Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

В търсене на нови групирания: политиката на идентичността

Пришпорена от модернизацията, световната политика се преструктурира съобразно културни критерии. Сближават се народи и страни със сходни култури. Народите и страните с различни култури се разединяват. Съюзи, дефинирани от идео-логията и от отношенията между свръхсилите, отстъпват място на съюзи, основаващи се на обща култура и цивилизация. Политическите граници се преначертават така, че да съвпаднат с културните граници: етнически, религиозни и цивилизационни. Културни общности заменят блоковете от периода на Студената война, а разломите между цивилизациите се превръщат във фронтови линии на глобалната политика.

По време на Студената война една страна можеше да бъдe необвързана (и много наистина бяха такива) или пък да премине от единия блок в другия, което някои сториха. Лидерите на дадена страна можеха да направят избора си въз основа на разбиранията си за сигурност, на преценката си относно баланса на силите и на своите идеологически предпочитания. В новия свят обаче централен фактор, определящ съюзническите или антагонистичните отношения на дадена страна, е културната идентичност. По време на Студената война дадена страна може да избегне влизането в съюз, но не може да се лиши от идентичност. Въпросът „На чия страна си?“ вече е заменен от много по-фундаменталния въпрос: „Кой си?“ Всяка държава трябва да даде своя отговор. Този отговор и културната идентичност на държавата определят мястото й в световната политика, нейните приятели и врагове.

През 90-те години на XX в. сме свидетели на глобална кризa на идентичността. Накъдето и да се огледаме, народите питат: „Кои сме?“, „Къде е мястото ни?“ и „Кои не са като нас?“ Тези въпроси са от ключово значение не само за народите, които се опитват да изградят нови национални държави.като например в бившата Югославия, но и в много по-широк смисъл. Към средата на 90-те години страните, в които оживено се обсъждат въпроси на националната идентичност, са най-вече: Алжир, Канада, Китай, Германия, Великобритания, Индия, Япония, Мексико, Мароко, Русия, Южна Африка, Сирия, Тунис, Турция, Украйна и Съединените щати. Естествено, особено интензивно се дискутират въпросите за идентичността в т. нар. мозаечни държави, там, където има големи етнически групи от други цивилизации.

Когато се решава въпросът за идентичността, това, което най-вече има значение за хората, са кръвта и вярата, религията и семейството. Хората се съюзяват с хора от сроден произход, религия, език, ценности и институции и се дистанцират от различните. В границите на Европа страни като Австрия, Финландия и Швеция, които в културно отношение са част от Запада, по време на Студената война се дистанцират от него и поддържат неутралитет; сега те вече се присъединяват към роднините си по култура в рамките на Европейския съюз. Католическите и протестантските страни от бившия Варшавски договор — Полша, Унгария, Чехия и Словакия очакват да станат членове на този съюз и на НАТО, а зад тях на опашка се нареждат балтийските страни. Европейските сили дават ясно да се разбере, че не искат мюсюлманска страна, Турция, в Европейския съюз и не желаят на европейския континент да има втора мюсюлманска държава — Босна. На север разпадането на Съветския съюз стимулира възникването на нови (и на стари) форми на съюз между балтийските републики, както и между тях, Швеция и Финландия. Министър-председателят на Швеция категорично напомни на Русия, че балтийските страни са част от шведската „близка чужбина“ и че Швеция не би могла да остане нeyтрална в случай на руска агресия.

Подобно прегрупиране настъпва и на Балканите. По време на Студената война Гърция и Турция членуваха в НАТО; България и Румъния — във Варшавския договор, Югославия беше необвързана, докато Албания бе за известно време самотен съюзник на комунистически Китай. Сега тези съюзи от времето на Студената война отстъпват пред цивилизационни групирания, чиито корени са ислямът и православието. Балканските лидери говорят за кристализирането на гръцко-сръбско-български православен съюз. „Балканските войни — пояснява министър председателят на Гърция — провокираха православните връзки, които са истинската спойка. Те бяха скрити дълбоко под повърхността, но с развитието на събитията на Балканите придобиват реално съдържание. В един твърде непостоянен свят народите търсят идентичност и сигурност. Хората се връщат към своите корени и към отколешните си връзки, за да се защитят от неизвестността.“ Teзи думи намират отклик в твърдението на лидера на основната опозиционна партия в Сърбия: „Положението в Югоизточна Европа скоро ще наложи формирането на нов балкански съюз на православните държави, включващ Сърбия, България и Гърция, за да се противопоставим на нашествието на исляма.“ Ако обърнем поглед на север, ще видим, че православните Сърбия и Румъния тясно си сътрудничат в разрешаването на общите проблеми, които имат с католическа Унгария. С изчезването на съветската заплаха „противоестественият“ съюз между Гърция и Турция става по същество безсмислен, което показва интензифицирането на конфликтите им около Егейско море, Кипър, около военните им бюджети, ролята им в НАТО и в Европейския съюз и отношенията им със Съединените щати. Турция затвърждава ролята си на покровител на мюсюлманското население на Балканите и подкрепя Босна. В бивша Югославия Русия подкрепя православна Сърбия, Германия подпомага католическа Хърватска, мюсюлманските страни се съюзяват в подкрепа на босненските и албанските мюсюлмани. Като цяло Балка-ните отново се балканизират на религиозна основа. „Оформят се две оси — отбелязва Миша Глени, — едната под одеянито на източното православие, другата в ислямски каяфет“ и съществува вероятността от „засилваща се борба за влияние между оста Белград-Атина и съюза Албания-Турция“196.

Междувременно на територията на бившия Съветски съюз православните Беларус, Молдова и Украйна гравитират към Русия; арменците и азерите се бият помежду си, докато техните руски и турски родственици се опитват както да ги поддържат, така и да възпират конфликта. Руската армия се сражава срещу мюсюлманските фундаменталисти в Таджикистан и срещу мюсюлманските националисти в Чечня. Бившите мюсюлмански съветски републики се стремят да разгърнат различни форми на икономически и политически контакти помежду си и да разширят връзките си с мюсюлманските съседи, докато Турция, Иран и Саудитска Арабия полагат огромни усилия да развият отношенията си с тези нови държави. На азиатския субконтинент Индия и Пакистан продължават спора си за Кашмир и за военния баланс помежду си, сблъсъците в Кашмир се засилват, а в Индия възникват нови конфликти между мюсюлманските и индуистките фундаменталисти.

В Източна Азия, убежище на народи от шест различни цивилизации, набира инерция надпреварата във въоръжаването, а на повърхността излизат териториалните спорове. Трите по-малки китайски държави — Тайван, Хонконг и Сингапур — и китайските общности в чужбина все повече се ориентират към континентален Китай и стават зависими от него. Двете корейски държави вървят колебливо, но съзнателно, към обединение. Отношенията между мюсюлмани, от една страна, и китайци и християни, от друга, в страните на Югоизточна Азия стават все по-напрегнати, а понякога и подвластни на насилието.В Латинска Америка икономическите съюзи — Меркосур, Андският пакт, Тристранното споразумение между Мексико, Колумбия и Венецуела и Централноамериканския общ пазар — получават нови импулси, с което потвърждават принципа,най-отчетливо проявен в Европейския съюз, че икономическата интеграция напредва най-бързо и има най-широки измерения, когато стъпва върху общност на културите. По същото време Съединените щати и Канада се опитват да интегрират Мексико в Северноамериканската зона за свободна търговия, един процес, чийто дългосрочен успех зависи преди всичко от способността на Мексико да се предефинира в културно отношение от латиноамериканска в северноамериканска страна.

След края на световния ред, наложен от Студената война, страните започват да формират нови антагонизми и съюзи и да събуждат старите. Те търсят адекватните групирания и ги осъществяват със страните със сходна култура, принадлежащи към същата цивилизация. Политиците издигат апели, а обществеността се идентифицира с „по-големите“ културни общности, надхвърлящи националните граници, като например „Велика Сърбия“, „Велик Китай“, „Велика Турция“, „Велика Унгария“, „Велика Хърватска“, „Велик Азербайджан“, „Велика Русия“, „Велика Албания“, „Велик Иран“ и „Велик Узбекистан“.

Дали политическите и икономическите съюзи винаги съвпадат с обвързванията на културна и на цивилизационна основа? Разбира се, че не. Съображения, свързани с баланса на силите, понякога водят до междуцивилизационни съюзи, какъвто имаме например, когато Франсоа I се съюзява с Османската империя срещу Хабсбургите. Освен това моделите на сдружаване, предназначени да обслужват целите на държавите в дадена епоха, се запазват и в следващата епоха. Те обаче по всяка вероятност стават по-слаби и по-маловажни и се адаптират към целите на новата епоха. Безспорно Гърция и Турция ще си останат членки на НАТО, но техните връзки с останалите натовски държави вероятно ще отслабват. Такива са и съюзите на САЩ с Япония и с Корея, техният de facto съюз с Израел и обусловените от съображения за сигурност техни връзки с Пакистан. Междуцивилизационните международни организации като АСЕАН вероятно ще бъдат изправени пред нарастващи трудности при поддържане на единството. Страни като Индия и Пакистан, оказали се партньори на различни свръхсили по време на Студената война, сега предефинират интересите си и търсят нови връзки помежду си, отразяващи реалностите на културно обусловената политика. Страните от Африка, доскоро зависими от помощта на Запада, за да противостоят на домогванията на Съветския съюз, днес все повече търсят лидерството и подкрепата на Южноафриканската република.

Защо културната общност улеснява сътрудничеството и сцеплението между народи, докато културните различия водят до разцепления и конфликти?

На първо място всеки има най-различни идентичности, които може да са в противоречие една с друга или да се подсилват взаимно: роднинска, професионална, културна, институционална, териториална, образователна, партийна, идеологическа и др. Самоопределянето по едно измерение може да се сблъсква със самоопределения по други измерения: класически е случаят, когато германските работници през 1914 г. са принудени да избират между класовата си идентичност с международния пролетариат и националната си идентичност с германския народ и с германската империя. В съвременния свят културната идентичност драматично повишава значимостта си в сравнение с другите измерения на идентичността.

Ако се вземе отделното измерение, идентичността обикновено е най-значима на непосредствено равнище лице в лице. По-тесните идентичности обаче невинаги влизат в конфликт с по-широките. Един офицер може институционално да се идентифицира със своята рота, с полка си, с дивизията си и с военната служба като цяло. По същия начин дадена личност може да се идентифицира със своя клан, етническа група, националност, религия и цивилизация. Нарасналата очебийност на културната идентичност на по-ниските равнища може да подпомогне забележимостта й на по-горните равнища. Както казва Бърк, „любовта към цялото не намалява вследствие на емоционална ангажираност с неговите части… Да си свързан с някакво подразделение, да обичаш малкия взвод, към който принадлежиш в рамките на обществото, е първият принцип (всъщност зародишът) на публичната привързаност.“ В свят, в който от първостепенно значение са културите, взводовете са племената и етническите групи, полковете са държавите, а армиите са цивилизациите. Все по-голямата степен, в която народите по света се разграничават по културни принципи, означава, че нараства значимостта на конфликтите между културни групи; цивилизациите са най-широките културни единици; следователно конфликтите между групи от различни цивилизации придобиват централно значение в глобалната политика. Второ, повишената очебийност на културната идентичност е до голяма степен (както посочихме в Глава 3 и 4) резултат от социално-икономическата модернизация на индивидуално равнище, където териториалното разместване и отчуждението пораждат потребност от по-значими идентичности, докато на социетално равнище, където нарасналите възможности и сили на незападните общества стимулират анимирането на локалните идентичности и култури.

Трето, идентичността на което и да било равнище — личностно, племенно, расово или цивилизационно — може да бъде определена само по отношение на „другото“, на различни личност, племе, раса или цивилизация. В исторически план отношенията между държави или други групи от една и съща цивилизация се различават от отношенията между държави или групи от различни цивилизации. Различни принципи ръководят поведението към онези, които са „като нас“, и към „варварите“, които не са като нас. Правилата за общуване между страните от християнския свят са различни от правилата за общуване с турците и с други „езичници“. Мюсюлманите се отнасят по различен начин към тези от Дар ал-ислям и към онези от Дар ал-харб. Китайците третират по различни начини китайските чужденци и некитайските чужденци. Цивилизационното „ние“ и извънцивилизационното „те“ са константи в историята на човечеството. Тези различия във вътрешно- и извънцивилизационното поведение произтичат от:

1) чувство на превъзходство (а понякога и на малоценност) спрямо хора, възприемани като много различни;

2) страх или липса на доверие към такива хора;

3) трудност при общуването с тях, произтичаща от езикови различия и от различия в разбирането за това, което се нарича цивилно поведение;

4) непознаване на социалните предпоставки, мотивациите, социалните отношения и социалните практики на другите хора.

В днешния свят напредъкът в транспорта и съобщенията води до по-чести, по-интензивни, по-симетрични и по-всеобхватни взаимодействия между хора от различни цивилизации. В резултат от това все по-забележима става тяхната ци-вилизационна идентичност. Французите, германците, белгийците и холандците все повече разглеждат себе си като европейци. Мюсюлманите от Близкия изток се идентифицират с босненците и с чеченците и поддържат начинанията им. Китайците от цяла Източна Азия отъждествяват интересите си с интересите на континентален Китай. Руснаците се идентифицират със сърбите и с другите православни народи и им оказват подкрепа. Тези по-широки равнища на цивилизацион-на идентичност означават по-дълбоко съзнание за цивилиза-ционни различия и за необходимостта да се защити това, което отличава „нас“ от „тях“.

Четвърто, източниците на конфликти между държави и групи от различни цивилизации са до голяма степен същите, които винаги са подклаждали конфликти между човешките общности: контрол над хора, територия, богатство и ресурси и относителна сила, т. е. способността да се наложат собствените ценности, култура и институции на друга група, в сравнение със способността на другата група да направи същото. Конфликтът между културни групи обаче също може да бъде и по културни проблеми. Различията между такива светски идеологии като марксизма-ленинизма и либералната демокрация могат поне да бъдат обсъждани, ако не и решени.

Различията в сферата на материалните интереси могат да бъдат дискутирани и те да бъдат разрешени чрез компромис. Културните различия не се решават по такъв начин. Индусите и мюсюлманите едва ли ще намерят решение на въпроса дали в Айодхя да се изгради храм или джамия, като решат да построят и двете или като се откажат и от двете, или пък като издигнат някаква синкретична сграда, която да бъде и джамия, и храм. Също толкова трудно е да се уреди въпросът с Косово, който само привидно е чисто териториален проблем между албанските мюсюлмани и православните сърби, или спорът за Ерусалим между евреи и араби, тъй като за всеки от тези народи съответните места имат дълбоко историческо, културно и емоционално значение. По същия начин е малко вероятно френските власти и мюсюлманските родители да постигнат компромис, според който мюсюлманските момичета да носят фередже в течение на учебната година.

Културни проблеми от този род изискват избор с „да“ или „не“ при нулев сбор от двете.

На пето и последно място е вездесъщността на конфликта. Човешко е да се мрази. За да се самоопределят и да се мотивират, хората се нуждаят от врагове: такива са конкурентите в бизнеса, съперниците в професията, опонентите в политиката. Те, естествено, изпитват недоверие към различните от тях, разглеждайки ги като заплаха поради тяхната способност да им навредят. Разрешаването на даден конфликт и изчезването на даден враг задвижват лични, социални и политически сили, които създават нови конфликти и нови врагове.

„Тенденцията на противопоставяне между «нас» и «тях», заявява Али Мазруи, е почти универсален феномен на политическата арена.“197 В съвременния свят под „тях“ все повече и повече се разбират народите от друга цивилизация. Краят на Студената война не прекрати конфликта, а по-скоро породи нови идентичности, коренящи се в културата, и нови модели на конфликт между групи от различни култури, които на най-широкото възможно равнище са цивилизациите. Същевременно обаче общата култура стимулира сътрудничеството между държави и групи, споделящи тази култура, което се забелязва в нововъзникващите форми на регионално сдружаване между страните, особено в сферата на икономиката.

Култура и икономическо сътрудничество

В началото на 90-те години се заговори много интензивно за регионализма и регионализацията на световната политика. Регионалните конфликти изместиха глобалния конфликт в дневния ред на световната сигурност. Велики сили като Русия, Китай и САЩ, както и второстепенни сили като Швеция и Турция предефинираха интересите на националната си сигурност в експлицитно регионален контекст. Търгов-ските отношения в границите на регионите започнаха да се развиват по-бързо от междурегионалните и мнозина предвиждаха възникването на регионални икономически блокове: европейски, северноамерикански, източноазиатски и т. н.

Терминът „регионализъм“ обаче не описва адекватно това, което всъщност става. Регионите са географски, а не политически или културни единици. Подобно на Балканите или на Близкия изток те могат да бъдат раздирани от вътрешни или междуцивилизационни конфликти. Регионите са база за сътрудничество между отделните страни само доколкото географията съвпада с културата. Ако е откъсната от културата, близостта не води до общност и може да подбужда точно обратното. Военните и икономическите съюзи изискват сътрудничество между членовете си, сътрудничеството зависи от доверието, а доверието най-често произтича от общи ценности и култура. В резултат от това, макар епохата и целта също да играят роля, цялостната ефективност на регионалните организации, общо взето, е в обратно пропорционална зави-симост от цивилизационното многообразие на техните членове. В основни линии единните цивилизационни организации осъществяват много повече и по-успешни дейности, от-колкото мултицивилизационните организации. Това се отнася както до политическите организации и организациите, свързани със сигурността, от една страна, така и до икономическите, от друга.

Успехът на НАТО се дължи до голяма степен на факта, че представлява основна организация за сигурност на западните страни, които имат общи ценности и общи философски предпоставки. Западноевропейският съюз е продукт на oбщата европейска култура. Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа обаче включва страни поне от три цивилизации с твърде различни ценности и интереси, които поставят сериозни препятствия пред разгръщането на значима институционна идентичност в нейните рамки и пред осъществяването на широкообхватна дейност. Основаващата се на една цивилизация Карибска общност (КАРИКОМ), в която влизат тринайсет англоезични бивши британски колонии, разгръща широка мрежа от сътрудничество, като това сътрудничество е особено интензивно в рамките на някои подгрупи. Усилията обаче да се изградят по-широки карибски организации, да се свърже карибската с англо-испанската oбщност търпят постоянен неуспех. По същия начин образуваната през 1985 г. Южноазиатска асоциация за регионално сътрудничество, включваща седем индуистки, мюсюлмански и будистки държави, се оказва почти напълно парализирана до степен да не може дори да организира съвещанията.198

Отношенията между култура и регионализъм са ясно видими във връзка с икономическата интеграция. Четирите общопризнати равнища на икономическо обвързване между страните в диапазона между най-слаба и най-силна степен на интеграция са следните:

1) зона за свободна търговия;

2) митнически съюз;

3) общ пазар;

4) икономически съюз.

Европейският съюз е стигнал най-далеч по пътя на интеграцията със своя общ пазар и с множество елементи на икономически съюз. Страните от относително хомогенния Меркосур и от Андския пакт през 1994 г. встъпиха в процес на създаване на митнически съюзи. В Азия мултицивилизационната АСЕАН едва през 1992 г. започна да върви към изграждане на зона за свободна търговия. Други мултицивилизационни икономически организации изостават още повече. До 1995 г., ако изключим донякъде НАФТА, нито една подобна организация не бе създала дори зона за свободна търговия, да не говорим за някаква по-широка форма на икономическа интеграция.

В Западна Европа и в Латинска Америка цивилизационната общност е двигател на икономическото сътрудничество и на регионалните организации. Западноевропейците и латиноамериканците добре знаят, че ги свързват много общи неща. В Източна Азия съществуват пет цивилизации (или шест, ако се включи и Русия). Следователно Източна Азия е истински тест за възможността да се разгърнат сериозни организации, които не се основават на обща цивилизация. До началото на 90-те години в Източна Азия не съществува организация за сигурност или многостранен военен съюз, които да са сравними с НАТО. През 1967 г. там бе създадена една мултицивилизационна регионална организация — АСЕАН, включваща една синоистка, една будистка, една християнска и две мюсюлмански страни-членки, като всички те бяха изправени пред сериозни предизвикателства от комунистически бунто-ве, както и пред потенциалната заплаха, идваща от Северен Виетнам и от Китай.

