарна помощ като неморални и пагубни за исляма. В крайна сметка Съветският съюз бе съкрушен от три фактора, срещу които той не можеше да се противопостави ефикасно: американската технология, парите на Саудитска Арабия и мюсюлманската демография и страст.359

Войната остави след себе си една комплицирана коалиция от ислямистки организации, решени да защитават правата вяра от немюсюлманските сили. Освен това в наследство останаха опитни бойци, лагери, полигони за обучение и логис-тични съоръжения, добре разработена трансислямска мрежа от лични и организационни връзки, значително количество оръжия, включително между 300 и 500 безстопанствени ракети „Стингър“, и, най-важното, завладяващо чувство на сила и самоувереност от постигнатото и неудържимо желание да се върви към нови победи. Висш американски държавен служител заяви през 1994 г.: „Акредитивите на джихада, религиозни и политически, са несъмнени. Те победиха една от двете световни свръхсили и сега се насочват към втората.“360

Афганистанската война се превърна в цивилизационна, защото мюсюлманите по целия свят я приемаха за такава и се сплотиха срещу Съветския съюз. Войната в Персийския залив се превърна в цивилизационна война, защото Западът извърши военна интервенция в мюсюлмански конфликт, като западните държави в по-голямата си част подкрепиха тази интервенция, а мюсюлманите от цял свят я възприеха като война срещу себе си и се сплотиха срещу това, което от тяхна гледна точка е поредна проява на западния империализъм.

Арабските и мюсюлманските правителства бяха първоначално разделени по отношение на войната. Хюсеин наруши свещеността на границите и през август 1990 г. страните от Арабската лига гласуваха със значително мнозинство (четиринадесет гласа „за“, два „против“ и пет „въздържали се“) за осъждане на неговите действия. Египет и Сирия се съгласиха да влязат със значителни военни сили в организираната от Съединените щати антииракска коалиция, а участието на Пакистан, Мароко и Бангладеш бе по-незначително. Турция затвори преминаващия през нейната територия газопровод от Ирак до Средиземно море и предостави на коалицията военновъздушните си бази. В замяна на тези свои действия Турция изяви още по-силни претенции за членство в Европейския съюз; Пакистан и Мароко потвърдиха тясното си сътрудничество със Саудитска Арабия; външният дълг на Египет бе опростен, а Сирия получи Ливан. За разлика от тези страни правителствата на Иран, Йордания, Либия, Мавритания, Йемен, Судан и Тунис, както и организации от рода на Организацията за освобождение на Палестина, Хамас и Фронта за независимост на Палестина, независимо от финансовите помощи получавани от Саудитска Арабия, подкрепиха Ирак и осъдиха западната интервенция. Други мюсюлмански правителства като това на Индонезия заеха компромисни позиции или се опитаха да избегнат вземането на страна в конфликта.

Докато първоначално мюсюлманските правителства бяха разделени, общественото мнение в арабския и мюсюлманския свят бе от самото начало категорично антизападно настроено. Един американски наблюдател съобщава след посещения в Йемен, Сирия, Египет, Йордания и Саудитска Арабия три дни след нахлуването в Кувейт: „Арабският свят… кипи от възмущение срещу Съединените щати и едва успява да прикрие ликуването си от перспективата един арабски лидер да се окаже достатъчно смел, опълчвайки се срещу най-голямата сила в света.“361 Милиони мюсюлмани от Мароко до Китай застанаха зад Саддам Хюсеин и го обявиха за „мюсюлмански герой“362. Парадоксът на демокрацията бе „най-големият парадокс в този конфликт“: подкрепата за Саддам Хюсеин бе изключително „пламенна и повсеместна“ в тези арабски страни, в които политиката е по-отворена и свободата на словото е по-малко ограничена.363 В Мароко, Пакистан, Йордания, Индонезия и други страни многочислени демонстрации осъждаха Запада и политически лидери като крал Хасан, Беназир Бхуто и Сухарто, които бяха обявени за лакей на Запада. Опозиция срещу коалицията бе демонстрирана дори в Сирия, където „граждани от всички слоеве на населението се противопоставиха срещу присъствието на чужди сили в Персийския залив“. 75% от 100-милионното мюсюлманско население на Индия обвиниха Съединените щати за войната, а 171 милиона мюсюлмани в Индонезия бяха „почти единодушно“ против военните действия на САЩ в Персийския залив. Арабските интелектуалци се присъединиха към общото настроение и потърсиха изтънчени основания да пренебрегнат зверствата на Саддам и да осъдят западната интервенция.364

Арабите и другите мюсюлмани като цяло бяха съгласни, че Саддам Хюсеин сигурно е кървав тиранин, но поддържаха: „Той си е наш кървав тиранин.“ Според тях военната агресия в Кувейт е семеен проблем, който трябва да се уреди по домашному, а тези, които се намесват в името на някаква абстрактна теория за международна справедливост, правят това, за да защитават собствените си егоистични интереси и да държат арабите в подчинение. Арабските интелектуалци, твърди едно изследване, „презират иракския режим и се възмущават от неговата жестокост и авторитарност, но го разглеждат като център на съпротивата срещу големия враг на арабския свят — Запада.“ Те „определят арабския свят в противоположност на Запада“. „Това, което върши Саддам, е осъдително — заявява един палестински професор, — но ние не можем да виним Ирак, че се противопоставя на западната военна интервенция.“ Мюсюлманите на Запад и навсякъде по света осъдиха присъствието на немюсюлмански войски в Саудитска Арабия и това, че те „оскверняват“ светите мюсюлмански места.365 Преобладаващото отношение, накратко казано, може да бъде изразено по следния начин: Саддам нямаше право да нахлува в Кувейт, но Западът допусна още по-голямата грешка да се намеси, поради което Саддам има право да се сражава със Запада, а ние имаме право да го поддържаме.

Саддам Хюсеин подобно на други първоначални участници във война по линията на разлома отъждествява своя дотогавашен светски режим с каузата, която би имала най-голяма притегателна сила: исляма. Като се има предвид вече ана-лизпраното U-образно разпределение на идентичностите в мюсюлманския свят, Саддам няма друга реална алтернатива. Както отбелязва един египетски коментатор, изборът на исляма пред арабския национализъм или мъглявата антизападна ориентация на Третия свят „свидетелства за ценността на исляма като политическа идеология, мобилизираща подкрепа“366. Въпреки че Саудитска Арабия е по-стриктно ангажирана с мюсюлманските практики и институции от другите мю-сюлмански държави, с изключение вероятно на Иран и Судан, и въпреки че тя финансира ислямистки групи в целия свят, нито едно ислямистко движение от която и да е държава не подкрепи западната коалиция срещу Ирак и почти всички се противопоставиха на западната интервенция.

Пo този начин за мюсюлманите войната бързо се превърна във война между цивилизациите, в която залогът е ненакърнимостта на исляма. Ислямистки фундаменталиста групи от Египет, Сирия, Йордания, Пакистан, Малайзия, Афганистан, Судан и други страни осъдиха войната в Персийския залив като война „срещу исляма и неговата цивилизация“, водена от съюз между „кръстоносци и ционисти“ и обявиха подкрепата си за Ирак с оглед на „военната и икономическата агресия срещу неговия народ“. През есента на 1980 г. деканът на Ислямския колеж в Мека Сафар ал-Хауали заяви в магнетофонен запис, широко разпространяван в Саудитска Арабия, че това „е война на света срещу Ирак. Това е война на Запада срещу исляма“. По същия начин кралят на Йордания Хюсеин посочи, че това е „война срещу всички араби и мюсюлмани, а не само срещу Ирак“. Освен това, както отбелязва Фатима Мерниси, честото реторично обръщане към Бог на президента Буш от името на Съединените щати подсили у арабите усещането, че това е „религиозна война“, а думите на Буш намирисват на „пресметнатите користни атаки срещу исляма през VII в. и на последвалите християнски кръстоносни походи“. Аргументацията, че войната е кръстоносен поход на западната и ционистката конспирация, на свой ред оправдава и дори изисква в отговор обявяването на джихад.367

Определянето от страна на мюсюлманите на войната като война на Запада срещу исляма допринася за намаляване или прекратяване на антагонизмите в мюсюлманския свят. Старите различия между мюсюлманите стават незначими пред лицето на първостепенното различие между исляма и Запада. В хода на войната мюсюлманските правителства и групи последователно се дистанцираха от Запада. Както в случая с предшестващата я Афганистанска война, войната в Персийския залив събра под знамената мюсюлмани, които преди това се бяха хванали гуша за гуша: светски ориентираните араби, националистите и фундаменталистите; правителството на Йордания и палестинците; Организацията за освобождение на Палестина и Хамас; Иран и Ирак; опозиционни партии и правителства. „Онези баасисти в Ирак — заявява Сафар ал-Хауали — са наши врагове за часове, докато Рим е наш враг до Деня на страшния съд.“368 Войната стимулира и процес на помирение между Ирак и Иран. Шиитските религиозни лидери в Иран порицаха западната интервенция и призоваха за свещена война против Запада. Правителството на Иран се дистанцира от действията, насочени срещу неговия бивш враг, и след войната настъпи постепенно подобряване на отношенията между двата режима.

Външният враг отслабва и вътрешните конфликти в една страна. Твърди се например, че през 1991 г. Пакистан е „залят от антизападни полемики“, което довежда, макар и за кратко, до единство в страната. „Пакистан никога не е бил толкова единен. В южната провинция Синд, в която местни жители и индийски имигранти се избиват взаимно в продължение на пет години, сега те заедно участват в демонстрации срещу американците. В ултраконсервативните племенни области по северозападната граница дори и жените излизат на улицата, за да протестират, често на места, на които допреди са се събирали само за петъчни молитви.“369.

Колкото повече общественото мнение се втвърдява срещу войната, първоначално обвързалите се с коалицията правителства или се отдръпват, или се разцепват, или скалъпват неясни оправдания за действията си. Лидери като Хафез Асад, участвали с войски в коалицията, сега заявяват, че те са били необходими, за да балансират и евентуално да подменят западните войски в Саудитска Арабия, и че тези войски във всеки случай са щели да бъдат използвани единствено за отбрана на свещените места. В Турция и Пакистан висши военни публично осъдиха обвързването на своите правителства с коалицията. Правителствата на Египет и на Сирия, осигурили най-много войски срещу Ирак, осъществяваха достатъчен контрол над своите общества, за да могат да потушат и игнорират антизападния натиск. Правителствата в по-отворените мюсюлмански държави бяха принудени да се дистанцират от Запада и да заемат по-категорично антиза-падни позиции. „Експлозията от подкрепа за Ирак“ в страните на Магреба „бе една от най-големите изненади на войнатa“.

Общественото мнение в Тунис бе крайно антизападно настроено и президентът Бен Али побърза да осъди военната интервенция на Запада. Правителството на Мароко първоначално предостави на коалицията 1500 бойци, но когато антизападно настроените групи се мобилизираха, разреши общa стачка в подкрепа на Ирак. В Алжир четиристотинте хиляди души, излезли на демонстрация в подкрепа на Ирак, принудиха президента Бенджедид, който първоначално клонеше към Запада, да промени становището си, да осъди Запада и да декларира, че „Алжир ще застане редом с нашия брат Ирак“370. През август 1990 г. трите правителства от страните на Магреба гласуват в Арабската лига за осъждане на Ирак. През есента, реагирайки на силните страсти в собствените си страни, те гласуват в полза на предложението да cе осъди американската интервенция.

Освен това западната военна операция получи слаба подкрепа от народите от незападните и немюсюлманските цивилизации. В допитване от януари 1991 г. 53% от японците изразяват неодобрение на войната, а в полза на войната се изказват само 25%. Индусите се разделят на две, обвинявайки Саддам Хюсеин или Джордж Буш. Вестник „Таймс ъв Индия“ отправи предупреждение, че „тази война може да доведе до много по-обхватна конфронтация, възпламенена от религиозни страсти между силния и арогантен юдео-християнски свят и слабия мюсюлмански свят“. По такъв начин войната в Персийския залив, започнала като война между Ирак и Кувейт, се превърна във война между Ирак и Запада, после между исляма и Запада, а в крайна сметка много хора извън западния свят я разглеждат като война между Изтока и Запада, като „война на белия човек, нов изблик на старомодния империализъм“371.

С изключение на кувейтците, нито един ислямски народ не бе ентусиазиран от войната, а повечето категорично се противопоставиха на западната интервенция. Когато войната свърши, състоялите се в Лондон и Ню Йорк тържества не намериха отглас другаде. „Приключването на войната“, отбелязва Сохаил Хашми, „не даде повод за ликуване“ на арабите.

Тъкмо обратното, преобладаваше атмосфера на разочарование, уплаха, унижение и негодувание. Отново бе спечелил Западът. Поредният Саладин372, събудил арабските надежди, пак бе победен от масираната западна сила, която агресивно нахлу в ислямската общност. „Какво по-лошо би могло да се случи на арабите от онова, което им донесе войната? — запита Фатима Мерниси. — Целият Запад, с цялата си модерна техника да пуска бомби върху нас. Беше сетният ужас.“373

След войната арабското обществено мнение извън Кувейт ставаше все по-критично към военното присъствие на САЩ в Персийския залив. Освобождението на Кувейт премахна всякакви основания за противопоставяне срещу Саддам Хюсеин и остави много малко основания за постоянното американско военно присъствие в Залива. Поради това даже и в страни като Египет общественото мнение започна все повече и повече да съчувства на Ирак. Арабските правителства, които се бяха присъединили към коалицията, промениха позициите си.374 Египет и Сирия, както и останалите страни, се противопоставиха на налагането на забранена за полети зона в Южен Ирак през август 1992 г. Арабските правителства плюс Турция също така се противопоставиха на въздушните атаки срещу Ирак през януари 1993 г. След като се оказа възможно използването на западна въздушна сила в отговор на атаките срещу мюсюлманските шиити и кюрди от страна на мюсюлманите сунити, защо тя не бе използвана в отговор на атаките срещу босненските мюсюлмани от страна на сърбите? През юни 1993 г., когато президентът Клинтън даде заповед за бомбардиране на Багдад като репресивна мярка срещу опита на Ирак да убие бившия президент Буш, международният отзвук беше изцяло по цивилизационен признак. Израел и западноевропейските правителства енергично подкрепиха нападението, Русия го прие като „оправдана“ самозащита, Китай изрази „дълбока загриженост“, Саудитска Арабия и емирства от Персийския залив не казаха нищо, други мюсюлмански правителства, включително и египетското, го осъдиха като нов пример за двойните стандарти на Запада, докато Иран го окачестви като „фрапантна агресия“, подтиквана от американския „неоекспанзионизъм и егоцентризъм“.375 Отново бе зададен въпросът: Защо Съединените щати и „международната общност“ (т. е. Западът) не реагираха по същия начин спрямо възмутителното поведение на Израел и нарушаването на резолюциите на ООН?

Войната в Персийския залив бе първата война между цивилизации за ресурси след Студената война. Залогът бе дали по-голямата част от най-богатите петролни залежи в света ще се контролира от Саудитска Арабия и правителствата на емирствата, чиято сигурност зависи от западната военна мощ, или от независими антизападни режими, които ще могат и вероятно ще искат да използват петролното оръжие срещу Запада. Западът не успя да свали от власт Саддам Хюсеин, но отбеляза победа, като разигра драматично проблемите със сигурността на държавите от Залива и си осигури разширено военно присъствие в Персийския залив в мирно време. Преди войната Иран, Ирак, Съветът за сътрудничество в Персийския залив и Съединените щати се бореха за влияние в региона. След войната Персийският залив се превърна в американско езеро.

Характеристика на войните по линия на разлома

Войни между кланове, племена, етнически групи, религиозни общности и нации е имало във всяка епоха и във всяка цивилизация, защото те са вкоренени в човешката природа. Подобни конфликти обикновено имат частичен характер по-! ради това, че не са свързани с по-широки идеологически или политически въпроси, от които пряко да са заинтересовани и тези, които не участват в самата война, въпреки че могат да предизвикват загриженост у външните групи. Освен това те обикновено са ожесточени и кървави, защото при тях залог са основни въпроси на идентичността. И още, те обикновено са продължителни; понякога биват прекъсвани от примирия или споразумения, които като правило се нарушават и кон-фликтът избухва отново. При това решаващата военна победа на едната страна в гражданската война за идентичност увеличава вероятността от геноцид.376

Конфликтите по линията на разлома са конфликти между държави или групи от различни цивилизации. Войните по линията на разлома са конфликти, прераснали в насилие. Такива войни се водят между държави, между недържавни групи, както и между държави и недържавни групи. Войни по линията на разлома, водени вътре в една държава, могат да включват групи, предимно локализирани в географски обособени региони, и в тези случаи групата, която няма контрол над държавното управление, обикновено се бори за независимост и рядко е съгласна да се задоволи с нещо по-малко от това. Вътрешнодържавните войни по линията на разлома могат също да включват и смесени в географско отношение групи и тогава постоянно обтегнатите отношения от време на време преминават в изблици на насилие, както става с индусите и мюсюлманите в Индия, с мюсюлманите и китайците в Малайзия. В някои случаи това може да прерасне в истински сражения, особено в случаите, когато се определят границите на новосъздадени държави, и да породи брутални опити за насилствено разделяне на човешките групи.

Понякога конфликтите по линията на разлома представляват борба за контрол над човешки ресурси. По-често въпросът опира до контрол над територия. Целта на поне една от страните е да завладее територия и да я освободи от населението й, като го прогони или избие, или и двете, т. е. чрез „етническо прочистване“. Обикновено тези конфликти са насилствени и много опасни, като и двете страни прибягват до масови кланета, тероризъм, изнасилване и мъчения. Територията, която се явява залог, често е за едната или и за двете страни високо почитан символ на тяхната история и идентичност, свещена земя, над която те имат ненакърнимо право: Западния бряг, Кашмир, Нагорни Карабах, долината на Дрина, Косово.

Войните по линията на разлома демонстрират някои, но не всички характеристики, присъщи на войните между общности изобщо. Те са продължителни конфликти. Когато се водят в пределите на държавата, те като правило продължават около шест пъти по-дълго от междудържавните войни. Тъй като са свързани с фундаментални въпроси на груповата идентичност и сила, те трудно могат да намерят разрешение чрез преговори и компромиси. Когато се постигне споразумение, то често пъти не бива подписвано от всички партии на всяка от страните и обикновено не остава дълго в сила. Войните по линиите на разлома имат специфичен ритъм на затихване и разпалване, могат да се разраснат до масово насилие, после да тлеят в състояние на скрит конфликт или на мрачна враждебност, за да избухнат наново с пълна сила. Пламъците на общностната идентичност и на омразата рядко биват потушавани напълно освен чрез геноцид. В резултат от продължителността си, войните по линията на разлома подобно на другите общностни войни обикновено водят до голям брой убити и бежанци. Трябва предпазливо да се отнасяме към данните, предоставяни от воюващите страни, но общоприетите числа за броя на убитите във водените в началото на 90-те години войни по линията на разлома са следните: 50 000 — във Филипините; 50 000 до 100 000 — в Шри Ланка; 20 000 — в Кашмир; 500 000 до 1 500 000 — в Судан; 100 000 — в Таджикистан; 50 000 — в Хърватска; 50 000 до 200 000 — в Босна; 30 000 до 50 000 в Чечня; 100 000 — в Тибет; 200 000 — в Източен Тимор,377 Числеността на бежанците в почти всички случаи е далеч по-голяма.

