Ще заровя мъртвеца си сам

I

Корин Инглиш отнесе кафеничето в салона и го постави на масата. Седна, прозя се и прекара пръсти през русите си коси.

Часът беше единадесет и половина и слънцето им придаваше червеникав оттенък. Корин ставаше много трудно сутрин, а започваше истински да се събужда към шест часа вечерта, когато поглъщаше първия си коктейл.

Наля си чаша кафе и след кратко колебание отиде да вземе бутилката с коняк от шкафа.

След смъртта на Рой беше започнала да пие без мярка. Празната къща, неприязънта към Рой и Мери Севит, както и омразата към Ник Инглиш така я смазваха, че тя автоматично посягаше към коняка, за да „облекчи страданието си“. Беше започнала да пие вечер, след това следобед, а сега започваше и от сутринта.

Сипа една стабилна доза в кафето си и отново седна. Опита се да хапне от препечената филийка, която си беше приготвила, но я остави с гримаса. Изпи половината чаша, напълни я отново, доля коняк и седна на дивана с чаша в ръка.

Беше облечена с розов халат върху черната си пижама от изкуствена материя и сядайки на дивана, си спомни, че когато Ник Инглиш дойде да й съобщи за смъртта на Рой, беше облечена по същия начин.

Спомняйки си за него, погледът й помрачня. Не беше предполагала, че е способна да изпитва подобна омраза. Според нея той беше виновен за смъртта на Рой. Откакто я беше заплашил, че ще направи публично достояние писмата на Рой, тя изпитваше към него отмъстителна ярост, която се засилваше и от факта, че не може нищо да му направи.

Като изпи кафето си, отиде да вземе чаша и я напълни с коняк.

— По-добре да се напия, отколкото да седя и да мисля за този мръсник — промърмори тя.

След смъртта на Рой беше започнала да си говори сама. Бродеше из пустата къща и си говореше. Понякога се обръщаше към Рой, като че ли той седеше в салона и я слушаше. Понякога говореше на Сам или Елен Край, понякога на някоя приятелка, като си въобразяваше, че те я слушат. Задаваше въпроси и си отговаряше сама, убеждавайки се, че й отговарят или Рой, или Сам, или Елен.

Запали цигара, изпразни чашата си и я напълни отново.

— Рой, трябва да направя нещо за онзи боклук. Няма да се измъкне така. Трябва ми само някаква идея. Дай ми само една идея, моя любов, и аз ще я приведа в действие, обещавам ти. Готова съм всичко да направя. Ако ти ми кажеш, мога и да го убия.

Точно когато се канеше да седне отново, звънецът на входната врата иззвъня.

— По дяволите! Сигурно е Хийти.

Отиде към вратата и отвори.

На прага стоеше млад мъж. Той свали кафявата си шапка и откри гъстите си сламени коси, които блестяха като старо сребро на слънцето. Той се усмихна на Корин, без да престава да дъвче дъвката си. Погледът на кехлибарените му очи се плъзнаха по тялото й като милувка.

— Госпожа Инглиш?

Инстинктивно Корин оправи косите си с ръка. Осъзнаваше, че изглежда ужасно. Не беше си дала труда да се гримира и халатът й не беше в добро състояние.

— Да. Но… но аз не приемам по това време. Кой сте Вие?

— Името ми е Роджър Шерман, госпожо Инглиш. Приемете моите извинения, че Ви притеснявам толкова рано сутринта, но имах голямо желание да Ви видя. Аз съм стар приятел на Рой.

— О! — изрече Корин и отстъпи назад. — Влезте, моля. Къщата е в безпорядък. Прислужницата ми още не е дошла. Аз тъкмо закусвах.

Шерман влезе и затвори вратата зад себе си.

— Но моля Ви, това няма никакво значение — отговори той с най-очарователната си усмивка. — Трябваше да Ви се обадя и да Ви предизвестя за посещението си. Надявам се, че ще ме извините.

Корин беше объркана. Рой никога не беше й говорил за Роджър Шерман, но по всичко личеше, че този човек е много богат. Тя беше забелязала огромния Кадилак пред вратата, а и дрехите, и походката му правеха силно впечатление.

— Заповядайте в салона, ако обичате. Ще се върна след миг.

Шерман огледа салона и сбърчи нос. Забеляза бутилката коняк и чашата, и поклати глава. След това застана с ръце в джобовете до електрическата печка и спокойно изчака в продължение на четвърт час.

Най-сетне Корин се появи, все още развълнувана. Беше се гримирала и беше сложила лилавия си халат, който пазеше само за специални случаи. Без торбичките под очите и с няколко килограма по-малко тя би била силно съблазнителна.

— Извинявам се, че Ви накарах да чакате, но ми се искаше да изглеждам по-представително.

— Вие сте очарователна — отговори Шерман с усмивка. — Значи Вие сте съпругата на Рой. Често ми е говорил за Вас и за Вашата красота и сега установявам, че изобщо не е преувеличавал.

Корин твърде отдавна не беше чувала комплименти по свой адрес. За миг забрави за предателството на Рой и при спомена за прекараните щастливи дни от очите й потекоха сълзи.

— Рой никога не ми е говорил за Вас — избърса сълзите си тя. — Казвате, че сте негов приятел?

— С него сме много стари приятели. Вестта за неговата смърт ме разтърси. Имах голямото желание да дойда и по-рано, но бях на път. Не знаете колко държах на това.

— Моля Ви, да не говорим за това. Няма да мога да се съвзема след такъв удар. Какъв скандал…

— Не говорете така — каза нежно Шерман. — Рой не е виновен. Предполагам, знаете, че в дъното на цялата работа е брат му?

Корин замръзна:

— Мислите ли? Откъде знаете това?

Погледът на Шерман се плъзна по бутилката с коняк.

— Ще си позволя да Ви помоля за един малък коняк. Обичам да изпивам по една чашка по това време, но може би това противоречи на вашите принципи?

— О, не. Моля Ви, обслужете се.

Шерман си взе чаша от един скрин и я напълни с коняк. Направи се, че чак тогава забелязва празната чаша на Корин.

— Да сипя и на Вас, госпожо Инглиш?

Корин се поколеба. Не искаше този очарователен млад човек да си помисли, че започва да пие толкова отрано, но чувствуваше гърлото си толкова сухо.

— Благодаря, само една капка. Не се чувствувам добре тази сутрин.

— Много съжалявам — каза Шерман и й сипа една солидна доза.

Корин преполови чашата си, докато той само близна от своята.

— Говорехме за Ник Инглиш — каза тя. — Откъде знаете, че той е причината за смъртта на Рой?

— Рой ми го каза — отговори Шерман и ръката му се плъзна по бедрото на Корин. — О, извинете.

— Какво Ви каза той? — запита тя, без изобщо да обръща внимание, че той я беше докоснал.

— Ставаше въпрос за пари. Предполагам, че сте в течение.

— За какви пари?

— За двадесетте хиляди долара, които Ви беше оставил — отговори Шерман, като повдигна вежди. — Вашият адвокат вероятно Ви ги е дал.

Корин отвори широко сините си очи.

— Двадесет хиляди долара? Нищо не съм чувала за тях.

— Но Вие вероятно сте получили нещо? Извинявам се, че изглеждам недискретен, но аз бях най-добрият му приятел и мой дълг е да се погрижа нищо да не липсва на жена му.

— Благодаря Ви — отговори Корин и замалко не избухна в сълзи. — Не можете да си представите колко бях самотна. Сам Край е толкова мил, но е и толкова зает. А и той не е точно приятел, а само адвокат на Рой.

— Но е адвокат и на Ник Инглиш.

