Джеймс Хадли ЧейсЩе заровя мъртвеца си сам

Глава първа

I

Хари Винс влезе в приемната и рязко затвори вратата зад себе си, заглушавайки по този начин шумотевицата от съседното помещение.

— Каква врява! Човек би помислил, че е в зоологическата градина и при това в клетката на дивите зверове! — отбеляза той, пощипвайки носа си.

Пресичайки канцеларията, той се насочи към Лоиз Маршъл, която седеше пред таблото с телефоните. Хари държеше в ръка бутилка шампанско и две чаши, които постави на една от масите и избърса челото си с носна кърпа:

— Не знаете какво пропускате, като стоите тук. Въздухът оттатък може с нож да се реже. Господин Инглиш държи и вие да пийнете от шампанското. И аз ви донесох.

Лоиз се усмихна. Тя беше красиво момиче със сдържана елегантност, с лек грим, около двадесет и шест годишна, брюнетка, с красиви плътни вежди, кафяви очи и уверен поглед.

— Знаете ли, не държа особено на шампанското. Нима вие го харесвате?

— Само когато ме черпят — отговори Винс, докато ловко отстраняваше телчето на запушалката и отлепяше тапата от гърлото. — Освен това трябва да се отпразнува нашата победа. Не всеки ден се случва да се спечели шампионатът в полутежка категория.

Тапата изскочи с едно звучно „плоп“ и Винс чевръсто отля пяната в една от чашите.

— И за щастие — отвърна Лоиз. — Мислите ли, че онези оттатък ще продължат още дълго?

— Докато има пиене. А уискито скоро няма да свърши. Да пием за Джой Рътлин, новия шампион. Да продължава да ги размазва, както го направи тази вечер!

— Да пием за господин Инглиш — отвърна спокойно Лоиз, вдигайки чашата си.

Винс се усмихна:

— Съгласен. Нека да е за господин Инглиш.

Двамата отпиха и Винс направи гримаса:

— Май наистина имате право. И аз бих предпочел едно добро уиски. Всъщност защо не оставихте Трикси на телефоните? В крайна сметка това й е работата.

Лоиз повдигна красивите си рамене:

— Давате ли си сметка с какви типове щеше да си има работа? Те много добре знаят, че на мен не могат да посегнат, но Трикси…

— Трикси би била очарована. Тя няма нищо против някой по-дързък интимен жест. Възприема го като заслужена оценка за собствения си сексапил. А и всички тези снажни грубияни са всъщност безобидни. Трикси би се защитила по най-добрия начин.

— Възможно е, но тя е все още хлапе. Не е необходимо на нейните години да се мотае по канцелариите след полунощ.

— Сега пък говорите като баба ми — засече я Винс с усмивка. — Когато трябва да се работи извънредно, оставате винаги вие.

— Това не ме притеснява.

— А дали не притеснява приятелчето ви?

— Я не говорете глупости — отвърна Лоиз и погледът й изведнъж стана леден.

Винс побърза да смени темата:

— Вие сте с господин Инглиш още от началото, нали?

— Да. Имахме съвсем малък офис, една пишеща машина под наем и няколко мебели, които даже не бяха платени. И ето ни сега с тридесет канцеларии и четиридесет служители. Никак не е лошо за пет години, не намирате ли?

— Не може да не му се признае, че се справя блестящо. Успява във всичко, с което се заеме. През тази седмица — боксов шампионат. Предишната седмица — цирк. През следващата — мюзикхол. Питам се какво ли ще е следващото?

Лоиз започна да се смее:

— О, той ще измисли нещо.

Тя разглеждаше Винс; около тридесет и три годишен, среден на ръст с широки рамене, ниско подстриган, с неспокойни очи с тютюнев цвят, с красива уста, решителна челюст и правилен и тънък нос.

— Вие също преуспяхте, Винс.

Той се съгласи:

— Аз не си правя илюзии, дължа всичко на господин Инглиш. Без него и досега щях да съм нещастен дребен счетоводител без бъдеще. Понякога все още не мога да възприема, че съм негов пълномощник. И наистина още не ми е ясно как ми повери този пост.

— Той умее да разпознава способните. След като ви е избрал, не го е направил за красивите ви очи, Хари. Парите, които печелите, не идват даром.

— Разбира се, че не — отвърна Хари, прекарвайки ръка през късо подстриганата си коса. — Работим до никое време.

Той погледна часовника си.

— Единадесет и четвърт. Тази дандания ще продължи поне до два часа.

Той изпразни чашата си и й протегна бутилката шампанско.

— Искате ли още?

— Не, благодаря. Той забавлява ли се?

— Нали го знаете какъв е. Стига му да наблюдава другите как се забавляват. Само от време на време разменя по някоя дума. Човек би казал, че той е гостенинът. Вече цял час Ейби Менделсон го преследва, но не може да го запали.

Лоиз се засмя:

— Убеждава го да финансира женските борби.

— Това не е толкова лоша идея. Лично аз вече няколко пъти съм ги гледал. С удоволствие бих им станал треньор. Мога да им покажа някои хватки.

— Говорете с господин Инглиш. Може да ви даде шанс.

Телефонът иззвъня. Лоиз включи един от жаковете и си сложи слушалките.

— Тук фирма Инглиш. Добър вечер.

Винс забеляза, че докато слуша, Лоиз сбърчи вежди от изненада.

— Ще го извикам, инспекторе — отговори Лоиз, остави слушалката и се обърна към Винс. — Хари, бихте ли съобщили на господин Инглиш, че инспектор Морили от криминалния отдел желае да говори с него.

— Ах, тези ченгета! Обзалагам се, че ще иска някаква услуга. Или две места до ринга, или две места гратис за бъдещия спектакъл. Смяташ ли, че си струва да безпокоя шефа?

Тя отвърна със сериозен израз на лицето:

— Кажете му, че е спешно, Хари.

Той й хвърли бърз поглед и слезе от масата, върху която се беше настанил:

— Веднага.

С бърза крачка се отправи към личния кабинет на Ник Инглиш. При отварянето на вратата навлезе шум от много гласове.

— Ще ви свържа с господин Инглиш — проговори Лоиз в слушалката.

— Няма да е зле да приготвите и колата му, госпожице Маршъл — изръмжа Морили от другия край. — Когато чуе това, което имам да му кажа, ще побърза веднага да тръгне.

Лоиз включи друг жак и помоли пазача на гаража веднага да докара колата на господин Инглиш пред входа.

Точно когато изключваше жака, в приемната влезе господин Инглиш, следван от Винс. Инглиш имаше масивна фигура, много висок, леко заоблен, но без излишни килограми. Наближаваше четиридесетте и, без да е непременно красив, той привличаше вниманието и от пръв поглед оставяше впечатление за сила и твърдост.

