Ще заровя мъртвеца си сам

I

На другата сутрин към девет и половина Чък Ийгън спря Кадилака пред жилището на Жюли. В момента, в който излизаше от колата, Ник Инглиш изскочи през вратата.

Чък беше облечен с любимия си черен костюм, носеше черна шапка и бяла вратовръзка. Тези дрехи му стояха отлично и се доближаваха до една униформа, която никога не беше имал възможност да носи. Със смокинг той приличаше на лакей, но черният костюм и нахлупената над очите черна шапка разкриваха истинската му същност — един закоравял и опасен тип.

— Добър ден, Чък — каза Инглиш, като се качваше в колата. — Нещо ново?

— Ходих при портиера, както ми бяхте поръчали — отговори Чък облегнат на вратата. — Казва се Том Келхъм. Много услужлив човек, когато чуе приятното подрънкване на монетите. Брат Ви е имал секретарка на име Мери Севит, която живее на Източния площад номер 45.

— Отлично. Да тръгваме. Да не губим време, Чък. Искам да стигна там, преди да е излязла.

Чък седна зад волана и потегли. Инглиш се задълбочи във вестниците, които си беше взел.

Повечето посвещаваха дълги материали на самоубийството на Рой и свързваха името му с това на Ник. Инглиш си помисли, че Сам Край е свършил добра работа, тъй като никъде не се споменаваше за Корин. Морили също беше удържал на думата си. Той беше съобщил, че Рой е бил претоварен психически и се е самоубил в изблик на нервна криза. Историята не беше особено убедителна, но щеше да издържи, стига някой да не се заеме да я оборва.

С раздразнение той помисли дали не си губи времето с Мери Севит. Имаше толкова много работа. Трябваше да се срещне със сенатора Бомон и да се опита да го успокои. Трябваше да се срещне и с полицейския комисар. Искаше да види и Сам Край, а освен това имаше работа и около състезанията с хрътки. Но подсъзнателно чувствуваше, че ако някой знае за причините за самоубийството на Рой, това е само секретарката му Мери Севит.

— Пристигаме, шефе — каза Чък. — Онази барака отдясно.

— Не спирай пред входа — отговори Инглиш. — Продължи малко по-нататък и после ще се върнем пеша.

Чък спря колата на стотина метра по-нагоре.

— Добре ще е да дойдеш с мен — каза Инглиш.

Без да чака, Чък се насочи с широка крачка към указаната сграда.

В преддверието на входа той разбра от пощенските кутии, че Мери Севит живее на четвъртия етаж. Чък щеше да натисне бутона, съответствуващ на нейния апартамент, но в този момент входната врата се отвори. Дребна старица с пудел в ръце мина покрай тях, без да ги погледне. Двамата мъже минаха през вратата, преди тя да успее да се затвори и се качиха по стълбите на четвъртия етаж.

Пред вратата на Мери Севит бяха поставени един сгънат вестник и бутилка мляко.

По даден от Инглиш знак Чък почука. Никакъв отговор. Чък почука отново. Пак никакъв отговор.

— Ще можеш ли да отвориш тази врата, Чък? — запита тихо Инглиш.

Чък не скри учудването си, но разгледа бравата.

— Лесна работа, но това няма да се хареса на ченгетата.

— Отваряй.

Чък извади от джоба си малка метална щанга, мушна я в бравата, повъртя се за момент и вратата се отвори.

Инглиш влезе в малък чист салон, мебелиран с вкус и освежен от букети цветя.

— Има ли някой? — попита високо той.

Като не получи отговор, той прекоси стаята и почука на вратата пред себе си.

В този момент Чък влезе на свой ред в стаята и тихо затвори зад себе си.

Инглиш почука отново, отвори вратата и огледа полутъмната стая. На промъкващата се между пердетата светлина той различи, че се намира в спалнята. Леглото беше празно и завивките отхвърлени на земята до него.

— Вероятно е излязла — каза той на Чък.

— А може и да се къпе — отговори Чък. — Искате ли да проверя?

Инглиш не се смути, влезе и завъртя ключа на осветлението. Изведнъж замръзна на мястото си.

Вдясно от него се намираше друга врата. И на тази врата на бяло копринено коланче, вързано отзад, висеше трупа на млада кестенява жена на около двадесет години. Тя беше облечена с бял копринен халат, под който се виждаше синя нощница от изкуствена материя. Вероятно е била красива, но в момента лицето й имаше восъчен цвят и от отворената й уста висеше подутият й език. Тънка струйка съсирена кръв се беше стекла от носа до брадичката й. Чък възкликна приглушено:

— Господи! Защо го е направила? — запита той с провлечен глас.

Инглиш се доближи до трупа и докосна китката.

— Мъртва е поне отпреди седем часа. Играта загрубява, Чък.

— Меко казано! Я виж ти! Как ми се иска и моето маце да носи такива неща, но тя предпочита пижамите.

Инглиш не го слушаше. Разглеждайки трупа, той разсъждаваше.

— Най-добре е да се измъкваме, шефе — каза Чък след дълга пауза.

— Затваряй си устата!

Инглиш започна да се разхожда из стаята.

Чък застана до вратата и зачака с очи вперени в Инглиш.

— На камината, шефе — каза изведнъж той.

Между дреболиите, които обикновено се слагаха върху една камина, Инглиш откри снимка на брат си Рой в сребърна рамка. Той я взе.

На гърба на снимката имаше надпис с мастило, написан с широкия неравен почерк на брат му:

Инглиш изруга глухо:

— И с тази ли е трябвало да прави любов!

Той се обърна към Чък:

— Сигурно й е писал. Това е в стила му. Огледай се и се опитай да намериш писмата.

Чък се захвана за работа. Той действуваше сигурно, бързо и професионално. Инглиш го наблюдаваше как рови из всички шкафове и чекмеджета. Чък бързо откри връзка писма, опасани със синя панделка. Подаде ги на Инглиш и продължи да търси.

Инглиш хвърли поглед на писмата, написани от ръката на Рой. Като прочете 2–3 от тях, му стана ясно, че Рой и Мери бяха силно хлътнали един по друг и Рой имаше намерение да изостави Корин и да замине с Мери.

