Ще заровя мъртвеца си сам

I

Лоиз Маршъл се наведе напред и с нервен жест загаси телевизора. Съзнанието й все не успяваше да се съсредоточи върху пиесата на Т. С. Елиот, излъчвана тази вечер.

Тя запали лампиона и разбута огъня. Дъждът продължаваше да ромоли по стъклата. Лоиз погледна нервно часовника върху камината. Беше девет часа и десет минути.

Беше облечена в елегантна домашна рокля, която подчертаваше достойнствата на фигурата й. Дългите й стройни крака бяха обути в пантофи без ток. Преди да започне пиесата, тя беше измила косата си, която сега се разстилаше върху раменете й и обгръщаше лицето й като блестящ ореол.

С огорчение мислеше за поканата на Инглиш за вечеря в събота. За първи път той й предлагаше да излязат заедно и това я беше заварило неподготвена. Първата й реакция беше да приеме, но веднага след това си каза, че вероятно Жюли ще бъде в течение, ще го каже на Хари Винс, той ще го повтори пред някой друг и така скоро всички щяха да знаят, че шефът най-сетне се е решил да покани бедната Лоиз.

Убедена беше, че всички служители начело с Хари Винс знаеха, че е влюбена в Инглиш. При мисълта на какви клюки ще бъде подложена заради това свят й се завиваше. В крайна сметка тя наистина обичаше Инглиш. Дори и да искаше, не бе в състояние да направи нищо и да промени нещата.

Припомняйки си ежедневните отношения между нея и Инглиш, тя реши, че той е единственият, който не знае, че тя е влюбена в него и му беше признателна за това.

Стана, взе кутията с ръкоделието си и отново седна до огъня. Тя беше превъзходна домакиня и предпочиташе да се грижи за дома си, отколкото да работи по канцелариите. Оставените за подобни дъждовни вечери дрехи за закърпване успяха да я поуспокоят.

Вдигна очи от ръкоделието, за да се полюбува на салона си, който толкова харесваше. А щеше да й харесва още повече, ако не живееше тук сама. Насили се да пропъди черните мисли и се пресегна да включи радиото, за да се поразсее. В този миг проехтя звънецът.

Тя погледна часовника и сбърчи вежди. Беше десет без двадесет. Поколеба се дали да отвори. Звънецът проехтя отново: два кратки и нетърпящи колебание сигнала.

Лоиз остави грижливо ръкоделието си, прекоси хола, откачи веригата и открехна вратата.

— Кой е?

— Мога ли да вляза, Лоиз? — чу се гласа на Инглиш.

Обляха я горещи и студени вълни, и нещо я сграбчи за сърцето. Бързо успя да се съвземе и отвори широко вратата.

Инглиш беше сам и палтото му беше подгизнало от дъжда.

— Съжалявам, че идвам толкова късно. Надявам се, че не Ви притеснявам.

— Не, разбира се. Заповядайте.

Сърцето й се сви при вида на бледото му и напрегнато лице. Той влезе в салона и от пръв поглед го оцени:

— Каква красива стая! Личи си, че сама сте я подреждали.

— Аз… радвам се, че Ви харесва — отговори Лоиз като внимателно го наблюдаваше.

Никога в живота си не беше се чувствувала така ужасена. По израза на лицето му беше разбрала, че нещо му се е случило и че е дошъл при нея просто защото вече не е имало къде другаде да отиде.

— Подайте ми палтото си, господин Инглиш.

Той се усмихна:

— Нека да не сме толкова официални тази вечер, Лоиз. Наричайте ме просто Ник.

Той свали палтото си.

— Ще го сложа в банята. Доближете се до огъня, Ник.

Когато се върна, той вече седеше пред камината и си грееше ръцете, като бърчеше вежди.

Тя се насочи към шкафа, приготви му едно добро уиски и му го подаде.

Той пое чашата в ръка и отбеляза:

— Вие винаги знаете от какво точно имам нужда.

Погледът му беше тежък и вледеняващ.

— Какво се е случило? — рязко попита тя. — Моля Ви, кажете ми! Не ме измъчвайте така!

Той я изгледа изпитателно, протегна ръка и я погали по вледенената китка.

— Много съжалявам, Лоиз, че трябва да Ви го съобщя. Тази вечер е била убита Жюли. Заедно с Хари. Всички улики са срещу мен.

Тя изстена. Лицето й пребледня и се отпусна на един стол.

— Какво се е случило, Ник?

— Тъкмо пиехме по едно питие с Бомон — продължи Инглиш — и пристигна Корин. Беше пияна. Направи ми сцена. Барът беше претъпкан. Всички чуха, включително Рийз и Лола Вегас, какво каза тя. Съобщи ми, че от месеци между Жюли и Хари има връзка и че в момента също са заедно. Освободих се от Корин и взех такси, за да отида у Хари. Вратата беше заключена. Звънях и виках. Отговори ми Жюли. Беше обхваната от ужас. Крещеше, че ще я убият. Умоляваше ме да я спася. Не успявах да отворя вратата. Чух изстрел, след това още един. Успях да разбия бравата. Жюли беше просната на земята и умираше.

Инглиш прекъсна за миг разказа си, отпи една голяма глътка, остави чашата и разтърка очи.

— Тя много страда, преди да умре, Лоиз. Не заслужаваше подобна смърт. Каза ми, че я е убил Шерман, след което се е измъкнал през прозореца на спалнята. Държах я в ръцете си до последния й дъх.

Той започна подсъзнателно да рови в единия си джоб, след това в другия. Лоиз извади цигара от една табакера, запаля я и му я подаде.

— Благодаря — отговори той, без да я погледне. — Надявам се, че малко съм облекчил края й. Страхуваше се, че може да й се сърдя. Изглежда не си даваше сметка, че умира. Умоляваше ме да й простя.

Лоиз потръпна:

— И какво стана после?

Инглиш вдигна очи и сбърчи вежди:

— Влязох в спалнята. На земята лежеше трупът на Хари. Погледнах през прозореца, но не видях никого в реката. Беше тъмно и се лееше като из ведро. Отправих се към телефона, за да се обадя на полицията, когато забелязах пистолета на земята. Нещо ми се стори познато и го взех. Знам, че беше идиотско от моя страна, но не помислих. Беше моят пистолет. От години стои в едно от чекмеджетата на бюрото ми. Шерман е успял да го открадне. Чак тогава разбрах какво ми беше скроил. Поне дузина свидетели ще потвърдят, че Корин ми е разкрила връзката между Жюли и Хари. Шофьорът на таксито ще свидетелствува, че ме е закарал до жилището на Хари. Оръжието, с което са убити, ми принадлежи. Били са убити минута или две преди пристигането ми. Мотивът, времето, оръжието: какво повече ще му трябва на окръжния прокурор?

— Ако ги е убил Шерман — отговори спокойно Лоиз, — Леон трябва да е в течение. Нали той го следеше?

Инглиш се вкамени:

— О, Господи! Бях забравил! Но разбира се, Ед не го е изпускал от погледа. Този път ми падна! Опитайте се да намерите Ед. Вероятно е в къщи и ме чака.

Избирайки номера, Лоиз запита:

— Извикахте ли полицията?

— Не. Тръгнах си. Имах нужда да помисля.

— Оставихте ли пистолета?

Леон се обади:

— Ало?

— Тук е Лоиз Маршъл. Следихте ли Шерман през цялата вечер?

— Не е напускал апартамента си цялата вечер — отговори Леон. — Какво се е случило? Защо се обаждате?