АСЕАН често се цитира като пример за ефикасна мултикултурна асоциация. Всъщност тя представлява пример за ограниченията на такива организации. Тя не е военен съюз. Макар нейните членки понякога да осъществяват военно сътрудничество на двустранна основа, те същевременно увеличават военните си бюджети и разширяват военния си потенциал във фрапиращ контраст със съкращаването на въоръженията в Западна Европа и в Латинска Америка. Що се отнася до икономическата област, то поначало АСЕАН има предназначението да постигне „икономическо сътрудничество, а не икономическа интеграция“, в резултат от което региона-лизмът се развива с „умерени темпове“, а до началото на XXI в. дори и не се предвижда създаването на зона за свободна търговия.199 През 1978 г. АСЕАН създаде институцията Конференция на министрите, на която министрите на външните работи от страните-членки могат да се срещат с коле-гите си от САЩ, Япония, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Южна Корея и Европейската общност. Тази конференция обаче е преди всичко форум за двустранни разговори и не е в състояние да разреши „какъвто и да било сериозен проблем на сигурността“.200 През 1993 г. АСЕАН изгради една още по-широка арена — Регионален форум, който включва страните-членки и техните партньори в диалога, плюс Русия, Китай, Виетнам, Лаос и Папуа-Нова Гвинея. Както покава самото название, тази институция е място за колективни pазговори, а не за колективни действия. Участниците използваха първото заседание през юли 1994 г., за да „сондират възгледите си по въпросите на националната сигурност“, но заредените с противоречия проблеми бяха избягвани, защото, както каза един от официалните представители, ако бъдат повдигнати такива въпроси, „засегнатите страни ще започнат да се нападат една друга“201. АСЕАН и нейните наследници свидетелстват за ограниченията, свойствени на мултицивилизационните регионални организации.

Значими източноазиатски регионални организации ще възникнат само ако има достатъчно голяма източноазиатска културна общност, на която те да се основават. Между обществата в Източна Азия несъмнено съществуват сходни неща, които ги отличават от Запада. Министър-председателят на Малайзия Махатир Мохамед твърди, че тези сходства представляват база за обвързване, и апелира за изграждане на Източноазиатски икономически клуб. Той ще включва страните от АСЕАН, Мианмар, Тайван, Хонконг, Южна Корея и — което е най-важно — Китай и Япония. Махатир посочва, че Източноазиатският икономически клуб има своите корени в общата култура. Той трябва да бъде разглеждан „не просто като географска групировка поради това, че се намира в Източна Азия, но и като културна групировка. Макар източноазиатците да са японци, корейци или индонезийци, в културно отношение те имат определени сходства помежду си… Европейците се съюзяват, съюзяват се и американците. Същото трябва да направим и ние, азиатците“. Целта на тази организация, както пояснява един от сътрудниците й, е да разширява „регионалната търговия между държавите, които имат общи неща помежду си тук, в Азия“202.

Следователно основната предпоставка за съществуването на ИАИК е, че икономиката върви след културата. Австралия, Нова Зеландия и САЩ са изключени от него, защото в културно отношение те не принадлежат към Азия. Успехът на ИАИК обаче зависи в огромна степен от участието на Япония и на Китай. Махатир настоява японците да се присъединят към Клуба. „Япония е азиатска страна. Япония е част от Източна Азия — заявява той пред японска аудитория. — Няма как да пренебрегнете този геокултурен факт. Мястото ви е тук.“203 Японското правителство обаче не е склонно да се включи в ИАИК, отчасти страхувайки се да не накърни интересите на Съединените щати, отчасти защото не е единно по въпроса дали Япония трябва да се идентифицира с Азия. Ако Япония се присъедини към ИАИК, тя ще заеме господстваща позиция в него, което по всяка вероятност ще предизвика опасения и несигурност сред членките и противоречия с Китай. В продължение на няколко години се говореше много, че Япония ще създаде азиатски „блок на йената“, който да бъде баланс спрямо Европейския съюз и НАФТА. Япония обаче е самотна държава, която има малко културни връзки със съседите си и до 1995 г. на бял свят не излезе никакъв „блок на йената“.

Макар АСЕАН да прави малки стъпки, макар блокът на йената да си остава мечта, а Япония да се колебае, икономическото взаимодействие в Източна Азия се развива с бързи темпове. Експанзията се корени в културните връзки между източноазиатските общества. Тези връзки пораждат „несекваща неформална интеграция“ на една опираща се на Китай международна икономика, сравнима в много отношения с Ханзата и „вероятно de facto водеща до китайски общ пазap“204 (вж. с 238–248). В Източна Азия, както и навсякъде другаде, културната общност е предпоставка за значима икономическа интеграция.

Краят на Студената война стимулира усилия за създаването на нови и за съживяването на стари регионални икономически организации. Успехът на тези усилия в огромна степен зависи от културната хомогенност на съответните държави. Планът на Шимон Перес от 1994 г. за общ пазар в Близкия изток вероятно дълго време ще си остане „мираж в пустиня“. Както заявява един арабски политик, „арабският свят изпитва потребност от институция или от банка за раз-витие, в които участва Израел.“205 Асоциацията на карибски-те държави, създадена през 1994 г., за да свърже КАРИКОМ с Хаити и с испаноезичните страни от региона, не проявява особена готовност да преодолее лингвистичните и културните различия на разнородните си страни-членки, изолацио-низма на бившите британски колонии и тяхната несъмнена ориентация към Съединените щати.206 От друга страна, уси-лията на по-хомогенни в културно отношение организации се радват на успех. Макар и разделени по субцивилизационни линии, през 1985 г. Пакистан, Иран и Турция възстановиха създадената през 1977 г. и почти забравена Регионална организация за развитие, преименувайки я в Организация за икономическо сътрудничество. В резултат на това бяха сключени споразумения за намаляване на митническите тарифи и за редица други мерки, а през 1992 г. ОИС бе разширена, включвайки още Афганистан и шестте мюсюлмански бивши съветски републики. Междувременно петте средноазиатски бивши съветски републики постигнаха през 1991 г. принципно споразумение за създаването на общ пазар, а през 1994 г. двете най-големи държави — Узбекистан и Казахстан — подписаха споразумение за „свободно движение на стоки, услуги и капитал“ и за координирането на тяхната фискална, монетарна и митническа политика. През 1991 г. Бразилия, Аржентина, Уругвай и Парагвай се обединиха в Меркосур, с цел да изпреварят нормалните етапи на икономическата интеграция, и през 1995 г. вече създадоха частичен митнически съюз. През 1990 г. пребивавалият в дълъг застой Централноамерикански общ пазар създаде зона за свободна търговия, а през 1994 г. не по-малко пасивната дотогава Андска група основа митнически съюз. През 1992 г. Вишеградските страни (Полша, Унгария, Чехия и Словакия) постигнаха споразумение да изградят Централноевропейска зона за свободна търговия, a през 1994 г. ускориха темповете за нейната реализация.207

Разрастването на търговските отношения върви след икономическата интеграция и през 80-те и в началото на 90-те години вътрешнорегионалната търговия придобива все по-голямо значение в сравнение с междурегионалната. През 1980 г. търговията в рамките на Европейската общност съставлява 50,6% от цялата търговия на общността, а през 1989 г. тя нараства до 58,9%. Сходни процеси на акцент върху вътрешнорегионалната търговия настъпват в Северна Америка и в Източна Азия. В Латинска Америка създаването на Меркосур и съживяването на Андския пакт в началото на 90-те години стимулира подем във вътрешнорегионалната търговия, като търговията между Бразилия и Аржентина нарасна трикратно, докато търговията между Колумбия и Венецуела се увеличи четири пъти през периода 1990–1993 г. През 1994 г. Бразилия замени Съединените щати като основен търговски партньор на Аржентина. Създаването на НАФТА бе придружено от значимо увеличение на търговията между Мексико и Съединените щати. Търговията в границите на Източна Азия също се разрасна по-бързо от междурегионалната търговия, но по-нататъшната й експанзия бе блокирана от японската политика на затворените пазари. От друга страна, търговията между страните от китайската културна зона (АСЕАН, Тайван, Хонконг, Южна Корея и Китай) нараства от по-малко от 20% от цялата търговия в региона през 1970 г. па почти 30% през 1992 г., докато делът на Япония в тази търговия намалява от 23% на 13%. През 1992 г. експортът на страните от китайската зона в другите зони надвишава както експорта им в САЩ, така и общия им експорт за Япония и в страните от Европейската общност.208

Като уникално общество и уникална цивилизация Япония е изправена пред затруднения да развива икономическите си връзки с Източна Азия и да преодолее икономическите различия в отношенията си със САЩ и с Европа. Колкото и силни търговски и инвестиционни връзки да изгражда Япония с останалите източноазиатски страни, културните й различия с тези страни и най-вече с техните предимно китайски икономически елити й пречат да създаде ръководена от нея икономическа групировка, подобна на НАФТА или на Европейския съюз. Същевременно нейните културни различия със Запада изострят неразбирателството и противоречията в икономическите й отношения със САЩ и с Европа. Ако, както изглеждa, икономическата интеграция действително зависи от културната общност, Япония като самотна в културно отношение страна може да има самотно икономическо бъдеще.

В миналото формите на търговия между държавите следват и се успоредяват с моделите на съюзи между нациите.209

В изграждащия се понастоящем свят формите на търговия в решаваща степен ще се влияят от културните образци. Бизнесмените сключват сделки с хора, които могат да разбират и на които се доверяват; държавите прехвърлят суверенитетa си на международни асоциации, състоящи се от държави със сходна нагласа, които те разбират и на които се доверяват. Икономическото сътрудничество се корени в културната общност.

Структурата на цивилизациите

По време на Студената война държавите влизаха в отношения с двете свръхсили в качеството си на съюзници, сателити, клиенти, съответно като неутрални или като необвързани страни. В света след Студената война страните влизат в отношение с цивилизациите като страни-членки, страни-ядра, самотни страни, страни в разлом и раздвоени страни. Подобно на племената и на нациите цивилизациите имат поли-тически структури. Страна-членка е държава, която в културно отношение напълно се идентифицира с дадена цивили-зация, така както Египет се идентифицира с арабо-ислямската цивилизация, а Италия — с европейско-западната цивилизация.

Дадена цивилизация може също да включва хора, които споделят нейната култура и се идентифицират с нея, но живеят в държави, доминирани от представители на друга цивилизация. Обикновено цивилизациите имат един или по-вече центрове, смятани от техните членове за източник или източници на културата на тази цивилизация. Тези източници често са разположени в държавата-ядро (или държавите-ядра) на цивилизацията, т. е. в нейната най-могъща и централна в културно отношение държава или държави.

Броят и ролята на държавите-ядра варира при различните цивилизации и може да се променя с времето. Японската цивилизация почти изцяло съвпада с единствената нейна държава-ядро. Синоистката, православната и индуистката цивилизация имат по една доминираща държава-ядро, страни-членки и хора, свързани с тези цивилизации, но населяващи страни, управлявани от хора, принадлежащи към други цивилизации (задокеанските китайци, руснаците от „близката, чужбина“, тамилите от Шри Ланка). В историческо отношение Западът винаги е имал няколко държави-ядра; сега тези ядра са две — Съединените щати и франко-германското ядро в Европа, като Англия си остава допълнителен център на сила, флуктуиращ между двете. Ислямът, Латинска Америка и Африка нямат държави-ядра. Това отчасти се дължи на империализма на западните сили, които си поделят Африка, Близкия изток, а по-рано, макар и не в такава степен, Латинска Америка.

Липсата на ислямска държава-ядро поставя сериозни проблеми както пред мюсюлманските, така и пред немюсюлманските общества — това ще бъде предмет на обсъждане в Глава 7. Що се отнася до Латинска Америка, Испания вероятно би могла да се превърне в държава-ядро на испаное-зична или дори на иберийска цивилизация, но нейните лидери съзнателно избират тя да бъде страна-членка на европейската цивилизация, поддържайки същевременно културни връзки с бившите си колонии. Размерът, ресурсите, населението, военният и икономическият потенциал на Бразилия й позволяват да бъде лидер на Латинска Америка и тя вероятно ще стана лидер. За Латинска Америка обаче Бразилия е това, което е Иран за исляма. Въпреки че разполага с всички възможности да стане държава-ядро, субцивилизационните различия (религиозни в Иран и езикови в Бразилия) пречат на страната да поеме тази роля. По такъв начин в Латинска Америка има няколко държави — Бразилия, Мексико, Венецуела и Аржентина, — които си сътрудничат и съперничат за лидерство. Латиноамериканската ситуация се усложнява от факта, че Мексико полага усилия да се предефинира от латиноамериканска в северноамериканска държава, път, който могат да поемат Чили и други страни. В крайна сметка латиноамериканската цивилизация би могла да се присъедини към тризъбеца на западната цивилизация и да се превърне в неин вариант.

Способността на която и да е потенциална държава-ядро да се превърне в лидер на Африка на юг от Сахара е ограничена от разделението на френскоезични и англоезични страни. За известно време Брегът на слоновата кост бе държава-ядро на франкофонска Африка. До голяма степен обаче дър-жавата-ядро на франкофонска Африка е била винаги Франция, която след обявяването на независимост от страна на бившите колонии поддържа с тях тесни икономически, военни и политически връзки. И двете африкански страни, които най-вече отговарят на условията да станат държави-ядра, са англоезични. Размерът, ресурсите и разположението на Нигерия я правят потенциална държава-ядро, но междуцивилизационната й хетерогенност, масовата корупция, политическата нестабилност, репресивният режим и икономическите трудности сериозно ограничават способността й да изпълнява тази роля, въпреки че понякога тя се вживява в нея. Мирният и постигнат в резултат на преговори преход на Южноафриканската република от апартейд към демокрация, нейната индустриална мощ, по-високото равнище на икономическо развитие в сравнение с останалите африкански страни, военният й потенциал, природните й ресурси и нейната добре разработена система на политическо участие на представители както на бялата, така и на черна раса — всичко това откроява ЮАР като лидер на Южна Африка, като възможен лидер на англоезична Африка и вероятно като лидер на цялата част от Африка, разположена ка юг от Сахара.

Самотната страна не е свързана в културна общност с други общества. Етиопия например е изолирана в културно отношение поради доминиращия в нея език — амхарският, със собствена етиопска писменост; поради господстващата религия — коптската православна религия; поради имперската си история; както и поради религиозното й различие от съседските, предимно мюсюлмански народи. Макар елитът на Хаити традиционно да поддържа културни връзки с Франция, креолският език, религията вуду, произходът на населението от разбунтували се роби и бруталната й история — всичко това, взето заедно, превръща тази страна в самотна. „Всяка нация е уникална — отбелязва Сидни Минц, — но Хаити е самостоятелна категория.“ В резултат на това по време на хаитянската криза през 1994 г. латиноамериканските държави не разглеждат Хаити като проблем на Латинска Америка и не желаят да приемат бежанци оттам, въпреки че приемат кубински бежанци. Както заяви новоизбраният президент на Панама, „Латинска Америка не причислява Хаити към латиноамериканските страни. Хаитяните говорят различен език. Имат различни етнически корени, различна култура. Като цяло те са съвършено различни“. В не по-малка степен Хаити е чужда и на англоезичните черни държави от Карибите.

Хаитяните, посочва един наблюдател, „са точно толкова далечни за човек от Гренада или от Ямайка, колкото и за американците от Айова или Монтана. Хаити, «съседът, който никой не желае», е истинска държава без родствени корени“210.

Най-важната самотна държава е Япония. Никоя друга страна не споделя характерната й култура, а японските мигранти са или незначителен брой, или са асимилирани от културите на съответните страни (напр. американските японци). Самотата на Япония още повече се подсилва от факта, че нейната култура е много партикуларистична и не е свързана с нито една потенциално универсална религия (християнство, ислям) или идеология (либерализъм, комунизъм), която да бъде експортирана в други общества и по този начин да се изгради културна връзка с хората от тези общества.

Почти всички страни са хетерогенни в смисъл, че включват две или повече етнически, расови и религиозни групи. Много страни са разделени поради това, че различията и конфликтите между тези групи играят важна роля в политиката на съответната страна. Дълбочината на това разделение обикновено варира с времето. Дълбокото разделение в дадена страна може да доведе до масово насилие или да застраши самото й съществуване. Последната заплаха, както и движенията за автономия или за отцепване най-вероятно биха се появили, когато културните различия съвпадат с различия в географското местоположение. Ако култура и география не се препокриват, те могат насилствено да бъдат доведени до съвпадане чрез геноцид или чрез насилствено изселване.

Страни, в които има характерни културни групировки, принадлежащи към една и съща цивилизация, могат да бъдат дълбоко разделени или чрез фактическо обособяване (Чехословакия), или чрез надвисналата опасност от такова обособяване (Канада). Дълбоко разделение обаче е много по-вероятно да настъпи в страна на разлом, в която големи групи от населението принадлежат към различни цивилизации. Подобни разделения и придружаващите ги напрежения възникват често, когато мажоритарната група, принадлежаща към дадена цивилизация, се опитва да дефинира държавата като свой политически инструмент и да й наложи своя език, своята религия и своите символи, нещо, което индусите, синхалите и мюсюлманите се опитват да постигнат в Индия, Шри Ланка и Малайзия.

Страни на разлом, които териториално са разположени върху пропасти, разделящи цивилизациите, са изправени пред особено тежки проблеми по поддържане на единството си. Гражданската война в Судан между мюсюлманите от Се-вера и предимно християнското население на Юга продължава десетилетия. Подобно цивилизационно разделение тегне като прокоба над нигерийската политика в продължение на също толкова дълъг период и провокира една голяма война за отцепване плюс серия от преврати, бунтове и други прояви на насилие. В Танзания християнско-анимистката основна част на страната и арабо-мюсюлманският Занзибар се развиват разнопосочно и в много отношения са две отделни страни, като през 1992 г. Занзибар тайно се присъедини към Организацията „Ислямска конференция“, а през следващата година бе принуден от Танзания да се оттегли.211 Същото разделение на християни и мюсюлмани създава напрежения и конфликти в Кения. На Африканския рог преобладаващо християнска Етиопия и предимно мюсюлманска Еритрея cе разделиха през 1993 г. В Етиопия обаче остана значително мюсюлманско малцинство от народността оромо. Други страни, в които съществува цивилизационен разлом, са:

Индия (мюсюлмани и индуси), Шри Ланка (синхали, будисти, тамили и индуисти), Малайзия и Сингапур (китайци и малайски мюсюлмани), Китай (хански китайци, тибетски будисти, тюркски мюсюлмани), Филипините (християни и мюсюлмани) и Индонезия (мюсюлмани и тиморски християни). Разделителният ефект на линиите на цивилизационен разлом е най-очевиден в онези мозаечни страни, които по времето на Студената война са били удържани в единство благодарение на авторитарните комунистически режими, легитимирани от идеологията на марксизма-ленинизма. С рухването на комунизма културата заменя идеологията като магнит на привличане и отблъскване, като Югославия и Съветският съюз се разцепват и пораждат нови формирования на цивилизационна основа: балтийски страни (протестанти и католици), православни и мюсюлмански републики в пределите на бившия Съветски съюз; католическите Словения и Хърватска; отчасти мюсюлманската Босна и Херцеговина и православните Сърбия, Черна гора и Македония в границите на бившата Югославия. Там, където тези формирования наследници все още обхващат различни цивилизационни гpупи, се развиват разделения от втора степен. Босна и Херцеговина бе разделена чрез война на сръбски, мюсюлмански и хърватски сектори, а сърбите и хърватите водиха сражения помежду си в Хърватска. Съхраненият досега мир в албанско-мюсюлманското Косово в пределите на славянска православна Сърбия е твърде нестабилен, а нараства и напрежението между албанското мюсюлманско малцинство и православното мнозинство в Македония. Много бивши съветски републики също обитават цивилизационни разломи отчасти поради това, че съветската държава начерта границите по такъв начин, че да създаде разединени републики; така руската част на Крим премина към Украйна, арменският Нагорни Карабах — към Азербайджан. В Русия има няколко относително малобройни мюсюлмански малцинства, най-вече в Северен Кавказ и в Поволжието. В Естония, Латвия и Казахстан има значителни руски малцинства, също до голяма степен продукт на съветската политика. Украйна е разделена на униатска украиноезична западна част и православна рускоезична източна част.

