Ще заровя мъртвеца си сам

I

Жюли отдавна беше свикнала, че не трябва да кара Инглиш да я чака. Когато той й се обади, за да й съобщи, че няма да може да я заведе на кино, тя беше съвсем готова за излизане.

След като той затвори, тя бавно постави слушалката върху вилката и се огледа в огледалото над камината. Машинално отбеляза, че зеленият й шал подчертаваше идеално очите й и червената й коса, и то много по-добре, отколкото беше очаквала.

Инглиш й беше казал, че ще вечерят заедно в клуба в девет часа. Тя погледна часовника си. Беше шест и четвърт. Имаше пред себе си цели два часа свобода.

Тя вдигна телефона и поиска офиса на Инглиш. На телефона беше Лоиз и устните на Жюли се изкривиха. Тя безапелационно ненавиждаше Лоиз и имаше достатъчно причини да смята, че чувствата са взаимни. Всички бяха забелязали, че Лоиз е влюбена в Инглиш, единствено без потърпевшия, естествено.

— О, Лоиз, тук е Жюли — каза Жюли оживено. — Хари там ли е? Бих желала да ми вземе билети за театър.

— Да, тук е — отговори студено Лоиз. — Един момент, госпожице Клер.

Тя упорито я наричаше „госпожица Клер“, въпреки че Жюли я беше молила многократно да я нарича на малко име.

— Добър вечер, Жюли — чу се гласът на Хари. — Тъкмо щях да си тръгвам. Мога ли да направя нещо за Вас?

— Бих искала два билета за пиесата в събота, Хари — каза Жюли, като се насилваше да бъде спокойна. — Исках да помоля Ник да ми ги донесе, но срещата ни се отложи. Той ще се освободи чак в девет часа, а преди това аз трябва да се срещна с хората, на които съм ги обещала. Бихте ли ги занесли в клуба на Ник? Аз ще мина оттам и ще ги взема.

— Но, моля Ви, разбира се. Тъкмо си тръгвах към къщи. Ще ги сложа в един плик на Ваше име.

— Хиляди благодарности, Хари — отговори Жюли.

Тя затвори, взе припряно чантата и ръкавиците си и излезе от апартамента. Долу поръча на нощния портиер да й извика такси. Докато чакаше, запали цигара и с безпокойство забеляза, че ръцете й треперят.

— Къде желаете да отидете, госпожо? — запита портиерът, като влизаше във фоайето.

— Клуб „Атлетик“.

Портиерът отвори вратата на таксито, прихвана я през лакътя, за да й помогне при качването и даде адреса на шофьора.

Въпреки интензивното движение таксито караше бързо и когато шофьорът се канеше да завие по Западното авеню, Жюли се наведе напред и каза:

— Промених намерението си. Ако обичате, закарайте ме на Двадесет и седма улица, номер 5.

— О’кей, госпожице — отговори шофьорът, като се усмихна през рамо. — Моят старец казваше, че жените имат по-ясни идеи от мъжете именно защото често ги сменят.

Жюли се засмя:

— Вероятно е бил прав.

След двадесетина минути шофьорът намали и спря:

— Пристигнахме, госпожице.

Жюли плати и бързо пое по една стръмна тиха уличка, която извеждаше към реката. От време на време поглеждаше зад себе си, но уличката беше пуста. Изведнъж тя забави ход и се обърна.

Огледа се наляво и надясно и вдигна очи към тъмната сграда пред себе си. Като се убеди, че никой не я наблюдава, тя сви по една тясна и тъмна уличка, водеща към брега.

Спря отново, огледа се наоколо и хлътна във входната врата на една висока и тясна сграда, като се намери в мрачно фоайе. Без колебание тръгна в тъмното, като че ли мястото й беше познато.

Една врата се отвори пред нея.

— Жюли?

— Да.

Тя прекоси прага в тъмното. Лампата светна и тя се хвърли с усмивка в прегръдките на Хари Винс.

— Това е късмет, моя любов — каза той. — Бях се примирил с мисълта за една ужасна вечер. Мислех си, че ще те води на кино.

Тя го прегърна през врата и притисна лицето си към неговото.

— Сам пристигнал в последния момент — каза тя. — О, Хари, толкова дълго… Прегърни ме.

Хари я прегърна и я задържа в прегръдките си, като сърцето му биеше до пръсване.

— Имаме толкова малко време, моя любов — каза тя, като се освободи от прегръдките му, за да му се порадва. — Да не говорим. Да не губим нито миг.

— Чаках този момент с не по-малко нетърпение от теб — отбеляза Хари. — Подай ми палтото си. В другата стая съм запалил огън. Да отидем там.

Тя се освободи от палтото си и се отправи към една уютна спалня, където я посрещна приятният огън в камината. Стаята беше осветена само от големите оранжеви пламъци, чиито сенки танцуваха по стените и това й придаваше интимна обстановка.

— Не пали, Хари.

Той затвори вратата и се облегна на нея, като се любуваше на Жюли.

Както винаги беше очарован от бързината, с която се събличаше. Дръпна един цип, след това — друг и след миг стоеше пред него в ослепителната си голота и съблазнителност.

— Жюли, ти си най-красивото нещо на света — каза той с дрезгав глас.

Тя се обърна с гръб към него, коленичи пред огъня и протегна ръце към пламъците.

— Тези думи звучат убедително единствено в твоите уста, Хари.

Той се доближи, коленичи до нея, прегърна я през кръста и я привлече към себе си.

— Само тези моменти осмислят живота ми — каза той. — Като че ли Земята спира да се върти и на света сме само аз и ти.

Тя вдигна очи, прегърна го през врата, привлече главата му към себе си и впи устните си в неговите.

Часовникът на камината удари осем часа и Жюли се надигна.

— Не мърдай, моя любов — каза Хари в тъмното и я прегърна през кръста. — Имаш още един час.

— Не, само половин. Не бива да го карам да ме чака.

— Жюли, не може вечно да продължаваме така — каза Хари, като доближи лицето си до нейното. — Не можеш ли да говориш с него? Да му кажеш, че не желаеш повече да се срещате.

Той я усети да се сгърчва и в отговора й се усети голяма доза безпокойство:

— Но, Хари — чуваш ли се какво приказваш? Много добре знаеш, че Ник няма да се откаже от мен. И освен това, как според теб ще живеем? Моля ти се, да не започваме пак този спор. Знаеш, че няма да ни доведе доникъде.

— Но това е опасно. Ами ако разбере…

— Нищо няма да разбере.

— Какво знаеш ти? Той не е глупав. Не е изключено вече да ни подозира.

— Няма такова нещо. Тази вечер даже ме убеждаваше да отида с теб на кино.

— Господи! И ти какво отговори?

— Че ми се ходи на кино само с него.

Хари замълча. Той наблюдаваше танцуващите сенки от пламъците в другия край на спалнята.

— Ако някога разбере — продължи той след дълга пауза, — ще ни убие и двамата. Няма да се замисли и за миг. Първо ще ни застреля и след това ще поръча на Край да потули нещата.

— Говориш глупости, любими — каза тя, като докосна леко лицето му. — Ник никога не би направил подобно нещо. Той е толкова загрижен за кариерата си, че не би направил нищо, което би рискувало да я компрометира. Представяш ли си, каза ми, че иска да даде името си на една болница. Не, никога няма да направи такова нещо.

Хари не беше никак убеден:

— Не съм толкова сигурен. Ако някога ни хване…

— Казах ти, че няма никаква опасност. Моля те, не ставай глупав, Хари. Сега той вече не може нищо да разбере.

Хари се изправи:

— Какво значи сега?

— Сега, когато Рой е мъртъв.

— Каква е връзката между Рой и нас?

Тя се поколеба, но тъй като искаше да се отърве от това, което й беше на езика, го изговори на един дъх:

— Рой знаеше. И вече шест месеца ме шантажираше с това.