— Можете да разговаряте с инспектора по тази линия, господин Инглиш — каза Лоиз.

Инглиш пое слушалката.

— Какво се е случило, инспекторе?

Лоиз се доближи внимателно до Винс:

— Няма да е зле да потърсите Чък. Мисля, че ще има нужда от него.

Хари кимна в знак на съгласие и излезе. Лоиз чу господин Инглиш да пита:

— И кога се е случило?

Тя гледаше с безпокойство високата фигура на господин Инглиш, наведена над масата, потрепвайки нервно с дългите си пръсти.

Вече пет години тя работеше за Ник Инглиш. Беше го срещнала по времето, когато току-що беше отворил малък офис в Чикаго, в желанието си да реализира едно собствено откритие — жироскопен компас за петролните сондажи. Беше я наел да пази офиса, докато той обикаляше да търси капитали за финансиране производството на компаса.

Началото беше трудно, но тя скоро забеляза, че трудностите и неуспехите само удвояваха упорството му. През първата година на съвместната им работа тя често оставаше без заплата, а той — без храна, но между тях се създаде връзка, която тя трудно можеше да забрави, и често си задаваше въпроса дали той беше забравил. Компасът най-накрая беше финансиран и постигна голям успех.

Оттогава парите потекоха като река, той създаде фирми, нае театри, купи една дузина нощни клубове. След това, незнаейки вече какво да прави с парите си, той се впусна в политиката. Благодарение на неговите капитали Хенри Бомон беше избран за сенатор и пак благодарение на неговите субсидии продължаваше да заема този пост.

Припомняйки си бляскавата кариера на своя шеф, Лоиз се улови, че съжалява за времето, когато беше дясната му ръка. Днес беше само една от многото му служителки.

Винс се върна в приемната, следван от Чък Ийгън, който служеше за шофьор и интендант на Инглиш.

Чък беше дребен, с фигура на жокей и наближаваше четиридесетте. Имаше сплъстени коси, червендалесто лице, обсипано с лунички, студени очи и забързана и гъвкава походка. В момента се чувстваше притеснен в смокинга си, който освен това не му стоеше добре.

— Какво става? — процеди той през зъби, като се доближи до Лоиз. — Толкова добре се забавлявах.

Тя кимна с глава към Инглиш, който в този момент казваше в слушалката:

— Пристигам веднага. Не пипайте нищо. Ще бъда там най-много след десетина минути.

— Къде е колата? — изръмжа Чък глухо, обръщайки се към Лоиз.

— Пред входа.

Инглиш затвори телефона. Той се обърна към останалите трима, които леко вцепенени очакваха нарежданията му. Масивното му загоряло лице не издаваше никакви чувства, но погледът му беше станал твърд.

— Иди за колата, Чък. Тръгваме незабавно.

— Пред входа е, шефе — отвърна Чък. — Чакам ви долу.

Инглиш се обърна към Винс:

— Оставете онези юнаци да изпразнят касата с уиски и се отървете от тях. Кажете им, че ми се е наложило да изляза.

— Разбрано, господин Инглиш — отвърна Винс.

Той отиде и отвори вратата на другата стая. Оттам се чуваше оглушителна врява. Инглиш смръщи вежди:

— Бихте ли останали за малко? — обърна се той към Лоиз. — Може би ще имам нужда от Вас. Ако до един час не ви обадя, можете да се прибирате.

— Разбира се — отвърна тя, вглеждайки се втренчено в лицето му. — Случило ли се е нещо, господин Инглиш?

Той я погледна, после се доближи, прегърна я през кръста и се усмихна:

— Познавахте ли брат ми Рой?

Учудена, тя поклати отрицателно глава.

— Нищо не сте загубили — добави той, като леко я плесна отзад. — Току-що се е застрелял.

Тя възкликна:

— Много съжалявам…

— Няма за какво — отвърна той, отправяйки се към вратата. — Той не заслужава Вашето съжаление, а не би желал и моето. Тази работа може да ни докара неприятности. Не си тръгвайте до един час. Ако започнат да звънят журналистите, дръжте ги настрана. Кажете им, че не знаете къде съм.

Той взе пардесюто и шапката си от шкафа.

— Хари донесе ли Ви шампанско?

— Да, господин Инглиш.

— Много добре. Засега довиждане. Може би ще Ви се обадя.

Той преметна пардесюто през ръката си и излезе.

II

Чък Ийгън навлезе с огромния блестящ „Кадилак“ в една от тесните улички в центъра и намали.

Малко по-далеч, от дясната страна той забеляза две патрулни коли, спрели пред една висока сграда, потънала в тъмнина, с изключение на два светещи прозореца на седмия етаж.

Той спря зад полицейските автомобили, изключи мотора и излезе в момента, в който Ник Инглиш отваряше своята врата и измъкваше дългите си крака от Кадилака.

Чък му хвърли въпросителен поглед:

— Да се кача ли с Вас, шефе?

— Ако искаш. Но стой настрана и си затваряй устата.

Инглиш се приближи към сградата. Двама полицаи пазеха входната врата. Те го разпознаха и го поздравиха.

— Инспекторът Ви чака, господин Инглиш — каза единият. — На седмия етаж. Има асансьор.

Действително инспектор Морили го чакаше на прага. Той беше набит, около петдесетгодишен. Слабото му лице беше бледо и черните му мустаци ярко се открояваха върху него.

— Съжалявам, че Ви откъснах от приема, господин Инглиш — проговори той с дълбок глас. — Но си помислих, че ще предпочетете да дойдете.

Гласът му беше сдържан и почтителен, като на служител в погребално бюро, обръщащ се към някой богат клиент.

— Много съжалявам.

— Кой го намери? — измърмори Инглиш.

— Портиерът. Проверявал е дали всички канцеларии са затворени. Той телефонира и аз веднага Ви се обадих. Тук съм от не повече от двадесетина минути.

Инглиш направи знак на Чък да остане на мястото си и влезе в малка, бедно обзаведена стая, служеща за приемна. Върху вратата от матово стъкло се четеше:

„Агенция «Светкавица»

Детектив Рой Инглиш“

Мебелировката се състоеше от бюро, маса, пишеща машина, покрита с калъф, кантонерка и квадратно килимче.

— В другата стая е — отбеляза Морили, следвайки Инглиш в малката канцелария.

Там имаше двама цивилни полицаи с притеснен вид.

— Добър вечер, господин Инглиш — поздравиха те в един глас.