Инглиш направи кисела гримаса и пусна връзката писма в джоба си в момента, в който Чък затваряше последното чекмедже.

— Това са всичките, шефе.

— Хвърли едно око и оттатък — каза Инглиш.

Той изчака Чък да излезе от стаята, взе снимката на брат си и също я сложи в джоба си.

Пет минути след това Инглиш и Чък напуснаха апартамента, слязоха по стълбите и се насочиха към колата.

— Бързо към офиса — каза Инглиш. — И никому нито дума за това. — Чък кимна, седна зад волана и потегли рязко.

II

Интерфонът върху голямото бюро от акажу на Инглиш иззвъня. Инглиш протегна ръка и натисна бутона.

— Господин Край е тук, господин Инглиш — съобщи Лоиз.

— Нека влезе и елате при мен, след като си тръгне — отговори Инглиш, като избута фотьойла си.

Вратата се отвори и Сам Край влезе в стаята.

На ръст той беше почти колкото Инглиш. Имаше мощно телосложение, гъста черна коса, която беше обилно намазана с брилянтин, бледо лице и малки пронизващи очи. Гъстата му леко синкава брада се открояваше на пълното му лице, малките му китки бяха силно окосмени, а ноктите му грижливо поддържани. Той беше един от най-ловките адвокати в града и се занимаваше с делата на Инглиш, откакто той беше започнал да се утвърждава.

— Добър ден, Ник — каза той, сядайки в един от фотьойлите. — Мръсна работа.

Инглиш изръмжа и подаде на Край кутията с пури, като го наблюдаваше внимателно.

— Какво става с Корин? — попита той припряно.

Край се намръщи. Той избра една пура, отряза края й с малко златно ножче и издуха облак дим към тавана.

— Трудно ще се оправим с нея, Ник. Ще ни причинява неприятности.

— В никакъв случай! — отвърна грубо Инглиш. — Защо мислиш, че ти плащам? Длъжен си да го предотвратиш.

— И какво си мислиш, че правя от снощи, когато отидох при нея? — отговори Край леко засегнат. — Но тя не иска нищо да чуе. Нейната версия е, че Рой е бил затънал в дългове и когато е дошъл при теб да ти иска заем, ти си го изгонил.

— За последен път е идвал да ми иска пари назаем преди шест месеца — каза Инглиш. — Нещо не се връзва! Ако е така, защо не се е самоубил по-рано?

— Тя твърди, че той е идвал при теб онзи ден.

— Значи лъже.

— Рой й го е казал.

— Тогава той е излъгал.

Край мълчаливо разглеждаше върха на пурата си:

— Трудно ще бъде да се докаже, Ник. Сега всички вестници ни дебнат. Тя твърди, че Рой се е опитвал да измъкне пари от бившите си клиенти, защото ти си му отказал. Един от тях е известил полицията. Освен това тя казва, че ти си поискал от комисаря да му отнемат разрешителното. И понеже не е виждал бъдеще пред себе си, се е самоубил. Тази версия на Корин те прави отговорен за смъртта на Рой.

Инглиш сбърчи вежди, без да отговори. Край продължи:

— Опасно е да настройваш общественото мнение срещу себе си. Според Корин Рой е имал нужда от четири хиляди долара, за да се оправи. За твоето състояние четири хиляди долара са нищо. Знаеш ли, тя може да те изкара гнусен тип…

— Той ми искаше десет хиляди долара, без даже да ми каже за какво са му необходими — възрази Инглиш. — Отказах му, защото ми беше писнало да ме използва като дойна крава.

— Прав си, но сега, след като се е самоубил, всички са склонни да го съжаляват. Съществува риск да се провалиш с болницата, Ник. Те само търсят повод да ти направят някой мръсен номер.

— Знам — отговори Инглиш, като се върна към бюрото си. — А сега слушай ме внимателно: Рой страдаше от преумора. Бил е пред разорение. Опитал се е да се измъкне, но не е успял. Не е искал да се обърне към мен, а се е опитал да се оправи сам, но това усилие се е оказало твърде голямо за него. Самоубил се е в изблик на нервна криза. Точно това разказах сутринта на журналистите и точно това ще повториш пред следователя. Корин ще те придружи и само ще потвърждава.

— И дума да не става! — възкликна Край. — Нали говорих с нея и съм убеден, че тя е твърдо решена да ни създава неприятности.

— Тя ще направи това, което й се каже — настоя Инглиш с внезапно рязък глас. — Ако тази версия не й харесва, аз ще представя на вестниците друга, която изобщо няма да й се понрави. Рой е имал секретарка на име Мери Севит. Тя му е била любовница. Двамата са имали намерение да заминат и да оставят Корин на сухо. Рой вероятно не е намерил необходимите за заминаване пари и тъй като е бил слаб по характер, се е самоубил. Тази жена отива в офиса, където заварва трупа. Връща се вкъщи и се обесва.

Край ококори очи:

— Обесила се?

— Да. Тази сутрин ходих да говоря с нея и я заварих мъртва. Все още никой не знае. В крайна сметка ще я намерят, но се надявам, че дотогава следствието ще е приключило.

— Някой видя ли те там? — запита Край с безпокойство.

— Видяха ме да се качвам. Ще кажа, че съм звънял на вратата, но след като не са ми отворили, съм решил, че е тръгнала към работата си.

— Сигурен ли си, че му е била любовница?

Инглиш отвори едно чекмедже, извади намерената в стаята на Мери Севит снимка и я плъзна по бюрото. След това хвърли в коленете на Край връзката писма.

— Ето ти доказателствата. Ако Корин си мисли, че със сълзливата си история ще успее да ме опетни, дълбоко се заблуждава. Вкарай я в правия път. Ако се заинати, ще ги предоставя на пресата.

— Това ще бъде страшен шок за нея, Ник. Тя го обожаваше.

Инглиш го гледаше със суров поглед:

— Не е нужно да го разбере. Зависи единствено от теб. Щом толкова ти е жал за нея, опитай се да я убедиш да не прави глупости.