Хари изтръпна и панически страх сви сърцето му. Той изведнъж си даде сметка какъв страх всяваше у него Инглиш и до каква степен се ужасяваше от мисълта, че той може да разбере за връзката му с Жюли.

Той стана, облече халата и запали нощната лампа.

— Рой е знаел? — повтори той пребледнял.

Жюли се обърна на една страна, като покри гърдите си с ръце.

— Да, знаеше. Сега, когато вече е мъртъв, мога да ти го кажа.

На Хари му прималя:

— И защо не си ми го казала досега? — запита той със сломен глас.

— Страхувах се, че ще те загубя. Много добре знам какво изпитваш към Ник и много добре те разбирам. Ако беше разбрал, че Рой е в течение, вероятно щеше да се откажеш да се виждаш с мен, а аз нямаше да го понеса, Хари.

Хари си наля пълна чаша с уиски. Ръката му трепереше.

— Искаш ли? — запита той.

— Не, скъпи. Не прави такава физиономия. Сега, когато Рой е мъртъв, всичко ще се оправи, обещавам ти.

Хари изпразни чашата си, запали цигара и отново седна на леглото. Той подаде една цигара на Жюли, но тъй като ръката му силно трепереше, остави запалката до нея на завивката.

— Казваш, че те е шантажирал. Как стана това?

Тя запали цигарата си и заразказва:

— Това беше същински кошмар, Хари. Мислех си, че ще полудея. Преди около шест или седем месеца Рой дойде при мен. Не можех да разбера на какво се дължи посещението му. Нали знаеш, аз го познавах съвсем бегло. Каза ми без увъртане: „Всяка седмица в петък ще ми носите по двеста долара. Разбира се, не мога да Ви принудя да го правите, но мога да кажа на Ник, че имате връзка с Хари Винс. Ще ми плащате ли или предпочитате да предупредя Ник?“ Ето така стана. Бях толкова ужасена, че даже и не помислих да попитам откъде знае. Отговорих му, че ще плащам и плащах всеки петък.

— Мръсник — изрече Хари гневно, като сви юмруци. — Значи са верни слуховете, че се е занимавал с шантаж. Мерзавец, мръсник!

— Не можеш да си представиш какво облекчение изпитах, когато Ник ми каза, че Рой е мъртъв. Животът ми се беше превърнал в ад. Всяка седмица отивах в онзи ужасен, малък офис и му подавах парите. Той седеше ухилен на бюрото си и онази малка кестенява уличница също ми се хилеше в лицето.

Хари слушаше с половин ухо. Завладяваше го мъчително безпокойство.

— Мислиш ли, че може да е казал на Корин? — запита той. — И ако тя вземе да каже на Ник?

— Защо пък да й казва? — попита тя, леко разтревожена. — Човек не се хвали с подобни неща. А и в такъв случай тя щеше вече да е предупредила Ник. Успокой се, само те двамата са го знаели. А сега и двамата са мъртви.

— Мило мое ангелче — каза Хари, като я притисна. — Защо не ме предупреди по-рано? При всички положения аз ще ти възстановя тези пари. Колко ти измъкна?

— Да не говорим повече за това, моля те. Оправих се с това, което печелех. Сега всичко това е свършило.

Тя стана от кревата:

— Време е да се обличам.

— Но аз не искам да губиш тези пари — опита се да протестира Хари.

— Стига сме говорили за това. Вече е платено и забравено. Моля те, Хари…

Хари започна да се разхожда напред-назад.

— Жюли, — каза той изведнъж, — не можем ли да заминем заедно? Струва ли си да се подлагаме на тези рискове? Вие все пак не сте женени…

Жюли спря, държейки единия си чорап в ръка и го погледна с отегчен поглед.

— И какво ще стане с нас? Ник е толкова могъщ. Мен никой вече няма да ме наеме, нито пък ти ще си намериш работа. Бъди сигурен, той ще се погрижи за това. Той е толкова безмилостен, толкова упорит… Той ще ни намери и ще направи живота ни непоносим. Нека бъдем търпеливи, Хари. И това, че успяваме да се виждаме от време на време, е вече много. Все нещо ще се случи. Нека не вършим нищо безразсъдно и опасно.

— Но и това, което вършим, е достатъчно опасно. В момента го мамим, а ако заминем заедно, поне в това не може да ни обвини.

— Той ще ни намери, Хари. Той няма да се откаже от мен.

— Но той да не е самият Бог! Знам, че е много влиятелен, но не може да ми попречи да припечелвам хляба си. Това е несериозно, Жюли.

Жюли облече роклята си, обу си обувките и се отправи към тоалетката, за да си оправи грима.

— Кажи поне нещо, Жюли — каза той с безпокойство. — Не си ли даваш сметка, че тук е по-опасно, отколкото да заминем!

Тя се обърна и го погледна:

— Добре, ще ти кажа истината. Отдавна ми е ясно, че трябва да си признаем всичко пред Ник и след това да се махнем, но все не мога да събера смелост. Има неща, от които ми е трудно да се откажа. Нима не си даваш сметка какво означава да имаш Ник зад гърба си? Без Ник нямаше да пея в най-доброто заведение в града. Нямаше да имам този прекрасен апартамент и всичките тези дрехи. Нямаше да имам кредит в най-големите магазини. Нямаше да мога да си купувам всичко, което ми скимне, без изобщо да се питам откъде идват парите. Нямаше всички мъже от града да ми правят шпалир като минавам по улиците. Нямаше да имам и колата. Ако зарежа Ник, ще трябва да водя съвсем различен живот, а това никак не ме привлича.

Хари седна със сгърчено лице.

— Разбирам — отговори той с безразличен и отегчен глас. — Не съм разглеждал въпроса под такъв ъгъл.

Жюли стана и се притисна към него:

— Хари, любов моя, аз те обожавам и ще се опитам да те направя щастлив. Потърпи. Сигурна съм, че всичко ще се нареди. Трябва да тръгвам, скъпи мой. При първа възможност ще дойда пак. Би ли ми подал палтото, ако обичаш? Ако не побързам, ще закъснея.

След няколко минути тя достигна до началото на улицата и се огледа наоколо. Улицата беше пуста. С бърза крачка тя се запъти да намери някое такси.

Скрит в сянката на едно преддверие, с гръб, опрян в стената, един мъж с кафяв костюм и кафява шапка проследи движението й. Той бавно дъвчеше дъвка. Изчака потънал в сянката, докато тя изчезне и бързо се насочи към реката, като си подсвиркваше тихичко.

II

Ед Леон стана притежател на Агенция „Светкавица“ два дни след като Инглиш го беше повикал от Чикаго.

Леон беше висок и слаб с несъразмерно дълги крайници. Хората, които не го познаваха, го мислеха за не особено умен и за безобиден. Загорялото му от слънцето лице имаше простодушно изражение и на пръв поглед приличаше на скромен селянин на посещение в големия град.

Оставяше впечатление, че поне от една седмица спи с дрехите си и на главата му непрекъснато се мъдреше овехтяла, килната към тила му шапка. Буйните му по рождение коси стърчаха на всички страни, тъй като той не полагаше никакви усилия да ги приведе в ред. От време на време ги подстригваше и тогава си даваше труда и да ги среши, ако разбира се имаше и гребен, а това му се случваше много рядко.

Никой не би си помислил, че това е един от най-реномираните частни детективи в страната. Беше започнал като репортер в криминалната хроника, но се оказа, че има невероятен талант да открива доказателства за криминалната дейност на политици и други от този калибър. Тогава окръжният прокурор предпочете да го има на работа при себе си, отколкото във вестниците, защото ако не друго, поне щетите щяха да бъдат по-малки. Прикрепен към прокурора, Леон извършваше забележителна, но зле платена работа.

