Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Обновяването на Запада?

В съществуването на всяка цивилизация историята свършва поне веднъж, а понякога и по-често. Когато дадена цивилизация достигне универсално състояние, нейните народи биват заслепени от това, което Тойнби нарича „мираж на безсмъртието“, и са убедени, че пребивават във финалната форма на човешко общество. Така е било при Римската империя, Халифата на Абасидите, Монголската империя и Османската империя. Гражданите на такива универсални държави, „отричайки очевидно ясни факти… са склонни да ги възприемат не като подслон за пренощуване в пустошта, а като обетованата земя, цел на човешките дръзновения.“ Същото важи и зa апогея на Pax Britanica. Защото за представителите на английската средна класа през 1897 г. „историята е приключила развитието си… И те имат всички основания да се поздравят с постоянното състояние на блаженство, което този свършек на историята им е отредил“462. Но обществата, които приемат, че тяхната история е приключила, са обикновено общества, чиято история навлиза в упадък.

Представлява ли Западът изключение от това правило? Мелко съвсем точно формулира двата основни въпроса:

„Първо, дали западната цивилизация представлява нов вид, единствен по рода си и съвършено различен от всички останали цивилизации, които някога са съществували на Земята?

Второ, дали глобалната й експанзия заплашва (или обещава) да сложи край на възможностите за развитие на всички други цивилизации?“463

Повечето хора от Запада проявяват съвсем естествената склонност да отговарят положително и на двата въпроса. И може би са прави. В миналото обаче народите от други цивилизации са мислили по подобен начин и са грешили.

Западът очевидно се различава от всички други съществували някога цивилизации по това, че има огромно влияние върху цивилизациите от 1500 г. насам. Западът също така даде начало на получилите световно разпространение процеси на модернизация и индустриализация, в резултат на което обществата на останалите цивилизации се стремят да го догонят по богатство и напредък. Дали обаче тези характерни особености на Запада означават, че неговата еволюция и динамика като цивилизация са фундаментално различни от образците, доминиращи във всички други цивилизации? Историческите свидетелства и изводите на учените по сравнителна история на цивилизациите показват обратното. Развитието на Запада до днес не показва значителни отклонения от еволюционните образци, общи за всички цивилизации от историята. Ислямското възраждане и икономическата динамика на Азия показват, че другите цивилизации са жизнени и в добро състояние, и представляват поне потенциална заплаха за Запада. Мащабна война, включваща Запада и държавите-ядра на други цивилизации, не е неизбежна, но може да избухне. От друга страна, постепенният и неравномерен упадък на Запада, започнал в началото на XX в., може да продължи с десетилетия и дори с векове. Алтернативната възможност е Западът да навлезе в период на възраждане, да сложи край на отслабващото си влияние в световните дела и да преутвърди позицията си на водач, който другите цивилизации следват и на когото се стремят да подражават.

Каръл Куигли, автор на вероятно най-полезната периодизация на еволюцията на историческите цивилизации, предлага един общ модел от седем фази464 (вж. по-горе, с. 54 и сл.). Съгласно този модел западната цивилизация започва постепенно да се оформя през периода 370–750 г. след новата ера чрез смесване на елементи на класическата, семитската, сарацинската и варварските култури. Ембрионалният стадий, продължил от средата на VIII до края на X в., е последван от нехарактерно за другите цивилизации периодично движение напред и назад между фази на експанзия и фази на конфликт. От негова гледна точка, както и от гледна точка на други изследователи на цивилизациите, понастоящем Западът се представя като излизащ от фаза на конфликт. Западната цивилизация се превърна в зона на сигурност; войни между западните държави, ако изключим някоя случайна студена война, са практически немислими. Както показахме във Втора глава, Западът е своеобразен еквивалент на световна империя под формата на комплексна система от конфедерации, федерации, режими и други типове институции за сътрудничество, които на цивилизационно ниво са въплъщение на привързаността му към демократична и плуралистична политика. Накратко, Западът се е превърнал в зряло общество, навлизащо в период, който бъдещите поколения, следвайки постоянно повтарящия се модел на развитие на цивилизациите, ще окачествят в ретроспекция като „златна ера“, период на мир, и който по думите на Куигли е резултат „от пълната липса на конкуриращи се елементи в рамките на самата цивилизация и от отдалечеността или дори отсъствието на борби с обществата извън нея“. Това е същевременно период на благоденствие, който произтича от „прекратяване на вътрешните унищожителни войни, премахването на вътрешните ограничения за търговия, установяването на единна мерна система и на единна монетна система, както и от мащабната система на държавни разходи, свързани с утвърждаването на универсална империя“.

При предишните цивилизации тази фаза на блажена златна ера с присъщите й визии за безсмъртие е приключвала или драматично и бързо с победа на някое чуждо общество, или постепенно, но не по-малко мъчително, чрез саморазпа-дане. Процесите, които се извършват вътре в цивилизацията, също са решаващи за способността й както да се противопостави на атаките на външен враг, така и да устои на вътрешно разпадане. Цивилизациите се разрастват, твърди Куигли през 1961 г., защото разполагат с „инструмент за експанзия“, т. е. с военна, религиозна, политическа или икономическа организация, която натрупва излишък и го влага в производствени иновации. Цивилизациите навлизат във фаза на упадък, когато престанат „да влагат излишъка в нови начини за боравене с нещата. Казано на съвременен език — когато спада нормата на инвестиции“. Това се случва, защото контролиращите излишъка социални групи имат монополен интерес да го използват за „непродуктивни и задоволяващи Аза цели… поради което разпределят излишъците за потребление, но не осигуряват по-ефективни методи за производство“. Хората изяждат капиталите си и цивилизацията преминава от стадий на универсална държава в стадий на разложение. Това е период на: „…остра икономическа депресия, понижаване на жизнените стандарти, граждански войни между различни монополни интереси и увеличаваща се неграмотност. Обществото става все по-слабо. Полагат се напразни усилия да се спре разрухата чрез законодателни мерки. Но упадъкът продължава. Религиозните, интелектуалните, социалните и политическите равнища на обществото започват масово да губят доверието на народните маси. В него нахлуват нови религиозни движения. Наблюдава се увеличаващо се нежелание за борба в името на обществото или дори за укрепването му чрез плащане на данъци.“

Следователно разложението води до стадий на инвазия отвън, „когато цивилизацията вече не е е състояние да се защити, защото не желае повече да се защитава и широко отваря вратите си за варварски нашественици“, които често идват от „друга, по-млада и по-могъща цивилизация“465.

Основната поука от историята на цивилизациите обаче е, че много неща са възможни, но нищо не е неизбежно. Цивилизациите могат и са успявали да се реформират и обновят. Основният въпрос пред Запада е дали независимо от каквито и да било външни заплахи ще бъде в състояние да спре и да промени посоката на процесите на вътрешно разпадане. Може ли Западът да се обнови или непрестанното вътрешно за-гниване просто ще ускори края му и/или подчиняването му на други икономически и демографски по-динамични цивилизации?466 В средата на 90-те години Западът демонстрира, много характеристики, които Куигли идентифицира като белези на зряла цивилизация пред прага на упадъка. Икономически Западът е много по-богат от която и да е друга цивилизация, но едновременно с това показва ниски норми на икономически растеж, на спестявания, на инвестиции, особено в сравнение с обществата от Източна Азия. Индивидуалното и колективното потребление има превес над изграждането на потенциал за бъдещо икономическо и военно могъщество. Естественият прираст на населението е нисък, особено в сравнение с този в ислямските страни. Нито един от тези проблеми обаче не би имал непременно катастрофални последици. Икономиките на западните страни все още се разрастват; общо взето, благосъстоянието на западните народи нараства; Западът е все още водещата сила в научните изследвания и в техническите иновации. Ниската раждаемост едва ли се поддава на коригиране от страна на държавата (чиито усилия в това отношение са не по-успешни от усилията й да снижи демографския ръст). Имиграцията обаче е потенциален източник на свежи сили и човешки капитал при условие, че се изпълнят две условия: първо, да се дава предимство на способни, квалифицирани, енергични хора, притежаващи таланта и уменията, необходими на страната домакин; второ, новите имигранти и децата им да бъдат асимилирани в културата на съответната страна и на Запада. Съединените щати вероятно ще срещнат трудности при изпълнение на първото условие, а европейските страни — на второто. Въпреки това западните правителства разполагат с опита и компетентността да установят политически мерки, контролиращи нивото, източниците, характеристиката и интегрирането на имигрантите.