— Страх ме е, че ще ми се наложи да й покажа тези писма — отговори Край. — Но това никак не ми харесва.

— Не си длъжен да се захващаш с тази работа, Сам. Мога да наема и друг адвокат.

Край повдигна широките си рамене:

— Не се безпокой, ще се заема. Но не бих искал да съм така жесток като теб.

— Моля, без сантименталности. Рой оставил ли е завещание?

— Да. Корин наследява цялото му състояние, което се състои от камара дългове. Той имаше каса, от която и аз имам ключ. Не съм имал време да проверя, но предполагам, че там няма нищо да намерим.

— Ела да ми кажеш какво е състоянието му, преди да си говорил с Корин. Ще се постараем в касата му да се намери осигуровка живот. Направи така, че тя да получава двеста долара седмично до края на дните си. Аз ще платя.

Широка усмивка се разля по лицето на Край:

— А сега кой се прави на сантиментален? — каза той, ставайки.

— Отивай при следователя и се постарай нашата версия да се приеме.

— Не се безпокой — отговори Край, отправяйки се към вратата. — Ще ти се обадя по телефона, щом свършим.

III

След като Край излезе, Лоиз стана от бюрото си и влезе в канцеларията на Инглиш.

Той наблюдаваше върха на пурата си с мрачен и студен поглед. Погледна Лоиз и й направи знак с глава.

— Елате и седнете — обърна се той към нея, като се облегна с лакти на бюрото си. — В колко часа си легнахте тази сутрин?

Сядайки, Лоиз се усмихна:

— След четири, но на мен не ми трябва много сън.

— Не говорете глупости. След обяд се приберете вкъщи и си починете.

— Но, господин Инглиш, уверявам Ви… — понечи да каже тя.

— Това е заповед. Работата няма да избяга. Вие се претоварвате. Оставете Хари да свърши, каквото трябва.

— Хари също си легна достатъчно късно — напомни му тя спокойно. — Уверявам ви, че не съм уморена, господин Инглиш. Тъкмо уточнявахме приходите от мача.

Инглиш прокара ръка през косата си й и измърмори:

— По дяволите! Съвсем бях забравил за мача! Колко спечелихме?

— Хари ще е готов с окончателните цифри след около половин час.

— Отлично. Да поговорим за снощи. Какво е впечатлението Ви?

— Не е блестящо. Проверих всичките досиета. От август насам не е имал нито един клиент.

Инглиш сбърчи вежди:

— Сигурна ли сте? Доколкото си спомням, аз му купих агенцията през март.

— Да, господин Инглиш. Последната кореспонденция, която намерих, датираше от 31 юли.

— Но какво е правил през тези девет месеца?

Лоиз поклати глава:

— Можел е и да пусне кепенците. Никаква кореспонденция нито в едната, нито в другата посока. Освен ако писмата и досиетата не са били откраднати.

— Не намерихте ли следи от изгорени документи?

— Не.

— Добре. Благодаря Ви, Лоиз. Съжалявам, че Ви накарах да будувате до толкова късно. А сега направете ми това удоволствие и си отидете да поспите след обяд. Няма нищо спешно за днес.

— Да не забравите, че ще обядвате със сенатора в един и половина, а Хари би искал да прегледате сметките, свързани с мача.

— Донесете ми кореспонденцията и след това ми изпратете Хари. — Инглиш погледна часовника си. — Имам още час и половина преди срещата със сенатора.

— Да, господин Инглиш.

Тя излезе и след малко се върна с кореспонденцията. Инглиш бързо разпредели работата и я върна на Лоиз.

— Сега ми изпратете Хари — каза той.

Хари Винс влезе с изтощен вид. Инглиш го погледна и се засмя:

— Не ви се отразява добре да си лягате късно, Хари. Изглеждате съвсем съсипан.

— Само така изглежда — отвърна Хари с отегчена усмивка. — Донесох Ви сметките. Чистата ни печалба е двеста седемдесет и пет хиляди долара.

— Не е лошо. Вие заложихте ли на Джой?

— Не, забравих.

— Но какво Ви става? — запита Инглиш, като го изгледа внимателно. — Без значение ли е за Вас да спечелите пари, без да си давате труд? Казах Ви, че е сигурно.

Хари се изчерви:

— Имах намерение, господин Инглиш, но бях толкова претрупан, че ми изскочи от главата.

— Чък спечели хиляда долара. Знаеш ли дали Лоиз е заложила на Джой?

— Не вярвам.

— Вие двамата сте безнадежден случай — каза Инглиш и повдигна рамене примирено. — В крайна сметка това си е ваша работа… Единственото, което мога да направя за вас е да ви дам възможност да спечелите малко пари. Да не забравя, Морили ще мине по някое време преди обяд. Дайте му триста долара от личната ми сметка. По принцип, спечелил ги е от мача.

— Разбрано, господин Инглиш.

Инглиш загаси пурата си.

— Никога ли не сте се замисляли да се ожените, Хари? — запита той изведнъж.

Хари се смути и извърна очи:

— Ами, не… никога.

— А приятелка нямате ли си? — настоя Инглиш като се подсмихваше.

— Досега не съм имал време да се занимавам с момичета — отговори Хари с безразличен глас.

— Шегувате ли се? На колко сте години? Тридесет и две или тридесет и три?

— Тридесет и две.

— Време Вие е да се ориентирате — каза Инглиш като се смееше искрено. — Когато бях на шестнадесет години, цяла тумба момичета тичаше подире ми.

— Да, господин Инглиш.

— Сигурно причината е в това, че ви карам много да работите?

— О не, господин Инглиш. Няма нищо такова.

Инглиш го изгледа заинтригувано, след това повдигна рамене:

— В крайна сметка личния Ви живот си е Ваша работа. Не забравяйте да изпратите рецептата на Аспри, за да я подпише. Аз съм ангажиран на обяд със сенатора.

В момента, в който Хари се насочваше към вратата, интерфонът иззвъня. Инглиш натисна бутона.

— Господин Инглиш, инспектор Морили току-що дойде. Иска да говори с Вас.