Беше се запознал с Инглиш малко след неговия първи успех и двамата бяха станали добри приятели. Леон беше помолил Инглиш да го подпомогне с първоначален капитал да си отвори собствена агенция. Инглиш познаваше репутацията на Леон и прецени, че това е ефективно вложение. Той му даде парите и след две години Леон му върна заема заедно с лихвите, тъй като предприятието му носеше прилични доходи. Агенцията му беше сред най-добрите в Чикаго. За него работеха четирима анкетьори, трима детективи и цял екип от съвременни млади хора.

Оглеждайки тесния окаян офис на Рой, Леон си мислеше, че сгреши, като се остави да бъде убеден от Инглиш. Вярно беше, че ще спечели много пари, но идеята да прекара неизвестно колко време в тези две стаи при положение, че в Чикаго го чака луксозен климатизиран офис, никак не му се нравеше.

Със замислен израз на лицето и внимателен поглед той се разхождаше из стаята, като пощипваше машинално носа си. В продължение на два часа провери всички досиета, разгледа всички чекмеджета и шкафове, като вършеше това с изключително старание. Дългогодишният му опит го беше научил, че и най-малкият детайл е от значение, че всяко нещо си има своето обяснение и че ако се търси достатъчно упорито, винаги ще се намери някоя интересна следа.

Разглеждайки камината със саксия рози върху нея, той забеляза един малък предмет, закачен в навеса над огнището. Той повдигна вежди, извади от джоба си малко фенерче и го насочи към предмета. Това беше миниатюрен усъвършенствуван микрофон. Свързаните към него жици минаваха през една цепнатина и се отправяха към приемната. Леон отиде в другата стая и след внимателно оглеждане откри жиците, които бяха умело замаскирани между дъските на пода. Те пресичаха стаята, минаваха под прага и продължаваха по коридора.

Той се върна в офиса и започна да се мие от потта и прахта, като весело си подсвиркваше.

„Не е лошо като за начало — помисли си той. — Явно някой е искал да бъде в течение на разговорите в офиса.“

На пръв поглед изглеждаше, че микрофонът е инсталиран преди доста време. Това означаваше, че някой се е интересувал от действията на Рой и по-точно от това, което е казвал и което са му казвали.

Леон се питаше дали микрофончето е все още включено и дали и неговите разговори ще бъдат подслушвани. Беше твърдо решен да проследи откъде тръгват кабелите на микрофона, но не сега, а през нощта, когато канцелариите и офисите бъдат затворени.

Инглиш му беше казал, че портиерът Том Келхъм е бъбрив и Леон реши да го посети, преди да се залови сериозно за работа.

Откри Келхъм при отоплителната инсталация. Последният внимателно изрязваше макет на кораб от парче меко дърво с помощта на джобно ножче с внушителни размери.

Келхъм беше снажен мъжага с големи мустаци, оприличени мислено от Леон на чифт изсъхнали водорасли. На оплешивялото му теме се мъдреше потънала в прах мека шапка. Разкопчаната му жилетка, прихваната с голяма позлатена верига за часовник, беше изпоцапана с храна. Той изгледа Леон с нескрито любопитство и го поздрави с глава:

— Привет — рече той. — С какво мога да Ви бъда полезен?

Леон доближи един стол и разположи дългото си тяло.

— Аз имам язва — каза той. — Всеки ден по обяд удрям по едно уиски. За съжаление не обичам да пия сам. Когато човек започне да се налива сам, той си подписва смъртната присъда. Мислех си, че можете да ми направите компания, но ако случайно не употребявате алкохол, няма да Ви притеснявам, мога да отида и другаде.

Келхъм остави внимателно кораба си и се наведе напред:

— Намерили сте точно този, който Ви трябва, приятелю, но кажете всъщност… никога не бих повярвал, че уискито може с нещо да помогне на язвата.

Леон извади от джоба си шише „Джони Уокър“ и го разклати с ръка.

— Трябва да умееш да отстояваш независимостта си — беше отговорът. — Ако предлагам на язвата си каквото й е необходимо, тя няма да иска да се раздели с мен. Уискито се отразява добре на гърлото ми и ето защо си го пийвам. Имате ли чаша? Или даже две?

Келхъм взе две картонени чаши от един рафт.

— Не мога да Ви предложа нищо по-добро, — каза той за извинение, след като издуха праха от чашите.

Той проследи с поглед как Леон пълни догоре чашите, грабна лакомо едната и помириса съдържанието:

— Скапана работа! — отбеляза той. — За Ваше здраве, шефе!

Изпразни чашата си на един дъх, въздъхна, примлясна с устни, избърса уста с опакото на ръката си и остави чашата.

Леон, който беше отпил само една малка глътка, се наведе да му я напълни отново.

— Аз съм новият наемател — каза той. — Казвам се Ед Леон. Поех Агенция „Светкавица“.

Келхъм не скри удивлението си:

— Радвам се да се запознаем. Моето име е Том Келхъм. Значи Агенция „Светкавица“, а? Не сте си губили времето!

— О! Това не е нищо. Да можехте да видите майка ми как сваляше мъжете — отбеляза той небрежно. — Това си ни е в кръвта.

Той сбърчи вежди, поклати глава и продължи:

— Работите не вървят блестящо тази сутрин. Жива душа не се мярка наоколо.

— О, ще потръгне — окуражи го Келхъм, поглъщайки уискито си. — Тъй нареченият Инглиш знаеше какво прави. Яко работеше. Още не мога да разбера защо се самоуби. Очевидно неговото самоубийство ще Ви позабави работите, но няма да е задълго.

Леон извади две цигари от пакета си, търкулна едната на масата и запали другата.

— Тъкмо се питах дали не са ме изпързаляли отново. С моята мутра хората винаги ме взимат за глупак — каза той и наведе глава с мрачен вид. — Ако знаете колко кофти работи са се опитвали да ми пробутат! Мислите ли, че има хляб в „Светкавица“?

— В това съм абсолютно сигурен — отвърна Келхъм. — Направете си сам сметката. Случвало се е да има и до тридесет клиенти на ден.

— Я, никак не е зле! — отбеляза Леон, вдигайки краката си на масата. — Нали не възразявате да си кача малко кръв в главата. Ако не го направя по някое време през деня, обръщам очите. И майка ми беше същата. А и бедният ми баща също нямаше кой знае какво под черепа. Значи според Вас съм спипал добра сделка? А какви бяха хората, които посещаваха господин Инглиш?

Келхъм повдигна мощните си рамена:

— Откъде да знам? Някои идваха всяка седмица. Някои имаха вид на съвсем изпаднали, но по-голямата част имаха изискан вид.

— Бяхте ли в сградата, когато той се самоуби? — попита Леон небрежно, навеждайки се да напълни отново чашата на Келхъм.

— Разбира се — отвърна Келхъм. — И по-полека с тая работа. Това да не е биберон.

— Хайде, не ме убеждавайте, че мъжага като Вас ще се уплаши от един литър. Казаха ми, че се е самоубил между девет и десет и половина. По това време имаше ли посетители при него?

— Трима души се качиха на седмия етаж, но не знам дали отиваха при него. Защо питате?

— О! Аз винаги задавам купчина въпроси — отвърна Леон и затвори очи. — Обожавам звука на собствения си глас. Синатра да му мисли! Да можехте да видите мацките как ми падат в ръцете, когато им пошушна това-онова на ушенцето. Няма нужда и да пея, за да стане работата.

Той отвори очи и изгледа внимателно Келхъм.

— Кои бяха онези тримата?

— Двама мъже и една жена. Лично ги закарах до седмия етаж. Жената съм я виждал и друг път, но другите двама не.

— Има ли и други наематели на седмия етаж?

— Ами там се намира Осведомителната агенция. Вероятно вече сте чули телеграфните им машини? Ужасен шум! До Вашия офис е Мис Уиндзър.

— Тя с какво се занимава?

— Както сама се изразява, тя е силуетистка. Изрязва силуета Ви от хартия и го поставя в рамка. Не ми е ясно какво друго се прави при нея, но клиентите й са само мъже.