Много от тези съвременни войни са просто поредното действие на дълга драма от кървави конфликти, а насилието в края на XX в. упорито осуетява всички усилия за окончателното прекратяване на тази драма. Така например сраженията в Судан, започнали през 1956 г., продължиха до 1972 г., когато бе постигнато споразумение за даване на известна автономия на Южен Судан, но отново избухнаха през 1983 г. Тамилският бунт в Шри Ланка започна през 1983 г.; мирните преговори за прекратяването му се провалиха през 1991 г., а през 1994 г. бяха подновени и през януари 1995 г. бе постигнато споразумение за прекратяване на огъня. Четири месеца по-късно обаче метежните тамилски тигри нарушиха спирането на огъня и се оттеглиха от мирните преговори, след което войната започна наново с още по-голямо ожесточение. Бунтът на племето моро на Филипините започна в началото на 70-те години, през 1976 г. позатихна в резултат от споразумение, предоставящо автономия на някои области на Минданао. През 1993 г. обаче проявите на насилие зачестиха, разгръщайки се във все по-голям мащаб, когато дисидентски настроени бунтовнически групи осуетиха мирните усилия.

Руските и чеченските лидери сключиха през юли 1995 г. споразумение за демилитаризация, което трябваше да сложи край на изблиците на насилие, избухнали през декември 1994 г. За известно време войната затихна, но после избухна наново, след като чеченците предприеха нападения върху руски или проруски настроени лидери, руснаците отвърнаха с репресии, чеченците нахлуха в Дагестан през януари 1996 г. а руснаците предприеха масирана офанзива в началото на същата година.

Въпреки че войните по линиите на разлома си приличат с другите общностни войни по дълготрайност, яростни изблици на насилие и идеологическа амбивалентност, те се отличават от тях по две неща. На първо място, общностните войни се водят между етнически, религиозни, расови или лингвистични групи. Тъй като обаче религията е основната определяща характеристика на всяка цивилизация, войните по линията на разлома почти винаги се водят между народи с различни религии. Някои анализатори омаловажават значението на този фактор. Те посочват например общата етническа принадлежност и общия език, мирното съвместно съществуване в миналото, както и множеството смесени бракове между сърби и мюсюлмани в Босна и пропускат религиозния фактор, позовавайки се на Фройдовия „нарцисизъм на малките различия“378. Тази преценка обаче се дължи на секуларно късогледство. Хилядолетията човешка история показват, че религията не е „малко различие“, а е може би най-дълбокото различие, което може да съществува между хората. Честотата, интензивността и насилственият характер на войните по линията на разлома до голяма степен се повишават от вяра в различни богове.

Второ, другите общностни войни обикновено са партику-ларистични и поради това вероятността да се разпространят и да обхванат и други участници е относително слаба. За разлика от тях войните по линиите на разлома по дефиниция се водят между групи, които са част от по-големи културни образувания. В обикновения междуобщностен конфликт група А се сражава срещу група Б, а групи В,Т и Д нямат основания да се включат, освен ако А или Б не атакуват пряко интересите на В, Г или Д. За разлика от това в една война по линията на разлома група А1 се сражава срещу група Б1, като всяка от тях ще се опитва да разшири войната и да мобили-зира подкрепата на сродните им в цивилизационно отношение групите А2, A3 и А4, съответно Б2, БЗ и Б4 — тези групи ще се идентифицират с воюващите си сродници. Разрастването на транспортната и на комуникационната мрежа в модерния свят улеснява установяването на такива връзки, а по този начин и на „интернационализирането“ на конфликтите по линията на разлома. Миграцията поражда диаспори в трети цивилизации. Благодарение на комуникациите сражаващите се страни могат по-лесно да отправят призиви за помощ, а техните сродни групи незабавно узнават какво се случва с воюващите. „Свиването на света“ дава възможност на сродните етнически групи да осигуряват морална, дипломатическа, финансова и материална подкрепа на воюващите страни и всъщност става много трудно тези групи да не реагират по съответния начин. Създават се международни мрежи за осигуряване на подкрепа, а подкрепата на свой ред поддържа виталността на участниците в конфликта и удължава самия конфликт. „Синдромът на сродната страна“, ако използваме израза на Х.Д.С. Гринуей, е основна характеристика на войните по линията на разлома в края на XX в.379 По-общо казано, дори и незначителни прояви на насилие между народи от различни цивилизации водят до ефекти и последици, каквито не се наблюдават при вътрешноцивилизационните конфликти. Когато сунитски терористи убиха осемнайсет шиитски поклонници в една джамия в Карачи през февруари 1995 г., те още повече разстроиха мира в града и създадоха проблеми на цял Пакистан. Когато точно една година по-рано израелски заселник уби двайсет и девет мюсюлмани, молещи се в Пещерата на Патриарсите в Хеброн, той разстрои мирния процес в Близкия изток и създаде проблеми на целия свят.

Пространства на обсег: кървавите граници на исляма

Общностните конфликти и войните по линията на разлома са същината на историята, а според едно изчисление по времето на Студената война са възникнали трийсет и два етнически конфликта, включващи войни по линията на разлома; между араби и израелци, индийци и пакистанци, судански мюсюлмани и християни, будисти и тамили в Шри Ланка и ливански шиити и маронити. Войните за утвърждаване на идентичността съставляват половината от всички граждански войни през 40-те и 50-те години и около три четвърти от гражданските войни през следващите десетилетия. Интензивността на етническите бунтове се утрои между началото на 50-те и края на 80-те години. Като се има предвид обаче тогавашната първостепенна роля на конфликта между свръхсилите, тези сблъсъци, с някои значими изключения, не бяха обект на особено внимание и често на тях се гледаше през призмата на Студената война. Когато тя приключи, общностните конфликти станаха по-забележими, а вероятно и по-значими в сравнение с предишния период. Всъщност като че ли се наблюдава нещо като „прилив“ на етнически конфликти.380

Тези етнически конфликти и войни по линията на разлома не се разпределят равномерно между световните цивилизации. Големи сражения по линията на разлома има между сърбите и хърватите в бивша Югославия и между будисти и индуси в Шри Ланка, докато по-малко ожесточени конфликти възникват между немюсюлмански групи на редица други места. Преобладаващото множество конфликти по линията на разлома се наблюдава по прекосяващата Европа и Африка граница между мюсюлмани и немюсюлмани. Докато на макро- или на глобално равнище на световната политика основният сблъсък на цивилизациите е между Запада и останалия свят, на микро- или на локално равнище сблъсъкът е между исляма и останалия свят.

Между местните мюсюлмани и немюсюлманските народи са налице ожесточени антагонизми и натоварени с насилие конфликти. В Босна мюсюлманите водят кървава и разрушителна война с православните сърби и участват в прояви на насилие срещу хърватите католици. В Косово албанските мюсюлмани с неохота понасят сръбското потисничество и имат собствено нелегално правителство, като вероятността за насилие между двете групи е изключително висока. Правителствата на Гърция и на Албания са в обтегнати отношения заради правата на малцинствата в двете страни. Турци и гърци по традиция се държат един друг за гушата. На територията на Кипър турците мюсюлмани и православните гърци продължават да съжителстват във враждебни съседни държави. Турция и Армения са исторически врагове в Кавказ, а азерите и арменците водят война за контрол върху Нагор-ни Карабах. В Северен Кавказ чеченците, ингушите и други мюсюлмански народи в продължение на двеста години периодично надигат глава за независимост от Русия, а през 1994 г. бе подновена кървавата война между Русия и Чечня. Конфликти възникват и между ингушите и православните осетинци. По поречието на Волга мюсюлманските татари са се сражавали срещу руснаците в миналото, а в началото на 90-те години постигат с Русия нелек компромис за ограничен суверенитет.

В течение на XIX в. Русия постепенно налага със сила господството си над мюсюлманските народи в Средна Азия. През 80-те години на XX в. афганците и руснаците водят го-ляма война, а с изтеглянето на Русия конфликтът продължи в Таджикистан, където руските войски поддържат правителството срещу предимно ислямските бунтовници. В Синдзян уйгурите и други мюсюлмански групи се борят срещу синификацията и установяват връзки със своите етнически и peлигиозни родственици в бившите съветски републики. На субконтитента Пакистан и Индия водят три войни, мюсюлмански бунтове оспорват индийското управление в Кашмир, мюсюлманските имигранти се сражават срещу асамските племена, а мюсюлмани и индуси участват в периодични бунтове и насилия по цялата територия на Индия, като тези изблици се подхранват от възхода на фундаменталистките движения в двете религиозни общности. В Бангладеш будистите протестират срещу прилаганата към тях дискриминация от мюсюлманското мнозинство, докато мюсюлманите в Миан-мар негодуват срещу дискриминацията, упражнявана от будисткото мнозинство. В Малайзия и Индонезия мюсюлманите периодично се бунтуват срещу китайците, протестирайки срещу техните доминиращи позиции в икономиката. В Южен Тайланд мюсюлмански групи участват в периодично повтарящи се бунтове срещу будисткото правителство, докато в Южните Филипини мюсюлманските бунтовници се борят за независимост от католическата държава и правителство. В Индонезия, от друга страна, католическият Източен Тимор се бори срещу потисничеството на мюсюлманското правителство.

В Близкия изток конфликтът между арабите и евреите в Палестина датира още от установяването на израелската държава. Между Израел и арабските държави се водиха четири войни, а палестинците се вдигнаха на интифада381 срещу израелското господство. В Ливан християните маронити водиха обречена на неуспех борба срещу шиитите и други мюсюлмани. В Етиопия принадлежащите към етиопската ортодоксална църква амхари, които в течение на векове потискат мюсюлманските етнически групи, станаха прицелна точка на бунтове от страна на мюсюлманите оромос. В Африка възникват най-различни конфликти между арабските и мюсюлманските народи от северната част и анимистите християни от черния юг. Най-кървавата война между християни и мю-сюлмани се води в Судан в продължение на десетилетия, а броят на убитите в нея възлиза на стотици хиляди. Политиката на Нигерия е под знака на конфликта между мюсюлманските народности фула и хоуса на север и християнските племена на юг, като в тази страна се наблюдават чести бунтове и преврати, а бяхме свидетели и на една голяма война. В Чад, Кения и Танзания са налице подобни конфликти между християнски и мюсюлмански групи.

На всички тези места отношенията между мюсюлманите и народите от други цивилизации — католици, протестанти, православни, индуисти, китайци, будисти и юдеи — са, общо взето, антагонистични; повечето от тези отношения са белязани от насилие в миналото; много от тях продължават да се характеризират с насилие и през 90-те години на нашия век. Накъдето и да се обърнем по периметъра, доминиран от исляма, мюсюлманите срещат проблеми в мирното си съжителство със съседите. Съвсем естествено възниква въпросът дали този модел на конфликт между мюсюлмански и немюсюлмански групи от края на XX в. е валиден в същата степен за отношения между групи от други цивилизации. Отговорът е: не. Мюсюлманите съставляват около една пета от населението на света, но през 90-те години те са в много по-голяма степен участници в междугрупови насилия, отколкото хората от която и да е друга цивилизация. Фактите са непоколебими:

1. Мюсюлманите участват в двайсет и шест от общо петдесет етнополитически конфликти в периода 1993–1994 г., анализирани подробно от Тед Робърт Гър (таблица 10.1). Двайсет от тези конфликти са между групи от различни цивилизации, от които петнайсет са между мюсюлмани и немюсюлмани. Накратко казано, междуцивилизационните конфликти, в които участват мюсюлмани, превишават три пъти междуцивилизационните конфликти между всички немюсюлмански цивилизации. Конфликтите в рамките на исляма също са по-многочислени от конфликтите в която и да било друга цивилизация, включително и племенните конфликти в Африка. За разлика от исляма Западът е участвал само в два вътрешноцивилизационни и в два междуцивилизационни конфликта. Освен това в конфликтите, в които са замесени мюсюлмани, има огромен брой жертви. В шестте разглеждани от Гър войни жертвите се оценяват на 200 000 или повече, като три от тях (в Судан, Босна, Източен Тимор) са били между мюсюлмани и немюсюлмани; две (в Сомалия и войната на Ирак срещу кюрдите) са между мюсюлмани, и само една (в Ангола) е между немюсюлмани.

2. „Ню Йорк Таймс“ посочва 48 места, в които през 1993 г. са се разгорели 59 етнически конфликта. На половината от тези места мюсюлмани са се сражавали срещу други мюсюлмани или срещу немюсюлмани; 31 от 59-те конфликта са били между групи от различни цивилизации, и като паралел на данните на Гър две трети (двайсет и един) от тези междуцивилизационни конфликти са били между мюсюлмани и други (таблица 10.2).

3. В друг анализ Рут Леджър Сивард установява, че през 1992 г. са се водили 29 войни (определяни като конфликти с брой на жертвите повече от хиляда годишно). 9 от 12-те междуцивилизационни конфликта са били между мюсюлмани и немюсюлмани, а мюсюлманите отново са участвали в повече войни от народите на която и да е друга цивилизация.382

Източник: Ted Robert Gurr, „Peoples Against States: Ethnopolitical Conflict and the Changing World System“, International Studies Quarterly, Vol. 38 (September 1994), pp. 347–378. Използвам класификацията на конфликтите на Гър с изключение на китайско-тибетския конфликт, който той определя като нецивилизационен, а аз го включвам в междуцивилизационните конфликти, тъй като той е несъмнен сблъсък между конфуцианските китайци (хан) и ламаистките будистки тибетци.

Източник: New York Times, Feb. 7, 1993, pp. 1,14.

И така, три различни комбинации от данни водят до едно и също заключение: В началото на 90-те години мюсюлманите са участвали в повече междугрупови насилия от немю-сюлманите, а между две трети и три четвърти от междуцивилизационните войни са били между мюсюлмани и немюсюлмани. Границите на исляма са кървави, кръв се лее и между границите му.385 Мюсюлманската склонност към обременени с насилие конфликти се проявява и в степента на милитаризация на мюсюлманските общества. През 80-те години коефициентите на въоръжените сили в мюсюлманските държави (т. е. брой военнослужещи на 1000 души население), както и индексите на военните им ресурси (т. е. съотношението между военен капацитет и ресурси на дадена страна), са значително по-високи от тези в другите страни. За разлика от това коефициентите на въоръжените сили и индексите на военните ресурси на християнските държави са значително по-ниски, отколкото в други страни. По тези показатели мюсюлманските страни двукратно надвишават данните за християнските страни (таблица 10.3). „Съвършено ясно е — заключава Джеймс Пейн, — че е налице връзка между ислям и милитаризъм“.386

Източник: James L. Payne, Why Nations Arm (Oxford: Basil Blackwell, 1989), pp. 125, 138–139. Мюсюлмански и християнски държави са такива страни, в които повече от 80% от населението изповядва съответната религия.

Наред с това мюсюлманските държави имат голяма склонност да прибягват до насилие в случаи на международна криза и са упражнили насилие в 76 такива кризи от всичко 142, в които са участвали за периода 1928–1979 г. В 25 случая насилието е било основно средство за разрешаване на кризата; в 51 случая мюсюлманските държави са използвали насилието като средство, допълващо други мерки. Когато прилагат насилие, мюсюлманските държави прибягват към изключително висока степен на насилие, стигайки до истинска война в 41% от случаите и встъпвайки в мащабни конфликти в 38% от тях. Докато мюсюлманските държави прибягват до насилие в 53,5% от кризисните ситуации, Великобритания е упражнила насилие само в 11,5% от случаите; Съединените щати — в 17,9%; а Съветският съюз — в 28,5%. Измежду великите сили само Китай превъзхожда мюсюлманските държави по склонността си да използва насилие; той го прилага в 76,9% от кризисните ситуации с негово участие.387 Мюсюлманската войнственост и склонност към насилие са факти от края на XX в., които нито мюсюлманите, нито немюсюлманите могат да отрекат.

Причини: история, демография, политика

Кои са причините за разрастване на войните по линията на разлома в края на XX в. и за централната роля на мюсюлманите в подобни конфликти? Първо, корените на тези войни са в историята. В миналото периодично е имало изблици на насилие по линията на разлома между групи от различни цивилизации и те са съхранени в сегашните спомени за миналото, което на свой ред поражда страхове и несигурност и у двете страни. Мюсюлманите и индусите на субконтинента, руснаците и кавказците в Северен Кавказ, арменците и турците в Задкавказието, арабите и евреите в Палестина, католици, мюсюлмани и православни на Балканите, руснаци и турци от Балканите до Средна Азия, синхали и тамили в Шри Ланка, араби и чернокожи в Африка: това са все отношения, които в течение на векове редуват изпълнено с недоверие съвместно съществуване и ожесточено насилие. Съществува историческо наследство на конфликта, което се използва от намиращите основания да го използват. В тези отношения историята е жива, непокътната и ужасяваща.

Историята на периодично затихване и разпалване на касапницата обаче не обяснява сама по себе си защо в края на XX в. насилието избухва с нова сила. В края на краищата, както изтъкват мнозина, сърбите, хърватите и мюсюлманите в Югославия в продължение на десетилетия са живели заедно мирно и тихо. Същото важи и за мюсюлманите и индусите в Индия. Многото етнически и религиозни групи съжителстват спокойно и в Съветския съюз с няколко значими изключения, провокирани от съветското правителство. Тами-лите и синхалите също са живели в мир на остров, описван често като тропически рай. Историята не е пречка за тези относително мирни отношения, преобладаващи през продължителни периоди; ето защо историята сама по себе си не може да обясни нарушаването на мира. През последните десетилетия на XX в. би трябвало да са влезли в действие други фактори.

Един от тях са промените в демографския баланс. Експанзията на числеността на една група поражда политически, икономически и социален натиск върху други групи и предизвиква ответна реакция. Още по-същественото е, че тя предизвиква и военен натиск върху по-малко динамичните в демографско отношение групи. Рухването в началото на 70-те на просъществувалия трийсет години конституционен ред в Ливан до голяма степен се дължи на драматичния ръст на шиитското население в сравнение с прираста на християните маронити. В Шри Ланка, както показва Гари Фулър, кулминацията в бунта на синхалите през 1970 г. и на тамилите в края на 80-те години напълно съвпада с върха от 20% в кривата на демографски ръст на кохортата от 15 до 24 годишни младежи388, (вж. диаграма 10.1). Почти всички синхалски бунтовници, посочва един американски дипломат в Шри Ланка, са на възраст под 24 години, а, както се твърди, тамилските тигри са „уникални в смисъл, че разчитат направо на детска армия“, набирайки едва навършили 11 години „момчета и момичета“, като убитите в сраженията са „още недостигнали юношеска възраст, а само единици надхвърлят 18 години“.

################

Диаграма 10.1.

Шри Ланка: крива на демографския ръст на младежкото население на синхали и тамили

Процент на цялото население на възраст 15–24 г.

Критично ниво се достига в точката, в която младежта състав-лява 20 или повече процента от цялото население.