— Хари ще се заеме с него — отговори Инглиш. — Аз трябва да тръгвам за обяда.

— Той настоява да Ви види лично, господин Инглиш. Казва, че е много спешно и важно.

Инглиш се поколеба:

— Добре, нека влезе. Имам още десет минути. Кажи на Чък да приготви колата. — Той изключи интерфона и се обърна към Хари. — Пригответе му парите и му ги дайте, когато излезе от тук.

— Разбрано, господин Инглиш.

Хари отвори вратата и направи път на Морили да влезе.

— Идвате в неподходящ момент — каза Инглиш след излизането на Хари. — Трябва да излизам след пет минути. Какво се е случило?

— Мисля, че се налага да Ви видя — каза Морили, като се доближи. — Открихме секретарката на брат Ви. Нарича се Мери Севит.

Загорялото лице на Инглиш остана безизразно:

— Е, и? — запита той.

— Мъртва е.

Инглиш сбърчи вежди:

— Мъртва? Какво… и тя ли се е самоубила?

Морили повдигна рамене:

— Именно за това дойдох да Ви видя. Имам съмнение, че може да е и убийство.

IV

Инглиш изгледа продължително Морили, след което му посочи един стол:

— Седнете, моля. Слушам Ви.

Морили седна.

— Телефонирах тази сутрин на госпожа Инглиш, за да я попитам дали господин Инглиш е имал секретарка. Тя ми даде името и адреса на момичето. Веднага отидох там с един полицай. Апартаментът й се намира на Източния площад, номер 45.

Той спря и проницателно загледа Инглиш.

— Знам — отговори последният, разбирайки за какво става въпрос. — И аз ходих там тази сутрин. Никой не ми отвори и аз реших, че вече е заминала за работа.

Морили поклати глава в знак на съгласие.

— Точно така. Мис Хопър, която живее точно над мис Севит, ми каза, че Ви е видяла.

— Добре, продължавайте — отговори сухо Инглиш. — Какво стана после?

— Никой не отговори на нашето позвъняване. Но нещо ме зачовърка отвътре, защото имаше бутилка мляко и вестник пред вратата. Влязохме с шперц и я намерихме обесена на вратата на банята.

Инглиш взе една пура от кутията и я бутна към Морили.

— Заповядайте. И кое Ви кара да мислите, че се касае за убийство?

— На пръв поглед изглежда самоубийство — отговори Морили. — За съдебния лекар това не подлежи на съмнение. След като отнесоха тялото, аз поогледах стаята. Бях съвсем сам, господин Инглиш, когато открих онова нещо. До леглото имаше влажно петно върху килима, като че ли нещо беше прясно измито. Като го огледах по-внимателно, открих едно съвсем малко петънце. Потъркахме с бензин, за да проверя. Петното беше от кръв.

— Не претендирам, че разбирам колкото Вас, инспекторе, но не разбирам защо това Ви води на мисълта, че става въпрос за убийство.

Морили се усмихна:

— Твърде често е трудно да се различи едно добре прикрито убийство от самоубийството. Но ние в занаята много бързо успяваме да открием уликите. И това петно върху килима в случая е точно такава улика. Разбирате ли, когато откачихме трупа на момичето, аз забелязах, че от носа й е текло кръв. Но върху нощницата й нямаше петна от кръв и аз бях доста озадачен, че никъде по дрехите й нямаше и капчица кръв. И ето че намерих търсеното петънце на килима. Това означава, че тя е умряла на земята, а не обесена на вратата.

— Значи според Вас тя е била удушена върху килима.

— Точно така. Ако някой я е изненадал, преметнал й е въжето отзад през врата и го е стегнал, тя много бързо е изгубила свяст. Паднала е напред и докато убиецът я е душел, най-вероятно от носа й е потекло кръв, което обяснява петното върху килима. След като я е умъртвил, той просто я е обесил на вратата, за да създаде впечатление за самоубийство.

Инглиш помисли за момент, след което се съгласи:

— Вероятно имате право. Значи, според Вас, това е убийство?

— Не съм абсолютно убеден, но по друг начин не мога да си обясня петното кръв върху килима.

— А сигурен ли сте, че това е било кръв?

— Абсолютно.

Инглиш погледна часовника си. Вече беше закъснял с четири минути за срещата.

— Благодаря Ви, че ме предупредихте, инспекторе. Не съм очаквал такова нещо. Не знам вече какво да мисля. Надявам се, че и друг път ще поговорим отново за това. За съжаление сега имам среща със сенатора.

Инглиш стана от мястото си:

— Извинете ме, но трябва да тръгвам.

Морили не помръдна от мястото си. Той гледаше Инглиш с израз, който никак не се хареса на последния.

— Какво има още? — запита той кратко.

— Както желаете, господин Инглиш, но аз си мислех, че ще желаете да уредим тази работа веднага. Още не съм написал рапорта си, но до половин час ще трябва да го представя.

Инглиш сбърчи вежди:

— И с какво ме засяга този рапорт?

— Това Вие ще трябва да ми кажете — отговори Морили. — За мен е удоволствие да Ви услужа, когато имам възможност, господин Инглиш. Вие винаги сте били добър с мен.

Инглиш си даде сметка, че има нещо подозрително в посещението на Морили.

Той се наведе над бюрото си и включи интерфона:

— Лоиз? Бихте ли предупредили сенатора, че ще позакъснея. Ще бъда при него не по-рано от два часа.

— Да, господин Инглиш.

Той прекъсна връзката и седна отново на мястото си.

— Хайде, инспекторе. Казвайте, каквото имате да казвате — каза той със спокоен, но заплашителен глас.

Морили приближи стола си и погледна Инглиш право в очите:

— Няма защо да Ви говоря за чувствата, които изпитва окръжният прокурор към сенатора Бомон. Откакто сенаторът заема това място, двамата са на нож. Всички знаят, че Вие поддържате сенатора. Ако окръжният прокурор има възможност да Ви злепостави, той ще го направи, за да навреди на сенатора. Ако му се отдаде случай да Ви компрометира с някой скандал, той няма да отстъпи пред нищо, за да постигне целта си.