В страните на разлом големи групи от две или повече ци-вилизации всъщност заявяват: „Ние сме различни народи и местата ни са на различни територии.“ Силите на отблъскване ги разделят и те гравитират към цивилизационните магнити на други общества. За разлика от това в раздвоената страна има една доминираща култура, която я свързва с определена цивилизация, но нейните лидери искат да я прехвърлят към друга цивилизация. Всъщност те казват: „Ние сме един народ и населяваме една територия, но искаме да живеем на друго място.“ За разлика от хората в страни на разлома хората от разединените страни са съгласни по това кои са те, но имат несъгласия по въпроса коя е тяхната действителна цивилизация. Типичен е случаят, когато мнозинството от политическите лидери на дадена страна възприема кемалистка стратегия и решава, че тяхното общество трябва да отхвърли своята незападна култура и незападните си институции, да се присъедини към Запада и едновременно да се модернизира и позападни. От времето на Петър Велики насам Русия е раздвоена страна, разделена по въпроса дали е част от западната цивилизация, или е ядро на съвсем различна евразийска православна цивилизация. Страната на Мустафа Кемал Ататюрк, разбира се, е класически пример за раздвоена страна, която от 20-те години на нашия век се опитва да се модернизира, да се позападни и да се превърне в част от Запада. След като в продължение на два века Мексико се определя като латиноамериканска страна в противовес на САЩ, през 80-те години лидерите на тази държава я превръщат в раздвоена страна, опитвайки се да я предефинират като северноамериканско общество. За разлика от тях през 90-те години австра-лийските политически лидери се опитват да откъснат страна-та си от Запада и да я превърнат в част от Азия, създавайки по такъв начин обратен вариант на раздвоена страна. Два феномена отличават раздвоените страни. Техните лидери ги разглеждат като „мост“ между две култури, а наблюдателте ги описват като страни с две лица. „Русия гледа на запад и на изток“; „Турция: Изтокът или Западът, кое е по-доброто?“; „Австралийският национализъм: разделена лоялност“ — това са типичните рубрики, под които могат да бъдат подведени проблемите около идентичността на раздвоените страни.212

Раздвоените страни: провалът на цивилизационното преместване

Необходими са най-малко три предпоставки, за да може една раздвоена страна успешно да предефинира своята цивилизационна идентичност. Първо, политическият и икономическият елит на страната трябва като цяло да бъде ентусиазиран от идеята и да подкрепя този ход. Второ, обществото трябва поне да бъде склонно да се примири с предефинирането на идентичността. Трето, доминиращите елементи в цивилизацията домакин (най-често това се оказва Западът) трябва да са склонни да приемат обърналата се в нова вяра страна. Процесът на предефиниране на идентичността е дълъг, с прекъсвания и болезнен в политическо, социално, институционно и културно отношение. Освен това до днес няма случаи на неговото реализиране.

Русия. През 90-те години на XX в. Мексико вече е раздвоена страна от няколко години, Турция — от няколко десетилетия. За разлика от тях Русия е раздвоена страна в продължение на няколко века и в противоположност на Мексико или на републиканска Турция тя е същевременно страна-ядро на голяма цивилизация. Ако Турция или Мексико успешно се предефинират като членки на западната цивилизация, отражението на този факт върху ислямската или латиноамериканската цивилизация ще бъде слабо или умерено. Ако Русия се присъедини към Запада, православната цивилизация ще престане да съществува. Разпадането на Съветския съюз отново разпали между руснаците дебати по централния въпрос за връзката Русия-Запад.

Отношенията на Русия със западната цивилизация минават през четири етапа. През първия етап, продължил до възцаряването на Петър Велики (1689–1725), Киевска Рус и Московското княжество съществуват независимо от Запада и имат съвсем ограничени контакти със западноевропейските общества. Руската цивилизация се развива като наследник на византийската, а после в продължение на двеста години (от средата на XIII до средата на XV в.) тя е под монголско господство. Русия не преживява или преживява в незначителна степен съществените исторически явления, протекли в западната цивилизация: римския католицизъм, феодализма, Ренecaнca, Реформацията, презокеанската експанзия и колонизация, Просвещението и формирането на национална държава. Седем от осемте описани в предишните глави отличителни характеристики на западната цивилизация — религията, езиците, разделянето на държава и църква, принципът на правото, социалният плурализъм, представителните органи и индивидуализмът — са почти непознати за руския опит. Единственото изключение е класическото наследство, което обаче достига до Русия през Византия и поради това е твърде различно от непосредствено пренесеното от Рим в Запада наследство. Руската цивилизация е продукт на местни усло-вия, породили Киевската Рус и Московското княжество, на значителното византийско влияние и на продължително монголско владичество. Тези влияния формират общество и култура, които твърде малко приличат на развитите в Западна Европа под въздействие на съвсем различни сили.

В края на XVII в. Русия е не само различна от Европа, но тя е и много изостанала в сравнение с нея, нещо, за което Петър Велики си дава сметка след обиколката на континента през 1697–1698 г. Той е решен едновременно да модернизира и да позападни своята страна. При завръщането си в Москва първото нещо, което Петър I прави, за да придаде на хората си европейски облик, е да обръсне брадите на болярите и да им забрани да носят дългите кафтани и конусообразните шапки. Въпреки че Петър не отменя кирилицата, той я реформира и опростява, като същевременно въвежда редица западни думи и фрази. Най-голямо значение обаче той придава на развитието и модернизацията на руските военни сили, като създава флот, въвежда задължителна военна повинност, изгражда отбранителна промишленост, основава инженерни училища, изпраща хора да се обучават на Запад и внася от Запада най-модерната за времето си технология, свързана с въоръжаването, корабите и корабостроенето, мореплаването, бюрократичната администрация и други неща от първостепенна важност за военната ефективност. За да ocигури средства за тези нововъведения, той въвежда драстични промени в данъчната система, а в края на царуването си pеорганизира структурата на управление. Твърдо решен да превърне Русия не просто в европейска сила, а в главната европейска сила, той напуска Москва, изгражда новата столица Санкт Петербург и повежда Великата северна война срещу Швеция, за да утвърди Русия като доминираща сила в pайона на Прибалтика и да демонстрира присъствие в Европа. Опитвайки се да модернизира и позападни страната си обаче, Петър същевременно усилва азиатските черти на Pусия, като усъвършенства деспотизма и елиминира всякакъв потенциален източник на социален или политически плурализъм.

Руското болярство никога не е било особено силно. Петър обаче още повече намалява влиянието му, разширявайки редиците на болярите на царска служба и установявайки йерархия, основана на заслуги, а не на права по рождение или на социално положение. Болярите, също като селяните, са набирани на държавна служба, като по този начин се създава „раболепната аристокрация“, която по-късно разгневява маркиз Дьо Кюстин.213 Автономията на крепостните селяни бива съществено ограничена, като те още по-здраво се закрепостяват към земята и към господаря си. Православната църква, която винаги се е намирала под силния контрол на държавата, бива реорганизирана и подчинена на синод, директно назначаван от царя. На царя също така се дава правото да определя своя наследник, без да се съобразява със съществуващата практика или наследствените права. Въвеждайки тези промени, Петър определя и олицетворява тясната връзка в Русия между модернизация и позападняване, от една страна, и деспотизъм, от друга. Следвайки Петровия модел, Ленин и Сталин, а в по-малка степен Екатерина II и Александър II, също се опитват по различни начини да модернизират и да позападнят Русия и да засилят автократичната власт. Поне до 80-те години на XX в. демократизаторите на Русия са прозападно настроени, но прозападно настроените не са истински демократизатори. Урокът, на който ни учи руската история, е, че централизирането на властта е предпоставка за социална и икономическа реформа. В края на 80-те години привържениците на Горбачов горчиво съжаляваха за неспособността да си дадат сметка за този факт, подценявайки породените от гласността препятствия за икономическа либерализация.

Петър постигна по-голям успех в начинанието си да направи Русия част от Европа, отколкото да направи Европа част от Русия. За разлика от Османската империя Руската империя се приема за важен и легитимен участник в европейската международна система. Във вътрешнополитически аспект реформите на Петър довеждат до някои промени, но обществото си остава хибридно. С изключение на малоброен елит, руското общество си остава под влиянието на азиатски и византийски нрави, институции и вярвания и се възприема по този начин и от европейците, и от руснаците. Както отбелязва Дьо Местр, „под кожата на всеки руснак се крие татарин“. Петър създава разединена страна и в течение на целия XIX в. славянофили и прозападно настроените хорово оплакват тази нещастна държава, но са яростни противници относно това дали да сложат край на мъките, като напълно позападнят страната си, или като отстранят всяко европейско влияние и се върнат към истинската душа на Русия. Прозападно настроеният интелектуалец като Чаадаев твърди, че „слънцето е слънце на Запада“, а Русия трябва да оползотвори светлината за да освети и да промени своите традиционни институции. Славянофил като Данилевски с думи, които могат да се чуят и през 90-те години на XX в., отхвърля усилията за европеизиране като „изкривяващи живота на хората и подменящи неговите форми с несвойст-вени чужди форми“, като „заемащи чужди институции и при-саждащи ги на руска почва“ и „разглеждащи вътрешните и външните отношения и проблеми на руския живот от чужда, европейска гледна точка, като ги съзерцават през стъкло, пригодено към европейското възприятие“.214 В по-нататъшната руска история Петър I се превръща в герой за прозападно на-строените и в сатана за техните опоненти, засвидетелствувано в най-радикална степен от евразийски ориентираните интелектуалци през 20-те години на XX век, които го заклеймяват като предател и възхваляват болшевиките, че отхвърлят позападняването, отправят предизвикателство срещу Европа и че преместват столицата отново в Москва.

Болшевишката революция поставя началото на трети етап в отношенията между Русия и Запада, който е съвършено различен от съществувалата в продължение на два века фаза на амбивалентност. Тази революция поражда политико-икономическа система, която не би могла да съществува на Запад, в името на създадена от Запада идеология. Славянофилите и прозападно настроените спореха дали Русия трябва да бъде различна от Запада, без да изостава от него. Комунистите намират блестящо разрешение на този въпрос: Русия са различава от Запада и е фундаментално противоположна на него, защото е по-напреднала. Тя поема водеща роля в пролетарската революция, която в крайна сметка ще залее целия свят. Русия олицетворява не изостаналото азиатско минало, а прогресивното съветско бъдеще. Всъщност революцията позволява на Русия да надскочи Запада, като се диференцира от него не защото „вие сте различни от нас и ние няма да бъдем като вас“, както проповядват славянофилите, а поради това „че ние сме различни и в крайна сметка вие ще станете като нас“, както гласи посланието на комунистическия интернационал.

Но в същото време, в което комунизмът позволява на съветските лидери да се разграничават от Запада, той гради силни връзки със Запада. Маркс и Енгелс са германци; по-голямата част от привържениците на техните възгледи в края на XIX и в началото на XX в. са западноевропейци; към 1910 г. много професионални съюзи, социалдемократически и работнически партии в западните общества са свързани с тази идеология и благодарение на нея придобиват все по-голямо влияние в европейската политика. След болшевишката революция левите партии се разцепват на комунистически и социалистически, като и двата типа партии в редица случаи са значителна сила в европейските страни. В по-голямата част от Запада марксистката перспектива придобива доминираща роля: на комунизма и на социализма се гледа като на вълната на бъдещето и те широко се възприемат по един или друг начин от политическите и интелектуалните елити. Така дискусията в Русия между славянофилите и прозападно настроените за бъдещето на страната се подменя с дискусия в Европа между десницата и левицата за бъдещето на Запада и за това дали Съветският съюз олицетворява това бъдеще. След Втората световна война мощта на Съветския съюз усилва привлекателността на комунизма както на Запад, така и най-вече в онези незападни цивилизации, които се противопоставят на Запада. В желанието си да се харесат на Запада елитите на намиращите се под негово влияние незападни общества избират реториката на самоопределението и демокрацията; а онези, които търсят конфронтация със Запада, призова-ват към революция и национално освобождение.

Възприемайки западна идеология и използвайки я като предизвикателство срещу Запада, в известен смисъл руснаците се доближават повече и се обвързват по-тясно с него, отколкото когато и да е било в предишната си история. Макар идеологиите на либералната демокрация и на комунизма съществено да се различават, в известен смисъл и двете страни говорят на един и същи език. Рухването на комунизма и на Съветския съюз прекратява това политико-идеологическо взаимодействие между Запада и Русия. Западът се надяваше и вярваше, че в резултат от това ще се стигне до триумф на либералната демокрация в цялата бивша съветска империя. Уви, не бе писано да стане така. Към 1995 г. бъдещето на либералната демокрация в Русия и в останалите православни държави е несигурно. Освен това, щом руснаците престанаха да се държат като марксисти и започнаха да бъдат руснаци, пропастта между Русия и Запада се разшири. Конфликтът между либералната демокрация и марксизма-ленинизма беше конфликт между идеологии, които независимо от големите си различия бяха модерни и светски и очевидно имаха за общи крайни цели свободата, равенството и материалното благополучие. Един западен демократ можеше да спори със съветски марксист. За него обаче би било невъзможно да спори с руски православен националист.

През съветската епоха борбата между славянофилите и прозападно настроените бе прекратена, тъй като и хора като Солженицин, и хора като Сахаров се опълчиха срещу комунистическата идеология. С рухването на тази идеология споровете около истинската идентичност на Русия избухнаха наново с пълна сила. Трябва ли Русия да възприеме западните ценности, институции и практики и да се опита да стане част от Запада? Или може би Русия олицетворява характерна православна и евразийска цивилизация, различна от Запада и поела уникалната мисия да свърже Европа и Азия? Както интелектуалният и политическият елит, така и най-широките обществени кръгове се оказаха радикално разделени по тези въпроси. От едната страна на водораздела са прозападно настроените, „космополитите“ или „атлантиците“, а от другата — наследниците на славянофилите, окачествявани като „националисти“, „евразийци“ или „державники“ (т. е. привърженици на силната държава).215

Основните различия между тези групи са свързани с външната политика и в по-малка степен с икономическата реформа и държавната структура. Мненията варират от единия полюс до другия. На едната страна на спектъра са групирани тези, които изразяват „новото мислене“, олицетворявано от Горбачов и въплътено в неговата цел за създаване на „общ европейски дом“, както и мнозина от най-близките съветници на Елцин, обединени около желанието му Русия да стане „нормална държава“ и да бъде приета като осми член в клуба на най-напредналите индустриални демокрации. По-умерените националисти като Сергей Станкевич твърдят, че Pyсия трябва да отхвърли „атлантическия“ курс и да приеме като приоритет закрилата на руснаците в други държави, да акцентира върху отношенията си с тюркските и мюсюлманските държави и да предприеме „значително преразпределение на ресурсите, опциите и интересите си в полза на Азия или поне да ги ориентира в източна посока“216. Хора с подобни убеждения критикуват Елцин, че подчинява интересите на Русия на интересите на Запада, че отслабва руската военна мощ, че не успява да подкрепя традиционните приятелски държави като Сърбия и за това, че тласка икономическите и политическите реформи във вредна за руския народ посока. Показателна за тази тенденция е подновената популярност на идеите на Пьотр Савицки, който през 20-те години поддържа схващането, че Русия е уникална евразийска цивилизация.

По-крайните националисти се разделят между лагерите на руските националисти като Солженицин, които се изказват за една Русия, обединяваща всички руснаци заедно с тясно свързаните с нея православни Беларус и Украйна, но без каквито и да било други страни, и на имперските националисти като Владимир Жириновски, който желае да възстанови съветската империя и военната мощ на Русия. Хората от последната група понякога са антисемитски и антизападно настроени и искат да пренасочат външната политика на Русия на изток и на юг — или за да се установи господство над мюсюлманския Юг (към което призовава Жириновски), или за да се постигне сътрудничество с мюсюлманските държави и с Китай срещу Запада. Националистите също се изказват за много по-широка подкрепа на сърбите във войната им срещу мюсюлманите,. Различията между космополитите и националистите в институционно отношение се изразяват от позициите на руското външно министерство и на военните. Те също така намират израз в люшканията на Елциновата външна политика и на политиката му на национална сигурност веднъж в една, а после в друга посока.

Народът на Русия също е разделен по подобие на руските елити. Едно демоскопско изследване от 1992 г. върху извадка от 2069 руски евреи установява, че 40% от тях са „отворени към Запада“, 36% са „затворени към Запада“, а 24% са „неопределили се“. По време на парламентарните избори през декември 1993 г. реформистките партии спечелиха 34,2% от гласовете, антиреформистките и националистическите партии — 43,3%, а центристките партии — 13,7%.217 По същия начин по време на президентските избори през 1996 г. руският народ отново е разделен, като около 43% поддържат кандидата на Запада Елцин и другите кандидати реформатори, а 52% гласуват за кандидатите националисти и комунисти. По основния въпрос за идентичността си Русия от 90-те години определено си остава раздвоена страна, като дуализмът между прозападно настроените и славянофилите продължава да бъде „неотстранима черта от… националния характер“.218

Турция. Чрез внимателно калкулирана поредица от реформи през 20-те и 30-те години на XX в. Мустафа Кемал Ататюрк се опитва да откъсне народа си от неговото османско и мюсюлманско минало. Основните принципи или „шестте стрели“ на кемализма са популизъм, републиканство, национализъм, секуларизъм, етатизъм и реформаторство. Отхвърляйки идеята за многонационална империя, Кемал се стреми да създаде хомогенна национална държава, като в хода на осъществяването на идеята си прогонва и избива арменците и гърците.