— Казва, че Шерман не е напускал апартамента си.

След това се обърна отново към Леон:

— Сигурен ли сте, че не е излизал?

— Разбира се, че съм сигурен. Двата входа бяха охранявани. Освен това всеки половин час отивах до апартамента му. Радиото му непрекъснато свиреше и лампите светеха.

— Сигурен е, че Шерман не е напускал апартамента си — обяви Лоиз.

— Кажете му да дойде тук незабавно.

— Бихте ли дошли до нас? — каза тя в слушалката. — Франт стрийт, номер 24, последният етаж. Спешно е.

— Чакам Инглиш — нетърпеливо отговори Леон. — Какво се е случило?

— Не мога да Ви кажа повече по телефона. Елате незабавно.

— Добре, идвам — измърмори Леон и затвори.

— Да извикам ли господин Край? — запита Лоиз.

— Да. Макар че не виждам с какво би могъл да помогне.

Докато Лоиз набираше номера на Край, Инглиш се заразхожда напред-назад из стаята.

— Не е възможно Жюли да се е излъгала — възкликна с жар той. — Описанието съвпада с това на Шерман. Този тъпак Леон обеща да не го изпуска от поглед.

Лоиз размени няколко думи по телефона и затвори.

— Пристига — оповести тя и се отпусна в един фотьойл. — Не е трябвало да оставяте това оръжие, Ник.

— Оръжието е без значение — отговори Инглиш, без да се спира. — Ако го бях скрил, нямаше да имам никакви шансове да се измъкна. Ако искам да отърва присъдата, трябва да се придържам стриктно към истината. Трябва да успея да докажа, че Шерман е откраднал пистолета ми.

— Откъде Корин е знаела за Жюли?

— Не знам, може би…

Той се замисли:

— Ами да, разбира се! Рой е шантажирал Жюли. Открил е по някакъв начин за отношенията й с Хари. Възможно е да го е казал на Корин.

— Не мислите ли, че по-скоро Шерман й го е казал? Не мислите ли, че действуват съвместно?

— Какво Ви кара да мислите така?

— Откъде Шерман е бил сигурен, че ще отидете у Хари? Ако всичко това не е било нагласено от него, откъде е знаел, че ще пристигнете точно в този момент? Очевидно и Корин е била замесена.

— Очевидно имате право — съгласи се Инглиш. — Само ако можехме да я накараме да проговори… Щом пристигне Леон, ще го пратя при нея. Ако успеем да изтръгнем истината от нея, почти сигурно ще докажем, че това е работа на Шерман.

— Ще отида аз! — скочи Лоиз. — Вие трябва да обсъдите нещата с Леон. Не е необходимо да си губи времето с Корин. Докато се обяснявате, аз ще отида при нея и ще я доведа.

— Може би няма да иска да дойде.

— О, ще дойде! Това Ви го обещавам!

Тя се отправи към банята, за да се преоблече и след малко се появи, като навличаше шлифера си.

— Ще се върна след половин час — обяви тя.

— Съжалявам, че Ви карам да излизате — извини се Инглиш. — Навън е същински потоп.

Лоиз се опита да се усмихне:

— Няма страшно, не съм от захар. Доскоро.

Той я хвана за ръката:

— Какво ли щях да правя без Вас?

Тя освободи ръката си и се втурна към вратата, за да скрие сълзите си.

— Веднага се връщам — повтори тя с пресипнал глас и излезе.

II

Роджър Шерман се хвана за металната стълба, надигна се внимателно, огледа пустия кей и се качи на вълнолома.

Чевръсто се отправи към една барака в другия му край, отвори вратата и влезе в помещението, затрупано с празни каси и бъчви.

От една от касите извади приготвения от по-рано голям куфар.

Съблече мокрите си дрехи и енергично се изтърка с една кърпа. Извади комплект дрехи за смяна, облече ги бързо и сложи дрехите, които беше съблякъл, в куфара.

Излезе от бараката, огледа се и хвърли куфара в реката. Той потъна почти мигновено. След като се увери отново, че кеят е пуст, той напусна вълнолома и пое по една уличка, която извеждаше на Двадесет и седма улица.

Тъкмо стигна до входа на метрото, когато чу воя на полицейската сирена. Спря се и видя две патрулни коли, устремили се към Пета улица и поклати глава в знак на задоволство.

Качи се на метрото, водещо към центъра и слезе на Сто и десета улица. Там спря такси.

— Мейсън стрийт.

Разположил се на задната седалка, той се обръщаше от време на време с напрегнат поглед, за да се увери, че не го следят.

Спря таксито на ъгъла на Мейсън стрийт, пое пеша по булевард „Лоурънс“ и се насочи към вилата на Корин Инглиш.

Улицата беше пуста. Проливният дъжд мокреше шлифера му и се стичаше по шапката му.

Във вилата на Корин светеше един от прозорците. Той прекоси градината и спря пред вратата като се ослушваше. След около пет минути натисна бутона на звънеца, изчака, свъси вежди и звънна отново.

Отвътре светна лампа и вратата се отвори, Корин се наведе, без да се пуска от вратата. Алкохолният й дъх облиза лицето на Шерман.

— Кой е? — запита тя, като се взираше в обгърнатия в сянка силует.

— Нима вече ме забравихте, Корин? — тихо запита той.

Забеляза, че тя изтръпна и посегна към дръжката. Сложи крак на прага, за да й попречи да му затвори вратата под носа.

— Какво искате? — попита подозрително тя.

— Очаквах да ми телефонирате, но Вие не ми се обадихте. Пуснете ме да вляза.

— Не искам да влизате — отговори тя и се опита да затвори вратата. — Не желая повече да Ви виждам.

Той я изтласка в коридора.

— Не виждате ли, че се мокря? — забеляза той със заплашително спокойствие. — Видяхте ли се с Инглиш?

Тя му обърна гръб и с несигурна крачка се отправи към салона. На камината се мъдреха бутилка коняк и наполовина изпразнена чаша.

Шерман свали шапката и шлифера си, пусна ги на земята в хола и спокойно заключи входната врата.

След това с усмивка се насочи към салона.

— Не отговорихте на въпроса ми. Видяхте ли се с Инглиш?

— Да, видях го — отговори тя, като взе чашата си и се отпусна на дивана.

— Не изглеждате особено очарована. Идеята Ви изглежда не се е осъществила.

— Тази идея не беше моя, а Ваша и освен това страшно глупава. На него изобщо не му пука.

Шерман си намери чаша и се върна при камината. Наля я до половината, помириса съдържанието и наклони глава в страни.

— Никак не е лош. Рой ли го е избирал?

— Кой Ви е разрешил да се обслужвате? — изкрещя Корин. — За какъв се имате, че ще идвате да ми пиете от коняка?

Той се разсмя:

— Не се прави на глупачка. Нали съм твоят любовник, Корин?

Лицето й помръкна:

— Никога! Това няма да се повтори. Не знам какво ме беше прихванало. Не искам повече да Ви виждам… Вас и Вашите загубени идеи.

— Идеята беше отлична — отпи от чашата си Шерман. — Разкажете ми какво се случи.

— В никакъв случай! Беше ужасно — отвърна Корин и се разплака. — Не трябваше да Ви слушам. Те… те се подиграха с мен.

— Кои те? — запита Шерман, като я следеше внимателно.

— Не знам. Всички. Не ми повярваха. А той постъпи толкова хитро. Всички разбраха, че съм пияна.

— Кои всички?

— Хората, които бяха в бара — отговори Корин пискливо. — Даже ме нарекоха „пияница“.