— За инспектор от Криминалната полиция Вие се оправяте много добре в политиката. Добре, да приемем, че сте прав. Каква е връзката с Мери Севит?

— Може да бъде много голяма. Доктор Ричард ми каза, че брат Ви е умрял снощи между девет и девет и половина. По-голяма прецизност не е възможно да се даде. Освен това, пак според него, Мери Севит е умряла между десет часа и полунощ. Мис Хопър твърди, че е видяла брат Ви да излиза от жилището на Мери Севит, снощи в десет без четвърт. Окръжният прокурор веднага ще заключи, че става въпрос за двойно самоубийство. Брат Ви е убил момичето, след това е отишъл в офиса и се е самоубил. При такова заключение, във вестниците ще се развихри страхотен скандал, а чрез Вас ще удари и сенатора.

Инглиш остана мълчалив дълго време, като фиксираше Морили с невъзмутимия си поглед.

— И защо ми казвате всичко това, инспекторе? — запита той накрая.

Морили повдигна рамене. Черните му очи отбягваха тези на Инглиш.

— Не съм само аз, който знае, че се касае за убийство, господин Инглиш. Становището на доктор Ричард е, че се касае за самоубийство, но той не е виждал кървавото петънце на килима. Ако беше в течение, веднага би сменил мнението си, но той не го знае, както и окръжният прокурор.

— Но това ще им стане известно, когато представите рапорта си — каза Инглиш.

— Страхувам се, че е така, но аз бих могъл да забравя да спомена за петното.

Инглиш изучаваше внимателно бледното и безизразно лице на Морили.

— Но съществува и свидетелското показание на мис Хопър. Според Вас тя е видяла Рой да напуска апартамента на момичето. Ако се разприказва, окръжният прокурор ще започне следствие. И може би сам ще открие петното.

Морили се усмихна:

— Не се безпокойте за мис Хопър. Аз ще се оправя с нея. Много добре я знам с какво се занимава от време на време. Тя ни най-малко няма желание да се явява като свидетел. Един ловък адвокат като Сам Край може да й причини големи неприятности. Аз мога да й го подскажа и, повярвайте ми, тя ще си мълчи.

Инглиш се наведе напред:

— Надявам се, давате си сметка, че вероятността Рой да е убил това момиче е изключително малка. Ако тя действително е била убита и при това не от Рой, в този случай убиецът ще остане ненаказан.

Морили отново повдигна рамене:

— Ако окръжният прокурор разбере за петното кръв, за него убиецът ще е Вашият брат, господин Инглиш. Можете да заложите и последния си цент на тази версия. И в двата случая убиецът ще се измъкне. Вие решавайте. В рапорта си ще кажа за петното, но имайки предвид какво сте направили досега за мен, имах желание да Ви направя услуга при положение, че имам тази възможност.

— Много мило от Ваша страна, инспекторе. Няма да го забравя. Мисля, че най-добре ще бъде да не се споменава за петното.

— Както желаете — каза Морили, като ставаше. — Особено съм доволен, че мога да Ви бъда полезен, господин Инглиш.

— Почакайте — спря го Инглиш. — Струва ми се, че бяхте спечелили едно залагане. Каква беше сумата?

Морили поглади с нокътя на палеца тънките си черни мустаци, преди да отговори:

— Пет хиляди долара, господин Инглиш.

Инглиш се засмя:

— Нима толкова много?

— Струва ми се, че е така — отговори безпристрастно Морили.

— В такъв случай ще Ви платя. Мисля, че човек трябва винаги да си плаща дълговете.

— Абсолютно сте прав. А аз смятам, че хората трябва винаги да получават нещо срещу парите си.

— Предполагам, че предпочитате да ги получите в дребни банкноти?

— Да, това ме удовлетворява.

Инглиш отново включи интерфона:

— Хари? Забравете за задачата, която Ви бях поставил преди малко. Аз ще се оправя с инспектор Морили.

— Разбрано, господин Инглиш.

Инглиш стана и се насочи към зазидана в стената огнеупорна каса.

— Службата Ви е отлично организирана, господин Инглиш — каза Морили.

— Благодаря за комплимента — отговори сухо Инглиш.

Той отвори касата, извади оттам две пачки банкноти и ги хвърли върху бюрото:

— Не Ви искам разписка.

— Няма да имате нужда от нея — отвърна Морили.

Той взе парите, провери ги набързо и ги мушна в джоба си. Инглиш се обърна и седна отново зад бюрото си:

— Очевидно окръжният прокурор може да не се довери на рапорта Ви. Той може да изпрати някой на оглед у Мери Севит, който да открие петното.

Морили се усмихна:

— Не бих желал да се изтъквам — отбеляза Морили с патос — но услугата, която Ви правя, си струва парите. Петното не съществува вече. Постарах се да го изтрия.

Той се насочи към вратата:

— Е, добре! Не смея да Ви задържам повече. Трябва да отивам в управлението, за да съставя рапорта си.

След излизането на Морили Инглиш въздъхна дълбоко:

— По дяволите! — промърмори той. — Това си е чиста проба шантаж! Кучи син!

V

От входа на ресторанта Инглиш забеляза сенатора, седнал сам на една маса в ъгъла. На слабото му лице беше изписано нетърпение и раздразнение.

Сенаторът Хенри Бомон беше шестдесет и пет годишен, дребен, сух и слаб. Набразденото му от бръчки лице имаше цвета на стар восък с пронизващи стоманеносиви очи.

Надарен с несломима амбиция, той се надяваше, че един ден ще стане и президент. Навремето беше започнал като мияч на бутилки в една закусвалня и беше особено горд от това. В резултат на заслугите му по време на войната му беше поверен важен пост в администрацията на Управлението на пътищата. По това време беше срещнал Ник Инглиш, който се опитваше да пробие с жироскопа си. Бомон го беше представил на достатъчно влиятелни хора. Благодарение на тези връзки Инглиш беше успял да открие финансиране на изобретението си.

Когато се настани в Есекс сити, Инглиш си спомни за Бомон и му предложи финансовата си поддръжка, за да се кандидатира за областен съдия. Бомон сграбчи представилата му се възможност и благодарение на парите на Инглиш беше избран.