След това той отстранява султана от власт и установява републиканска система от западен тип. Той премахва халифата — централния източник на религиозната власт, слага край на традиционното образование и на намесата на духовенството в него, закрива автономните религиозни училища и колежи и установява единна светска система на държавно образование, преустановява съществуването на религиозните съдилища, прилагащи ислямското право, и въвежда нова правна система, основана на швейцарския граждански кодекс. Освен това той заменя традиционния с грегориански календар и официално лишава исляма от ролята му на държавна религия. Следвайки Петър Велики, Кемал забранява носенето на фес, тъй като той е символ на религиозната традиция, насърчава носенето на шапки и издава декрет за използването на латинската на мястото на арабската азбука. Последната реформа е от фундаментално значение. „Тя поставя почти непреодолимо препятствие пред достъпа на младите поколения, получили образованието си на латиница, до огромната маса традиционна литература; тя поощрява изучаването на европейски езици и до голяма степен помага да се реши проблемът с грамотността.“219 След като предефинира националната, политическата, религиозната и културната идентичност на турския народ, през 30-те години Кемал енергично се стреми да ускори икономическото развитие на Турция. Позападняването върви ръка за ръка с модернизацията и се използва като средство за постигането й. Турция запазва неутралитет по време на гражданската война на Запада в периода между 1939 г. и 1945 г. След войната обаче тя се стреми още по-решително да се идентифицира със Запада. Открито следвайки западни модели, тя преминава от еднопартийно управление към партийна система с много конкуренти. Турция лобира за членство в НАТО и е приета в организацията през 1952 г., утвърждавайки се по този начин като членка на свободния свят. Пристигат милиарди долари западна икономическа и военна помощ; нейните военни сили получават западна подготовка и екипировка и са интегрирани в командната структура на НАТО. Турция предоставя военни бази на Съединените щати. Западът гледа на нея като на свой източен защитен вал, предотвратяващ съветската експанзия към Средиземноморието, Близкия изток и Персийския залив. Обвързването на турците със Запада и тяхното идентифициране с него се отхвърля от незападните необвързани страни по време на Конференцията в Бандунг през 1955 г., а ислямските страни го атакуват като богохулно.220

След приключването на Студената война преобладаващата част от турския елит си остана привърженик на тезата, че Турция принадлежи към Запада и към Европа. Продължителното членство в НАТО за тях е крайно необходимо, тъй като то осигурява тясна организационна връзка със Запада и е необходимо условие за поддържане на баланс в отношенията с Гърция. Обвързването на Турция със Запада обаче, изразено най-вече чрез членството й в НАТО, е продукт на Студената война. Нейният край отстранява основната причина за това обвързване и довежда до отслабване и предефиниране на тази връзка. Турция вече не е необходима на Запада в качеството си на защитен вал срещу голямата заплаха от Север, а по-скоро представлява партньор за справяне с по-малките заплахи, идващи от Юг, какъвто е случаят с войната в Персийския залив. В тази война Турция оказа решаваща подкрепа на коалицията срещу Саддам Хюсеин, като затвори минаващия през нейна територия петролопровод, чрез който иракският петрол достига Средиземноморието, и като разреши американски самолети да излитат срещу Ирак от военни бази в Турция. Тези решения на президента Йозал обаче предизвикаха сериозни критики в Турция, довели до оставките на външния министър, министъра на отбраната и началника на генералния щаб, и големи демонстрации срещу тясното сътрудничество между Йозал и Съединените щати. Впоследствие както президентът Демирел, така и министър-председателката Чилер настояват за бързо премахване на санкциите срещу Ирак, които стоварват значително бреме и върху Турция.221 Готовността на Турция да си сътрудничи със Запада за справяне с ислямските заплахи, идващи от юг, е по-колеблива от готовността й да застане до Запада срещу съветската заплaxa. Фактът, че по време на кризата в Персийския залив традиционният съюзник на Турция — Германия, се противопостави на разглеждането на евентуална иракска ракетна атака срещу Турция като атака срещу НАТО, показва също така, че Турция не може да разчита на западна подкрепа при заплахи от Юг. Конфронтацията срещу Съветския съюз от периодa на Студената война не постави въпроса за цивилизацион-ната идентичност на Турция, докато отношенията с арабските страни от периода след Студената война повдигат този въпрос.

От 80-те години насам вероятно първостепенната външнополитическа цел на прозападно ориентирания елит на Турция е осигуряване на членство в Европейския съюз. Турция официално подаде кандидатурата си за членство през април 1987 г. През декември 1989 г. тя получи отговор, че членството й няма да се обсъжда преди 1993 г. През 1994 г. EС одобри кандидатурите на Австрия, Финландия, Швеция и Норвегия и вече се оформи широко разпространено очакване, че през следващите години ще се приеме положително решение относно кандидатурите на Полша, Унгария и Чешката република, а по-късно вероятно и на Словения, Словакия и Балтийските републики. Турците бяха особено разочаровани, че отново Германия, най-влиятелният член на Европейския съюз, не подкрепя активно тяхната кандидатура и вместо това дава предимство на централноевропейските страни.222 Под натиска на Съединените щати Европейският съюз сключи митническа спогодба с Турция, но пълноправното членство си остава далечна и съмнителна възможност. Защо бе игнорирана Турция и защо тя винаги си остава в края на опашката? Официално европейските държавници се позовават на ниското икономическо развитие на Турция и на по-малкото (в сравнение със скандинавските страни) зачитане на човешките права. На четири очи както европейците, така и турците са съгласни, че истинските причини се крият в ожесточената съпротива на Гърция и най-вече в обстоятелството, че Турция е мюсюлманска страна. Европейските държави не желаят да се изправят пред възможността да отворят границите си за имиграция от страна с повече от 60 милиона мюсюлмани и с голяма безработица. И което е още по-важно, те си дават сметка, че в културно отношение турците не принадлежат към Европа. Както заявява през 1992 г. пpeзидентът Йозал, лошата репутация на Турция по отношение на спазването на човешките права „е измислена причина Турция да не се присъедини към Европейския съюз. Истинската причина е, че ние сме мюсюлмани, а те са християни“, „те, обаче“, добавя той, „премълчават това“. На свой ред европейските политици са съгласни, че Европейският съюз е „християнски клуб“ и че „Турция е прекалено бедна, прекалено пренаселена, прекалено мюсюлманска, прекалено груба, прекалено различна в културно отношение, прекалено каквото си поискате…“. „Специфичните кошмари на европейците“, отбелязва един политически наблюдател, са свързани с историческата памет за „набезите на сарацините в Европа и за турците пред вратите на Виена“. Тези нагласи на свой ред пораждат разпространеното в Турция усещане, че „Западът не вижда място за мюсюлманска Турция в Европа“223.

Отхвърляйки Мека и бидейки отхвърлена от Брюксел, Турция се хваща за възможността, предоставена й след разпадането на Съветския съюз, да се обърне към Ташкент. Пре-зидентът Йозал и други турски лидери поддържат визията за общност на тюркските народи и полагат големи усилия да установят връзки с „външните турци“, в турската „близка чужбина“, простираща се „от Адриатика до границите на Китай“. Особено внимание се обръща на Азербайджан и на четирите тюрскоезични средноазиатски републики Узбекистан, Туркменистан, Казахстан и Киргизстан. През 1991 и 1992 г. Турция предприема поредица от действия, насочени към заздравяването на връзките с тези нови републики и към засил-ването на влиянието й в тях. Тези действия включват дългосрочни и нисколихвени заеми в размер от 1,5 милиарда долара, 79 милиона долара хуманитарна помощ, сателитна телевизия (заменила рускоезичния канал), телефонни съобщения, самолетни линии, хиляди стипендии, отпуснати на студенти за следване в Турция, обучение в Турция на банкери, бизнесмени, дипломати и стотици офицери от Централна Азия и Азербайджан. В новите републики са изпратени учители, за да преподават турски език, създават се около 2000 съвместни предприятия. Културната общност улеснява тези икономически отношения. Както отбелязва един турски бизнесмен, „най-важното за постигането на успех в Азербайджан или в Туркменистан е да се намери подходящ партньор. За тюркските народи това не е толкова трудно. Ние имаме една и съща култура, повече или по-малко един и същ език и еднаква кухня“224.

Преориентацията на Турция към Кавказ и към Средна Азия се подхранва не само от мечтата страната да се превърне в лидер на една тюркска общност от държави, но и от же-ланието й да се противопостави на Иран и на Саудитска Ара-бия в техните стремежи да разширят влиянието си в региона, разпространявайки ислямския фундаментализъм. Турците разглеждат себе си като предлагащи алтернативен „турски модел“ или „идеята за Турция“ — светска, демократична мюсюлманска държава с пазарна икономика. Освен това Турция се надява да се противопостави на възобновяването на руското влияние. Предлагайки алтернатива на Русия и на исляма, Турция смята, че ще реализира претенцията си за подкрепа от Европейския съюз и за членство в него.

Първоначалната вълна на активност на Турция към тюркските републики поспадна през 1993 г. поради ограничените ресурси, идването на власт на Сюлейман Демирел след смъртта на Йозал и засилването на руското влияние в областите, смятани от Русия за „близка чужбина“. Когато тюркските бивши съветски републики за пръв път получиха независимост, техните лидери се завтекоха към Анкара да ухажват Турция. След като обаче Русия започна да оказва натиск и заедно с това да ги стимулира икономически, те се обърнаха назад и в общи линии изтъкнаха необходимостта от „балансирани“ отношения между братовчедите си по култура и предишния си имперски господар. Турците обаче продължиха с опитите си да използват културната си близост за раз-ширяване на икономическите и политическите си връзки и реализирайки най-успешния си ход, успяха да постигнат споразумение между заинтересованите правителства и петролни компании за изграждането на петролопровод, пренасящ петрол от Централна Азия и Азербайджан през Турция до Средиземно море.225

Докато Турция полага усилия да развива връзките си с тюркските бивши съветски републики, нейната кемалистка светска идентичност е поставена под въпрос у дома. Първо, в Турция, както и в много други страни, краят на Студената война, наред с разместванията на социалните пластове, предизвикани от икономическото и социалното развитие, повдига големите въпроси за „националната идентичност и за етническата идентификация“226, а религията е в състояние да предложи незабавен отговор. Светското наследство на Ататюрк и на турския елит, създавано в продължение на две трети от настоящия век, изведнъж се оказа под обстрел. Опитът в чужбина до голяма степен стимулира ислямистките настроения у дома. Завръщащите се от Западна Германия турци „реагират на тамошната враждебност към тях с обръщане към познатото. А това е ислямът“. Най-широко утвърдените мнения и практики стават все по-ислямистки. Един коментар от 1993 г. посочва, „че брадите в ислямски стил и забулените с фереджета жени се виждат все по-често в Турция, че все по-голям брой вярващи се отправят към джамиите, че редица книжарници са претъпкани с книги, списания, касети, компактдискове и видеокасети, прославящи историята на исляма, неговите предписания и начин на живот и възхваляващи ролята на Османската империя за съхраняване на ценностите, предадени от пророка Мохамед“. Съобщава се, че „не по-малко от 290 издателства и печатници, 300 периодични издания, включително четири всекидневника, неколкостотин нелицензирани радиостанции и около 30 също така нелицензирани телевизионни канали пропагандират ислямистката идеология“227.

Пред лицето на надигащите се ислямистки настроения турските лидери се опитват да въвеждат фундаменталистки порядки и да привличат подкрепата на фундаменталистите. През 80-те и 90-те години номинално светското турско правителство учредява Служба по религиозните дела, чийто бюджет далеч превишава бюджета на някои министерства, финансира изграждането на джамии, въвежда религиозно обучение във всички държавни училища и осигурява бюджет за ислямските религиозни училища, увеличили се петкратно през 80-те години, ангажирайки 15% от учениците в средните училища. Тези училища проповядват ислямистки доктрини и бълват хиляди абсолвенти, много от които заемат държавна служба. Демонстрирайки символична, но категорична разлика с Франция, правителството практически разреши на ученичките да носят традиционните мюсюлмански фереджета седемдесет години след като Ататюрк забрани носенето на фес.228 Тези действия на правителството, до голяма степен мотивирани от желанието да се отнеме инициативата от фундаменталистите, показват колко динамична е ситуацията през 80-те и в началото на 90-те години.

Второ, възраждането на исляма променя характера на турската политика. Политическите лидери и най-вече Тургут Йозал съвсем открито се идентифицират с мюсюлманските символи и политически практики. В Турция, както и навсякъде другаде, демокрацията засилва процесите на индигениза-ция и на връщане към религията. „В стремежа си да флирту-ват с народа и да печелят гласове, политиците — а дори и военните, бастион и гарант на светската държава — трябва да се съобразяват с религиозните аспирации на населението: немалка част от направените от тях отстъпки носят белега на демагогия.“ Популярните движения са с религиозна ориентация. Макар елитът и бюрократичните групи, особено военните, да са светски ориентирани, ислямистките настроения обхващат и армията, като през 1987 г. неколкостотин кадети са изключени от военните академии поради съмнения за симпатии към ислямизма. Големите политически партии имат все по-осезателната потребност да търсят електоралната подкрепа на възобновените тарики, или мюсюлмански братства, които Ататюрк бе поставил извън закона.229 По време на местните избори през март 1994 г. фундаменталистката Партия на благоденствието единствена от петте големи партии увеличи броя на гласоподавателите си и получи приблизително 19% от гласовете, докато Партията на верния път на министър-председателката Чилер получи 21%, а Отечествената партия на покойния вече Иозал трябваше да се задоволи с 20%. Партията на благоденствието получи контрол върху двата основни града в Турция — Истанбул и Анкара — и се представи много силно в югоизточната част на страната. На изборите през декември 1995 г. Партията на благоденствието спечели повече гласове и места в парламента от която и да е друга партия, а шест месеца след това направи правителство в коалиция с една от светските партии. Както и в други страни поддръжката за фундаменталистите в Турция идва oт младите, от завърналите се мигранти, от „угнетените и безимотните“, както и от „новите преселници в градовете, от санкюлотите на големите градове“230.

Трето, възраждането на исляма се отразява на външната политика на Турция. По времето на президента Йозал Турция решително зае страната на Запада във войната в Персийския залив, като очакваше, че тази подкрепа ще ускори членството й в Европейската общност. Това обаче не стана, а колебанието на НАТО относно реакцията на пакта, ако Турция бъде нападната от Ирак по време на войната, не вдъхна увереност на турците, че ще бъдат истински защитени от НАТО при неруска заплаха срещу тяхната страна.231 Турските лидери се опитаха да разширят военните си връзки с Израел, което предизвика бурни критики от страна на ислямистите. Още по-съществен момент е, че през 80-те години Турция разшири връзките си с арабските и с другите мюсюлмански страни, а през 90-те години активно прокарва ислямските интереси, предоставяйки значителна подкрепа на босненските мюсюлмани и на Азербайджан. Външната политика на Турция по отношение на Балканите, Централна Азия и Близкия изток става все по-ислямистка.

В продължение на много години Турция отговаря на две от трите минимални условия една раздвоена страна да промени цивилизационната си идентичност. Нейните елити в преобладаващата си част поддържат такъв ход, а обществото се примирява с него. Елитите на домакина — западната цивилизация — не проявяват обаче такава готовност. Докато проблемът си остава висящ, възраждането на исляма в Турция активира антизападни настроения и започва да минира светската, прозападна ориентация на турските елити. Препятствията пред пълното европеизиране на Турция, ограничаването на възможността й да играе доминираща роля по отношение на тюркските бивши съветски републики и възходът на ислямистките тенденции, ерозиращи наследството на Ататюрк — всичко това като че ли ни убеждава, че Турция ще си остане раздвоена страна.

Давайки израз на тези противоречиви тенденции, турските лидери постоянно определят страната си като „мост“ между различни култури. През 1993 г. министър-председателката на Турция Тансу Чилер твърди, че страната е както „демокрация от западен тип“, така и „част от Близкия изток“ и „че тя хвърля мост между две цивилизации във физически и във философски смисъл“. В резултат от тази амбивалент-ност Чилер често се изявява като мюсюлманка пред народа на страната си, но когато се обръща към НАТО, тя заявява, че „европейската принадлежност на Турция е географски и политически факт“. По същия начин президентът Сюлейман Демирел нарича Турция „много важен мост в един регион, който се простира от Запад до Изток, тоест от Европа до Китай“232. Мостът обаче е изкуствено творение, което свързва два стабилни елемента, но не принадлежи към нито един от двата. Когато лидерите на Турция наричат страната си мост, те евфемистично потвърждават, че тя е раздвоена.

Мексико. Турция става раздвоена страна през 20-те години, а Мексико едва през 80-те години на нашия век. При все това в техните исторически отношения със Запада има известни сходства. Също като Турция Мексико има характерна не-западна култура. Дори и през XX в., както казва Октавио Пас, „същината на Мексико е индианска, а не европейска.“233 През XIX в. Мексико подобно на Османската империя е разчленено от Запада. През второто и третото десетилетие на XX в. също като Турция Мексико минава през революция, която създава нова основа за национална идентичност и нова еднопартийна политическа система. В Турция обаче революцията означава както отхвърляне на традиционната ислямска и османска култура, така и усилие за внасяне на западна култура и за присъединяване към Запада. В Мексико подобно на случая в Русия революцията се изразява във въвеждане и адаптиране на елементи от културата на Запада, което поражда нова вълна от национализъм, противопоставящ се на капитализма и демокрацията на Запада. Така в продължение на 60 години Турция се опитва да се самоопредели като европейска страна, докато Мексико се опитва да се самоопре-дели в противовес на Съединените щати. От 30-те до 80-те години лидерите на Мексико водят икономическа и външна политика, която е предизвикателство срещу интересите на САЩ.

Нещата се променят през 80-те години. Президентът Mигел да ла Мадрид започна, а неговият приемник президентът Карлос Салинас де Гортари осъществи цялостно редефиниране на целите, практиките и идентичността на Мексико, което представлява най-радикалният опит за промяна след революцията от 1910 г. Всъщност Салинас се превръща в Мустафа Кемал на Мексико. Ататюрк развива светската тенденция и национализма, които са главни теми на Запада по това време. Салинас развива икономическия либерализъм, една от двете преобладаващи теми на Запада по това време, без да прокарва другата, политическата демокрация. Също както при Ататюрк, тези възгледи широко се възприемат от политическия и икономическия елит на страната, голяма част от чиито членове подобно на Салинас и Де ла Мадрид са полу-чили образованието си в Съединените щати. Салинас значително снижава инфлацията, приватизира голяма част от държавните предприятия, насърчава чуждите инвестиции, намалява митата и държавните дотации, преструктурира дълга към чужди банки, оспорва властта на профсъюзите, увеличава производителността и включва Мексико в Северноамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА) заед-но със САЩ и Канада. По същия начин, по който реформите на Ататюрк са предназначени да превърнат Турция от мю-сюлманска близкоизточна страна в светска европейска държава, реформите на Салинас са насочени към превръщането на Мексико от латиноамериканска в северноамериканска страна.

Това не е неизбежен избор за Мексико. Вероятно елитите на тази страна биха могли да продължат антиамериканската протекционистична политика на държава от третия свят, която предшествениците им следват през по-голямата част от този век. Освен това, както настояват някои мексиканци, страната би могла да опита да създаде заедно с Испания, Португалия и южноамериканските страни Иберийска асоциация.

Ще успее ли Мексико по своя път към Северна Америка? Огромната част от политическия, икономическия и интелектуалния елит на страната поддържа този курс. Освен това за разлика от ситуацията в Турция огромната част от политическия, икономическия и интелектуалния елит на цивилизацията домакин е благосклонна към културното пренасочване на Мексико. Решаващият междуцивилизационен проблем за имиграцията откроява ясно тази разлика. Страхът от масирана турска емиграция предизвиква съпротивата, както на европейския елит, така и на европейското обществено мнение срещу приемането на Турция в Европа. За разлика от това масираната мексиканска емиграция в Съединените щати, била тя законна или незаконна, е част от аргументацията на Салинас за включването на Мексико в НАФТА : „Или ще приемете нашите стоки, или ще приемете нашите емигранти.“ Освен това културната дистанция между Мексико и САЩ е много по-малка от дистанцията между Турция и Европа. Религията на Мексико е католическа, официалният език — испански, елитите на тази страна исторически винаги са били ориентирани към Европа (където са изпращали децата си да получат образование) и отскоро към Съединените щати (където сега изпращат своите деца). Взаимното приспособяване между англоамериканска Северна Америка и испанско-индианско Мексико би трябвало да е значително по-лесно от приспособяването между християнска Европа и мюсюлманска Турция. Въпреки тези общи моменти след ратифицирането на НАФТА в Съединените щати се развиха силни настроения срещу по-тясното обвързване с Мексико, изразяващи се в искания за ограничаване на емиграцията, в оплаквания, че промишлените предприятия се преместват на юг, и в съмнения относно способността на Мексико да се придържа към северноамериканските разбирания за свобода и за правова държава.234

Третата предпоставка за успешна промяна на идентичността на една раздвоена страна е общото съгласие, макар и не непременно подкрепа, от страна на обществеността. Значимостта на този фактор донякъде зависи от това доколко общественото мнение се отчита в процеса на вземане на решения в страната. Прозападната ориентация на Мексико до 1995 г. не бе подложена на изпитанието на демократизацията. Новогодишният бунт на няколко хиляди добре организирани и поддържани от чужбина партизани в Чиапас сам по себе си не е индикация за значителна съпротива срещу северноамериканските тежнения. Съчувствените реакции обаче, които този бунт събуди сред мексиканските интелектуалци, журналисти и други фактори за формиране на общественото мнение, навеждат на мисълта, че движението към Северна Америка като цяло и към НАФТА в частност биха могли да се натъкнат на нарастващата съпротива на мексиканските елити и на мексиканското обществено мнение. Президентът Салинас напълно съзнателно акцентира върху икономическата реформа и позападняването за сметка на политическата реформа и демократизацията. Както икономическото развитие, така и все по-задълбочаващото се обвързване със Съединените щати обаче ще стимулират силите, които настояват за действително демократизиране на политическата система в Мексико. Ключов въпрос за бъдещето на Мексико е: до каква степен модернизацията и демократизацията ще импулсират антизападните тенденции, които биха предизвикали оттегляне от НАФТА или значителното отслабване на тази организация, както и паралелни промени в политиката, наложена на Мексико от нейния прозападно ориентиран елит през 80-те и 90-те години? Съвместима ли е северноамериканската ориентация на Мексико с неговата демократизация?