Корин онемя.

— Наистина ли? Не знаех. Но това няма значение, нали? Предполагам, че нищо не му е разказвал.

— Той получава парите си от Инглиш. Това не е тайна за никого. Прави само това, което Инглиш му каже.

Корин поруменя:

— Какво да правя сега? Ако знаех, нямаше да му позволя да пристъпи този праг.

— Мога ли да запитам с какви средства разполагате? — запита Шерман, като се наведе и впери поглед в нея.

— Рой ми остави застраховка. Двеста долара седмично.

— И нищо не сте чували за двадесетте хиляди долара?

— Не, за пръв път чувам за тях. Какви са тези двадесет хиляди долара?

— Предполагам, че сте в течение за госпожица Мери Севит?

— Да, знаех. Как е могъл Рой да направи такова нещо?

— Мъжете се подвеждат по безскрупулни жени. А тя нямаше задръжки, госпожо Инглиш. Това не можеше да продължи дълго. Рано или късно Рой щеше да си даде сметка за грешката си.

Корин хвана ръката му.

— Благодаря Ви, че ми казахте това. И аз си мислех, че Рой никога не би ме напуснал. Сигурна съм, че щеше да се върне.

— Той не Ви беше забравил. Каза ми, че Ви е оставил тези пари. Една успешна сделка му беше донесла двадесет хиляди долара. Искаше да Ви ги даде, преди да замине с Мери Севит.

— Рой е спечелил двадесет хиляди долара? Но това е невъзможно. Рой никога не е печелил никакви пари.

— Честно казано, сделката не беше много коректна. Изглежда Ник Инглиш се е бил захванал с това. Съвсем случайно Рой е отишъл на среща със същия клиент по съвсем друга работа и той го е сбъркал с Ник. Рой не му е признал кой е и е отнел сделката на Ник. Последният е бил луд от ярост и се е обадил на полицията. Обхванат от паника, Рой се е самоубил.

Корин отстъпи назад и притвори очи:

— Искате да кажете, че този човек е щял да прати зад решетките собствения си брат?

— Страхувам се, че е така. Рой беше заключил тези пари в касата си и ключът беше у Сам Край. Край трябваше да Ви ги предаде. След като това не е станало, явно Ник му е наредил да му предаде тези пари.

Корин рязко стана. В очите й гореше ярост.

— Това означава, че той е откраднал тези пари.

Шерман повдигна рамене.

— Страхувам се, че е така, но нито Вие, нито аз можем да докажем съществуването на тези пари.

Корин отпи една яка глътка. Алкохолът, изпит още преди идването на Шерман, започна да дава своя ефект. Тя се чувствуваше леко замаяна и готова на всичко.

— Няма да се измъкне толкова лесно. Този мръсник ще си има работа с мен. Ще си отмъстя — каза тя и стана.

— Разбирам Ви много добре, но как смятате да постъпите? Той е много силен и има много връзки.

— Все ще намеря начин.

Тя прекоси стаята и се опита да напълни чашата си, като разля половината на земята.

— Предполагам, че мога да Ви помогна — каза Шерман, ставайки.

Корин се обърна към него:

— Наистина ли?

— Мисля, че няма да можете да си приберете парите, но ако желаете да си отмъстите…

— Искам да отмъстя! Има ли начин?

— Да, но трябва да се справите сама. Познавате ли Жюли Клер?

— Не я познавам, но съм чувала за нея. Това е любовницата му, нали?

— Инглиш е съвсем хлътнал по нея. Но аз знам, че тя го мами с главния му съветник, наречен Хари Винс.

Корин наблюдаваше Шерман с грейнали очи:

— Сигурен ли сте? Наистина ли сте сигурен?

— Абсолютно. Тя отива при Винс винаги, когато Инглиш има делови срещи. Лично съм ги виждал.

— Точно такъв случай очаквах! — извика Корин и седна на дивана. — Този път ще го накарам да страда! Ако можех да ги спипам заедно! Ще му го изкарам през носа!

— Нищо по-лесно от това. Тази вечер той ще вечеря в „Сребърната кула“ със сенатора Бомон. Тя сигурно ще отиде при любовника си. Ето Ви случай да го предупредите.

— Ще дойдете ли с мен? — запита Корин със злобна усмивка.

— За съжаление няма да мога, тази вечер имам среща, но мога да Ви запазя маса. Инглиш вероятно ще дойде към осем и половина часа. Вие бихте могли да отидете към девет.

— Ще бъда! — стисна юмруци тя. — Такава сцена ще му направя, че скоро няма да я забрави. Като си помисля, че ме заплашваше да публикува писмата на Рой, докато любовницата му спи с друг! Ах, ето го най-сетне дългоочакваният случай!

— Знаех си, че ще се възползвате от тази информация.

Изведнъж тя го изгледа объркано.

— Защо ми казахте всичко това? И Вие ли имате да си разчиствате сметки с него?

— Не, в такива случаи аз се оправям сам. Просто съм възмутен от начина, по който се е отнесъл с Вас. Казах си, че мога да Ви дам оръжие срещу него и го правя.

Корин се усмихна:

— Много съм Ви благодарна.

Тя кръстоса крака и коленете й се откроиха на фона на халата.

— Ако знаете колко съм Ви признателна.

— Искам да Ви помоля нещо — каза Шерман.

Погледът му се плъзна по коленете й.

— Ще можете ли да ми се обадите, след като го уведомите?

— Разбира се.

Той й подаде визитната си картичка.

— След девет часа ще бъда на този номер. Моля Ви, обадете ми се веднага след като говорите с него. Искам да знам как ще реагира. Много е важно. Мога ли да разчитам на Вас?

— Разбира се — взе тя картичката. — Ще Ви се обадя малко след девет.

— Благодаря.

Той се огледа за шапката си и Корин си даде сметка, че не й се иска той да си тръгне. За първи път след сватбата с Рой тя срещаше толкова очарователен мъж.

— Вече трябва да си тръгвам. Мога ли да Ви посетя и друг път?

— Нима вече тръгвате? — запита тя и поглади русите си къдрици. — Да Ви предложа още един коняк?

Той поклати глава:

— Не, благодаря.

— Надявам се, че ще дойдете и друг път. Не можете да си представите колко съм самотна. Когато Рой не беше на работа, винаги сме били заедно и сега страшно ми липсва.

Кехлибарените му очи се задържаха на лицето й.

— Ако желаете, бихме могли да отидем на кино някоя вечер.

— О, да! Цяла вечност не съм ходила на кино. Преди смъртта на Рой ходех три-четири пъти седмично.

— В такъв случай ще Ви потърся — заключи Шерман и се отправи към вратата.

Корин се почувствува леко объркана. В погледа му имаше нещо, което я смущаваше.

— Задоволявах се само с присъствието на Рой. Нали знаете какво е. Почти нямам приятели.

— Твърде красива сте, за да останете дълго сама — доближи се Шерман към нея. — В крайна сметка не бързам чак толкова.

Корин отстъпи. Нещо в него я плашеше. Кехлибарените му очи бяха абсолютно безизразни, но в празния му поглед имаше нещо твърде обезпокоително.

— Моля Ви… не се притеснявайте за мен — объркано каза тя. — Всъщност аз се чувствувам добре.

— Нима? — взе ръката й той. — Но Вие сте толкова самотна.

Това надминаваше всички очаквания на Корин. Много й се беше искало да започне банален флирт, за да го задържи до себе си, но изведнъж атмосферата рязко се беше променила и сега тя предпочиташе той да си тръгне.