Списание „Иконъмист“ отбелязва, че тигрите водят „война на малолетни“.389 По същия начин войните по линията на разлома между руснаци и мюсюлманските народи на юг от тях са подклаждани от големите различия в прираста на на-селението. В началото на 90-те години раждаемостта в руската федерация възлиза на 1,5, докато в бившите съветски републики от населената предимно с мюсюлмани Средна Азия раждаемостта възлиза на около 4,4, а нетното нарастване на населението (раждаемост минус смъртност) в края на 80-те години в средноазиатските републики надвишава шест пъти тази на Русия. През 80-те години чеченците нарастват с 26%, а Чечня е една от най-гъсто населените области на Русия, като нейните високи норми на раждаемост се дължат на мигранти и на бойци.390 По същия начин високата раждаемост на мюсюлманите и миграцията от Пакистан в Кашмир стимулира нова вълна на съпротива срещу правителството на Индия.

Сложните процеси, довели до междуцивилизационни войни в бивша Югославия, имат много причини и много отправни точки. Може би единственият най-важен фактор обаче, довел до конфликтите там, е демографската промяна в Косово. Косово дълго време бе автономна провинция в сръбската република, разполагаща de facto с всички права на шестте югославски републики, с изключение на правото да се отдели от Сърбия. През 1961 г. нейното население се състои от 67% албански мюсюлмани и 24% православни сърби. Раждаемостта на албанците обаче е най-високата в цяла Европа и Косово се превърна в най-гъсто населената област на Югославия. Към 1980 г. близо 50% от албанците са на възраст под двайсет години. Уплашени от тези числа, сърбите емигрираха от Косово, за да търсят икономическите си шансове в Белград и другаде. В резултат от това през 1991 г. Косово е 90% мюсюлманско и 10% сръбско.391 Независимо от това сърбите разглеждат Косово като своя „свещена земя“ или като свой „Йерусалим“, тъй като то между другото е арена на голяма битка с османските турци на 28 юни 1389 г., когато сърбите търпят поражение, в резултат от което попадат под османско господство в продължение на почти пет века.

Към края на 80-те години демографският баланс кара албанците да настояват Косово да получи статут на югославска република. Сърбите и правителството на Югославия се противопоставиха на това, опасявайки се, че ако Косово придобие правото да се отцепи, то ще се възползва от него и вероятно ще се присъедини към Албания. През март 1981 г. избухнаха протести и бунтове на албанците в подкрепа на искането за статут на република. Според сърбите вследствие на това са нараснали дискриминацията, преследванията и насилията над сръбското население. Както отбелязва хърватин протестант, в Косово в края на 70-те години „…имаше многобройни актове на насилие, включващи имуществени щети, уволнения, психически и физически тормоз, изнасилвания, сблъсъци и убийства.“ В резултат от всичко това „сърбите заявиха, че заплахата срещу тях прераства в геноцид и че те повече не могат да търпят това“. Положението на косовските сърби намери отзвук в цяла Сърбия и през 1986 г. предизвика декларацията на 200 водещи сръбски интелектуалци, политици, религиозни лидери и висши военни, включително и на издателите на либералното опозиционно списание „Праксис“, приканваща правителството да вземе енергични мерки за прекратяване на геноцида срещу сърбите в Косово. Според всяко разумно определение на понятието геноцид това обвинение е твърде преувеличено, въпреки че според думите на чуждестранен наблюдател, съчувстващ на албанците, „през 80-те години албанските националисти са отговорни за множество прояви на насилие върху сърбите и за нанесените щети на техни имоти“392.

Всичко това събуди сръбския национализъм и Слободан Милошевич взе в ръце своя шанс. През 1987 г. той произнесе голяма реч в Косово, призовавайки сърбите да бъдат предани към земята и историята си. „Незабавно около него започна да се сплотява голямо множество сърби — комунисти, некомунисти и дори антикомунисти, — решени не само да защитават сръбското малцинство в Косово, но да потискат албанците и да ги превърнат във второразредни гражда-ни. Скоро след това Милошевич бе признат за национален лидер.“393 Две години по-късно, на 28 юни 1989 г., Милошевич се завърна в Косово, съпроводен от между един и два милиона сърби, за да отбележи 600-та годишнина на великата битка, символизираща несекваща война с мюсюлманите.

Страховете и национализмът на сърбите, провокирани от нарастващата численост и сила на албанците, бяха още повече подсилени от демографските промени в Босна. През 1961 г. сърбите съставляват 43%, а мюсюлманите 26% от населе-нието на Босна и Херцеговина. През 1991 г. съотношението е огледално обърнато: сърбите падат до 31%, а мюсюлманите нарастват до 44%. В течение на тези 30 години числеността на хърватите спадна от 22 на 17%. Етническата експанзия на едната група довежда до етническо прочистване от страна на другата. „Защо избиваме деца?“, пита сръбски боец през 1992 г. и си отговаря: „Защото един хубав ден те ще пораснат и ще трябва тогава да ги убиваме.“ Не толкова бруталните босненски хърватски власти предприеха съответни действия, за да предотвратят „демографската окупация“ от страна на мюсюлманите.394

Промените в демографското равновесие и надхвърлянето на показанията от 20% на младежката демографска крива обясняват голяма част от междуцивилизационните конфликти в края на XX в. Те обаче не обясняват всички конфликти. Така например сраженията между сърби и хървати не могат да бъдат приписани на демографията и само отчасти на историята, тъй като тези два народа живеят в относителен мир помежду си, докато хърватските усташи не устройват погроми над сърбите през Втората световна война. И тук, както и другаде, политиката също става причина за конфликт. Разпадането на Австроунгарската, Османската и Руската империя в края на Първата световна война стимулира етнически и цивилизационни конфликти между наследилите ги народи и държави. Краят на Британската, Френската и Холандската империя довежда до подобни резултати след края на Втората световна война. Рухването на комунистическите режими в Съветския съюз и в Югославия предизвиква същия ефект в края на Студената война. Хората вече не могат да се идентифицират като комунисти, съветски граждани или югославяни и отчаяно търсят нови идентичности. Те ги откриват в старите ниши на етничността и на религията. Репресивният, но мирен социален ред на държави, ангажирани с твърдението, че Бог не съществува, е заменен с насилието на народи, вярващи в различни богове.

Този процес се изостря от необходимостта нововъзникващите политически образувания да въведат процедурите на демокрацията. Когато Съветският съюз и Югославия започнаха да се разпадат, властващите елити не проведоха национални избори. Ако бяха направили това, политическите лидери щяха да се състезават за властта в центъра и може би щяха да се опитат да отправят към електоратите си мултиетни-чески и мултицивилизационни призиви, както и да формират коалиции на мнозинството в парламента. Вместо това както в Съветския съюз, така и в Югославия изборите бяха организирани първоначално на базата на републиките, което създаде непоколебими стимули у лидерите да ориентират предизборните си кампании срещу центъра, да призовават към етнически национализъм и да настояват за независимостта на своите републики. Дори в пределите на Босна населението гласува по чисто етнически принцип по време на изборите от 1990 г. Мултиетничната реформаторска партия и бившата комунистическа партия получиха по по-малко от 10% от гласовете. Гласовете, дадени за мюсюлманската Партия на демократичното действие (34%), за Сръбската демократическа партия (30%) и за Хърватския демократичен съюз (18%) приблизително съвпадат със съотношението между мюсюлмани, сърби и хървати в рамките на общия брой на населението. Първите честно проведени избори в почти всички бивши съветски и бивши югославски републики бяха спечелени от политически лидери, апелиращи към националистичните чувства и обещаващи енергични действия в защита на своята националност срещу други етнически групи. Предизборната борба поощрява националистичните апели и по този начин подпомага прерастването на конфликтите по линията на разлома във войни по линията на разлома. Когато по думите на Богдан Денич „етносът се превръща в демос“395, незабавният резултат е полемос или война.

Все още остава въпросът: защо тогава в края на XX В, мюсюлманите участват в много повече междугрупови насилия, отколкото хората от други цивилизации? Винаги ли е било така? В миналото християни масово са избивали християни и други групи. Оценяването на склонността към насилие на цивилизациите в хода на историята изисква огромна научноизследователска работа, каквато е невъзможна в рамките на този труд. Това, което можем да направим обаче, е да определим възможните причини на сегашното мюсюлманско групово насилие, както в границите на исляма, така и извън тях, като разграничим причините, обясняващи по-голямата склонност към групови конфликти в хода на историята, от причините просто обясняващи тази склонност в края на XX в. На преден план изпъкват шест възможни причини. Три от тях обясняват само насилието между мюсюлмани и немюсюлмани, а другите три обясняват както това насилие, така и насилието в рамките на исляма. Освен това три от причините обясняват само сегашната склонност на мюсюлманите към насилие, докато другите три обясняват както тази склонност, така и историческата склонност на мюсюлманите към насилие, ако приемем, че такава съществува. Ако обаче тя не съществува, тогава нейните предполагаеми основания, които не могат да обяснят несъществуваща историческа склонност, също не биха могли да обяснят проявяваната понастоящем мюсюлманска склонност към групово насилие. Тогава последната може да бъде обяснена само с основания, коренящи се в XX в., които не са съществували в предишните векове (таблица 10.4).

Първо, съществува съгласие по въпроса, че ислямът поначало е войнствена религия и прославя воинските добродетели. Ислямът се заражда сред „воюващи бедуински но-мадски племена“ и това „заченато в насилие съществуване е заложено в основите на исляма. Мохамед е запомнен като непоколебим боец и умел военачалник“396. (Никой не би казал това за Христос или за Буда.) Известно е, че ислямската доктрина призовава към война срещу неверниците, но когато първоначалната експанзия затихва, мюсюлманските групи, в противоречие с доктрината, започват да се сражават помежду си.

Съотношението между „фитна“, или вътрешни конфликти, и „джихад“ се променя драстично в полза на първите. Коранът и другите свещени книги на мюсюлманската вяра съдържат само няколко забрани за насилие, а понятието ненасилие изобщо не съществува в мюсюлманската доктрина и практика.

Второ, още от възникването си на арабския полуостров ислямът, разпростирайки се в Северна Африка, в по-голямата част от Близкия изток, а по-късно и в Средна Азия, на субконтинента и на Балканите, поставя мюсюлманите в пряк контакт с много различни народи, покорени и обърнати в ислямска вяра, а наследството от този процес все още е налице.

В началото на османското завладяване на Балканите населяващите градовете южни славяни често приемат ислямска вяра, докато селското население не прави това, откъдето идва и разликата между мюсюлманите босненци и православните сърби. Обратно на това експанзията на Руската империя до Черно море, Кавказ и Средна Азия въвлича в продължение на няколко века Русия в постоянен конфликт с различни мюсюлмански народи. Сътрудничеството на Запада, в зенита на неговата мощ в сравнение с исляма, за създаване на еврейска държава в Близкия изток, полага основата на несекващ арабско-израелски антагонизъм. Така мюсюлманската и немюсюлманската експанзия по суша има като резултат факта, че мюсюлмани и немюсюлмани живеят в тясна физическа близост на територията на цяла Евразия. За разлика от тази ситуация експанзията на Запада по море обикновено не води до близко териториално съжителство на западни и незападни народи — последните или са подчинени на европейско владичество, или (с изключение на Южна Африка) са били почти напълно унищожени от западните заселници. Трети възможен източник за конфликта между мюсюлмани и немюсюлмани е това, което един държавник, говорейки за своята собствена страна, определя като „несмилаемостта“ на мюсюлманите. Несмилаемостта обаче е двупосочна:

мюсюлманските държави имат проблеми с немюсюлманските малцинства, сравними с проблемите на немюсюлманските държави с мюсюлманските малцинства. Дори в по-голяма степен от християнството ислямът е абсолютистка вяра. Той смесва религия и политика и прокарва рязка разграничителна линия между тези от Дар ал-ислям и онези от Дар ал-xapб. В резултат от това конфуцианци, будисти, индуси, запади християни и православни християни срещат по-малко проблеми в адаптирането си едни към други и в съвместното си съществуване, отколкото всяка от тези групи при адаптирането си към мюсюлманите и в съжителството си с тях. Така например етническите китайци са доминиращо малцинство в повечето държави от Югоизточна Азия. Те успешно са се вписали в обществата на будистки Тайланд и на католическите Филипини; не съществуват почти никакви случаи на антикитайско насилие от страна на мнозинствата в тези страни. В контраст с всичко това изблици на антикитайско насилие избухват в мюсюлманска Индонезия и в мюсюлманска Малайзия, а ролята на китайците в тези общества си остава чувст-вителен и потенциално експлозивен проблем, което не може да се каже за Тайланд и Филипините.

Милитаризмът, несмилаемостта и близостта с немюсюлмански групи са постоянни характеристики на исляма и при случай биха могли да обяснят мюсюлманската склонност към конфликт в исторически план. Три други ограничени във времето фактора могат да подсилят тази склонност в края на XX в. Едно от обясненията, поддържани от мюсюлманите, е, че западният империализъм и потискането на мюсюлманските общества през XIX и XX в. формират представата за военната и икономическата слабост на мюсюлманите, която подтиква неислямските групи да гледат на мюсюлманите като на удобна мишена. Според тази аргументация мюсюлманите са жертва на широко разпространен антимюсюлмански предразсъдък, съпоставим с антисемитизма, който пронизва исторически западните общества. Мюсюлмански групи като палестинци, босненци, кашмирци и чеченци, твърди Акбар Ахмед, са, подобно на „индианците, угнетени групи, с потиснато достойнство, заточени в обърнати на резервати земи на техните предци“397. Тезата за мюсюлманите като жертва обаче не обяснява конфликтите между мюсюлманските мнозинства и немюсюлманските малцинства в държави като Судан, Египет, Иран и Индонезия.

По-убедителен фактор, който може би обяснява както вътрешноислямските, така и извънислямските конфликти, е липсата на една или повече държави-ядра на исляма. Защитниците на исляма често обръщат внимание на убеждението на неговите западни критици, че в ислямския свят съществува централна конспиративна движеща сила, която го мобилизира и координира действията му срещу Запада и другите ци-вилизации. Ако критиците вярват в това, те грешат. Ислямът в източник на нестабилност в света, защото му липсва доминиращ център. Държавите, които имат претенции да бъдат лидери на исляма — Саудитска Арабия, Иран, Пакистан, Турция и потенциално Индонезия, — се борят за влияние в мюсюлманския свят, но нито една от тях не е в достатъчно силна позиция, за да поеме ролята на посредник във вътрешно-ислямските конфликти и нито една от тях не е способна да действа авторитетно от името на исляма при разрешаване на конфликтите между мюсюлмански и немюсюлмански групи. На последно място, макар и не по важност, може да се каже, че демографският бум в мюсюлманските общества и наличието на огромно количество (в повечето случаи безработни) младежи и мъже между 15 и 30 години, е естествен източник на нестабилност и насилие както в границите на исляма, така и извън тях. Каквото и да е въздействието на другите причини, само този фактор е напълно достатъчен да обясни мюсюлманското насилие през 80-те и 90-те години на XX в. Остаряването на това поколение на „прасето в корема на питона“ към третото десетилетие на XXI в. и евентуалното икономическо развитие на мюсюлманските общества (стига то да стане и когато стане факт) биха довели до значи-телно намаляване на мюсюлманската склонност към насилие, а следователно и до общо снижаване на честотата и интензивността на войните по линията на разлома.

Идентичността: нарастване на цивилизационното самосъзнание

Войните по линията на разлома преминават през процеси на интензифициране, експанзия, застой, прекъсване, и (в редки случаи) развръзка. Обикновено тези процеси започват в този ред, но често се застъпват, а могат и да се повтарят. Веднъж започнали, тези войни, подобно на други общностни конфликти, като правило демонстрират собствена логика на развитие и формират собствени образци на действие и противодействие. Идентичности, които преди това са били разнопосочни и инцидентни, се центрират и втвърдяват; общностните конфликти основателно започват да бъдат наричани „войни на идентичности“398. С разрастването на насилието първоначалните спорни въпроси започват да се преформулират почти изключително под формата на „ние“ срещу „тях“, което повишава груповата сплотеност и ангажираност. Политическите лидери разширяват и задълбочават своите призиви за етническа и религиозна лоялност, а съзнанието за цивилизационна принадлежност се засилва в сравнение с други себеидентификации. Заражда се „динамика на омразата“, сравнима с „дилемата на сигурността“ в международните отношения, при която взаимните страхове, недоверие и омраза се подхранват взаимно.399 Всяка от страните драматизира и преувеличава различията между силите на добродетелта и силите на злото и в крайна сметка се опитва да преобразува това различие във финалното различие между живи и мъртви.

С развитието на революциите, умерените — жирондисти и меншевики — отстъпват пред радикалите — якобинци и болшевики. Подобен процес се развива и при войните по линията на разлома. Умерените, чиито цели са по-скромни (по-скоро автономия вместо независимост) не успяват да постигнат тези цели чрез преговори, които почти винаги първоначално се провалят, и биват допълвани или измествани от радикали, решени да постигнат много по-крайни цели чрез насилие. В конфликта на общността моро и Филипините основната бунтовническа група, Национален фронт за освобождение на моро, отначало се допълва от Ислямския фронт за освобождение на моро, който демонстрира по-екстремистки позиции, а след това от Абу Саяф, поддържащ още по-крайни позиции и отхвърлящ преговорите за прекратяване на огъня, водени от другите групи с правителството на Филипините. В Судан през 80-те години правителството заема все по-крайни ислямистки позиции и в началото на 90-те години от християнските бунтовници се отцепва нова група — Движение за независимост на Южен Судан, настояващо за независимост вместо за автономия. В нестихващия конфликт между израелци и араби, след като основната група, Организацията за освобождение на Палестина, демонстрира склонност да преговаря с израелското правителство, мюсюлманското братство „Хамас“ я атакува за това, че предавала доверието на палестинците. По сходен начин ангажирането на израелското правителство с преговори предизвиква протести и насилие от страна на екстремистки религиозни групи в Израел. С разрастването на конфликта между Чечня и Русия през 1992–1993 г. в правителството на Дудаев се засилва влиянието на „най-радикалните фракции на чеченските националисти, които се противопоставят на каквото и да било помиряване с Москва, а по-умерените сили преминават в опозиция“. Сходни са нещата и в Таджикистан. С ескалацията на конфликта през 1992 г. таджикските националистическо-демократически групи постепенно започват да губят влияние за сметка на ислямистките групи, които по-успешно мобилизират бедното селско население и разочарованата градска младеж. Ислямисткото послание все повече се радикализира, когато се появяват млади лидери, оспорващи традиционната и по-прагматична религиозна йерархия. „Затварям речника на дипломацията“, заявява един таджикски лидер. „Започвам да говоря на езика на войната, единствено подходящия език, като се има предвид наложената от Русия ситуация в моята родина.“400 В босненската Мюсюлманска партия на демократичното действие най-голямо влияние спечели националистическата фракция на Алия Изетбегович за сметка на по-толерантната мултикултурно ориентирана фракция на Харис Силайджич.401

Не трябва да се смята, че победата на екстремистите е по необходимост перманентна. Екстремисткото насилие не разполага с по-големи възможности, отколкото политиката на умерения компромис да сложи край на една война по линия-га на разлома. С ескалирането на човешките жертви и на разрушенията, без срещу това да стои значителен успех, става възможно и двете страни отново да попаднат под влиянието на умерените, изтъкващи „безсмислието“ на всичко, което става, и настояващи за ново усилие да се приключи конфликта чрез преговори.