Австралия. За разлика от Русия, Турция и Мексико Австралия е западно общество според самия си произход. През по-голямата част от XX в. тя е тясно свързана първо с Великобритания, а после със Съединените щати; по време на Студената война тя не просто е част от Запада, но е във военното и разузнавателно ядро на Запада, включващо още САЩ, Великобритания и Канада. В началото на 90-те години обаче политическите лидери на страната решават, че Австралия трябва да напусне Запада, да се предефинира като азиатско общество и да изгради тесни връзки със своите географски съседи. Министър-председателят на Австралия Пол Кийтинг декларира, че Австралия трябва да престане да бъде „филиал на империята“, че тя трябва да стане република и да се стреми към „обвързване“ с Азия. Това е необходимо, заявява той, за да се утвърди идентичността на Австралия като независима страна. „Австралия не може да се представи пред света като мултикултурно общество, да се ангажира с Азия и да закрепи убедително тази връзка, докато до известна степен, най-малкото в конституционно отношение, си остава производно общество.“ Австралия, заявява Кийтинг, е страдала в продължение на много години „от англофилия и апатия“ и продължаването на обвързването й с Англия „би имало деградиращ ефект върху нашата национална култура, върху нашето икономическо бъдеще и върху съдбата ни в Азия и в тихоокеанския регион“. Подобно схващане изрази и министърът на външните работи Гарет Еванс.235

Аргументацията за предефинирането на Австралия като азиатска страна се основава на предпоставката, че икономиката е по-важна от културата за изграждането на бъдещето на народите. Основният стимул за това идва от динамичното развитие на икономиката в Източна Азия, което на свой ред предизвиква бързо разрастване на търговията между Австра-лия и Азия. През 1971 г. Източна и Югоизточна Азия поемат 39% от износа на Австралия и осигуряват 21% от нейния внос. Към 1994 г. Източна и Югоизточна Азия поемат 62% от износа на Австралия и осигуряват 41% от вноса й. За сравнение, през 1991 г. 11,8% от износа на Австралия е ориентиран към Европейската общност, а 10,1% — към Съединените щати. Тази задълбочаваща се икономическа обвързаност с Азия се закрепва в съзнанието на австралийците благодарение на убеждението, че светът върви към формиране на три основни икономически блока и че мястото на Австралия е в Източноазиатския блок.

Въпреки тези икономически връзки, изглежда малко вероятно заиграването на Австралия с Азия да отговори на което и да било от условията за успех на цивилизационния преход на една раздвоена страна. Първо, в средата на 90-те години австралийските елити далеч не са особено ентусиазирани от подобен курс. До известна степен той е плод на партийни пристрастия, като лидерите на Либералната партия имат или амбивалентно отношение към него, или открито му се противопоставят. В същото време лейбъристкото правителство е подложено на сериозна критика от редица интелектуалци и журналисти. За азиатския избор няма ясен консенсус между елитите и, второ, общественото мнение е амбивалентно настроено. За периода от 1987 до 1993 г. делът на подкрепящите откъсването от монархията нарасна от 21% на 46%. След това обаче поддръжката започна да се разколебава и да отслабва. Делът на хората, изказващи се за премахването на символа на британската империя от знамето на Австралия, спадна от 42% през май 1992 г. на 35% през август 1993 г. Както отбелязва един австралийски политик през 1992 г.: „Обществото трудно преглъща това. Когато периодично повтарям, че Австралия трябва да стане част от Азия, не искам да ви казвам колко гневни писма получавам.“236

Трето и най-важно, елитите на азиатските страни са още по-малко склонни да приемат напъните за присъединяване на Австралия, отколкото европейските елити са склонни да премат турските домогвания за членство в Европейския съюз. Тези страни дават ясно да се разбере, че ако Австралия желае да стане част от Азия, тя трябва да се превърне в истинска азиатска страна, което те намират за малко вероятно, ако не и за невъзможно. „Успехът на интеграцията на Австралия в Азия — твърди един индонезийски държавник — зависи от едно — до каква степен азиатските държави гледат благосклонно на нейните намерения. Приемането на Австралия в Азия зависи от степента, в която правителството и народа на Австралия разбират азиатската култура и общество.“ Азиатците съзират истинска пропаст между австралийската проазиатска реторика и нейната изкривена западна реалност. Според един австралийски дипломат тайландците гледат на настойчивостта, с която Австралия твърди, че е азиатска страна, с „игрива толерантност“.237

„В културно отношение Австралия е все още европейска страна“, декларира министър-председателят на Малайзия през октомври 1994 г. „…ние я смятаме за европейска страна и поради това Австралия не може да бъде член на Източноазиатския икономически клуб. Ние, азиатците, сме по-малко склонни да отправяме директни критики към други страни или да им даваме оценка. Но Австралия, която в културно отношение е европейска страна, смята, че има право да казва на другите какво да правят и какво да не правят, какво е правилно и какво е погрешно. И тогава, естествено, тя не подхожда на нашата група. Това са основанията ми да се противопоставя (на членството на Австралия в ИАИК). Въпросът не е в цвета на кожата, а в културата.“238 Накратко, азиатците са решени да отхвърлят Австралия от своя клуб по същата причини, по която европейците отхвърлят Турция: те са различни от нас. Министър-председателят Кийтинг обича да повтаря, че ще промени положението на Австралия, превръщайки я „от непотребен елемент в потребен за Азия излишък“. Последното съчетание обаче е несъмнен оксиморон.

Както казва Махатир, културата и споделяните ценности са основна пречка за присъединяването на Австралия към Азия. Не са рядкост конфликтите около привързаността на тази страна към демокрацията, спазването на човешките права, свободата на печата и около протестите й срещу нарушаването на тези права от почти всички нейни съседи. Един високопоставен австралийски дипломат отбелязва: „Истинският проблем, който съществува за Австралия в този регион, не е в нашето знаме, а в коренните социални ценности. Подозирам, че няма да намерите австралийци, готови да жертват която и да било от тези ценности.“239 Очевидни са също така различията в характера, стила и поведението. Както заявява Махатир, азиатците като цяло преследват целите си по начини, които са изтънчени, заобиколил, адаптивни, дистанцирани, неоценъчни, чужди на морализаторството и неконфронтационни. За разлика от тях австралийците са по-директни, груби, прями, някои биха казали нечувствителни, хора от англоезичния свят. Този сблъсък на култури се вижда особено отчетливо в собствените отношения на Пол Кийтинг с азиатците. Кийтинг въплъщава по най-радикален начин австралийските национални характеристики. Той е описван като „политик от типа парен чук“, чийто стил е „изначално провокативен и заядлив“ и който не се колебае да нарече политическите си противници „измет“, „парфюмирани жигола“ и „налудничави криминални типове“240. Поддържайки твърдението, че Австралия трябва да бъде азиатска държава, същевременно Кийтинг постоянно вбесява, шокира и настройва срещу себе си азиатските лидери с бруталната си откровеност. Пропастта между културите е твърде голяма, а споменатият привърженик на културната конвергенция е направо сляп за факта, че собственото му поведение отблъсква тези, които той смята за свои братя по култура.

Изборът на Кийтинг-Еванс може да се разглежда като недалновидна последица от надценяването на икономическите фактори и от игнорирането (а не обновяването) на културата на страната, както и като тактически политически ход за отклоняване на вниманието от икономическите проблеми на Австралия. В един обратен смисъл той може да се разглежда като прозорлива стратегия за присъединяването на Австралия към възходящите центрове на икономическа, политическа и военна сила в Източна Азия и за идентифицирането й с тях. В това отношение Австралия може да се окаже първата от вероятно многото западни държави, които ще се опитат да избягат от Запада и да се прикачат към композицията на изгряващите незападни цивилизации. Може да се случи така, че в началото на XXII в. историците да оценят ретроспективно избора на Кийтинг-Еванс като важен белег за залеза на Запада. Ако този избор бъде доведен докрай, то това не би елиминирало западното наследство на Австралия и „получилата нов шанс страна“ ще си остане постоянно раздвоена държава — едновременно „филиал на империята“, което Пол Кийтинг ненавижда, и „новият бял боклук на Азия“, както презрително я нарича Ли Куан Ю.241

Това никога не е било, а не е и сега неизбежна орис на Австралия. В желанието си да скъсат с Великобритания лидерите на Австралия, вместо да определят страната като азиатска сила, биха могли да я дефинират като Тихоокеанска държава, което и се опита да направи предшественикът на Кийтинг на министър-председателския пост Робърт Хоук. Ако Австралия желае да се превърне в независима от британската корона република, тя би могла да се съюзи с първата страна в света, постигнала това — страна, която подобно на Австралия е с британски произход, обитавана е от имигранти, има размерите на континент, англоезична е, била е съюзник на Австралия в три войни, има преобладаващо европейско население, въпреки че и в нея подобно на Австралия нараства делът на азиатците. В културно отношение ценностите, залегнали в Декларацията за независимост от 4 юли 1776 г,. съответстват много повече на австралийските ценности, отколкото на ценностите на която и да е азиатска държава. В икономическо отношение, вместо да се стремят да си проправят път към група общества, които са чужди на страната в културно отношение и тъкмо поради това я отхвърлят, австралийските лидери биха могли да предложат НАФТА да се разшири до Северноамериканско-южнотихоокеанско споразумение (НАСПА), включващо Съединените щати, Канада, Австралия и Нова Зеландия. Такава групировка би съчетавала икономика и култура и би гарантирала стабилна и трайна идентичност на Австралия, каквато страната няма да постигне чрез безплодните усилия за превръщането й в част от Азия.

Западният вирус и културната шизофрения. Докато австралийските лидери поемат пътя към Азия, лидерите на другите раздвоени страни — Турция, Мексико и Русия — се опитват да въплътят Запада в своите общества, както и да интегрират собствените си общества към Запада. Техният опит обаче убедително демонстрира силата, жилавостта и еластичността на локалните култури и тяхната способност да се обновяват, да възпират вноса от Запад или да го адаптират към местните условия. Политиката на отхвърляне на Запада е невъзможна, но пък кемалистката реакция е неуспешна. Ако незападните общества искат да се модернизират, те трябва да направят това по собствен, а не по западен начин и следвайки примера на Япония, да развиват собствените си традиции, институции и ценности и да се основават на тях.

Онези политически лидери, които са обладани от месианското самочувствие, че могат радикално да преобразуват културата на своите общества, са обречени на провал. Макар да са в състояние да въведат някои елементи на западната култура, те не могат постоянно да потискат или да пренебрегват основните елементи на местната култура. И обратното, веднъж заложен в дадено общество, вирусът на Запада мъчно може да бъде унищожен. Той продължава да живее, но това не е фатално; пациентът оцелява, макар вече да не е същият. Политическите лидери могат да правят история, но не могат да избягат от историята. Те създават раздвоени държави, но не създават западни общества. Те заразяват страните си с културна шизофрения, която се превръща в тяхна постоянна и определяща характеристика.

Цивилизации и световен ред

В очертаващата се глобална политика държавите-ядра на основните цивилизации заменят двете свръхсили от периода на Студената война като полюси, които привличат или отблъскват другите страни. Тези промени са най-ясно забележими, що се отнася до западната, православната и синоистката цивилизация. В тях възникват цивилизационни констелации, които включват държави-ядра, държави-членки, сходни в културно отношение малцинства, населяващи съседни страни, и — макар и с уговорки — народи от други култури, населяващи съседни страни. Държавите в тези цивилизационни блокове често са разпределени около държавата или държавите-ядра в концентрични кръгове, които отразяват степента им на идентификация с блока и на интеграцията им в него. В исляма, който е лишен от общопризната държава-ядро, се засилва съзнанието за идентичност, но до този момент там се е развила само една рудиментарна обща политическа структура.

Като правило държавите са склонни да се сближават с културно сходни страни и да поддържат баланс спрямо държави, с които не ги свързва културна общност. Това с особена сила важи за държавите-ядра. Тяхната сила привлича страни, които имат културно сходство с тях, и отблъсква различните в културно отношение държави. От съображения за сигурност държавите-ядра могат да се опитват да привлекат или да контролират народи от други цивилизации, които на свой ред се стремят да се противопоставят на подобен контрол (Китай срещу тибетците и уйгурите; Русия срещу татарите, чеченците и мюсюлманите от Централна Азия). Историческите отношения и съображения, свързани с баланса на силите, също могат да предизвикат съпротивата на някои страни срещу влиянието на тяхната държава-ядро. И Грузия, и Русия са православни страни, но в исторически план гру-зинците са се съпротивлявали срещу руското господство и срещу тясното обвързване с Русия. Виетнам и Китай са конфуциански страни, но въпреки това исторически между тях винаги е съществувала подобна враждебност. С течение на времето обаче културната общност и развитието на по-широко и по-силно цивилизационно самосъзнание биха могли да сближат тези страни, какъвто е случаят например със западноевропейските държави.

Световният ред от времето на Студената война беше резултат от господството на двете свръхсили над изградените от тях блокове и от влиянието им в Третия свят. В новоизграждащия се свят глобална власт е остаряло понятие, а глобална общност — далечна мечта. Нито една страна, включително и Съединените щати, няма значими интереси, свързани с глобалната сигурност. Компонентите на реда в днешния по-комплексен и по-хетерогенен свят са в пределите на цивилизациите и в отношенията между тях. Редът в света или ще бъде изграден на основата на цивилизациите, или ред изобщо няма да съществува. В този свят държавите-ядра на цивилизациите са източници на ред в границите на цивилизациите и — благодарение на диалога с други държави-ядра — между цивилизациите.

Свят, в който държавите-ядра играят водеща или доминираща роля, представлява свят от сфери на влияние. Но той същевременно е и свят, в който упражняването на влияние от страна на държавата-ядро се регулира и опосредява от общата култура, споделяна от нея със страните-членки на съответната цивилизация. Културната общност легитимира лидерството и ролята да налага ред на държавата-ядро както спрямо държавите-членки, така и спрямо външните сили и институции. Ето защо е безсмислено да се постъпва по примера на генералния секретар на ООН Бутрос Бутрос Гали, който през 1994 г. се опита да прокара принципа за „спазване на сферите на влияние“, съгласно който не повече от една трета от омиротворителните сили на ООН следва да се оси-гуряват от доминиращата в региона сила. Подобно изискване е в противоречие с геополитическата реалност, че във всеки регион, в който има доминираща държава, мирът може да се установи и да се поддържа само благодарение на лидерската роля на тази държава. ООН не може да бъде алтернатива на регионалната сила, а регионалната сила става отговорна и легитимна само когато се упражнява от държавите-ядра по отношение на другите членки на същата цивилизация.

Една държава-ядро може да упражнява функциите си по налагане и поддържане на реда, защото страните-членки я възприемат като сродна в културно отношение. Една цивилизация представлява разширено семейство и подобно на ста-рейшините в него държавите-ядра оказват подкрепа на своите роднини и са гаранти за дисциплината сред тях. Когато такова родство липсва, възможностите на която и да е по-могъща страна да разрешава конфликтите и да налага ред в своя регион са ограничени. Пакистан, Бангладеш и дори Шри Ланка не биха приели Индия да гарантира реда в Южна Азия, а нито една източноазиатска страна няма да позволи на Япония да поеме тази роля в Източна Азия.

Когато цивилизациите са лишени от държави-ядра, пpoблемите по изграждане на ред в техните предели или по воденето на преговори между цивилизациите са по-трудни за решаване. Отсъствието на ислямска държава-ядро, която би могла легитимно и авторитетно да се обърне към босненците, както направи Русия по отношение на сърбите и Германия по отношение на хърватите, принуди Съединените щати да се опитат да поемат тази роля. Неефективното изпълнение на тази роля се дължи както на липсата на американски стра-тегически интереси в границите на бивша Югославия, така и на липсата на каквато и да е културна връзка между САЩ и Босна, а и на съпротивата на Европа срещу създаването на мюсюлманска държава на континента. Липсата на държави-ядра в Африка и в арабския свят усложнява сериозно усилията да се сложи край на продължителната гражданска война в Судан. Там където има държава-ядро, тя е ключов елемент за изграждането на новия международен ред, основаващ се на цивилизациите.

Обвързването на Запада

По време на Студената война Съединените щати бяха център на голяма, разнородна, мултицивилизационна групировка от страни, обединени от общата цел да се предотврати експанзията на Съветския съюз. Тази групировка, известна под названията „свободен свят“, „Западът“, или „съюзниците“, включваше много, макар и не всички западни страни, Турция, Гърция, Япония, Корея, Филипините, Израел, както и в не толкова ангажираща степен страни като Тайван, Тайланд и Пакистан. Срещу нея стоеше друга група страни, която беше съвсем малко по-нехетерогенна. Тя включваше всички православни държави с изключение на Гърция, няколко страни, които исторически принадлежат към Запада, Виетнам, Куба, в по-малка степен Индия и понякога една или повече африкански страни. С края на Студената война тези мултицивилизационни транскултурни групировки се разпаднаха. Рухването на съветската система и в частност на Варшавския договор бе драматично. По-бавно, но също така неотклонно мултицивилизационният „свободен свят“ от периода на Студената война се преструктурира в нова група, което повече или по-малко съвпада със западната цивилизация. понастоящем протича процес на обвързване, който включва определяне на членството в международните организации на Запада.

Държавите-ядра на Европейския съюз, Франция и Германия са заобиколени най-напред от една вътрешна групировка, съставена от Белгия, Холандия и Люксембург, като всички тези страни са постигнали съгласие да премахнат бариерите пред свободното движение на стоки и хора; след тях идват други страни-членки като Италия, Испания, Португалия, Дания, Англия, Ирландия и Гърция; държави, станали членки през 1995 г. (Австрия, Финландия и Швеция); както и държави, които понастоящем са асоциирани членки (Полша, Унгария, Чешката република, Словакия, България и Румъния). В резултат от тази ситуация през есента на 1994 г. както управляващата партия в Германия, така и висши френски държавници направиха предложение за изграждането на диференциран съюз. Германският план предлага „твърдото ядро“ да се еъстои от първоначалните държави-членки без Италия, като „Германия и Франция да бъдат ядрото на твърдото ядро“. Почти по същото време френският министър-председател Едуар Баладюр предложи тристепенен съюз, в който петте държави, готови да осъществят интеграцията, съставляват ядрото, другите страни-членки формират втория кръг, a новите държави, които са на път да станат членки, образуват външния кръг. Впоследствие френският министър на външните работи Ален Жупе разработи по-нататък тази концепция, като предложи външен кръг на страни-партньорки, включващ страните от Източна и Централна Европа, среден кръг на страни-членки, от които се изисква да приемат общи правила в определени области (единен пазар, митнически съюз и т. н.), и няколко вътрешни кръга на „засилена солидарност“, включващи държави, които желаят да се движат по-бързо от останалите в области като отбраната, валутната интеграция, външната политика и т.н.242 Други политически лидери предложиха различни схеми, като обаче всички те предвиждат вътрешно групиране на по-тясно обвързани помежду си държави, после външни групировки от страни, интегрирани в по-малка степен с държавите-ядра, за да се стигне накрая до разделителната линия между държавите-членки и страните, които не са членки.