Единият от тях допря с пръст периферията на шапката си. Инглиш им кимна с глава, прекоси стаята и се спря на прага. На стената срещу прозореца се мъдреха две големи кантонерки. Един изхабен и прашен килим покриваше пода. Огромната работна маса заемаше цялата стая. Срещу нея — един продънен фотьойл, предназначен за клиентите.

Инглиш отбеляза всички тези подробности с гримаса на отвращение.

Смъртта беше заварила брат му на работната маса. Тялото му беше повалено напред, с глава върху попивателната, едната му ръка висеше отстрани като пръстите едва докосваха килима, а другата беше сгъната върху масата. Лицето му плуваше в локва кръв, която достигаше до ръба на бюрото и оттам, по една случайност, се стичаше в кошчето, поставено в краката му.

С невъзмутимо лице и мрачен поглед Инглиш наблюдаваше сцената. Морили изчакваше на прага.

Инглиш се доближи до работната маса и се наведе, за да види по-добре лицето на мъртвеца. Върхът на обувката му срещна някакъв твърд предмет на пода. Един полицейски пистолет 38-ми калибър лежеше на няколко сантиметра от пръстите на трупа.

Инглиш се изправи:

— Отдавна ли е мъртъв? — запита той с рязък тон.

— От около два часа — отвърна Морили. — Никой не е чул изстрела. В края на коридора се намира една телеграфна агенция. Шумът от телексните апарати е заглушил детонацията.

— Това неговият пистолет ли е?

— Възможно е — отвърна Морили, повдигайки рамена. — Има разрешително за носене на оръжие. Ще трябва да проверя.

Морили се вгледа внимателно в лицето на Инглиш:

— Самоубил се е, нали, господин Инглиш? Предполагам, че няма никакво съмнение по този въпрос?

— Какво Ви кара да мислете така?

Морили се поколеба, след това влезе в стаята и затвори вратата зад себе си.

— Носят се разни слухове. Изглежда е бил останал без пукната пара.

Инглиш престана да разглежда стаята и закова твърдия си студен поглед върху Морили.

— Не мога да ви задържам по-дълго, инспекторе. Вероятно трябва да вземете някои мерки.

— Предпочетох да ви изчакам — отговори сконфузено Морили.

— Благодаря. Видях всичко, което желаех да видя. Ще Ви изчакам в колата си. Когато свършите, уведомете ме. Бих желал да хвърля един поглед върху документите му.

— Ще свършим за около един час, господин Инглиш. Нима ще чакате през цялото време?

Инглиш сбърчи вежди:

— Жена му знае ли вече?

— Обадих се само на вас, господин Инглиш. Мога да се заема и с това. Да изпратя ли един полицай?

Инглиш поклати глава:

— Най-добре ще бъде да отида аз.

Той се поколеба за миг и погледът му стана още по-мрачен.

— Не знам дали сте в течение, но в последно време с Рой не бяхме в добри отношения. Даже не знам адреса му.

— Аз го имам — отвърна Морили с безизразно лице.

Взе един портфейл от масата и подаде визитна картичка на Инглиш.

— Проверих съдържанието на джобовете му. Знаете ли къде се намира това?

Инглиш прочете картичката:

— Чък трябва да знае. Имаше ли пари у себе си?

— Четири долара.

Инглиш взе портфейла от ръцете на Морили, хвърли му едно око и го мушна в джоба си:

— Отивам при жена му. Бихте ли помолили някой от хората си да пооправи тук. Вероятно ще пратя някого да разгледа досиетата му.

— Аз ще се заема с това, господин Инглиш.

— Значи сте чули да се говори, че е закъсал с парите? — забеляза Инглиш. — Кой би могъл да Ви го каже, инспекторе?

— Комисарят ми спомена. Знаеше, че го познавам и искаше да поговоря с него. Мислех да мина да видя утре сутринта.

Инглиш изтръска пепелта от пурата си на земята:

— За какво трябваше да си говорите?

Морили се обърна:

— Брат Ви се е опитал да измъкне пари от някои хора.

Инглиш не отместваше поглед от него:

— Кои хора?

— Двама или трима клиенти, за които е работил миналата година. Те са се оплакали на главния комисар. Съжалявам, че трябва да Ви го кажа, господин Инглиш, но той щеше да загуби разрешителното си до края на седмицата.

— Защото се е опитвал да измъкне пари от бивши клиенти ли? — попита Инглиш с леден глас.

— Трябва да е бил в съвсем безизходно положение. Заплашил е една от клиентките си. Тя не искаше да подаде официална жалба, но, да си кажем право, това си е чиста проба шантаж.

Инглиш рязко стисна челюсти:

— Ще поговорим друг път за това. Не искам да Ви задържам. Ще се видим утре сутринта.

— Разбира се, господин Инглиш.

Докато Инглиш се отправяше към вратата, Морили добави:

— Чух, че Вашето момче е спечелило битката. Поздравления.

Инглиш спря.

— Точно така. Всъщност, бях казал на Винс да заложи от Ваше име. Сто долара, които сега Ви носят триста. Минете покрай Винс утре. Ще Ви плати в дребни банкноти. Става ли?

Морили се изчерви:

— Много любезно от Ваша страна, господин Инглиш. Мислех си да заложа, но…

— Но нямахте време. Знам какво е. Но аз не съм Ви забравил. Обичам да правя услуги на приятелите си. Много се радвам, че сте спечелили.

Той прекоси приемната, излезе в коридора, направи знак с глава на Чък и се качи в асансьора.

От прага Морили и двамата детективи го проследиха с поглед.

— Не изглеждаше много развълнуван — отбеляза единият, влизайки в офиса.

— Ти какво очакваше? — забеляза Морили с леден глас. — Да започне да вие ли?

III

Инглиш беше виждал жената на Рой само веднъж преди около година, и то случайно, на един коктейл.

Той си я спомняше като млада жена на около деветнадесет-двадесет години с кукленско лице и стържещ глас, която имаше ужасния навик да се обръща към всички със „скъпи мой“. По онова време тя беше лудо влюбена в Рой и Инглиш се питаше дали тази любов е все още същата.

— Стигнахме, шефе — внезапно каза Чък. — Бялата къща до лампата.

Той забави и спря до тротоара пред малко бяло бунгало. Един прозорец светеше на първия етаж.

Инглиш слезе, като се сви от напора на студения вятър. Остави пардесюто и шапката си в колата и хвърли пурата си в канала. За момент огледа къщата учуден и раздразнен.

Твърде луксозна резиденция си беше избрал Рой за човек, който е закъсал с парите. „Този Рой няма никакво чувство за отговорност — помисли с горчивина Инглиш. — Като му се прииска нещо, винаги си го доставя, без да мисли и да се безпокои как после ще го плаща.“

Инглиш бутна желязната врата и пое по алеята, заобиколена от рози и нарциси, която водеше до входната врата.