— Толкова хора са самотни — каза тя и изведнъж замръзна от усмивката му, която я накара да настръхне. — Много е любезно от Ваша страна да се безпокоите за мен, но…

— Това не е само въпрос на любезност — отговори той спокойно. — Вие ми харесвате. Защо да губим време? Рано или късно това ще стане. Нека го направим сега.

— Не Ви разбирам… — опита се да се освободи тя.

— Наистина ли? Къде води тази врата?

— Към спалнята ми. Моля Ви, пуснете ме! Причинявате ми болка!

Той се наведе напред и отвори вратата.

— Елате. Има едно сигурно лекарство срещу самотата.

— Не! Моля Ви! — извика тя и се опита да го отблъсне. — Не правете това! Не трябва!

— Така ли мислите? Нима все още разсъждавате какво трябва и какво не? Лично аз — не! — каза той и я избута в стаята.

— Забранявам Ви да влизате тук! Как смеете? Пуснете ме!

Той насила я избута през стаята. Тя усети края на леглото в прасците си и рязко седна, като продължаваше да се съпротивлява.

— Не се правете на глупачка!

Той стъпи с коляно на леглото и лицето му почти се допря до нейното. Жълтите му очи я смазваха.

— Не правете това! — крещеше тя отчаяно. — Моля Ви, пуснете ме!

— Млъкнете! — грубо я сряза той.

Той я сграбчи грубо, от което тя отчаяно изпищя. Имаше чувството, че е попаднала в ноктите на див звяр.

II

Лоиз Маршал завършваше диктовката на едно писмо на машинописката, когато влезе Ед Леон. Беше девет часа сутринта. Той свали шапката си:

— Тук ли е господин Инглиш?

— Тук е и Ви чака. А ето го и господин Край — добави тя, виждайки Сам Край на вратата.

— По всичко личи, че добре сте закусили — каза Леон със завист. — Или може би това парче кифла на жилетката Ви служи да впечатлявате клиентите.

— Точно така — потвърди Сам Край и доволно поглади коремчето си. — Ако изглеждах като Вас, щях да съм разорен. Днес никой няма доверие в кльощавите.

След това се обърна към Лоиз:

— Ще ме приеме ли господин Инглиш?

— Мисля, че да — отговори Лоиз и вдигна слушалката на телефона. — Господата Край и Леон са тук, господин Инглиш.

Тя направи жест към двамата:

— Моля, заповядайте.

Леон се надигна от фотьойла и последва Край в канцеларията.

Инглиш седеше зад бюрото си. Хари Винс прекоси стаята с купчина документи в ръка. Той поздрави с глава Край, погледна Леон и излезе.

— Кой е този? — запита Леон и се разположи на един фотьойл.

— Не познаваш ли Хари? Той е главният ми помощник и е много полезен.

— Нещо ново, Ник? — запита Край, като сядаше. — Нямам време да се задържам много. Имам работа в десет и половина.

Инглиш си взе пура, бутна кутията към Край, като погледна въпросително Леон, който повдигна рамене.

— Намерих убиеца на Рой — каза той спокойно.

— Невъзможно! — скочи Край. — Браво! Това вече е добре свършена работа!

Инглиш посочи Леон с глава:

— Макар и да няма такъв вид, но той работи бързо.

— Шерман? — запита Леон.

— Да.

Инглиш им разказа за разговора с Шерман предишната вечер.

— Четири убийства? — възкликна Край. — И си признава?

— Поне не ги отрича — уточни Инглиш.

— Боже Господи! Каква ли физиономия ще направи окръжният прокурор, като му кажа? — потри ръце Край. — Той никога не би предположил, че тези четири убийства са извършени от едно и също лице.

— Окръжният прокурор няма да научи нищо от мен — каза Инглиш. — Сам да си намери убиеца! Нямам никакво намерение да разтръбявам, че брат ми се е занимавал с шантаж. Дадох на Шерман срок до събота да напусне града.

Край изгледа Леон, чието лице изразяваше пълно безразличие.

— Но ти не можеш да направиш такова нещо, Ник! — започна Край разпалено. — Ставаш съучастник. А натопяваш и мен.

— Да работиш за мен има и отрицателни страни — усмихна се Инглиш. — Не се притеснявай, Сам. Освен мен и Леон никой друг не знае нищо.

Леон се намеси:

— Мислиш ли, че Шерман ще замине?

— Ако не го направи, ще съжалява. Аз държа всички козове. Той не е идиот. Но бих искал да се заемеш с него, Ед. Не го изпускай от очи. Ако трябва, наеми още някой, но искам да знам всяка негова стъпка, докато замине.

Леон потвърди с глава:

— Ще се заема с него.

Край беше ужасен:

— Но Вие не можете да го оставите да се измъкне с тези четири убийства.

— Вече смятай, че се е измъкнал — отговори Инглиш. — Нямам никакво доказателство, което да важи пред съда. Ако не изпълни нареждането ми, ще ги изфабрикувам, но не и преди това.

— Ник… ще изфабрикуваш доказателства? — ококори очи Край.

— Когато се наложи, ще ти обясня. Ако се опита да ме изиграе, ще отиде на електрическия стол и ние двамата с теб ще го пратим там.

— Това ще е вълнуващо занимание за вас — намеси се Леон и се обърна към Инглиш. — Какво мислиш за този Шерман?

— Имам чувството, че е луд. И опасен като гърмяща змия. Почти съм сигурен, че ще се опита да ми изиграе някой номер. А може да съм и петата му жертва. Пресъздадох писмено целия разговор между нас. Ето го.

Той подаде на Край един плик.

— Пази това, Сам. Ако нещо се случи с мен, предай го на Морили.

Край беше силно впечатлен.

— Надявам се, че не говориш сериозно!

— Шерман е убил четирима души за една седмица. Заплаших го, че ще го пратя на електрическия стол, ако не замине до събота. Ако се подчини, губи високо печелившата си организация за шантажиране. Не е възможно да се откаже без борба. Говоря сериозно, Сам. Поръчал съм на Чък да е въоръжен и да не се отделя нито за миг от мен.

— Нещо ново за човека с белега? — обезпокоено запита Леон.

— Не. Изглежда се е измъкнал. Говорих с Морили. За да не прави впечатление, че разпитвам за убийството, казах, че на времето Мей Мичел е работила за мен. Твоят шофьор не е чакал, за да го разпитват. Морили даже и не знае за съществуването му. Всичко, което знае, е, че момичето е било намушкано с нож, има един убит полицай и дебелият е лежал мъртъв на улицата. Мъчи се да разбере нещо, но засега безуспешно. Двама души са те описали твърде мъгляво. Твърдят, че са се опитали да те задържат до идването на полицията, но не са успели. Морили счита, че ти си извършил и трите убийства.

Леон въздъхна:

— Това е то да работи човек за теб, Ник. Докато Морили не ме разпознае, това не ме притеснява. Ако все пак някога ме заловят, разчитам на теб да дадеш нужните обяснения.

Инглиш се усмихна окуражително:

— Няма начин да те разпознаят. И двамата са казали, че си красив. Морили да не е гений?

— Какво съм виновен, че физиономията ми плаши хората — намръщи се Леон. — Понякога и сам се плаша от нея.

Край измърмори нетърпеливо:

— Трябва да тръгвам, Ник. Имаш ли друго да ми казваш?

— Ненаситник! — възмути се Леон. — Не Ви ли стигат четири убийства за една сутрин?

— Не, това е нищо — отговори Инглиш. — Но бъди готов, Сам. При най-малка грешка от страна на Шерман го искам на електрическия стол.

Край поклати глава и стана:

— Като му дойде времето, ще видим. Чакай, кога е събранието на Комитета?