— Значи сте казали на Инглиш, че спят заедно?

— Разбира се! Нали това ми бяхте препоръчали да направя? Но той изобщо не се развълнува. Отговори ми, че това не засяга нито мен, нито него. След това помоли един от персонала на клуба да ме придружи до вкъщи. Ето Ви я блестящата идея!

Шерман поклати доволно глава. Беше разбрал каквото го интересуваше. Корин беше изиграла ролята си пред свидетели. Той изпразни чашата и избърса тънките си устни с кърпичката.

— Може би ще Ви се иска да узнаете, че след вашето заминаване Инглиш отиде у Хари Винс. Там намери Хари и Жюли в ситуация, която може да се нарече компрометираща. Той застреля Хари, а след това и Жюли. Полицията е вече там и предполагам, че вече са арестували Инглиш за убийство.

— Убил ги е? — повтори пресипнало Корин.

— Точно така — потвърди Шерман и извади дъвка от джоба си. — Продължавате ли да твърдите, че идеята ми е била глупава?

— Искате да кажете… че ги е убил?

— Да, уби ги.

— Не Ви вярвам.

— Няма значение. Утре ще го прочетете във вестниците.

— Вие откъде знаете? Като Ви слуша, човек би казал, че сте били там.

— Бях наблизо — усмихна се Шерман. — Бих казал, че малко или повече съм присъствувал на случилото се.

Корин стана:

— Не исках да ги убива! Исках само да му причиня болка.

— И Вие му причинихте болка. Даже постигнахте повече: Вие го унищожихте. Електрическият стол не му мърда.

— Но аз не искам да го унищожавам! — изстена Корин. — Беше толкова мил с мен. Той… каза ми, че съм част от семейството.

— Ах, колко трогателно — изсмя се Шерман. — И въпреки че Ви счита за част от семейството, това не му попречи да Ви задигне двадесет хиляди долара.

Корин го изгледа със свити юмруци:

— Сигурна съм, че Рой никога не е имал толкова пари. Как можах да Ви повярвам? Вие сте виновен. Идеята беше Ваша. Искали сте да му скроите гаден номер и си послужихте с мен.

— Много смела ставате изведнъж — каза Шерман с усмивка. — Даже и да е така, какво можете да направите?

— Ще отида в полицията! Това, което направих, е отвратително. Ако им разкажа какво се случи, може и да не го закачат.

— Бих се учудил! Ще успеете да станете само още повече за посмешище. Не бъдете глупава, Корин. Единственото, което можете да направите сега, е да си мълчите.

— Ще я видим тази работа! — отговори Корин яростно. — Ще отида при лейтенант Морили. Той ще ми каже как да постъпя.

Шерман повдигна рамене:

— Щом сте решили, аз, разбира се, не мога да ви попреча. Но ще направите най-добре да не се бъркате в тази работа.

— Длъжна съм да се забъркам. Ще бъда разпитвана като свидетел. Ще ми задават най-различни въпроси и не си мислете, че няма да разкажа и за Вас. Ще им разкажа, че идеята произтича от Вас.

Шерман поклати глава. Изглежда беше очаквал такава реакция. С ръце в джобовете и с безразличен поглед той се заразхожда из стаята, като неспирно дъвчеше дъвката си.

— Наистина се страхувам, че ще им го кажете — спря той пред прозореца.

Протегна ръка към един шнур от червена коприна, придържащ пердетата и машинално провери здравината му.

— Колко интересно. От седмици не успявам да си намеря точно такъв цвят.

Той откачи шнура от куката, която го придържаше към стената и се доближи до лампата, за да го разгледа.

— Тия номера не минават — каза кисело Корин. — Не се опитвайте да смените темата. Ето сега веднага ще се обадя на лейтенант Морили.

— Не се опитвам да сменя темата.

Шнурът висеше между пръстите му като червена змия.

— Много бих желал да си спомните откъде сте го купили.

— Не си спомням — отговори Корин и вдигна слушалката — И освен това престанете да пипате. Не обичам да ми се пипат нещата.

— Е, щом не си спомняте, толкова по-зле. Жалко — каза Шерман, като я следеше с все по-вледеняващ поглед.

Корин се беше навела над телефонния указател на масичката. Шерман я доближи отзад. Шнурът между пръстите му беше приел формата на примка.

Изведнъж проехтя звънецът на входната врата и той замръзна на мястото си. Изненадана, Корин вдигна очи. В огледалото над камината забеляза отражението на Шерман. Той беше точно зад нея с ръце във въздуха, а шнурът се люлееше точно над главата й.

В миг тя разбра какви са намеренията му. Без да се обръща, тя отстъпи встрани и успя да промълви:

— Ще отворя.

Преди да успее да я спре, тя се втурна с треперещи крака към вратата, отвори я и връхлетя в хола.

Опита се да отвори входната врата. Коленете вече не я държаха. Забеляза, че резето е пуснато и го дръпна яростно.

На прага стоеше високо младо момиче с кестеняви очи и подгизнал от дъжда шлифер.

— Госпожа Инглиш?

Корин кимна. Въздухът излизаше със свистене между устните й. Трепереше силно и едвам се държеше на краката си.

— Казвам се Лоиз Маршъл и съм секретарката на господин Инглиш. Мога ли да вляза?

— О, да — изхриптя Корин — да, влезте!

Влизайки, Лоиз я изгледа изпитателно:

— Какво става тук? Изглеждате ужасена.

— Ужасена? — простена Корин. — Аз умирам от страх. Там има един човек…

В този миг се появи Шерман. В ръката си държеше пистолет калибър 38, полицейски образец. Насочи се към Лоиз и се усмихна.

— Заповядайте, госпожице Маршъл — любезно я покани той. — Не Ви очаквах, но бъдете добре дошла.

Корин я докосна с треперещата си ръка:

— Аз… мисля, че той искаше да ме удуши.

След тези думи се свлече в безсъзнание на земята.

III

— Това е всичко — завърши Инглиш. — Какво ще кажеш?

Край извади кърпичката си и избърса обляното си в пот чело.

— Лошо, Ник — отговори той със сподавен глас.

— Няма що, добър евфемизъм! — провикна се Леон от фотьойла си. — Лошо, казвате. Много по-ужасно, драги мой. Това е катастрофа.

— Ти не се справи със задачата, Ед — каза сухо Инглиш. — Казах ти да следиш този подлец. Бях те предупредил, че ще се опита да ми изиграе някой номер.

— Не се нервирай — отговори Леон. — Следихме го. Наех двама при Блейк, а те си разбират от работата. На Краун Корт има само два изхода и двата са охранявани. Аз бях в твоя апартамент и всеки половин час подслушвах на вратата му. Той си беше вкъщи и радиото свиреше.

— Но той е убил Жюли и Хари!

— Сигурен ли си, че не се е излъгала?

— Абсолютно. Описанието, което ми даде, съвпада напълно с Шерман.

Край се намеси:

— Там ли е в момента?

— Там трябва да е. Когато госпожица Маршъл ми се обади, оставих Бърт и Харун на постовете им. Ако Шерман е излязъл, те ще го знаят.

Инглиш се отправи към телефона, набра номера на Шерман, изчака известно време и затвори.

— Не отговаря.

— Това не доказва, че го няма — каза Леон.

— Остава ни само едно — намеси се Край. — Идвате с мен в полицията и ще разкажем всичко на комисаря.

Инглиш се усмихна саркастично:

— Може да бъдеш сигурен, че ще е очарован. Също и Рийз! А кметът? Нима си въобразяваш, че ще ми повярват? По никой начин!