Изграждането на тази разделителна линия в Европа е едно от основните предизвикателства пред Запада след Студената война. По нейно време Европа не съществува като цяло. С рухването на комунизма обаче възниква необходимостта да се потърси отговор на въпроса: Какво е Европа? Границите на Европа на север, запад и юг се определят от големи водни маси, а южната граница съвпада с ясно изразена културна граница. Но къде всъщност се намира източната граница на Европа? На кои страни трябва да се гледа като на европейски и съответно като на потенциални членки на Европейския съюз, НАТО и други подобни организации? Най-убедителният и категоричен отговор на тези въпроси се корени в съществувалата векове наред голяма историческа разделителна линия между народите на западното християнство и православните и мюсюлманските народи. Тази граница датира още от разделението на Римската империя през IV в. и от създаването на Свещената римска империя през X в. Тя е минавала там, където я съзираме и сега, в продължение на поне пет века. Започвайки от север, тя минавва по сегашните граници между Финландия и Русия и между балтийските страни (Естония, Латвия и Литва) и Русия, пресича западната част на Беларус, през Украйна, където разделя униатския Запад от православния Изток, продължава през Румъния, където отделя Трансилвания с нейното католическо унгарско население от останалата част от страната, и през бивша Югославия по границата, разделяща Словения и Хърватска от останалите републики. На Балканите, разбира се, тази линия съвпада с историческото разделение между Австроунгарската и Османската империя. Тя е културната граница на Европа, а в периода след Студената война се очертава и като политическата и икономическата граница на Европа и на Запада.

По този начин цивилизационната парадигма дава ясен и убедителен отговор на въпроса, пред който са изправени западноевропейците: Къде свършва Европа? Европа свършва там, където свършва западното християнство и започват исляма и православието. Това е отговорът, който западноевропейците желаят да чуят, който те като цяло подкрепят sottо voce и който различни интелектуалци и политически лидери приемат експлицитно. Необходимо е, твърди Майкъл Хауърд, да се признае замъгляваното по съветско време различие между Централна Европа или Mitteleuropa и Източна Европа. Централна Европа включва „териториите, които някога са били част от западното християнство: древните земи на Хабсбургската империя, Австрия, Унгария и Чехословакия, заедно с Полша и източните граници на Германия. Терминът «Източна Европа» трябва да се прилага към онези региони които са се развивали под егидата на православната църква: черноморските страни България и Румъния, които едва през XIX в. се освобождават от османско господство, както и «европейските части» на Съветския съюз“. Първата задача на Западна Европа, посочва той, е да „върне отново народите от Централна Европа в нашата културна и икономическа общност, към която те по право принадлежат; да заздрави връзките между Лондон, Париж, Рим, Мюнхен и Лайпциг, Варшава, Прага и Будапеща“. Появява се нова „линия на разлома“, коментира Пиер Бехар две години по-късно, „един по същество културен вододел между Европа, белязана от западното християнство (римокатолическо или протестантско), и Европа на източнохристиянските и ислямските традиции“. Един виден финландски политик разглежда по сходен начин заменилото желязната завеса съдбоносно разделение в Европа като „древната културна разломна линия между Изтока и Запада“, която определя „териториите на бившата Австроунгарска империя заедно с Полша и балтийските страни“ да бъдат в Европа на Запада, а останалите източноевропейски и балкански страни — извън нея. Известен английски държавник се съгласява, че това е „големият религиозен вододел …между Източната и Западна църква и по-общо казано — между народите, приели християнството непосредствено от Рим или чрез келтски или германски посредници, и народите от Изтока и Югоизтока, до които то стига чрез Константинопол (Византия)“243.

Централноевропейците също подчертават значимостта на тази разделителна линия. Страните, постигнали значителен напредък в отърсването от комунистическото наследство и поели пътя към демократична политика и пазарна икономика, са отделени от страните, които не могат да се похвалят с това чрез „линията, минаваща между католицизма и протестантството, от една страна, и православието, от друга“. Преди векове, изтъква президентът на Литва, литовците е трябвало да избират между „две цивилизации“ и са „заложили на латинския свят, приели са католицизма и са избрали държавна организация, основаваща се на принципа на правото“. По същия начин поляците твърдят, че са част от Запада, откакто през X в. са избрали „латинското“ християнство в противовес на Византия.244 За разлика от тях народите от източноевропейските православни страни гледат с противоречиви чувства на изтъкването на културната разделителна линия. Българите и румънците разбират големите предимства, които биха имали, ако станат част от Запада и бъдат приети в неговите институции; те обаче същевременно се идентифицират със своята православна традиция; а що се отнася до българите — те подчертават и исторически тясната си връзка с Русия и с Византия.

Идентифицирането на Европа със западното християнство предлага ясен критерий за приемането на нови членове в западните организации. Европейският съюз е най-важната структура на Запада в Европа и членството в него бе разширено през 1994 г. с приемането на принадлежащите в културно отношение към Запада Австрия, Финландия и Швеция. През пролетта на същата година Европейският съюз реши временно да изключи възможността за членство на всички бивши съветски републики с изключение на балтийските страни. Същевременно бяха подписани спогодби за „асоциирано членство“ с четирите централноевропейски държави (Полша, Унгария, Чешката република и Словакия) и с две източноевропейски държави (Румъния и България). Нито една от тези страни обаче няма шансове да стане пълноправен член на ЕС преди началото на XXI в., а централноевропейските страни със сигурност ще получат този статус преди Румъния и България, ако последните две изобщо бъдат приети. Междувременно се очертават добри перспективи за приемане на балтийските страни и на Словения, докато кандидатурите на мюсюлманска Турция, на миниатюрна Малта и на православния Кипър засега (към 1995 г.) са висящи. В процеса на разширяване на ЕС съвсем определено се дава предпочитание на страни, които в културно отношение принадлежат към Запада и които са по-развити в икономическо отношение. Ако се приложат тези критерии, вишеградските държави (Полша, Чешката република, Словакия, Унгария), балтийските републики, Словения, Хърватска и Малта по всяка вероятност ще станат членки на Европейския съюз и границите му ще съвпаднат с исторически съществувалите в Европа граници на западната цивилизация.

Логиката на цивилизациите диктува подобен резултат и що се отнася до разширяването на НАТО. Студената война започна с разпростирането на политическия и военния контрол на Съветския съюз върху Централна Европа. Съедине-ните щати и западноевропейските страни изградиха НАТО, за да възпрат, а при нужда и да разгромят евентуална по-нататъшна съветска агресия. В света след Студената война НАТО е организацията за сигурност на западната цивилизация. След края на Студената война НАТО има една основна и неотложна задача: да предотврати възможностите за ново налагане на политически и военен контрол от страна на Русия върху Централна Европа. В качеството си на организация за сигурност на Запада НАТО е отворена за членство на онези западни страни, които искат да се присъединят към opганизацията и които отговарят на основните й изисквания по отношение на военна подготовка, политическа демокрация и граждански контрол над армията. Американската политика към свързаните със сигурността европейски ангажименти от периода след Студената вой-на първоначално предполагаше един по-универсален подход, олицетворяван от програмата „Партньорство за мир“, която е отворена за европейските страни и за страните от Евразия. Този подход същевременно подчертава ролята на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. Той намери отражение в изказването на президента Клинтън, направено по време на посещението му в Европа през 1994 г.: „Границите на свободата днес трябва да се определят от ново поведение, а не от старата история. Обръщам се към всички… които биха искали да прокарат нова линия в Европа: ние не трябва да предрешаваме възможностите за осигуряване на възможно най-доброто бъдеще на този континент — повсеместна демокрация, повсеместна пазарна икономика и повсеместно сътрудничество за гарантиране на взаимната сигурност на страните. Нищо по-малко от това не трябва да бъде нашата цел.“ Година по-късно обаче Клинтъновата администрация бе принудена да признае значимостта на границите, очертани от „старата история“, и трябваше да приеме „по-малката цел“, отразяваща реалностите на цивилизационните различия. Администрацията предприе активни действия за изграждане на критерии и на дневен ред за разширяване на членството в НАТО, първо, по отношение на Полша, Унгария, Чешката република и Словакия, след това на Словения, а по-късно вероятно и на балтийските страни.

Русия енергично се противопостави на разширяването на НATO, като по-либерално и прозападно настроените руснаци твърдят, че разширяването на организацията ще укрепи позициите на националистическите и антизападните политически сили в Русия. Разширяването на НАТО, ограничено само до страни, които исторически са част от западното християнство, гарантира обаче на Русия, че от него ще бъдат изключени Сърбия, България, Румъния, Молдова, Беларус и Украйна (ако, разбира се, Украйна остане единна държава). Разширяването на НАТО, обхващащо само западните държави, също така ще подчертае ролята на Русия като държава-ядро на отделна православна цивилизация, а следователно и като държава, която носи отговорността за реда в пределите и по границите на православния свят.

Доколко полезна е диференциацията между различните държави от цивилизационна гледна точка се вижда ясно в случая с балтийските републики. Те са единствените бивши съветски републики, които несъмнено принадлежат към Запада, що се отнася до история, култура и религия, а съдбата им винаги е била основна грижа на западния свят. Съединените щати никога не са признавали официално включването им в Съветския съюз, подкрепяха стремежа им за независмост по време на разпадането на Съветския съюз и настояваха Русия да се придържа към споразумението за изтегляне на войските си от балтийските републики. Посланието към руснаците бе да признаят, че балтийските държави се намират извън сферата на влияние, която те биха искали да установят по отношение на другите бивши съветски републики. Това постижение на Клинтъновото правителство е по думите на шведския министър-председател „един от най-важните приноси към европейската сигурност и стабилност“, помогнал и на демократите в Русия, демонстрирайки, че всякакви реваншистки предначертания на крайните руски националисти са осъдени на неуспех пред лицето на ясната ангажираност на Запада с тези републики.245

Независимо че се отделя основно внимание на разширяването на Европейския съюз и на НАТО, културното преструктуриране на тези организации също повдига въпроса за възможното им ограничаване. Една незападна страна — Гърция — членува и в двете организации, а друга, Турция, е членка на НАТО и кандидатства за приемане в Европейския съюз. Тези отношения са продукт на Студената война. Имат ли те обаче място в света на цивилизациите след Студената война? Пълноправното членство на Турция в Европейския съюз е проблематично, а членството й в НАТО е подложено на атаки от страна на Партията на благоденствието. Тя обаче вероятно ще остане в НАТО, ако Партията на благоденствието не регистрира голяма изборна победа или пък страната съзнателно не се откаже от наследството на Ататюрк и не се предефинира като лидер на ислямските страни. Това е възможно и вероятно е нещо желано от Турция, но едва ли ще се случи в близко бъдеще. Каквато и да е ролята на страната в НАТО, тя все повече и повече ще преследва собствените си специфични интереси на Балканите, в Арабския свят и в Централна Азия.

Гърция не е част от западната цивилизация, но е домът на класическата цивилизация, която е важен източник на западната цивилизация. Противопоставяйки се на турците, гърците исторически винаги са гледали на себе си като на копиеносци на християнството. За разлика от сърбите, румънците и българите, тяхната история е тясно преплетена с историята на Запада. При все това Гърция е аномалия, православният аутсайдер в западните организации. Тя никога не е била сговорчив член нито на Европейския съюз, нито на НАТО и среща затруднения да се адаптира към принципите и порядките на двете организации. От средата на 60-те до средата на 70-те години страната бе управлявана от военна хунта и присъединяването й към Европейския съюз стана възможно едва след установяването на демокрация. Често се случва нейните лидери да се отклоняват от западните норми и да се противопоставят на западните държави. Страната е по-бедна от останалите членки на общността и на НАТО и често води икономическа политика, която пренебрегва установените в Брюксел стандарти. Нейното поведение като председател на Съвета на Европа през 1994 г. предизвика гнева на останалите страни-членки и някои западноевропейски политици в частни разговори окачествяват членството на Гърция като грешка.

В света след Студената война политиката на Гърция все повече се отклонява от тази на Запада. Блокирането на при-знаването на Македония срещна ожесточената съпротива на западните правителства и в крайна сметка доведе до това, че Европейската комисия прибягна до издаването на съдебно разпореждане срещу Гърция в Европейския съд. Във връзка с конфликтите в бивша Югославия Гърция се разграничи от политиката на западните сили, активно поддържайки сърбите и грубо нарушавайки санкциите, наложени им от ООН. След разпадането на Съветския съюз Гърция има общи интереси с Русия в противовес на интересите на общия им враг Турция. Гърция разреши на Русия да установи значително присъствие в гръцката част на Кипър и като следствие на „тяхната обща източноправославна религия“ гръцкото население на Кипър приветства руското и сръбското присъствие на острова.246 През 1995 г. на територията на Кипър работят около две хиляди руски фирми, там се издават руски и сърбохърватски вестници, а правителството на кипърските гърци купува от Русия значително количество оръжия. Освен това Гърция сондира с Русия възможностите за пренасяне на нефт до средиземноморския регион от района на Кавказ и от Централна Азия чрез българо-гръцки газопровод, заобикаляйки Турция и другите ислямски страни. Цялостната външна политика на Гърция придобива все повече категорично православна ориентация. Несъмнено Гърция ще си остане формален член на НАТО и на Европейския съюз. Със засилването на процеса на културно преструктуриране обаче също така е несъмнено, че тези членства ще стават по-хлабави, по-малко значими и по-трудни за следване, що се отнася до ангажираните страни. Противникът на Съветския съюз от периода на Студената война се превръща в съюзник на Русия от периода след нея.

Русия и нейната „близка чужбина“

Наследникът на царистката и на комунистическата империя е един цивилизационен блок, който в много отношения е сравним със западния блок в Европа. Намиращата се в неговия център Русия, еквивалент на Франция и Германия, е тясно свързана с един вътрешен кръг, който включва двете предимно славянски православни републики Беларус и Молдова, Казахстан (40% от чието население е руско) и Армения — исторически близък съюзник на Русия. В средата на 90-те години всички тези страни имат проруски правителства, дошли на власт като правило чрез избори. Близки, но по-хлабави отношения съществуват между Русия и Грузия (предимно православна) и Украйна (преобладаващо православна), като и двете страни имат и силно развито чувство за национална идентичност и за минала независимост. На православните Балкани Русия има тесни връзки с България, Гърция, Сърбия, Кипър и не толкова тесни с Румъния. Мюсюлманските републики от бившия Съветски съюз си остават силно зависими от Русия както в икономическо отношение, така и в областта на националната си сигурност. За разлика от тях балтийските републики, гравитирайки към силовото поле на Европа, категорично се оттеглиха от руската сфера на влияние.

В основни линии Русия се очертава като лидер на блок, чиято сърцевина е православна, докато окръжаващият буфер е съставен от относително слаби ислямски държави, над които тя доминира в различна степен и които ще се стреми да освободи от влиянието на други сили. Освен това Русия очаква, че светът ще приеме и ще одобри тази система. По думите на Елцин, казани през февруари 1993 г., чуждите правителства и международните организации трябва да „предоставят на Русия специални пълномощия като гарант на стабилността в бившите региони на Съветския съюз“. Докато Съветският съюз представляваше свръхсила с глобални интереси, Русия е голяма сила, която има регионални и цивилизационни интереси.

Православните страни от бившия Съветски съюз играят първостепенна роля за развитието на кохерентен руски блок в евразийската и в световната политика. По време на разпадането на Съветския съюз и петте споменати страни първоначално поеха в силно националистична посока, подчертавайки новопридобитата си независимост, и се дистанцираха от Москва. Впоследствие съобразяването с икономическите, геополитическите и културните реалности принуди гласоподавателите в четири от тях да изберат проруски правителства и да подкрепят една проруска политика. Народите от тези страни очакват от Русия поддръжка и закрила. В петата страна, Грузия, военната интервенция на Русия насилствено наложи подобна промяна в позицията на правителството.

В исторически аспект Армения винаги е свързвала интересите си с интересите на Русия, а Русия винаги се е славила като закрилник на Армения от мюсюлманските й съседи. Тези взамоотношения получиха нов тласък в постсъветската епоха. Арменците зависят от икономическата и военната помощ на Русия и подкрепят Русия по въпроси, засягащи отношенията между бившите съветски републики. Стратегическите интереси на двете страни са близки.

За разлика от Армения, Беларус няма развито съзнание за национална идентичност. Тя дори в още по-голяма степен зависи от подкрепата на Русия. Много от нейните граждани се идентифицират колкото с Русия, толкова и със собствената си страна. През януари 1994 г. парламентът замени центристкия и умерено националистично настроен държавен глава с консервативен и проруски ориентиран политик. През юли 1994 г. 80% от гласоподавателите избраха за президент екстремистки настроен проруски съюзник на Владимир Жириновски. Беларус от самото начало се присъедини към Общността на независимите държави, бе съосновател на икономическия съюз с Русия и Украйна от 1993 г., сключи валутен съюз с Русия, предаде й своите ядрени оръжия и се съгласи на нейна територия да бъдат разположени руски войски до края на века. През 1995 г. Беларус всъщност бе част от Русия по всички показатели, с изключение само на името.

След като Молдова получи независимост в резултат от разпадането на Съветския съюз, мнозина очакваха тя да се обедини с Румъния. Опасенията, че това може да стане, на свой ред стимулираха сепаратистко движение в русифицираната източна част, получило мълчаливата подкрепа на Москва и активната подкрепа на 14-та руска армия, което доведе до създаването на Днестърската република. Настроенията за съюз с Румъния обаче затихнаха в резултат от икономическите проблеми на двете страни и на икономическия натиск, упражнен от Москва. Молдова се присъедини към ОНД и търговията с Русия се разрасна. През февруари 1994 г. про-руските партии постигнаха внушителен успех на парламентарните избори.

В тези три страни общественото мнение, реагирайки на комбинация от стратегически и икономически интереси, доведе на власт правителства, привърженици на тясно сближаване с Русия. Подобно развитие настъпи и в Украйна. В Грузия нещата се развиха по друг начин. Грузия е била независима страна до 1801 г., когато нейният владетел Георгий ХШ моли Русия за защита срещу турците. След руската революция в продължение на три години — от 1918 до 1921 г. — Грузия отново е независима, но болшевиките насилствено я присъединяват към Съветския съюз. След разпадането на Съветския съюз Грузия отново обяви независимостта си. Изборите бяха спечелени от националистично настроена коалиция, но нейният лидер се впусна в самоунищожителни репресии и бе насилствено отстранен от власт. Едуард Шеварднадзе, бивш външен министър на СССР, се завърна да поеме ръководството на страната и неговото лидерство бе утвърдено чрез президентските избори през 1992 г. и 1995 г. Той обаче срещна съпротива в лицето на сепаратисткото движение в Абхазия, получило значителна подкрепа от Русия, и трябваше да потушава бунт, предвождан от бившия президент Гамсахурдия. По подобие на Георгий XIII Шеварднадзе се обърна към Русия за помощ, заявявайки: „Нямаме голям избор.“ Руските войски нахлуха в страната, за да го подкрепят с цената на включването на Грузия в ОНД. През 1994 г. Грузия даде съгласието си Русия да поддържа три военни бази на нейна територия за неопределено време. По този начин руската военна интервенция, насочена първо към отслабване на правителството на Грузия, а после към укрепването му, доведе стремящата се към независимост Грузия в руския лaгep.

След Русия най-многочислената и най-значимата бивша съветска република е Украйна. През различни периоди от своята история Украйна е била независима държава. Въпреки това през по-голямата част от модерната епоха тя принад-лежи на политическа общност, управлявана от Москва. Решаващият обрат настъпва през 1654 г., когато водачът на казашки бунт срещу полското владичество Богдан Хмелницки се обвързва с клетва за вярност на руския цар срещу подкрепа против поляците. Оттогава до 1991 г., с изключение на кратък период на независимост между 1917 г. и 1920 г., това, което днес наричаме Украйна, в политическо отношение се контролира от Москва. Украйна обаче е страна на разлом, която има две различни култури. Цивилизационната линия на разлома между Запада и православието от векове минава през сърцето на страната. В един или друг момент от миналото западната част на Украйна е съответно част от Полша, Литва и Австроунгарската империя. Голяма част от нейното население принадлежи към униатската църква, която практикува православни ритуали, но признава върховенството на папата. В исторически аспект западните украинци говорят украински език и са категорично националистки настроени. От друга страна, населението от източната част е предимно православно и в преобладаващата си част говори руски. В началото на 90-те години руснаците съставляват 22% от на-селението на страната, а рускоезичните украинци — 31%. Обучението на по-голямата част от учениците в основните и средните училища се води на руски.247 Кримският полуостров е с преобладаващо руско население и е бил част от Руската федерация до 1954 г., когато Хрушчов го предава към Украйна, привидно съобразявайки се със споразумението с Хмел-ницки от преди 300 години.