В хода на войната многопосочните идентичности избледняват и на преден план излиза идентичността, която е най-значимо свързана с конфликта. Тази идентичност почти винаги се определя от религията. В психологическо отношение религията предлага най-категоричното и убедително основание за борба срещу разглежданите като заплаха „безбожни“ сили. На практика религиозната или цивилизационната общност е най-широката общност, към която може да се обърне зa подкрепа въвлечената в конфликта местна група. Ако в една локална война между две африкански племена едното племе се определи като мюсюлманско, а другото като християнско, първото може да се надява, че ще бъде подпомогнато от саудитски пари, от афгански муджахидини и от ирански оръжия и военни съветници, докато християнското племе може да разчита на Запада за икономическа и хуманитарна помощ и на западните правителства за политическа и дипломатическа подкрепа. Ако дадена група не съумее да направи това, което направиха босненските мюсюлмани, и не се представи убедително за жертва на геноцид, за да събуди съчувствието на Запада, тя може да се надява на значителна подкрепа само от своите сродници по цивилизация. Ако изключим случая с Босна, това е и най-разпространеният вариант. Войните по линията на разлома са по дефиниция локални войни между локални групи, всяка от които има по-широки връзки и чрез това стимулира цивилизационната идентичност на участниците в конфликта.

Укрепване на цивилизационната идентичност се наблюдава при участниците във войни по линията на разлома и от други цивилизации, но най-често това става при мюсюлманите. Една такава война може да има своите корени в семейни, кланови или племенни конфликти, но доколкото идентичностите в мюсюлманския свят имат предимно U-образна форма, с развитието на конфликта мюсюлманските участници се стремят да разширят бързо своята идентичност и апелират към целия ислямски свят, какъвто беше случаят дори и с антифундаменталисткия светски лидер като Саддам Хюсеин.

Както посочва един западен наблюдател, правителството на Азербайджан по същия начин разиграва „ислямската карта“. В Таджикистан, при ситуацията на една война, започнала като вътрешнотаджикски регионален конфликт, размирниците все повече и повече определят каузата си като кауза на исляма. По време на войните между севернокавказките народи и Русия от XIX в., мюсюлманският лидер Шамил се назовава ислямист и обединява множество етнически и лингвистични групи „на базата на исляма и на съпротивата срещу руското нашествие“. През 90-те години Дудаев се възползва от възраждането на исляма в Кавказ през 80-те години и възприе подобна стратегия. Той бе подкрепен от мюсюлманското духовенство и от ислямистките партии, положи клетва над Корана при заемането на президентския пост (междувременно Елцин получи благословията на православен патриарх) и през 1994 г. предложи Чечня да стане ислямска държава, подвластна на шериата. Чеченските войници „носеха зелени кърпи върху които бе извезана думата «Гавазат» — свещена война на чеченски език“, а при влизане в бой надаваха викове „Алаху Акбар!“402 По подобен начин самоопределението на кашмирските мюсюлмани се измести от регионална идентичност, включваща мюсюлмани, индуси и будисти, или идентификация с индийската светска ориентация към трета идентификация, „намерила израз в надигането на мюсюлманския национализъм в Кашмир и в разпространението на транснационални ислямски фундаменталистки ценности, което кара кашмирските мюсюлмани да се чувстват както част от ислямски Пакистан, така и от ислямския свят“. Бунтът срещу Индия от 1989 г. първоначално се ръководи от „относително светска“ организация, поддържана от пакистанското правителство. След това подкрепата на Пакистан се прехвърля към получилите надмощие ислямски фундаменталистки групи. Тези групи включват „твърди поборници“, които изглеждат „решени да водят своя джихад сам по себе си, независимо от това какви са изгледите за успех“. Друг наблюдател отбелязва: „Националистическите чувства се разпалват още повече от религиозните различия; вълната от ислямска войнственост в световен мащаб окуражава кашмирските бунтовници и подкопава кашмирската традиция за толерантност между индуси и мюсюлмани.“403

Драматично нарастване на цивилизационната идентичност настъпи в Босна, най-вече в нейната мюсюлманска общност. Исторически погледнато, идентичностите на общностен принцип в Босна никога не са били особено силно изявени; сърби, хървати и мюсюлмани са живели заедно в мир като съседи, междуетническите бракове са били обичайно явление, религиозната идентификация е била слаба. Дълго време се е твърдяло, че мюсюлманите са босненци, които не влизат в джамия, хърватите са босненци, които не стъпват в катедралата, а сърбите — босненци, които не посещават православната църква. След като обаче по-широката югославска идентичност се разпадна, тези дотогава инцидентни религиозни идентичности придобиха нова релевантност, а след началото на сраженията укрепнаха. Мултикомунализмът се изпари и всяка отделна група започна във все по-голяма степен да се идентифицира с по-широката културна общност и да се самоопределя в религиозен план. Босненските сърби се превърнаха в крайни сръбски националисти, идентифициращи се с Велика Сърбия, със Сръбската православна църква и с по-широката православна общност. Босненските хървати станаха отявлени хърватски националисти, започнаха да се разглеждат като хърватски граждани, изтъкваха принадлежността си към католицизма и заедно с хърватите от Хърватска — идентичността си с католическия Запад.

Разместването на цивилизационните пластове в съзнанието на мюсюлманите е дори още по-забележимо. Босненските мюсюлмани винаги са подчертавали светската си ориентация, разглеждали са се като европейци и са били най-силните поддръжници на мултикултурно босненско общество и мултикултурна държава. С разпадането на Югославия обаче това започва да се променя. Също както хърватите и сърбите, по време на изборите през 1990 г. мюсюлманите отхвърлят мултикомуналните партии и в огромната си част гласуват за Мюсюлманската партия на демократичното действие, ръководена от Изетбегович. Той е правоверен мюсюлманин, лежал е в затвора при комунистическия режим заради активен ислямизъм, а в книгата си „Ислямската декларация“, публикувана през 1970 г., Изетбегович поддържа тезата за „несъвместимостта на исляма с неислямските системи. Между ислямската религия и неислямските обществени и политически институции не може да има нито мир, нито съвместно съществуване“. Когато ислямското движение е достатъчно силно, то трябва да вземе властта и да изгради ислямска република. В тази нова държава е особено важно образованието и медиите „да бъдат в ръцете на хора, чийто ислямски морал и авторитет са неоспорими“404.

Когато Босна получи независимост, Изетбегович лансира тезата за многоетнична държава, в която мюсюлманите да бъдат доминиращата група, въпреки че не са мнозинство. Той обаче не беше човекът, който ще се противопостави на предизвиканата от войната ислямизация на страната. Неговото нежелание публично и категорично да се отрече от Ислямската декларация предизвика опасенията на немюсюлманите. В хода на войната преобладаващата част от босненските сърби и хървати се изселиха от областите, контролирани от босненското правителство, а тези, които останаха, се оказаха постепенно изключени от престижните професии и от участие в социалните институции. „Ислямът придоби сериозно значение в мюсюлманската национална общност, а… ясно изявената мюсюлманска национална идентичност се превърна в компонент на политиката и на религията.“ Мюсюлманският национализъм започна да заема все по-голямо място в медиите за сметка на босненския мултикултурен национализъм. В училищата бяха разширени програмите по религиозно обучение, а новите учебници изтъкваха изгодите от османското владичество. Босненският език беше обявен за различен от сърбохърватския и в него все повече и повече започнаха да навлизат турски и арабски думи. Държавата предприе атака срещу смесените бракове и срещу излъчване на радиопредавания на „агресора“, т. е. срещу сръбската музика. Правителството активно подкрепяше ислямската религия, а мюсюлманите се ползваха с предимство при назначаване на работа или при повишение. Особено важен момент се оказа ислямизирането на босненската армия, като през 1995 г. мюсюлманите са вече 90% от числения й състав. Все повече военни части започнаха да се идентифицират с исляма, да се ангажират с ислямски религиозни практики и да използват мюсюлмански символи, като елитните части са напълно ислямизирани, а числеността им нараства. Тази тенденция предизвика протестите на петима от членовете на босненското президентство (между които двама хървати и двама сърби), отправени до Изетбегович, които той отхвърли, и доведе до оставката през 1995 г. на мултикултурно ориентирания министър-председател Харис Силайджич.405

В политическо отношение партията на Изетбегович, Мюсюлманска партия за демократично действие, разшири контрола си върху босненската държава и босненското общество. Към 1995 г. тя вече има решаващо влияние в „армията, държавната администрация и публичния сектор“. „За мюсюлманите, които не членуват в партията, да не говорим за немюсюлманите, става все по-трудно да намерят сносна работа.“ Партията, твърдят критиците на тази линия, „е станала средство за прокарване на ислямския авторитаризъм, белязан от привичките на комунистическото управление“406. Друг наблюдател отбелязва, че като цяло:

„Мюсюлманският национализъм става все по-краен. Той вече не се съобразява с други национални чувства; той е собственост, привилегия и политически инструмент на доминиращата понастоящем мюсюлманска нация…

Основният резултат от този нов мюсюлмански национализъм е движение към национално хомогенизиране…

Ислямският религиозен фундаментализъм печели все по-сериозни позиции при определянето на мюсюлманските национални интереси.“407

Породеното от войната укрепване на религиозната идентичност и предприетото етническо прочистване, предпочитанията на босненските лидери, както и поддръжката и натискът, оказвани от други мюсюлмански държави, бавно, но сигурно превръщат Босна от Швейцария на Балканите в Иран на Балканите.

При войните по линията на разлома всяка от страните е мотивирана не само да изтъква своята собствена цивилизационна идентичност, но и цивилизационната идентичност на противната страна. Водейки своята локална война, тя се преживява не само като страна, воюваща с друга локална етническа група, но и с друга цивилизация. По този начин заплахата се умножава и разраства благодарение на ресурсите на голямата цивилизация, а поражението носи последици не само за съответната страна, но и за цялата нейна цивилизация. Оттук и неотложната потребност воюващата страна да мобилизира за своята кауза цялата цивилизация. Локалната война се предефинира като война между религии, като сблъсък на цивилизации, зареден с последици за огромни човешки общности. В началото на 90-те години, когато православната религия и православната църква отново станаха централ-ни елементи от руската национална идентичност и „изтласкаха към периферията другите вероизповедания в Русия, най-важното от които е ислямът“408, руснаците си дадоха сметка, че е в техен интерес да определят войната между кланове и религии в Таджикистан и войната с Чечня като елементи от по-голям вековечен сблъсък между православието и исляма, като сега локалните опоненти са привърженици на ислямския фундаментализъм и на джихад и са оръдия на Исламабад, Техеран, Риад и Анкара.

В бивша Югославия хърватите разглеждат себе си като храбрите граничари на Запада срещу яростните атаки на православието и на исляма. Сърбите определят враговете си не само като „босненските хървати и мюсюлмани“, но и като „Ватикана“, „ислямските фундаменталисти“ и „омразните турци“, които от векове са заплаха за християнството. „Караджич — заявява един западен дипломат за лидера на босненските сърби — гледа на ставащото в региона като на антиимпериалистическа война в Европа. Той смята, че мисията му е да заличи последните следи от Османската империя в Европа.“409 На свой ред босненските мюсюлмани се преживяват като жертви на геноцид, като пренебрегнати от Запада заради религиозната си принадлежност и следователно като заслужаващи подкрепата на мюсюлманския свят. Така всички участници в югославските войни, както и повечето външни наблюдатели, вече гледат на тези войни като на религиозни или етнорелигиозни войни. Конфликтът, посочва Миша Глени, „все повече придобива характеристиките на религиозна борба, дефинирани от трите големи европейски религии — римокатолическата, източноправославната и исляма, духовни наследници на империите, чиито граници се пресичат в Босна“410.

Възприемането на войните по линията на разлома като цивилизационни сблъсъци същевременно вдъхва нов живот на теорията на доминото, особено популярна по времето на Студената война. Сега обаче тъкмо големите държави на съответните цивилизации съзират необходимостта да се избегне поражение в локален конфликт, което би породило поредица от ескалиращи загуби, за да се стигне до истинска катастрофа. Твърдата позиция на правителството на Индия по въпроса за Кашмир до голяма степен е обусловена от опасения, че неговата загуба би поощрила претенциите за независимост и на други етнически и религиозни малцинства, което пък би довело до разпадането на Индия. Руският външен министър Козирев предупреди, че ако Русия не сложи край на политическото насилие в Таджикистан, има вероятност то да се разпространи в Киргизстан и Узбекистан. Това, подчертават редица руски наблюдатели, би могло на свой ред да предизвика движения за независимост в мюсюлманските републики на Руската федерация, а някои пък направо твърдят, че всичко това може да приключи с триумф на ислямския фундаментализъм на Червения площад. Така че, както казва Борис Елцин, афгано-таджикската граница е „всъщност границата на Русия“. На свой ред европейците са обезпокоени, че създаването на мюсюлманска държава в бивша Югославия би осигурило база за разпространението на мюсюлмански емигранти и на ислямски фундаментализъм, усилвайки това, което Жак Ширак нарече „les odeurs d’Islam“411 в Европа.412 Границата на Хърватска е фактически границата на Европа.

С ескалирането на дадена война по линията на разлома всяка от страните демонизира противника, често представяйки го като изчадие на човешкия род и легитимирайки по такъв начин унищожаването му. „Бесните кучета трябва да се застрелват“, казва Елцин, имайки предвид чеченските партизани. „Всички от тази пасмина трябва да се застрелят… и ние ще го направим“, казва индонезийският генерал Три Сутрисно, имайки предвид масовото клане в Източен Тимор през 1991 г. Демоните от миналото възкръсват в настоящето: хърватите се превръщат в „усташи“, мюсюлманите в „турци“, а сърбите в „четници“. Масовите убийства, мъченията, изнасилванията и бруталното пропъждане на цивилното населението от домовете са следствие от взаимно подклаждане на омраза между общностите. За мишени служат основните символи и артефакта на враждебната култура. Сърбите системно рушат джамии и францискански манастири, а хърватите взривяват православни манастири. Особено уязвими са такива хранилища на културата, като музеите и библиотеките: синхалските сили за сигурност изгориха библиотеката в Яфна, унищожавайки „уникални литературни и исторически документи“, свързани с тамилската култура, сръбски терористи обстрелваха и разрушиха националния музей в Сараево. Сърбите осъществиха етническо прочистване на босненския град Зворник, прогонвайки 40 000 мюсюлмани, и поставиха кръст на мястото на взривената от тях османска кула, която от своя страна е била изградена на мястото на православна църква, срината от турците през 1463 г.413 Във войните между културите губещата е културата.

Цивилизационното сплотяване: сродни страни и диаспори

В продължение на четирийсет години Студена война конфликтите се разпростират от горе на долу, доколкото свръхсилите се стремят да привличат съюзници и партньори и да елиминират, да обърнат на своя страна или да неутрализират съюзниците и партньорите на другата свръхсила. Естествено, съперничеството се проявява най-силно в Третия свят, където новите и слаби държави са подложени на натиска на свръхсилите да се включат в глобалната надпревара. В света след Студената война конфликтът между свръхсилите е заменен от множество конфликти между общности. Когато конфликти от този род включват групи от различни цивилизации, те често се разрастват и ескалират. С изострянето на конфликта всяка от страните се опитва да получи подкрепата на държави и етнически групи, принадлежащи към нейната цивилизация. От една или повече сродни държави или групи, под една или друга форма, официално или неофициално, открито или тайно пристига подкрепа — материална или с човешки ресурси, дипломатическа, финансова, символна или военна. Колкото по-дълго продължи един конфликт по линията на разлома, толкова по-вероятно става повече родствени държави да бъдат въвлечени в него в ролята на поддръжници, на възпираща сила или на посредници. В резултат от този „синдром на родствените държави“ конфликтите по линията на разлома имат много по-голям потенциал за ескалация в сравнение с вътрешноцивилизационните конфликти и обикновено за тяхното ограничаване и прекратяване е необходимо междуцивилизационно сътрудничество. За разлика от конфликтите от времето на Студената война тези конфликти не се разпростират от горе на долу, а изригват отдолу.

Отделните държави и групи се оказват въвлечени на различни нива в конфликтите по линията на разлома. На първото ниво са страните, които непосредствено се сражават и избиват помежду си. Това може да са държави, както във войните между Индия и Пакистан и между Израел и неговите съседи, но може да са и местни групи, а не държави или в най-добрия случай — държави в ембрионално състояние, какъвто е случаят с Босна и с арменците от Нагорни Карабах. Тези конфликти могат да включват и участници от второ ниво, обикновено държави, които имат преки връзки с първостепенните страни по конфликта, като например правителствата на Сърбия и Хърватска в бивша Югославия, както и правителствата на Армения и Азербайджан в Кавказ. Още по-далечно свързани с конфликта са държавите от третото ниво, които са твърде дистанцирани от действителните сражения, но са свързани с участниците чрез цивилизационни връзки, както например Германия, Русия и ислямските държави са ангажирани с конфликтите в бивша Югославия, а Русия, Турция и Иран — с конфликта между арменци и азери. Тези участници от трето ниво често са държавите-ядра на съответните цивилизации. Където ги има, диаспорите на участниците от първото ниво също играят роля в конфликтите по линията на разлома. Като се има предвид ограниченият брой на хората и на оръжията, обикновено използвани на първо равнище, относително скромната външна подкрепа под формата на пари, оръжия или доброволци може да окаже сериозно въздействие върху изхода от съответната война.

Залозите на другите страни в конфликта не са равни на залозите на участниците от първото ниво. Най-преданата и искрена подкрепа за участниците от първото ниво като правило идва от общностите на тяхната диаспора, които се идентифицират недвусмислено с каузата на своите събратя и стават „по католици от папата“. Интересите на държавите от второто и третото ниво са по-комплицирани. Обикновено те също оказват подкрепа на участниците от първото равнище, а дори и да не го правят, противната страна ги подозира в това, което оправдава собствената й подкрепа на родствени държави. Заедно с това обаче държавите от второто и трето-то ниво имат интерес да ограничават сблъсъка и да не се въвличат пряко в него. По такъв начин, подкрепяйки участниците от първо ниво, те същевременно се опитват и да ги ограничават, като им внушават да си поставят по-умерени цели. Те също така се опитват да преговарят със съответните представители на второ и трето ниво от другата страна на разлома и по този начин предотвратяват ескалирането на локалния конфликт до по-голяма война, включваща и държави-те-ядра. На диаграма 11.1 са представени отношенията между тези потенциални участници във войните по линията на разлома. Не всички подобни войни включват всички действащи лица, но при някои, както стана в бивша Югославия или в Задкавказието, това се случва, а всъщност всяка война по линията на разлома е заредена с потенциал да въвлече участниците от всички нива.

По един или друг начин диаспори и родствени държави се оказват въвлечени във всички войни по линията на разлома през 90-те години. Като се има предвид интензивното участие на мюсюлмански групи на първо равнище в подобни войни, мюсюлманските държави и съюзи са най-честите вторични или третични участници. Най-активни са Саудитска Арабия, Пакистан, Иран, Турция и Либия, които заедно, а понякога и с други мюсюлмански държави оказват различна степен на подкрепа на мюсюлмани, които се бият с немю-сюлмани в Палестина, Ливан, Босна, Чечня, Задкавказието, Таджикистан, Кашмир, Судан и Филипините. В допълнение на подобна подкрепа много мюсюлмански групи от първо равнище са подпомагани и от ислямисткия интернационал на бойците от войната в Афганистан, участвали в толкова отдалечени помежду си конфликти, като се започне от гражданската война в Алжир и се стигне до Чечня и Филипините. Както отбелязва един наблюдател, този ислямистки интернационал е отговорен за „осигуряването на доброволци при установяването на ислямистки режим в Афганистан, Кашмир и Босна; за общия пропаганден фронт срещу правителствата в различни страни, противопоставящи се на ислямистите; за изграждането на ислямистки центрове в районите на диаспората, които да служат за политически щабове на всички техни партии“414.