След шест месеца предстояха нови избори и Инглиш знаеше за страховете на Бомон във връзка с възможните резултати, защото твърде силната опозиция не беше сложила оръжие.

Сенаторът се повдигна от стола си, за да го поздрави.

— Вече си мислех, че изобщо няма да дойдете — каза той с рязък, повишен глас.

— Задържаха ме — отговори Инглиш сухо. — Какво ще поръчаме?

Докато сенаторът избираше менюто, метр д’отелът подаде един плик на Инглиш:

— Това съобщение се получи за Вас преди десетина минути, господин Инглиш — прошепна той.

Инглиш поблагодари с глава, поръча си полусурова пържола със зелен грах и бутилка бордо, след което отвори плика.

Инглиш мушна плика в джоба си и лека усмивка озари лицето му.

Когато метр д’отелът се отдалечи, сенаторът попита:

— Каква е тази история с брат Ви? Какви ги е забъркал пак, за Бога?

— Вече няколко месеца Рой беше на границата на психически срив. Предупредих го, че работи прекалено много. Накрая нервите му не издържали и той взел най-лесното решение.

Сенаторът изръмжа и лицето му поруменя:

— На друг ги разправяй тия — отговори той тихо, но с ожесточение в гласа. — Рой и един ден през живота си не е работил сериозно. Говори се за шантаж…

Инглиш повдигна рамене и отговори небрежно:

— Не съм изненадан от подобни приказки. Твърде много хора биха били очаровани, ако могат да раздухат някой скандал. Не се притеснявайте. Рой се е самоубил, защото е имал проблеми в работата. Нищо повече.

— Наистина ли? — възкликна Бомон, навеждайки се напред, като изгледа Инглиш с яростен поглед. — Говори се, че се е опитал да шантажира някаква жена, в резултат на което са щели да му отнемат разрешителното. Това вярно ли е?

— Абсолютно вярно, но всеки, който го каже публично, рискува да бъде подведен под отговорност за клевета от мен.

Бомон се отпусна назад. На лицето му се изписа възхищение:

— А, така ли стоят нещата?

Инглиш потвърди:

— Полицейският комисар е започнал следствието. Аз говорих с него. Той няма да му даде ход. Няма за какво да се безпокоите, Бомон.

Сервитьорът донесе поръчките. Бомон изчака да се отдалечи и продължи:

— Може би аз няма за какво да се безпокоя, но нещата при Вас не стоят така. Това може да провали начинанието Ви с болницата.

Инглиш се захвана с пържолата си и вдигна очи:

— Защо мислите така? Ако онези типове от Комисията си представят, че ще се отърват от мен, много се лъжат.

— Слушайте, Ник, бъдете разумен — каза раздразнено сенаторът. — Не можете да се измъкнете така. Плъзнали са неприятни слухове. Нали ги знаете онези от Комисията? Ако им кажа, че искате да дадете името си на болницата, направо ще получат инфаркт.

— В такъв случай, изчакайте да се уталожат нещата и тогава им го предложете. След няколко седмици всичко ще е спокойно.

— Но събранието за името на болницата е след една седмица.

— Убедете ги да отложат събранието — каза Инглиш, като вдигна чашата си. — Бордото е великолепно. Трябва да го опитате, вместо да се наливате само с това уиски.

— Не ми трябва вашето Бордо! — възкликна сенаторът и се размърда неспокойно на стола си. — Събранието не може да бъде отложено. Знаете го не по-зле от мен.

— Но ще бъде отложено. Кой построи болницата? Кой я финансира? Как да го разбирам това… събранието не може да бъде отложено? Аз казвам, че ще бъде отложено и можете да им го предадете от мое име.

Бомон разхлаби яката си:

— Добре, ще видя какво може да се направи. Но предупреждавам Ви, Ник, ще бъде трудна работа. Рийз, окръжният прокурор и всички от комисията не могат да Ви понасят. Ако им се отдаде случай да Ви направят мръсно, изобщо няма да се замислят и тогава край на болницата и всичките Ви добри планове!

Инглиш отмести чинията, извади кутията си с пури и предложи на Бомон:

— Не се безпокойте за мен, Бомон — отговори той спокойно. — Достатъчно съм голям и мога да се защитя сам.

— Може би, но нали разбирате, аз съм така свързан с Вас, че ако Ви си случи нещо, и аз изгърмявам. Не мога да си позволя да поема подобен риск.

— Какво Ви става? Страх ли Ви е?

Бомон повдигна рамене:

— Наричайте го както Ви харесва. Трябва да съм предпазлив. Убеден ли сте, че сте уредили тази работа със самоубийството?

— Тази да, но има и нещо друго, от което утре ще гръмнат вестниците. Рой е имал секретарка на име Мери Севит. Снощи тя също се е самоубила.

Очите на Бомон изскочиха от орбитите си:

— Боже Господи! Тя пък защо?

Инглиш се усмихна кисело:

— Може би и тя е била преуморена.

— Нима си въобразявате, че някой ще се хване на това? Имало ли е нещо между тях? Това класическо двойно самоубийство ли е?

— И така може да се нарече, но няма доказателства. С малко повече късмет никой няма да направи връзката между момичето и Рой. Морили е на моя страна. Тази сутрин ми измъкна пет хиляди долара.

— Дали сте пет хиляди долара на Морили! Ами ако каже на главния комисар? Това може да е и капан, Ник! Подкупът на държавен служител е нещо много страшно! Ще бъдат очаровани да Ви го лепнат. Тогава ще я вапцаме!

— Не бъди такъв песимист — отговори сухо Инглиш. — Морили нищо няма да каже. Той е амбициозен и знае много добре, че като е на моя страна, ще постигне нещо. Във всеки случай аз му платих в дребни банкноти, чийто произход не може да се докаже.

Той избута стола си:

— Трябва да се връщам в офиса си. Не се притеснявайте. Всичко ще се оправи.

Бомон стана:

— Но защо все пак са се самоубили тези двамата? Все трябва да има някаква причина.

Инглиш плати и даде голям бакшиш на келнера.