— Прав е — взе думата Леон. — Не трябва да се предава.

— Напротив, трябва да го направи на всяка цена! — изрева Край и се обърна към Инглиш. — Не разбираш ли? Това е единственият ти шанс да се отървеш!

Инглиш поклати глава:

— Ако ме спипат, нямам никакви шансове да се измъкна, Сам. Имам твърде много врагове.

— Но това е абсурдно! — избухна Край. — Ако избягаш, подписваш смъртната си присъда! Остави ме да те защитавам, Ник. Гарантирам ти, че това ще бъде епоха в историята на юриспруденцията.

— Като седне на електрическия стол — намеси се Леон — изобщо няма да се интересува от историята на юриспруденцията. Не се бъркайте в това, Край. Вие, адвокатите, все искате да се изправите пред някой съд. Борбата ще водим ние, но не в съдебната зала. Ако не постигнем нищо, тогава ще дойде и вашият ред.

— Отлично — потвърди Инглиш.

— Но не разбираш ли? — извика Край и удари с юмрук по масата. — Ако сега изчезнеш, ми връзваш ръцете и краката при евентуалната бъдеща защита.

— Чуй го — вметна Ед саркастично. — Затънал до шията, а още приказва.

— Затваряй си устата! — изрева Край яростно. — Знам какво говоря. Ник, изслушай ме. Идваш с мен в полицията и ме оставяш да говоря аз. Повтарям ти, това е единственият ти шанс.

— В никакъв случай — отговори Инглиш. — Ако успея да спипам Шерман, ще изтръгна от него признания, дори ако трябва да го кълцам на парченца!

— Това е вече приказка — зарадва се Леон. — Аз ще ти го намеря, а ти ще го кълцаш.

Край си скубеше косите от отчаяние.

— Не го слушай, Ник. Той е луд. За Бога, послушай мен. Аз съм най-добрият адвокат в областта и ти казвам да не се криеш. Мислиш ли, че щях да те посъветвам да се предадеш, ако не бях убеден, че това е най-добрият начин да се отървеш?

Инглиш се засмя:

— Успокой се, Сам. Съветът ти действително е резонен, но не забравяй в какво положение се намирам. Имам твърде много врагове. Рийз само търси удобен случай, за да ме унищожи. Ако отида в затвора, с Бомон е свършено, а това е пределно ясно на окръжния прокурор. Невъзможно е, Сам. Даже и ти не би могъл да спечелиш това дело. Имам само една възможност: да намеря Шерман и да го принудя да си признае.

Сам се приготви да възрази, но успя да се овладее и започна да обикаля в кръг. Беше бледен, а погледът му гореше.

— Знам в какво положение си — каза накрая той, — но въпреки всичко те съветвам да се предадеш. Остави на мен грижата да те защитавам. В противен случай си загубен. Даже и да намериш Шерман, дори и да го признае, това с нищо няма да ти помогне. Пред съда ще отрече всичко и тогава какво ще правиш? Тезата е, че ти си невинна жертва на предварително нагласена измама. Като тръгнем от това, известно е, че невинният не бяга. Остави ме да убедя съдебните заседатели, че си невинен.

— Това няма да е достатъчно. Съжалявам, Сам, но съм принуден да се скрия. Заедно с Ед ще открием Шерман и ще се заемем с него.

Край дълго гледа Инглиш и накрая повдигна рамене:

— Добре, но не забравяй, че съм те предупредил. На процеса ще направя всичко, което е по силите ми, но ти отказваш да улесниш задачата ми.

— Бихте ли ми услужили с носната си кърпичка? — вметна Леон. — Чувствувам, че ще се разплача.

— Предупредил съм те — продължи Край, без да обръща внимание на заяждането. — След това взе пардесюто и шапката си: — Ако имаш нужда от мен, Ник, знаеш къде да ме намериш. Желая ти успех.

Инглиш се приближи и му стисна ръката:

— Не се нервирай, Сам. Досега винаги съм се справял и считам, че това е единствено правилният начин на действие.

— Ще видим. Къде смяташ да се скриеш? Не можеш да излезеш оттук, без да бъдеш разпознат. В този град всички те познават.

— Не се безпокой за мен, ще се оправя. Довиждане, Сам. Ще се видим на процеса.

След заминаването на Край Инглиш си наля чаша уиски и отпи. Лицето му беше бледо и напрегнато.

— Знаеш ли, Ед, той има право — заразхожда се той из стаята. — Ако не намерим Шерман, загубен съм.

— Ще го намерим и ще го накараме да проговори.

Инглиш погледна към часовника над камината.

— Нямаше да е лошо Лоиз да побърза — каза той и отново седна. — Вече четиридесет и пет минути откак е тръгнала.

Леон протегна дългите си крака към огъня.

— Къде отиде?

— Да търси Корин. Не го казах на Край, но имам чувството, че тя работи за Шерман. Ако се срещна с нея, вероятно ще я накарам да си признае. Може да ни е много полезна за разобличаването на Шерман. Ако Корин свидетелствува на процеса, Шерман няма да е очарован.

— Да се надяваме, че и той няма да стигне до същото заключение — каза небрежно Леон, докато вадеше пакет цигари от джоба си.

Инглиш се вдигна и се вцепени:

— Какво каза?

Изненадан от реакцията на Инглиш, Леон вдигна очи:

— Казах, че се надявам Шерман да не си даде сметка, че можем да използуваме Корин като свидетел срещу него. В противен случай свършено е с бедното момиче.

Инглиш стана. Изразът на лицето му накара Леон да напусне фотьойла си.

— Какво ти става? — попита той.

— Сигурно съм полудял! — извика Инглиш. — Оставих Лоиз да отиде…

— Е, и? Какво те притеснява?

— Ами ако Шерман е там? Ако попадне на него?

— Какво те кара да мислиш, че е там? Не се вълнувай толкова. Има голяма вероятност да…

— Малко е вероятно! — пресече го Инглиш. — Не трябваше да я оставям да тръгне. Онзи е маниак-убиец. Отивам да видя какво се е случило с Лоиз.

— Стоп, за минута! — заповяда Леон. — Няма да мърдаш оттук. Забрави ли, че ченгетата те издирват? Да не си въобразяваш, че ще стигнеш далеч? Аз ще отида. Освен това е възможно Лоиз да се прибере преди моето завръщане.

— Идвам с теб!

— А ако тя се върне с Корин и не намери никого? Бъди разумен, Ник.

Инглиш се поколеба, но накрая вдигна рамене:

— Прав си. Хайде, тръгвай, де. В името Господне, побързай!

— Не се тревожи — отговори Леон, грабна шапката и палтото си и излетя от стаята.

Навън продължаваше да се лее проливен дъжд и Леон се затича към колата си, шляпайки из локвите.

Трябваше да прекоси целия град, за да стигне до булевард „Лоурънс“. По улиците имаше множество патрулни коли и той предположи, че издирват Инглиш.

С опакото на ръката избърса потта от челото си и помисли: „Каква ситуация! Ник Инглиш да се крие!“ Беше невероятно. Въпреки могъществото, парите и връзките си Ник Инглиш беше преследван като най-долен разбойник.

Булевард „Лоурънс“ беше спокоен и пуст. Леон спря колата по-далеч от жилището на Корин.

Прозорецът на салона светеше. Той натисна звънеца, почака малко и отново звънна. Никой не му отговори. Къщата беше потънала в тишина.