Леон се надигна със заинтересуван вид:

— Сериозно ли? И тя ми е съседка! Виж ти! Виж ти! Ще трябва да я посетя и да й демонстрирам силуета си. Може пък в замяна и тя да ми покаже нейния.

— О, тя е готино маце — отговори Келхъм, — но при нея се плаща в брой. Лично аз предпочитам проститутките по улиците, но за всеки влак си има и пътници.

— Виж ти, Вие и поговорки знаете. Да се върнем на двамата мъже и момичето. Значи те са отивали или в осведомителната агенция, или при мис Уиндзър, или при Инглиш. Така ли?

— Момичето отиваше при Инглиш. Виждал съм я и друг път.

— Как изглеждаше?

Келхъм отпи от уискито си и замислено изгледа Леон:

— Много въпроси задавате. Защо Ви интересува всичко това?

— Сега аз говоря. Пийте си пиенето и се постарайте да си го заслужите.

Келхъм повдигна рамене:

— Всъщност какво ме интересува. Тя беше със светлокестеняви коси, красива като кинозвезда и със съблазнително тяло.

— И това ако е описание! В този град има поне два милиона мацки, които изглеждат по този начин! Как беше облечена?

— Изключително изискано — отговори Келхъм, като притвори очи, за да си представи момичето. — Облечена беше в черен костюм с големи бели ревери, черно-бели ръкавици и малка черно-бяла шапка. На ръката си имаше гривна-талисман. Нали ги знаете, това е златна верижка, окичена с амулети.

Леон кимна с доволен вид:

— Това вече е нещо! От Вас ще стане първокласен детектив. А нещо за двамата мъже?

— Единият беше осемнадесетгодишен хлапак с кожено сако и фланелен панталон. Носеше пакет под мишница. Имах чувството, че отива в осведомителната агенция. Другият беше в разцвета на силите си, около двадесет и седем, двадесет и осем годишен с кафяв костюм и кафява шапка. От ръкавела на ризата му се подаваше носна кърпичка. Не е лоша тази идея. Ако някога имам чиста носна кърпичка и аз бих си я носил там. Непрекъснато дъвчеше дъвка, макар че според мен никак не му приличаше. Когато човек има възможност да се облече по този начин, не би трябвало да дъвче дъвка.

Леон въздъхна:

— Вие можете да напишете книга за добрите маниери. Една книга, в която се препоръчва да не се дъвче дъвка, когато сте облечен в кафяв костюм, ще се продава като топъл хляб.

Той свали краката си от масата:

— За да сме по-точни, можете ли да ми кажете в каква последователност дойдоха онези тримата? Кой дойде пръв?

— Момичето, след това момчето с коженото сако и накрая онзи с кафявия костюм.

— В колко часа дойде момичето?

— В девет и половина. Знам го точно, защото ме попита колко е часът.

— А другите?

— Момчето чакаше долу, когато слязох, след като придружих момичето, а мъжът с кафявия костюм пристигна след около четвърт час.

— Видяхте ли кога си тръгнаха?

Келхъм поклати глава:

— Качих ги нагоре, но не съм ги свалял. Имат си крака, все пак.

— Правилно — каза Леон, като ставаше. — Автоматичният асансьор не работеше ли?

— Изключвам го в седем часа. Искам да знам кой влиза в сградата след този час.

Леон се съгласи отново:

— Да, това е интересно. Можете да запазите бутилката. Ако я взема със себе си, може да се изкуша. Ще ми се да посетя мис Уиндзър. Само посещение на добра воля, нищо повече. Може пък да й е скучно. Кой знае?

— Ако на нея някога й се случва да скучае, трамвай да стана. Внимавайте да не сгазите лука. Плаща се в брой.

Леон се насочи към вратата:

— Не на мен тия. Ще й разясня, че понякога не е лошо да се дава и на заем — каза той и се качи в асансьора.

III

Излизайки от асансьора, Леон забеляза, че на вратата на офиса му чукаше дребен мъж с невзрачен вид, облечен със синьо сако и прашна сива шапка.

Като чу вратата на асансьора да се затваря, човекът се обърна. Беше около шестдесетгодишен, бледен и с гъсти сиви мустаци. Той погледна бегло Леон, почука отново и се опита да отвори вратата. Фактът, че я намери заключена, изглежда го смути.

— Здравей, старче — каза Леон, като се доближи. — Мен ли търсите?

Човекът отстъпи от изненада.

— Не — отговори той. — Не търся Вас. Исках да се видя с господин Инглиш. Няма нищо, ще мина друг път. Сигурно го няма.

— Вероятно ще мога да Ви бъда полезен — каза Леон. — Аз поех работите на господин Инглиш.

Той извади ключа от джоба си и отключи:

— Влезте, моля.

— Няма нужда — отговори човекът и в изморените му и зачервени очи се прочете безпокойство. — Исках да се срещна с господин Инглиш лично. Благодаря Ви за любезността.

Като изрече тези думи, той се обърна рязко и се насочи към стълбите.

Леон се готвеше да го спре, но изведнъж се сети, че в офиса е инсталиран микрофон. Нямаше да е особено предпазливо да говори с някого в това помещение. Бързо се отправи към асансьора и слезе на партера.

Когато пристигна във фоайето, чу, че човекът стремително слиза по стълбите. Оставаше му само един етаж. Леон бързо излезе на улицата и застана пред входа на най-близкия магазин.

След миг човекът се появи и се отдалечи с бавна походка. Леон го проследи, като внимаваше да не бъде забелязан. След малко видя, че другият спира пред едно кафене и след кратко колебание влиза вътре.

Леон се доближи до кафенето и погледна вътре. Имаше не повече от трима-четирима клиенти. Човекът седеше на една маса в дъното.

След няколко секунди влезе и той.

Човекът вдигна очи, но изглежда не разпозна Леон. Машинално бъркаше кафето си и изглеждаше загрижен.

Леон внимателно разгледа останалите посетители. Двама от тях заемаха една маса до вратата. Близо до бара едно момиче четеше книга, а на масата, срещу тази на възрастния човек, седеше някакъв мъж, скрит зад вестника си.

Леон седна срещу посетителя си. Той вдигна очи, разпозна го и пребледня. Опита се да стане, седна отново и замалко не разля кафето си.

— Не се притеснявайте — каза му Леон. — Няма да Ви безпокоя.

Той се обърна и повика сервитьорката:

— Едно кафе, ако обичате, като не забравяте да сложите и кафе във водата, малка госпожичке.

Момичето сипа кафе и му го поднесе с пълно безразличие.

— Ако не Ви е известно, аз предлагам най-доброто кафе в квартала — отбеляза тя. — Ако не Ви харесва, можете да отидете и другаде.

— Благодаря, ангелче — отвърна Леон с ленива усмивка. — Ако не става за друго, поне ще се изплакна ръцете.

Момичето кимна отегчено с глава и се върна на бара, откъдето го прониза с поглед.

— Никакво чувство за хумор — обърна се Леон към човека срещу него. — Все пак не всички шеги минават. Вие защо търсихте господин Инглиш?

Човекът облиза сухите си устни:

— Вижте какво — каза човекът със смешен опит за агресивност. — Никой не Ви дава право да ме следите. Аз имам лична работа с господин Инглиш и това не засяга нито Вас, нито някой друг.

— Напротив, засяга ме. Сега вече аз ръководя неговата агенция. Него вече го няма.

Човекът го наблюдаваше внимателно.

— Не знаех — промълви той. — Нямам какво повече да Ви кажа.

— Напротив — отговори Леон, като бъркаше кафето си. — Сега аз съм шефът. Хайде казвайте за какво става въпрос.

— Значи отсега нататък Вие ще взимате парите?

— Колко пъти трябва да Ви повтарям, за да разберете? — каза Леон с пресипнал глас.

— А къде е господин Инглиш?