За Запада от много по-голямо значение в сравнение с икономиката и демографията са проблемите на моралния упадък, културното самоунищожение и политическата разединеност. Често сочените проявления на морален упадък са:

1) нарастване на антисоциалното поведение като престъпността, употребата на наркотици и най-общо насилието;

2) упадък на семейството, включително увеличената честота на разводите, извънбрачните деца, бременността на малолетните и самотните родители;

3) поне в САЩ: упадък на „социалния капитал“, т. е. членството в доброволни асоциации и междуличностното доверие, свързано с подобно членство;

4) общо снижаване на „трудовата етика“ и издигане в култ на личната задоволеност;

5) намаляващо ангажиране с обучение и с интелектуална дейност, проявяващо се в САЩ чрез по-ниско образователно ниво.

Бъдещото здраве на Запада и влиянието му над други общества зависи в значителна степен от успешното справяне с тези тенденции, които, естествено, стават причина за деклариране на нравствено превъзходство от страна на мюсюлманите и азиатците.

Западната култура е застрашена и от групи вътре в самите западни общества. Подобно предизвикателство идва от имигрантите от други цивилизации, които отхвърлят асимилацията, продължавайки да се придържат към ценностите, обичаите и културата на родните си общества и да ги пропагандират. Този феномен е най-забележим сред мюсюлманите в Европа, които обаче са незначително малцинство. Същото се наблюдава, макар и в още по-слаба степен, сред латиноамериканците в САЩ, които са значително малцинство. Ако в този случай асимилацията се провали, то САЩ ще се превърне в страна на разлома с потенциал за вътрешен конфликт и със следващото оттук разединяване. В Европа западната цивилизация може да бъде подкопана и от отслабването на централния й компонент — християнството. Намалява делът на европейците, които изповядват религиозни убеждения, спазват религиозни ритуали и участват в религиозни дейности.467 Тази тенденция е свързана не толкова с враждебност към религията, колкото с безразличие към нея. Християнските идеи, ценности и практики все пак доминират в европейската цивилизация. „Шведите са вероятно най-нерелиги-озният народ в Европа — коментира един от тях, — но никога няма да разберете тази страна, ако не проумеете, че нашите институции, социални практики, семейството, политиката и начинът на живот са фундаментално формирани от лутеран-ското ни наследство.“ За разлика от европейците в голямото си мнозинство американците вярват в Бог, смятат се за религиозен народ и редовно ходят на църква. Докато в средата на 80-те години липсват признаци за възраждане на религията в Америка, то през следващото десетилетие се наблюдава повишена религиозна активност.468 Подкопаването на устоите на християнството в западните страни в най-лошия случай може да се разглежда като съвсем далечна заплаха за здравето на западната цивилизация.

Що се отнася до САЩ, съществува друго, много по-непосредствено и опасно предизвикателството. Исторически погледнато, американската национална идентичност в културен аспект се дефинира от наследството на западната цивилизация, а в политически аспект — от принципите на американското кредо, което американците в преобладаващата си част подкрепят: свобода, демокрация, индивидуализъм, равенство пред закона, конституционализъм, частна собственост. В края на XX в. и двата елемента на американската идентичност попадат под масираните и нескончаеми удари на малък, но влиятелен брой интелектуалци и публицисти. В името на мултикултурализма те атакуват идентифицирането на САЩ със западната цивилизация, отричат съществуването на единна американска култура и проповядват расови, етнически и други субнационални културни идентичности и форми на сдружаване. Те, според текста на един от собствените им доклади, отричат „систематичното пристрастие към европейската култура и нейните производни“ в образованието и „господството на евроамериканската монокултурна перспектива.“ Мултикултуралистите са, както казва Артър М. Шлезинджър младши, „в много случаи етноцентрични сепаратисти, които не откриват почти нищо освен престъпления на Запада в западното наследство“. Техните „намерения са да накарат Америка да отхвърли греховното европейско наследство и да потърси опрощение в обръщането си към незападните култури“469.

Мултикултурната тенденция намира израз и в различни законодателни инициативи, възникнали в резултат от приемане на хартата за гражданските права от 60-те години, а през 90-те години администрацията на Клинтън провъзгласи поощряването на културните различия за една от основните си цели. Контрастът с миналото е удивителен. Бащите основатели разглеждат културните различия като реалност и като проблем. Оттук и националното мото: е pluribus unum, избрано от Комисия, включваща Бенджамин Франклин, Томас Джефърсън и Джон Адамс. По-късно политически лидери, които също така се страхуват от опасностите на расовите, сектантските, етническите, икономическите и културните различия (а те всъщност довеждат до най-голямата война в периода между 1815 и 1914 г.), реагират на повика „обединете ни“ и превръщат постигането на национално единство в своя главна отговорност. „Единственият абсолютно сигурен начин да се унищожи тази нация, да се предотврати всякаква възможност за съществуването й като нация въобще — предупреждава Теодор Рузвелт — е да се позволи тя да се превърне във възел от враждебни помежду си националности.“470 През 90-те години обаче лидерите на Съединените щати не само позволиха това, но и усърдно поощряват различията, вместо единството на народа, който управляват.

Както видяхме, лидерите и на други страни понякога се опитват да отхвърлят културното си наследство и да променят идентичността на страната си от една цивилизация към друга. Досега такива опити са безуспешни, но пък те пораждат шизофренно раздвоени държави. По подобен начин американските мултикултуралисти отхвърлят културното наследство на страната си. Вместо да се опитват да идентифицират Съединените щати с друга цивилизация обаче, те искат да изградят държава от множество цивилизации, което ще рече — страна, непринадлежаща към нито една цивилизация и лишена от културно ядро. Историята показва, че нито една изградена по такъв начин държава не може да просъществува дълго като кохерентно общество. Мултицивилизационни Съединени щати няма да бъдат Съединените щати, а Обединени нации.

Мултикултуралистите заедно с това отправят и предизвикателство към един от основните елементи на американското кредо, заменяйки правата на индивида с правата на групи, дефинирани главно по признаците раса, етничност, пол и сексуални предпочитания. Кредото, както казва Гунар Мирдал през 40-те години, подкрепяйки думите на чуждестранни наблюдатели от времето на Ектор Сейнт Джон де Кревкьор и Алексис дьо Токвил, „е циментът в сградата на тази велика и пронизана от различия нация“. „Това е нашата съдба като нация — съгласява се Ричард Хофстадър, — не да имаме идеологии, а да бъдем идеология.“471 И какво ще стане със Съединените щати, ако тази идеология бъде отречена от голяма част от американските граждани? Съдбата на Съветския съюз, другата голяма страна, чието единство дори в по-голяма степен от това на Съединените щати се крепеше на идеологията, е отрезвяващ пример за Америка. „Пълният погром на марксизма… и драматичното разпадане на Съветския съюз — твърди японският философ Такеши Умехара — са само предвестниците на краха на западния либерализъм, основното течение на модерността. Далеч от това да бъде алтернатива на марксизма и господстваща идеология в края на историята, либерализмът е следващото домино, което предстои да се разпадне.“472 В една епоха, когато народите навсякъде по света се самоопределят по културен признак, какво място може да заеме общество, на което му липсва културно ядро и което се определя единствено чрез политическо кредо? Политическите принципи са нестабилна основа за изграждането на трайна общност. В мултицивилизационния свят, където от основно значение е културата, Съединените щати биха могли да се превърнат просто в последната останка от залязващия западен свят, в който особена валидност има идеологията.