Внимателно натисна дръжката на входната врата, но тя беше заключена. Опита се да погледне през прозореца на салона, но пердетата бяха спуснати. Тогава заобиколи къщата и отзад забеляза препълнена боклукчийска кофа и голяма каса, пълна с празни бутилки от коняк. Натисна дръжката на сервизната врата и тя се отвори пред него.

Направи крачка напред и се озова в малка кухня. Кракът му срещна някакъв предмет и звукът от удара проехтя в тишината. Леон изруга, извади малко фенерче от джоба си и го запали.

В кухнята цареше неописуем безпорядък. Купчина мръсни чинии затрупваше масата, а подът беше покрит с брашно, трохи и прах. В един ъгъл бяха натрупани още празни конячени бутилки. Стаята миришеше на вкиснало и Леон се намръщи.

Той отвори вратата и пое по един тъмен коридор. Скоро стигна до салона, отвори вратата и се огледа.

Салонът беше празен. Пред камината с угасващия огън беше съборено и разляно шише коняк. До него — счупена чаша.

Той забеляза нещо бяло на дивана, едва подаващо се изпод възглавниците. Оказа се дамска кърпичка с избродирани инициали „Л. М.“

Поклати глава. Изглежда Лоиз е успяла да убеди Корин да тръгне с нея и са забравили да угасят осветлението.

Потърси с очи телефон, за да се обади на Инглиш и да пита дали Лоиз се е прибрала, когато погледът му се спря на съборената бутилка от коняк. „Нима Корин е била пияна? — запита се той. — Толкова ли я изненадало позвъняването на Лоиз, че е съборила бутилката? Малко е вероятно.“

Той се насочи към хола.

Видя срещу себе си вратата и я отвори. Стаята беше тъмна. Намери с опипване ключа и запали осветлението.

Спалнята пред него се оказа също толкова мръсна, колкото и кухнята. Върху паркета се търкаляше домашен халат от розова коприна. Върху леглото бяха разхвърляни чорапи, бельо и едно кожено палто. Тоалетката беше засипана с пудра и огледалото се нуждаеше от почистване. Някой беше съборил шише с лосион за ръце и бялото му, кремообразно съдържание беше плъзнало по паркета.

Леон се намръщи и вдигна рамене. Тъкмо се готвеше да угаси, когато изведнъж спря и присви очи.

Вниманието му беше привлечено от вратата срещу него. Беше полуотворена. Един червен шнур, закачен на закачалката, минаваше над нея и изчезваше от другата страна.

Шнурът беше опънат. Много опънат, като че ли на него висеше голям товар.

Леон прескочи спалнята и натисна вратата. Някакъв обемист предмет тежко издумка от другата страна.

Със свито сърце Леон влезе в синьо-бялата баня.

Беше почти сигурен какво ще намери, но при вида на изкривеното лице на Корин Инглиш стомахът му се сви. Тя висеше в гротескна поза зад вратата. С приповдигнати колене, кукленската й фигура беше издута и подпухнала, и белите й зъби стискаха езика. Червеният копринен шнур се беше впил дълбоко в плътта на врата й и вкочанените й китки бяха свити като нокти на хищник, като че ли се беше опитвала да отблъсне някого в агонията си.

Леон докосна ръцете й. Още не беше съвсем изстинала. Блед и с изопнати черти той отстъпи назад.

Замисли се, без да гледа трупа, след което бързо се насочи към салона.

Сега мислеше за Лоиз. Преди убийството ли е дошла или е намерила Корин мъртва?

Леон усети как потта се стича по челото му. Ако уведомеше Инглиш, последния щеше да напусне скривалището си. Нищо нямаше да го спре, още повече при мисълта, че Лоиз може да е в ръцете на Шерман.

Леон избърса лицето си с кърпичка. По всичко личеше, че Шерман вероятно е отвлякъл Лоиз. Поколеба се за миг какво да предприеме и реши като начало да провери дали Лоиз не беше се прибрала вкъщи. В крайна сметка тревогата можеше да се окаже фалшива.

Намери телефона на Лоиз в указателя и го набра.

Изчака търпеливо, слушайки сигналите на апарата. Накрая се чу прещракване и един мъжки глас запита:

— Кой е?

Леон изтръпна. Това не беше гласът на Инглиш.

— Уестсайд 57794 ли е? — предпазливо попита той.

— Да. Кой се обажда?

Леон вече беше сигурен, че това не е Инглиш.

— Бих желал да говоря с госпожица Маршъл.

— Не е вкъщи. Кой се обажда?

— А Вие кой сте и какво търсите у госпожица Маршъл, след като нея я няма вкъщи? — запита Леон с пресипнал глас.

— Тук е лейтенант Морили от Криминалния отдел — изкрещя гласът. — Стига шеги. Кой сте вие?

Леон усети тръпка по целия си гръб. „Морили! Успял ли е Инглиш да избяга?“

Той побърза да затвори.

IV

Притеснен, с ръце в джобовете Ник Инглиш се разхождаше напред-назад. Погледът му не се откъсваше от часовника на камината. Минаваше вече повече от час от излизането на Лоиз и четвърт час откакто Леон тръгна да я търси.

Инглиш пресметна, че на Леон са му необходими двадесет минути, за да стигне до булевард „Лоурънс“. Даже и да не намери Лоиз там, това не означаваше непременно, че е изпаднала в беда. Може просто да си е отишла преди идването на Леон.

„Каква непредпазливост, каква несъобразителност от моя страна, че я оставих да тръгне!“ — помисли си яростно той. Трябваше да си даде сметка каква опасност представлява Корин за Шерман.

Изведнъж спря, за да се полюбува на стаята. Точно така си беше представял дома на Лоиз: приятно мебелиран, уютен, весел и гостоприемен. Само да не й се случеше нещо…

Чак сега, с известно учудване, си даде сметка до каква степен е привързан към нея. Сега, когато Жюли беше вече мъртва, той си даде сметка какво представлява Лоиз за него. Жюли го привличаше чисто физически. Просто една кукла, с която да се забавлява и с която да спи. А Лоиз беше работила заедно с него в продължение на пет трудни години и той знаеше, че успехът до голяма степен се дължи на нейната преданост и доверието, което й имаше.

Само да не й се случеше нещо!

С нервна крачка отиде до прозореца и открехна пердетата, за да огледа наводнената от дъжда улица. Изчака известно време с надеждата, че ще се появи Лоиз.

Когато се канеше да пусне пердето, забеляза фаровете на една кола, която се движеше бързо по улицата. Наведе се напред с надеждата, че Лоиз се връща.

Колата спря пред къщата. Инглиш забеляза червената лампа на покрива и черните и бели квадрати на каросерията, и бързо пусна пердето.

Полицията!

Бяха ли предупредени за присъствието му или просто проверяваха? Прекоси бързо стаята, грабна шапката и пардесюто си, и се насочи към хола.

Там спря и свъси вежди.

Той нямаше представа дали сградата има сервизен изход, а даже и да имаше, той вероятно беше охраняван.

Поколеба се, хвърли дрехите си на един фотьойл и се върна в салона.

Щом го бяха хванали, хванат да е. Не му приличаше да хукне да се спасява като някой джебчия, заловен на местопрестъплението.

Спря пред камината с ръце на гърба и зачака.

Минутите минаваха. Започваше вече да се надява, че тревогата е била фалшива, когато проехтя звънецът на вратата.

Вдигна слушалката на телефона и набра номера на Край. Почти мигновено отговори самият Край:

— Сам? Тук е Ник — изрече Инглиш бързо и тихо. — Ти спечели. В момента звънят на вратата.