— Разбира се, че трябва да има някаква причина — отсече той. — И аз имам намерение да я открия.

VI

Малко след шест часа Край намина да се види с Инглиш в офиса му.

— Отворих касата на Рой — подхвана той без предисловие. — Вътре намерих двадесет хиляди долара… в банкноти.

Инглиш не повярва:

— Двадесет хиляди? — повтори той.

— Да, банкноти по сто. Нещо да кажеш за това?

— Това е невероятно! Откъде е взел тези пари?

Край поклати глава:

— Нямам ни най-малка идея. Предполагах, че ще искаш веднага да го узнаеш.

— Добре си направил.

Инглиш стоеше прав насред стаята, гледаше вторачено в килима и поглаждаше брадичката си с мрачен вид.

— Лоиз, свържете ме, ако обичате, с апартамента на госпожица Клер.

Край си взе една пура.

— С удоволствие бих пийнал нещо. Доста се потрудих днес.

Инглиш посочи с ръка барчето:

— Обслужвай се.

След това продължи телефонния разговор:

— Жюли? Тук е Ник. Пак ме задържаха. Да, съжалявам, но не мога да дойда на кино. Сам ми донесе новини във връзка с Рой. Ще ти разкажа. Съжалявам, Жюли. Само те разкарвам. Не искаш ли Хари да те придружи? Той е още тук и ще бъде много щастлив. — Той слуша известно време и сбърчи вежди. — Както желаеш. Мислех, че държиш да гледаш някой филм. Ще се видим в клуба в девет часа. Доскоро.

Той затвори.

Край му подаде уиски със сода:

— Надявам се, че знаеш какво правиш, Ник, но на твое място не бих предлагал на момиче като Жюли да ходи на кино с Хари Винс: той е твърде привлекателен, за да се подлагаш на подобен риск.

— Защо не? Това ще я разнообрази. — Той се усмихна. — Да не мислиш, че Жюли ще хукне с хлапак като Хари! Не говори глупости. Грешката ти, Сам, се състои в това, че си много подозрителен.

— Може би си прав — отговори Край с усмивка. — Но в моя занаят това е полезно. И какво, ще излезе ли с него?

— Това не е твоя работа — отговори Инглиш, като сядаше, — но за твое успокоение, не. Предпочита да излиза с мен, когато се освободя.

— Ти си късметлия — отвърна Край със завист. — Всеки път като пожелая да изляза с някое момиче, не минавам с по-малко от визон.

— Трябва малко да поотслабнеш. В момента никак не си привлекателен. И какво друго намери в касата?

Край запали пурата си и внимателно издуха дима.

— Струва ми се, че са били готови да изчезнат. Имаше два самолетни билета до Лос Анжелис, парите, завещанието му и една венчална халка от злато и платина.

— Но откъде, по дяволите, е взел всички тези пари? — запита Инглиш.

— И защо всъщност се е самоубил? — добави Край. — Най-важното е да разберем именно това.

Инглиш се съгласи. Той мълча дълго и след това рязко попита:

— Каква беше реакцията на Корин?

— Беше страшен удар за нея. Не искаше да повярва, докато не й показах едно-две писма. Тогава тя рухна. Имам чувството, че тя не може да те понася. Няма да е зле да я държиш под око. Ако й се отдаде възможност да ти погоди някой номер, тя няма да го пропусне.

Инглиш повдигна мощните си рамене:

— Да беше само тя. И после? Това достатъчно ли му беше на следователя?

— Разбира се, той да не е вчерашен. Единственото, от което се нуждаеше, беше мотивът и аз му го представих: нервна криза в резултат на преумора.

Инглиш си взе една пура, запали я и изхвърли клечката в кошчето:

— Сам, Мери Севит е била убита.

Край се вцепени:

— Кое те кара да мислиш така?

— Инспектор Морили беше при мен. Ти познаваш ли го?

Край потвърди.

— Той е установил, че става въпрос за убийство — продължи Инглиш и разказа на Край историята с кървавото петно на килима.

Руменото лице на Край издаваше безпокойството му:

— Рой ли го е направил?

— Кое те кара да мислиш така?

— Не знам — отвърна Край със смръщени вежди. — Изведнъж ми хрумна. Нека да поразсъждаваме: между тях е имало връзка. Готвели са се да заминат заедно. Изведнъж тя е решила, че това не е достатъчно. Рой е бил женен и е можел да я зареже по всяко време. В последния момент му заявява, че се е отказала да замине с него. Рой побеснява, удушава я, прави инсценировка на самоубийство и след това обхванат от паника си тегли куршума.

Инглиш се засмя. Погледът му беше смразяващ.

— Бързо измисли сценария.

— Окръжният прокурор няма да действува по-бавно — отговори Край. — Това е мръсна история, Ник.

— Не толкова, колкото изглежда на пръв поглед. Морили обеща да потули работата. Съвестта му беше успокоена с пет хиляди долара от моя страна.

Край подсвирна:

— Не е глупаво това ченге! Сече му пипето.

— Щом някой не може да се оправи по друг начин, винаги му идват разни идеи. Не съжалявам за тези пари. С това той ме отърва от големи неприятности.

— Мислиш ли, че може да е Рой?

— Изключено. Рой не беше способен да убие човек. Познавам го като пръстите на ръцете си. Освен това Рой също не се е самоубил.

Той стана и започна да се разхожда из стаята:

— Мери Севит е била убита. Рой също. Нещо да кажеш по въпроса?

— Виж какво, това е глупаво. Заключението на полицията е, че Рой се е самоубил. Имало е отпечатъци…

— Не ставай глупав, Сам. Някой е направил инсценировка на самоубийството на Мери Севит. И на това на Рой също. Не е толкова сложно. Достатъчно е да е взел пистолета на Рой, да го е застрелял, да е оставил отпечатъците му върху оръжието и да се е измъкнал.

— Но на кого му е притрябвало да убива Рой?

— Достатъчно хора, Сам. Рой не беше симпатична личност.

— Да приемем, но защо е трябвало да ги убива и двамата? Защо нея?