Отхвърлянето на кредото и на западната цивилизация означава края на Съединените американски щати такива, каквито ги знаем. Освен това то означава и край на западната цивилизация. Ако Съединените щати се разпаднат, Западът ще се смали до Европа и до няколко малки презокеански държави с европейски заселници. Без Съединените щати Западът се превръща в миниатюрна и западаща част от световното население, разположена на малък и несъществен полуостров в края на евроазиатския масив.

Стълкновението между мултикултуралистите и защитниците на западната цивилизация и на американското кредо е, по думите на Джон Кърт, „същинският сблъсък“ в американската част от западната цивилизация.473 Американците не могат да избегнат въпроса: Ние западен народ ли сме, или сме нещо друго? Бъдещето на Съединените щати и на Запада зависи от това дали американците ще потвърдят принадлежността си към западната цивилизация. В домашен план това означава да се устои на разделящия нацията зов на мултикул-турните сирени. В международен аспект това означава да се отхвърлят подвеждащите и илюзорни апели за идентифициране на Съединените щати с Азия. Каквито и икономически нръзки да съществуват между тях, фундаменталната културна пропаст между азиатското и американското общество прави невъзможно тяхното обединяване в общ дом. В културно отношение американците са част от западното семейство; мултикултуралистите могат да увредят или дори да разрушат тази връзка, но не могат да я заместят с нищо. Когато американците търсят културните си корени, те ги намират в Европа.

В средата на 90-те години се разгоряха нови дебати около характера и бъдещето на Запада, за пореден път се стигна до признанието, че такава реалност съществува, и заедно с това бе изразена загриженост как да се гарантира нейната дълготрайност. Те отчасти бяха породени от осъзнатата потребност да се разшири първостепенната западна институция НАТО, интегрирайки към нея западните страни от Източна Европа, както и от сериозните разногласия на Запад относно това как да се реагира на разпадането на Югославия. Освен това в един по-широк смисъл те отразяваха тревогата за бъдещото единство на Запада при отсъствието на съветска заплаха и в частност търсеха отговор на въпроса какво означава всичко това за ангажиментите на САЩ към Европа. Колкото повече западните страни взаимодействат с непрестанно набиращите сила незападни общества, толкова повече си дават те сметка за общото западно културно ядро, което ги държи заедно. Лидерите от двете страни на Атлантика наблегнаха на потребността да се обнови Атлантическата общност. В края на 1994 г. и през 1995 г. германският и британският министър на отбраната, външните министри на Франция и на Съединените щати, Хенри Кисинджър и редица други водещи личности прегърнаха тази кауза. Тяхното искане бе резюмирано от британския министър на отбраната Малкълм Рифкинд, който през ноември 1994 г. изрази потреб-ността от „Атлантическо общество“, опиращо се на четири стълба: отбрана и сигурност, олицетворявани от НАТО; „споделена вяра в принципа на правото и в парламентарната демокрация“; „либерален капитализъм и свободна търговия“ и „общото европейско културно наследство, излъчено от Рим и от Гърция, през Ренесанса до общите ценности, вяра и цивилизация на нашия век“474. През 1995 г. Европейската комисия изготви проект за „обновяване“ на трансатлантическите отношения, което доведе до подписването на всеобхватно споразумение между Европейския съюз и Съединените щати. Същевременно много европейски политически и икономически лидери одобриха създаването на трансатлантическа зона за свободна търговия. Въпреки че американските синдикати се обявиха срещу НАФТА и срещу други мерки за либерализация на търговията, техният президент горещо подкрепи подобно трансатлантическо споразумение за свободна търговия, която не би представлявала заплаха за заетостта на американските работници. То бе също подкрепено и от консерваторите в Европа (Маргарет Тачър) и в Америка (Нют Гингрич), както и от канадски и други британски лидери.

Западът, както бе показано в Глава 2, премина през една първа, европейска фаза на развитие и експанзия, която продължи няколко века и след това през втора, американска фаза през целия XX в. Ако Северна Америка и Европа обновят моралния си живот, изградят по-нататък културната си общност и развият тесни форми на икономическа и политическа интеграция, с които да допълнят сътрудничеството си в областта на сигурността в НАТО, те биха могли да сложат началото на трета, евроамериканска фаза на западното икономическо изобилие и политическо влияние. Значителната политическа интеграция в определена степен ще противодейства на относителния упадък в дела на Запада по отношение на световно население, общ икономически продукт и военен потенциал и ще възроди силата на Запада в очите на лидерите на другите цивилизации. „С влиянието си в търговията — предупреди азиатците министър председателят Махатир — конфедерацията EC-НАФТА би могла да диктува условията на останалия свят.“475 Дали обаче Западът ще се обедини политически и икономически, зависи в решаваща степен от това дали Съединените щати ще потвърдят идентичността си като западна нация и ще дефинират глобалната си роля като лидер на западната цивилизация.

Западът в пределите на света

В свят, където културните идентичности — етническа, национална, религиозна, цивилизационна — заемат централно място, а културните афинитети и различия стават основа за формиране на съюзи и за пораждане на антагонизми, както и за водената от държавите политика, за Запада и по-конкретно за Съединените щати са в сила три основни императива.

Първо, държавниците могат конструктивно да променят действителността само ако я осъзнават и разбират. Зараждащата се културна политика, увеличаващото се могъщество на незападните цивилизации и нарастващата културна агресивност на тези общества се осъзнават добре от незападния свят. Европейските лидери посочват културни сили, които са в състояние да обединяват или да разединяват хората. За разлика от тях американските елити възприемат със закъснение нововъзникващите реалности и със закъснение се ориентират в тях. Администрациите на Буш и на Клинтън подкрепяха единството на мултицивилизационните Съветски съюз, Югославия, Босна и Русия, стараейки се напразно да противодействат на могъщите етнически и културни сили, напиращи за разединяване. Те предложиха мултицивилизационни планове за икономическа интеграция, които са или безсмислени, като например Споразумението за тихоокеанско икономическо сътрудничество, или предполагат големи непредвидени икономически и политически разходи, какъвто е случаят с НАФТА и с Мексико. Те се опитаха да развият тесни връзки със страните-ядра от други цивилизации под формата на „глобално партньорство“ с Русия или на „конструктивна ангажираност“ с Китай пред лицето на естествените сблъсъци на интереси между Съединените щати и тези страни. Същевременно Клинтъновата администрация не успя да включи Русия пълноценно в процеса на търсене на мир в Босна въпреки ключовите интереси на Русия в този регион като държава-ядро на православието. Преследвайки химерата за мултицивилизационна държава, Клинтъновата администрация отказа право на самоопределение на сръбското и на хърватското малцинство и помогна за зараждането на балкански еднопартиен ислямистки партньор на Иран. По подобен начин правителството на САЩ подкрепи и подчиняването на мюсюлмани на православно управление, твърдейки, че „без съмнение Чечня е част от Руската федерация“476.

Макар европейците категорично да признават фундаменталното значение на разграничителната линия между западното християнство, от една страна, и православието и исляма, от друга, Съединените щати, казва държавният секретар, „няма да приемат никакво фундаментално разделение между католическите, православните и ислямските части в Европа“. Тези, които не признават съществуването на фундаментално разделение обаче, са обречени на разочарование. Отначало изглеждаше, че администрацията на Клинтън не си дава сметка за променящия се баланс на силите между Съединените щати и обществата на Източна Азия и в резултат от това постоянно поставя цели, свързани с търговията, човешките права, ядреното въоръжаване и други цели, които не е в състояние да постигне. Като цяло правителството на Съединените щати среща извънредно големи затруднения да се адаптира към една епоха, в която глобалната политика се оформя в резултат от културните и цивилизационните течения.