Различията между Източна и Западна Украйна се проявяват в нагласите на хората, населяващи двете части на страната. Така например към края на 1992 г. една трета от руснаците в Западна Украйна (в сравнение с едва 10% в Киев) твърдят, че се чувстват некомфортно от враждебното отношение към тях.248 Това разцепление между изток и запад се изяви особено драматично по време на президентските избори през юли 1994 г. Заемащият президентския пост Леонид Кравчук, който макар и да си сътрудничи с руските лидери, се определя като националист, спечели над 90% от гласовете в тринайсетте провинции на Западна Украйна. Неговият противник Леонид Кучма, който по време на изборната кампания вземаше уроци по украински, спечели подобно мнозинство в тринайсетте източни провинции. Кучма победи, получавайки 52% от гласовете. Всъщност едно незначително мнозинство от населението на Украйна през 1994 г. повторно направи избора на Богдан Хмелницки от 1654 г. По думите на един американски наблюдател „в този избор се отразява и дори кристализира разцеплението между европеизираните славяни от Западна Украйна и руско-славянската представа за това, което би трябвало да е Украйна. Това е не толкова проява на етническа поляризация, колкото на различни култури“.249

Предвид на това разделение отношенията между Украйна, и Русия могат да се развият по един от три възможни начина. В началото на 90-те години между двете страни са налице сериозни проблеми, свързани с ядрените оръжия, Крим, правата на руското население в Украйна, черноморския флот и с икономическите отношения. Мнозина смятаха, че е възможен въоръжен конфликт, което накара някои западни анализатори да заявят, че Западът трябва да подкрепи запазването на ядрения арсенал на Украйна, за да се предотврати евентуална руска агресия.250 Ако приемем обаче, че цивилизацията има първостепенно значение, прояви на насилие между украинци и руснаци са малко вероятни. Това са два славянски, предимно православни народа, които в течение на векове са имали тесни връзки помежду си и между които смесените бракове са нещо обичайно. Въпреки изострените спорни проблеми и натиска на крайните националисти от двете страни, ръководителите на тези държави работят упорито и в повечето случаи успешно за смекчаване на тези проблеми. Изборът на определено проруски ориентирания президент на Украйна в средата на 90-те години намалява вероятността за сериозен конфликт между тези две държави. Докато на други територии на бившия Съветски съюз мюсюлмани и християни често се сражават помежду си, а между руснаците и балтийските народи е налице голямо напрежение, както и някои сблъсъци, към 1995 г. не се наблюдава практически никакво насилие между руснаци и украинци.

Една втора и доста по-значителна вероятност е Украйна да се разцепи по линията на разлома на две отделни формирования, като източното се слее с Русия. Въпросът за отделянето бе повдигнат за пръв път във връзка с Крим. Населението на Крим, 70% от което е руско, по време на проведен през декември 1991 г. референдум в голямото си мнозинство подкрепи независимостта на Украйна от Съветския съюз. През май 1992 г. парламентът на Крим също така гласува за независимост от Украйна, след което под натиска на Украйна отмени това решение. Руският парламент обаче гласува за отмяна на връщането на Крим към Украйна от 1954 г. През януари 1994 г. в Крим бе избран президент, чиято кампания мина под лозунга „Единство с Русия“. Това даде основания на някои да зададат въпроса: „Няма ли Крим да се превърне в следващия Нагорни Карабах или в следващата Абхазия?“251

Отговорът бе категорично „не“, доколкото новият президент на Крим се отметна от вече даденото съгласие да проведе референдум за независимост и вместо това започна преговори с Киев. През май 1994 г. обстановката наново се нажежи, когато парламентът гласува за възстановяване на конституцията от 1992 г., което на практика означава, че полуостровът става практически независим от Украйна. Наново въздържаността на руските и на украинските лидери обаче не позволи този въпрос да породи насилие, а избирането на проруски настроения Кучма за президент на Украйна два месеца по-късно блокира стремежа за отделяне на Крим.

Тези избори обаче показаха, че е налице възможност за откъсване на западната част от другата Украйна, която все повече и повече се движи в посока към Русия. Някои руснаци вероятно биха посрещнали това с одобрение. Както се из-рази един руски генерал: „Украйна, или по-скоро Източна Украйна, ще се завърне при нас след пет, десет или петнайсет години. Западна Украйна да върви по дяволите!“252 Подобна остатъчна униатска и прозападно ориентирана Украйна обаче може да стане жизнеспособна само с помощта на силната и ефикасна подкрепа на Запада. Но такава подкрепа би могла да стане реалност само ако отношенията между Запада и Русия сериозно се влошат и заприличат на отношенията от времето на Студената война.

Третият и най-вероятен сценарий предполага, че Украйна ще си остане единна, раздвоена, независима и като цяло тясно ще си сътрудничи с Русия. След като веднъж бъдат разрешени въпросите с ядрените оръжия и военните сили, най-се-риозните дългосрочни проблеми ще бъдат икономически, а тяхното разрешаване ще се улесни от повече или по-малко общата култура и от тесните лични връзки. Отношенията между Русия и Украйна са за Източна Европа това, което са отношенията между Франция и Германия за Западна Европа, коментира Джон Морисън.253 По същия начин, по който френско-германските отношения съставляват ядрото на Ев-ропейския съюз, руско-украинските са ядрото, което е значимо за единството в православния свят.

Велик Китай и неговата разширена сфера на просперитет

В исторически план Китай винаги е разглеждал себе си като обхващащ „синоистка зона“, която включва Корея, Виетнам, островите Лю Чу и в един или друг момент — Япония; „вътрешноазиатски кръг“, включващ некитайските манджури, монголците, уйгурите, тюрките и тибетците, които трябва да бъдат под контрол по съображения за сигурност; и „външна зона“, населена с варвари, от които все пак се очаква да зачитат Китай и да признават неговото върховенство.254 Съвременната синоистка цивилизация е структурирана по подобен начин: ядрото е Хански Китай, включващ провинции, които са част от страната, но разполагат със значителна автономия, провинции, които юридически принадлежат към Китай, но са населени предимно с некитайско население (Тибет, Синдзян), китайски общности, които желаят или са склонни при определени условия да се присъединят към центрирания около Пекин Китай (Хонконг, Тайван), една страна с преобладаващо китайско население, която все повече и повече се ориентира към Пекин (Сингапур), твърде влиятелните китайски общности в Тайланд, Виетнам, Малайзия, Индонезия и Филипините, както и некитайски общества (Северна и Южна Корея и Виетнам), които до голяма степен споделят конфуцианската китайска култура.

През 50-те години Китай се самоопределя като съюзник на Съветския съюз. После, след китайско-съветския разрив, той разглежда себе си като лидер на Третия свят в противовес на двете свръхсили, което носи значителни разходи и не особено голяма полза. След промяната в политиката на САЩ, осъществена от Никсъновата администрация, Китай се стреми да бъде трета страна в играта на баланс на силите, гравитирайки към Съединените щати през 70-те години, когато те изглеждат в слаба позиция, ориентирайки се към по-зиция на равно отстояние през 80-те години, когато военната мощ на САЩ нараства, а Съветският съюз запада в икономическо отношение и затъва в Афганистан. След края на конкуренцията между двете свръхсили „китайската карта“ загубва ценността си и Китай е принуден да редефинира ролята си в световните дела. Той си поставя две цели: да стане защитник на китайската култура, държавата-ядро или цивилизационният магнит, към който да се ориентират всички други ки-тайски общности, както и да заеме отново изгубената през XIX в. историческа позиция на хегемон в Източна Азия.

Подобна оформяща се понастоящем роля на Китай проличава на първо място в начина, по който тази държава описва собствената си позиция в световната политика; на второ — в степента на икономическа обвързаност на отвъдморските китайци с Китай и на трето — в нарастващите икономически, политически и дипломатически връзки на Китай с трите други основни китайски общности — Хонконг, Тайван и Сингапур, както и в засилената ориентация към Китай на южноазиатските държави, в които Китай има значително политическо влияние.

Китайското правителство разглежда континентален Китай като държава-ядро на китайската цивилизация, към която би трябвало да се ориентират всички други китайски общности. Отказвайки се отдавна да прокарва интересите си в чужбина чрез местните комунистически партии, китайската държава търси начин „да се утвърди като световен представител на китайското начало“.255 Според китайските политици хората от китайски произход, дори и да са граждани на друга страна, са част от китайската общност и съответно в известна степен са подвластни на авторитета на китайската държава.

Китайската идентичност се определя на расов принцип. Китайци са онези, „които имат еднаква раса, кръв и култура“, по думите на един учен от Китайската народна република. Към средата на 90-те години тази теза може все по-често да се чуе от официални и неофициални китайски източници. По този начин „принципът на огледалото“ е за китайците и за онези, които имат китайски произход, критерий за това, кои са те. „Погледнете се в огледалото!“ е съветът на свързаните с Пекин китайци към хората от китайски произход, опитващи се да се впишат в чужди общества. Китайците от диаспората, т. е. хуажън, или хората от китайски произход, за разлика от джунгуожън, или жителите на държавата Китай, стават все по-отявлени изразители на концепцията за „културно определен Китай“ като проява на тяхното гуншъ, или съзнание за общност. Китайската идентичност, подлагана на яростни атаки от страна на Запада през XX в., сега се преформулира в контекста на трайните елементи на китайската култура.256

В исторически план тази идентичност съответства на различните отношения към централните власти в китайската държава. Това усещане за културна идентичност едновременно улеснява разширяването на икономическите отношения между различните китайски общности и намира опора в тях, което на свой ред е един от най-важните елементи, стимулиращи икономическия растеж на континентален Китай и на другите общности, което пък осигурява материалния и психологическия импулс за експанзията на китайската културна идентичност. Ето защо „Велик Китай“ не е просто абстрактно понятие. Това е бързо разрастваща се културна и икономическа реалност, а започва да се превръща и в политически факт. Тъкмо китайците са причина за невероятното икономическо развитие през 80-те и 90-те години: в континенталната част, на територията на „тигрите“ (като три от четирите тигъра са китайски) и в Югоизточна Азия. Икономиката на Източна Азия все повече и повече гравитира към Китай и се контролира от него. Китайците от Хонконг, Тайван и Сингапур осигуряват голяма част от капитала, станал причина за икономическия растеж на континентален Китай през 90-те години. Отвъдморските китайци от други райони на Югоизточна Азия имат доминираща роля в икономиката на съответните страни. В началото на 90-те години китайците съставляват 1% от населението на Филипините, но осигуряват 35% от продажбите на притежаваните от местни граждани фирми. В Индонезия в средата на 80-те години китайците са 2–3% от населението, но контролират около 70% от местния частен капитал. Седемнайсет от двайсет и петте най-големи предприятия са под китайски контрол и както се твърди, китайският конгломерат произвежда 5% от общия национален продукт на Индонезия. В началото на 90-те години китайците са 10% от населението на Тайланд, но са собственици на девет от десетте най-големи бизнес-групировки и произвеждат 50% от общия национален продукт на страната. Китайците съставляват около една трета от населението на Малайзия, но почти изцяло доминират икономиката й.257 Ако изключим Япония и Корея, източноазиатската икономика е предимно китайска.

Възникването на разширена сфера на просперитет на Велик Китай е сериозно подпомогнато от една „бамбукова мрежа“ от семейни и лични връзки и от всекидневна култура. Отвъдморските китайци в много по-голяма степен от представителите на Запада или от японците са в състояние да влизат в бизнесотношения с Китай. В Китай доверието и ангажираността зависят предимно от лични контакти, а не от договори, закони или други правни документи. Западните бизнесмени си дават сметка, че могат по-лесно да осъществяват бизнесотношения с Индия, отколкото с Китай, където силата на дадено споразумение се крепи на личните взаимоотношение между партньорите. Китай, отбелязва със завист през 1993 г. изтъкнат японски политик, извлича полза от „непризнаваща граници мрежа от китайски търговци в Хонконг, Тайван и Югоизточна Азия“258. Отвъдморските китайци, съгласява се един американски бизнесмен, „имат предприемачески талант, китайският език им е матерен, а освен това те разполагат с бамбукова мрежа от отношения, вариращи от фамилни връзки до лични контакти. Това е извънредно голямо предимство пред човек, който трябва да докладва за действията cи на някакъв борд в Акрън или във Филаделфия“. Предимствата на отвъдморските китайци в отношенията с континентален Китай са също така добре очертани от Ли Куан Ю: „Ние сме етнически китайци. Ние имаме общи характеристики благодарение на общите ни предци и култура… Хората чувстват естествена близост с тези, с които имат сходни физически атрибути. Усещането за близост се засилва, когато те освен това споделят обща култура и език. Това допринася за бързото установяване на разбирателство и на доверие, които са в основата на всички бизнесотношения.“259 В края на 80-те и на 90-те години отвъдморските етнически китайци са в състояние да „демонстрират пред скептично настроения свят, че връзките куанкси, основаващи се на общ език и култура, могат да компенсират липсата на правови принципи и на пpoзрачни правила и разпоредби“. Обстоятелството, че икономическият успех се дължи на общата култура, бе подчертано на Втората световна конференция на китайските предприемачи, проведена в Хонконг през ноември 1993 г., която бе представена като „честване на китайския триумф с участието на етнически китайски бизнесмени от целия свят“260. В синоисткия свят, както и навсякъде другаде, общността на културата благоприятства икономическата ангажираност. Намаляването на западната икономическа ангажираност с Китай след събитията на площад Тянанмън след едно десетилетие на бърз икономически растеж на страната позволи на отвъдморските китайци и ги стимулира да се възползват от общата култура и от личните контакти и масирано да инвестират в Китай. В резултат се получи впечатляващо разширяване на икономическите връзки между китайските общности. През 1992 г. 80% от преките чуждестранни инвестиции в Китай (11,3 милиарда долара) се дължат на отвъдморските китайски общности, като идват преди всичко от Хонконг (68,3%), но и от Тайван (9,33%), Сингапур, Макао и т. н. В сравнение с това Япония осигурява 6,6% от инвестициите, а САЩ 4,6%; 67% от съвкупните инвестиции, възлизащи на 50 милиарда долара се дължат на китайски източници. Разрастването на търговските взаимоотношения е не по-малко впечатляващо. Износът на Тайван за Китай нараства от стойности, близки до нулата през 1986 г., до 8% от общия износ на страната през 1992 г., като през същата година нараства с 35%. Износът на Сингапур за Китай през 1992 г. се увеличава с 22% в сравнение с общия растеж на износа на страната, който възлиза на по-малко от 2%. Както отбелязва през 1993 г. Мъри Уайдънбом, „въпреки настоящата доминантна позиция на Япония в региона, гравитиращата около Китай азиатска икономика бързо се оформя като нов епицентър на индустрията, търговията и финансите. Тази стратегическа област разполага със значителен технически и производствен потенциал (Тайван); със забележителна находчивост в сферата на предприемачеството, маркетинга и услугите (Хонконг), с прекрасна комуникационна мрежа (Сингапур), огромен финансов капитал (и трите държави), както и териториални, трудови и други ресурси (континентален Китай).“261 Освен това континентален Китай е потенциално най-големият от разрастващите се пазари и към средата на 90-те години инвестициите в Китай все повече се ориентираха към продажби на този пазар и към износ от него.

Китайците в южноазиатските страни се оказват в различна степен интегрирани към местното население, което често таи антикитайски настроения, прераснали в насилие в някои случаи (например Меданският бунт в Индонезия през април 1994 г.). Определени среди в Малайзия и Индонезия критикуват като „отклоняване на капитали“ потока от китайски капиталовложения към континентален Китай и се налага политическите лидери начело с президента Сухарто да уверяват общественото мнение, че това няма да навреди на националните икономики. На свой ред китайците от Югоизточна Азия твърдят, че дължат лоялност преди всичко на страната, чиито граждани са, а не на страната на своите предци. В началото на 90-те години насоченият към Китай поток на китайски капитали от Югоизточна Азия се конкурира с мощен поток от тайвански инвестиции към Филипините, Малайзия и Виетнам.

Съчетанието от нарастваща икономическа мощ и общосподеляна китайска култура кара Хонконг, Тайван и Сингапур все повече и повече да се обвързват с китайското отечество. Приспособявайки се към предстоящата смяна на властта, китайците в Хонконг започват да се вслушват повече в гласа на Пекин, отколкото в този на Лондон. Бизнесмените и другите лидери се въздържат да критикуват Китай или да предприемат действия, които биха го засегнали. Когато все пак са налице подобни действия, китайското правителство незабавно и без колебание реагира с репресивни мерки. Към 1994 г. стотици бизнесмени сътрудничат на Пекин в качеството си на „хонконгски съветници“, което на практика означава правителство в сянка. В началото на 90-те години китайското икономическо влияние в Хонконг се разраства неимоверно, като към 1993 г. данните показват, че инвестициите от континентален Китай превишават тези от Япония и САЩ, взети заедно.262 Към средата на 90-те години икономическата интеграция на Хонконг и континентален Китай е едва ли не завършена, докато политическата интеграция предстои да се осъществи през 1997 г.

Разрастването на връзките между Тайван и континентален Китай изостава в сравнение с връзките между Китай и Хон-конг. Въпреки това и тук още през 80-те години се наблюдават значителни промени. След 1949 г. в продължение на три десетилетия всяка от двете китайски републики отказва да признае съществуването и легитимността на другата, не под-държат никакви връзки помежду си и се намират почти в със-тояние на война. След укрепването на властта на Дън Сяопин и след началото на икономическата реформа обаче китайското правителство предприе поредица от помирителни мерки. През 1981 г. в отговор на това тайванското правителство започна да променя дотогавашната си политика на „трите нета“, не на контактите, не на преговорите и не на компромисите с Китай. През май 1986 г. се състояха първите преговори между представители на двете страни по повод връщането на отвлечен самолет на Китайската република, а на следната година правителството на Тайван вдигна забраната за пътувания до Китай.263

Последвалото бързо разрастване на икономическите връзки между Тайван и Китай до голяма степен е улеснено от споделеното „китайско начало“ и от произтичащото от него взаимно доверие. Както отбеляза ръководителят на преговорите от тайванска страна, народите на Тайван и Китай изпитват взаимни чувства, основани на принципа „кръвта вода не става“, и изпитват гордост от постиженията на другата страна. Към края на 1993 г. са осъществени над 4,2 милиона посещения на граждани на Тайван в Китай и 40 000 посещения на китайци в Тайван; всекидневно се разменят по 40 000 писма и по 13 000 телефонни разговора. Данните сочат, че през 1993 г. търговията между двете китайски държави в парично изражение достига 14,4 милиарда долара, а 20 000 тайвански бизнесмени инвестират в Китай между 15 и 30 милиарда долара. Вниманието на Тайван все повече се насочва към континента, а успехът на тайванската икономика все повече зависи от инвестиции в Китай. Както отбелязва висш тайвански политик през 1993 г. „Преди 80-те години най-важният пазар за Тайван бе САЩ, но през 90-те години вече знаем, че най-важният фактор за успеха на тайванската икономика е Китай.“ Най-вече евтината работна ръка в Китай привлича тайванските инвеститори, които се натъкват на липса на работна ръка в собствената си страна. През 1994 г. вече е налице обратен процес на коригиране на дисбаланса капитал-работна сила между двете китайски държави, като риболовните компании на Тайван попълват екипажите си с 10 000 китайци.264

Развиващите се икономически отношения доведоха да преговори между правителствата на двете страни. За укреп-ване на връзките през 1991 г. Тайван основа Фондация за обмен през пролива, а Китай — Асоциация за връзки през Тайванския пролив. Първата среща се състоя през април 1993 г. в Сингапур, след което бяха организирани срещи в Китай и в Тайван. През август 1994 г. бе сключена спогодба, уреждаща редица ключови въпроси, и се заговори за евентуална среща между лидерите на двете правителства.