Инглиш се усмихна:

— Отложих го.

— Не си прав, Ник. Опасно е да дразниш Комитета. Рийз не може да те понася, а и не забравяй, че е добър приятел на окръжния прокурор и главния комисар.

Инглиш се засмя пренебрежително:

— Умирам от страх. Довиждане, Сам.

Край повдигна рамене, кимна на Леон и излезе.

— Кой е Рийз? — запита Леон и запали цигара.

— Председателят на градската урбанизационна комисия. Освен това е и съдия.

— Може ли да ти създаде неприятности?

— Ако нямам вина за нещо, нищо не може да ми направи, а аз съм много предпазлив.

— Ти вече имаш вина — отбеляза Леон — като не си съобщил за четирите убийства. Не мислиш ли, че Рийз може да те окошари за това?

— Може, ако знае, но той не знае.

Инглиш загаси пурата и погледна часовника си.

— Разбрахме се, Ед. Залепваш се за Шерман. До събота не го изпускай от очи. Това е основното. Не го оставяй да ти се изплъзне.

— Не се безпокой… А, да! Щях да забравя. Открих докъде стигат жиците от микрофона в офиса на Рой. До стаята на тъй наречената силуетистка, която е на същия етаж. Името й е Глория Уиндзър.

— Мислиш ли, че и тя е в играта? — запита Инглиш без особен интерес.

— Сигурно. Вероятно тя е издала Рой. Мисля си, че е чула разговор между Рой и малката Севит, които са се уговаряли да играят заедно. Само така Шерман е разбрал, че Рой го мами.

— Стореното сторено — повдигна рамене Инглиш. — Ще се задоволя само с изгонването на Шерман. След заминаването му шайката ще се разпадне.

Леон стана:

— Да се надяваме. Отивам да дебна Шерман. Ако се усъмня, че готви нещо, ще ти се обадя.

— Благодаря, Ед. Доскоро.

След излизането на Леон Инглиш се залови със своята работа. Когато Лоиз влезе в канцеларията му около обяд, той продължаваше да работи. Вдигна глава и се усмихна:

— Сетихте ли се да ми запазите маса за тази вечер в „Сребърната кула“?

— Да, за осем и половина.

— Не би трябвало да се съмнявам, че бихте могли да забравите. Толкова време вече работите за мен и никога нищо не сте забравяли. Това е страхотно постижение.

— Нали ми плащате за това — отговори весело Лоиз.

— Може и така да е, но секретарки като Вас се срещат много рядко. Вече пет години работите при мен, нали?

Лоиз се усмихна:

— В събота вечерта се навършиха точно пет години.

— Невъзможно! В събота вечерта! Как си спомняте такива подробности?

— Безпогрешно помня дати. В един часа ще обядвате с Хоу Бернщайн, господин Инглиш.

— Това няма опасност да го забравя — направи гримаса Инглиш и продължи. — Значи в събота вечер? Но това трябва да се отпразнува! За тези пет години добре се справихме, нали, Лоиз?

Тя потвърди.

— Като си помисля за онзи малък офис, където започнахме! И онази пишеща машина. Цял ден тракахте на нея, докато аз тичах, за да намеря пари. Слава Богу, всичко това е вече минало. Предполагам, че предпочитате голямата си канцелария и електрическата пишеща машина?

— Да, предпочитам ги.

Инглиш вдигна глава:

— Не изглеждате много ентусиазирана. Обещавам Ви: в събота ще Ви заведа на вечеря. Ще отпразнуваме петата годишнина на фирмата. Какво ще кажете?

Усмивка озари лицето й и преди да отговори, се поколеба:

— Страхувам се, че няма да мога. Вече имам друга покана.

Инглиш я наблюдаваше внимателно и забеляза, че я обля руменина.

— Жалко. Но ще идем в „Сребърната кула“ за един хубав обяд. Съгласна ли сте?

— Не мога да отложа срещата си — отговори любезно Лоиз. — Много Ви благодаря за поканата, господин Инглиш.

— Жалко. Щом не можете да отложите срещата с приятеля си, ние ще го отложим за друг път.

— Не става въпрос за никакъв приятел! — отговори Лоиз с такъв апломб, че Инглиш се учуди. — Просто тази вечер съм заета.

След тези думи тя излезе бурно и тръшна вратата зад себе си. Объркан Инглиш промърмори:

— Ако пък разбирам нещо! Жюли претендира, че Лоиз била влюбена в мен, а тя даже една покана за вечеря не иска да приеме. Това е прекалено! И ако на това му казват любов!

След десет минути той остави писалката и се насочи към закачалката. Тъкмо си обличаше пардесюто, когато след леко почукване в стаята влезе Жюли.

— А, добър ден, Жюли! Какво търсиш тук?

Жюли се надигна и го целуна:

— Трябват ми пари. Ще обядвам с Джоис Гибънс, а съм излязла без нищо.

— С удоволствие бих обядвал с вас — съжали Инглиш, като вадеше портфейла си. — Петдесет стигат ли ти?

— Предостатъчно са, скъпи. Ние ядем само по една салата. Ти с кого ще обядваш?

— С Бернщайн — отговори Инглиш с гримаса. — Иска да го вкарам с ужасното му хриптене в „Златната ябълка“. Това изобщо не ме вълнува, но ме интересува Теска, а те двамата имат договор. Тя е направо изключителна.

— Щом си решил, ще я имаш — каза Жюли и сложи парите в чантата си. — Би ли ме закарал до града?

— Къде ще обядвате?

— При Уолдорф.

— Идеално. Тъкмо ми е на път. Да тръгваме.

Двамата влязоха в приемната в момента, когато влизаше и Хари Винс. Той погледна смутено Жюли и направи път.

— Добър ден, Хари — поздрави го тя въодушевено. — Мога ли да помоля за една услуга?

— Да, разбира се — отговори той напрегнато.

Тонът му накара Лоиз да вдигне глава. Беше седнала на едно бюро до прозореца и нито Жюли, нито Хари бяха забелязали присъствието й.

— Бих желала още два билета за спектакъла. За тази вечер. Ще можете ли да ми дадете?

— Но да, разбира се — отговори Хари и смени цвета си.

— Ей, Жюли, — подхвърли закачливо Инглиш — ще ме разориш. Не мога все така да раздавам билетите.

— За Джоис са. Обещах й.

— Тя не си знае парите. Да беше си платила.

— Не бъди такъв скъперник — хвана го Жюли за ръцете. — Хората намират за естествено да им осигурявам билети за всички представления.

— Добре. Хари, вижте какво може да се направи. Нейните желания звучат като заповеди.

— Да, господин Инглиш — отговори Хари с пресипнал глас.

— Ти май щеше да вечеряш с този досадник сенатора тази вечер. В колко часа ще се срещате?

— В осем и половина. Тази вечер няма да можем да се видим, Жюли. Той започна вече да ме ядосва.

И Инглиш я последва в коридора.

Неподвижен, Хари ги проследи с поглед как излизат. Изражението на лицето му изненада Лоиз. Тя го наблюдаваше и когато изскочи от стаята не можа да сдържи лека тръпка на възхищение.

III

Чък спря Кадилака пред луксозния вход на „Сребърната кула“.

Инглиш се наведе напред:

— Отлично, Чък. Откарай колата и иди да вечеряш. Ще дойдеш да ме вземеш към десет и половина.

— Да вляза ли да Ви взема отвътре, шефе? — запита Чък и очите му оглеждаха тротоара.

Инглиш поклати глава:

— Не. Тук не съществува риск. Но когато излезем, ще трябва да си отваряш очите.