— Нищо не казвай — извика Край. — Ще бъда в управлението преди теб. Аз ще се оправям, Ник. И нито думичка! Къде е Леон?

— Не е тук. Дръж връзка с него, Сам. Сега ще трябва да разчитам на вас двамата.

— Разчитай на нас — каза Край. — Сега си затваряй устата и остави всичко на мен.

— Отличен съвет — отговори Инглиш с горчивина и чу, че отново се звъни. — Стават нетърпеливи. Ще се видим в управлението.

Той остави слушалката.

След това отиде да отвори вратата.

С ръка в джоба на сакото си на прага стоеше Морили. Слабото му лице беше бледо, а погледът му — загрижен.

— Добър вечер, инспекторе — поздрави спокойно Инглиш. — Не Ви очаквах. Какво желаете?

— Мога ли да вляза, господин Инглиш?

— Сам ли сте?

— Има още един с мен, но той е долу.

— Влезте — покани го Инглиш и се отмести.

Морили влезе в хола, затвори вратата и направи знак на Инглиш да отиде в салона. Инглиш мина напред, насочи се към камината и се обърна към Морили.

— Сам съм — осведоми го Инглиш. — Госпожица Маршъл излезе.

Морили погали тънкия си мустак с нокът.

— Има ли смисъл да Ви казвам за какво съм тук, господин Инглиш?

Инглиш се усмихна:

— От години съм се отказал да отгатвам каквото и да е. Бихте ли ми казали все пак?

— Обвинен сте в убийството на Жюли Клер и Хари Винс — отговори Морили и извърна очи.

— Много съм изненадан, че сте поели този случай, инспекторе. Мислех, че сте на моя страна.

— Винаги съм на Ваша страна — отговори Морили. — Именно затова съм дошъл. Помислих си, че за Вас е най-добре именно аз да Ви арестувам.

— Какво означава това?

— Няма да сте първият застрелян за оказване на съпротива при арестуването — поясни Морили. — Твърде много високопоставени личности ще са очаровани да се отърват от Вас, господин Инглиш.

— В това число и комисарят.

Морили направи жест на съмнение:

— Не знам, но реших да Ви направя услуга, като се заема лично с тази работа. Много е сериозно, господин Инглиш. Например за окръжния прокурор работата е в кърпа вързана.

Инглиш не отговори.

— Ходили сте у Винс, нали? — запита Морили.

— Край ме посъветва да не говоря — отговори Инглиш небрежно. — Навремето е взел много пари от мен и сега предпочитам да следвам съветите му, инспекторе.

— Добре — отново погали мустака си Морили. — Но ще Ви бъде много трудно да се измъкнете.

— Не искам да ви карам да чакате повече. Тръгваме ли?

В този момент иззвъня телефонът. Инглиш се готвеше да вдигне слушалката, но Морили го изпревари.

Инглиш го наблюдаваше внимателно с напрегнато лице.

— Кой е? — запита Морили сухо.

Изслуша отговора и каза:

— Не е вкъщи. Кой се обажда?

Инглиш усети ледена тръпка по гръбнака си. Това вероятно е Ед, който търси Лоиз. Следователно не я е намерил у Корин.

— Тук е лейтенант Морили от Криминалния отдел. Стига шеги. Кой сте Вие?

Като чу, че другият затвори, Морили изруга и започна да чука по вилката.

— Госпожице? Тук е лейтенант Морили от полицията. Откъде беше това обаждане?

След кратка пауза проговори отново:

— Благодаря. Свържете ме с префектурата, ако обичате.

След нова пауза каза:

— Бейкър? Тук е Морили. С най-голямата възможна скорост изпрати кола на булевард „Лоурънс“ номер 25. Струва ми се, че нещо се е случило там. Като получиш рапорта, обади ми се на Уестсайд 57794.

— Това е адресът на снаха ми — намеси се Инглиш. — Какво ви кара да мислите, че нещо й се е случило?

Морили го изгледа изпитателно:

— Защо не вдига телефона? И каква прави Леон там?

Инглиш свъси вежди:

— Леон? Там?

— Познах го по гласа. Не съм чак толкова глупав. Снаха Ви е обременителен свидетел срещу Вас. Ако й се случи нещо, комисарят ще бъде много огорчен.

— Защо мислите, че може да й се случи нещо? Сега какво, ще тръгваме или ще чакаме?

— Ще чакаме — заразхожда се Морили из стаята, като от време на време хвърляше бегли погледи на Инглиш.

Инглиш седна. Устата му беше пресъхнала и сърцето биеше силно. Така поне щеше да знае дали се е случило нещо у Корин. Сипа си малко уиски:

— Искате ли, лейтенанте?

Морили поклати глава.

Чакаха. Стрелките на часовника като че ли не помръдваха.

Накрая телефонът иззвъня и Морили отговори:

— Да, Морили е на телефона. Това вече е лошо. Хванали ли са Леон? Да го търсят. Беше там преди десет минути. Искам го. Да, ще дойда, когато мога. Кажи на Джеймисън да се заеме с този случай. Дочуване.

Той тръшна слушалката върху вилката.

Инглиш се вцепени. По изражението на Морили личеше, че се е случило нещо лошо.

— Открили са снаха Ви обесена — обяви той позеленял от гняв. — Да кажете нещо за това? Случайно да сте изпратили Леон да й запуши устата?

— Мъртва ли е? — попита Инглиш и стана.

— Убита! Обесена, както и Мери Севит, но този път вече няма да Ви прикривам! — извика Морили злобно.

— А къде е Лоиз? — питаше се със свито сърце Инглиш. — Непременно трябва да я намеря! Десет хиляди долара стигат ли, лейтенанте? — запита той спокойно, като го наблюдаваше проницателно.

— Не си правете илюзии — отговори Морили свадливо. — Свърши се с Вашите подаяния! От утре сутринта нито една банка няма да приема чековете Ви. Комисарят не е забравил, че Вашата сила е в парите. И взе мерки. Този път с Вас е свършено. Няма защо да ми размахвате под носа доларите, които вече нямате. Хайде, следвайте ме!

— Имам пари в бюрото си. Не се правете на глупак! Никой не знае, че съм тук. Дайте ми шанс и ще получите десет хиляди долара.

— Канцеларията Ви вече се охранявана. Комисарят е помислил за всичко — отговори Морили със злобна усмивка. — Вече нямате и петак. Хайде!

Инглиш вдигна рамене. Беше решен да не се остави да го затворят, докато Лоиз е в опасност. Насочи се небрежно към Морили, но изглежда нещо в поведението му предупреди полицая, който бързо извади пистолета си.

— Леко! Не правете глупости, Инглиш, защото ще стрелям. Минете отпред и ако се опитате да бягате, ще Ви застрелям.

Инглиш се засмя:

— Не правете театър, лейтенанте. Даже и да успея да избягам, къде ще се скрия? Предпочитам да се защитавам на процеса.

— Да вървим и бъдете разумен!

Слязоха пеша.

Долу чакаше набит и червендалест детектив, дъвчещ клечка за зъби. Погледна Инглиш и се обърна към Морили:

— Да тръгваме. Като затворим този, имаме още едно убийство.

— По дяволите — каза с отвращение детективът. — А аз исках да ходя на мач тази вечер.

— Ще можеш да си го върнеш — отговори Морили. — Побързай!

Детективът излезе на улицата и се мушна зад волана на паркираната кола.