Второ, американското мислене в сферата на външната политика също така страда от нежеланието си да изостави, да промени или понякога просто да преразгледа политическите си решения, продиктувани от реалностите на Студената война. В този смисъл някои политици продължават да разглеждат един възкръснал Съветски съюз като потенциална заплаха. По-общо разпространена е склонността да се разглеждат като свещени съюзите от времето на Студената война и споразуменията за контрол над въоръженията. НАТО трябва да се поддържа във вида си от времето на Студената война. Японо-американският договор за сигурност е от основно значение за безопасността на Източна Азия. Договорът за ограничаване на стратегическите въоръжения е ненакърним. Трябва да се спазва Договорът за съкращаване на конвенционалните въоръжения в Европа. Очевидно нито един от тези документи от времето на Студената война не бива да бъде отхвърлен с лека ръка. Не е обаче в интересите на САЩ или на Запада тези документи да продължават да съществуват във формулировките си от периода на Студената война. Реалностите на един мултицивилизационен свят диктуват НАТО да се разшири, включвайки и други желаещи да се присъединят към него западни общества, и да осъзнае безсмислеността на това в организацията да членуват две държави, всяка от които разглежда другата като най-опасния си враг, като същевременно и на двете липсва културен афинитет към останалите членове. Един договор за ограничаване на стратегическите въоръжения, отговарящ на потребностите на Студената война да се гарантира взаимната сигурност на Съветския съюз и на Америка и да се предотврати съветско-американска ядрена война, днес може лесно да попречи на Съединените щати и на други общества да се защитят от непредсказуеми ядрени заплахи или от атаки на терористични движения и на ирационални диктатори. Договорът за сигурност между Съединените щати и Япония помогна за предотвратяване на съветска агресия срещу Япония. За какво може да послужи той в периода след Студената война? Да ограничава Китай? Да забави японското прикачване към бързоразвиващия се Китай? Да предотврати по-нататъшната милитаризация на Япония? В Япония американското военно присъствие се подлага на все по-голямо съмнение, а в Съединените щати се оспорва необходимостта от нереципрочен ангажимент да се защитава Япония. Договорът за съкращаване на конвенционалните въоръжения в Европа бе сключен, за да притъпи конфронтацията между НАТО и Варшавския договор в Централна Европа, която вече не съществува. Основното предназначение на споразумението сега е да създава пречки на Русия да се справя с проблеми, произтичащи от мюсюлманските народи на юг, които тя определя като заплаха за сигурността си.

Трето, културните и цивилизационните различия са предизвикателство за западната и по-конкретно за американската убеденост в универсалната релевантност на западната култура. Това убеждение е изразено както дескриптивно, така и нормативно. В дескриптивната си форма то заявява, че народите от всички общества желаят да прегърнат западните ценности, институции и практики. Ако се окаже, че те нямат такова желание, а са привързани към собствените си самобитни култури, то те са жертви на „фалшиво съзнание“, сравнимо с това, което марксистите откриват у пролетариите, поддържащи капитализма. В нормативната си форма уни-версалисткото убеждение на Запада постулира, че хората по целия свят трябва да прегърнат западните ценности, институции и култура, защото те въплъщават най-висшето, най-просветеното, най-либералното, най-рационалното, най-модерното и най-цивилизованото мислене на човешкия род.

В нововъзникващия свят на етнически конфликти и на цивилизационен сблъсък западната убеденост в универсалността на западната култура страда от три недостатъка: тя е погрешна; тя е безнравствена; и тя е опасна. Тезата за по-грешността заема централно място в тази книга и е чудесно резюмирана от Майкъл Хауард: „Разпространеното на Запад твърдение, че културната разнородност е исторически кури-оз, който бързо ще бъде елиминиран от укрепването на единна, западноориентирана, англофонска световна култура, формираща нашите базисни ценности… просто не е истина.“477 Читателят, който до този момент не се е убедил колко мъдрост има в забележката на сър Майкъл, пребивава в свят, безкрайно отдалечен от този, описан в книгата.

Убеждението, че незападните народи трябва да възприемат западните ценности, институции и култура, е безнравствено предвид характера на средствата, необходими за утвърждаването им. Почти универсалния обсег на европейското могъщество в края на XIX в. и глобалното господство на Съединените щати в края на XX в. разпространиха в голяма степен западната цивилизация по света. Вече го няма обаче европейският глобализъм. Американската хегемония отслабва дори само поради факта, че вече не е необходимо да бъдат защитавани Съединените щати от съветска заплаха. Културата, както вече пояснихме, върви след силата. Ако трябва незападните общества още веднъж да бъдат формирани от западната култура, това може да стане само в резултат от експанзия, военно разгръщане и налагане на западната сила. Империализмът е логично следствие от универсализма. Освен това като зряла цивилизация Западът вече не разполага с необходимия икономически и демографски динамизъм, за да наложи волята си над други общества, и всеки опит да бъде направено това би противоречал на западните ценности за самоопределение и демокрация. Колкото повече азиатската и мюсюлманската цивилизация започват да утвърждават универсалното значение на своите култури, толкова повече западните хора ще си дават сметка за връзката между универсализъм и империализъм.

Западният универсализъм е опасен за света, защото може да предизвика голяма междуцивилизационна война между държавите-ядра, а е опасен за Запада, защото може да доведе до неговото поражение. Хората на Запад смятат, че с разпадането на Съветския съюз тяхната цивилизация е постигнала неоспоримо надмощие, макар по-слабите азиатски, мюсюлмански и други общества да започват да набират мощ. Така те могат да се поддадат на съблазънта да последват познатата непоколебима логика на Брут:

Тази логика обаче води до поражението на Брут при Филипи, а благоразумният за Запада курс е не да се опитва да спре промяната в съотношението на силите, а да се научи да плава в плитчините, да превъзмогва несгодите, да проявява въздържаност и да защитава културата си.

Всички цивилизации минават през едни и същи процеси на зараждане, възход и упадък. Западът се различава от другите цивилизации не по начина си на развитие, а по несравнимия характер на своите ценности, система и институции. Това включва най-вече християнството, плурализма, индивидуализма, принципа на правото, което позволи на Запада да сътвори модерността, да оказва влияние в целия свят и да стане обект на завист в другите общества. В своето съчетание тези характеристики са присъщи само на Запада. Европа, по думите на Артър М. Шлезинджър младши, е „източникът — уникалният източник на идеите за свобода на индивида, политическа демокрация, принципа на правото, човешките права и културните свободи… Тези идеи са европейски и стават азиатски, африкански или близкоизточни, само по силата на възприемането им от тези общества.“479 Те определят уникалността на западната цивилизация, а западната цивилизация е безценна не защото е универсална, а защото е уникална. Главната отговорност на западните лидери следователно е не да се опитват да преобразуват другите цивилизации по подобие на Запада, което надхвърля възможностите на западащата им мощ, а да съхранят, защитят и обновят уникалните качества на западната цивилизация. Тази отговорност се пада изключително на Съединените американски щати, тъй като те са най-могъщата западна държава.

В името на съхраняването на западната цивилизация в условията на намаляващо западно могъщество, в интерес на Съединените щати и на европейските страни е:

да постигнат по-голяма политическа, икономическа и военна интеграция и да координират политическите си стратегии по такъв начин, че да предотвратят възможността държави от други цивилизации да се възползват от различията между тях;

да интегрират към Европейския съюз и НАТО западните страни от Централна Европа, т. е. вишеградските страни, Балтийските републики, Словения и Хърватска;

да поощряват „позападняването“ на Латинска Америка и доколкото е възможно тесните връзки между страните от Латинска Америка и Запада;

да ограничават разрастването на конвенционалния и неконвенционалния военен потенциал на ислямските и синоистките държави.