— Винаги съм нащрек — каза Чък агресивно. — Значи десет и половина?

— Ще те чакам във фоайето.

Чък излезе от колата, огледа се, без да вади ръката си от джоба, отвори вратата и проследи Инглиш, който с бърза крачка прекоси тротоара и влезе в ресторанта.

Инглиш остави шапката и пардесюто си на гардероба, и тъкмо се насочваше към умивалниците, когато влезе сенаторът Бомон.

— Добър вечер, сенаторе — поздрави го той. — Този път няма да Ви карам да чакате.

— Как си, Ник? — стисна ръката му Бомон.

— Много добре. Отивам да си измия ръцете. Ще дойдете ли?

— Разбира се.

Докато Инглиш се миеше, Бомон запали пура. Изглеждаше много недоволен.

— Не трябваше да отлагате това събрание. Рийз е бесен.

— В това не съм се съмнявал — отговори Инглиш и протегна ръка за салфетка.

— Предупреждавам те, че няма да търпи повече такива действия. Той самият ми го каза.

Инглиш хвана сенатора за ръката и го поведе към бара.

— Пийнете един коктейл, това ще Ви успокои нервите — весело каза той. — Рийз е принуден да одобрява всичко, което правя и Вие го знаете много добре.

— Не е съвсем така. Каза ми, че отдавна вече е време някой да Ви постави на мястото Ви и че той лично ще се заеме с тази работа.

Инглиш подаде коктейла на Бомон и си поръча джин.

— И как смята да ме постави на място? — усмихна се той.

— Не ми каза, но знам, че е разговарял с окръжния прокурор. Осведомен е във връзка с Рой.

Лицето на Инглиш помръкна:

— Откъде?

Притеснен, Бомон се размърда на стола.

— Чул е да се говори за шантаж. Иска окръжният прокурор да започне следствие.

Инглиш повдигна рамене.

— Няма основание за следствие. Оставете го да прави каквото иска, но ако не може да докаже това, което разпространява, ще го съдя за клевета.

— И аз това му казах. Побесня. Но все пак, Ник, ако има нещо вярно в това, което се говори, трябва да бъдеш предпазлив.

— Я не говорете глупости — пресече го Инглиш с надменен тон. — Няма защо да вземам предпазни мерки. Негова работа е да докаже, че Рой е бил шантажист, а това той не може да направи.

Бомон изглеждаше облекчен:

— Радвам се да го чуя. Нали не ме баламосвате, Ник?

— Разбира се, че не. Той нищо не може да докаже, както й окръжният прокурор.

— А момичето? Секретарката на Рой?

— И това сме оправили. Нито вестниците, нито окръжният прокурор направиха връзка между нея и Рой. Морили оправи работата. Съвестно си заработи онези пет хиляди долара. Моля Ви, не се притеснявайте толкова.

— Лесно е да се каже — отговори Бомон кисело, — но аз все пак трябва да мисля за положението си. Я виж ти, говорим за вълка… Ето го и самият Рийз.

Инглиш повдигна очи.

На прага стоеше набит около шестдесетгодишен мъж, който разговаряше с красиво момиче, наметнало пелерина от визон върху черна вечерна рокля.

— Питам се дали той й е купил тази пелерина или тя я е взела под наем? — процеди през зъби Инглиш. — Това е Лола Вегас. Танцуваше в „Златната ябълка“ преди да я изхвърля. Не можеше да види мъж, включително и от персонала, и да не му се хвърли на врата.

— За Бога, не говорете толкова високо — прошепна Бомон.

Рийз се приближи до бара, намери си място, максимално отдалечено от Инглиш, и едва забележимо им кимна.

Инглиш му отговори и помаха на Лола, която, преди да му обърне гръб му хвърли яростен поглед.

— Когато се хвърли да преследва богатите клиенти, реших, че й е време да се изявява другаде. Изглежда още не ми го е простила.

Бомон побърза да смени темата. Беше изминал почти половин час откакто говореха за изборите, когато Инглиш забеляза Корин Инглиш на входа. Носеше бяла вечерна рокля, която вероятно й беше останала от предишни по-добри времена. Косата й не беше съвсем чиста, а лицето й беше зачервено. Хората вече започваха да я оглеждат.

— Ето и жената на Рой — каза Инглиш. — За последен път идвам в този ресторант. Тук започна да се събира цялата измет на града.

Бомон се обърна към входа и се вцепени:

— Но, за Бога, тя е мъртвопияна.

— Наистина е пияна и идва към нас.

Инглиш избута стола си назад и стана, за да посрещне Корин, която приближаваше с несигурна походка.

— Добър вечер, Корин — поздрави той с усмивка. — Ако сте сама, защо не се присъедините към нас?

— Добър вечер, боклук такъв — отговори тя с пронизителен глас. — По-добре да седна в клетката с тигрите, отколкото на една маса с Вас.

Разговорите в бара затихнаха и всички очи се впериха в Инглиш, който продължаваше да се усмихва.

— Щом така го възприемате, Корин, аз оттеглям предложението си — каза той и се върна на масата си.

— Не си отивайте — продължи Корин с пискливия си глас. — Имам да Ви казвам много неща.

Зад бара се появи мъж в смокинг. Той погледна Инглиш и прошепна нещо на бармана.

Инглиш не се и опита да й отговори. Изглеждаше невъзмутим като епископ, който пие чая си в дома на някоя вдовица.

— Не се нервирайте, Корин — каза любезно той. — Не мислите ли, че ще е по-добре да се приберете вкъщи?

— Твоята курва е в леглото с Хари Винс — повиши глас тя. — Вече два месеца спят заедно, нещастен глупако! Всеки път, когато си зает, тя търчи при него. И в момента тя е с него в леглото.

Посетителите в бара следяха сцената с широко отворени очи и не пропускаха нито дума. Човекът в смокинга се доближи тихо до Инглиш.

— Да я изхвърля ли, господин Инглиш? — запита той, без да движи устните си.

— Не се безпокойте — отговори невъзмутимо Инглиш. — Аз ще се оправя с нея. Хайде, Корин. Ще Ви изпратя до Вас. По пътя ще ми разкажете всичко това.

Корин пребледня и отстъпи крачка назад. Беше очаквала бурна реакция от страна на Инглиш, но невъзмутимото му спокойствие я обезоръжаваше.

— Не вярвате ли? — изкрещя тя. — Казах ви, че Жюли Клер спи с Вашия най-доверен служител!

— И какво лошо има в това? — запита с усмивка Инглиш. — Това не засяга нито мен, нито Вас, Корин.

Рийз се надигна от стола, но после отново седна.

— Господи! — възмути се Лола с висок и ясен глас. — Това е направо отвратително.

— Елате, Корин. Да си тръгваме — хвана я под ръка Инглиш.

— И на Вас Ви е все едно? — изстена тя и се опита да се освободи.

— Но разбира се — продължи Инглиш с тон, с който се успокоява дете. — И Вие, както и аз, много добре знаете, че това е измишльотина. Хайде. Хората ни гледат.

Той я повлече към вратата.

— Нечувано! — извика един от клиентите. — Кой ги пуска тези пияни жени да влизат тук?

Корин се разплака. Отмъщението, което си беше представяла толкова атрактивно, й се изплъзваше между пръстите като пясък. Със своето спокойствие и добронамерено отношение Инглиш спечели хората на своя страна. Всички си мислеха, че тя прави сцена, без да си дава сметка какво точно казва.

Направи последен опит да обърне нещата в своя полза:

— Но това е вярно! — изкрещя тя и се опита да се освободи. — И освен това Вие убихте брат си. От мен пък откраднахте двадесет хиляди долара. Пуснете ме!