В средата на 90-те години в отношенията между Тайпе и Пекин все още са налице сериозни проблеми, които включват проблема за суверенитета, за участието на Тайван в международни организации и за възможността Тайван да се реде-финира като независима държава. Вероятността за осъщест-вяване на последното все повече намалява, доколкото основният радетел за независимост — Демократическата прогресивна партия — установи, че гласоподавателите в Тайван не желаят да разстройват отношенията с Китай и че нейните изборни перспективи ще бъдат накърнени, ако тя продължи да настоява на това. Ето защо лидерите на тази партия подчертават, че ако спечелят властта, независимостта няма да бъде тяхна непосредствена цел. Двете правителства имат и общ интерес да се утвърди китайското върховенство над островите Спратли и други острови в Южнокитайско море, както и Китай да получи статута на най-облагодетелствана нация в търговията със САЩ. В началото на 90-те години двете китайски държави се придвижват бавно, но забележимо и неотклонно една към друга и развиват общи интереси на базата на разрастващи се икономически взаимоотношения и на споделена културна идентичност.

Това развитие по посока на приспособяването бе внезапно прекъснат през 1995 г., когато тайванското правителство агресивно издигна искане за дипломатическо признаване и за приемане в международните организации. Президентът Ли Тънхуей направи „частно“ посещение в САЩ, а през декември 1995 г. бяха проведени парламентарни избори, последвани oт президентски избори през март 1996 г. В отговор на това китайското правителство предприе изпитание на ракети във води близо до главните пристанища на Тайван и извърши военни маневри край контролираните от Тайван острови. Тези събития повдигнаха два ключови въпроса. Възможно ли е понастоящем Тайван да остане демократична страна, без да получи официална независимост? И дали в бъдеще може да бъде демократична държава, без да остане независима?

Всъщност отношенията на Тайван с Китай преминаха през две фази и могат да навлязат в трета. В продължение на десетилетия националистическото правителство на страната претендираше, че е правителство на целия Китай; тази претенция очевидно означава конфликт с онова правителство, което фактически бе правителство на целия Китай, с изключение на Тайван. През 80-те години тайванското правителство се отказа от тези претенции и се определи като правителство само на Тайван, което позволи компромиса със схващането на Китай за „една държава, две системи“. Редица личности и групи в Тайван обаче все повече започнаха да изтъкват различната културна идентичност на Тайван, сравнително краткия период под китайско господство и факта, че местният език е неразбираем за тези, които говорят мандарински китайски. Всъщност те се опитват да определят тайванското общество като некитайско и следователно като юридически независимо от Китай. В допълнение към това вследствие на нарасналата международна активност на тайванското правителство започна да се налага впечатлението, че става дума за отделна държава, а не за част от Китай. Накратко, самоопределението на тайванския политически елит еволюира от концепцията за правителство на цял Китай, през схващането за правителство на част от Китай до разбирането за правителство на некитайска държава. Последната позиция, която офи-циализира de facto независимостта на страната, е съвършено неприемлива за Пекин, който постоянно заявява намерението си да използва сила, за да предотврати подобна независимост. Китайското правителство също заяви, че след присъединяването на Хонконг към Китайската народна република през 1997 г. и след предстоящото присъединяване на Макао през 1999 г. те ще предприемат действия за присъединяването и на Тайван. По какъв начин ще стане това, зависи от степента на поддръжка на тезата за независимост в пределите на самия Тайван, от изхода на борбата за политическото наследство в Пекин, подклаждаща силни националистически чувства у политическите и военните лидери и от развитието на китайския военен потенциал, което би позволило икономическа блокада или нахлуване в Тайван. Изглежда вероятно още в началото на XXI в., чрез принуда, компромис или комбинация от двете Тайван да бъде много по-тясно интегриран с Китай.

До края на 70-те години отношенията между непоколебимо антикомунистически настроения Сингапур и Китайската народна република са на точката на замръзване, а Ли Куан Ю и други сингапурски лидери изразяват презрението си към изостаналостта на Китай. След като китайското икономическо развитие пое с бързи темпове през 80-те години, Сингапур започна да се преориентира към континента по класическия начин на присъединяване към победителя. До 1992 г. Сингапур е инвестирал 1,9 милиарда долара в Китай, а плановете за следващата година предвиждат построяването на индустриален град в Китай, „Сингапур II“, в близост до Шанхай, което предполага инвестиции от милиарди долари. Ли се превърна в ентусиазиран пропагандатор на икономическите перспективи на Китай и в поклонник на неговата мощ. През 1993 г. той заявява: „Китай е там, където се разгръща дейност.“265 Чуждестранните инвестиции на Сингапур, които дотогава бяха преобладаващо концентрирани в Малайзия и в Индонезия, се прехвърлиха в Китай. Половината от чуждестранните проекти, подпомагани от правителството на Сингапур през 1993 г., са в Китай. Твърди се, че по време на първото си посещение в Пекин през 70-те години Ли Куан Ю е настоявал да разговаря с китайските лидери на английски вместо на мандарински китайски. Малко вероятно е две десетилетия по-късно той да настоява за същото.

Ислямът: съзнание за идентичност без единение

Структурата на политическата лоялност между арабите и мюсюлманите в общи линии е напълно противоположна на съществуващата в модерния Запад. На Запад националната държава представлява върховна форма на политическа лоялност. По-ограничените форми на лоялност са й подчинени и са съотносими към лоялността спрямо националната държава.

Надхвърлящите националната държава групи — лингвистични групи, религиозни общности или цивилизации — събуждат по-слаба лоялност и ангажираност към себе си. Ако си представим един континуум от по-тесни към по-широки общности, западните лоялности като правило изявяват върхови стойности по средата, като кривата на интензивност на лоялността в известен смисъл образува обърнато U. В ислямския свят структурата на лоялността е съвършено проти-воположна. При исляма винаги е съществувала кухина в средата на йерархията на лоялностите. „Двете основни, първоначални и постоянстващи структури“, отбелязва Айра Лапидъс, са семейството, кланът и племето, от една страна, и „структурата на културата, религията и империята в макроплан“, от друга.266 „Трибализмът и религията (ислямската) са играли и продължават да играят важна и определяща роля в общественото, икономическото и политическото развитие на арабските общества и в техните политически системи — отбелязва един либийски учен. — Всъщност те се преплитат по такъв начин, че се смятат за най-важните фактори и променливи, формиращи и определящи арабската политическа култура и арабското политическо мислене.“ Племената са основополагащи за политиката на арабските държави, много от които по думите на Тахсин Башир са просто „племена със знамена“. Основателят на Саудитска Арабия постига целта си до голяма степен поради умението си да изгради племенна коалиция чрез брачни връзки и с други средства, а политиката на страната продължава да бъде предимно племенна политика, противопоставяща племето судаири срещу племето шаммар и останалите племена. Най-малко осемнайсет големи племена играят значителна роля за развитието на Либия, а има сведения, че в Судан съществуват около петстотин племена, най-големите от които обхващат 12% от населението на страната.267

Исторически погледнато, в Централна Азия не съществуват национални идентичности. „Проявява се лоялност към племето, клана и рода, а не към държавата.“ Ако обърнем поглед към другия полюс, хората от този регион са имали общ „език, религия, култура и начин на живот“, а „ислямът е най-голямата обединяваща сила, надхвърляща властта на емира“. Сред чеченците и в сродните им севернокавказки народи съществуват около сто „планински“ и седемдесет „долинни“ племена, които до такава степен контролират политиката и икономиката, че по аналогия със съветската планова икономика се твърди, че чеченците имат „кланова“ икономика.268

В пределите на исляма малката група и голямата вяра, племе и умма, са основните центрове на лоялност и обвързаност, докато националната държава няма особено значение. В арабския свят държавите, които съществуват понастоящем, имат проблеми с легитимността си, тъй като в по-голямата си част те са произволен продукт, ако ли не и прищявка на европейския империализъм и техните граници често не съвпадат с границите на етническите групи, какъвто е случаят например с берберите и с кюрдите. Тези държави разделят арабската нация, но, от друга страна, така и не възниква панарабска държава. Заедно с това идеята за суверенна нация не е съвместима с вярата във върховенството на Аллах и в първостепенната роля на уммата. Като революционно движение ислямският фундаментализъм отхвърля националната държава за сметка на единството на исляма по същия начин, по който марксизмът я отхвърля в полза на единството на международния пролетариат. Слабостта на националната държава в границите на исляма намира отражение и във факта, че макар след Втората световна война да са налице многоброй-ни конфликти между мюсюлмански групи, рядко избухват големи войни между мюсюлмански държави, като най-сери-озните от тях се дължат на нахлуването на Ирак в съседни държави. През 70-те и 80-те години факторите, предизвикали ислямското възраждане, също така укрепват и идентификацията с уммата, или с ислямската цивилизация като цяло. Ето какво отбелязва един историк в средата на 80-те години: „Дълбоката ангажираност с мюсюлманската идентичност и с мюсюлманското единство получава допълнителен стимул от деколонизацията, демографския растеж, индустриализацията, урбанизацията и променящия се световен икономически ред, зависим между другото от петрола в недрата на мюсюлманските територии… Модерните комуникации засилват и разгръщат връзките между мюсюлманските народи. Значително нараства числеността на поклонниците, посещаващи Мека, което укрепва чувството за идентичност между мюсюлманите от Китай до Сенегал, от Йемен до Бангладеш. Все по-голям брой студенти от Индонезия, Малайзии, Южните Филипини и Африка се обучават в университетите на Близкия изток, разпространявайки идеите на исляма и установявайки лични контакти отвъд националните граници. Редовно се провеждат конференции и консултации между мюсюлманските интелектуалци и улама (религиозните учени) в центрове като Техеран, Мека и Куала Лумпур… Аудио и видеокасети разпространяват мюсюлманските религиозни проповеди без оглед на националните граници, така че влиятелните ислямски проповедници сега се радват на аудитории, далеч надхвърлящи техните локални общности.“269

Чувството за мюсюлманско единство намира израз в действията на държави и на международни организации и се поощрява от тях. През 1969 г. лидерите на Саудитска Арабия, в сътрудничество с лидерите на Пакистан, Мароко, Иран, Тунис и Турция, организираха първата ислямска среща на високо равнище в Рабат. На тази среща бе създадена Организацията „Ислямска конференция“, която през 1972 г. бе официално учредена със седалище в Джеда. Сега почти всички държави с преобладаващо мюсюлманско население принадлежат към тази организация, която е единствената междудържавна структура от такъв вид. Християнските, православните, будистките и индуистките нации нямат междудържавна организация, чието членство да е на религиозна основа, докато мюсюлманските страни разполагат с такава. Освен това правителствата на Саудитска Арабия, Пакистан, Иран и Либия спонсорират и поддържат неправителствени организации от рода на Световния мюсюлмански конгрес (творение на Пакистан) и Мюсюлманската световна лига (творение на Саудитска Арабия), както и „многобройни, често твърде чужди помежду си режими, партии, движения и каузи, за които се смята, че споделят мюсюлманската идеологическа ориентация“, и които „обогатяват потока на информация и на ресурси сред мюсюлманите“270.

Придвижването от ислямско самосъзнание към ислямско единение обаче се натъква на два парадокса. Първо, ислямът е разделен между съперничещи си центрове на сила, като всеки от тях се опитва да извлече полза от мюсюлманската идентификация с уммата, за да стимулира ислямско единение под свое лидерство. Това съперничество съществува както между вече утвърдени държави и техните организации, от една страна, така и между ислямистките режими и техните организации, от друга. Саудитска Арабия пое инициативата да създаде Организацията „Ислямска конференция“ (ОИК) отчасти за да се противопостави на Арабската лига, която по това време е под контрола на Насър. През 1991 г., след войната в Персийския залив, суданският лидер Хасан ал-Тураби създаде Народната арабска и ислямска конференция (НАИК) в противовес на намиращата се под саудитско влияние ОИК. В третата конференция на НАИК, проведена в Хартум в началото на 1995 г., взеха участие неколкостотин делегати от ислямистки организации и движения от осемдесет държави.271 В добавка към тези официални организации афганистанската война създаде широка мрежа от неформални и нелегални групи от ветерани, проявили се в битки за мюсюлманската или ислямиската кауза в Алжир, Чечня, Египет, Тунис, Босна, Палестина, Филипините и другаде. След войната техните редици бяха обновени с борци, обучени в ислямския университет в близост до Пешавар и в лагери, спонсорирани от различни фракции и техните чуждестранни поддръжници в Афганистан. Общите интереси на радикалните режими и движения в редица случаи преодоляват традиционни антагонизми, а с подкрепата на Иран се установяват връзки между сунитски и шиитски фуднаменталисти. Между Судан и Иран съществува тясно военно сътрудничество, като иранските военновъздушни сили и флот използват судански съоръжения, а правителствата на двете страни си сътрудничат в поддържането на фундаменталистките групировки в Алжир и в други страни. Твърди се, че Хасан ал-Тураби и Саддам Хюсеин са установили помежду си тесни връзки през 1994 г. и че Иран и Ирак предприемат стъпки за помирение.272

На второ място, идеята за умма предполага нелегитимност на националната държава, но при все това ислямската общност може да бъде обединена само чрез действията на една или повече силни държави-ядра, каквито засега няма. В представата за исляма като цялостна религиозно-политическа общност се подразбира, че държави-ядра са се създавали в миналото обикновено само в случаите, когато религиозното и политическото лидерство — халифатът и султанатът — са се съчетавали в една-единствена управляваща институция. Бързото покоряване на Северна Африка и на Близкия изток от арабите през VII век има своята кулминация в Умаядския халифат със столица Дамаск. През VIII в. той е последван от Аббасидския халифат със столица Багдад, който се е намирал под персийско влияние, а вторични халифати възникват в Кайро и в Кордова през X в. Четиристотин години по-късно османските турци нахлуват в Близкия изток, завладявайки Константинопол през 1453 г. и установяват нов халифат през 1517 г. Приблизително по същото време други тюркски народи нахлуват в Индия и основават Империята на моголите. Възходът на Запада подкопава както Османската, така и Moголската империя, а рухването на Османската империя оставя исляма без държава-ядро. Нейните територии до голяма степен са разпределени между западните сили, които след оттеглянето си оставят след себе си крехки държави, създадени по западен модел и чужди на традициите на исляма. През по-голямата част от XX в. обаче нито една мюсюлманска държава не разполага с достатъчна сила или с достатъчна културна и религиозна легитимност, за да поеме такава роля и да бъде призната от другите страни за лидер на исляма.

Липсата на ислямска държава-ядро е основната причина за всеобхватните вътрешни и външни конфликти, характеризиращи исляма. Комбинацията от самосъзнание без единение е източник на слабост за исляма и на заплаха за другите цивилизации. Възможно ли е това състояние да продължи дълго?

Една ислямска държава-ядро трябва да разполага с икономически ресурси, военна мощ, организационна компетентност и ислямска идентичност и ангажираност, за да осигури политическо и религиозно лидерство на умма. В един или друг момент се споменават шест държави като възможни лидери на исляма; засега нито една от тях не отговаря на условията, които биха я превърнали в ефективна държава-ядро. Индонезия е най-голямата мюсюлманска държава и в икономическо отношение се развива с бързи темпове. Тя обаче е разположена в периферията на исляма и е твърде отдалечена от неговия арабски център; там ислямската религия се характеризира с омекотения югоизточноазиатски вариант; хората и културата представляват смесица от локални, мюсюлмански, индуистки, китайски и християнски влияния. Египет е арабска страна със значително население, с централно, стратегически важно географско местоположение в Близкия изток и разполага с водещата ислямска образователна институция — университета „Ал-Азхар“273. Тя обаче е бедна страна, икономически зависима от САЩ, от контролираните от Запада международни институции и от богатите на петрол арабски страни.

Иран, Пакистан и Саудитска Арабия категорично се определят като мюсюлмански държави и активно се опитват да влияят върху умма и да бъдат нейни лидери. В тези си усилия те си съперничат на равнище спонсориращи организации, финансиране на ислямистки групи, осигуряване на поддръжка на бойците в Афганистан, както и в ухажването на народите от Централна Азия. Иран има необходимия размер, централно местоположение, население, исторически традиции, петролни ресурси и средно равнище на икономическо развитие, които биха го определили за държава-ядро на исляма. 90% от неговото население обаче са сунити, а Иран е шиитска държава; персийският език заема второ място, на голяма дистанция след арабския като език на исляма, а отношенията между перси и араби в исторически план са били винаги антагонистични.

Пакистан е достатъчно голяма държава, има достатъчна численост на населението си и достатъчна военна мощ, а нейните лидери последователно предявяват претенции за лидерска роля на тази страна като двигател на сътрудничеството между ислямските държави и говорител на исляма пред останалата част от света. Пакистан обаче е относително бедна страна, която страда от значителни вътрешни етнически и религиозни разделения; тя държи рекорда за политическа нестабилност и е натрапчиво фиксирана върху проблема за сигурността си vis-a-vis Индия. Това до голяма степен обяснява интереса на тази държава към установяване на тесни връзки с другите ислямски страни, както и с немюсюлмански световни сили като Китай и САЩ.

Саудитска Арабия е първоначалният дом на исляма; тук са главните ислямски светилища, езикът й е езикът на исляма, тя разполага с най-големите петролни ресурси в света и с произтичащото от това финансово влияние, а нейното пра-вителство е формирало саудитското общество по строго ислямски образец. През 70-те и 80-те години Саудитска Арабия е единствената най-влиятелна сила в ислямския свят. Тя из-разходва милиарди долари за подпомагане на мюсюлманската кауза по целия свят, като се започне от изграждането на джамии и разпространяването на учебници и се стигне до подкрепата на политически партии, ислямистки организации и терористични движения, като в редица случаи това става безогледно. От друга страна, нейното относително малочис-лено население и географската й уязвимост я поставят в за-висимост от Запада по отношение на сигурността.

И накрая, Турция притежава историческите предпоставки, населението, средното икономическо равнище, националната сплотеност и военните традиции и компетентност, за да стане държава-ядро на исляма. Дефинирайки обаче експлицитно Турция като светска държава, Ататюрк предотвратява въз-можността тя да наследи Османската империя в тази й роля. Турция дори не може да стане член на Организацията „Ислямска конференция“ поради ангажираността си със светски принципи, заложени в нейната конституция. Докато Турция продължава да се определя като светска държава, на нея ще й бъде отказвано лидерството на исляма.

Какво би станало, ако Турция се преопредели? На даден етап тя може да се окаже готова да отхвърли унизителната и разочароваща роля на просяк, молещ за членство в западния свят, и да се върне към своята далеч по-внушителна и възвишена историческа роля на главен говорител на исляма и противник на Запада. Фундаментализма в Турция е във възход; под ръководството на Йозал страната направи изключително големи усилия да се идентифицира с арабския свят; тя заложи много на етническите и лингвистичните връзки, за да може да играе съвсем скромна роля в Централна Азия; тя осигурява морална и материална подкрепа на босненските мюсюлмани. Сред мюсюлманските държави Турция има уникална позиция поради силните си исторически връзки с мюсюлманите в балканските страни, Близкия изток, Северна Африка и Централна Азия. Възможно е Турция да разиграе сценария на Южна Африка, отказвайки се от светската си ориентация като чужда на нейната същност по същия начин, по който Южна Африка се отказа от апартейда, и вследствие на това се превърне от държава-парий в рамките на своята цивилизация във водещата държава на тази цивилизация. Преживяла и доброто, и лошото на Запада в лицето на християнството и на апартейда, Южна Африка се оказва изключително подходяща да бъде лидер в Африка. Преживяла и доброто, и лошото на Запада под формата на секуларизма и на демокрацията, Турция в не по-малка степен отговаря на условията да се превърне в лидер на исляма. Но за да стане това, тя ще трябва да отхвърли наследството на Ататюрк много по-решително, отколкото Русия отхвърли Лениновото наследство. Освен това ще й бъде необходим държавник от ранга на Ататюрк, който да съчетава религиозната и политическата легитимност, за да превърне Турция от раздвоена държава в държава-ядро.