да забавят отдръпването на Япония от Запада и приспособяването й към Китай;

да приемат Русия като държава-ядро на православието и като главна регионална сила със законни интереси да укрепва сигурността на южните си граници;

да поддържат западното технологично и военно превъзходство над другите цивилизации;

и, което е най-важното, да признаят, че западното вмешателство във вътрешните работи на други цивилизации е вероятно най-опасният източник на нестабилност и на потенциален глобален конфликт в условията на един мулти-цивилизационен свят.

В периода след Студената война Съединените щати са об-себени от интензивни дебати относно правилния курс на американската външна политика. В сегашната епоха обаче САЩ не могат нито да господстват в света, нито да му обърнат гръб. Нито интернационализмът, нито изолационизмът, нито мултилатерализмът, нито унилатерализмът отговарят на интересите им. Те могат най-ефикасно да бъдат реализирани чрез елиминиране на тези полярни противоположности, като вместо тях се възприеме атлантическа политика на тясно сътрудничество с европейските партньори за защита и утвърждаване на интересите и ценностите на уникалната западна цивилизация.

Цивилизационна война и цивилизационен ред

Една глобална война между държавите-ядра на основните цивилизации е твърде малко вероятна, но не и невъзможна. Такава война, както вече стана ясно, може да възникне от ескалацията на война по линията на разлома между групи от различни цивилизации, най-вероятно мюсюлмани на едната страна и немюсюлмани — на другата. Ескалацията става по-вероятна, ако страните, претендентки за мюсюлмански държави-ядра, се надпреварват да помагат на своите воюващи единоверци. Вероятността намалява, ако не съвсем близки или по-далечно родствени страни имат интерес да не се въвличат прекомерно във войната. По-опасен източник на глобална междуцивилизационна война е променящият се баланс на силите между цивилизациите и техните държави-ядра. Ако това продължи, възходът на Китай и нарастващата агресивност на този „най-голям играч в историята на човечеството“ ще подложат на изключителен натиск международната стабилност в началото на XXI в. Появата на Китай като доминираща сила в Източна и Югоизточна Азия противоречи на американските интереси, тъй както те са исторически дефинирани.480

Като се имат пред вид тези американски интереси, как би могла да се развие една война между Съединените щати и Китай? Да приемем, че годината е 2010. Американските войски са напуснали Корея, която е отново обединена, а военното присъствие на САЩ в Япония е силно намалено. Тайван и континентален Китай са постигнали компромис, съгласно който Тайван запазва до голяма степен de facto независимостта си, но изрично признава върховенството на Пекин и благодарение на китайската подкрепа е приет в Организацията на обединените нации по примера на Украйна и на Белорусия през 1946 г. Разработването на петролните залежи в Южнокитайско море напредва бързо главно под китайска егида, като някои райони се контролират от Виетнам и се разработват от американски компании. Със самочувствие, нараснало от новопридобитите способности за експанзия, Китай обявява, че ще установи пълен контрол над цялото море в съответствие с извечните си претенции за върховенство над него. Виетнамците се противопоставят на това и започват сражения между китайски и виетнамски военни кораби. Китайците, в стремежа си да се реваншират за поражението си през 1979 г., нахлуват във Виетнам. Виетнам иска военна помощ от Америка. Китай предупреждава Съединените щати да не се намесват в конфликта. Япония и другите азиатски държави треперят от страх. Съединените щати заявяват, че не могат да се съгласят с покоряването на Виетнам от Китай, настояват за икономически санкции срещу Китай и изпращат един от малкото си останали самолетоносачи в Южнокитайско море. Китайците заклеймяват това като нарушаване на териториалните им води и обстрелват с ракети самолетоносача. Усилията на генералния секретар на ООН и на японския министър-председател да постигнат споразумение за прекратяване на огъня се провалят и военните действия се разпростират из цяла Източна Азия. Япония забранява използването на американските военни бази на територията си за действия срещу Китай, Съединените щати не се съобразяват със забраната, а Япония декларира неутралитет и затваря базите. Китайски подводници и базирани на суша самолети, действащи както от територията на Тайван, така и от Китай, нанасят сериозни щети на американските кораби и военни съоръжения в Източна Азия. Междувременно китайски сухопътни сили навлизат в Ханой и окупират големи части от Виетнам.

Тъй като и Китай, и Съединените щати разполагат с ракети, способни да пренасят ядрени заряди до територията на противника, се постига негласно споразумение за въздържане от тях и тези оръжия не се използват на ранните фази на войната. Страх от такъв вид нападение обаче е налице и в двете общества, като е особено силен в Съединените щати. Това кара много американци да започнат да питат защо са изложени на такава опасност? Какво значение има дали Китай ще контролира Южнокитайско море, Виетнам или дори цяла Югоизточна Азия? Опозицията срещу войната е особено силна в населените предимно с латиноамериканци щати от югозападната част на САЩ, чиито жители и правителства заявяват „това не е наша война“ и се опитват да се обявят против участие в нея по примера на Нова Англия през 1812 г. След като Китай затвърждава първоначалните си победи в Източна Азия, американското обществено мнение започва да се развива в посоката, очаквана от Япония през 1942 г.: цената за разгромяването на този нов хегемон е прекалено висока; нека чрез преговори да сложим край на спорадичния конфликт или на „фалшивата война“, която се води в западноти-хоокеанския регион.

Междувременно обаче войната оказва влияние върху големи държави от други цивилизации. Индия се възползва от възможността, предоставена от факта, че Китай е прикован в Източна Азия, предприемайки опустошителна атака срещу Пакистан, за да унищожи ядрената и конвенционалната военна мощ на страната. Отначало Индия има известен успех, но в действие влиза военният съюз между Пакистан, Иран и Китай, като Иран идва на помощ на Пакистан със съвременни и технически усъвършенствани военни сили. Индия затъва в тресавището на войната, сражавайки се с ирански военни части и пакистански партизани от няколко различни етнически групи. Както Пакистан, така и Индия се обръщат към арабските държави за военна помощ — Индия предупреждава за опасността от иранско господство в Югозападна Азия, но първоначалните военни успехи на Китай срещу Съединените щати стимулират мощни антизападни движения в мюсюлманските общества. Едно по едно малцината останали проза-падни правителства в арабските държави и в Турция са свалени от ислямистки движения, подсилени от последните кохорти на младежкия демографски растеж сред мюсюлманите. Антизападната вълна, провокирана от слабостта на Запада, довежда до масирано арабско нападение над Израел, което силно намаленият Шести американски флот не е в състояние да спре.

Китай и Съединените щати се опитват да получат подкрепа от други ключови държави. Докато Китай жъне военни успехи, Япония нервно започва да се прикачва към Китай, променяйки позицията си от формален неутралитет към позитивен прокитайски неутралитет и накрая се подчинява на китайските настоявания и се превръща в негов военен съюзник.

Японски сили окупират останалите американски военни бази в Япония, а Съединените щати набързо евакуират войските си. Съединените щати обявяват блокада на Япония, а американски и японски кораби участват в спорадични инциденти в западнотихоокеанския регион. В началото на войната Китай предлага договор за сигурност на Русия (бегло подобие на договора Хитлер-Сталин). Успехите на Китай обаче оказват върху Русия ефект, напълно противоположен на ефекта върху Япония. Перспективата за победа на Китай и за тотално китайско господство в Източна Азия ужасява Москва. Докато Русия се движи в антикитайска посока и започва да укрепва частите си в Сибир, многобройните китайски заселници там се противопоставят на тези действия. Тогава Китай предприема военна интервенция, за да защити съгражданите си, и окупира Владивосток, долината на Амур и други ключови територии в Източен Сибир. Докато военните стълкновения между руските и китайските части на територията на Централен Сибир се разрастват, в Монголия, която по-рано е обявена от Китай за негов „протекторат“, избухва бунт.