Той натисна бутона и чу приятна мелодия да се разнася в къщата. Инглиш сбърчи вежди — този род звънци му лазеха по нервите. След малко затворената с верига врата се пооткрехна.

— Кой е там? — попита женски глас със сърдит тон.

— Ник Инглиш.

— Кой?

Той усети нотка на учудване в гласа.

— Братът на Рой — отговори той, раздразнен от факта, че трябва да бъде разпознат чрез Рой.

Отвътре откачиха веригата, вратата се отвори и се запали светлина на входа.

Корин Инглиш изобщо не беше се променила, откакто я беше виждал за последен път. Той си помисли, че и след тридесет години пак ще си е същата. Тя беше дребна, руса и красивото й тяло предлагаше предизвикателни заоблености. Тя беше облечена с розов копринен пеньоар върху черна пижама. Забелязвайки, че я наблюдава тя бързо закопча позлатените си копчета, като го гледаше със сините си безизразни очи, които му напомняха за уплашено бебе.

— Добър вечер, Корин — каза той. — Мога ли да вляза?

— Ами, не знам — отговори тя. — Рой още го няма. Аз съм сама. Предполагам, че него търсите.

Той прикри раздразнението си с усилие:

— Струва ми се, че ще е най-добре да вляза — отговори той с възможно най-любезен тон. — Мога да настина, ако стоя отвън. За нещастие имам да Ви съобщя една много неприятна новина.

— А! — изрече тя с широко отворени очи. — Най-добре ще направите да се обърнете към Рой. Не обичам да научавам лоши новини. А и Рой не ми позволява да се притеснявам.

— Ще настинете — каза той, правейки крачка напред, с което я принуди да отстъпи навътре, след което затвори вратата след себе си. — Опасявам се, че лошата новина се отнася единствено до Вас.

Лицето й се сбърчи в недоумение, но преди да има възможност да каже нещо, той продължи, насочвайки се към една врата:

— Тук ли е дневната? Нека поседнем за момент.

Тя го въведе в една дълга стая, обзаведена с модерни и нови мебели, които въпреки ниското си качество изглеждаха доста ефектно.

Огънят в камината беше почти угаснал. Той го разбута с ръжена и добави ново дърво. Корин се доближи до него. На светлината на лампиона той забеляза, че розовият пеньоар беше поохлузен на ръкавите и яката.

— По-добре щеше да е да изчакате Рой — каза тя, кършейки тънките си ръце.

Тя отчаяно се опитваше да се измъкне от необходимостта да поеме някаква отговорност или да вземе решение.

— Аз съм дошъл именно във връзка с Рой — отвърна той спокойно. — Моля Ви, седнете. Бих искал да Ви спестя това, но рано или късно ще го научите.

— О!

Тя рязко седна, като че ли краката вече не я държаха и лицето й побледня под грима.

— Той… неприятности ли има?

Той поклати глава.

— Не, няма неприятности. Нещо много по-лошо.

Искаше му се да бъде груб и да й каже, че Рой е мъртъв, но пред това кукленско лице с широко отворени от ужас очи и трепереща уста го обзе колебание.

Изведнъж тя отстъпи пред погледа му, като че ли се беше опитал да я удари:

— Ранен ли е? Нали… нали не е мъртъв?

— Напротив, мъртъв е — отвърна Инглиш. — Много съжалявам, Корин, че трябваше да Ви съобщя това. Мога ли да направя нещо за Вас…

— Мъртъв? — повтори тя. — Не, това е невъзможно!

— Но е истина.

— Не, не е възможно! — повтори тя с остър глас. — Казвате го, за да ме уплашите. Знам, че никога не сте могли да ме понасяте. Как така ще е мъртъв?

— Самоубил се е — отвърна мрачно Инглиш.

Тя го гледаше вторачено и изведнъж той разбра, че този път му е повярвала. Кукленското й лице се сгърчи. Тя падна назад върху дивана с ръце върху очите си. Сълзите я задавяха и гърлото й рязко подскачаше.

Инглиш се доближи до малкото барче на стената. Отвори го, наля чаша коняк и се върна при младата жена.

— Изпийте това.

Доближи чашата до устата й и успя да я накара да изпие няколко глътки, преди да отмести ръката му.

— Самоубил ли се е? — попита тя.

Той потвърди и, обезпокоен от израза в очите й, запита:

— Имате ли някой, който да бъде тази нощ с Вас? Не бива да оставате сама.

— Но аз вече съм съвсем сама — отговори тя и сълзите потекоха по лицето й, размазвайки грима. — О, Рой, Рой! Как си могъл да направиш подобно нещо! Как можа да ме изоставиш по този начин?

Приличаше на сломено от мъка дете. Инглиш почувствува, че го обхваща вълнение. Нежно постави ръка на рамото й, но тя го отблъсна рязко и той направи смутено крачка назад.

— Защо се е самоубил? — попита тя, като вдигна очи към него.

— Опитайте се да не мислите за това тази вечер — каза той, като се опита да я успокои. — Искате ли да изпратя някой при Вас? Моята секретарка…

Тя се изправи трудно:

— Не ми трябва вашата секретарка! И вас не искам да Ви виждам! Вие убихте Рой! Ако се отнасяхте към него като към брат, той никога не би го направил!

Той беше така стъписан от внезапната атака и искрящата омраза в очите на Корин, че успя само да я наблюдава неподвижно.

— Вие и Вашите пари! — Продължи тя със скърцащ глас. — Само това Ви интересува! Беше Ви абсолютно безразлично какво може да се случи на Рой! Никога не сте си давали труда да се позаинтересувате как се оправя! И когато дойде при Вас да Ви моли за помощ, Вие му показахте вратата! А сега сте го принудили и да се убие! Доволен ли сте най-сетне! Доволен ли сте, че спестихте малко от мръсните си мангизи! Вън! И да не съм Ви видяла повече тук! Мразя Ви!

— Не сте справедлива — отвърна спокойно Инглиш. — Ако знаех, че Рой е закъсал, щях да му помогна. Но не знаех.

— Нима?! Беше ви безразлично! — изкрещя тя. — Не сте си разменили и дума от шест месеца. Когато Ви поиска заем, му отговорихте, че няма да му дадете и стотинка. Щели сте да му помогнете? На това ли казвате да помогнете на някого?

Инглиш отвърна със сух глас:

— Не съм спрял да му помагам, откакто завърши училище. Мислех, че му е време да започне да се оправя сам. Нима е очаквал да го издържам цял живот?

С несигурна походка тя отиде до вратата и я отвори широко:

— Вън! И не идвайте никога вече! И не се опитвайте да ми пробутате от мръсните си мангизи, защото няма да ги приема. Хайде, махайте се!