Инглиш го последва, а след него и Морили. Докато сядаше, Морили заби дулото на пистолета си в ребрата му.

— Ако вдигате врява, ще Ви надупча — каза свирепо той.

Инглиш се засмя:

— Твърде малко уважение демонстрирате за човек, който ми е задължен.

— Стига! Тръгвай, Нанкин! И дай газ!

Колата потегли и се насочи към центъра, като избягваше оживените улици. Инглиш чувствуваше пистолета на Морили в ребрата си. Въпреки че външно беше спокоен, отвътре вреше. Шансовете му да избяга бяха минимални и оставаше да се надява само на Леон.

Когато колата пое по Блекстоун бридж, Инглиш възкликна:

— Но това не е пътят за управлението. Какво Ви прихваща?

Морили се усмихна:

— Имаме да свършим една работа. Не се нервирайте. Нали не бързате да стигнем?

— Но все пак ще пристигнем — захили се Нанкин.

Инглиш се облегна на седалката. Трябваше по-рано да си даде сметка, че инспекторът не би посмял да го заведе жив. Даваше си сметка, че Инглиш знае твърде много за него. И на първо място — онези пет хиляди долара.

Освен това, ликвидирайки Инглиш, Морили не само щеше да се предпази, но и щеше да направи много ценна услуга на достатъчно високопоставени личности. Това беше прост и чист метод да се сложи край на такъв неудобен случай.

Инглиш погледна пистолета на Морили. Той продължаваше да е насочен срещу него и пръстът на Морили беше на спусъка. Безсмислено беше да опитва каквото и да било в колата. Оставаше му да се опита да избяга при слизането.

Движеха се по протежение на реката. Дъждът барабанеше по покрива.

Брегът беше пуст. Инглиш си помисли, че мястото е отлично избрано за разчистване на сметките. Куршум и после — в реката.

— Спри, Нанкин — сухо разпореди Морили.

Нанкин намали и спря пред един хангар.

— Излизайте! — обърна се Морили към Инглиш.

Инглиш го погледна право в очите.

— Какво значи това? Официална екзекуция ли?

Морили го мушна с пистолета в ребрата:

— Хайде, вън. Нямам желание да ми изпоцапате седалките.

Инглиш отвори вратата. Нанкин изскочи от колата и се спусна към него с пистолет в ръката. Докато Морили слизаше на свой ред, той го държеше на прицел.

— Не е разумно от Ваша страна да го правите пред свидетел — забеляза спокойно Инглиш. — Ако ме ликвидирате, той може да Ви шантажира после.

Нанкин започна да се смее:

— Ние с лейтенанта работим заедно, драги. Не се безпокойте за нас.

Морили вдигна пистолета си и го насочи към Инглиш:

— Това е краят Ви, Инглиш. Изобщо не държа да се разприказвате. Идете до стената.

Инглиш напрегна мускули. Беше твърде далеч от реката, за да скочи и твърде далеч от Морили, за да го нападне. Беше на косъм от смъртта и го знаеше. Учуди се, че не изпитва страх. Съжаляваше единствено, че няма да може да си отмъсти на Шерман.

Отстъпи крачка назад.

— Хвърлете оръжието! — проехтя глас иззад колата. — И бързо, че ще ви пръсна черепите.

Нанкин побърза да изпълни тази заповед. Морили се обърна към колата с изкривени от ярост уста.

Проехтя изстрел. Морили се завъртя, изпусна оръжието и се хвана за ръката.

Иззад колата се появи Чък Ийгън.

— Помислих си, че ще е добре да Ви придружа, шефе — закачливо каза той. — Човек не трябва да има доверие на тези простаци.

Инглиш се наведе за пистолета на Морили и изрита този на Нанкин в реката.

— Трябваше ли да чакаш до последния момент, Чък? — запита той с язвителна усмивка.

— По-добре късно, отколкото никога — отговори очарователно Чък. — Какво ще правим с тази измет?

— Искам да ме оставят на спокойствие за няколко часа, Чък. Какво предлагаш?

— Лесна работа! — отговори Чък, приближи се до Нанкин и му нанесе силен удар по главата с дръжката на пистолета.

Нанкин се срина по корем на земята, а Морили отстъпи крачка назад.

— Не мърдайте — каза Инглиш. — И без това имам голямо желание да Ви тегля куршума.

Морили кипеше:

— Ще ми платите!

Ник го удари по брадата и той се свлече на колене. Вторият удар го просна на мокрия бетон.

— Остани с тях, Чък. Скрий ги някъде. Нужни са ми час-два спокойствие.

— Да не мислите да тръгнете сам? — обезпокои се Чък.

— Остани с тях, Чък — натърти Инглиш. — Това е заповед.

След това се качи на полицейската кола и седна зад волана.

Докато палеше мотора, той се наведе през прозореца:

— Още веднъж благодаря, Чък! Няма да те забравя в завещанието си.

След това се обърна и се понесе с бясна скорост към града.

V

Лоиз отвори очи и отново ги присви с мъчителна гримаса, заслепена от светлината на една крушка, висяща от тавана. Остра болка пронизваше черепа й.

Остана дълго време неподвижна. Съзнанието й бавно изплуваше от мъглата. Къде ли се намираше? Спомни си как Корин беше припаднала и тя се беше навела над нея. В този момент беше чула изсвистяване над главата си и после — нищо.

Изглежда се намираше в корабна каюта. Стаята беше облицована с ламперия и мебелирана луксозно. Лоиз лежеше на едно легло и побърза да провери дали е облечена. Бяха й свалили само шлифера, шапката и обувките.

Надигна се бавно и направи гримаса от болката, пулсираща в слепоочията й.

— Съвземате ли се вече? — чу до себе си мъжки глас, който я стресна.

Тя погледна наляво. В един фотьойл до вратата на каютата седеше висок мъж с бял белег през лицето, чието ляво око беше леко кривогледо. Между тънките му устни висеше цигара, а дясната му китка беше превързана.

— Хубав удар си получила — продължи той, като я разглеждаше от глава до пети. — Вече повече от час си в безсъзнание.

Виждайки израза на очите му, тя инстинктивно протегна ръка, за да скрие коленете си с полата.

— По-кротко! — каза отново човекът с белега и извади от джоба си пакет цигари. — Това не са първите крака, които виждам, а очевидно няма да са и последните.

— Къде съм? — попита Лоиз неуверено.

— На яхтата на Шерман. Той ще дойде всеки момент. Иска да говори с теб.

— А Вие кой сте? — изправи се на лакти Лоиз.

— Казвам се Пен — широко се усмихна той. — Работя с Шерман. Затова съм тук. Други въпроси?

— Защо ме е докарал тук?

— Казах ти, че иска да говори с теб. Между нас казано, малката, мисля, че не ти остава много да живееш. Толкова бързо действува, че не успявам да броя труповете. Тази вечер вече очисти Корин. Похабява хубавите момичета, но какво да се прави. Ти знаеше ли, че й е извил врата?

Лоиз усети, че й се повдига.

— Ако си мила с мен — продължи Пен, вперил в нея дясното си око — може да го накарам да промени намеренията си. Какво ще кажеш?

— Ако ме доближите, ще крещя — отговори яростно Лоиз.

Пен поклати глава и събори пепелта от цигарата на земята.

— Когато Шерман напусне кораба, можеш да си викаш, колкото искаш. На девет километра наоколо няма жива душа, освен Шерман. Щом искаш да се правиш на лоша, нямам нищо против. Няма да се откажа от малко боричкане.