Арабската лига и Организацията „Ислямска конференция“ също оказват подкрепа на мюсюлманските групи в междуцивилизационните конфликти и се стремят да координират усилията на своите членове в тази насока.

Съветският съюз бе участник от първо ниво в Афганистанската война, а в годините след Студената война Русия също е първостепенен участник във войната в Чечня, вторичен участник в сраженията в Таджикистан и третичен участник във войните в бивша Югославия. Индия бе пряк участник във войната в Кашмир и вторичен участник във войната в Шри Ланка. Основните западни страни са третични участници в югославските размирици. Диаспорите играят голяма роля от двете страни на продължителните конфликти между израелци и палестинци, както и при оказването на подкрепа зa арменците, хърватите и чеченците в техните конфликти. Благодарение на телевизия, факсове и електронна поща „се укрепва ангажираността на съответните диаспори, а понякога се поляризира благодарение на постоянния контакт с бившите отечества; «бивш» вече не означава каквото е означавало някога“415.

По време на войната в Кашмир Пакистан предоставя дипломатическа и политическа подкрепа на бунтовниците и според пакистански военни източници — значителни парични средства и оръжия, като наред с това поема военната подготовка, логистичното осигуряване и гарантирането на убежище. Пакистан също така лобира в тяхна полза пред други мюсюлмански държави. Към 1995 г. на страната на бунтовниците се бият най-малкото 1200 муджахидини от Афганистан, Таджикистан и Судан, снабдени с ракети „Стингър“ и други оръжия, доставени от американците за войната срещу Съветския съюз.416 Бунтът във Филипините по повод на моро известно време получава средства и оборудване от Малайзия; допълнителни средства идват от арабските държави; няколко хиляди бойци се обучават в Либия; а пакистанските и афганските фундаменталисти организират екстремистката група „Абу Саяф“.417 В Африка Судан постоянно подкрепя мюсюлманските бунтовници от Еритрея, които се сражават срещу Етиопия, а в отплата Етиопия осигурява „логистична помощ и убежище“ на „християнските бунтовници“ в Судан. Те получават значителна помощ и от Уганда, която по този начин отчасти демонстрира „здрави религиозни, расови и eтнически връзки със суданските бунтовници“. От друга страна, суданското правителство получава китайски оръжия за 300 милиона долара от Иран и помощта на ирански военни съветници, което прави възможна масираната офанзива през 1992 г. Най-различни западни християнски организации осигуряват храна, лекарствени средства, а според суданското правителство и оръжия на християнските бунтовници.418

Във войната между индуистките тамилски бунтовници и будисткото синхалско правителство в Шри Ланка индийското правителство отначало оказа значителна подкрепа на бунтовниците, осигурявайки военното им обучение в южната част на Индия и предоставяйки им оръжия и пари. През 1987 г., когато правителството на Шри Ланка бе на път да разгроми тамилските тигри, общественото мнение в Индия се надигна срещу този „геноцид“, а индийското правителство достави по въздуха храна на тамилите, давайки всъщност „сигнал на президента Джаявардене, че Индия е решена да предотврати смазването на тигрите със сила“419. След това правителствата на Индия и Шри Ланка постигнаха съгласие Шри Ланка да предостави значителна автономия на районите, населени с тамили, а бунтовниците да предадат оръжията си на индийската армия. Индия разположи 50-хилядна войска на острова, за да осигури спазването на споразумението, но тигрите отказаха да предадат оръжията си и индийските военни части скоро се оказаха въвлечени във война с партизанските сили, които те дотогава бяха подкрепяли. Изтеглянето на индийските военни сили започна през 1988 г. През 1991 г. министър-председателят на Индия Раджив Ганди бе убит — според индийската страна от поддръжник на тамилските тигри, — а отношението на правителството на Индия към бунтовниците започна да става все по-враждебно. Въпреки това правителството не можеше да се противопостави на съчувствието и поддръжката за бунтовниците от страна на 50-милионното тлмилско население на Южна Индия. Съобразявайки се с тази нагласа, тамилското правителство на Наду, като пренебрегна правителството в Делхи, разреши на тамилските тигри да действат в страната, позволи им „почти свободен достъп“ до простиращата се на 500 мили брегова зона и им разреши да изпращат на бунтовниците в Шри Ланка припаси и оръжия през тесния пролив Палк.420

Като се започне от 1979 г., първо Съветският съюз, а послe Русия се ангажира с три големи войни по линията на разлома с мюсюлманските си съседи на юг: Афганистанската война от 1979–1989 г., последвалата война в Таджикистан от 1992 г. и войната в.Чечня през 1994 г. След разпадането на Съветския съюз на власт в Таджикистан дойде комунистическо правителство. През пролетта на 1992 г. срещу това правителство се изправи опозиция, съставена от съпернически регионални и етнически групи, включващи и секуларисти и ислямисти. Тази опозиция, подкрепена с оръжия от Афганистан, прогони проруското правителство от столицата Душанбе през септември 1992 г. Правителствата на Русия и на Узбекистан реагираха енергично, предупреждавайки за разпространението на ислямския фундаментализъм. Руската 201-ва моторизирана дивизия, останала в Таджикистан, осигури оръжие за проправителствените сили, а Русия изпрати допълнителни войски да охраняват границата с Афганистан. През ноември 1992 г. Русия, Узбекистан, Казахстан и Киргизстан се споразумяха да се извърши узбекско-руска военна интервенция под претекст да се запази мира, а всъщност търсейки намеса във войната. Благодарение на тази подкрепа, както и с помощта на руското оръжие и пари, силите на бившето правителство успяха да си върнат Душанбе и да уста-новят контрол над по-голямата част от страната. Последва процес на етническо прочистване, а бежанците и военните части на опозицията са оттеглиха в Афганистан.

Мюсюлманските държави от Близкия изток се противопоставиха на руската военна интервенция. Иран, Пакистан и Афганистан оказаха подкрепа на все по-ислямизиращата се опозиция с пари, оръжия и военна подготовка. Според различни сведения през 1993 г. хиляди бойци преминават военно обучение при афганските муджахидини, а през пролетта на 1993 г. таджикските бунтовници предприеха няколко атаки през афганистанската граница, избивайки множество руски граничари. Русия отговори чрез разполагане на повече войски в Таджикистан, чрез „масивен артилерийски преграден огън“ и с въздушни атаки срещу цели в Афганистан. Арабските държави обаче осигуриха на бунтовниците средства за закупуването на противосамолетни ракети „Стингър“. Към 1995 г. Русия бе разположила в Таджикистан около 25-хилядна войска и даваше повече от половината средства за поддръжката на правителството. Бунтовниците, от друга страна, разчитаха на активната подкрепа на Афганистан и на други мюсюлмански държави. Както посочва Барнет Рубин, неуспехът на международните институции или на Запада да окажат сериозна подкрепа на Таджикистан или на Афганистан ги постави в състояние на пълна зависимост от Русия, докато двете мюсюлмански държави станаха зависими от своите мюсюлмански сродници. „Всеки афгански командир, който днес се надява на чуждестранна помощ, трябва или да се съобразява с желанията на арабските и на пакистанските благодетели, които желаят джихадът да се разпространи в Средна Азия, или да се включи в търговията с наркотици.“421

Третата антимюсюлманска война на Русия — с чеченците в Северен Кавказ — имаше своя пролог в сраженията между съседните православни осетинци и мюсюлманите ингуши през 1992–1993 г. Заедно с чеченците и с други мюсюлмански народи по време на Втората световна война ингушите са депортирани в Средна Азия. Осетинците остават и присвояват имотите на ингушите. През 1956–1957 г. на депортираните народи им е разрешено да се върнат, с което започват и споровете за собственост върху имотите и за контрола над територията. През ноември 1992 г. ингушите предприемат атаки, за да си възвърнат Пригородненския регион, предоставен от съветското правителство на осетинците. Русия отвръща с масирана военна интервенция в подкрепа на православните осетинци. Както казва един външен наблюдател, „през ноември 1992 г. селата на ингушите в Осетия бяха обградени и обстрелвани от руски танкове. Оцелелите след бомбардировката бяха избивани или вземани в плен. Клането беше извършено от части на осетинския ОМОН, но под-сигурявани от руски войски, изпратени за «запазване на мира» в региона“422. Трудно е да се повярва, пише списание „Иконъмист“, „че за по-малко от седмица могат да бъдат извършени такива разрушения“. Това беше първата операция за етническо прочистване в рамките на Руската федерация. След това Русия използва този конфликт, за да стресне чеченските съюзници на ингушите, което на свой ред „доведе до незабавната мобилизация на Чечня и на (предимно мюсюлманската) Конфедерация на народите от Кавказ (КНК). КНК заплаши, че ще изпрати 500 000 доброволци срещу руските войски в случай, че те не се оттеглят от територията на Чечня. След първоначалното напрежение Москва се отдръпна, за да се избегне ескалацията на конфликта между Северна Осетия и ингушите в пределите на целия регион.“423

Много по-интензивно и широкообхватно огнище на конфликт пламна през декември 1994 г., когато Русия предприе мащабна военна атака срещу Чечня. Лидерите на двете православни републики, Грузия и Армения, подкрепиха действията на Русия, докато президентът на Украйна прояви „дипломатическа умереност, призовавайки просто за мирно уреждане на кризата“. Действията на Русия получиха одобрението на православното северноосетинско правителство и на 55–60% от жителите на Северна Осетия.424 За разлика от тях мюсюлманите в Руската федерация и извън нея в огромното си мнозинство заеха страната на чеченците. Ислямският интернационал незабавно изпрати бойци от Азербайджан, Афганистан, Пакистан, Судан и от други страни. Мюсюлманските държави подкрепиха чеченската кауза, а Турция и Иран оказаха материална помощ, давайки по този начин на Русия нови мотиви да се опита да спечели благоразположението на Иран. Установи се постоянен приток на оръжие за чеченците от Азербайджан, което накара Русия да затвори границите си с тази страна, като с това прекрати и доставките на лекарства и на други доставки за Чечня.425

Мюсюлманите в Руската федерация застанаха без колебание зад чеченците. Макар призивите за мюсюлманска свещена война на цял Кавказ срещу Русия да не доведоха до желания от ислямистите резултат, лидерите на шестте републики по поречието на Волга и Урал призоваха Русия да прекрати военните си действия, а представители на мюсюлманските кавказки републики апелираха за гражданско неподчинение срещу руското управление. Президентът на Чувашката република изтегли чувашките военни от служба, насочена срещу техните братя мюсюлмани. „Най-големите протести срещу войната“ се разразиха в съседните на Чечня републики Ингушетия и Дагестан. Ингушите нападаха руските войски по пътя им към Чечня, което принуди руския министър на отбраната да декларира, че правителството на Ингушетия „всъщност води война срещу Русия“. В Дагестан също имаше нападения над руски войски. Руснаците отвърнаха на това, като бомбардираха села в Ингушетия и Дагестан.426 Из-равняването със земята на село Первомайское от руснаците след чеченски терористичен акт в град Кизляр през януари 1996 г. още повече засили враждебните настроения срещу руснаците в Дагестан.

Чеченската диаспора, до голяма степен породена от руската агресия срещу кавказките планински народи през XIX в., също подкрепи каузата на Чечня. Диаспората осигури средства за набиране на доброволци и закупуване на оръжие за чеченските войски. Тя е особено многочислена в Йордания и в Турция, което принуди Йордания да заеме твърда позиция срещу Русия и укрепи готовността на Турция да подкрепя чеченците. През януари 1996 г., когато войната отекна и в Турция, общественото мнение в тази страна подкрепи завземането на ферибота с руски заложници от членове на диаспората.

С помощта на чеченските лидери турското правителство успя да намери разрешение на кризата по начин, който още повече влоши и без това вече напрегнатите отношения между Турция и Русия.

Рейдът на чеченците в Дагестан, руската реакция и завземането на ферибота в началото на 1996 г. бяха сигнали за възможно прерастване на конфликта в конфликт между руснаците и планинските народи по линията на сраженията, продължили десетилетия наред през XIX в. „Северен Кавказ е като буре с барут — предупреждава Фиона Хил през 1995 г., — и там конфликтът в една република има потенциал да разпали регионален пожар, който ще се разпространи отвъд границите й към останалата част от Руската федерация и ще погълне Грузия, Азербайджан, Турция, Иран и техните севернокавказки диаспори. Както показва войната в Чечня, конфликтът в региона не може лесно да се потуши… и сраженията се разпростират в съседните на Чечня републики и територии.“ Един руски коментатор се съгласява с това, заявявайки, че се създават „неформални коалиции“ на цивилизационен принцип. „Християнските Грузия, Армения, Нагорни Карабах и Северна Осетия се съюзяват срещу мюсюлманските Азербайджан, Абхазия, Чечня и Ингушетия.“ Вече сражаващата се в Таджикистан Русия е изправена пред риска да бъде въвлечена в продължителна „конфронтация с мюсюлманския свят“427.

В друга война между православието и исляма по линията на разлома първостепенни участници са арменците от На-горнокарабахския анклав и мюсюлманите от Азербайджан, като първите се борят за независимост от вторите. Армения е вторичен участник, докато Русия, Турция и Иран имат тре-тични ангажименти в конфликта. Голяма роля в случая играе значителната арменска диаспора в Западна Европа и в Северна Америка. Сраженията започват през 1988 г., преди да настъпи краят на Съветския съюз, разгарят се през 1992–1993 г. и затихват през 1994 г. след постигането на споразумение за прекратяване на огъня. Турците и други мюсюлмански народи застават зад Азербайджан, докато Русия подкрепя арменците и след това използва влиянието си сред тях, за да се противопостави на турското влияние в Азербайджан. Тази война е най-новият епизод от едно съперничество, отвеждащо назад във вековете към борбата между Руската и Османската империя за контрол върху черноморския регион и Кавказ, а заедно с това е поредна сцена на непреодолимия антагонизъм между арменци и турци, датиращ от турския погром над арменците в началото на XX в.

В тази война Турция е последователен поддръжник на Азербайджан и противник на арменците. Първото международно признаване на небалтийска съветска република е признаването на Азербайджан от Турция. По време на целия конфликт Турция осигурява финансова и материална подкрепа на Азербайджан и обучава азербайджански войници. С разрастването на насилието през 1991–1992 г. и след нахлуването на арменците на азербайджанска територия общественото мнение в Турция поставя под постоянен натиск правителството да окаже подкрепа на етническите и религиозните родственици. Същевременно правителството се опасява, че този конфликт ще постави в центъра на вниманието вододела между мюсюлманство и християнство, ще предизвика масирана западна помощ за Армения и ще даде повод за враждебни настроения у натовските съюзници. Така Турция се оказва подложена на класическия кръстосан натиск, който обикновено търпи вторичният участник във война по линията на разлома. Турското правителство обаче решава, че е в негов интерес да подкрепи Азербайджан и да се противопостави на Армения. „Не е възможно да се въздържаш, когато избиват твои родственици“, заявява един турски политик, а друг добавя:

„Ние сме подложени на натиск. Нашите вестници са изпълнени със снимки на жестокости и зверства… Може би трябва да покажем на Армения, че в този регион всеки трябва да се съобразява с турската сила.“ Съгласявайки се с тoвa, президентът Тургут Йозал изтъква, че Турция „трябва да посплаши арменците“. Турция, заедно с Иран, предупреди apменците, че няма да допусне никаква промяна на границите. Йозал блокира хранителните и другите припаси, които стигат до Армения през Турция, в резултат от което населението на Армения се оказа пред прага на истински глад през зимата на 1992–1993 г. Същевременно в резултат от всичко това маршал Евгений Шапошников предупреди, че „ако друга страна [т. е. Турция] се намеси“ във войната, „ще бъдем изправени на ръба на Трета световна война“. Година по-късно Йозал бе все още войнствено настроен. „Какво могат да направят арменците — заявява той с насмешка, — ако някой вземе да стреля… Да навлязат в Турция?“ Тогава Турция ще cи „покаже зъбите“428.

През лятото и есента на 1993 г. арменската офанзива, доближила иранската граница, предизвика следващи реакции от страна на Турция и на Иран, които се борят за влияние в Азербайджан и в средноазиатските мюсюлмански държави. Турция декларира, че офанзивата застрашава сигурността й, издигна категорично настояване арменските войски „незабавно и безусловно“ да се оттеглят от територията на Азербайджан и изпрати подкрепления по границата на Азербайджан с Армения. Министър-председателката Тансу Чилер заяви, че ще настоява да се обяви война, ако арменски войски навлязат в азербайджанския анклав Нахичеван в близост до Турция. Иран също прегрупира войските си и навлезе в Азербайджан под претекста за установяване на лагери за бежанци от арменската офанзива. Тези действия на Иран накараха турците да повярват, че могат да предприемат още мерки, без да предизвикат контрадействия от страна на Русия, и ги стимулираха за съперничество с Иран в осигуряването на закрила за Азербайджан. В крайна сметка напрежението бе отслабено вследствие на проведените в Москва преговори между лидерите на Турция, Армения и Азербайджан, както и благодарение на американския натиск върху правителството на Армения и на натиска на арменската държава върху арменците от Нагорни Карабах.429

Населяващи малка държава, без излаз на море и с бедни ресурси, обградена от враждебно настроени тюркски народи, арменците винаги са търсели закрила от своите православни родственици Грузия и Русия. Русия в частност се възприема от арменците като голям брат. Но пред лицето на прогресивното разпадане на Съветския съюз режимът на Горбачов отхвърли исканията за независимост на арменците от Нагорни Карабах и разположи войски в региона, поддържайки смятаното за лоялно комунистическо правителство в Баку. След края на Съветския съюз тези съображения бяха изместени от много по-дълготрайни исторически и културни интереси, като правителството на Азербайджан обвини „руското правителство, че се е обърнало на сто и осемдесет градуса“ и активно поддържа християнска Армения. Руската военна помощ за арменците всъщност бе започнала още по-рано в рамките на съветската армия, като арменците стигаха до висши чинове и бяха зачислявани в бойни поделения много по-често, отколкото мюсюлманите. След започването на войната 366-и моторизиран пехотен полк на руската армия, разположен в Нагорни Карабах, взе активно участие в арменското нападение на град Хаджали, при което се твърди, че са били избити около 1000 азери. Впоследствие в сраженията се включиха също руски части от т. нар. спецназ. През зимата на 1992–1993 г, когато Армения търпеше последиците на турското ембарго, тя „бе спасена от пълна икономическа разруха благодарение на милиардите рубли заем от Русия“. През пролетта на 1993 г. руски бойни единици се присъединиха към редовната арменска армия, за да отворят коридор, свързващ Армения с Нагорни Карабах. Руска бронетанкова част, „включваща 40 машини, участва в офанзивата в Нагорни Карабах през лятото на 1993 г.“430. Както отбелязват Хил и Джуът, Армения от своя страна „няма никакъв друг избор, освен да влезе в тесен съюз с Русия. Тя е зависима от Русия по отношение на суровини, енергия и хранителни припаси, както и за защита на границите си срещу историческите врагове Азербайджан и Турция. Армения подписа всичките икономически и военни споразумения в рамките на ОНД, разреши разполагането на руски войски на своя територия и се отказа от всякакви претенции към съветските активи в полза на Русия“431.