Някакъв човек започна да се смее и Корин си даде сметка, че се е провалила.

Инглиш я водеше към салона. Тя го следваше с треперещи колене. Като стигнаха в салона човекът със смокинга, който се движеше зад тях, запита:

— Да й дам ли нещо да пийне, господин Инглиш?

— В никакъв случай, Луис, но бих желал да я придружите до дома й. Бихте ли извикали едно такси?

— Разбира се, господин Инглиш.

Облегната на Инглиш, Корин продължаваше да плаче. Той я хвана за раменете.

— Успокойте се. Сега ще се приберете вкъщи и ще поспите. Знам какво изпитвате.

— Не знаете — изстена Корин. — Исках да Ви причиня болка. Исках да Ви накарам да страдате, както Вие ме накарахте да страдам.

— И защо мислите, че не сте успяла? — запита Инглиш и повдигна брадичката й. — Истина ли е това, което ми казахте?

Корин извърна очи.

— Истина ли е? — настоя той.

Тя потвърди.

— Добре, сега вече сме квит. Не трябваше да Ви заплашвам, че ще предам на пресата писмата на Рой. Разбира се, че нямаше да го направя, но трябваше да си послужа с тази заплаха.

Луис се върна.

— Таксито, господин Инглиш.

— Бихте ли я придружили? — помоли Инглиш. — Бъдете мил с нея.

— Разбира се, господин Инглиш.

Луис хвана Корин за ръката.

— Да тръгваме, скъпа госпожо.

Корин гледаше Инглиш с широко отворени очи.

— Но Вие даже не ми се сърдите! — започна тя с несигурен глас. — Какъв сте всъщност Вие… светец?

— О, не. Все пак Вие, Корин, сте част от семейството.

Той проследи с поглед как Луис й помогна да се качи в таксито. Лицето му беше леко пребледняло, но все така спокойно.

Отиде на гардероба, взе си шапката и пардесюто, и излезе на улицата.

Мъж с лице, прорязано от тънък бял белег, чакаше в една от телефонните кабини в салона. Той проследи Инглиш, който спря едно такси. Вдигна слушалката и набра номер.

IV

В осем часа без десет минути Роджър Шерман загаси осветлението в спалнята си и се насочи към прозореца, гледащ към улицата.

Беше нахлупил шапката над очите си и вдигнал яката на шлифера.

Отмести леко едната щора и погледна към улицата. Дъждът, стичащ се по стъклото, го затрудняваше да вижда добре. От седмия етаж улицата изглеждаше тясна, а паркиралите автомобили имаха вид на играчки.

Шерман погледна към входната врата на отсрещната сграда. Забеляза силуета на някакъв човек под свода, чието полускрито под шапката лице можеше да се открие само по огънчето на цигарата.

Шерман поклати глава, притвори щората, върна се в дневната и запали всички лампи. Прекоси стаята, като се насочи към кухнята и отново застана до прозореца, без да пали осветлението. Отново отмести едната щора, за да огледа малката уличка, минаваща зад неговия блок. Забеляза друг човек, изправен под едно дърво и отново поклати глава.

Очевидно беше, че Инглиш иска да е в течение на всички негови действия. От обяд Шерман беше усетил, че го следят, и при това майсторски. Напразно беше опитвал да им се изплъзне. Двамината си разбираха от занаята и даже не си даваха труда да се крият. Единствената им цел беше да не го изпускат от поглед.

И в момента те следяха двата входа на сградата, а за да успее планът му тази вечер, трябваше да се отърве от тях.

Върна се в дневната и пусна радиото. Извади от джоба си чифт изключително фини копринени ръкавици, които прилепнаха към китката му като втора кожа.

Отвори едно чекмедже на бюрото си и извади оттам автоматичен „Колт“, калибър номер 38. Увери се, че е зареден, спусна предпазителя и мушна оръжието в джоба си.

Знаейки, че онзи долу наблюдава прозорците на салона, той остави осветлението запалено, доближи се до входната врата и лекичко я отвори, за да огледа площадката.

Входната врата на Инглиш отдясно беше затворена. Срещу него беше вратата на асансьора. Нямаше никой. Чуваше се само музиката от някакво радио.

Шерман излезе в коридора, затвори вратата, отправи се към стълбите и се качи на горния етаж. Там спря за миг и се надвеси през перилата, като дебнеше и най-малкия звук. Беше тихо.

Тогава той се насочи към един прозорец, отвори го и погледна навън.

Прозорецът се намираше на около петдесет метра над улицата и гледаше към покривите на други жилищни сгради или търговски къщи, които изглеждаха миниатюрни в сравнение с огромния блок, в който той се намираше. Погледна коридора зад себе си, стъпи на перилото на прозореца и се повдигна, при което половината му тяло увисна над бездната.

Вдигна ръка и пръстите му се затвориха около тънка, хоризонтално тръба, която обикаляше фасадата. Докато се държеше с едната ръка за тръбата, с другата затвори прозореца.

Дъждовните капки се пръскаха по шлифера му. Вдигна лявата си ръка и хвана мократа и хлъзгава тръба. Тази подробност не беше предвидена и той изруга дъжда. От друга страна, това беше единственият начин да напусне сградата, без да бъде забелязан от онези двамата и той не се поколеба.

Плъзна ръцете си по дължината на тръбата и се наклони до ъгъл от 45°. Тогава краката му се отлепиха от перваза на прозореца и тялото му увисна над бездната.

С ловкостта на гимнастик той започна да се придвижва по тръбата, докато стигна до водосточната тръба. Шест метра по-ниско тя стигаше до един корниз, широк тридесет сантиметра.

Прехвърлянето от едната на другата тръба се оказа по-трудно. Не успя да се хване с дясната ръка и остана да виси само на лявата.

Погледна черната пропаст под себе си, като продължаваше да дъвче спокойно дъвката си и владеейки се изцяло. Дясната му ръка се протегна към водосточната тръба и я хвана здраво. Притисна тръбата между краката си и тогава пусна другата, която все още държеше с лявата. Бавно започна да се спуска към корниза, където спря, за да си поеме дъх. Девет метра под него се намираше равният покрив на кухнята на един ресторант. След минута или две той продължи надолу и скоро стъпи на покрива. Превит на две, за да не се открои силуетът му на небето, той стигна края на покрива и слезе по евакуационната стълба.

Спусна се на малка уличка, отрупана с боклукчийски кофи, която извеждаше на главната улица. Той се насочи безшумно натам. На ъгъла се спря и огледа улицата. На тридесетина метра вляво се намираше входът на неговия блок, а отсреща часовият не изпускаше от очи вратата.

Шерман прехвърли дъвката си от другата страна на устата. Нахлупи още по-ниско шапката си, внимавайки да е винаги в сянка и да не изпуска следящия го мъж от поглед, той започна да се отдалечава със страничен ход. Човекът под свода не гледаше в неговата посока и след като свърна зад ъгъла на улицата Шерман доволно поклати глава.

Сега вече беше свободен и можеше да пристъпи към изпълнение на плана си.

Отдалечи се достатъчно от блока си и спря едно такси:

— Седма улица, номер 5, моля — каза той.

V

Жюли вдигна глава от възглавницата и погледна будилника до леглото. Беше девет часа и три минути.

— Да не би вече да е време? — запита Хари Винс и я притисна към себе си.

— Не. Има още половин час. Ох, моя любов — въздъхна Жюли и погали голите му гърди. — Как не ми се иска да те напускам. А времето минава толкова бързо.

— Инглиш скоро няма да свърши. Не може ли да не отидеш тази вечер в клуба, Жюли? Не може ли вече никога да не ходиш?