Инглиш повдигна мощните си рамене. Все още се колебаеше да тръгне, защото знаеше, че при неговото излизане тя ще рухне.

— Имате ли някой… — подхвана той.

Тя го пресече като изкрещя:

— Махайте се от главата ми! Не се нуждая нито от Вашата помощ, нито от Вашето съжаление. Вие сте по-лош и от убиец! Вън!

Отказвайки се да направи нещо повече за нея, Инглиш се отправи към хола. Когато отваряше входната врата, той чу хлипането й и се обърна. Тя се беше хвърлила по корем на дивана и беше скрила главата си с ръце.

Той поклати глава, поколеба се за момент, след което излезе и се отправи към колата.

IV

Когато Инглиш влезе в малката канцелария, инспектор Морили стана от мястото си. Цивилният полицай, който беше при него, напусна стаята и Морили подаде стол на своя посетител.

— Радвам се да Ви видя, господин Инглиш — рече той. — Моля, седнете.

— Мога ли да се обадя по телефона, инспекторе?

— Но моля Ви, разбира се. Ще се върна след пет минути. Ще отида да взема балистичната експертиза.

— Разпоредихте ли се да почистят офиса?

— Всичко е наред — отвърна Морили, отправяйки се към вратата.

След като инспекторът затвори вратата. Инглиш се обади в собствения си офис.

Лоиз Маршъл отговори.

— Бих искал да отидете в офиса на брат ми и да поогледате там — разпореди Инглиш. — Вземете и Хари. Ще можете ли да отидете сега или вече е много късно? — Той погледна часовника, който показваше петнадесет минути след полунощ. — Мисля, че няма да Ви отнеме много време. Хари ще Ви придружи до вас.

— Не се безпокойте, господин Инглиш — отвърна Лоиз. — Какво трябва да направя там?

— Прегледайте досиетата. Погледнете дали няма сметководна книга и ако намерите, донесете ми я утре сутринта в офиса. Опитайте се да разберете как са вървели работите. Това ме интересува най-много. Тази работа имаше стабилен вид, когато я купих за него. Иска ми се да разбера защо е закъсал.

— Ще се заема с това, господин Инглиш.

— Благодаря, малката. Съжалявам, че Ви карам да работите по това време, но е спешно.

— Не се безпокойте, господин Инглиш.

— Непременно вземете Хари с Вас. Не искам да ходите там сама.

В този момент Морили влезе в стаята.

— Един момент, моля — каза Инглиш в слушалката, след което се обърна към инспектора. — Заключихте ли, като излязохте?

— Не. Оставих един полицай на пост. Ключовете са в горното ляво чекмедже на бюрото му.

Инглиш предаде тази информация на Лоиз.

— Намира се на Седма улица, номер 1356. Офисът е на седмия етаж. Ще търсите Агенция „Светкавица“.

Тя отговори, че тръгва веднага, и затвори телефона.

Инглиш постави слушалката на вилката, извади от джоба си кутия пури и предложи на Морили. Когато двете пури задимяха, Инглиш запита:

— Неговият пистолет ли беше?

Морили потвърди с глава:

— Току-що бях при лекаря. Той потвърди версията за самоубийство. По пистолета бяха открити неговите отпечатъци и следи от барут по лицето му.

Инглиш се замисли. Настъпи кратка тишина.

— Ако това Ви е достатъчно, аз нямам повече претенции — проговори Морили.

Инглиш отново потвърди:

— Мисля, че да. Ще има ли разследване?

— Утре сутринта в единадесет и половина. Той имаше ли секретарка?

Инглиш повдигна рамена:

— Не знам. Възможно е. Жена му вероятно знае, но не Ви препоръчвам да я търсите сега. Тя изпадна в нервна криза.

Морили тропаше с пръсти по попивателната върху масата:

— Следователят ще иска да доказвам, че е бил разорен. Ако комисарят не настоява, аз лично никак не държа да представя тези доказателства. Не е нужно да обясняваме на следователя какво щеше да се случи на брат Ви.

— Комисарят няма да настоява — отвърна Инглиш със злобна усмивка. — Ще поговоря с него утре сутринта. Ще помоля Сам Край да предупреди госпожа Инглиш. Няма защо да се говори наляво и надясно, че е нямал пари. Постъпката му би могла да бъде предизвикана и от свръхнапрежение.

Морили не отговори.

Инглиш се наведе напред и вдигна телефонната слушалка. Набра номер и зачака със свъсени вежди.

Сам Край, неговият адвокат, най-после отговори.

— Сам? Тук е Ник. Имам работа за теб.

— Надявам се, че не е тази вечер — отговори обезпокоен Сам. — Мислех да си лягам.

— Напротив, точно тази вечер. Нали ти се занимаваше с работите на Рой?

— По принцип, да — отвърна Сам без ентусиазъм, — но той от месеци не се е обръщал към мен за консултация. Какво му се е случило пак?

— Самоубил се е преди два часа.

— Боже Господи, и защо?

— Изглежда, че е останал без пари и е започнал да шантажира някои от бившите си клиенти. Щели са да му отнемат разрешителното и той е предпочел да свърши със себе си. Поне това ми беше обяснено. Съобщих на Корин, че е мъртъв, но не й казах защо. Тя е ужасно разстроена. Бих предпочел да не остава сама тази нощ. Би ли помолил жена си да отиде да прекара нощта при нея?

Край изръмжа раздразнено:

— Ще я попитам. Тя е добра душа и вероятно ще отиде, но вече си е легнала.

— Ако не иска да стане, ще трябва да отидеш ти. Не искам Корин да остава сама тази нощ. Всъщност, най-добре е ти да отидеш, Сам. Корин ме обвинява за смъртта на Рой. Тя очевидно не е съвсем на себе си, но се страхувам, че ще ни причини неприятности. Претендира, че съм отказал да заема пари на брат си. Ще трябва да се постараеш да й избиеш това от главата. Ако се наложи да даваме показания пред следователя, ще кажем, че Рой работеше много. Ще ти се наложи да убедиш Корин в тази теза.

— Добре — съгласи се Край. — Питам се защо ли работя за теб, Ник. Ще взема и Хелен със себе си.

— Гледай да предотвратиш разговори с журналистите. Не искам да се вдига много шум. Ела утре към десет и половина в моята канцелария да оправим тази работа.

— Добре — отговори Край.

— И побързай да отидеш при нея — заключи Инглиш, преди да затвори.

По време на този разговор Морили се опитваше да се прави, че не го забелязва, гледайки през прозореца. След като Инглиш затвори, той се обърна.