Руската подкрепа на Армения увеличи руското влияние в Азербайджан. През юни 1993 г. азербайджанският националистически лидер Абулфез Елчибей бе отстранен от власт чрез преврат и бе заменен от бившия комунист и проруски настроен Гайдар Алиев. Алиев си дава сметка за необходимостта от спечелването на благоразположението на Русия с оглед блокирането на Армения. Той ревизира отказа на Азербайджан да се присъедини към ОНД и разреши разполагането на руски войски на своя територия. Освен това той даде възможност на Русия да участва в международен консорциум за разработването на азербайджанския петрол. В замяна на това Русия започна да осигурява военна подготовка на азербайджанските войски и оказа натиск върху Армения да прекрати подкрепата си на военизираните части от Нагорни Карабах и да ги принуди да се изтеглят от територията на Азербайджан. Прехвърляйки подкрепата си от едната страна към другата, Русия успя да постигне своето в Азербайджан и да неутрализира влиянието на Иран и на Турция в тази страна. По такъв начин подкрепата на Русия за Армения не само затвърди позициите на нейния най-близък съюзник в Кавказ, но и отслаби основните мюсюлмански съперници в региона.

Освен от Русия Армения получава сериозна помощ и от своята голяма, богата и влиятелна диаспора в Западна Европа и в Северна Америка, към която принадлежат приблизително един милион арменци в Съединените щати и 450 000 арменци във Франция. Те изпращат пари и хранителни припаси, подпомагайки оцеляването на Армения по време на турската блокада, осигуряват подготвени хора за правителството на тази страна и доброволци за арменската войска. В средата на 90-те години финансовата помощ на американската арменска общност възлиза на около 50 до 75 милиона долара годишно. Освен това представителите на арменската диаспора упражняват значително политическо влияние върху правителствата на страните, в които пребивават. Най-големите арменски общности в САЩ са в ключово важни щати като Калифорния, Масачусетс и Ню Джързи. В резултат от техните усилия Конгресът забрани всякаква чуждестранна помощ за Азербайджан, а Армения се нареди на трето място като потребител на американска помощ на глава от населението. Подобна помощ от чужбина е крайно необходима за оцеляването на Армения и страната основателно си спечели прозвището „Израел в Кавказкия регион“.432 По същия начин, по който руската инвазия в Северен Кавказ през XIX в. породи чеченската диаспора, помогнала на чеченците да се противопоставят на руснаците, турските кланета на арменци в началото на века създадоха диаспора, позволила на Армения да се съпротивлява срещу Турция и да победи Азербайджан.

Бивша Югославия е арена на най-сложната, объркана и всеобхватна поредица от войни по линията на разлома в началото на 90-те години на XX в. На първо ниво в Хърватска правителството на страната и хърватите се сражават срещу хърватските сърби, а в Босна и Херцеговина босненското правителство се бие срещу босненските сърби и босненските хървати, които пък се бият помежду си. На второ ниво сръбското правителство апелира за изграждането на „Велика Сърбия“, подпомагайки босненските и хърватските сърби, а хърватското правителство се стреми към „Велика Хърватска“ и подкрепя босненските хървати. На трето ниво масираната цивилизационна подкрепа включва Германия, Австрия, Ватикана, други европейски католически държави и групи и по-късно Съединените щати — в полза на Хърватска; Русия, Гърция и други православни страни стоят зад Сърбия; а Иран, Саудитска Арабия, Турция, Либия, Ислямисткият интернационал и ислямските страни като цяло са на страната на босненските мюсюлмани. Те получават помощ и от Съединените щати — една истинска цивилизационна аномалия в иначе универсалния модел, съгласно който родственици подпомагат родственици. Хърватската диаспора в Германия и босненската диаспора в Турция подкрепят своите отечества. Във всяка от трите страни на конфликта особено активни са църквите и религиозните групи. Най-малко действията на германското, турското, руското и американското правителство са значително повлияни от групите за натиск и от общественото мнение в тези общества.

Подкрепата от вторични и третични участници е от основно значение за хода на войната, а наложените от тях ограничения изиграха решителна роля за преустановяването й. Хърватското и сръбското правителство доставят оръжие, хранителни припаси, предоставят убежище, понякога и войски на своите сънародници, сражаващи се в други републики. Сърби, хървати и мюсюлмани получават значителна помощ от своите родственици по цивилизация извън бивша Югославия под формата на пари, оръжия, хранителни припаси, доб-роволци, военно обучение и политическа и дипломатическа подкрепа. Сърбите и хърватите от първото ниво са особено крайни в своя национализъм, непримирими в исканията си и неумолими в преследване на целите си. Хърватското и сръбското правителство, които са участници от второ ниво, отначало енергично подкрепят своите родственици от първо ниво, но после техните собствени по-широки интереси ги принуждават да играят повече посредническа и възпираща роля. По същия начин третичните участници — Русия, Германия и Америка — подлагат на натиск подкрепяните от тях правителства от второто ниво да бъдат въздържани и да търсят компромиси.

Разпадането на Югославия започва през 1991 г., когато Словения и Хърватска поставят въпроса за своята независимост и апелират към западноевропейските държави за подкрепа.

Реакцията на Запада се дефинира от Германия, а реакцията на Германия е до голяма степен повлияна от католическата връзка. Правителството в Бон е под систематичния натиск на германската католическа църква, на коалиционния си партньор — Християнския социален съюз в Бавария, както и на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ и на други медии.

Баварските медии в частност изиграват решаваща роля за възбуждане на обществени настроения за признаването на новите държави. „Баварската телевизия — отбелязва Флора Луис, — която е под силното влияние на консервативното баварско правителство и на особено активната баварска католическа църква, тясно обвързана с църквата в Хърватска, предостави телевизионни репортажи за цяла Германия, когато войната [със сърбите] се разгоря с пълна сила. Начинът на отразяване на събитията бе твърде едностранчив.“ Германското правителство се колебае дали да признае независимите държави, но под натиска на обществеността в страната то няма кой знае какъв избор. „Признаването на независимостта на Хърватска в Германия бе наложено от общественото мнение, а не бе инициатива на правителството.“ Германия оказа натиск върху Европейския съюз да признае независимостта на Хърватска и на Словения и постигайки споразумение със страните-членки в този дух, призна двете държави, преди Съюзът да направи това през декември 1991 г. „През цялото времетраене на конфликта — отбелязва един немски изследовател през 1995 г. — Бон разглежда Хърватска с нейния лидер Франьо Туджман като протеже на германската външна политика. Независимо от дразнещо ексцентричното поведение на Туджман той можеше да разчита на твърдата подкрепа на Германия.“433

Австрия и Италия незабавно признаха двете нови държави, а скоро след това същото направиха и останалите западни държави, включително и Съединените щати. Ватиканът също изигра централна роля в тази ситуация. Папата обяви Хърватска за „крепостния вал на [западното] християнство“ и побърза да признае двете държави преди Европейския съюз434. По този начин Ватиканът се превърна в пристрастна страна в конфликта, което имаше своите последици през 1994 г., когато папата планира посещения в трите републики. Съпротивата на сръбската православна църква осуети посещението му в Белград, а нежеланието на сърбите да гарантират сигурността му предизвика отменяне на посещението му в Сараево. Той обаче отиде в Загреб да отдаде почит на кардинал Алойзие Септинац, който бе свързан с фашисткия хърватски режим по време на Втората световна война, преследвал и избивал сърби, цигани и евреи.

След като осигури признаването на независимостта си от Запада, Хърватска започна да развива военните си сили неза-висимо от ембаргото, наложено от ООН през септември 1991 г. върху всички бивши югославски републики. Към Хърватска потекоха оръжия от европейските католически държави — Германия, Полша и Унгария, както и от латиноамерикански страни — Панама, Чили и Боливия. Когато войната ескалира през 1991 г., експортът на оръжия от Испания, „намиращ се до голяма степен под контрола на Opus Dei“, се увеличи шест пъти за един много къс период от време, като голяма част от този експорт беше насочена към Любляна и Загреб. През 1991 г. Хърватска според различни сведения получава няколко самолета „Миг-21“ от Германия и Полша със знанието на правителствата на тези страни. Към хърватските отбранителни сили се присъединяват стотици, а може би и хиляди доброволци „от Западна Европа, от хърватската диаспора и от католическите държави на Източна Европа“, които желаеха да участват в „християнски кръстоносен поход срещу сръбския комунизъм и ислямския фундаментализъм“. Военни инструктори от западноевропейските страни оказват техническо съдействие. Благодарение на поддръжката на родствени страни хърватите успяха да укрепят своите военни сили и да се противопоставят на сръбската армия.435

Западната помощ за Хърватска се изразява също и в игнорирането на етническото прочистване и на нарушаването на човешките права, провинения, за които Сърбия бе редовно укорявана. Западът запази мълчание през 1995 г., когато новосъздадената хърватска армия нападна сърбите в Крайна, живеещи там от векове, и прогони стотици хиляди хора в Босна и в Сърбия. Хърватска освен това се възползва и от своята значителна диаспора. Богати хървати от Западна Европа и Северна Америка дадоха пари за оръжия и припаси. Хърватски сдружения в САЩ лобираха пред Конгреса и пред американския президент в полза на родината си. Особено важна бе и влиятелната група от 600 000 хървати, живеещи в Германия. Осигурявайки стотици доброволци за хърватската армия, „хърватските общности в Канада, Съединените щати, Австралия и Германия се мобилизираха в защита на своето отскоро придобило независимост отечество“436.

През 1994 г. Съединените щати също се включват в изграждането на военния потенциал на Хърватска. Затваряйки очи пред масираното нарушаване на наложеното от ООН оръжейно ембарго, Съединените щати осигуриха военна подготовка на хърватски войници и изпратиха като военни инструктори пенсионирани американски генерали. Правителствата на САЩ и на Канада дадоха зелена светлина на хърватската офанзива в Крайна през 1995 г. Американски военни съветници участваха в планирането на тази подготвена по американски образец атака, при която според хърватите са се възползвали и от разузнавателните данни на американски шпионски сателити. Както заявява един официален представител на Държавния департамент, Хърватска се е превърнала „de facto в наш стратегически съюзник“. Това развитие, продължава той, отразява „една дългосрочна оценка, че в крайна сметка в региона ще доминират две локални сили, едната в Загреб, другата в Белград; първата, обвързана с Вашингтон, втората, включена в славянски блок под егидата на Москва“437.

Югославските войни също така доведоха до почти единодушното сплотяване на православния свят зад Сърбия. Руските националисти, военните офицери, парламентаристите и висшето духовенство откровено изразиха подкрепата си за Сърбия, презрителното си отношение към босненските „турци“ и критикуваха империализма на Запада и на НАТО. И в двете страни руски и сръбски националисти положиха огромни усилия да възбудят опозиция срещу „новия световен ред“ на Запада. Руската общественост до голяма степен споделя тези чувства. Така например над 60% от жителите на Москва изразяват протеста си срещу въздушните удари на НАТО през лятото на 1995 г. Руските националистически групи успешно подбират младежи от няколко големи руски града за „каузата на славянското братство“. Според някои оценки повече от хиляда руски доброволци, заедно с доброволци от Румъния и Гърция се записват в сръбската войска, за да се сражават с противници, които те определят като „католическите фашисти“ и „войнстващи ислямисти“. Появяват се сведения, че през 1992 г. в Босна е действала руска военна част „в казашки униформи“. През 1995 г. в елитни сръбски военни части служат руснаци, а според един доклад на ООН руски и гръцки войници вземат участие в сръбска атака в обявената от ООН зона за сигурност около Зепа.438

Въпреки оръжейното ембарго православните приятели на Сърбия я снабдяват с необходимите й оръжия и военна екипировка. В началото на 1993 г. руски военни и разузнавателни организации продават на сърбите танкове Т-55, антиракетни установки и противосамолетни ракети на стойност 300 милиона долара. В Сърбия пристигат руски военни специалисти, за да работят с тази техника и да подготвят сърбите да оперират с нея. Сърбия получава оръжия и от други православни страни, като измежду „най-активните“ доставчици са Румъния и България, а Украйна също не изостава кой знае колко в този процес. В допълнение към всичко това руските омиротворителни сили в Източна Славония отклоняват към Сърбия доставени от ООН припаси, улесняват военното придвижване на сръбски военни части и им помагат в снабдяването с оръжие.439

Въпреки икономическите санкции Сърбия успява да се справи достатъчно добре с трудностите благодарение на организираната от румънски чиновници масирана контрабанда на петрол и на други стоки от Тимишоара, както и от Албания, където тя е организирана първо от италиански, а после от гръцки търговски компании с мълчаливото съгласие на гръцкото правителство. Доставките на храна, химикали, компютри и други стоки от Гърция се прехвърлят в Сърбия през Македония, която служи като канал и за износа на сръбски стоки.440 Комбинацията от доларова съблазън и съчувствие към културно родствена държава превърна в карикатура наложеното от ООН икономическо ембарго върху Сърбия, както впрочем стана и с оръжейното ембарго върху всички бивши югославски републики.

По време на югославските войни гръцкото правителство се дистанцира от мерките, приети от западните страни-членки на НАТО, противопостави се на военните действия на НАТО в Босна, подкрепи Сърбия в ООН и лобира пред аме-риканското правителство за вдигане на наложените на Сърбия икономически санкции. През 1994 г. гръцкият министър-председател Андреас Папандреу, изтъквайки значението на православната връзка със Сърбия, публично атакува Ватикана, Германия и Европейския съюз за прибързаното дипломатическо признание на Словения и на Хърватска в края на 1991 г.441

Като лидер на страна третичен участник Борис Елцин е под натиска на два противоречиви мотива: от една страна, желанието му да поддържа и да разширява добрите отношения със Запада, за да извлича полза от тях, а, от друга страна — да помогне на сърбите и да обезоръжи политическите си опоненти, които редовно го обвиняват, че се огъва пред Запада. Като цяло надделява вторият мотив, като руската дипломатическа подкрепа за Сърбия е систематична и последователна. През 1993 и 1995 г. руското правителство енергично се противопостави на по-строгите икономически санкции срещу Сърбия, а руският парламент гласува почти единодушно за вдигане на съществуващите санкции. Освен това Русия настоява за затягане на оръжейното ембарго срещу мюсюлманите и за налагането на икономически санкции на Хърватска. През декември 1993 г. Русия поиска смекчаване на икономическите санкции, което да й позволи да достави на Сърбия природен газ за зимата, но Съединените щати и Англия блокираха това предложение. През 1994 г. и отново през 1995 г. Русия категорично се противопостави на въздушните удари на НАТО срещу босненските сърби. През 1995 г. руската Дума почти единодушно осъди бомбардировките и поиска оставката на министъра на външните работи Андрей Козирев заради неефикасна защита на руските интереси на Балканите. През същата година Русия обвини НАТО в „геноцид“ срещу сърбите, а президентът Елцин отправи предупреждение, че продължаването на бомбардировките ще повлияе драстично на отношенията на Русия със Запада, включително и на участието й в програмата на НАТО „Партньорство за мир“. „Как да сключим споразумение с НАТО — попита той, — след като НАТО бомбардира сърбите?“ Западът съвсем определено прилага двойни стандарти. „Как става така, че когато мюсюлманите нападат, срещу тях не се предприемат никакви действия? Или пък когато това правят хърватите?“442 Русия също така последователно се противопоставя на усилията да се прекрати оръжейното ембарго срещу бившите югославски републики, което би било от особено значение за босненските мюсюлмани, и редовно прави опити да го затегне.

Русия по най-различни други начини използва позициите си в ООН и в други организации, за да защитава сръбските интереси. През декември 1994 г. тя наложи вето върху резолюция на Съвета за сигурност на ООН, предложена от мюсюлманските страни, която трябваше да забрани всякакъв транспорт на петрол от Сърбия към босненските и хърватските сърби. През април 1994 г. Русия блокира резолюция на ООН, осъждаща сърбите за етническото прочистване. Тя наред с това предотврати назначаването на лице от страна-членка на НАТО за прокурор на ООН, разследващ военните престъпления, поради вероятността той да бъде предубеден спрямо сърбите, противопостави се на наложеното от Международния трибунал обвинение срещу ръководителя на босненската сръбска армия Ратко Младич и му предложи политическо убежище в Русия.443 През 1993 г. Русия забави подновяването на разрешението на ООН за оставането в Югославия на 22 000-ните омиротворителни войски. През лятото на 1995 г. Русия се противопостави, без да налага вето, на резолюция на Съвета за сигурност, разрешаваща разполагането на още 12 000 войници от контингента на ООН, и атакуа както хърватската офанзива срещу сърбите в Крайна, така и неспособността на западните държави да предприемат мерки срещу тази офанзива.

Най-широката и ефикасна цивилизационна подкрепа е подкрепата на мюсюлманския свят, оказана на босненските мюсюлмани. Босненската кауза бе популярна във всичи мюсюлмански държави; помощи за Босна идваха от най-различни източници — обществени и частни; мюсюлманските държави, най-вече Иран и Саудитска Арабия се състезаваха кой да предостави по-голяма помощ и да спечели съответното влияние. Към тях се присъединиха сунитските и шиитските фундаменталисти, както и светските арабски и неарабски мюсюлмански общества от Мароко до Малайзия. Проявите на мюсюлманската подкрепа за босненци варират от хуманитарна помощ (включително 90 милиона, събрани през 1995 г. в Саудитска Арабия) през дипломатическа подкрепа и масирана военна помощ до актове на насилие, като избиването на дванайсет хървати от ислямистките фундаменталисти през 1993 г. в Алжир „в отговор на унищожаването на наши мюсюлмански братя в босненската кланица“444. Тази солидарност оказа голямо влияние върху хода на войната. Тя бе от първостепенно значение за оцеляването на босненската държава и за успешното присъединяване на територии, окупирани от сърбите слез първоначалните им военни победи. Тя решаващо стимулира ислямизирането на босненското общество и идентифицирането на босненските мюсюлмани със световната ислямска общност. Тя също така предизвика американското разбиране за потребностите на Босна.