— Ник няма да е доволен — отговори Жюли, давайки си сметка, че всъщност не й се искаше да се откаже. — Ако не работя в клуба, Ник ще иска да прекарва повече време с мен, Хари.

— Да, вероятно — отговори Хари вяло. — Явно трябва да се задоволя с малкото, което имам.

— Нима е толкова малко, скъпи?

— Знаеш добре какво искам да кажа. Искам те само за себе си. Искам да си непрекъснато с мен.

— Аз също — отговори Жюли, не съвсем искрено.

Тя вдигна лицето си към неговото. Целуна го и те отново се притиснаха един към друг. Изведнъж Жюли извика:

— По-добре недей, скъпи! Не, Хари, моля те! Трябва да тръгвам след пет минути.

— О, Жюли — изстена Хари, като дишаше учестено. — Забрави за този проклет клуб поне една вечер. Остани с мен. Не си отивай.

— Трябва да тръгвам, Хари. Ще се чудят къде съм. И ако вземат да се обадят на Ник…

— Добре де — отчая се Хари. — Не трябваше да искам това.

— Не се ядосвай, скъпи.

Тя нежно се отскубна от прегръдките му и седна.

— Трябва да сме разумни.

— Писна ми! Да сме били разумни! — възкликна с огорчение Хари.

Тя се обърна към него и се усмихна:

— Обожавам тази стая. Обичам огъня в камината и, разбира се, теб, скъпи мой.

Хари се помъчи да надвие унинието си:

— Имахме късмет, че можахме да бъдем заедно. Ти беше толкова пленителна тази вечер. Ти си най-красивото момиче, съществувало някога.

Очарована от комплимента, тя се засмя:

— Знаеш добре, че това, което казваш, е абсурдно, но ми е много приятно, че го мислиш.

Хари я сграбчи:

— Луд съм по теб, Жюли! Обожавам те!

— Аз също те обожавам.

— Ще закъснееш, Жюли. На мен не ми пука, а надявам се вече и на теб.

— Не, не мога — запротестира Жюли колебливо.

— И все пак ще закъснееш.

— Тогава, хайде бързо, моя любов.

Тя го целуна с такава сила, че той усети в устата си вкуса на кръв.

— О, моя любов — повтаряше задъхано тя. — О, моя любов, моя любов, моя любов…

За тях времето вече не съществуваше. В стаята се чуваше само тежкото им дишане и стенещата от удоволствие Жюли.

Изведнъж пръстите й сграбчиха раменете му и се впиха като нокти на хищник. Тялото й се вкамени.

— Какво става? — попита тихо той с уста на ухото й.

Тя го отблъсна, стана и започна да оглежда тъмната стая, в която танцуваха само отблясъците от огъня.

— Какво ти става? — сбърчи вежди той.

— Чух нещо.

Той забеляза, че лицето й е бледно.

Ледена тръпка мина през гърба му и той стана на свой ред.

— В другата стая има някой — прошепна Жюли.

— Това е невъзможно. Вратата е заключена. Имаш халюцинации.

— Не, там има някой — настоя тя и го хвана за ръката. — Сигурна съм, че има някой.

Хари напрегна слух, но чу само ударите на сърцето й.

— Не е възможно — повтори той. — Само ме плашиш, Жюли.

— Иди да видиш — каза тя. — Сигурна съм, че чух нещо.

Той се поколеба, защото не й вярваше, но се питаше все пак дали Инглиш не е успял да влезе. А и дали беше той? Ако отвореше вратата, нямаше ли да се намери лице в лице с Инглиш?

— Хари! Иди виж!

Той отхвърли чаршафа, спусна крака на пода и протегна ръка към халата си.

— Въобразяваш си. Няма кой да влезе.

Изведнъж той се вкамени от ужас и усети, че косите му настръхват.

От другата страна на вратата се чу слаб шум и тя бавно започна да се отваря.

Хари усети, че го обзема вледеняващ ужас. Пръстите му замръзнаха върху халата, а дробовете му свиреха.

— О, Хари! — прошепна Жюли и впи пръсти в ръката му.

Хари не отговори. Нямаше сили да произнесе и звук. Седеше на ръба на леглото и следеше движението на вратата върху пантите.

Роджър Шерман застана на прага. Движенията му бяха като на призрак. В дясната си ръка държеше пистолет. Шлиферът му беше подгизнал от дъжда и от периферията на шапката му се стичаше вода. Мокрото му лице лъщеше. Влезе в стаята, като продължаваше да дъвче равномерно дъвката си и пламъците от камината се отразяваха в кехлибарените му очи.

Пистолетът беше насочен към Хари.

— Не мърдайте и двамата — като той спокойно.

Пристъпи още крачка напред и затвори вратата.

Огромно облекчение обхвана Хари, когато видя, че това не е Инглиш.

— Я да изчезвате от тук — извика той с все още треперещ глас, без да изпуска Колта от поглед.

Шерман отиде до един фотьойл близо до камината и седна. Спокойните му и отмерени жестове ужасяваха Жюли.

— Останете по местата си — каза Шерман, като кръстоса крака. Оръжието му беше насочено към Хари и Жюли. — Не правете глупости, защото ще ви застрелям.

— Но… кой сте Вие? — запита Хари, като си даде изведнъж сметка, че този елегантен господин не може да бъде крадец.

— Името ми е Роджър Шерман, но това нищо не ви говори.

Очите му се насочиха към Жюли, която се мъчеше да прикрие гърдите си с чаршафа. Тя го наблюдаваше с ужас.

— Добър вечер, Жюли. Вие не ме познавате, но аз Ви познавам. Много отдавна Ви следя. Поели сте голям риск, като сте дошли тук. В крайна сметка нали затова плащате на Рой Инглиш, за да си мълчи.

— Откъде знаете това? — позеленя Хари.

— Скъпи господине, нали именно аз бях дал тази информация на Инглиш. Аз бях неговият шеф.

— Значи това е шантаж. Добре! Колко?

— Този път не съм дошъл за пари. Сега вие двамата ще ми служите за стръв.

Хари усети, че Жюли изтръпна. Той се полуобърна към нея и я хвана за ръката.

— Не разбирам.

— Ник Инглиш започва да става твърде неудобен — обясни Шерман. — Готвя се да го елиминирам.

— Но каква е връзката с нас? — запита Хари и придърпа халата си.

— Не мърдайте! — изкрещя Шерман. — Оставете това.

— Оставете ни да се облечем — каза Хари и замръзна под насоченото дуло. — Бъдете разумен.

— Глупак. Нали точно в това състояние искам да ви намери Инглиш.

Хари се опита да седне, но заплашващото го оръжие го накара да замръзне на място.

— Нима ще го доведете тук?

— Очаквам го — усмихна се Шерман. — Предполагам, че вече са го осведомили за вашата авантюра. Убеден съм, че ще се понесе насам с най-голямата възможна скорост.

— Слушайте — трескаво поде Хари. — Кажете колко искате. Сумата е без значение.

— Въпросът не е в парите — проговори Шерман, но телефонен звън го прекъсна. — Не мърдайте. За мен е.

Той се насочи към телефона до леглото от страната на Жюли, която се сви назад пред насочения срещу нея пистолет.

— Да? — отговори Шерман. — Отлично! Ще имам грижа за останалото.

Той затвори и се върна на фотьойла.

— Инглиш пристига. Ще бъде тук след десет минути.

— По този начин няма да се отървете от Инглиш — проговори Хари с жар. — Това само ще го озлоби още повече срещу Вас. Признавам, че това ще бъде тежък удар за него, но Вие не го познавате така добре, както го познавам аз. Той ще Ви отмъсти и с това няма да бъде елиминиран.