Контролът на петролните залежи и достъпът до тях са от основно значение за всички воюващи. Въпреки големите си инвестиции в ядрената енергетика Япония все още е силно зависима от вноса на петрол и това засилва склонността й да се ориентира към Китай и да осигури приток на нефт от Персийския залив, Индонезия и Южнокитайско море. По време на войната, когато арабските страни попадат под управлението на ислямски милитаристи, доставките на нефт от Персийския регион към западните страни намалява драстично и в резултат от това Западът става все по-зависим от руски, кавказки и средноазиатски източници. Това принуждава Запада да увеличи усилията си да спечели на своя страна Русия, помагайки й да установи контрол над богатите на петрол мюсюлмански държави по южната си периферия.

Междувременно Съединените щати правят енергични опити да мобилизират в пълна степен подкрепата на европейските си съюзници. Те обаче, оказвайки значителна дипломатическа и икономическа помощ, нямат особено желание да бъдат въвлечени във военни действия. Но Китай и Иран се опасяват, че в крайна сметка западните страни ще застанат зад Съединените щати дори само защото Съединените щати са подкрепили Франция и Великобритания в две световни войни. За да предотвратят това, те тайно разполагат в Босна и в Алжир ракети със среден обсег на действие, носещи ядрени бойни глави, и предупреждават европейските сили да стоят настрани от войната. Както става почти винаги с китайските опити да бъдат сплашени други държави освен Япония, това действие предизвиква точно обратна на желаната от Китай реакция. Разузнаването на САЩ узнава за ракетите и докладва за разположението им, а Съветът на НАТО излиза с декларация, че ракетите трябва незабавно да бъдат демонтирани. Преди НАТО да може да предприеме действия обаче, Сърбия, в желанието си да възвърне историческата си роля на защитник на християнството срещу турците, нахлува в Босна. Хърватска се присъединява към нея, двете държави окупират и си поделят Босна, пленяват ракетите и се стремят да довършат започнатото етническо прочистване, което са били принудени да прекратят през 90-те години на XX в. Албания и Турция се опитват да помогнат на Босна; Гърция и България нахлуват в европейската част на Турция, в Истанбул избухва паника, а турците бягат през Босфора. Междувременно изстреляна от Алжир ракета с ядрена бойна глава експлодира близо до Марсилия и НАТО отговаря на огъня с опустошителни въздушни атаки срещу цели в Северна Африка.

По такъв начин Съединените щати, Европа, Русия и Индия се оказват въвлечени в истинска глобална война срещу Китай, Япония и по-голяма част от ислямския свят. Как би завършила една такава война? И двете страни разполагат с огромни ядрени потенциали и ако те влязат в играта, основните държави и от двете воюващи страни могат да бъдат разрушени до основи. Ако взаимното въздържане все пак се окаже ефикасно, взаимното изтощение може да доведе до сключване на примирие, което обаче не би разрешило фундаменталния въпрос за китайската хегемония в Източна Азия. Алтернативният вариант е Западът да се опита да победи Китай с конвенционални оръжия. Съюзяването на Япония с Китай обаче предоставя на Китай защита от един островен санитарен кордон, който би попречил на Съединените щати да използват военноморските си сили срещу гъстонаселените промишлени центрове по крайбрежната ивица на Китай. Алтернативата е да се атакува Китай от запад. Сраженията между Русия и Китай карат НАТО да приеме Русия за свой член и да си сътрудничи с нея за препятстване на китайската агресия в Сибир, подкрепяйки руския контрол над мюсюлманските държави, производителки на нефт и газ в Средна Азия, провокирайки бунтове срещу китайското господство от страна на тибетци, уйгури и монголци и постепенно мобилизирайки и разгъвайки западните и руските сили на изток в Сибир за финална атака през Великата китайска стена срещу Пекин, Манджурия и Ханската твърдина.

Какъвто и да е непосредственият изход от тази глобална междуцивилизационна война — взаимно ядрено унищожение, примирие поради взаимно изтощение или евентуален парад на руски и западни военни части на площад Тянанмън — по-дългосрочният резултат почти неизбежно би бил драстично снижаване на икономическата, демографската и военната мощ на всички основни участници във войната. Вследствие от това глобалната сила, която се е измествала през вековете от изток на запад, а след това започва да се измества обратно от запад на изток, сега вече ще се придвижи от север към юг. Големите победители от войната на цивилизациите ще бъдат онези цивилизации, които се въздържат от нея. С опустошаването в различна степен на Запада, Русия, Китай и Япония се открива шанс за Индия, ако тя успее да избегне разрухата въпреки участието си във войната, да се опита да преобразува света по индуистки модел.

От друга страна, огромната част от американското обществено мнение ще хвърли вината за същественото отслабване на Съединените щати върху тесногръдата западна ориентация на белите пуритански настроени американски елити, като в резултат от това на власт ще дойдат лидерите на латиноамериканските движения, обещаващи нов мащабен план Маршал, който ще бъде реализиран от въздържалите се от участие във войната проспериращи латиноамерикански държави. Африка, от своя страна, няма какво да предложи за възстановяването на Европа, а вместо това от нея могат да тръгнат социално мобилизирани орди, за да плячкосат останките. При положение че Китай, Япония и Корея се окажат изтощени от войната, в Азия балансът на силите също ще се измести на юг, като останалата неутрална Индонезия ще се превърне в доминиращата държава и под ръководството на австралийските си съветници ще предприеме решителни действия, за да определи хода на събитията от Нова Зеландия на изток, до Мианмар и Шри Ланка на запад и Виетнам на север. Всичко това предвещава бъдещ конфликт с Индия и с възкръсналия от разрушенията Китай. Във всеки случай центърът на световната политика ще се измести на юг.

Ако представеният сценарий изглежда на читателите налудничава фантазия, това не е чак толкова лошо. Да се надяваме, че и други сценарии на глобална цивилизационна война ще бъдат също толкова невероятни и налудничави. Най-реалистичното и следователно най-тревожното в този сценарий обаче е причината за война: намеса на държава-ядро от една цивилизация (Съединените щати) в спор между държава-ядро от друга цивилизация (Китай) и държава-член на същата цивилизация (Виетнам). За Съединените щати такава намеса се оказва необходима, за да се подкрепи авторитетът на международното право, да се отблъсне агресията, да се защити свободата на мореплаването, да се гарантира достъпът до петролните залежи в Южнокитайско море и да се предотврати господството на една сила в Източна Азия. За Китай тази намеса е непоносим, но типичен в арогантността си опит на водещата западна държава да унижи и сплаши Китай, да предизвика опозиция срещу него в пределите на законната му сфера на влияние и да го лиши от подобаващата му роля в световната политика.

Накратко казано, за да се избегнат мащабни междуциви-лизационни войни в новата епоха, се налага държавите-ядра да се въздържат от намеса във вътрешни за друга цивилизация конфликти. Това е истина, която някои държави и по-специално Съединените щати трудно ще приемат. Това правило на въздържането, според което държавите-ядра трябва да се въздържат от намеса в конфликти на други цивилизации, е първото условие за мир в един мултицивилизационен, мно-гополюсен свят. Второто условие е правилото за съвместно посредничество, според което държавите-ядра трябва да преговарят помежду си за ограничаване или прекратяване на войни по линията на разлома между държави или групи от съответните цивилизации.