Поотделно или заедно мюсюлманските правителства постоянно изразяват солидарността си с босненските братя по религия. Иран подхвана този процес през 1992 г., окачествявайки войната като религиозен конфликт с християните сърби, които извършват геноцид над босненските мюсюлмани. Както отбелязва Фуад Ажами, ангажирайки се с тази poля, Иран всъщност „си гарантира благодарността на босненците“, като създаде модел и стимул за други мюсюлмански сили, например Турция и Саудитска Арабия, да действат по същия начин. Подтиквана от Иран, Организацията „Ислямска конференция“ постави на дневен ред въпроса и създаде група за лобиране за босненската кауза в ООН. През август 1992 г. ислямските представители в ООН заклеймиха това, което те нарекоха геноцид в Общото събрание на ООН, а от името на Организацията „Ислямска конференция“ Турция внесе резолюция, призоваваща за военна интервенция съгласно член седми от Хартата на ООН. Мюсюлманските държави поставиха на западните държави краен срок до началото на 1993 г. за предприемане на действия в защита на босненците, като заявиха, че след този срок ще се чувстват свободни да снабдяват Босна с оръжие. През май 1993 г. Организацията „Ислямска конференция“ отхвърли изработения от западните държави и от Русия план да се гарантират сигурни убежища за мюсюлманите и да се контролира границата със Сърбия, но без да се прибягва към военна намеса. Тя настоява за прекратяване на оръжейното ембарго, за използване на военна сила срещу сръбското тежко въоръжение, за агресивно патрулиране по сръбската граница и за включването на войски от мюсюлмански държави в контингента на омиротворителните сили. През следващия месец Организацията „Ислямска конференция“, въпреки възраженията на Запада и на Русия, успя да прокара на Конференцията на ООН по спазване на човешките права резолюция, заклеймяваща сръбската и хърватската агресия и призоваваща за прекратяване на оръжейното ембарго. През юли 1993 г., поставяйки в неудобно положение Запада, Организацията „Ислямска конференция“ предложи да осигури 18 000 войници за омиротворителните сили на ООН от Иран, Турция, Малайзия, Тунис, Пакистан и Бангладеш. Съединените щати наложиха вето на участието на ирански части, а сърбите категорично възразиха срещу включването на турски войски. Въпреки това турски военни части пристигнаха в Босна през лятото на 1994 г., а към 1995 г. 25-хилядните омиротворителни сили на ООН включват 7000 войници от Турция, Пакистан, Малайзия, Индонезия, и Бангладеш. През август 1993 г. делегация на Организацията „Ислямска конференция“, водена от външния министър на Турция, апелира към Бутрос Бутрос Гали и към Уорън Крис-тофър да подкрепят незабавни въздушни удари на НАТО в защита на босненците срещу сръбски атаки. Непредприемането на тези действия от страна на Запада според някои наблюдатели е довело до сериозни напрежения между Турция и нейните натовски съюзници.445

По-късно министър-председателите на Турция и Пакистан направиха пропагандно посещение в Сараево, за да драматизират загрижеността на мюсюлманския свят, а Организацията „Ислямска конференция“ повтори настояването си за оказване на военна помощ на босненците. През лятото на 1995 г. неспособността на Запада да защити зоните за сигурност срещу сръбски нападения даде основания на Турция да одобри военната подкрепа за Босна и да се заеме с бойната подготовка на босненски войски, на Малайзия да cе ангажира с продажбата на оръжия в нарушение на наложеното от ООН ембарго, а на Обединените арабски емирства да се съгласят да предоставят средства за военни и хуманитарни цели. През август 1995 г. външните министри на девет от стра-ните-членки на Организацията „Ислямска конференция“ обявиха за невалидно оръжейното ембарго на ООН, а през септември петдесетте и двете-страни членки одобриха оказването на военна и икономическа помощ на Босна.

Въпреки че няма друг въпрос, предизвикал по-единодушна подкрепа в целия ислямски свят, положението на босненските мюсюлмани намира особено силен резонанс в Турция. Босна е била част от Османската империя до 1878 г. на практика и до 1908 г. на теория емигрантите от Босна съставляват приблизително 5% от турското население. Съчувствието към босненската кауза и гневът от видимия неуспех на Запада да защити босненците са доминиращите настроения в Турция, а опозиционната ислямистка Партия на благоденствието използва този проблем срещу правителството. На свой ред представи-тели на правителството подчертаха изключителната отговорност на Турция за съдбата на всички мюсюлмани на Балканите, като самото правителство постоянно настоява за военна интервенция на ООН в защита на босненските мюсюлмани.446 Най-съществената помощ на уммата за босненските мюсюлмани е военна: оръжия, пари за закупуване на оръжия, военна подготовка и доброволци. Непосредствено след започването на войната босненското правителство покани муджахидините, като според някои оценки общият брой на доброволците възлиза на около 4000 души, повече, отколкото доброволците, сражавали се на страната на сърбите или на хърватите. Мюсюлманските доброволци включват единици от иранската републиканска гвардия и редица бойци, сражавали се в Афганистан. Сред тях са граждани на Пакистан, Турция, Иран, Алжир, Саудитска Арабия, Египет и Судан, както и албански и турски гастарбайтери от Германия, Австрия и Швейцария. Саудитски религиозни организации спонсорираха много от доброволците; над двайсет саудитци стават жертва още в първите месеци на войната през 1992 г.; Световната асамблея на мюсюлманската младеж осигури пренасянето на ранените със самолети в Джеда за оказване на медицинска помощ. През есента на 1992 г. партизани от ливанската шиитска организация „Хизбула“ пристигат в Босна като военни инструктори, като впоследствие военното обучение до голяма степен се поема от иранската републиканска гвардия. Разузнаването на западните държави докладва, че през пролетта на 1994 г. бойна единица на Иранската републиканска гвардия, състояща се от 400 души, организира екстремистки партизански и терористки групи. „Иранците — пояснява американски официален представител — разглеждат това като начин да се доберат до слабите места на Европа.“ Според данни на ООН муджахидините подготвят между три и пет хиляди босненци за специалните ислямистки бригади. Босненското правителство използва муджахидините за „терористични, нелегални и ударни дейности“, въпреки че тези части често тормозят местното население и създават проблеми на правителството. Дейтънското споразумение изисква всички чуждестранни бойни части да напуснат Босна, но босненското правителство успя да уреди оставането на някои бойци в страната, като им даде босненско гражданство и включвайки иранските републикански гвардейци в частите за оказване на хуманитарна помощ. „Босненското правителство дължи много на тези групи и особено на иранците“, предупреждава представител на американската администрация в началото на 1996 г. „Правителството се оказа неспособно да се справи с тях. След дванайсет месеца ние вече ще сме cе изтеглили, но муджахидините възнамеряват да останат.“447

Богатите държави на уммата начело със Саудитска Арабия инвестират огромни парични средства в разгръщането на босненския военен потенциал. През първите месеци на войната от 1992 г. правителството на Саудитска Арабия и някои частни източници осигуряват помощ за Босна в размер на 150 милиона долара, уж предназначени за хуманитарни цели, но използвани по всеобщо признание предимно за военни цели. Според редица оценки босненците са получили 160 милиона долара за закупуване на оръжия през първите две години на войната. В периода 1993—1995 г. босненците получават от Саудитска Арабия още 300 милиона долара за оръжия, както и 500 милиона, формално предназначени за хуманитарна помощ. Иран също е важен източник на военна помощ и според американски официални лица харчи стотици милиони долари годишно за закупуване на оръжие за Босна. Според други сведения от изпратените за Босна през първите години на войната оръжия на обща стойност 2 милиарда долара около 80–90% са за мюсюлманите. В резултат от тази финансова помощ босненци са в състояние да купят хиляди тонове оръжие. Според данни на разузнаването Босна вече е получила една доставка от 4000 пушки и милиони патрони муниции, втора доставка от 11 000 пушки, 30 минохвъргачки и 750 000 патрона, както и трета доставка на ракети земя-земя, муниции, джипове и пистолети. Всички тези доставки идват от Иран, който е основен източник на въоръжения, но Турция и Малайзия също се проявяват като значими доставчици на оръжие. Някои от тези оръжейни пратки отиват директно в Босна, но повечето от тях пристигат през Хърватска — или по въздуха до Загреб и след това по суша, или по море до Сплит или до други хърватски пристанища и после към вътрешността на страната. Като отплата за това разрешение хърватите си присвояват според някои източници една трета от оръжията и имайки предвид евентуална скорошна война в Босна, забраняват транспортиране на танкове и на тежка артилерия през своята територия.448

Парите, доброволците, военната подготовка и оръжията от Иран, Саудитска Арабия, Турция и други мюсюлмански държави позволиха на босненците да превърнат една войска, наричана от всички „измет“, в относително добре екипирана професионална армия. Към зимата на 1994 г. външните наблюдатели докладваха за радикално подобряване на нейната организационна структура и военна ефективност.449 Въвеждайки в действие своята нова военна сила, босненци нарушиха прекратяването на огъня и предприеха успешни офанзиви първо срещу хърватските милиции, а след това — през пролетта — и срещу сърбите. През есента на 1994 г. босненският Пети армейски корпус напусна зоната за сигурност на ООН и Бихач и отблъсна сръбската войска, отбелязвайки най-голямата победа на Босна до този момент и отвоювайки значителна територия от сърбите, които поради наложеното от президента Милошевич ембарго бяха възпрепятствани да получат помощ и подкрепления. През март 1995 г. босненската армия отново наруши примирието и започна масирано настъпление близо до Тузла, последвано от офанзива в района на Сараево през юни. Подкрепата на мюсюлманските сродници беше необходим и решаващ фактор, позволяващ на босненското правителство да промени военния баланс в Босна.

Войната в Босна беше война на цивилизации. Тримата участника от първо ниво принадлежаха към различни цивилизации и изповядваха различни религии. С едно частично изключение участието на вторичните и третичните актьори напълно следваше цивилизационния модел. Мюсюлманските държави и организации повсеместно застанаха зад босненските мюсюлмани и се противопоставиха на хървати и сърби. Православните държави и организации като цяло подкрепиха сърбите и застанаха срещу хървати и мюсюлмани. Правителствата и елитите на Запада подкрепяха хърватите, порицаваха сърбите и, общо взето, бяха безразлични към мюсюлманите или се страхуваха от тях. С продължаването на войната омразата и разколът между етническите групи се задълбочиха и се засили чувството за религиозна и цивили-зационна идентичност, като това беше най-забележимо при мюсюлманите. Като цяло уроците от босненската война са, първо, че първичните участници във войните по линията на разлома могат да разчитат на значителна подкрепа от своите цивилизационни родственици; второ, че тази подкрепа може съществено да повлияе на хода на войната; и трето, че пpaвителства и народи от една цивилизация не хабят кръв или средства да подпомагат хора от друга цивилизация да водят война по линията на разлома.

Единственото частично изключение от този цивилизационен модел бяха Съединените щати, чиито лидери реторично фаворизираха мюсюлманите. На практика обаче американската подкрепа беше ограничена. Администрацията на Клинтън одобри използването на американските въздушни сили, но не и на пехота за защитата на зоните на сигурност на ООН и настоява за прекратяването на оръжейното ембарго. Тя не оказа сериозен натиск върху съюзниците си да подкрепят идеята за прекратяване на ембаргото, но оправда двете ирански доставки на оръжие за Босна и предоставянето от Саудитска Арабия на финансови средства за закупуване на оръжия, а през 1994 г. преустанови ембаргото.450 Чрез тези си действия Съединените щати се противопоставиха на своите съюзници и предизвикаха една по всеобщо мнение сериозна криза в НАТО. След подписването на Дейтънските споразумения Съединените щати се съгласиха да си сътрудничат със Саудитска Арабия и с други мюсюлмански държави във военната подготовка и екипирането на босненската армия. Така че въпросът е: защо по време на войната и след приключването й Съединените щати бяха единствената държава, която наруши цивилизационния модел, и се оказаха единствената немюсюлманска страна, защитаваща интересите на босненските мюсюлмани и сътрудничеща в тяхна полза с мюсюлмански държави? Какво може да обясни тази американска аномалия?

Един вариант на отговор е, че това всъщност не е аномалия, а внимателно преценена цивилизационна реална политика. Вземайки страната на босненците и безуспешно предлагайки прекратяването на оръжейното ембарго, Съединените щати се опитват да намалят влиянието на фундаменталистките мюсюлмански държави като Иран и Саудитска Арабия върху дотогава светски настроените и ориентирани към Европа босненци. Ако обаче това е бил мотивът, тогава защо Съединените щати мълчаливо се съгласиха с помощта оказвана от Иран и Саудитска Арабия и защо не настояваха по-енергично за прекратяване на оръжейното ембарго, което би легитимирало западната помощ? Защо американските официални лица не предупредиха публично за опасността от ислямски фундаментализъм на Балканите? Алтернативно обяснение на американското поведение е, че правителството с било под натиска на приятелите си от мюсюлманския свят, преди всичко на Турция и на Саудитска Арабия, и е отстъпило пред техните желания в името на добрите отношения. Teзи отношения обаче се коренят в препокриване на интереси, които не са свързани с Босна и вероятно нямаше да бъдат съществено накърнени от евентуален отказ на САЩ да подпомогне Босна. Тук трябва да се добави, че това предположение не обяснява защо Съединените щати скрито одобряваха мащабните доставки на ирански оръжия в Босна по време, когато те редовно се сблъскваха с Иран по други проблеми, а Саудитска Арабия се конкурираше с Иран за влияние в Босна. Макар доводите на цивилизационната реална политика да играят известна роля при формиране на американската нагласа, все пак изглежда, че други фактори оказват значително по-голямо влияние. Във всеки чуждестранен конфликт американците обичат да разграничават силите на доброто от силите на злото и да се присъединяват към силите на доброто. Жестокостите на сърбите в началото на войната доведоха до изобразяването им като „лошите момчета“, които избиват невинни, извършват геноцид, докато босненците успяха да си изградят имидж на безпомощни жертви. По време на войната американската преса почти не обръщаше внимание на хърватските и мюсюлманските етнически прочиствания и военните престъпления или на нарушенията на зоните за сигурност на ООН и на примирията от страна на босненските сили. Както казва Ребека Уест, за американците „босненците се превърнаха в балкански народ — домашен любимец, заел място в техните сърца като невинна нация страдалец, винаги жертва и никога похитител“451.

Американските елити също бяха благоразположени към босненците, защото те харесват идеята за мултикултурна държава, а в началото на войната босненското правителство успешно налагаше този образ. По време на цялата война американската политика си остана упорито ангажирана с концепцията за многоетнична Босна, въпреки че босненските сърби и босненските хървати категорично я отхвърляха. Макар създаването на многоетнична държава да е очевидно невъзможно, когато според собствения възглед на американците една етническа група извършва геноцид над друга, американските елити безпроблемно съчетават в мисленето си тези противоречиви схващания, пораждайки масова симпатия към каузата на Босна. Така идеализмът, морализаторст-вото, хуманитарните инстинкти, наивността и невежеството на американците по отношение на Балканите ги караше да бъдат пробосненски и антисръбски настроени. Същевременно липсата на значителни интереси, отнасящи се до американската сигурност в Босна, както и на каквито и да било културни връзки с нея не даде на американското правителство основание да направи кой знае какво в подкрепа на Босна, ако изключим това, че позволи на Иран и на Саудитска Арабия да я въоръжат. Отказвайки да възприеме войната такава, каквато тя всъщност беше, американското правителство отчужди съюзниците си, удължи конфликта и помогна на Балканите да се изгради мюсюлманска държава, намираща се под силното влияние на Иран. В крайна сметка босненци останаха с чувство на дълбоко огорчение към Съединените щати, които изричаха благородни тиради, но вършеха малко, и са дълбоко признателни на мюсюлманските си родственици, които им се притекоха на помощ с пари и оръжия, необходими за оцеляването им и за постигането на военни победи.

„Босна е нашата Испания“, отбелязва Бернар-Анри Леви, а редактор на саудитски вестник посочва в същия дух: „Войната в Босна и Херцеговина се превърна в емоционален еквивалент на борбата срещу фашизма по време на Испанската гражданска война. На убитите в тази война се гледа като на мъченици, опитали се да спасят своите братя мюсюлмани.“452 Сравнението е уместно. В една епоха на цивилизациите Босна е Испания за всички. Испанската гражданска война беше война между политически системи и идеологии, босненската война беше война между цивилизации и религии. Демократи, комунисти и фашисти отидоха в Испания да се бият рамо до рамо с братята си по идеология, а демократични, комунистически и най-вече фашистки държави осигуряваха подкрепа. Югославските войни предизвикаха подобна масова мобилизация на външна подкрепа от страна на западни християни, православни християни и мюсюлмани, давана на страната на техните цивилизационни сродници. Основните сили на православието, на исляма и на Запада се оказаха дълбоко въвлечени в тях. След четири години Испанската гражданска война приключи с победата на войските на Франко. Войните между религиозните общности на Балканите могат да затихват, а дори и временно да спират, но е малко вероятно някой да постигне решаваща победа и никоя победа не означава техния край. Испанската гражданска война беше прелюдия към Втората световна война. Босненската война е още един кървав епизод в непрестанния сблъсък на цивилизациите.

Прекратяване на войните по линията на разлома

„Всяка война трябва да има своя край“, повелява традиционната мъдрост. Но дали това е валидно и за войните по линията на разлома? Насилието по линията на разлома може да спре изцяло за известен период, но то рядко приключва завинаги. Войните по линията на разлома са белязани от чести паузи, примирия, прекратявания на огъня, но не и от всеобхватни мирни договори, които да разрешават основните политически противоречия. За тях е характерно да затихват и да се разпалват наново, защото имат корените си в дълбоки конфликти по линията на разлома, включващи трайни антагонистични отношения между групи от различни цивилизации. На свой ред тези конфликти произтичат от географската близост, различията в религиите и културите, разминаващите се социални структури и историческата памет на двете общества. С течение на вековете те могат да еволюират и породеният от тях конфликт да се разсее. Или пък конфликтът може да изчезне бързо и брутално, ако една от групите унищожи другата. Ако обаче не се случи нито едното, нито другото, конфликтът продължава, както и цикличното възвръщане на насилието. Войните по линията на разлома са периодично възобновяващи се; конфликтите по линията на разлома са нескончаеми.

Достигането дори до временно спиране на война по линията на разлома зависи от два процеса. Първият е изтощението на първичните участници. В даден момент, когато жертвите достигнат десетки хиляди, бежанците — стотици хиляди, градовете — Бейрут, Грозни, Вуковар — са изравнени със земята, а хората започват да викат „това е истинска лудост, стига толкова“, радикалите и от двете страни вече не са в състояние да мобилизират народния гняв, преговорите, които са се проточвали безуспешно с години, се възраждат, умерените отново затвърждават позициите си и постигат някакъв вид споразумение за прекратяване на касапницата. До пролетта на 1994 г. шестгодишната война за Нагорни Карабах беше изтощила и арменците, и азербайджанците, поради което те се съгласиха на прекратяване на огъня. През есента на 1995 г. по подобен начин се заявява, че в Босна „страните в конфликта са изтощени“ и се стига до Дейтънското споразумение.453 Такива прекратявания на конфликтите обаче имат своите вътрешни ограничения. Те позволяват и на двете страни да си отдъхнат и да възстановят ресурсите си. След това, когато една от страните съзре възможност да извлече полза войната се подновява.

За да се стигне до временна пауза, е необходим още един фактор: включването на непреки участници от второ и трето ниво, които имат интерес и власт да съберат воюващите около масата. Войните на линията на разлома почти никога не се прекратяват чрез директни преговори само между първичните участници и много рядко това става чрез посредничеството на незаинтересовани страни. Културната чуждост, силната омраза и взаимното насилие, осъществено от първичните участници в конфликта, затрудняват неимоверно започването на конструктивни преговори по условията за прекратяване на огъня. Основните политически въпроси относно това кой да контролира каква територия, какво население и при какви условия непрестанно излизат на повърхността, възпрепятствайки постигането на споразумение по по-ограничени проблеми.