— Отиде на по-добро място. Ще преговаряте ли с мен или ще се ядосам?

— Моля ви, недейте — отговори другият смутено. — Не знаех.

Той извади от джоба си един мазен плик и го бутна към Леон:

— Ето. А сега вече трябва да си тръгвам.

— Не мърдайте от мястото си — изсъска Леон.

След това взе плика и прочете:

— Вие ли сте Хенеси?

Човекът потвърди.

Леон отвори плика и извади от него две банкноти по пет долара. След това дълго разглежда Хенеси.

— Какви са тези пари? — проговори накрая той.

— Не разбирам. Не са ли колкото трябва?

— Може би. Не знам. Защо ми ги давате?

Лицето на Хенеси се покри с пот.

— Върнете ми парите — каза той, без да повишава глас. — Знаех си, че не сте този, който ми трябва. Върнете ми ги.

Леон побутна парите към него.

— Не се нервирайте. Не ми трябват Вашите пари — отговори той със заговорнически глас. — Искам само да знам защо ми ги давате. Като Ви гледам, не можете да си позволите лукса да загубите десет долара.

— Прав сте — отговори Хенеси с горчивина, като гледаше двете банкноти на масата, но не смееше да ги докосне. — Нищо повече не мога да Ви кажа. Не Ви познавам.

Той се опита да стане.

— Леко — каза той, като му показа картата си. — Ето кой съм, драги мой, и ако ми дадете възможност, мога да Ви помогна.

— Ченге — възкликна Хенеси потиснато, като видя картата. — Не, благодаря. Нищо не можете да направите за мен, господине. Трябва да си тръгвам.

— Никъде няма да ходите — отсече Леон, като се наведе напред. — Инглиш е мъртъв. Самоубил се е преди три дни. Вие вестници не четете ли?

Хенеси се вцепени, ръцете му се свиха и устата му се отвори широко.

— Не Ви вярвам!

— Ваша си работа. Във всеки случай имаше го във всички вестници.

При тези думи Леон се обърна и забеляза купчина вестници на една от масите.

— Може би има нещо в онези там.

Той стана, разлисти вестниците и когато откри това, което го интересуваше, поднесе материала на Хенеси и отново седна.

Хенеси прочете статията, като дишаше учестено. Когато свърши, вестникът се изплъзна от ръцете му и падна на земята. Тежка въздишка се откъсна от гърдите му. Потиснатостта за миг изчезна от лицето му.

— Наистина е мъртъв — прошепна той. — Никога не бих го повярвал. Твърде е хубаво, за да бъде вярно.

— Както виждате, мъртъв е. А сега слушайте. Аз разследвам обстоятелствата около смъртта му. Вие можете да ми помогнете. За какво му плащахте тези пари?

Хенеси се поколеба, след това поклати глава:

— Това не Ви интересува, господине — каза той. — Колкото по-малко се говори за това, толкова по-добре. А сега трябва наистина да си тръгвам.

— Един момент — проговори Леон с твърд глас. — Нима искате да Ви заведа в полицията? Ще бъдете задържан като свидетел. По-добре е да говорите, и то веднага! Инглиш е бил убит!

Хенеси отново пребледня.

— Но там пише, че се е самоубил.

— Няма значение какво пише. Казвам Ви, че е бил убит. Защо му давахте парите?

— Той ме шантажираше. В продължение на единадесет месеца му давах по десет долара всяка седмица и ако не беше мъртъв, щях да продължа.

— Какво знаеше за Вас?

Хенеси дълго се колеба, преди да отговори:

— Нещо, което съм извършил преди много години. Нещо много лошо. Заплашваше ме, че ще каже на жена ми.

— Останалите хора, които посещаваха Инглиш, също ли бяха жертви на неговия шантаж?

— Предполагам. Никога с никого не съм разговарял, но когато ходех, срещах все едни и същи лица. А и не виждам каква друга работа биха могли да имат с мерзавец като него.

— Познавате ли някои от тях?

— Да, една жена, която живее на нашата улица. Виждал съм я да излиза от офиса на Инглиш.

— Дайте ми името и адреса й.

— Не знам дали ще е правилно. Нямам право да й създавам неприятности.

— Успокойте се. Искам само да проверя Вашата история. Трябва да ми го кажете, Хенеси. Отидохте твърде далеч и вече е късно да спрете.

— Не разбирам! — протестира Хенеси. — Не искам нищо повече да Ви кажа.

— Така ли мислите? — каза спокойно Леон. — Инглиш е бил убит. Вие имате идеален мотив, за да го убиете. Избирайте: ще кажете на мен или ще говорите в полицията.

Хенеси избърса потта от лицето си.

— Казва се Мей Мичел и живее на Източната улица номер 23-А.

— Това вече е друга работа. Инглиш лично ли се свърза с Вас?

— Един мъж дойде в дюкяна ми. Каза, че му е известно какво съм извършил и ако не плащам по десет долара всяка седмица, ще каже на жена ми. Обясни ми, че трябва да нося парите всеки вторник в агенция „Светкавица“ и аз именно така и постъпвах.

— Не беше ли Инглиш?

Хенеси поклати глава:

— Не, но Инглиш прибираше парите. Изглежда, че Инглиш беше шефът, а другият само негов подчинен.

— А как изглеждаше този, другият?

— Висок, със зловещ вид. Имаше страшен белег от лявото ухо до устата, като че ли направен с бръснач. Лявото му око беше кривогледо. Беше голям и як, и от този тип хора, с които не може да се спори.

— Дайте ми адреса си — каза Леон. — Може да се наложи пак да се срещнем.

— Източна улица, номер 27.

— Отлично, драги. Сега вече няма защо да се измъчвате и няма от какво да се страхувате. Инглиш е мъртъв. Приберете се вкъщи и забравете цялата тази история с шантажа. Да не мислим повече за това.

— Значи няма повече да плащам?

Леон го потупа окуражително по ръката.

— Не. Ако онзи пак се появи, кажете му да почака и ме предупредете. Аз ще се заема с него и ще се погрижа да си нямате неприятности. Обещавам Ви.

Хенеси бавно стана. Беше се подмладил с десет години.

— Знаете ли какво означава това за мен? — каза той с трептящ глас. — Колко добре ще ми дойдат тези десет долара? С жена ми даже и на кино не можехме да отидем и трябваше непрекъснато да измислям разни истории, че работите не вървят както трябва.

— Край вече — каза Леон. — Ако имате нужда от мен, винаги ще Ви помогна. Освен това, без разбира се нищо да Ви гарантирам, ще се опитам да Ви се възстановят всички пари, които сте дали за това време. Десет долара седмично в продължение на единадесет месеца. Нали така беше?

Хенеси не вярваше на ушите си:

— Да, точно така — промълви той с пресипнал глас.

— Не би трябвало много да разчитате, но ще видя какво може да се направи.

Той стана, отиде до бара и плати двете кафета.

— Не сте си изпили кафето — забеляза момичето, като поемаше подадения му долар.

— Там е работата, че имам язва — отговори Леон, като повдигна шапката си. — След едно такова кафе ще има таралежи да се гонят из стомаха ми. Все пак благодаря за стола. Може да намина и друг път, когато имам желание да си почина.

Той излезе на улицата, следван от Хенеси.

Човекът, седящ близо до масата на Хенеси, свали вестника, който четеше и проследи излизането на Леон, като продължаваше бавно да дъвче дъвка. Той остави вестника, стана и се отправи към бара, за да плати на момичето.

Впечатлена от съвършения му кафяв костюм и копринената кърпичка, подаваща се от ръкава му, тя се усмихна.

Той вдигна очи към нея и усмивката й се стопи. Никога не беше виждала подобни очи с цвят на кехлибар и малки зеници, а бялото биеше почти на синьо. Бяха обаятелни и безизразни, като очи на кукумявка, които накараха момичето да изтръпне.