— Напротив — отговори Шерман и вдигна пистолета. — Това е негово оръжие. Днес следобед го откраднах от апартамента му. Той ще бъде арестуван за убийство. При това двойно убийство.

Хари се вкамени:

— Какво искате да кажете?

— Мисля, че е пределно ясно. Когато чуя, че колата му пристига, ще ви убия и двамата. Кой ще може да докаже, че убиецът не е той?

Жюли извика приглушено.

— Той блъфира, скъпа — каза Хари. — Няма да се осмели да направи такова нещо.

Тя гледаше към Шерман. Жълтите му безизразни очи я смазваха.

— Той ще го направи — отрони се от пресъхналите й устни.

— Но разбира се — любезно потвърди Шерман. — Вие двамата добре се позабавлявахте и сега ще трябва да си платите.

— Няма да се измъкнете така — извика Хари. — Ще Ви заловят.

Шерман се разсмя:

— Прозорецът гледа към реката. Аз ще изляза през него. Отличен плувец съм и в такава тъмна нощ никой няма да ме забележи.

— Не можете да постъпите така — изкрещя Хари, разбрал накрая, че Шерман не блъфира.

— Времето ще покаже дали мога — отговори Шерман с такъв глас, че кръвта замръзна във вените на Хари.

— Пуснете я — промълви той. — Не я убивайте. Нима едно убийство не стига?

— Много съжалявам, че не мога да Ви услужа. Много добре разбирате, че не мога да я пусна, след като Ви ликвидирам пред очите й. Тя ще ме издаде.

— Не. Тя ще обещае, че нищо няма да каже.

— Съжалявам — повтори Шерман. — Освен това, едно двойно убийство е много по-атрактивно. Инглиш би могъл да се измъкне, ако е убил само Вас, но съдебните заседатели никога няма да му простят убийството и на Жюли. Така че не Ви остава още много време на този свят. Ако искате да си прочетете молитвата, не се притеснявайте от мен. Няма да слушам.

Хари си даде сметка, че има работа с луд и няма никакъв смисъл да го моли за пощада. Трябваше по някакъв начин да отклони вниманието му и да се хвърли отгоре му. Ако успееше да избие оръжието от ръката му, имаше шансове да спаси своя живот и този на Жюли.

Прецени разстоянието между двамата. Позицията му не беше добра, тъй като Шерман беше от другата страна на леглото. Имаше поне три метра разстояние.

Жюли проговори:

— Ще Ви дам всичките си пари. Двадесет хиляди долара веднага и още толкова по-късно.

Шерман поклати глава:

— Не се залъгвайте. Парите не ме интересуват.

Той погледна часовника си и в този миг Хари протегна ръка и сграбчи възглавницата.

Жюли забеляза това движение. С бледо и напрегнато лице тя дишаше учестено. Чувствуваше, че Хари ще предприеме нещо.

— Аз… аз чувствувам, че ще припадна — притвори очи тя.

Протегна се, като че да се задържи за нощното шкафче, което се сгромоляса на пода.

За миг Шерман отклони поглед от Хари и погледна шкафчето. Хари хвърли възглавницата и в момента, когато тя стигна до гърдите на Шерман, се хвърли през леглото.

Блед, но с решителност в очите Хари направи втори скок към Шерман.

Шерман се надигна от мястото си и отхвърли възглавницата на страна. Хари си даде сметка, че изстрелът ще го изпревари, но продължи атаката с пресъхнала уста и силно биещо сърце.

Прозорците издрънчаха от детонацията.

Куршумът засегна Хари под коляното и той изгуби равновесие. Ръцете му се впиха в колана на шлифера на стрелящия по него Шерман.

Шерман го удари с всичка сила по черепа с дръжката на пистолета и го отхвърли с ритник. Погледна Жюли, като се владееше напълно и продължаваше да дъвче дъвката си. Сгърчена на леглото с ръце на гърдите, тя изглеждаше като мраморна статуя.

С гримаса на лицето и обляно в кръв коляно Хари запълзя към Шерман.

Последният отстъпи крачка назад и се засмя:

— Бедният безумец! Нещастен герой!

Хари напредваше. Разкъсващата го болка в коляното го изпълваше с бясно желание да убива. Даже не го беше страх. Единственото, което желаеше, беше да се докопа до Шерман.

Шерман вдигна Колта и внимателно се прицели. Хари почти го докосваше. Гледаше черната цев на оръжието и студените присвити, жълти очи зад нея.

Жюли изпищя ужасено:

— Не! Не!

Изстрелът отново разтърси прозорците. Куршумът прониза Хари между очите. От удара тялото отлетя назад и падна на една страна с облято в кръв лице и конвулсивно отварящи се и затварящи се пръсти.

— Малко преждевременно, за съжаление — сбърчи вежди Шерман. — Но нямах избор.

Коленичила на кревата, Жюли гледаше тялото на любовника си. От време на време по тялото й пробягваше тръпка. Мускулите й потръпваха под кожата. Приличаше на водна повърхност, погалена от лек вятър.

Шерман чу да изщраква вратата на кола и се усмихна:

— Ето го! — насочи се бързо към прозореца той.

Дръпна пердетата, отвори го и погледна навън. Реката минаваше точно под къщата. Забеляза в далечината светлината на един влекач и чу рева на сирената му.

— Хайде, посрещнете го, Жюли — каза тихо той и й посочи вратата. — Пуснете го да влезе.

Жюли не помръдна. Отлепи поглед от Хари и погледна Шерман. Дишаше с мъка.

— Посрещнете го, Жюли — повтори Шерман.

На входната врата се почука.

Коленичила на кревата, тя беше неподвижна като каменна статуя и в погледа й се четеше безкраен ужас.

— Жюли! — извика Инглиш през вратата. — Там ли си, Жюли?

Тя обърна глава към вратата. Шерман я наблюдаваше неподвижно с насочен пистолет и пръст на спусъка.

— Там ли си, Жюли?

— Да! — изпищя тя изведнъж. — О, Ник! Помощ! Спаси ме!

Тя скочи от кревата, спусна се към вратата на спалнята и я отвори рязко.

Шерман не мръдна. Дъвчеше съсредоточено. Залитайки из тъмния салон, Жюли се спъна в един фотьойл и се просна в цял ръст на земята.

— Какво става там вътре? — разтърси вратата Инглиш. — Отваряй!

С движения на призрак Шерман се приближи до вратата на спалнята и завъртя електрическия ключ в момента, в който Жюли ставаше. Тя се затича към входната врата.

— Ник! — изкрещя тя. — Той ще ме убие! Спаси ме, Ник!

Входната врата пращеше под тежестта на Ник.

Когато ръката на Жюли хвана ключа, Шерман насочи пистолета си. Целеше се точно между плешките.

Като че ли нещо й подсказва, че той ще стреля и тя погледна през рамо.

Писъкът й на ужас се примеси с шума от детонацията. Между плешките й се появи малка дупка. Ударът я хвърли към вратата и коленете й се подкосиха.

Шерман стреля отново. Куршумът я прониза над ханша. Тялото на Жюли се сгърчи от конвулсия, ръцете й се опитаха да се задържат за вратата, коленете й поддадоха и тя се просна по корем с разперени крака и ръце.

Невъзмутим, Шерман хвърли Колта до нея, обърна се и бързо се насочи към прозореца на спалнята.

Беше вече прав на перваза, когато чу, че вратата поддаде. Той спокойно затвори пердето, а после и прозореца. Изправи се и без колебание се хвърли в реката, течаща под него.