— Ако Край знаеше, че има възможност да намеря секретарката на брат Ви, ако разбира се е имал такава, бих могъл да я разпитам, без да безпокоим госпожа Инглиш.

— За какво да я разпиташ? — запита Инглиш с безизразен глас.

Морили изглеждаше притеснен:

— Исках само да проверя дали наистина е бил закъсал с парите и да разбера каква причина може да е имал, за да се самоубие.

— Не се безпокойте за секретарката му — отбеляза Инглиш. — Ще изпратя Край да провери. Той ще предостави на следователя всички сведения, от които има нужда.

Морили се поколеба за миг, след което се съгласи:

— Както желаете, господин Инглиш.

V

Чък Ийгън спря Кадилака пред една внушителна сграда, извисяваща се над реката.

Слезе от колата и отвори задната врата.

— Искам да разбера дали брат ми е имал секретарка — каза Инглиш, слизайки от колата. — Утре сутринта ще минеш през офиса му и ще питаш портиера. Трябва ми адреса на момичето. Не по-късно от девет часа ще минеш от тук. Ще идем да я видим, преди да е тръгнала за работа.

— Разбрано, шефе. Ще се заема с това. Мога ли да направя нещо друго за вас?

Инглиш се усмихна:

— Не. Отивай да спиш и утре да си точен.

Той влезе в сградата, направи знак с глава на нощния портиер, който застана мирно, като го забеляза и се отправи към асансьора, който го отведе на шестнадесетия етаж, където беше наел обширен апартамент за Жюли.

Пред вратата той бръкна за ключа и погледът му се спря на визитната й картичка: Госпожица Жюли Клер.

Той отвори и влезе в малкия хол. Докато оставяше пардесюто и шапката си на един фотьойл, отсрещната врата се отвори и на прага се появи млада жена.

Тя беше висока, с широки рамене и тесен ханш, с дълги и красиви крака. Сребристите й коси бяха събрани над главата. Зелените й очи блестяха. Тя беше облечена с маслиненозелен халат, препасан с червен ширит, а на краката си беше обула червени пантофи с висок ток.

Като й се любуваше, Инглиш помисли, че тя е коренно различна от Корин. Беше много по-красива и лицето й, излъчващо достойнство, му изглеждаше много по-привлекателно от лицето на която и да е друга жена. Даже и в този късен час, гримът й представляваше шедьовър на изтънчеността и добрия вкус.

— Закъсняваш, Ник — обърна се тя към него с усмивка. — Бях започнала да се питам дали въобще ще дойдеш.

Той се доближи до нея, прегърна я през кръста и я целуна по бузата.

— Съжалявам, Жюли — отвърна той, — но ме задържаха.

— Значи Джой спечели — продължи тя, вдигайки очи към него. — Вероятно си доволен?

— Не ми се вярва да си слушала прякото предаване на мача — каза той, повеждайки я към дневната.

В камината гореше буен огън, а светлината от абажурите придаваше на стаята интимна и уютна обстановка.

— Не, но слушах новините.

— В това отношение съвсем бихте си подхождали с Хари — каза той, разполагайки се в един от фотьойлите и привличайки младата жена върху коленете си.

Тя го прегърна през врата и допря лицето си до неговото.

— Представяш ли си, даже не дойде на мача, въпреки, че той свърши цялата работа, работейки като дявол цяла седмица. Съвсем прилича по характер на теб.

— За мен боксът е отвратителен — отвърна тя с гримаса. — Хари е прав, че не е отишъл.

Той се любуваше на приятното пламтене на въглищата и галеше бедрото на Жюли през коприната на пижамата й.

— Може и да е отвратителен, но носи големи печалби. А твоят номер мина ли добре?

Тя повдигна безразлично рамене:

— Мисля, че да. Публиката изглеждаше доволна. Не пях особено добре, но мисля, че никой не го забеляза.

— Имаш нужда от почивка. Мисля, че ще мога да се освободя следващия месец. Бихме могли да прескочим до Флорида.

— Ще видим.

Той я изгледа продължително:

— Мислех, че това ще ти достави удоволствие, Жюли.

— Не знам. Не ми се иска толкова бързо да напускам клуба. Разкажи ми за мача, Ник.

— Искам да ти кажа нещо друго. Помниш ли Рой?

Той почувствува как тя изтръпна.

— Разбира се. Защо питаш?

— Този идиот преди малко се самоуби.

Тя се опита да стане, но той я задържа на коленете си.

— Остани, Жюли.

— Мъртъв ли е? — запита тя, сграбчвайки ръката му.

— Да, мъртъв е. Най-после и той да свърши една работа както трябва.

Тя потръпна:

— Не говори така, Ник! Това е ужасно. Кога е станало това?

— Около девет и половина. Морили ми се обади в разгара на приема. И сигурно сега ликува. И как можа от всички полицаи от Криминалната полиция точно той да открие Рой. Даде ми да разбера, че ми прави услуга.

— Не го обичам — каза Жюли. — В него има нещо…

— Той е само едно ченге, което иска да си напълни джобовете.

— Но защо, Рой?…

— И аз това се питам. Може ли да се поразмърдам? Пречиш ми да се съсредоточа.

Той я взе на ръце, стана и я положи внимателно във фотьойла, след което се отправи към камината:

— Но, Жюли, ти си съвсем бледа.

— От това, което току-що ми каза. Не бях подготвена за подобни новини… Не знам дали си натъжен, Ник, но приеми моите съболезнования.

— Изобщо не ми е мъчно — отговори Инглиш, като извади кутията си с пури. — Разбира се, че бях много изненадан, но не може да се каже, че тази смърт ме развълнува особено. От раждането си Рой само трови живота на хората около себе си. Изглежда, че е мързеливец по рождение. Винаги си е имал неприятности, както всъщност и баща ми. Аз разказвал ли съм ти за баща си?

Потънала във фотьойла си, Жюли се любуваше на огъня с ръце, кръстосани върху коленете си. Тя поклати глава.

— Той беше един негодник — започна Инглиш. — Също като Рой. Ако майка ми не беше започнала работа, когато бяхме деца, вероятно щяхме да умрем от глад. Ако беше видяла жилището ни. Един бордей с три стаи в мазето на мебелирана къща. През зимата водата се стичаше по стените, а през лятото вонеше като в отходна канализация.

Жюли се наведе да добави ново дърво в камината и Инглиш я погали по брадичката.

— Но всичко това е вече минало — продължи той. — И все пак продължавам да не разбирам защо Рой се е самоубил. Морили ми каза, че бил закъсал с парите и се опитал да заплашва двама-трима от бившите си клиенти. В края на седмицата са щели да му отнемат разрешителното. Обзалагам се, че Рой никога не би се застрелял за такова нещо. Никога не съм смятал, че е достатъчно смел, за да направи подобно нещо, даже и в състоянието, в което се е намирал. Цялата тази история е много загадъчна. Версията за самоубийство задоволява Морили, но за мен тя не звучи убедително.