Той отбеляза реакцията й с нескрит интерес, след това се обърна и се отправи към вратата.

От прага проследи с поглед Леон и Хенеси, които се отдалечаваха заедно. След това прекоси улицата и се качи в паркирания насреща стар и прашен „Пакард“. Запали мотора и зачака.

Леон и Хенеси се спряха за миг в края на улицата. Стиснаха си ръцете и се разделиха.

Човекът с кафявия костюм потегли след Хенеси. Последният се отдалечаваше с лека походка. Бързаше да стигне до дюкяна си.

Жена му беше с болно сърце и той бързаше, за да може тя да си почине. Ускори крачка, като размахваше късите си ръце. В ушите му още звучаха думите на Леон:

Не Ви обещавам нищо, но ще направя всичко възможно, да Ви се възстановят всички пари, които сте дали за това време.

Даже и само част от тях да му се възстановяха и тъй като нямаше вече да плаща по десет долара на седмица, можеше да си позволи да наеме продавач, което много би облекчило жена му.

Човекът с кафявия костюм се движеше покрай тротоара с очи впити в Хенеси, като дъвчеше равномерно дъвката си. Караше спокойно и от време на време поглеждаше номерата от двете страни на улицата, като че ли търсеше определен адрес, което би оправдало бавната скорост на движение.

В края на улицата излизаше малка уличка, по която можеше по-бързо да се стигне до Източната улица. От двете страни я засенчваха огромни складове и посред бял ден тя беше доста мрачна. Хората избягваха да минават напряко по нея, но Хенеси винаги я използваше.

Човекът с кафявия костюм много добре знаеше всичко това и леко увеличи скоростта, когато Хенеси се насочи към уличката.

Поемайки по тесния проход, Хенеси чу зад себе си шум от автомобил, обърна се и забеляза Пакарда да се вмъква в уличката.

Оттук никога не минаваха коли. От двете страни между бронята и стените имаше не повече от тридесет сантиметра разстояние. Хенеси разбра, че колата се насочва срещу него. Ужас стегна сърцето му и за миг той остана неподвижен.

Обезумял, той хвърли поглед на всички страни. На около двеста метра пред себе си забеляза портал, който водеше към един двор. Той беше много тесен, за да може през него да мине кола и това беше единственото му спасение.

Хукна с всички сили, като развяваше краищата на овехтялото си синьо сако, а учестено дишане раздираше гърлото му. Той беше твърде стар и недостатъчно бърз, но влагаше всичките си сили.

Човекът с кафявия костюм натисна газта и Пакардът рязко дръпна напред. В продължение на няколко секунди бягащият със залитане човек и бързо движещата се кола като че ли не променяха разстоянието помежду си. Хенеси погледна през рамото си. Виждайки, че колата го наближава безмилостно, той нададе вик на ужас и напрегна последни усилия да достигне до портала. Оставаха му не повече от десетина метра, когато колата го застигна. Металът се вряза в тялото му. Той излетя във въздуха и се приземи на няколко метра от автомобила.

Човекът с кафявия костюм спря на един метър от Хенеси, който обърна очи към Пакарда. Очите му различаваха само двете колела и прашния капак. Тънка струйка кръв се стичаше от устата му и пареща болка раздираше гърдите му.

Другият погледна в огледалото към края на улицата. Тя беше тиха и пуста. Превключи на задна скорост и отстъпи с десетина метра, след това бавно потегли напред, като се наведе през вратата, за да вижда по-добре.

Виждайки колата отново да се насочва към него, Хенеси нададе вик на ужас. Помъчи се да се отдалечи лазейки, но това не беше по силите му.

Човекът с кафявия костюм завъртя леко волана и се наведе още повече през вратата. Погледът на Хенеси срещна огромните жълти очи, които бяха така безразлични към съдбата му, както и фаровете на автомобила. Предната гума премаза лицето на Хенеси. Човекът с костюма продължи напред. След малко усети задната гума да се повдига и отново да слиза, при което доволно поклати глава.

Ускори леко, достигна края на уличката, излезе на главната улица и се насочи към центъра на града.

IV

С ръце на гърба, с наведено и загрижено чело Ник Инглиш се разхождаше из канцеларията си.

Беше седем часа и шест минути. Всички си бяха заминали, включително Лоиз, и в офиса, освен него беше само Ед Леон.

С растящо безпокойство той беше изслушал разказа му.

Последният се беше разположил на един фотьойл с ръце на коленете и шапка килната на тила, като последователно изнасяше фактите с глух глас.

— Мисля, че това е всичко — завърши той. — Утре сутринта ще посетя тъй наречената Мичел. Предполагам, че и от нея ще науча нещо. Не знам какво мислиш по въпроса, Ник, но аз дадох надежда на Хенеси, че ще мога да възстановя парите му. Дал е почти петстотин долара.

— Ще ти напиша чек — каза Инглиш и се доближи до работната си маса. — Попитай и тази Мичел колко е платила. Ще й възстановя сумата.

— Това може да ти струва скъпо — отбеляза Леон. — Според Келхъм имало е до тридесет посетители на ден.

— Все още не мога да повярвам! — възкликна Инглиш, сядайки. — Организиран шантаж! Аз бях особено обезпокоен, мислейки си, че измъква пари само от двама-трима души, но тридесет човека на ден! Кой е този тип с белега?

— Не знам, но ако желаеш, мога да разбера. Според Хенеси той е бил подчинен на Леон.

— Това вече не мога да го повярвам. Рой не беше достатъчно способен, за да изгради подобна мрежа. Ако е имало някой, който е бил подчинен, то това е бил именно той.

Леон не отговори. Взе си цигара, запали я внимателно и постави клечката в бронзовия пепелник.

— Ако това се разчуе, Ед, аз изгарям — продължи Инглиш. — Но трябва да намерим хората и да им възстановим загубите. И трябва да свършим с онзи с белега. Вероятно той е убил Рой.

— Поразучих по този въпрос — отговори Леон. — Около часа, когато е умрял Рой, на седмия етаж са се качили трима души. Двама мъже и едно момиче. Келхъм беше сигурен само за момичето, че отива при Инглиш. Другите двама са ходили в осведомителната агенция. Проверих. По-младият е бил куриер. Другият се е интересувал от дейността на агенцията.

Инглиш сбърчи вежди:

— Не особено подходящ момент да се искат подобни сведения, не мислиш ли?

— И аз така си помислих, но шефът на агенцията ми каза, че работят денонощно и хората идват по всяко време. Това не пречи да го проучим този човек. Може наистина да е минал през агенцията и след това е отишъл да убие Рой, а това е идеално алиби.

— Мислиш ли, че убиецът ще се качи с асансьор? — попита Инглиш. — Не ми се вярва нито той, нито момичето да са убили Рой. Убиецът не държи да бъде забелязан. Промъкнал се е някак в сградата и се е качил пеша.

— Възможно е, но ако е достатъчно хитър, ще му е ясно, че повечето хора ще разсъждават като теб. Щом е минал явно покрай Келхъм и е ходил в агенцията, шансовете да го заподозрат са малки.

— Вярно — съгласи се Инглиш. — Опитай се да го откриеш. Знаеш ли как изглежда?

— Да. Двадесет и седем, двадесет и осем годишен с кафяв костюм и кафява шапка. Носи кърпичка в маншета на ръкава си и дъвче дъвка. Няма да е много лесно да го открия.

— Така ли мислиш? Още сега ще ти дам името и адреса му. Ако не се лъжа, той се казва Роджър Шерман и живее на Краун Корт.

— Да не ти е приятел?

Инглиш поклати глава:

— Не. Често го срещам, но никога не сме си разменяли и дума. Живеем на един етаж. Описанието, което ми даде, съвпада напълно.

— И с какво се занимава?