Конфликтите между държави и групи с обща култура могат понякога да бъдат разрешени чрез посредничеството на незаинтересована трета страна, която принадлежи към същата култура, има призната легитимност в рамките на тази култура и следователно може да се ползва с доверието и на двете страни при търсене на разрешение, произтичащо от ценностите на съответната култура. Папата беше в състояние успешно да посредничи в пограничния конфликт между Аржентина и Чили. При конфликти между групи от различни цивилизации обаче няма незаинтересовани страни. Много трудно е да се намери личност, институция или държава, на която да се доверят и двете страни. Всеки потенциален посредник принадлежи към една от двете въвлечени в конфликт цивилизации или към трета цивилизация с трета култура и с трети интереси, което не вдъхва доверие у нито една от страните в конфликта. Чеченци и руснаци или тамили и синхалци не биха се обърнали за посредничество към папата. Международните организации също като правило се провалят, защото не са в състояние да наложат на враждуващите съществени санкции или да им предложат съществени придобивки. Войните по линията на разлома могат да бъдат прекратени не от незаинтересовани личности, групи или организации, а от заинтересовани вторични и третични страни в конфликта, притекли се на помощ на родствениците. Те са в състояние да постигнат споразумение, от една страна, със свой аналог от противниковия лагер, а от друга — да наложат изпълнението на това споразумение на родствената държава. Въпреки че подкрепата отвън интензифицира и удължава войната, тя като цяло е необходимо, макар и недостатъчно условие за ограничаване и прекратяване на войната. Вторичните и третичните страни обикновено не желаят да се превърнат в непосредствени участници от първо ниво и затова се стараят да държат войната под контрол. Те освен това имат много по-разностранни интереси, отколкото първичните участници, съсредоточени изключително върху войната, като в отношенията помежду си са обвързани с други проблеми. Така в даден момент съществува вероятност те да преценят, че е в тяхна полза да прекратят войната. Доколкото подкрепят родственици, те разполагат и със средства за въздействие върху тях. По този начин застъпниците стават ограничаваща и възпираща сила.

При войни, в които липсват вторични и третични участници, съществува по-малка вероятност за експанзия, но също така е по-трудно те да бъдат спрени, като пример за това са войните между държави от цивилизации, които нямат държавa-ядро. Войните по линията на разлома, които са свързани с бунтове в рамките на съществуваща държава и при които липсва съществена подкрепа, също поставят специфични проблеми. Ако войната продължи известно време, претенциите на бунтовниците прерастват от настояване за някаква форма на автономност до претенции за пълна независимост, нещо, което правителството отхвърля. Обикновено правителството настоява бунтовниците да предадат оръжието си като първа стъпка към прекратяването на сраженията, но бунтовниците отхвърлят такова искане. Правителството, cъщо съвсем естествено, се противопоставя на участието на външни сили в конфликт, смятан от него за чисто вътрешен проблем по справянето с „криминални елементи“. Определянето му като вътрешен конфликт същевременно представлява извинение за други държави да не се намесват в него, какъвто е случаят с ненамесата на Запада в Чечня. Такива проблеми позатихват, когато съответните цивилизации са лишени от държави-ядра. Войната в Судан например, която започва през 1956 г,. е прекратена през 1972 г., когато участниците са изтощени, а Световният съвет на църквите и Общоафриканският съвет на църквите, в резултат на успешни преговори, допринасят за подписване на Споразумението от Адис Абеба, гарантиращо автономия на Южен Судан, което представлява уникално постижение за неправителствени международни организации. Десетилетие по-късно обаче правителството нарушава споразумението, войната се възобновява, целите на бунтовниците ескалират, позицията на правителството се втвърдява и усилията за постигане на споразумение се провалят. Нито арабският свят, нито Африка разполагат с държави-ядра, които да имат интерес и власт да окажат натиск върху воюващите. Опитите за посредни-чество от страна на Джими Картър и на различни африкан-ски лидери се оказват неуспешни, неуспешни са и усилията на Комитета на източноафриканските държави, в който участват Кения, Еритрея, Уганда и Етиопия. Съединените щати, които са в обтегнати отношения със Судан, не са в състояние да действат директно, нито пък могат да се обърнат с молба за конструктивна роля към Иран, Ирак или Либия, които под-държат тесни връзки със Судан; по тази причина възможностите са сведени до спечелването на Саудитска Арабия за каузата, но пък нейното влияние върху Судан е също ограничено.454

Най-общо казано, преговорите за прекратяване на огъня се придвижват отвъд мъртвата точка, когато настъпи относително равновесие и равностойно включване на вторични и третични играчи и от двете страни. При някои обстоятелства обаче една-единствена държава-ядро може да се окаже достатъчно силна, за да наложи прекратяване на конфликта. През 1992 г. Комисията за сигурност и сътрудничество в Европа се опита да посредничи във войната между Армения и Азербайджан. Беше създаден комитет, т. нар Минска група, включващ първичните, вторичните и третичните страни (арменци от Нагорни Карабах, Армения, Азербайджан, Русия и Турция), заедно с Франция, Германия, Италия, Швеция, Чешката република, Беларус и Съединените щати. Ако изключим Съедините щати и Франция, където има значителни арменски диаспори, тази последна група страни няма особен интерес да сложи край на войната, а и не разполага със способността да го направи. Когато двата третични играча, Турция и Русия, заедно със Съединените щати приеха план за прекратяване на конфликта, той бе отхвърлен от арменците от Нагорни Карабах. Русия обаче самостоятелно организира в Москва поредица от преговори между Армения и Азербайджан, което „беше алтернатива на Минската група и …така постави под съмнение усилията на международната общност“455. Накрая, когато първичните участници се изтощиха взаимно, а Русия си осигури подкрепата на Иран за преговорите, усилията на руснаците доведоха до споразумение за прекратяване на огъня. В качеството си на вторични участници Русия и Иран отново си сътрудничеха при реализираните с променлив успех опити за прекратяване на бойните действия в Таджикистан.

Русия има трайно присъствие в Задкавказието и ще бъде способна да налага прекратяване на огъня дотогава, докато е в неин интерес да го прави. Ситуацията на Съединените щати по отношение на Босна контрастира рязко на гореописаната. Дейтънските споразумения се основават на предложения, развити от контактната група от заинтересовани държави-ядра (Германия, Великобритания, Франция, Русия и Съединените щати), но нито един от другите третични играчи не е тясно ангажиран с разработване на финалното споразумение, а два от трите първични участника в конфликта имат твърде периферно присъствие на преговорите. Прилагането на споразумението се поема от доминираните от САЩ сили на НАТО. Ако САЩ оттегли силите си от Босна, нито европейските сили, нито Русия ще имат стимул да продължат да налагат споразумението, босненското правителство, сърбите и хърватите ще бъдат мотивирани да подновят военните действия, щом възстановят ресурсите си, а сърбите и хърватите ще бъдат изправени пред изкушението да осъществят мечтите си за Велика Сърбия и Велика Хърватия.

Робърт Пътнам посочва до каква степен преговорите между държави представляват „игри на две равнища“, в които дипломатите преговарят едновременно с избирателите в собствената си страна и с колегите си от другата страна. В паралелен анализ Хънтингтън показва, че реформаторите в дадено авторитарно правителство, които водят преговори за преход към демокрация с умерените в опозицията, трябва също така да преговарят с хардлайнерите в правителството или да им се противопоставят, докато умерените постъпват по същия начин с радикалите от редовете на опозицията.456 Тези игри на две равнища включват като минимум четирима участника и най-малко три, а най-често четири отношения между тях. Една сложна война по линията на разлома обаче представлява игра на три равнища с минимум шест играча и поне седем отношения между тях (вж. диаграма 11.1.) Хоризонтални отношения през линията на разлома съществуват между двойки от първични, вторични и третични участници. В рамките на всяка цивилизация съществуват вертикални отношения между страните на различни нива. Следователно, за да се постигне прекратяване на огъня в сражения, разгръщащи се съобразно „пълноценния модел“ на война по линията на разлома, вероятно е необходимо следното:

• активно въвличане на вторичните и третичните страни;

• споразумение между третичните страни по основните условия за прекратяване на огъня;

• използване на метода на „моркова и тоягата“ от третичните страни, за да бъдат принудени вторичните страни да приемат тези условията и да ги наложат на първичните участници;

• оттегляне на подкрепата за първичните участници от страна на вторичните играчи, което означава фактическо предателство към тях; и

• като резултат от този натиск, приемане на условията от първичните участници — условия, които, разбира се, те ще отхвърлят, след като сметнат, че имат интерес да го направят.

Мирният процес в Босна включва всички тези елементи. Усилията на отделните актьори — Съединените щати, Русия, Европейския съюз — да се постигне споразумение са очевидно обречени на неуспех. Западните сили не желаят да включат Русия като пълноправен партньор в този процес. Руснаците протестират енергично заради изключването си, аргументирайки се, че имат исторически връзки със сърбите и че имат много по-преки интереси на Балканите от която и да било друга велика сила. Русия настоява да бъде пълноценен играч в стремежа да се разрешат конфликтите и енергично заклеймява „тенденцията, проявявана от страна на Съединените щати да диктуват собствени условия“. Необходимостта от включване на Русия става очевидна през февруари 1994 г. Без да се консултира с Русия, НАТО отправя ултиматум към босненските сърби да премахнат тежкото въоръжение в околностите на Сараево, като в противен случай ще последва въздушно нападение. Сърбите се противопоставят на това искане и възниква сериозна вероятност за стълкновение с НАТО. Елцин предупреждава, че „някои хора се опитват да разрешат Босненския въпрос без участието на Русия“ и заявява: „Ние няма да допуснем това.“ След това руското правителство взема инициативата и успява да убеди сърбите да изтеглят оръдията си, обещавайки им, че Русия ще разположи умиротворителни войски в областта около Сараево. Този дипломатически ход предотвратява ескалацията на насилието, демонстрира пред Запада влиянието на Русия над сърбите и довежда до разполагане на руски войски в сърцето на територията, за която спорят босненските мюсюлмани и сърбите.457 Чрез тази маневра Русия ефективно демонстрира претенциите си за „равноправно партньорство“ със Запада при разрешаване на Босненския конфликт.

През април обаче НАТО отново решава да бомбардира сръбски позиции, без да се консултира с Русия. Това предизвиква изключително отрицателна реакция в целия руски политически спектър и укрепва националистическата опозиция срещу Елцин и Козирев. Веднага след това съответните третични сили — Великобритания, Франция, Германия, Русия и Съединените щати — формират контактна група, която да изработи споразумение. През юни 1994 г. групата предлага план, според който 51% от Босна се предоставят на мюсюл-манско-хърватската федерация, а 49% на босненските сърби, като този план се превърна в основа на последвалото Дейтънско споразумение. През следващата година се налага да се изработи модел за участието на руските войски при прилагането на това споразумение.

Постигнатото съгласие между третичните играчи трябва да се наложи на участниците от второ ниво и на първичните участници. Американците, както казва руският дипломат Виталий Чуркин, трябва да се обърнат към босненците, германците — към хърватите, а руснаците — към сърбите.458 На ранните стадии на войните в Югославия Русия прави значителен компромис, съгласявайки се на икономически санкции срещу Сърбия. Като родствена страна, на която Сърбия се доверява, в определени случаи Русия успява да наложи и други ограничения на сърбите и да ги убеди да приемат компромиси, които те иначе биха отхвърлили. Така например през 1995 г. Русия заедно с Гърция прави постъпки пред босненските сърби за освобождаването на холандски военнослужещи от умиротворителните части, държани като заложници. В някои моменти обаче сърбите се отказват от споразумения, които са приели под натиска на Русия, и поставят тази страна в неудобното положение да не може да контролира родствените си държави. Например през април 1994 г. Русия осигурява съгласието на босненските сърби да прекратят атаките си срещу Горажде, но след това сърбите нарушават споразуме-нието. Руснаците са разгневени: босненските сърби са „полу-дели на тема война“, заявява един руски дипломат. Елцин настоява „сръбските лидери да изпълнят задължението, което са поели пред Русия“, и Русия оттегля възраженията си срещу въздушни удари от страна на НАТО.459

Поддържайки и укрепвайки Хърватска, Германия и други те западни държави са в състояние да контролират поведението на хърватските политици. Президентът Туджман е силно заинтересован неговата католическа страна да бъде смятана за европейска държава и да получи достъп до европейските организации. Западните страни се възползват както от дипломатическата, икономическата и военната помощ, която те оказват, така и от хърватското желание за приемане в „клуба“, за да принудят Туджман да се съгласи на компромиси по много въпроси. През май 1995 г. на Туджман е заявено, че ако иска да бъде част от Запада, трябва да разреши на Силите за сигурност на Обединените нации да останат в Крайна. „Присъединяването към Запада — казва един европейски дипломат — е от съществено значение за Туджман. Той не би искал да остане сам срещу сърбите и руснаците.“ Той също така е предупреден да ограничи етническото прочистване, когато войските му завладяват територии в Крайна или в други райони, населени със сърби, както и да се въздържа от разширяване на офанзивата си към Източна Славония. В друг момент на хърватите им се казва, че ако не се съгласят на федерация с мюсюлманите, „вратата към Запада завинаги ще бъде затворена за тях“460. Като главен източник на финансова помощ отвън Германия е в особено силна позиция да влияе върху поведението на Хърватска. Новоустановените тесни отношения на Съединените щати с Хърватска също помагат зa предотвратяването, поне през 1995 г., на често изтъкваното от Туджман желание да се раздели Босна и Херцеговина между Хърватска и Сърбия.

За разлика от Русия и Германия, на Съедините щати им липсва културна общност с техния босненски клиент, поради което те са в слаба позиция да оказват натиск върху мюсюлманите за постигане на компромиси. Ако изключим реториката, Съединените щати помагат на босненците само с това, че си затварят очите пред нарушенията на оръжейното ембарго от страна на Иран и други мюсюлмански държави. Като резултат босненските мюсюлмани се чувстват все по-благодарни на голямата ислямска общност и във все по-голяма степен се идентифицират с нея. Заедно с това те обвиняват Съединените щати, че прилагат „двоен стандарт“ и че не са отблъснали агресията срещу тях, както са постъпили в случая с Кувейт. Те си слагат маската на жертви, което прави още по-трудно Съединените щати да оказват натиск върху тях за по-голяма сговорчивост. Така те си позволяват да отхвърлят мирните предложения, да разгръщат военния си потенциал с помощта на мюсюлманските си приятели и в крайна сметка вземат инициативата и успяват да си възвърнат голяма част от изгубените територии.

Невъзприемчивостта към компромиси е силно изразена при преките участници. В задкавказката война ултранационалистката Арменска революционна федерация („Дашнак“), която се ползва с голямо влияние сред арменската диаспора, контролира арменците в Нагорни Карабах, отхвърля турско-руско-американското мирно предложение от май 1993 г., прието от арменското и азербайджанското правителство, предприема военна офанзива, довела до обвинения в етническо прочистване, увеличава вероятността за разширяване на войната и разваля отношенията си с по-умереното арменско правителство. Успехът на офанзивата в Нагорни Карабах създава проблеми на Армения, която се стреми да подобри отношенията си с Турция и Иран, за да разреши въпроса с не-достига на храна и енергия, породен от войната и от турската блокада. „Колкото по-добре вървят нещата в Карабах, толкова по-трудно става за Ереван“, коментира един западен дипломат.461 Президентът на Армения Левон Тер Петросян, подобно на президента Елцин, е принуден да балансира между натиска на националистите в законодателните органи и по-широките интереси на арменската външна политика за помиряване с други държави и в края на 1994 г. неговото пра-вителство забранява в Армения партията „Дашнак“.

Подобно на арменците от Нагорни Карабах, босненските сърби и хърватите се придържат към твърди позиции. В резултат на това, когато правителствата на Сърбия и на Хърватска са подложени на натиск да подпомогнат мирния про-цес, възникват проблеми в отношенията им с босненските родственици. При хърватите те са по-слабо проявени, доколкото босненските хървати се съгласяват поне формално, ако не на практика, да приемат федерация с мюсюлманите. Обратно на това конфликтът между президента Милошевич и лидера на босненските сърби Радован Караджич, подхранван от личен антагонизъм, е бурен и публичен. През август 1994 г. Караджич отхвърля одобрения от Милошевич мирен план. Сръбското правителство, заинтересовано от вдигане на ембаргото, декларира, че прекратява всякакви търговски връз-ки с босненските сърби, с изключение на търговията с храни и медикаменти. В отговор на това ООН омекотява санкциите си срещу Сърбия. На следващата година Милошевич позволява на хърватската армия да прогони сърбите от Крайна, а на хърватските и мюсюлманските части — да ги изтласкат към Северозападна Босна. Той също така се споразумява с Туджман да разреши постепенно връщане на окупираната от сърбите Източна Славония под хърватски контрол. Със съгласието на великите сили по-късно той фактически „докарва“ босненските сърби на масата за преговори в Дейтън, като ги включва в състава на своята делегация.

Действията на Милошевич доведоха до прекратяване на санкциите на ООН срещу Сърбия. Те също така му донесоха умереното одобрение на донякъде изненаданата международна общност. Националистът, агресивният радетел за етническо прочистване, великосръбският войнолюбец от 1992 г. се превръща в миротвореца от 1995 г. За много сърби обаче той се оказва предател. В Белград Милошевич търпи упреците на сръбските националисти и на водачите на православната църква, а сърбите в Крайна и Босна недвусмислено го обвиняват в държавна измяна. Тези твърдения повтарят обвиненията на заселниците от Западния бряг към израелското правителство заради споразумението му с Организацията за освобождение на Палестина. Цената на мира във войните но линията на разлома е предателството към родствениците.

Изтощението от войната, интересите и натиска на третичните играчи водят до промени при вторичните и първичните участили. Или умерените заместват екстремистите във властта, или екстремисти като Милошевич намират, че е в техен интерес да станат умерени. Те правят това обаче, поемайки известен риск. Смятаните за предатели събуждат много повече омраза, отколкото враговете. Лидерите на мюсюлманите от Кашмир, на чеченците и на синхалите от Шри Лан-ка са сполетени от съдбата на Садат и на Рабин, защото предават каузата и се опитват да постигнат компромисни решения с извечния неприятел. През 1914 г. сръбски националист застрелва австрийския ерцхерцог. След Дейтън най-вероятната мишена на националистите сега е Слободан Милошевич.

Едно споразумение за прекратяване на война по линията на разлома би било успешно, дори и само временно, в степента в която отразява локалния баланс на силите между първичните участници и на интересите на вторичните и тре-тичните страни. Разделението на Босна на 51% срещу 49% не е възможно през 1994 г., когато сърбите контролират 70% от страната; то става възможно, когато офанзивата на хърватите и на мюсюлманите свежда сръбския контрол почти наполовина. Мирният процес също така е подпомогнат от осъщественото етническо прочистване, при което сърбите намаляват до 3% от населението на Хърватска, а членовете на трите групи са насилствено или доброволно обособени в Босна. В допълнение към това вторичните и третичните страни, като последните често пъти са държави-ядра на цивилизациите, трябва да имат в съответната война ключови интереси в сферата на сигурността или на културната общност, за да се стремят към трайно разрешение на конфликта. Първичните участници не са в състояние сами да сложат край на войните по линията на разлома. Прекратяването им и предотвратяването на тяхното прерастване в глобални войни зависи преди всичко от интересите и действията на държавите-ядра на основните световни цивилизации. Войните по линията на разлома клокочат от дълбините, мирът по разломната линия се процежда отгоре.