Жюли повдигна очи:

— Но, Ник, щом полицията казва…

— Да, знам, но това ме смущава. Защо не ми се е обадил, като е бил в такова безизходно положение? Вярно е, че последният път му посочих вратата, но обикновено това не му пречеше да опитва отново.

— Може би е имал гордост — каза спокойно Жюли.

— Колко слабо го познаваш, малката ми! Той имаше кожа на носорог. Не му правеха впечатление никакви обиди, стига да може да получи пари. Не мога да разбера защо е фалирал. Когато успя да ме убеди да му купя тази агенция, аз си дадох труда да я проуча най-внимателно. Тогава всичко вървеше много добре. Не е възможно да се провали толкова бързо, освен ако не го е направил нарочно. Постъпих като глупак, че се заех с тази работа. Трябваше да си дам сметка, че е неспособен да се оправи с такова нещо. Представяш ли си, Рой и частен детектив. Смешно! Бях наивник да му дам тези пари.

Жюли го гледаше как се разхожда напред-назад. В очите й се четеше безпокойство и напрежение, но това убягна от Инглиш.

— Изпратих Лоиз в офиса му да поразучи как стоят нещата — продължи той. — Тя има нюх за тези неща. Ще разбере какво го е провалило.

— Изпратил си Лоиз там през нощта?

— Исках да хвърли едно око преди Корин да е успяла да отиде там.

— И значи в момента тя е там?

Изненадан от агресивната нотка в гласа й, Инглиш се спря и изгледа младата жена.

— Да. Хари я придружава. Нея не я притеснява да работи до късно. Защо се учудваш?

— Все пак е един и половина през нощта. Не можеше ли да почака до утре сутринта?

Инглиш не обичаше да се обсъждат нарежданията му:

— Съществува рискът Корин да отиде там — отговори той, свъсвайки вежди. — Аз искам да знам какво се е случило на Рой.

— Тя сигурно е влюбена в теб — каза Жюли, като се обърна.

— Влюбена в мен? — повтори Инглиш стъписан. — Кой? Корин?

— Лоиз. Държи се, като че ли ти е робиня. Никое друго момиче няма да издържи да работи за теб, Ник.

Инглиш избухна в смях:

— Това е абсурдно! Плащам й добре. Освен това тя не е от тези момичета, които се влюбват във всеки срещнат.

— Няма момиче на света, което рано или късно да не се влюби — отвърна Жюли тихо. — Мислех, че си по-прозорлив.

— В крайна сметка сега не става въпрос за Лоиз — каза Инглиш леко раздразнен. — Говорехме за Рой. Преди малко ходих при Корин. Тя заяви, че аз съм отговорен за смъртта на Рой и ме изгони.

— Ник!

Тя бързо вдигна очи към него, но се успокои от усмивката му.

— Вярно е, че тя не беше съвсем на себе си, но предпочетох да измъкна Сам от леглото, за да се опита да я усмири. Не желая скандали, Жюли. В момента съм заложил големи интереси. — Той плъзна загорялата си ръка покрай рамото на младата жена и я погали нежно по шията. — След няколко дни сенаторът ще обяви, че съм основателят на нова болница. Това, разбира се, е известно на Комитета, но не и на пресата. Искам тази болница да носи моето име.

— Да носи твоето име? — повтори тя объркана — Но защо, в името на Бога?

Инглиш отговори с леко смутена усмивка:

— Изглежда идиотско, нали? Но толкова ми се иска, Жюли. Нищо друго не съм желал толкова силно през целия си живот. Започнах от нула и от гледна точка на пари се справих много добре, но парите не са всичко. Ако сега умра, след една седмица никой няма да си спомня за мен. От значение е само името, което хората оставят след себе си. Ако болницата носи моето име, хората няма да ме забравят толкова лесно. А има и друго. Обещах на майка си да успея в живота и тя ми вярваше. За съжаление не живя достатъчно дълго, за да бъде свидетел на моя старт. Тя би била на седмото небе от радост, ако знаеше, че болницата ще носи моето име и аз, не знам защо, си мисля, че все още мога да й доставя това удоволствие.

Очарована, Жюли слушаше, без да промълви. Никога не беше предполагала, че Инглиш може да разсъждава и да се изразява по този начин. Много й се искаше да се разсмее, но инстинктивно чувствуваше, че това страшно ще го разсърди. Да даде своето име на болница! И тази сантименталност по отношение на майка си! Винаги го беше смятала за безжалостен бизнесмен, за когото единствено значение имаха парите. Този нов аспект на същността му, за който никога не беше предполагала, я учудваше и безпокоеше.

— Хайде, защо не ми се подиграваш? — подхвана отново Инглиш с усмивка. — Знам, че това е комично и понякога си давам сметка, че съм смешен. Но това е, което желая и което ще постигна. Болница „Инглиш“! Звучи добре, нали? За нещастие самоубийството на Рой може да провали всичките ми планове.

— Защо?

— Представи си как ще погледне на мен Комисията по урбанизация? Тя е съставена от банда нескопосани мошеници, които произлизат от най-високопоставените семейства, както се полага. Тези хора никога не са били принудени да работят, за да живеят. За тях аз съм гангстер. Както всъщност и за Морели, и за сенатора, и за комисаря. Но те поне имат интерес да потулят случая. Дадох им възможност да го разберат. Безпокои ме единствено Корин. Способна е, водена единствено от желание да ми причини неприятности, да се раздрънка, че съм отказал да заема пари на Рой и по тази причина той е бил принуден да започне да шантажира хората. В такъв случай изгарям. Членовете на Комисията ще позеленеят, като научат за този скандал.

Той хвърли пурата си в огъня и продължи с кисел тон:

— Този мръсник можеше да почака и да се самоубие след един месец, когато работата щеше да е опечена!

Жюли стана.

— Хайде да си лягаме, Ник — предложи тя, плъзгайки ръката си в неговата. — Не мисли повече за това тази вечер.

— Прекрасна идея, Жюли. Хайде да си лягаме.

VI

Зад една скромна сграда на Източния площад номер 45 се гушеше малка градина, отрупана с рози, която излизаше на малка уличка, оградена от двете страни с тухлени стени, високи около два метра.

През лятото тази уличка беше предпочитано място за влюбените, защото беше слабо осветена и минувачите я отбягваха след падането на нощта.

Вече два часа там неподвижно стоеше един човек и внимателно наблюдаваше един светещ прозорец на четвъртия етаж.