— Не знам. Вероятно Рой е шантажирал някои хора и е възможно тя да е била в течение. Те са работили заедно. Вероятно убиецът е сметнал, че ще бъде по-сигурно да ги елиминира и двамата. Всичко това е в рамките на възможното.

Край отпи от уискито:

— Ами ако е била Корин? Измамената съпруга. Ако наистина и двамата са били убити, това е един идеален мотив.

Инглиш поклати глава:

— Не. Корин не би имала достатъчно сили да окачи момичето на вратата на банята. А и това не е сценарият, който би измислила една жена.

— Може да е наела някого да го направи.

Инглиш отново поклати глава:

— Забравяш за двадесетте хиляди долара, Сам. Това вероятно е в резултат на шантажите. Представи си, че Рой е искал да направи големия удар, преди да замине. Вероятно се е изсилил. Вероятно жертвата е решила да сложи веднъж завинаги край на тази дейност на Рой и тъй като и момичето е било в играта, елиминирал е и нея. Какво ще кажеш за тази версия?

Край се почеса с добре оформения си нокът по врата:

— Имаш ли намерение да споделиш това с Морили?

— В никакъв случай. Нима си мислиш, че държа да се разчуе, че Рой се е занимавал с шантажи?

Край повдигна рамене.

— Вероятно и убиецът си е мислил, че случаят ще се потули именно по тази причина. И явно не се е излъгал.

Инглиш се усмихна кисело:

— Не си далеч от истината. Каза ли на Корин за парите?

— Предпочетох първо да говоря с теб.

— И добре си направил. Засега остави парите в касата. И се заеми с осигуровката, за която ти бях говорил. Погрижи се Корин да получава колкото е необходимо и ми съобщи колко ти дължа. Ако тези двадесет хиляди долара са наистина в резултат от шантажи, те не трябва да стигнат до Корин.

— Добре, ще се заема с тази работа. Има и друго нещо, Ник. Предложиха ми да закупят агенцията на Рой. Четири хиляди долара в брой. Да продавам ли?

Инглиш спря на място и се обърна:

— Кой е купувачът?

Край вдигна рамене:

— Хърст. Не поиска да ми каже името на клиента си.

— Той е адвокат, нали?

— За Бога… Бих казал, че е нещо като натрапник.

— Четири хиляди?

— Да. Корин е склонна да продава.

— Как така тя е в течение преди мен?

— Хърст се е обърнал директно към нея. Обадил й се е в девет часа тази сутрин. Не е искал да си има работа с мен. За негово нещастие Корин беше цялата в сълзи и го отпратила към мен. Помолих го да почака няколко дни и му изразих увереността си, че ще получим и по-добри предложения.

— Питам се кой ли би закупил такова едно предприятие за четири хиляди долара, без даже да се заинтересува от финансовото му състояние.

— Има достатъчно откачени. Отдавна вече не се впечатлявам от подобни неща.

— Но не и аз — каза Инглиш мрачно. — Ако някой е готов да даде четири хиляди долара за предприятие, което не е имало нито един клиент в продължение на девет месеца, значи той знае за него много повече от мен. Отговори на Хърст, че не се продава. Ще ти намеря купувач за седем хиляди долара. Кажи го на Корин и й дай съответния чек. Заеми се с това още утре.

— Кой е купувачът?

— Нарича се Леон. Едуард Леон. Той ще дойде при теб утре сутринта, ще ти даде необходимия чек и всичко останало, което е необходимо — отговори Инглиш. — И не забравяй, Сам: аз не познавам Леон, както и той не ме познава. Разбра ли?

— Момент, Ник. Искам да съм в течение, все пак. Какво точно искаш да правиш?

Инглиш спря пред Край.

— Някой е убил Рой. Някой страшно много бърза да купи агенцията му. Много ми се иска да разбера дали убиецът и купувачът не са едно и също лице. Просто следвам интуицията си. Ед Леон ще отговори на тези мои въпроси. Ето това са моите намерения.

— Както желаеш, но какво възнамеряваш да предприемеш, когато намериш убиеца?

Инглиш дълго наблюдава Край с мрачен поглед:

— Тази работа ме касае лично. След като полицията не може да се справи, аз лично ще погреба мъртъвците си. Това е най-малкото, което мога да направя.

След заминаването на Край Инглиш отиде в приемната. Лоиз беше все още там и записваше срещите на Инглиш.

— Опитайте се да ме свържете по телефона с Ед Леон, Лоиз. Той е някъде в Чикаго, но не знам номера му.

— Веднага, господин Инглиш — отговори Лоиз и се зарови в картотеката.

Инглиш се върна в канцеларията си и затвори вратата. Започна да се разхожда из стаята, като разсъждаваше. След десетина минути телефонът иззвъня.

— Имате господин Леон — съобщи Лоиз.

— Браво, моето момиче.

Чу се прещракване и Инглиш се свърза:

— Ти ли си, Ед?

— Същият, ако разбира се, някой мръсник не се е вмъкнал в кожата ми — отговори един глас. — Откъсваш ме от сеанс с една блондинка. Бяха ми необходими два месеца да я убедя да дойде да разгледа японската ми колекция и точно в този сюблимен момент се намери ти да ми досаждаш. Какво искаш?

— Теб. Утре сутринта вземаш първия самолет. Имам една работа, която е само за теб.

— Не ме интересува твоята работа! Искам да ме оставят на спокойствие — отговори Ед обезпокоен. — Ако нямаш друго да ми казваш, ще затварям, защото онова зайче ще избие вратата.

— Имам нужда от теб, Ед — проговори Инглиш сухо. — Много важна работа, с която само ти можеш да се справиш. В противен случай нямаше да ти се обаждам. Обади ми се като пристигнеш. Ще ти определя среща някъде. Не желая никой да знае, че работим заедно. Разбра ли добре?

— Нито дума — въздъхна Леон. — Ще трябва да приема. Колко ще получа?

— Пет хиляди — отговори Инглиш.

Леон въздъхна дълбоко:

— Шумът, който чуваш, е от хеликоптера, който се приземява на покрива ми — каза той развълнувано, преди да затвори.