— Не знам. Доколкото ми е известно, нищо съществено. Както сам се изразява за себе си, той е дилетант. Интересува се от изобразително изкуство и музика. Можеш да го срещнеш на всички изложби в модерните галерии, а освен това има запазена ложа в Шелдън Хол, където присъствува на всички концерти. Мога и аз да го посетя. Съмнявам се изобщо да е познавал Рой, а още по-малко да го е убил, но може да е срещнал някой на площадката или да е чул изстрел. Точно така, аз ще се заема с него, а ти ще отидеш при тъй наречената Мичел.

Леон поклати глава в знак на съгласие, надигна се бавно и се протегна:

— Добре, време е да изчезвам. Трябва да си намеря някое по-свястно жилище. Направо настръхвам при мисълта за оня хотел, в който съм се настанил. Дали са ми толкова малка стая, че ще трябва да си купя сгъваема четка за зъби.

— А момичето, което е отивало при Рой? Още нищо не си ми разказал за нея.

— Според Келхъм била красива като кинозвезда — отговори Леон и загаси цигарата си. — Носела черно-бяла шапка, черен тайор с големи бели ревери, черно-бели ръкавици и гривна-талисман.

Инглиш рязко спря и прониза Леон с поглед:

— Гривна-талисман?

— Да. Нали ги знаеш? Златна верижка с амулети по нея.

— Само това липсваше — прошепна Инглиш, като прокара ръка през косите си.

— Сега ако кажеш, че и нея познаваш!

— Не знам. Възможно е. Ще те държа в течение, Ед. Мини да ме видиш отново, след като се срещнеш с Мичел. Почакай, сега ще ти напиша един чек за Хенеси. Осребри го и му дай парите, без да му казваш откъде идват.

— Разбрано.

Леон мушна чека в джоба си и се отправи към вратата.

— Отивам в офиса и ще се помъча да разбера докъде стигат жиците на микрофона. Ако открия нещо интересно, ще ти се обадя. Къде да те търся?

— Обади ми се вкъщи след полунощ — отговори Инглиш, като погледна часовника си. — Или по-добре утре сутринта.

— Добре. Довиждане.

След излизането на Леон Инглиш загаси всички светлини, облече си пардесюто и слезе долу, където Чък го чакаше в колата.

— У госпожица Клер — отсече Инглиш.

— Четохте ли вечерния вестник, шефе? — попита Чък, докато му го подаваше.

— Благодаря — отговори Инглиш и запали осветлението, за да може да чете.

Докато Чък се насочваше към указаното място, той прегледа набързо вестника. Едно малко съобщение задържа вниманието му.

Прочете го, сбърчи вежди, прочете го отново и каза:

— Закарай ме до някой телефон, Чък. Бързо!

— Точно тук има един — каза Чък, спирайки колата пред една закусвалня.

Инглиш бързо влезе в телефонната кабина и поиска агенция „Светкавица“.

Леон отговори.

— Току-що влизам — каза той, силно учуден да чуе гласа на Инглиш.

— Онова старче, за което говорехме, не се ли казваше Джо Хенеси?

— Да. Защо?

— Източна улица, номер 27?

— Точно така.

— Мъртъв е. Прочетох го във вестника. Бил е премазан от кола в една затворена за движение улица.

— Господи!

— Слушай, Ед, работите взимат лош обрат. Може и да е случайно съвпадение, но не ми се вярва. Струва ми се, че са ви видели заедно и някой се страхува да не би Хенеси да се разприказва. Отивай веднага при тази Мичел. Може да са чули какво ти е казал Хенеси. Намери я и я заведи у нас. Да не мърда оттам, докато не се прибера. Ще се забавя не повече от час-два.

— Тичам! Къде да те търся, ако има проблеми?

— У госпожица Клер — отговори Инглиш и му даде телефона. — Тръгвай веднага!

След десет минути той пристигна у Жюли. Апартаментът беше тъмен. Инглиш спря във вестибюла и сбърчи вежди.

— Жюли?

Като не получи отговор, той свали шапката и пардесюто си, прекоси салона и се отправи към спалнята.

Той се огледа, насочи се към големия вграден в стената гардероб и го отвори. Сред множеството грижливо подредени тайори, манта и рокли, той забеляза черния костюм с големи бели ревери. Над него на един от рафтовете откри и черно-бяла шапка и черно-бели ръкавици.

Инглиш затвори вратата, поглади се замислено по бузата и се върна в салона. Разбута огъня и си наля уиски със сода. След това седна до камината, запали цигара и зачака с угрижен вид.

След десетина минути той чу, че Жюли пристига.

— О, Ник — възкликна тя, като отвори вратата на салона. — Отдавна ли ме чакаш? Бях на репетиция, а една все не успяваше да направи това, което се иска от нея. Много съжалявам, че закъснях.

Инглиш стана да я целуне с усмивка.

— Няма значение. Освен това и аз дойдох малко по-рано. Как си, Жюли? Изглеждаш блестящо.

— Добре съм, но съм изморена — отговори Жюли, свали мантото си и се отпусна в един фотьойл. — Искам да пийна нещо. Ще ми дадеш ли един джин?

Той се зае да й приготви питието, като същевременно я изучаваше внимателно. Тя действително беше изморена и погледът й не бе така блестящ.

— А ти как си? — запита тя със затворени очи, като се облегна във фотьойла си. — Добре ли мина денят?

— Отлично! — отговори Инглиш, като й поднасяше питието. — Надявам се, че не е много силен.

— Не, добре е — каза Жюли, преполови чашата си и въздъхна. — Какво ще правим тази вечер?

— За съжаление след един час имам важна среща. Много съжалявам, Жюли.

— Не се притеснявай. Трябва да отида в клуба към десет и половина. Ще се изкъпя и ще помързелувам. Даже няма и да вечерям. Ще хапна нещо, като се прибера.

Инглиш й подаде цигара, запали я и се доближи до камината.

— Жюли, — запита той спокойно, — защо си ходила при Рой, вечерта, когато е бил убит?

Той забеляза, че тя изтръпна и побледня. Гледаше го с широко отворени очи, в които се четеше ужас. Това го смути.

— Слушай, Жюли — продължи той, — няма защо да се страхуваш от мен. Знам, че си ходила и бих искал да знам защо, но няма смисъл да се паникьосваш.

— Не… не — отговори тя с пресипнал глас.

Правеше отчаян опит да се овладее. Какво точно знае? — питаше се тя скована от ужас. — Дали знае за Хари? Този въпрос не е ли подвеждащ?

— Ти ме изненада, Ник — продължи тя. — Не си мислех, че някой друг може да знае.

Той се усмихна:

— Знам го само аз. Нима Рой те шантажираше?

За миг Жюли помисли, че ще припадне. Сърцето й прескачаше и я обхвана слабост.

— Днес след обяд открих, че Рой е шантажирал различни хора. Видели са те да се качваш на седмия етаж и аз те разпознах по черния костюм с големите бели ревери, онзи, който толкова харесвам. И аз си зададох въпроса дали и ти си била между жертвите на Рой.

Наистина ли знае само това? — питаше се тя, като облизваше сухите си устни.

— Да, шантажираше ме — отговори тя, като отчаяно се мъчеше да измисли никаква причина.

— За Бога, защо не си ми казала? — възкликна Инглиш. — Щях да му извия врата!

— Не ти казах, защото ме беше много срам.

— Но аз нямаше да те питам защо те е шантажирал. Не те питам и сега. Единственото, което е от значение за мен, е самият факт, че те е шантажирал.

Жюли почувствува, че й прималява. Той не знаеше! В един момент се почувствува толкова облекчена, че почувствува, че ще заплаче.

— Шантажираше ме от шест месеца — отговори тя. — Всяка седмица отивах в офиса му и му давах двеста долара.

— Трябваше да ми го кажеш — каза Инглиш с изкривено лице. — Ах, мръсник такъв! Знаех, че е мекушав и недостоен за уважение, но не предполагах, че е паднал толкова ниско. В името на Бога, Жюли, друг път не крий такива неща от мен. Като си помисля, че този мерзавец…

— Не можех да ти го кажа. Но сега искам да ти го кажа.