Той беше среден на ръст с широки и мощни рамене. Над очите му беше нахлупена кафява широкопола шапка и на слабата лунна светлина се виждаха само тънки устни и широка челюст. Останалата част от лицето му се губеше в сянката.

Облечен беше елегантно. Кафявият костюм, бялата копринена риза и папийонката на точки му придаваше вид на заможен човек. Когато повдигна ръка, за да погледне златния си часовник, от маншета на бялата му риза се подаде бяла копринена кърпичка.

Той чакаше в уличката, абсолютно неподвижен, като непрекъснато и бавно дъвчеше дъвката си. Чакаше вече в продължение на два часа с търпението на котка, която дебне мишка.

Малко след полунощ прозорецът на четвъртия етаж угасна и сградата потъна в тъмнина.

Човекът остана неподвижен. Облегнат на тухлената стена, с ръце в джобовете, той изчака още половин час. След това, поглеждайки още веднъж часовника си, той се наведе и вдигна едно навито на руло въже, което лежеше в краката му. Тежка кука, обвита с гума, беше завързана за единия край на въжето.

Той прескочи оградата, прекоси градината и мина зад сградата. На лунната светлина аварийната стълба се открояваше върху бялата стена на сградата.

Мъжът с кафявия костюм се спря за момент под сгъваемата част на аварийната стълба, която се намираше на около метър и половина над протегнатата му ръка. Той разви въжето и хвърли куката във въздуха. Тя се закачи на последното стъпало на стълбата. Тогава той дръпна леко въжето. Краят на стълбата слезе бавно и безшумно и скоро опря в земята.

Той откачи куката, нави въжето и го постави на земята.

След това започна без колебание да се изкачва по стълбата, без даже да се огледа дали някой не го наблюдава. Скоро достигна до прозореца на четвъртия етаж, който беше наблюдавал в продължение на два часа и със задоволство установи, че той не е плътно затворен и пердетата са спуснати. Тогава коленичи и залепи ухото си на процепа. След няколко минути плъзна пръстите си под леко отворения прозорец и внимателно натисна. Рамката се плъзна нагоре безшумно.

Когато прозорецът се отвори изцяло, той погледна през рамо към тъмната градина, която беше потънала в още по-гъст мрак. Единственият шум идваше от собственото му спокойно и равномерно дишане.

Разстоянието между пердетата беше достатъчно, за да се промуши между тях. След това внимателно се обърна и леко затвори прозореца. Изправи се и полуотвори пердетата. Стаята тънеше в мрак, но по аромата на парфюм и оризова пудра той разбра, че не е сбъркал. След миг усети близо до себе си леко и учестено дишане.

Той извади от джоба си миниатюрно електрическо фенерче, затули крушката с края на пръстите си и го запали. На слабата му светлина можа да различи едно легло, фотьойл, затрупан с дрехи и нощно шкафче, върху което се намираха малка лампа и една книга.

Леглото беше обърнато към прозореца. Той различи един силует под завивките. През таблата на леглото беше преметнат копринен халат.

Внимавайки да не насочи лъча на фенерчето към спящата, мъжът с кафявия костюм внимателно издърпа от гайките на халата коприненото му коланче. Провери здравината му, която го задоволи, след което внимателно взе книгата от нощното шкафче. С коприненото коланче и джобното фенерче в лявата ръка и с книгата в дясната, той отново се скри зад пердетата. Там угаси фенерчето, сложи го в джоба си, открехна пердетата с лявата си ръка и хвърли книгата насред стаята.

Книгата се приземи върху паркета с тъп шум, който проехтя в тишината.

Мъжът с кафявия костюм притвори пердетата и зачака, като продължаваше равномерно да дъвче дъвката си. Чу леглото да изскърцва и женски глас, който извика:

— Кой е там?

Той продължи спокойно да чака с леко наведена настрани глава, за да чува по-добре.

Нощната лампа се запали и освети с мека светлина пердетата, които той леко разтвори, за да погледне в стаята.

В леглото седеше слабо кестеняво момиче, облечено в синя нощница от изкуствена материя. Ръцете й бяха сграбчили завивките и очите й бяха насочени към вратата. Мъжът чуваше учестеното й дишане.

Той хвана с ръце двата края на коланчето, извъртя се настрани, като се приготви да отмести пердето с рамо. След това продължи да чака, като дебнеше момичето.

Тя забеляза книгата на земята, погледна нощното шкафче и отново книгата. Реакцията й беше точно каквато той очакваше. Тя отхвърли завивките, стъпи на земята и протегна ръка към халата. След това стана и обърната с гръб към прозореца, промуши ръцете си в ръкавите.

Мъжът с кафявия костюм отметна пердетата с рамо и пристъпи напред. Със светкавично движение той преметна коланчето през главата на момичето и го стегна около врата й. Натисна я с коляно в кръста и я блъсна напред. След това се остави да падне върху нея, като я придържаше към себе си. Коланчето се впи в плътта, приглушавайки вика на ужас в почти недоловимо стенание. Той натисна по-силно с коляно между плешките й и стегна още по-силно коланчето.

Мъжът продължаваше невъзмутимо да дъвче и, без да променя позицията си, наблюдаваше конвулсивните гърчове на тялото и ръцете, които инстинктивно сграбчваха килима. Той внимаваше и действуваше без излишни грубости, като стягаше коланчето точно колкото беше необходимо, за да попречи на кръвта да проникне в главата и въздухът — в дробовете й. За него не представляваше трудност да обездвижи момичето и скоро установи, че конвулсивните й движения отслабнаха. Единствено мускулите й все още потрепваха в агония. Коленичил върху нея, с опънатото коланче в ръцете си, той почака още три-четири минути и когато установи, че тя вече не мърда, пусна внимателно коланчето и я обърна по гръб.

Той сбърчи вежди, констатирайки, че тънка струйка кръв беше потекла от носа и на килима се беше образувало малко петънце. Постави пръст на сляпото й око и констатира пълното отсъствие на рефлекс. След това стана и изтупа коленете си, като хвърли поглед около себе си.

После той се насочи към вратата откъм другия край на леглото и влезе в една малка баня. Там забеляза една солидна кука от вътрешната страна на вратата и доволно поклати глава.

Следващите десетина минути употреби, за да подготви измислената отпреди инсценировка. Жестовете му бяха отмерени и спокойни. След като свърши, внимателно огледа обстановката, за да открие някоя компрометираща подробност. Доволен от себе си, той загаси лампата и се отправи към прозореца. Отвори го, върна пердетата в първоначалното им положение, стъпи на стълбата и притвори прозореца както го беше намерил.

Бързо и тихо слезе по стълбата и потъна в тъмнината на градината.

Загрузка...