Лоиз не отговори. Огледа се наоколо, каютата имаше само една врата, а Пен седеше пред нея.

Пен наклони глава встрани и стана.

— Ето го. И без щуротии, малката. Става лош, като го ядосат.

Той отмести фотьойла и вратата се отвори пред Шерман. Застанал на прага с ръце в джобовете и вечната си дъвка в устата, той гледаше Лоиз.

— Излез! — обърна се той към Пен.

Високият тип побърза да изчезне и затвори вратата зад себе си.

— Съжалявам, че Ви ударих, госпожице Маршъл — каза той любезно. — Но дойдохте в неподходящ момент. А защо изобщо дойдохте?

— Защо ме докарахте тук? — попита Лоиз, като седна на ръба на леглото.

— Отговорете на въпроса ми — вече заплашително каза Шерман. — Ако се опъвате, ще извикам Пен да се занимае с Вас. Защо отидохте при Корин?

Лоиз се поколеба. Студените му безизразни очи я ужасяваха, но беше твърдо решена да не му казва, че е ходила, за да я убеди да свидетелствува срещу него.

— Чух за скандала, който била направила в „Сребърната кула“ — отговори тя спокойно. — Исках да разбера дали господин Инглиш се е погрижил да я изпрати до вкъщи.

Шерман я изгледа, без да може да разбере дали лъже или не.

— Не знаете ли къде е господин Инглиш?

Тя поклати глава.

— Сигурна ли сте?

Тя отново поклати глава.

— Предполагам знаете, че е убил Жюли Клер и любовника й и че полицията го издирва?

— Разбрах, че са били убити, но съм убедена, че господин Инглиш няма нищо общо с това.

Шерман се усмихна:

— Не се и съмнявам, след като сте влюбена в него. Трябваше да го очаквам.

Лоиз не отговори.

— Влюбена сте в него, нали?

— Това засяга ли Ви?

— Може би — отговори Шерман, гледайки я замечтано. — Полицията още не го е заловила и когато човек като Инглиш се разхожда на свобода, той може да бъде опасен. Трябва да го хванат колкото се може по-бързо или в противен случай ще трябва да се намеся.

— Най-добре ще направите да ме пуснете да си вървя — заяви твърдо Лоиз. — Похищението е тежко престъпление.

Шерман се усмихна.

— Убийството също. Но аз нямам намерение да Ви убивам веднага. Ще почакам до утре сутринта. Ако дотогава Инглиш не бъде заловен, ще се наложи аз да го намеря и тогава Вие ще сте ми от полза. Не мисля, че ще имам трудности, когато разбере, че Вие сте в ръцете ми. Ще бъде принуден да преговаря, а после, разбира се, ще се самоубие като брат си. Ще го намерят мъртъв с пистолет в ръка. Малко по-късно ще ви намерят удавена и ще си помислят, че причината за смъртта Ви е същата като на Мери Севит: не сте могли да преживеете смъртта на любимия си. Това е много ефикасен метод и не виждам причина да не го повторя.

— Сигурно сте луд — заключи Лоиз. — Нормален човек не може нито да мисли, нито да действува като Вас.

Шерман повдигна рамене:

— Дали съм луд? Може би. И какво от това? Защо хората се ужасяват от мисълта, че могат да ги сметнат за луди? На мен ми е все едно. Начинът на действие на моя мозък напълно ме задоволява. Освен това лудостта е просто въпрос на гледна точка. Вие претендирате, че умът Ви е наред. Е добре, я се вижте в какво положение сте. А аз не съм в това положение. Тъй наречения от Вас нормален човек ще отстъпи пред убийството и затова убийството е единственият изход за мен. Аз не отстъпвам пред убийството и от това Вие заключавате, че съм луд. Безразлично ми е дали съм луд или не. В действителност майка ми беше луда или поне другите твърдяха, че е такава, но това беше най-интелигентната жена, която някога съм срещал. Вкараха я в лудницата, където умря. Ако беше убила баща ми, както я посъветвах, нямаше да отиде в лудницата. Тя отстъпи пред убийството. Никога не забравих този урок.

Той кръстоса крака:

— Любопитно, убийството прилича на снежна топка. Нямаше да съм в това положение, ако онзи мерзавец не се беше опитал да ме изпързаля. Не трябваше да го карам да работи за мен. Преди да го наема организацията ми беше стабилна. А сега трябва много да внимавам, за да не се разпадне. Тя ми носи двеста и петдесет хиляди долара годишно и няма да се откажа от тях без борба. Убих Рой Инглиш в изблик на гняв. Много по-просто щеше да е да го изхвърля и да сложа друг на неговото място, но бях толкова бесен, когато разбрах, че ме краде, че го убих. И снежната топка се затъркаля. Мери Севит трябваше да изчезне. Знаеше за мен, колкото и Рой, и като разбереше за смъртта му, щеше да се разприказва. След това се оказа, че онзи глупак Хенеси има много дълъг език и се наложи да го елиминирам. Също и Мей Мичел. Но този път господин Инглиш, този така интелигентен човек, ме разкри. И му дойде лошата идея да ме заплашва. В началото имах намерение чисто и просто да го убия. Но после разбрах, че ще е по-лесно, а и по-забавно да го оставя сам да се провали. Организирах да бъде предупреден за връзката на любовницата му с Хари Винс. Тъй като не бях сигурен, че ще ги убие, направих го сам. Тогава се появихте Вие и аз си дадох сметка, че Корин Инглиш също може да бъде опасна. Следователно трябва да я премахна. Както виждате, аз съм искрен с Вас. Убийството представлява за мен вдъхновяващ сюжет. Скоро ще Ви убия, а след това — и Инглиш. Бих могъл да спра дотук, но остава Леон. Той знае твърде много и вероятно ще трябва да го премахна. Едно-единствено убийство влече след себе си цяла поредица. Интересно, нали?

Луиз го наблюдаваше ужасена.

— Инглиш ме безпокои — продължи Шерман. — Той е като бик — напада, без много да му мисли и ако не го спра навреме, може да ми причини неприятности.

— Той действително ще Ви причини неприятности — отговори Лоиз, — но не си въобразявайте, че ще се трогне от съдбата ми. Той е безмилостен. За него аз съм нищо, така че не се мъчете да ме използувате за примамка, просто няма да успеете. Той наистина ще се бие с Вас, но на място и във време, избрани от него.

Шерман се разсмя:

— Хайде де! — каза той и стана. — Инглиш си пада малко рицар. Твърде много филми е гледал. Той ще атакува, даже и наистина да не държи на Вас. Ще чакам до утре сутринта и ако полицията все още не го е заловила, ще приготвя капана си. Той ще дойде. А в това време Вие ще останете тук. Не можете да избягате, тъй като сме на десет мили навътре в морето. Ще дойда да Ви видя отново утре сутринта.

Шерман отвори вратата и направи знак на Пен да се приближи:

— Пази я! — каза му сухо. — Ще се върна утре сутринта в десет часа.

Пен се усмихна:

— Ще бъде тук.

— От твоя полза е — завърши Шерман и се отдалечи по тесния коридор.

Пен се облегна на вратата с лоша усмивка ни устата. Дълго остана неподвижен с наклонена встрани глина. Двамата чуха мотора на потеглящата лодка. Пен беше все още облегнат на вратата. Лоиз го следеше, сърцето й биеше до пръсване, ледените й ръце стискаха коленете.

Продължиха да се наблюдават докато престана да се чува шумът от мотора. Тогава Пен влезе в каютата и затвори вратата. Завъртя ключа и го пусна в джоба си.