Възприемането на тези правила, както и поддържането на свят на по-голяма равнопоставеност на цивилизациите може да се окаже трудно за Запада или за онези цивилизации, които биха си поставили за цел да допълнят или да заменят Запада в доминантната му позиция. В такъв свят например е много вероятно държавите-ядра да разглеждат притежаването на ядрено оръжие като свой прерогатив и да откажат да го предоставят на други държави от своята цивилизация. Разглеждайки в ретроспекция усилията си да развие „пълноценен ядрен потенциал“ в Пакистан, Зулфикар Али Бхуто оправдава тези усилия по следния начин: „Знаем, че Израел и Южна Африка притежават добре развит ядрен потенциал. Християнската, еврейската и хиндуистката цивилизация също разполагат с такъв потенциал. Единствено ислямската цивилизация е лишена от него, но тази ситуация трябваше да се промени.“481 Конкуренцията за водещо място в цивилизации, лишени от държава-ядро, също може да предизвика надпревара в ядреното въоръжаване. Въпреки отношенията на тясно сътрудничество с Пакистан, Иран твърдо застъпва позицията, че се нуждае от ядрено оръжие не по-малко от Пакистан. От друга страна, Бразилия и Аржентина прекратиха програмите си в тази област, а Южна Африка унищожи ядреното си оръжие, въпреки че е твърде вероятно да пожелае да си го възвърне, ако Нигерия започне да развива свой ядрен потенциал. Докато разпространението на ядрено оръжие е свързано с очевидни рискове, както посочват Скот Сейгън — свят, в който една-две държави-ядра от всяка голяма цивилизация притежават ядрено оръжие, а нито една от останалите държави не разполага с такова оръжие, би могъл да бъде достатъчно стабилен свят.

Повечето от основните международни институции са създадени непосредствено след края на Втората световна война и са изградени съобразно западните интереси, ценности и социални практики. С намаляването на мощта на Запада в сравнение с мощта на другите цивилизации възниква натиск за преструктурирането на тези организации съгласно интересите на тези цивилизации. Най-очевиден, най-съществен и вероятно най-противоречив е въпросът за постоянното членство в Съвета за сигурност на ООН. Членството в него е предвидено за главните сили от Втората световна война и вече все по-малко отговаря на реалния баланс на силите в света. С течение на времето са правени известни промени в членския му състав, а е вероятно да бъдат утвърдени и други не толкова формални процедури за разрешаване на проблемите на сигурността по примера на обсъждането на глобални икономически въпроси в Г-7. В един мултицивилизационен свят в идеалния случай всяка основна цивилизация трябва да разполага поне с едно постоянно място в Съвета за сигурност. В настоящия момент с постоянно място разполагат само три цивилизации. Съединените щати подкрепиха членството на Япония и Германия, но е очевидно, че те ще получат постоянни места едва ако и други държави получат такова място. Бразилия предложи пет нови постоянни члена, макар и без право на вето: Германия, Япония, Индия, Нигерия и себе си. По този начин обаче възлизащото на един милиард мюсюлманско население в света остава без свой представител, освен ако Нигерия не поеме тази отговорност. От цивилизаци-онна гледна точка е очевидно, че Япония и Индия трябва да имат постоянно членство, а Африка, Латинска Америка и мюсюлманският свят трябва да разполагат с постоянни места, които могат да се заемат на ротационен принцип от воде-щите държави на тези цивилизации, като изборът се възложи на Организацията „Ислямска конференция“, Организацията за африканско единство и Организацията на американските държави (като САЩ се въздържа от гласуване). Уместно би било да се обединят местата на Великобритания и на Франция в общо място на Европейския съюз, което периодично се заема от държава, избрана от съюза. По този начин седем основни цивилизации ще имат по едно постоянно място, а Западът ще има две — разпределение, което приблизително съответства на разпределението на населението, богатството и мощта в света.

Общите характеристики на цивилизациите

Някои американци се стремят да насаждат мултикултурализъм у дома; други се опитват да насаждат универсализъм навън; а някои правят и двете. Мултикултурализмът у дома е заплаха за Съединените щати и за Запада; универсализмът в чужбина е заплаха за Запада и за света. И двете гледни точки отричат уникалността на западната култура. Глобалните, монокултуралисти искат да преобразят света по подобие на Америка. Местните мултикултуралисти искат да преобразят Америка по подобие на света. Мултикултурна Америка е невъзможна, защото незападна Америка не е американска. Мултикултурният свят е неизбежен, защото глобалната империя не е възможна. Съхраняването на Съединените щати и на Запада изисква обновяване на западната идентичност. Сигурността на света изисква приемането на глобална мулти-културност.

Дали безсъдържателността на западния универсализъм и реалността на глобалното културно различие водят неизбежно и необратимо до морален и културен релативизъм? Ако универсализмът легитимира империализма, дали релативизмът легитимира потисничеството? И още веднъж, отговорът на тези въпроси е и да, и не. Културите са относителни; моралът е абсолютен. Културите, заявява Майкъл Уолзър, са „плътни“; те предписват институции и образци на поведение, за да направляват хората по правилните пътища в дадено общество. Над, под и прераствайки извън този максималистки морал, съществува един „тънък“ минималистки морал, който въплъщава „повтарящите се характеристики на определени плътни или максималистки морални системи“. Минималните морални представи за истина и справедливост са налице във всички плътни морални системи и са неотстраними от тях. Съществуват също така и минимални морални „негативни предписания, най-често забраняващи убийството, измамата, мъчението, потисничеството и тиранията“. Общото между хората „в по-голяма степен е усещането за общ враг [или общо зло], отколкото ангажираността с обща култура“. Човешкото общество е „универсално, защото е човешко, а партикуларно — защото е общество“. Понякога вървим рамо до рамо с други; най-често вървим напред сами.482 И все пак един „тънък“ минимален морал произтича от общата човешка ситуация, а „универсални диспозиции“ са налице във всички култури.483 Вместо да се натрапват предполагаемите универсални черти на една цивилизация, предпоставките за културно съвместно съществуване изискват търсене на онова, което е общо за повечето цивилизации. Конструктивната стратегия в един мултицивилизационен свят предполага отхвърляне на универсализма, приемане на различието и търсене на общото.

Много интересен опит да бъдат откроени такива общи моменти в пределите на едно малко пространство бе направен в Сингапур в началото на 90-те години. Населението на Сингапур се състои приблизително от 76% китайци, 15% малайци и мюсюлмани и 6% индуси и сикхи. В миналото правителството се е опитвало да наложи „конфуциански ценности“ сред гражданите, на също така е настоявало образованието да се води на английски и всеки да владее добре този език. През януари 1989 г. президентът Уи Ким Уи в тържественото си слово при откриване на парламента изтъкна, че 2,7 милиона сингапурци са изложени на широки външни културни влияния от Запада, което „ги поставя в съприкосновение с нови идеи и технологии от чужбина“, но също така ги „прави уязвими“ и за „чужди стилове на живот и ценности“. „Традиционните азиатски представи за морал, дълг и общество, които са ни поддържали в миналото — предупреди той, — отстъпват място на един по-западен, индивидуалистичен и егоцентричен светоглед.“ Необходимо е, продължи той, да се откроят онези ключови ценности, които са общи за различните етнически и религиозни общности в Сингапур и „които олицетворяват това да си сингапурец“.

Президентът Уи посочи четири такива ценности: „поставяне на обществото над собственото Аз; поддържане на семейството като основната градивна единица на обществото; разрешаване на основните проблеми чрез консенсус, а не чрез борба; наблягане върху расовата и религиозна толерантност и хармония“. Неговата реч предизвика широки дискусии върху сингапурските ценности, а две години по-късно бе публикувана Бяла книга, изразяваща позицията на правителството. Бялата книга включи и четирите посочени от президента ценности, но добави и пета в подкрепа на индивида главно за да се изтъкне приоритета на индивидуалните заслуги в сингапурското общество в противовес на конфуциански-те ценности на йерархията и семейството, които могат да доведат до непотизъм. Бялата книга определи „общите ценности“ на сингапурците както следва:

• Нацията над (етническата) общност и обществото над индивида;

• Семейството като основна единица на обществото;

• Зачитане и общностна подкрепа на индивида;

• Консенсус вместо борба;

• Расова и религиозна хармония.