Даваше си сметка, че трябва да измисли някаква история. В противен случай, рано или късно, той ще започне да я подозира. Можеше и да нареди да я следят. Съмняваше се, че това дружелюбно отношение към нея ще продължи дълго. Познаваше го твърде добре. Изведнъж си спомни за момичето, с което беше делила една стая на времето в Бостън. Спомни си и какво тя беше направила, и понеже не можа да измисли нищо по-добро, реши да припише деянието й на себе си.

— Не си длъжна да ми го казваш сега — каза Инглиш, седна на облегалката на фотьойла й и я прегърна през раменете. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Вече не! Това е стара история — отговори Жюли. — По времето, когато бях в Бостън преди години. Бях на седемнадесет и нямах пукнат грош. Бях се явявала на прослушване. Бях престанала да разчитам на това и бях готова да се откажа и да се прибера вкъщи, но нямах какво да облека. Знаех, че ако се появя във вида, в който бях, никой нямаше да ме приеме. Собственичката на пансиона винаги имаше пари у себе си. Аз ги откраднах. Възнамерявах да ги върна, преди да се усети, но тя ме хвана на местопрестъплението. Извика полицията и ме осъдиха на осем дни затвор.

Инглиш я потупа по рамото.

— И ти си се страхувала да ми кажеш това! Но това не е нищо! Всеки от нас някога е извършил нещо, което би му струвало затвора, ако го хванат. Ти просто не си имала късмет. И за това ли те шантажираше Рой?

— Заплашваше ме, че ще изнесе информацията във вестниците. Аз щях да изгубя мястото си, а и ти щеше да пострадаш, Ник.

Погледът му стана груб:

— Да, възможно е. Някой друг беше ли в течение?

Тя поклати глава.

— Добре! Да не говорим повече за това. Колко му даде на Рой?

— О, не, това е без значение — каза тя възбудено.

— Но това е абсурдно! Искам да ти върна тези пари. Колко?

— Моля те, Ник, няма смисъл.

— Колко… хиляда долара?

— Приблизително, но аз не искам да ми ги връщаш. Моля те, това не те засяга. Платила съм ги и съм ги забравила.

— Ще видим — каза Инглиш, като стана. — Ти, когато отиде, Рой беше ли жив?

Жюли потвърди:

— Да.

— Даваш ли си сметка, че няколко минути след твоето посещение той вече е бил мъртъв?

Тя отново потвърди и ръцете й се сгърчиха.

— Според теб приличаше ли на човек, който се кани да се самоубива?

— В никакъв случай. Смееше се и се шегуваше. Даже се опита да ме сваля. За пръв път бях сама с него в офиса му. Обикновено имаше и някаква секретарка.

Инглиш присви уста:

— Какво се случи?

— Опита се да ме целува, но аз успях да се изплъзна. Дадох му парите и излязох.

— Сигурна ли си, че му даде парите?

— Да.

— Наистина ли си сигурна, Жюли? Това е много важно.

— Да, дадох му ги.

— Да, но те не са намерени. Имал е у себе си само четири долара. Лоиз най-внимателно тършува из офиса му. Никъде не е намерила пари.

— И все пак аз му ги дадох. Сложи ги на бюрото си и ги затисна с попивателната.

Замислен, Инглиш поглади бузата си:

— Видя ли някого или чу ли нещо, докато беше там? — продължи Инглиш като я гледаше внимателно.

— Не, нищо. Само онези машини в края на коридора. Те вдигат такъв адски шум.

— Въпреки всичко някой го е убил и е взел парите. Не може да се е изпарил.

— Какво ще стане сега, Ник? — запита тя и в погледа й се четеше страх.

— Наех един човек да разследва цялата тази работа. Никой не знае, че ти си ходила там и никой няма да го узнае. Не мисли повече за това.

— Но щом е бил убит, не трябва ли да предупредим полицията?

— Ако се разбере, че брат ми е ръководил добре организирана мрежа за шантажи, с мен е свършено — отговори спокойно Инглиш. — Няма да казвам на полицията. Моят човек вероятно ще открие кой е убиецът и тогава ще решим какво ще правим. Във всеки случай за теб няма да има неприятности.

Той се доближи до нея и я хвана за ръката:

— Сега трябва да тръгвам, Жюли. Почини си и забрави за това. Ще се видим утре. Може и да успеем да отидем на кино.

— Да, Ник.

Тя го придружи до хола. Не сваляше обезпокоения си поглед от него, докато обличаше пардесюто си.

— Ник, не е ли най-добре и ти да забравиш всичко това? Наистина ли е необходимо да откриеш убиеца? И да го намериш, не можеш да го предадеш на полицията. Съществува риск да се разприказва и действията на Рой да излязат на бял свят.

Инглиш се усмихна:

— Не се притеснявай. Първо трябва да го открия. Рой може и да е бил мръсник и долен тип, но никой не може да си позволи да убие някой член на семейството ми, без да си плати за това. Ще намеря начин да го притисна и да си разчистя сметките с него. Довиждане.

Той я целуна и я погали по ханша:

— Недей да се тревожиш.

Долу Чък чакаше търпеливо.

— Закарай ме вкъщи — каза Инглиш, като се качваше.

Качи се директно в жилището си, свали пардесюто си и го подаде на филипинския си прислужник Ушу.

— Някой да ме е търсил? — запита той.

— Не, господине.

— Някой да е звънял по телефона?

— Не, господине.

Инглиш влезе в кабинета си. Седна на бюрото си и взе една пура. След като помисли няколко минути, той вдигна телефона.

— Ако обичате, свържете ме с капитан О’Брайън, шефа на полицията в Бостън — каза той на телефонистката. — Колкото се може по-бързо.

— Да, господин Инглиш.

Постави слушалката на вилката и започна да се разхожда из стаята. След малко телефонът иззвъня и той отново вдигна слушалката.

Грубият глас на О’Брайън проехтя в ухото му:

— Добър вечер, господин Иглиш. Отдавна не съм Ви чувал.

— Добър вечер, Том. Как си?

— Средна работа. А Вие?

— Горе-долу. Мислех, че ще се видим на мача. Защо не дойдохте?

— Нали знаете как е при нас. В момента ми висят две убийства. Много се радвам, че Вашето момче спечели. Добре ли се представи?

— Може да се каже. Кажете, Том, можете ли да ми направите една услуга?

— Винаги на Ваше разположение, господин Инглиш.

— Преди осем години едно момиче, наречено Жюли Клер, е откраднало пари от хазяйката си. Била е осъдена на осем дни затвор. Можеш ли да провериш това?

— Разбира се. Дайте ми само три минути.

Със загрижен вид Инглиш седна на ръба на масата, като клатеше крака.

След по-малко от три минути отново се чу гласът на О’Брайън.

— Лице с такова име никога не е било арестувано, господин Инглиш. Нямаме такова досие.

Лицето на Инглиш помрачня.

— А не е ли арестувано някое друго момиче за кражба на пари от хазяйката си?

Този път отговорът дойде след много по-голяма пауза:

— Има. Казва се Дорис Каспари. Била е осъдена на осем дни, защото месец преди това е била заловена да краде в един магазин.

Инглиш си спомни, че Жюли му беше споменавала, че е живяла с Дорис Каспари. Той никога не забравяше имена.

— Жюли Клер е била свидетел по делото — продължи О’Брайън. — Но самата тя не е била обвиняема.

— Благодаря ти, О’Брайън. Вероятно не съм разбрал правилно. Не забравяйте да ми се обадите, когато идвате насам. Довиждане.

Той затвори и сбърчи вежди, като упорито наблюдаваше килима. Не беше го излъгало чувството, че Жюли лъже, когато му разказваше тази история.

— Много ми се иска да знам каква е точно твоята история, Жюли — прошепна той.