Изтъквайки привързаността на сингапурците към парламентарната демокрация и качественото управление, декларацията за „общи ценности“ категорично изключва политическите ценности от съдържанието си. Правителството подчертава, че Сингапур е „в решаващите си аспекти азиатско общество“ и трябва да остане такова. „Ние, сингапурците, не сме нито американци, нито англосаксонци, колкото и да говорим английски и да носим западни дрехи. Ако с течение на времето сингапурците станат неразличими от американците, британците и австралийците или което е по-лошо, се превърнат в техен карикатурен образ [т. е. раздвоена страна], ние ще загубим предимството си над тези западни общества, което ни позволява да запазим собствения си облик в международен план.“484

Сингапурският проект представлява един амбициозен и просветен опит да се дефинира сингапурска културна идентичност, която се споделя от етническите и религиозните общности и която я отличава от Запада. Без съмнение, едно изброяване на западните и особено на американските ценности би дало по-голям превес на правата на индивида в сравнение с тези на общността, на свободата на изразяване и на истината, пораждана от борбата на идеи, на политическото участие и на конкуренцията, както и на властта на правото в противовес на властта на просветени, мъдри и отговорни управници. Макар вероятно да биха допълнили сингапурските ценности и да не биха класирали много високо някои от тях, малцина са онези хора от Запада, които биха ги отрекли като недостойни. Поне на едно базисно равнище на „тънкия“ морал между Азия и Запада съществуват общи полета. Освен това, както изтъкват мнозина, независимо от степента, в която разделят човешкия род, главните световни религии — западното християнство, православието, индиузмът, будизмът, ислямът, конфуцианството, даоизмът и юдейството — също притежават общи ключови ценности. Ако хората въобще някога успеят да създадат универсална цивилизация, тя ще възникне постепенно чрез изучаване и разширяване на тези общи полета. Така, в допълнение към правилото за въздържане и правилото за съвместно посредничество, третото правило за мир в мултицивилизационния свят е правилото за общите полета: народите на всички цивилизации трябва да търсят и да се стремят да разширяват общите между тях и народите от други цивилизации ценности, институции и социални практики.

Такива усилия биха допринесли не само за ограничаване на сблъсъка между цивилизациите, но и за укрепване на Цивилизацията в единствено число (оттук нататък ще я изписваме с главна буква за яснота). Цивилизацията в единствено число отвежда към сложна смесица от висши равнища на морал, религия, образование, изкуство, философия, техника, материално благосъстояние и др. Очевидно е, че те не варират непременно едновременно. Въпреки това историците лесно откриват апогеите и падовете в равнището на Цивилизацията в историческото развитие на цивилизациите. Следователно изниква следният въпрос: По какъв начин могат да се очертаят кулминациите и сривовете в човешкото развитие от гледна точка на Цивилизацията? Дали съществува обща устойчива, надхвърляща отделните цивилизации тенденция към по-висши нива на Цивилизация? Ако има такава тенденция, дали тя е резултат от процесите на модернизацията, повишаваща човешката способност за контрол над заобикалящата среда и следователно пораждаща все по-висши нива на техническо съвършенство и на материално благосъстояние? Дали следователно по-високото ниво на модерност в съвременната епоха е предпоставка за по-високо равнище на Цивилизацията? Или пък равнището на Цивилизация по принцип варира в историята на отделните цивилизации?

Този въпрос е още един израз на дебата около линейния или цикличния характер на историята. Би могло да се твърди, че модернизацията и моралното развитие на човека, породени от по-високо образование, самосъзнание и разбиране за човешкото общество и за естествената му среда предизвикват непрестанно движение към все по-висши нива на Цивилизацията. От алтернативна гледна точка обаче равнищата на Цивилизацията биха могли просто да бъдат отражение на фазите на еволюция на цивилизациите. Когато цивилизациите най-напред възникват, техните народи обикновено са жизнени, динамични, брутални, мобилни и експанзионистични. Те са относително не-Цивилизовани. В процеса на развитие цивилизацията става по-улегнала и създава технологии и умения, които я правят по-Цивилизована. Когато конкуренцията между съставящите я елементи намалее и се стигне до универсално състояние, цивилизацията достига най-висшето равнище на Цивилизация, своята „златна ера“, с процъфтя-ващ морал, изкуство, литература, философия, техника и военна, икономическа и политическа компетентност. С настъпване на нейния упадък като цивилизация, равнището й на Цивилизация също спада, докато окончателно изчезне под ударите на друга възхождаща цивилизация с по-ниско равнище на Цивилизация.

Модернизацията като цяло увеличи материалното благополучие на Цивилизацията в световен мащаб. Дали обаче тя е повишила нравствените и културните измерения на Цивилизацията? В някои отношения изглежда това е така. Робството, изтезанията, безскрупулното насилие над личността стават все по-малко приемливи в съвременния свят. Дали обаче това е единствено резултат от влиянието на западната цивилизация върху другите култури и трябва да очакваме морален обрат с упадъка на западната мощ? 90-те години предоставят множество доказателства, подкрепящи парадигмата на „абсолютния хаос“ в световното развитие: глобален срив на законността и на реда, упадък на държави и нарастваща анархия в много части на света, глобална вълна от престъпност, транснационални мафии и наркокартели, увеличаване на наркоманията в много общества, общо отслабване на семейството, упадък на доверието и на социалната солидарност в много държави, етническо, религиозно и културно насилие и налагане на контрол със силата на оръжието в голяма част от света. Град след град — Москва, Рио де Жанейро, Банкок, Шанхай, Лондон, Рим, Варшава, Токио, Йоханесбург, Делхи, Карачи, Кайро, Богота, Вашингтон — изглеждат в плен на процъфтяващата престъпност, а основните елементи на Цивилизацията постепенно изчезват. Говори се за глобална криза в управлението. Възходът на транс-националните корпорации, произвеждащи промишлени стоки, все по успешно се конкурира от разцвет на транснацио-налните престъпни мафии, наркокартели и терористични банди, които ожесточено атакуват Цивилизацията. Законността и реда са първите предпоставки за Цивилизация, но в голяма част от света — Африка, Латинска Америка и бившия Съветски съюз, Южна Азия и Близкия Изток — те като че се изпаряват и са под силен натиск в Китай, Япония и на Запада. В световен мащаб Цивилизацията, изглежда, отстъпва пред варварството, очертавайки контурите на безпрецедентен феномен, глобално средновековие, което вероятно връхлита човечеството.

Пред 50-те години Лестър Пиърсън предупреди, че чове-чеството се движи към „епоха, в която отделните цивилизации ще трябва да се научат да живеят рамо до рамо в мирен обмен, да се учат една от друга, да познават своите истории и идеали, изкуство и култура, взаимно обогатявайки стиловете си на живот. Алтернативата в този пренаселен, малък свят е неразбирателство, напрежение, сблъсък и катастрофа.“485 Бъдещето както на мира, така и на Цивилизацията зависи от разбирателството и сътрудничеството между политическите, религиозните и интелектуалните лидери на основните цивилизации в света. При един сблъсък на цивилизациите Европа и Америка ще вървят скачени заедно или скалповете им ще бъдат закачени поотделно. При един по-мащабен сблъсък, при глобалния „същински сблъсък“ между Цивилизацията и варварството великите световни цивилизации — с високите си постижения в религията, изкуството, литературата, философията, науката, техниката, морала и способността за съпричасност — също ще се окажат или скачени заедно, или закаче-ни поотделно. В настъпващата ера сблъсъците между цивилизациите са най-голямата заплаха за световния мир, а международният ред, основан върху цивилизациите, е най-сигурната гаранция срещу световна война.